Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Под короната (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nine Days Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Карлийн Брадфорд

Заглавие: Кралица за девет дни

Преводач: Анелия Янева

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Валери Манолов

ISBN: 954-657-499-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6619

История

  1. — Добавяне

13. Време да се родиш…

Само два дни по-късно Джейн вече съжаляваше за взетото решение. Гилфорд непрекъснато се мусеше и хленчеше и все се оплакваше, че не му оказват нужното внимание. Херцогинята на Нортъмбърланд, която предпочете да остане близо до сина си, и херцогинята на Съфолк непрестанно се препираха и спореха трябва ли той да бъде провъзгласен за крал или не. Треската на Джейн отново се върна, придружена от непоносима болка в главата. В отчаянието си тя нареди прислугата да коленичи пред Гилфорд и да се обръща към него с „Ваша Светлост“ — външните знаци за почит към кралска особа. Освен това му беше разрешено да седи под кралския балдахин, и то на равна височина със съпругата си. Но дори тези отстъпки не го задоволиха. Джейн обаче нямаше намерение да прави повече компромиси.

А иначе всяка минута в дните до коронацията беше запълнена. Членовете на Тайния кралски съвет се събираха всяка сутрин и следобед. Болна или не, Джейн беше решена да не стои безучастна и настояваше след края на всяко заседание да й се представя подробен доклад. Трябваше да се изпратят известия до представителите на английската корона във Франция и Испания относно възкачването й на трона, имаше много документи, които трябваше да подпише. Датата на коронацията бе определена за след две седмици и подготовката кипеше с пълна сила. Въпреки това зад всички приготовления се усещаше някакво напрежение. Из Лондон не се срещаха ликуващи хора, отникъде не се дочуваше шум от веселба. Хората си вършеха тихо и умърлушено всекидневните задължения. Откъм лейди Мери, както сега я наричаха, също не пристигаше нищо, освен зловеща тишина. Херцогът на Нортъмбърланд побърза да й прати известие за възкачването на Джейн на трона, веднага след като този план получи одобрението на най-влиятелните хора, но и досега нямаше отговор.

Едва вечерта на единадесети юли, докато Джейн, семейството й и членовете на Тайния кралски съвет вечеряха, пристигна известие. Куриерът настояваше да го предаде лично на херцога на Нортъмбърланд и твърдеше, че е спешно. Както беше изтощен от пътя и покрит с прах от дългото препускане, той влетя в залата за аудиенции.

— Ваша Светлост — припряно рече той, покланяйки се дълбоко пред Джейн. После подаде парчето пергамент на херцога на Нортъмбърланд.

Докато херцогът четеше писмото, в стаята се възцари гробовна тишина. Лицето му обаче остана безизразно и с нищо не подсказваше съдържанието на това известие. Най-сетне той вдигна очи.

— Твоята задача е изпълнена — кратко отпрати той очакващия заповедите му куриер. — Остави ни!

Когато момчето излезе, херцогът се обърна към членовете на Тайния съвет, демонстративно пренебрегвайки Джейн.

— Лейди Мери настоява за своето право да наследи трона. Сега наближава Лондон с голяма армия, за да предяви исканията си.

Херцогинята на Съфолк тутакси избухна в плач.

Херцогинята на Нортъмбърланд на мига я последва.

— Какво ще стане сега, милорд? Та ние сме загубени!

— Престанете да хленчите! — Херцогът сам бе твърде разтревожен, за да спазва куртоазния дворцов тон. — Пратете да повикат синовете ми Уоруик и Робърт при мен. Те трябва да съберат войска и да потушат този бунт още преди да се е разгорял.

Джейн ужасена наблюдаваше как трескаво се подготвя тази битка. Значи съвсем скоро щеше да се пролее кръв! И всичко това заради боричкането около трона! Тя напусто увещаваше херцога да се откаже от своя замисъл.

— Това е погрешно и несправедливо, милорд! — извика тя. — В никакъв случай не бива да се забъркваме в тази обречена битка. Пратете вестоносец при принцеса Мери, че аз доброволно ще се предам и признавам нейното право да наследи короната. Умолявам ви, сторете това, милорд!

— О, глупаво дете — язвително отвърна херцогът. — Нима си въобразяваш, че тя ще ни прости, ако сторим това? Ако принцеса Мери се добере до короната, ние всички сме обречени на смърт, а ти — най-напред, милейди. Онова, в което сме се забъркали, е държавна измяна — няма съмнение в това, а ти си най-виновна от всички ни.

— Тогава нека умра само аз! Щом такава е волята божия, щом съм сторила грях, като си позволих да приема предложената ми корона, тогава нека си получа заслуженото!

— Само че аз нямам намерение да се предавам толкова лесно! Ще се бием, Ваша Светлост! И ще победим! — И херцогът гневно напусна стаята.

Неговите синовете обаче се натъкнаха на много по-решителна съпротива, отколкото очакваха, и бяха принудени да се изправят лице в лице с твърдата и непокорна принцеса Мери, застанала начело на огромна, нарастваща от ден на ден армия. Народът на Англия се стичаше към нейната войска от всички краища на страната. Синовете на херцога бяха напълно разгромени и едва отърваха собствените си кожи. Мери вече настъпваше начело на многобройна войска, обединила повече от пет хиляди доброволци.

В отчаянието си херцогът на Нортъмбърланд оглави армията на кралица Джейн и тръгна да пресрещне лейди Мери. Отначало той искаше да повери това на херцога на Съфолк, защото нямаше доверие на нито един от останалите лордове, но Джейн не му позволи. Колкото и да бе изтърпяла и изстрадала от баща си, още по-ужасена се чувстваше при мисълта да бъде изцяло поверена на волята на херцога. Той неведнъж й бе давал да разбере, че очаква тя безпрекословно да се подчинява на неговите желания, но сега Джейн имаше друго наум.

Малко след заминаването на херцога от армията взеха да пристигат вести, че хората не са му предани така, както биха повярвали на херцога на Съфолк. Херцогът на Нортъмбърланд си бе спечелил твърде много врагове; него го мразеха и презираха в доста краища на кралството. В добавка към това и членовете на Тайния кралски съвет взеха да негодуват все по-открито. Херцогът имаше пълно основание да не им вярва — те вкупом го мразеха не по-малко, отколкото народа на Англия. После дойде новината, че войниците от неговата армия дезертират при противниковите войски. Той на два пъти поиска подкрепление и двата пъти лордовете му отказаха.

Накрая из Англия се разнесе вестта, че Мери е била провъзгласена за кралица в Оксфорд. В същата нощ и лорд Пембрук, и лорд Уинчестър напуснаха Тауър, без да поискат разрешение от Джейн и се завърнаха по домовете си. Това намирисваше на дезертьорство и Джейн незабавно реагира като прати войници да ги върнат обратно. Когато ги докараха под строй, доведена до ръба на отчаянието, тя нареди всички гости в Тауър да бъдат държани под ключ, а ключовете да й се носят всяка вечер в седем часа. Не беше минала и седмица, откакто бяха провъзгласили Джейн за кралица, а тя вече успя да се сблъска с измяната, която я дебнеше отвсякъде. Ако искаше да оцелее, трябваше да я предугажда и да й се съпротивлява.

Нортъмбърланд беше принуден да отстъпи към Лондон. Числото на стражите около Тауър бе удвоено. Членовете на Тайния кралски съвет, включително Пембрук и Уинчестър, поискаха аудиенция при кралицата.

Джейн ги прие.

— Ваша Светлост — започна лорд Пембрук, коленичейки пред нея, — развоят на сраженията не е в наша полза. Молим за вашето позволение да напуснем Тауър и да преговаряме с представителя на Франция. Той ще ни подкрепи. Това е единственият начин да се избегне кръвопролитието.

В гласа му имаше покорство и почтителност, но Джейн не повярва нито на една негова дума. Те искаха да й заложат капан, тя беше сигурна в това. Но какво трябваше да стори сега? След като без нейно съгласие взеха решение да се приеме сражението с войската на Мери, сега нищо вече не можеше да бъде поправено, нито пък събитията — овладени. Какво повеляваше дългът й в такъв случай? Тя беше напълно безсилна и безпомощна. Не й оставаше нищо друго, освен да се остави в божиите ръце и да се подчини на неговата воля. Тя се поколеба за миг, след това решително се обърна към просителите:

— Вървете тогава. — Изрече го с толкова слаб глас, че всички напрегнаха слух, за да я чуят. — И сторете каквото е необходимо.

Още на следващия ден в Тауър пристигна вестта, че лордовете от Тайния кралски съвет вкупом са преминали на страната на принцеса Мери. На всичко отгоре настояваха Нортъмбърланд да се върне и да се предаде. А като доказателство за своята вярност присъствали и на католическата литургия в катедралата „Св. Петър“. Лично херцог Съфолк донесе тази новина на дъщеря си. Накрая посегна и собственоръчно смъкна балдахина над главата й.

— Това вече не ти приляга, дъще — каза той. Гласът му се пречупи, а очите, обикновено толкова горди и високомерни, сега се напълниха със сълзи.

— Никога не съм го искала — отвърна Джейн. От раменете й сякаш се стовари непоносимо бреме. Всичко свърши. И за първи път от девет дни насам усети мир в душата си. — Водена от покорството си към вас и моята майка, аз извърших смъртен грях. — Тя замълча. — Какво ще правим оттук нататък, татко?

Херцогът отклони очи от нейните.

— Не зная — той едва овладяваше треперенето на гласа си. — Трябва да дочакаме тук решението на съвета.

Джейн кимна.

Ала когато вечерята беше сервирана, херцогът и херцогинята на Съфолк не се появиха в трапезарията. Двамата заедно с херцогинята на Нортъмбърланд скришом бяха напуснали Тауър и се явиха пред Тайния кралски съвет, оставяйки се на неговото милосърдие, като шумно обявиха Мери за своята нова кралица. Гилфорд и Джейн останаха сами.

* * *

Накараха ги да напуснат кралските покои в Уайт Тауър още на следващия ден. Гилфорд беше отведен в Бючъм Тауър, където го затвориха в малка полукръгла стая на самия връх. Джейн пък изолираха в жилището на тъмничаря в затвора за благородници, което бе малка къщичка, залепена за Тауър Грийн. Позволиха на мисис Елен и Елизабет Тайлни да останат с нея; освен това й беше разрешено да задържи при себе си и един паж.

Тъмничарят, господин Партридж, и жена му бяха добросърдечни хора, които, веднъж преодолели страхопочитанието и боязънта си да се окажат пазители на такава високопоставена особа, правеха всичко възможно да облекчат съдбата на Джейн.

На сутринта, след като се преместиха, лорд Уинчестър дойде да си прибере кралските накити. Той отиде най-напред в Уайт Тауър, после слезе в къщичката, където държаха Джейн като затворник.

— Милейди — започна той грубо и безцеремонно, — установяваме известни липси. Част от вещите на бившата кралица ги няма в ковчежетата. — Сега поведението му нямаше нищо общо с неговото раболепие и ласкателствата, с които приветства Джейн като кралица при пристигането й в Тауър.

Джейн се постара да събере цялото фамилно високомерие в погледа, с който отвърна на обвинението му. Из тези ковчежета, освен кралските бижута имаше какви ли не още дреболии и дрънкулки — златни копчета и игли за коса, брошки, малки емайлирани кутийки и часовници, изработени във формата на бижута. Джейн не бе имала нито време, нито желание да разгледа и половината от тях.

— Не зная за никакви липси, милорд — отвърна тя. — Всичко си беше на мястото, когато оставих ковчежетата — непокътнати и във вида, в който вие ми ги донесохте.

— Така или иначе, тези вещи липсват, милейди. И докато те не бъдат върнати на мястото им, съм принуден да ви помоля да ги заплатите.

— Да ги заплатя ли? И с какво? С тези няколко дребни монети, които ми оставихте ли?

— Да, милейди, и с някои от скъпите бижута, които донесохте със себе си.

Трепереща от гняв, Джейн прати мисис Елен да донесе малкото неща, които й бяха останали. Докато ги подаваше на кралския ковчежник, устните й се сгърчиха в презрителна гримаса.

— Каква жалка роля са ви отредили, милорд — каза тя. — Изглежда сте паднали по-ниско и от мен, щом като сте принуден да грабите от жена, на която всичко й е било отнето.

Лорд Уинчестър пламна целият. Без да продума, той набързо се поклони и напусна.

— Сториха същото и с лорд Гилфорд — съобщи й с негодувание мисис Елен по-късно същия ден. — Взеха му всичко, което имаше!

— Явно не искат да рискуват да подкупим тъмничарите си, за да ни освободят — отвърна Джейн. — Трябва наистина да сме им много скъпи, щом прибягват до такава низост, за да са сигурни, че няма да избягаме.

На трети август Мери най-сетне триумфално влезе в Лондон. Канонадата от пушечни и топовни изстрели в чест на нейното посрещане разбуди Джейн. Тя се спусна към малкото задно прозорче, но не успя да види почти нищо иззад високите стени на Тауър. Затова пък шумът от ликуващата тълпа посрещачи достигна съвсем ясно до нея. Народът най-сетне с радост приветстваше новата си кралица — истинската дъщеря на Хенри — каквато не показа при възкачването на Джейн на трона.

— Простете, милейди, но ми е заповядано днес да останете вътре. — Мисис Партридж препречи пътя на Джейн видимо смутена, когато тя понечи да излезе за обичайната си сутрешна разходка около Грийн. — Казват, че кралицата щяла да дойде да освободи старите затворници, колкото се може по-скоро.

И наистина, още същия следобед Мери влезе в Тауър, съпровождана от ликуваща процесия. Застанала край малкото прозорче, което гледаше към Грийн, Джейн можеше да наблюдава всичко, което става долу.

Кралицата, възседнала кротка кобила, покрита с пищно алено покривало, изглеждаше твърде доволна от посрещането в Тауър, но и много по-възрастна, отколкото си я спомняше Джейн. Мургавото й лице сега бе пожълтяло и изпито, с измъчен вид. Неведнъж през последните години се чуваха слухове за влошеното й здраве, които явно са били съвсем основателни.

Но една фигура, която яздеше веднага след кралицата, прикова погледа на Джейн. Беше принцеса Елизабет, извадена най-сетне от нейното доброволно наложено отшелничество, където единствено се чувстваше в безопасност. Червената й коса се спускаше надолу по раменете в немирни къдри. Тя уверено държеше юздите на бялата си кобила и се усмихваше лъчезарно на събралото се множество. Тя много повече от сестра си прилича и се държи като кралица, помисли си Джейн.

— Кого ще освободят? — обърна се Джейн към мисис Елен, която стоеше на крачка зад нея.

— Херцогинята на Съмърсет, милейди. И бедният лорд Кортни, който е затворник още от времето на крал Хенри.

— Ами баща ми? Ами херцогът на Нортъмбърланд?

Въпреки засвидетелстваното верноподаничество към Мери и херцогът на Съфолк, и херцогът на Нортъмбърланд бяха хвърлени в затвора много скоро след ареста на Джейн и Гилфорд. Братята на Гилфорд също ги последваха в Бючъм Тауър.

— Лордът, вашият баща, милейди, беше опростен и заедно с вашата майка бяха приети обратно с цялата любов и приятелски чувства от нейна светлост кралица Мери. Но херцог Нортъмбърланд вече е даден на съд и всички твърдят, че няма да избегне дръвника.

— Трудно ми е да открия в сърцето си и капчица съчувствие към херцога — тихо отвърна Джейн. — Но нали са ни учили да прощаваме на враговете си. Най-удивителното е обаче, че баща ми за пореден път успя да се изплъзне от възмездието, полагащо се за делата му. Признавам, не проумявам как го постига. Сигурно най-добре за мен би било да следвам неговия пример и да се уча от майка си. — Тя въздъхна. Очевидно опрощението, което бяха получили родителите й, не засягаше самата нея. Тя се запита дали те изобщо се бяха опитали да измолят милост и за нея.

На следващата вечер Джейн се зае лично да напише писмо до кралица Мери. Знаеше, че трябва да признае греха си, задето бе приела короната; трябваше да моли за милост Мери, надявайки се кралицата да прозре, че заговорът не е бил нейно дело, а че насила са я замесили в него. Такова писмо не се пишеше лесно. Джейн си даваше сметка, че нещо все пак трябва да бъде направено, нещо, което тя дължеше на своята кралица; но една част от нея продължаваше да се съпротивлява упорито, настоявайки, че това не е неин грях, а е престъпление на нейните близки. Гордостта не й позволяваше да моли за милост. Но ако не за себе си, тя трябваше да направи това поне заради Гилфорд. Не го беше виждала, откакто ги затвориха, но мисис Елен й каза, че той не може да се примири със съдбата си и страда жестоко.

— Повечето време плаче, милейди, и дълбае името ви в камъните на затворническата си килия. — Мисис Елен очевидно говореше с презрение за съпруга й, но в този момент Джейн наистина му съчувстваше. Той не беше твърд като нея, но тази слабост не бе по негова вина.

Докато Джейн търсеше думи за писмото си, напрягайки очи в сумрака, осветяван единствено от недогорелия фитил на едно кандило, на вратата се почука.

— Имате посетител, милейди — обяви пажът й.

Джейн се изправи на стола и потърка уморените си очи. Кой ли можеше да я посещава на това място? Не й разрешаваха да се вижда с никого, пък и не се сещаше кой би пожелал да я навести именно сега.

Слизайки по тясната дървена стълба, тя с почуда зърна висока фигура, която стоеше с гръб към нея близо до вратата. Силуетът й се стори познат. После посетителят се обърна и тя вкопчи пръсти в перилата, за да не политне напред.

Беше Едуард.

— Джейн… — Едуард произнесе едва ли не само с дъха си името й, но не тръгна към нея.

Джейн на свой ред почувства, че ако точно сега пусне дървените перила, тутакси ще се строполи на пода. А не можеше да произнесе нито дума.

— Струваш ми се бледа, да не си болна?

— Бях, но сега съм добре. — За миг Джейн се зачуди дали тази сцена не е единствено плод на нейното въображение. Тя все още не се беше възстановила напълно и нищо чудно това да е само халюцинация. — Едуард, наистина ли си тук?

— Тук съм, милейди.

— Но… Но как така?

— Кралицата… — Той замлъкна при тази дума, но после продължи бързо: — Кралицата възстанови всичките ни имоти. Мисля, че тя дори ще върне и титлата ми. Досега бе твърде щедра към мен и майка ми.

— Тя ли ти позволи да дойдеш тук?

— Не, това стана тайно и не бива да се повтаря — за твое добро е. Кралица Мери изпитва към теб единствено жал и досега е показала само милост, затова не бива да рискуваме с постъпки, които биха променили мнението й. Въпреки това аз трябваше да те видя, та дори и само веднъж. Макар за мен ти да си изгубена завинаги.

Гласът му се пречупи.

— О, Едуард. Как ми се иска нещата да не се бяха случили така. Как ми се ще…

Едуард най-сетне пристъпи напред, протегна ръка и я постави върху нейната, която още стискаше перилата.

— Аз също, любима моя.

После дълго време никой от двамата не проговори. Най-накрая Джейн се овладя.

— Ще дойдеш ли да поседиш малко с мен или трябва веднага да тръгваш?

— Не мога да остана. Не бива да рискувам да ме намерят тук.

— Все не можеш да останеш за по-дълго. Никога двамата с теб не сме имали достатъчно време… — Гласът на Джейн потрепери. Този път обаче тя по-бързо възвърна самообладанието си. — Преди да тръгнеш, искам да те помоля нещо.

— Трябва да си сигурна, че ще направя за теб всичко, което е по силите ми.

— Не е за мен, а за сестра ми Катерина. Тревожа се за нея. Още нямам вест какво й се е случило.

— Тогава се успокой, милейди, защото още сега мога да ти кажа всичко за нея. Бракът й с долния син на Пембрук е разтрогнат и тя сега е в безопасност в Съфолк с майка ти.

Джейн въздъхна облекчено. Най-много се боеше да не би Катерина също да страда заради нейните грешки.

— Тя е още толкова млада, Едуард, и толкова неспособна да се оправи в този свят. Боя се за Катерина. Боя се да не би родителите ми сега да прехвърлят върху нея своите провалени амбиции. Ще се погрижиш ли за сестра ми, Едуард? Поне доколкото е по силите ти. Ще бъдеш ли неин приятел?

— Ще бъда, милейди, кълна се. А ти се довери на божията милост и може би ти самата ще можеш още дълго да се грижиш за своята сестра. Кралицата не се бои от теб и убеден съм, ако не срещне съпротива от страна на протестантите заради връщането на нейната религия, сигурно ще те освободи.

— Наистина ли мислиш така, Едуард? Нима това е възможно?

— Да, вярвам го с цялото си сърце. Херцогът е подстрекател на тази измяна — и той трябва да бъде наказан. Ти и твоят нещастен съпруг сте били само невинни негови заложници. Кралицата не таи злоба към теб. Ще има съд — няма как да мине без това — но теб със сигурност ще те оправдаят и ще те освободят.

Внезапно няколко думи от казаното от Едуард добиха особено значение.

— Ти каза — заради връщането на нейната религия. Значи Англия отново е папистка?

— Да, боя се, че е точно така. Въпреки това протестантите не са подложени на гонения. Кралицата е решена да се отнася еднакво с всичките си поданици и да бъде толерантна и към двете религии. Дори по-толерантна, отколкото беше крал Хенри и бедният ни братовчед към нейната вяра.

— Толерантна? Към истинската религия? — Джейн за миг си възвърна своя предишен плам и страст, но после бързо пак клюмна. — Предполагам, че толерантността е единственото нещо, на което можем да се надяваме в момента. Дано бог ни даде сила да понесем това, докато не дойде време да го променим отново.

— Джейн! Дори не говори така! Надеждата за твоето освобождение се крепи единствено на това колко смирено и спокойно ще приемеш вярата на нейна светлост и на това, че протестантите няма да се разбунтуват. Само намек за недоволство и ти си изгубена, милейди.

Джейн твърдо изгледа Едуард.

— С радост ще се разделя с този живот, милорд, ако знам, че думите господни отново правилно се тълкуват и властват над земите на Англия. Аз съм нищо. Господ, нашият небесен баща, е всичко. Животът тук е нищо. Животът на небето ще е нашата награда.

— Знам. И аз обичам бог също като теб. Но аз обичам и теб, милейди, и не бих искал да умреш. Дори и да не те видя никога вече през живота си, пак не искам да умреш.

— Но, Едуард, любими мой, нали дори свещените книги ни учат така: „За всяко нещо си има време… време да се родиш и време да умреш“. Аз не се боя от смъртта, Едуард. Ти също не бива да се боиш от нея. Защото може би именно в смъртта двамата с теб най-сетне ще се съберем.

Дълго време след като Едуард си беше тръгнал, Джейн седя с изправени рамене край прозорчето под мъждукащата светлина на догарящото кандило. Сетне отново взе перото и продължи да пише.