Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Под короната (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nine Days Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Карлийн Брадфорд

Заглавие: Кралица за девет дни

Преводач: Анелия Янева

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Валери Манолов

ISBN: 954-657-499-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6619

История

  1. — Добавяне

7. Измяна

— Стража! Стража! При краля! При краля!

Този вик прогърмя силно като изстрела, който още кънтеше в ушите на Джейн. Тя зашеметена наблюдаваше как войници с алебарди наобикалят адмирала и грубо го повличат навън. После се обърна към Едуард. Той беше се привел над безжизненото тяло на кученцето си и плачеше. Момичето знаеше, че братовчед й едва ли ще иска свидетели на подобна сцена и бързо се извърна. Умът й бавно възвръщаше способността си да мисли. Какво се беше случило току-що? Какво предстоеше занапред? Какво щеше да прави тя сега? Очевидно единственият й изход оставаше да се върне час по-скоро при родителите си, но те все още бяха в Брадгейт.

Една ръка повдигна гоблена пред вратата и вътре влезе мъж, облечен целият в черно. Той се огледа, преценявайки хладнокръвно разкрилата се пред очите му сцена. На Джейн дъхът й спря, когато разпозна Джон Дъдли, графа на Уоруик. И в същия миг чувството на страх и неприязън, които изпита към него по време на коронацията, я обзеха с нова сила. Погледът му подмина Едуард и се спря на нея. Новодошлият изви вежди.

— Милейди — каза той, отбелязвайки присъствието й с възможно най-краткия и небрежен поклон, преди отново да вирне брадичка в обичайната си арогантна поза. После заговори на Едуард, но погледът му през цялото време беше впит в Джейн.

— Пратен е вестоносец до негова светлост херцога на Съмърсет, Ваше Величество. Лорд регентът идва право насам. Вие ще желаете ли да се върнете в двореца Сеймор, лейди Джейн — продължи той, но това не беше въпрос. — Уредил съм и лорд Дорсет да бъде уведомен, колкото се може по-скоро, милейди. Но засега, докато всичко благополучно се разреши, вие несъмнено ще искате да останете при лейди Сеймор. — И отново тонът му подсказа, че това не е въпрос, а заповед.

Джейн се зачуди колко лесно той узурпира властта в отсъствието на лорд регента. Тя беше благодарна, че се намери някой да поеме всичко в свои ръце, но недоверието й към този човек все още вземаше връх, та не можеше да промълви нито дума. Ето защо само отвърна на пренебрежителния му поклон със също толкова кратък реверанс.

След час тя отново беше в двореца Сеймор. Тук цареше хаос. Лейди Сеймор загуби съзнание, щом научи новината за постъпката на сина си и прислугата я отнесе в леглото. Слугите се суетяха като мухи без глави и нямаше нито поднесена вечеря, нито следа от предишния ред в дома. Джейн с благодарност се оттегли в покоите си. Там обаче завари мисис Елен и повечето от придворните дами, които възбудено дърдореха. Джейн бързо мина покрай тях и се шмугна в спалнята си, оставяйки без отговор лавината от въпроси и възклицания. Мисис Елен я последва по петите, а след нея колебливо пристъпваше младата Елизабет Тайлни.

— Моля, не пускай никого повече, мисис Елен, в момента не ми е до разговори. — Джейн хвана ръката на старата си дойка и здраво я стисна в своята.

— Мистрис Тайлни — остро произнесе мисис Елен, — ще се погрижите ли да донесат незабавно топла храна на нейна светлост. — Тя с едно махване на ръката прекрати възраженията на Джейн. — И дума да не става, милейди, бледа сте като мъртвец. Трябва да се подкрепите след такъв шок.

Придворната дама побягна навън.

— Какво ще правят с него — с немощен глас попита Джейн. Колкото и да ненавиждаше адмирала, мисълта за последиците от неговата необмислена постъпка я ужасяваше.

— Ако онова, което дочух, е истина, той едва ли задълго ще запази своята красива глава върху раменете си. Ама така му се пада! Да нападне краля! При това да изложи и вас на опасност!

— Той не нападна краля — възрази Джейн. — Просто искаше да говори с него.

— Да, бе — изсумтя дойката. — Затова ли е нахлул в кралските покои със зареден пистолет? Разправят, че се канел да похити краля и така да принуди добрия херцог да отстъпи пред неговите искания. Представи си само — да вдигне ръка на самия крал!

— Но той не направи нищо подобно, даже не го докосна.

— Каквото и да се е случило, скъпа, той ще си получи заслуженото, а ние ще се махнем оттук и ще се спасим от него веднъж завинаги! Добре се отървахме, трябва да ви кажа.

Джейн придърпа завивката на покритото с балдахин легло и впери поглед в украсената с изкусна резба рамка. Умът й бе зает със случката от тази вечер и тя си даваше сметка, че не може да мисли трезво за каквото и да било. Пред очите й все още лежеше окървавеното кучешко телце, паднало в локва кръв. Но думите на мисис Елен се запечатиха в паметта й и тя се върна с облекчение към тях. Едно беше сигурно сега — поне щяха да се върнат у дома. Отново в Брадгейт, отново мирен и уравновесен живот.

* * *

На двадесети март 1549 година Томас Сеймор, лорд адмирал и главнокомандващ английския флот, бе екзекутиран. Лично неговият брат, херцогът на Съмърсет, подписа смъртната му присъда.

Малко след това, щом времето позволи, Джейн и родителите й се върнаха в Брадгейт. Пътищата все още бяха кални, а небето — смръщено и неприветливо, но не толкова мрачно като настроението на лорд Дорсет и лейди Франсиз. Кроежите им да омъжат Джейн за крал Едуард се бяха провалили с гръм и трясък. Само с едно свое действие Томас Сеймор отряза пътищата им към този брак. И съвсем безпричинно, противно на всяка логика, те обърнаха гнева и разочарованието си срещу Джейн. Не й бяха продумали, откакто дойдоха да си я приберат и макар тя да претегляше всяка своя дума, щом отвореше уста, получаваше в отговор презрителен поглед от страна на родителите си, а и по-лошо — гневно избухване. Така и не успя да види сина на лорд регента преди заминаването, но дори не посмя да спомене името му пред баща си и майка си. Радостта от завръщането й в Брадгейт бе попарена от мъка.

Но въпреки всичко сърцето на Джейн подскочи от щастие, когато на хоризонта се очертаха червените тухлени стени и кулите на имението Брадгейт. То сякаш никак не се бе променило, откакто тя замина.

Двете години, през които животът й се преобърна съдбоносно, не бяха оставили никаква следа тук. Това бе голяма утеха за Джейн. Поне едно нещо си беше същото в нейния бурен живот.

Катерина и Мери чакаха да я поздравят в зимната дневна. Джейн беше виждала само за кратко Катерина през последните две години, а сестра си Мери съвсем не беше зървала още от своето заминаване. И докато ги прегръщаше и целуваше, получавайки в замяна прегръдки и целувки от двете, тя с болка в сърцето установи, че Мери почти не беше пораснала през това време и сега телцето й изглеждаше още по-несъразмерно и разкривено като на гном. Тя притисна сестричето си още по-силно и трите заедно се завтекоха към любимата си стая в кулата.

Тя изглеждаше така, сякаш Джейн едва преди миг е излязла от нея.

— О, колко е хубаво да съм отново у дома! — извика тя, притискайки отново Катерина към гърдите си, и протегна ръце да обгърне малката си сестра, която ги следваше по петите.

Само две седмици по-късно обаче радостта й от завръщането сякаш угасна. Родителите й продължаваха да се държат сурово, почти жестоко с нея. И макар Джейн както винаги да бе старателна и надарена ученичка, продължавайки да напредва с уроците заедно с любимия си учител Джон Айлмер, те изискваха невъзможното от нея. Не й се позволяваше да допуска дори дребни грешки, не се търпеше никакво несъвършенство, не се разрешаваше и най-малката почивка или отпускане. Последното обаче не притесняваше особено Джейн, защото тя предпочиташе компанията на Джон Айлмер пред тази на своите родители.

Родителите й на свой ред прекарваха времето в ловуване, организиране на различни забавления и хазарт. Джейн, вече привикнала към разумния и умерен живот, който водеше в двора на Катерина Пар, не одобряваше поведението им, особено хазартните игри. Според правилата на строгия протестантски ред, който постепенно се налагаше в Англия, хазартът бе сред най-осъдителните занимания. По този въпрос Джейн имаше пълната подкрепа на д-р Хадън, фамилния свещеник, но той не смееше да се опълчи срещу огромната и страховита лейди Франсиз. Джейн обаче не таеше подобни страхове. Двете години, прекарани далеч от дома, я бяха направили независима и уверена в собствените си сили, което й бе непознато преди. Тя критикуваше родителите си съвсем открито, настоявайки те да живеят според повелите на новата си религия, която изповядваха. Двамата, естествено, роптаеха срещу нейните пуритански проповеди и намираха допълнителни причини, за да я наказват.

Събитията обаче се развиха главоломно една вечер, когато Джейн бе повикана да слезе при родителите си в зимния салон. Тя внимателно отвори вратата, не знаейки в какво настроение ще ги завари този път.

Лорд Дорсет и лейди Франсиз играеха карти с неколцина техни приятели, лицата им пламтяха от възбуда, а очите им святкаха необичайно ярко. Устните на Джейн се присвиха в неодобрителна гримаса.

— Е, милейди — каза лейди Франсиз с леко фъфлене, — повикахме те при нас, за да ни изрецитираш нещо. Покажи пред приятелите ни поне част от огромното натрупано от теб познание.

По тона, с който бе казано това, пролича, че целта е да нарани и подразни Джейн. Тя на секундата настръхна.

— С ваше позволение, майко, сега съм твърде заета и предпочитам да се върна към уроците си.

В салона настъпи гробна тишина. Лейди Франсиз се надигна от стола, залитна и отново се строполи върху него.

— По всичко личи, милейди, че най-великото ти завоевание в науката е това безочие! — Малките й хлътнали очички щяха да изхвръкнат от ярост и тя очевидно трудно си поемаше дъх.

Бащата на Джейн скочи на крака и заплашително се запъти към нея.

— Ще изпълниш незабавно желанието на майка си! — заповяда той и вдигна ръка, готов да я удари дори в присъствието на гостите.

Джейн неволно трепна и отстъпи назад, но скоро се съвзе и изопна рамене. После с безизразен глас бързо започна да рецитира пасажи от Платон, върху които бе работила същата сутрин. На латински. Присъстващите се спогледаха смутено. Не след дълго по лицата им се изписа отегчение и те започнаха неспокойно да се въртят на местата си. Джейн своенравно продължи да реди неразбираеми фрази. Тя дори изпита известно задоволство и почти се забавляваше. И продължи така, докато накрая дори родителите й загубиха търпение. Най-сетне майка й се насили да вдигне ръка.

— Достатъчно! Сега може да си вървиш.

Тя говореше надуто, опитвайки се да се държи на положение, но всъщност Джейн излезе победител в тази схватка и лейди Франсиз съзнаваше това.

Победата обаче излезе скъпо на Джейн. Когато най-сетне се добра до леглото си тази нощ, тя трябваше много внимателно да полегне върху завивките, за да избегне пронизващата болка от няколкото алени следи от бичуване по гърба.

* * *

Постепенно обаче старите порядки взеха да изчезват дори от Брадгейт. Пратеници от Лондон и други части на страната все по-често чукаха на портите на имението. Джейн започна да дочува новини за брожения в различни краища на кралството — бунтове и размирици. По всичко личеше, че причините за тях са две. Едната бе, че лордовете продължаваха да си присвояват за своя лична облага земя, която хората от край време смятаха за обществена. Другата засягаше промените около налагането на новата религия.

Народът бе объркан и разтревожен от тези промени. Сега на свещениците разрешаваха да се женят. Литургиите бяха забранени. Ритуалът за вземане на причастие стана различен, а самата същност на това тайнство дотолкова се промени, че то вече бе неприемливо за мнозина. Не им разрешаваха да вярват, че по време на светата служба се извършва превращение и хлябът и виното, които поглъщат, всъщност са истинското тяло и истинската кръв на Исус Христос, техния Спасител. Сега ги принуждаваха да приемат хляба и виното единствено като символ на Неговото тяло и Неговата кръв. Службата вече се извършваше не на латински, а на английски и което бе най-лошо от всичко, молитвеникът бе преведен на английски от архиепископ Кранмър.

В разгара на слуховете за безредици един ден голяма група конници се появи на пътя към Брадгейт. Джейн първа ги видя от прозореца си на кулата. Тя любопитно наблюдаваше облака прах, вдигнат от копитата на конете, докато те се приближаваха все повече и повече. Миг по-късно сърцето й започна да бие толкова бързо, че едва не изскочи от гърдите — тя разпозна герба и знамето с цветовете на херцога на Съмърсет. А щом пристигаше с толкова голяма свита, нямаше начин да не идва самият той. Дали Едуард го придружава? Не бе получавала новини от него, откакто се завърна в Брадгейт.

— Мисис Елен! — извика тя. — Мисис Елен, ела бързо!

Дойката дотича запъхтяна. Джейн я хвана за ръката и я стисна толкова силно, че горката жена трепна от болка.

— Прати някого да разбере кой пристига заедно с херцога. Питай и защо идват! И дали лорд Едуард е с тях! — Думите излитаха толкова бързо от устата й, че казаното едва се разбираше.

— Ей сегичка, милейди — отвърна мисис Елен, невъзмутима както обикновено. После величествено се насочи към вратата и извика: — Мистрис Тайлни, бъдете така добра и час по-скоро разберете кой пристига заедно с херцога, че младата господарка всеки миг ще получи припадък. — Тя се усмихваше, докато даваше разпорежданията си, а в отговор Елизабет Тайлни грейна в усмивка и смигна закачливо на Джейн иззад гърба на дойката.

Само след минути тя се върна с новини. Едуард наистина придружаваше херцога. Но най-голямата изненада бе, че и самата херцогиня пристига с тях и заради това лейди Франсиз беше доста изнервена. По думите на лорд Дорсет херцогинята на Съмърсет бе една от най-високомерните, капризни, надути и неразбрани жени, създавани някога от господ, а всички жени и повечето от мъжете трепереха пред нея. Двете с лейди Франсиз си бяха лика-прилика и пристигането й предизвика душевен смут у домакинята. Освен това неочакваното посещение на херцога с цялата му свита обърка живота на всички в имението Брадгейт.

Джейн нетърпеливо очакваше в стаята си да я повикат и това бе най-мъчителното очакване в живота й. Нямаше как да не я повикат обаче. Нямаше как да не я поканят долу, за да поздрави новодошлите. Повикването най-сетне пристигна — едва час преди вечеря. Когато пажът почука на вратата, Джейн се хвърли към огледалото, за да поправи още веднъж немирните си коси, после полетя да отвори.

— По-полека, милейди! Успокойте се, както подобава на истинска дама!

Джейн обаче дори не чу какво й казва мисис Елен — тя се втурна надолу по стълбите с невъздържаността на дете, каквото вече не беше. Но въпреки това успя да спре и да се овладее, преди да влезе в салона. Когато пажът я въведе, единствено искрящите й очи издаваха нейното истинско вълнение.

Херцогът на Съмърсет стоеше прав край огъня, а херцогинята се беше разположила в едно кресло близо до него. Лейди Франсиз настойчиво следеше дали всичко е наред, докато прислугата сервира сладкиши на гостите. Джейн не им обърна никакво внимание, докато погледът й не откри Едуард сред присъстващите. Тънката му фигура стоеше по-встрани от останалите, а като видя Джейн, лицето му разцъфтя в широка усмивка. И докато тя се покланяше дълбоко на херцога и херцогинята, както повеляваше етикетът, той вече стоеше плътно до нея. Двамата се усмихваха щастливо един на друг, без някой от тях да съумее да пророни и дума.

Едва по-късно, чак след вечерята, Джейн успя да поговори насаме с Едуард. Те се измъкнаха незабелязано от компанията на останалите и избягаха в градината. Сега думите им рукнаха като пълноводна река.

— Чудех се какво ли правиш там! — започна развълнувано Джейн.

— Аз пък се питах как си ти тук! Лондон е пуст и отегчителен без присъствието ти. Кралят също тъгува по теб и неведнъж е споделял, че копнее да се завърнеш.

— Как е той? Ще ми се отново да го видя.

— Добре е. Преговорите за женитбата му с френската принцеса вече вървят, а той от ден на ден се товари с все повече държавни дела, което според мен силно притеснява баща ми — добави с усмивка Едуард. — Братовчед ни с всеки изминал ден става все по-умел в боравенето с лъка и в другите спортове, какъвто беше и височайшият му баща, нека бог даде мир на праха му, и се надува с този свой напредък като същински паун.

Джейн се усмихна, припомняйки си думите на краля, произнесени по време на първото му участие в турнир. По всичко личеше, че смирението не е една от неговите добродетели.

— Но, милорд, каква всъщност е целта на внезапното ви посещение — попита Джейн. — Какво накара добрия херцог да дойде чак тук?

— Той идва по две причини — отвърна Едуард. — Първата не е от толкова голямо значение. Той желае баща ви да потуши бунтовете и размириците тук, в Лестършър. Народното недоволство се засилва все повече и повече и трябва незабавно да му се противопоставим. — За момент младото му лице доби сериозно изражение, но малко по-късно отново просветна. — Втората причина доведе тук мен и херцогинята, моята майка, и тя по мое мнение е много по-съществената. — Той замълча, очаквайки Джейн да каже нещо, като я следеше с блеснали очи.

— И каква е тя! Кажете бързо! О, не ме измъчвайте, говорете час по-скоро!

— Каква ли? За да уговорим нашия годеж, милейди, каква друга може да бъде!

Джейн невярващо ококори очи, после пламна като божур и засрамено сведе поглед.

— Вярно ли е това, милорд? Нали не се подигравате с мен?

Едуард бързо посегна и взе ръката й в своята.

— Знаете добре, че за нищо на света не бих се шегувал с това, милейди. Баща ми е убеден, че сме тъкмо един за друг, а и майка ми е съгласна с това, слава на небесата. Обзалагам се, че в този момент нашите родители обсъждат именно този въпрос.

Мислите на Джейн трескаво запрепускаха. Едуард бе споменал за бъдещата сватба между краля и френската принцеса. Ако това е наистина така, то родителите й нямаха никаква причина да възразят срещу нейния годеж с Едуард. Даже напротив, би трябвало да са щастливи, че могат да се сродят с толкова влиятелна фамилия. Просто е невъзможно да не се съгласят. Няма как да не дадат съгласието си!

Така и стана. Джейн и Едуард бяха уведомени за решението на техните родители на следващия ден, малко преди херцогът и неговата свита да напуснат имението. Джейн и Едуард имаха съвсем малко време да се видят, затова пък бъдещето им вещаеше само добро. Щяха да са постоянно заедно, когато в края на лятото тя и семейството й отново заживеят в лондонската си къща.

* * *

Съдбата обаче беше решила друго. От ден на ден бунтовете и размириците ставаха все по-ожесточени и се разпространяваха бързо. Най-накрая през юли обявиха военно положение и в Лондон все по-често взеха да бесят размирници по площадите. Сър Томас Уайът успя да потуши бунтовете в Кент, но името, което Джейн чуваше все по-често и по-често, бе това на граф Уоруик, онзи мрачен човек, от когото тя толкова се страхуваше и така възненавидя още от коронацията на крал Едуард. В писмата, които получаваше от Едуард, той беше упоменаван редовно, но никога с добро чувство. По всичко личеше, че Едуард също му няма доверие, както и самата Джейн. „Той прави всичко възможно да спечели благоволението на краля — пишеше Едуард. — Очевидно целта му е да заеме мястото на чичо ми, лорд адмирала, бог да даде мир на праха му, и да стане главнокомандващ на флота. Според слуховете, тъкмо той убедил крал Едуард и баща ми, че чичо заслужава смъртно наказание. Боя се, че сега е започнал да настройва лордовете от Тайния съвет на краля срещу баща ми. Той е много амбициозен човек.“

Джейн добре си спомняше как го бяха описали придворните дами около нея, когато го видя за първи път на коронацията — „човек с непобедима амбиция“. Тя потрепери. Но дори той едва ли можеше да навреди на херцога на Съмърсет. Добрият херцог бе най-влиятелният човек в Англия и разполагаше с не по-малко власт от самия крал.

През август животът в страната взе да се връща в обичайното русло. По един или друг начин, със сила или чрез убеждаване, но хората — поне привидно — взеха да приемат новата вяра. Заслугата за потушаването на бунтовете в Източна Англия принадлежеше изключително на графа на Уоруик. Сега името му беше в устата на всички, а славата му на воин се простираше все по-надалеч. Но дори онези, които го хвалеха, правеха това с половин уста. Неговият студен нрав и пресметлив ум предизвикваха повече въздържано одобрение, отколкото възхищение сред народа, защото никой не вярваше в почтеността на неговите подбуди.

Херцогът на Съмърсет написа поздравително писмо до лорд Дорсет, задето е възстановил реда и мира в страната и специално му благодари за вярната и предана служба в името на краля.

Лорд Дорсет особено се възгордя след това писмо.

— Според мен трябва да се върнем в Дорсет хауз следващия месец, съпруго моя — обърна се той към лейди Франсиз. — Подозирам, че тази малка дама тук няма търпение да види отново своя годеник — добави с необичайна за него веселост и се усмихна на Джейн.

Джейн отвърна на усмивката му, този път споделяйки напълно мнението на баща си.

— Така е наистина — отвърна тя.

Потеглиха в края на септември и пристигнаха в Лондон през втората седмица от октомври след едно спокойно и безгрижно пътуване, съпроводено с чести спирания и гостуване у техни роднини и приятели по пътя. Този път Джейн наистина се наслаждаваше на пътешествието. Полята бяха натежали от урожай, а времето се задържа слънчево и топло. От клоните на дърветата излитаха свраки и отново се връщаха сред листата. Пътищата гъмжаха от каруци, амбулантни търговци и пътнически впрягове. Веднъж подминаха даже група пътуващи артисти, които бързаха към близкия панаир, за да покажат танцуваща мечка и номера с дресирани кучета и прасета. Джейн се смя до сълзи заедно с всички останали, когато трупата настоя да изиграе едно представление специално за тях.

Този път и Катерина, и Мери пътуваха заедно със семейството, а това правеше Джейн двойно по-щастлива.

— По-хубаво от това просто не може да бъде, нали сестрички? — възкликна тя, когато кулите и камбанариите на Лондон се появиха на хоризонта.

Но още с влизането си в града усетиха, че нещо странно и необичайно витае във въздуха. Улиците, както обикновено, бяха изпълнени с народ, но сега ги нямаше шумните подвиквания и веселите смехове като преди. Хората сновяха напред-назад с угрижени лица и поглеждаха рядко, крадешком и изпод вежди.

Колкото повече напредваха, толкова по-озадачени ставаха лорд Дорсет и неговите спътници. Най-сетне бащата на Джейн дръпна юздите на коня и се провикна към един минувач.

— Добри човече, ще приближиш ли за миг.

А когато притесненият младеж застана до него, той се наведе от седлото и го погледна изпитателно.

— Какво се е случило, добри човече? Какво става с всички тук?

— Нима не сте чули, милорд? — прозвуча уплашеният отговор. — Херцогът на Съмърсет, нашият добър херцог, е заловен и хвърлен в Тауър. Обвинен е в предателство и заговор срещу негова светлост краля!