Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bafut Beagles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2018)

Издание:

Автор: Джералд Даръл

Заглавие: На лов за живи животни

Преводач: Борис Дамянов

Година на превод: 1974

Език, от който е преведено: английски

Издател: Земиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1974

Тип: сборник; очерк; пътепис

Националност: английска

Печатница: печатница „В. Андреев“, Перник

Излязла от печат: 25.12.1974 г.

Редактор: Владимир Помаков

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Катя Стоянова

Художник: Румен Ракшиев

Коректор: Елка Папазова; Маргарита Събева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/38

История

  1. — Добавяне

Кралят и конгата

Най-сетне настъпи денят на голямото тържество по случай събирането на тревата. Преди изгрев, когато звездите едва бяха започнали да бледнеят и се смаляват, преди дори най-младото и въодушевено селско петле да бе пробвало гласеца си, ме събуди лек ромол на малки барабани, смях, пронизителна глъчка и меко тупуркане на боси крака по прашния път под нашата къща. Лежах и се вслушвах в тези звуци, докато небето зад моя прозорец се обагри с нежния зеленикав оттенък на приближаващия ден, после излязох на верандата да разбера какво става.

В дрезгавата утринна светлина струпаните около Бафут планини бяха бледоморави и сиви, нашарени с тъмнопурпурни и черни ивици и петна на местата на долините, където нощта все още продължаваше. Небето беше величествено — над главата ми бе зелено като нефрит, черно на запад, където потрепваха последните звезди, преминаващо в нежно синьо над източните хребети на хълмовете. Облегнах се на стената на верандата, обрасла с китна плетеница от бугенвилия, подобна на небрежно хвърлено наметало от керемиденочервени цветя, и се загледах към дългото, стигащо до пътя стълбище, и още по-нататък, към двора на фона. От двете посоки на пътя прииждаха тълпи хора. Смееха се, бърбореха и от време на време в изблик на добро настроение започваха да удрят по малки барабанчета. Върху раменете им бяха преметнати дълги дървени прътове, на които, завързани с пълзящи растения, висяха големи, конични бали изсъхнала трева. Край тях припкаха дечурлига, понесли по-малки връзки трева на тънки пръчки. Те преминаваха край сводестия вход на двора на фона и стоварваха тревата на купи под дърветата успоредно на пътя, после преминаваха под свода в двора, събираха се на малки групички и се увличаха в разговори. От време на време в акомпанимент на барабан флейта извисяваше кратка мелодия и някой от тълпата провлачваше крака в танцова стъпка сред ръкоплясканията и възторжените викове на наблюдателите — щастлива, възбудена и разгорещена тълпа.

Когато свърших закуската, купите трева край пътя се издигаха високо към небето и всеки път, щом хвърляха отгоре им нови бали трева, те заплашваха да се катурнат. Дворът почерня от хора и тълпата преля през сводестата врата на пътя. Въздухът се изпълни с глъч, тъй като насъбралите се поздравляваха новопристигналите и ги закачаха за техния мързел. Сред тълпата сновяха деца и се заливаха от смях, а по петите им тичаха развеселени мършави, дръгливи кучета и скимтяха от радост. Слязох по седемдесет и петте стъпала до пътя и се присъединих към тълпата. Останах много доволен и поласкан, че ме приеха всред тях. Посрещнаха ме с доброжелателни усмивки, а когато размених поздрави на пиджин инглиш, те се ухилваха още по-широко. На края си намерих удобно място край пътя, под сянката на огромен хибискус, целият пламнал от цветовете и изпълнен с жужене на насекоми. Скоро около мен се струпаха младежи и деца. Те ме наблюдаваха мълчаливо как седя, пуша и съзерцавам гъмжащата край нас развеселена тълпа. Накрая ме откри задъхан Бен. Той обяви с укор, че времето за обяд отдавна е преминало и че всички приготвени от готвача лакомства без съмнение ще се развалят. Напуснах с нежелание кръга на моите последователи, които се изправиха учтиво и се здрависаха, и тръгнах към къщи след недоволно мърморещия Бен.

След като се нахраних, отново слязох на моя наблюдателен пункт под хибискуса и продължих антропологичното проучване на бафутчани, които преминаваха в равномерен поток край мен. Очевидно присъствувах на пристигането на обикновените трудови хора. Като правило мъжете бяха облечени в пищен саронг, плътно притегнат около бедрата; облеклото на жените беше същото, макар и някои от много старите жени да носеха само мръсно парче кожа около слабините си. Дойдох до заключение, че това е старомоден костюм, а яркият саронг е модното течение. Повечето от по-старите жени пушеха лули. Това не бяха късите, дебели лули на племената от равнините, а дълги и изящни, почернели от употреба лули, наподобяващи древните глинени лули. Ето как се обличало простолюдието на Бафут! След обяд започнаха да пристигат членовете на съвета, дребните вождове и други заможни и важни особи, които бе невъзможно да бъдат сбъркани с обикновените хора. Всички носеха дълги и широки роби с прекрасни цветове, които шумоляха и блестяха при всяка тяхна крачка, и малки, плитки шапчици върху главите със сложна и многоцветна бродерия, които бях виждал и преди. Някои от тях държаха в ръце дълги и красиви тояги от тъмнокафяво дърво, целите с чудна, изящна ажурна резба. Всички бяха на средна възраст или по-стари, с подчертано съзнание за високото си служебно положение. Всеки ме приветствуваше с голяма тържественост, раздрусваше ми ръката и няколко пъти повтаряше много сериозно „добре дошъл“. Сред тълпата се виждаха много такива аристократи, които внасяха чуден колорит в цялата гледка. Върнах се обратно в къщи да пия чаша чай и отново се спрях на върха на стълбите да погледна от високо огромния двор. Човешкото множество представляваше истински монолитен блок. Хората бяха така наблъскани един до друг, че червената пръст просто не се виждаше, с изключение на отделни места, където щастливи танцьори бяха разчистили малки кръгли пространства за своите кълчотения. Сред тълпата се открояваха пъстроцветните роби на старейшините и приличаха на цветя, пръснати в огромна леха чернозем.

Привечер се озовах сред най-гъстата част на навалицата. Мъчех се да направя снимки, преди да се е стъмнило съвсем, когато до мен застана една блестяща фигура. Робата му преливаше от тъмнопурпурни, златисти и зеленикави багри. В едната си ръка държеше дълъг кожен бич. Уведоми ме, че е пратеник на фона и че ако съм готов, ще ме отведе веднага при него на тържеството по случай донасянето на тревата. Напъхах на бърза ръка нов филм във фотоапарата и тръгнах след него през тълпата. Възхити ме простият, но ефектен начин, по който си пробиваше път през най-гъстата част от навалицата. Той замахваше с кожения бич към голите задници, които ни заобикаляха от всички страни. За мое най-голямо удивление тълпата не възразяваше ни най-малко на това отношение. Хората крещяха и пискаха с престорена уплаха, блъскаха се, препъваха се и ни правеха път, после избухваха във весел смях. Прекосихме огромния двор, минахме през сводестата врата, по някаква тясна пътечка, после през втора сводеста врата, която ни въведе в същинска пчелна пита от малки дворчета и пътечки. Беше объркано като в лабиринт, но пратеникът познаваше добре пътя. Той се пъхаше, криволичеше по пътечките, през дворчетата, нагоре и надолу по малки стълбички, докато най-сетне минахме под напукан тухлен свод и влязохме в продълговат двор, голям около един декар, ограден с висока, иззидана от червени тухли стена. В единия край на двора растеше голямо мангово дърво. Около гладкия му ствол беше издигнат кръгъл подиум, а върху него беше поставен голям и гравиран стол, на който седеше фонът на Бафут.

fona_na_bafut.png

Облеклото му бе така блестящо и разкошно, че в първия момент не успях да го позная. Робата му преливаше във великолепни небесносини тонове с чудесни орнаменти, избродирани в червено, жълто и бяло. На главата си носеше островърха червена филцова шапка с голямо количество зашити косми от слонови опашки. Отдалеч изглеждаше, че е поставил островърха купа слама върху главата си. В едната си ръка държеше веялка за гонене на мухи с изящно гравирана дървена дръжка, направена от дългата чернобяла опашка на маймуна колобус — дебел пухкав кичур копринени косми. Цялото впечатление от това великолепие се разваляше донякъде от краката на фона. Обул някакви много остри и шарени обуща с яркозелени чорапи, той бе стъпил върху огромен пожълтял и почернял от времето слонов бивник.

Фонът стисна ръката ми и се заинтересува най-искрено за моето здраве, след което донесоха още един стол и аз седнах до него. Дворът бе пълен с различни съветници и по-малки вождове и техните полуголи жени. Те клечаха край стената и пиеха от чаши, направени от гравирани говежди рога. Разноцветните роби на мъжете наподобяваха великолепен гоблен, метнат връз червената каменна стена. Отляво на трона на фона се издигаше огромна купчина черни кратуни със запушени със зелени листа гърла. Те бяха напълнени с палмово вино, наречено мимбо, най-разпространеното в Камерун питие. Една от жените на фона ми поднесе чаша, после вдигна една кратуна, махна запушалката от зелени листа и капна малко върху протегнатата длан на фона. Той опита замислено питието, после го изплю и поклати отрицателно глава. Отвориха нова кратуна със същия резултат, после още две. Най-сетне фонът се спря на една кратуна с мимбо, което сметна за достатъчно добро, за да го опитаме заедно, и жената напълни моята чаша. Мимбото прилича на силно разводнено мляко с едва забележим кисел вкус, наподобяващ лимонада, и е крайно измамно. Истински хубавото мимбо изглежда съвсем безобидно на вкус и вие се увличате да пиете все повече и повече от него, докато ненадейно откривате, че не е толкова невинно, колкото ви се е сторило в началото. Аз вкусих от моето вино, мляснах с устни и похвалих фона за прекрасното питие. Забелязах, че всички съветници и дребни началства пиеха от чаши, направени от рога на крави, докато фонът поемаше своето мимбо от великолепно гравиран и полиран рог от бивол. Увлечени в разговор, ние постепенно изпразвахме кратунките. Неусетно денят преваля и се стъмни.

Най-сетне фонът реши, че дългоочакваният момент на масовото пиршество е настъпил. Ние станахме и тръгнахме през двора между две редици кланящи се негови поданици. Мъжете започнаха да пляскат ритмично с ръце, а жените да викат, като тупкаха с длан по отворените си уста. Те издаваха звукове, които в своето невежество винаги съм смятал за патент само на червенокожите индианци. Минахме през разни врати, теснини и дворчета, а навалицата зад нас продължаваше да ръкопляска и да вика. Когато минахме под арката и влязохме в главния двор, насъбралото се множество ревна одобрително. Раздадоха се оглушителни ръкопляскания и думкания на барабани и тъпани. Двамата с фона се придвижихме сред въодушевените посрещачи край стената и се отправихме към мястото, където върху леопардова кожа бе поставен неговият трон. Седнахме, фонът махна с ръка и пиршеството започна.

През арката заизлизаха като безкраен поток напълно голи младежи, завързали само парче плат около слабините си и понесли на блестящите си мускулести рамене най-различни храни за насъбралия се народ. Имаше кратуни с палмово вино и овесена бира, огромни клонове хлебни и сладки банани; месо от гигантски тръстикови плъхове, мангусти, прилепи и антилопи, маймуни и големи късове питон, всички старателно опушени и набити на бамбукови шишове. Имаше и сушена риба, сушени скариди и пресни раци, червени и зелени чушки, манго, портокали, паупау, ананаси, кокосови орехи, маниока и сладки картофи. Докато разпределяха огромното количество храна, фонът поздрави всички вождове, съветници и началства. Всеки един го приближаваше, покланяше се дълбоко пред него и пляскаше три пъти с ръце. Фонът отвръщаше с кратко царствено кимване с глава и човекът се оттегляше заднешком. Ако някой искаше да приветствува със слово фона, той трябваше да стори това през поставените си пред устата шепи.

По това време бях погълнал вече доста голямо количество мимбо и се чувствувах особено благ и с повишено настроение; както изглежда, мимбото бе подействувало по същия начин и върху фона. Той внезапно изрева някаква заповед и за мой ужас донесоха маса с две чаши и бутилка френски джин, какъвто виждах за първи път и от който нямам никакво желание да вкусвам отново. Фонът наля огромно количество джин в една чаша и ми я подаде, аз се усмихнах и си придадох вид, като че чистият джин в голямо количество е точно това, за което мечтаех в момента. Помирисах предпазливо питието и установих, че има дъх на чиста газ. Разбрах, че не бих могъл да се справя с такова голямо количество чист джин, затова помолих за малко вода. Фонът избоботи нова заповед и една от неговите жени се върна тичешком, стиснала бутилка горчива ракия в ръце.

— Горчива ракия! — изрече тържествено фонът, наля около две супени лъжици от нея в чашата ми и я разклати,

— Нали обичаш джин с горчива ракия?

— Да — отвърнах аз с измъчена усмивка, — страшно много обичам джин с горчива ракия.

Първата глътка от питието едва не овъгли гърлото ми. Никога по-рано не бях вкусвал по-отвратителен чист спирт. Дори фонът, който не се безпокоеше твърде за подобни неща, запримига след първата глътка, после се разкашля гръмогласно и като бършеше бликналите от очите си сълзи, се обърна към мен.

— Ужасно силна! — отбеляза той.

Най-сетне, когато донесоха всичката храна и я подредиха на огромни купчини пред нас, фонът нареди да се запази тишина и отправи кратко слово към насъбралите се бафутчани. Той им разказа кой съм аз, защо съм пристигнал и какво желая. Фонът завърши с обяснението, че те трябва да ми доставят колкото може повече животни. Тълпата слушаше речта, без да гъкне, и когато фонът завърши, разнесе се многогласно „Аааа“ и бурни ръкопляскания. Фонът седна доволен от себе си и увлечен от своето въодушевление, сръбна голяма глътка от чашата. В резултат на това цели пет минути го гледахме разтревожени как кашля и се гърчи върху трона си и как по лицето му се леят сълзи. Най-сетне успя да се съвземе и започна да съзерцава джина в чашата с кръвясъл и гневен поглед. Той отпи малко от него и замислено го повъртя в устата си. След това се наведе към мен и ми довери:

— Този джин е много силен — каза той с хрипкав глас, — ще го раздадем на всички тези хорица, а после ще отидем да си пийнем у дома… а?

Съгласих се, че предложението да раздадем джина на дребните вождове и съветници, хорицата, както ги нарече фонът, е превъзходно.

Фонът се огледа предпазливо наоколо, за да се увери, че никой не е дочул нашия разговор. Тъй като наоколо имаше „само“ около пет хиляди души, той чувствуваше, че може да ми съобщи тайната без всякакъв риск.

Приведе се и отново ми зашушна:

— След малко отиваме у дома — каза радостно той. — Ще пием „Уайт хорс“.[1]

Той се дръпна назад, за да види по-добре какво впечатление са ми направили думите му. Аз завъртях очи и се опитах да си придам вид на обхванат от радост при мисълта за предстоящото пиршество, като в същото време си мислех какъв ли ще е ефектът на уискито след мимбото и джина. Фонът изглеждаше напълно доволен. След малко повика хорицата един по един и започна да налива остатъка от джина в техните направени от крави рога чаши, напълнени вече до половината с мимбо. Никога не съм се отказвал с такова удоволствие от питието си. Чудех се на онези железни стомаси, които невъзмутимо, дори с удоволствие, щяха да посрещнат коктейла от този джин и мимбо. И сега ми прилошава, като си помисля за това питие.

След като разпредели този съмнително щедър дар на своите последователи, фонът се изправи и сред ръкопляскания, удари на барабани и индиански подвиквания ме поведе назад през сложната плетеница от пътечки и дворове към своята малка вила, почти скрита сред многобройните сламени колиби на жените му подобно на кибритена кутия сред пчелин. Влязохме вътре и аз се озовах в голяма стая с нисък таван, мебелирана с кресла и голяма маса. Дървеният под бе покрит с чудесни леопардови кожи и разноцветни, изтъкани от трева рогозки местно производство. Изпълнил задълженията си към своя народ, фонът се отпусна на един голям стол и след малко донесоха уиски. Моят домакин млясна с устни при отваряне на бутилката оригинално шотландско уиски и ми даде да разбера, че сега, след като скучните държавни дела са приключили, можем да се заловим сериозно за пиенето. В продължение на следващите два часа ние пихме с равномерно темпо и обсъждахме надълго и нашироко в най-тънки подробности такива очарователни въпроси, като например кои системи пушки са най-добри при лов на слонове, от какво се прави шотландското уиски „Уайт хорс“, защо аз не присъствувам на обедите в Бъкингамския дворец, руския въпрос и така нататък. След това нито въпросите на фона, нито моите отговори се отличаваха с онова съдържание и изящна форма, които бихме желали да имат, защото обхванати от погрешното впечатление, че причиненият от силното питие махмурлук може да се разсее само от приятна музика, фонът извика своя оркестър. Оркестрантите пристигнаха на двора и дълго свиреха и пяха. Фонът настоя да донесат нова бутилка „Уайт хорс“, за да отпразнуваме пристигането на музикантите. Накрая оркестърът се нареди в полукръг и една от жените изпълни някакъв люлеещ се и провлачен танц, като в същото време изпя с остър и тъжен глас една песен. Не разбирах думите, но песента бе странно печална и както фонът, така и аз останахме покъртени от нея. Бършейки насълзените си очи, фонът нареди с рязък глас на оркестрантите да изсвирят нещо друго. Дълго време те спориха помежду си и най-сетне подхванаха някаква мелодия в най-съвършения конга ритъм, който човек може да си представи. Музиката бе толкова весела и приятна, че настроението ни бързо се повиши и много скоро след това започнах да отмервам ритъма с крак, а фонът да дирижира оркестъра с ръка, в която стискаше здраво пълната с уиски чаша. Завладян от гостоприемството на фона и увлечен от мелодията, в главата ми се роди една идея.

— Миналата нощ ти ми показа тукашните танци, нали? — попитах аз фона.

— Така беше — съгласи се той и сподави едно хълцане.

— Добре. Искаш ли пък тази вечер аз да те науча на един европейски танц?

— А! Приятелю! — възкликна фонът сияещ, и ме прегърна — да, да, чудесно, научи ме. Хайде, да вървим в къщата за танци.

Дигнахме се несигурно на крака и се отправихме към танцувалния салон. Когато пристигнахме, установих, че преминаването на петдесетина метра се е отразило зле на моя приятел. Той се отпусна с въздишка върху своя богато украсен трон.

— Първо научи всички тези хорица — каза той и посочи неопределено към тълпата вождове и съветници, — след това ще дойда и аз да танцувам.

Огледах присъствуващите и смутени съветници, които трябваше да уча да танцуват, и реших, че по-заплетените стъпки на конгата, същината на танца, в който възнамерявах да ги въведа, няма да им се удаде. Започнах да си мисля дори, че това няма да е по моите сили. Реших да се задоволя само с последната част на танца, при която всички се нареждат в редица и танцуват след своя водач. Цялата танцова зала потъна в тишина, когато повиках двадесет и двамата членове на съвета да се присъединят към мен на площадката. В настъпилата тишина се чуваше само как шумолят робите им. Накарах ги да застанат в редица зад мен и всеки да се залови за кръста на човека пред него, след това кимнах към оркестъра, който се впусна с най-голямо удоволствие в ритъма на конгата, и ние започнахме. Преди това много старателно инструктирах учениците ми да следват всяко мое движение и сега те правеха точно така. Много скоро обаче установих, че всичко, което знаех за конгата, е потънало в изпития с фона алкохол. Спомних си само, че някъде, по някое време, се ритваше с крак. И така, ние се движехме в кръг из танцовата площадка. Оркестърът свиреше разпалено: едно, две, три, ритни, едно, две, три, ритни. Моите ученици не изпитваха никакво затруднение да повтарят простите стъпки и ние се движехме в кръг по площадката в изискан стил и робите им шумоляха в унисон с танца. Аз броях тактовете и на съответното място извиквах силно „ритни!“, за да им бъде по-лесно. Те обаче помислиха, че това е част от самия танц, нещо като религиозно припяване, придружаващо танца, защото всички закрещяха заедно с мен. Въздействието върху нашата отбрана публика бе страхотно: крещейки от удоволствие, останалите членове от свитата на фона, около четиридесет от неговите жени и няколко от по-големите му деца се втурнаха и се присъединиха към колоната танцуващи съветници. Всеки нов танцьор, със залавянето си за опашката на редицата подхващаше на свой ред и припяването.

— Едно, две, три, ритни! — викаха съветниците.

— Едно, две, три, ярр! — крещяха жените.

— Едно, две, три, ярр! — пискаха децата.

Фонът не издържа и се включи в танца. Той се изправи с мъка от своя трон и подпомаган от двама души се хвана на опашката. Неговите подритвания не съвпадаха ни най-малко с ритмичните движения на останалите танцуващи, но това не му пречеше да изпитва голямо удоволствие от танца. Аз водех танцуващата колона в кръг из танцовата площадка, докато ми се зави свят. Започна да ми се струва, че цялата сграда се тресе от подритванията и виковете. По едно време почувствувах нужда от свеж въздух и през вратата изведох колоната навън. Ние се проточихме в огромна и огъваща се опашка, пълзяща нагоре и надолу по стъпала, влизахме и излизахме от дворове, промъквахме се през чудновати колиби — всъщност пъхахме се навсякъде, откъдето можехме да преминем. За да не остане по-назад, оркестърът ни следваше по петите. Оркестрантите, облени в пот, подтичваха след нас, но нито за миг не объркаха такта на мелодията. Най-сетне по-скоро по щастлива случайност, отколкото в резултат на някакво чувство за посока аз въведох моите последователи обратно в танцовата зала, където се струполихме на земята в задъхана и смееща се камара от тела. Фонът, който бе паднал два-три пъти по време на обиколката ни, бе заведен до неговия стол. Той се усмихваше щастливо и повтаряше запъхтян: „Чудесен танц! Прекрасно, прекрасно!“.

— Харесва ли ти? — попитах аз и поемах жадно въздух.

— Много ми харесва — отвърна убедително фонът. — Ти си много силен. Никога по-рано не съм виждал европеец да танцува като тебе.

Това ни най-малко не ме учудва. Малко европейци прекарват свободното си време в Западна Африка, за да учат местните вождове и техните приближени да танцуват конга. Не се и съмнявах, че ако можеха да ме видят отнякъде на този танц, щяха непременно да ми заявят, че за половин час съм навредил толкова на престижа на белия човек, колкото останалите европейци не са могли в продължение на цялата история на Западното крайбрежие. Въпреки това изглежда, че моята конга издигна авторитета ми пред фона и неговия двор. Фонът продължаваше да си тананика замислено: „Едно, две, три, ритни. Чудесна песен!“

— Това е много специална песен — казах аз.

— Така ли? — попита фонът и закима с глава. — Чудесна песен!

Той седна на трона си и се замисли. Оркестърът отново засвири и танцьорите застанаха на площадката. Поотпочинал вече, аз започнах да се гордея със себе си, когато моят приятел изведнъж се оживи и даде някаква заповед. Младо, около петнадесетгодишно девойче се отдели от танцьорите и приближи подиума, на който седяхме. Закръглено и блеснало от маслото, с което се бе намазало, то бе облякло някаква поличка, която оставяше много малко от неговия чар на въображението на наблюдателя. Девойчето се промъкна боязливо и със срамежлива усмивка към нас. Фонът се приведе напред и го сграбчи за китката на ръката. Той дръпна рязко девойчето и го захвърли в скута ми, където то седна разкикотено.

— Тази жена е за тебе — каза фонът и махна царствено с грамадната си ръка. — Чудесна е. Моя дъщеря е. Ожени се за нея.

Да кажа, че останах поразен, е малко, просто ми секна дъхът. Моят домакин се намираше в онова весело настроение, което предшествува войнственото, и аз разбрах, че трябва да направя много тактично моя отказ, за да не помрача хубавата вечер. Озърнах се безпомощно наоколо и едва сега забелязах, че голяма част от хората са въоръжени с копия. Оркестърът спря да свири и всички ме наблюдаваха с очакване. Моят домакин втренчи в мен леден поглед. Ни най-малко не разбрах, дали действително ми предлага девойчето за съпруга или пък този термин се използуваше като евфемизъм за по-неделикатни намеци. Каквато и да бе истината, трябваше да откажа на всяка цена. Освен всичко друго и момичето не бе моят тип. Облизах устни, поизкашлях се и направих най-умното, което можах. Първо благодарих искрено на фона за любезното предложение да ми предостави за съпруга своята добре смазана дъщеря, чиито килограмчета вече натежаваха болезнено на колената ми. Изтъкнах, че фонът добре познава глупавите обичаи на моите съотечественици и затова знае, че в Англия не е възможно (колкото и на мен самия да ми се иска) един мъж да има повече от една жена. Фонът кимна в знак на съгласие. Следователно, продължих аз, принуден съм да се откажа от неговото изключително щедро предложение, защото вече си имам една жена в Англия и е не само незаконно, но и опасно да отведа със себе си още една жена. Ако не бях вече женен, продължих словоохотливо аз, нямаше да имам нищо, което да бих желал повече от този подарък, щях да се оженя за момичето и да прекарам остатъка от живота си в Бафут.

За мое най-голямо облекчение силни аплодисменти посрещнаха изявлението ми, а фонът дори се поразплака, че тази чудесна мечта едва ли може някога да се осъществи. По време на врявата аз освободих моята мургава приятелка от обятията си, плеснах я леко по задника и я изпратих обратно на танцовата площадка, а тя не преставаше да се киска. За тази вечер преживях доста емоции в името на добрите дипломатически отношения, затова предложих да приключим тържеството. Фонът и неговата свита ме придружиха до огромния двор и тук той настоя да ме хване за кръста и да изиграем отново конгата на Даръл. Цялата тълпа се налови на опашката и ние започнахме да танцуваме, подритвахме с крака и крещяхме. Нашият танц изплаши летящите кучета от манговите дървета и накара да се разлаят кучетата на много километри около нас. В началото на стълбището двамата с фона се разделихме трогателно и аз гледах групата как преминава обратно през двора и танцува ексцентричната конга. После изкачих седемдесет и петте стъпала с мисълта да се пъхна час по-скоро в леглото. На върха на стълбата ме посрещна намръщеният Бен с ветроупорна лампа в ръка.

— Са, дошли са някакви ловци — съобщи той.

— Какво, ловци по това време? — зачудих се аз, защото часът минаваше три.

— Да, са. Да им кажа ли да си отиват?

— Носят ли животни? — попитах с надежда, че носят някои редки екземпляри.

— Не, са. Искат да си поговорят с маса.

— Добре. Доведи ги — отвърнах и се отпуснах на един стол.

След малко Бен въведе петима смутени млади ловци, стиснали копия в ръце. Те се поклониха и поздравиха много учтиво с „добър вечер“. Очевидно бяха присъствували на тазвечершното тържество и бяха чули речта на фона. Живеели в доста отдалечено селище и си помислили, че ще е хубаво да ме видят, преди да си отидат, за да разберат какви точно животни съм искал да заловя. Похвалих ги за тяхното усърдие, раздадох им цигари, после извадих разни книги и фотографии. Застояхме се доста време над тях, докато им обясня от какви животни най-вече се интересувам и колко ще плащам за тях. Тъкмо когато се канеха да си тръгват, един от младежите забеляза оставена върху леглото рисунка, която бях забравил да им покажа.

— Маса иска ли това животно? — попита той и посочи рисунката.

Надникнах към рисунката, после обърнах поглед към младежа. Той говореше съвсем сериозно.

— Да — отвърнах подчертано аз. — Искам много да притежавам това животно. Познаваш ли го?

— Да, са, познавам го — отвърна ловецът.

Показах отново картината на ловците.

— Погледнете добре! — казах аз.

Всички впериха отново погледи в картината.

— А сега сигурни ли сте, че познавате това животно? — попитах отново аз, като се опитвах да надвия вълнението си.

— Да, са — отвърнаха те — познаваме го добре.

Седнах и ги зяпнах, като че бяха от друг свят. Така неочаквано и лесно те бяха познали изобразеното на рисунката животно, че аз се обърках напълно, защото това беше същество, което от много отдавна желаех да притежавам. То е може би едно от най-забележителните земноводни на света, известно на учените като Trichobatrachus robustus, а на всички останали — като „космата жаба“.

Необходимо е тук да направя едно пояснение. При едно предишно посещение на Камерун бях се запалил на всяка цена да заловя някое от тези странни същества, но всичко завърши безуспешно. Тогава работех из равнинните гори и всички ловци, на които показвах картината, отричаха категорично съществуването на това животно. Те ме гледаха със съжаление, когато настоявах, и за тях това беше ново доказателство за необикновено неуравновесените схващания на белия човек, (нима не беше всеизвестно, че не може да има жаба с косми). Животните имат козина, птиците — пера, но жабите освен кожа нямат нищо друго. Тъй като бяха напълно убедени, че такива жаби не съществуват, те не си правиха труда да я търсят, въпреки огромните награди, които предлагах за залавянето ѝ. Имаше ли смисъл да се търси някакво митическо чудовище — жаба с косми? Прекарах много изтощителни нощи в гората, газех нагоре-надолу из потоците и търсех безуспешно неуловимото земноводно. Въпреки книгите и аз започнах да вярвам, че ловците имат право. Това създание не живееше в горите на низината. Така ме обезкуражиха презрението и подигравките, които предизвикваше споменаването на косматата жаба сред племената на низината, че по време на второто ми пътуване не показах вече рисунката, като смятах, че ловците от планинските части споделят мнението на своите родственици от големите гори. Оттук произлезе и голямото ми вълнение и учудване, когато младият ловец, без да му е споменавано каквото и да било, позна легендарното създание и на всичкото отгоре пожела да узнае дали бих искал да имам няколко екземпляра от него.

Разпитах много подробно ловците и треперех като нетърпелив копой. Да, за трети път те потвърдиха, че познават жабата, да, действително имала косми, да, много лесно можели да я уловят. Когато ги запитах къде може да се намери, те разпериха ръце и казаха, че горите гъмжели от тези жаби. Попитах ги с блеснали очи дали им е известно някое определено място, на което се намира тази жаба. Да, знаели една „плитчина“ на около две мили от нас, където нощем можело да се видят няколко жаби. Това ми беше предостатъчно. Изтичах на верандата и нададох страхотен вик. Моите помощници изскочиха от своята колиба с размътени от съня очи, препъваха се, полузаспали, в тъмнината и се събраха на верандата.

— Този ловец знае къде мога да открия онази жаба, която има дълги косми — обясних аз. — Заминаваме веднага да я уловим.

— Сега ли, са? — полита ужасен Бен.

— Да, сега. Веднага отивайте да вземете торбите и електрическите фенерчета. По-бързо, по-бързо!

— Посред нощ, ли? — попита отново с тих глас Бен, защото обичаше да си поспива.

— Да, да, веднага. Престани да стоиш и да се прозяваш, а отивай да вземеш торби и електрически фенерчета.

Моите помощници с подпухнали очи и прозевки тръгнаха да изпълняват неохотно нарежданията ми. Готвачът Якоб спря за миг да ми обясни, че е готвач, а не ловец и че не разбира защо трябва да сменя своята професия в четири часа сутринта.

— Приятелю — отвърнах строго аз — ако след пет минути не вземеш торба и фенер, утре няма да бъдеш вече нито ловец, нито готвач, разбра ли?

Той побърза да последва останалите и да потърси съоръжения за ловене на жаби. След половин час моята сънлива група се събра и ние поехме по мокрия от росата път на лов за космати жаби.

Бележки

[1] Вид шотландско уиски (бел.пр.).