Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Под короната (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nine Days Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Карлийн Брадфорд

Заглавие: Кралица за девет дни

Преводач: Анелия Янева

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Валери Манолов

ISBN: 954-657-499-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6619

История

  1. — Добавяне

2. Момчето крал

Кралската процесия от лондонския Тауър — там кралете на Англия по традиция прекарваха времето до коронацията — до Уестминстърския дворец беше след три дни. Самата церемония по коронясването щеше да се състои ден по-късно. Тези три дни преминаха в шетня, суетене и подготовка, в сравнение с които суматохата и оживлението около тръгването им от Брадгейт изглеждаха като детска игра. Когато най-накрая официалните одежди бяха разопаковани, изтупани и провесени на чист въздух, се оказа, че най-хубавата рокля на Джейн, която тя не бе обличала близо година, й е вече твърде къса и тясна в горната част.

— Когато искам да порасна, това не става — простена тя, — но точно когато ми е най-ненужно, ето че съм се източила и наедряла!

И се завъртя пред огледалото в спалнята, която делеше с Катерина, опитвайки се отчаяно да закопчае дрехата си, но копчетата все се разминаваха с илиците.

— Замълчете и не се вълнувайте толкова — успокои я мисис Елен. Тя вече се суетеше наоколо, търсейки конец и игла. — Миналата година, когато ших роклята, знаех, че растете и затова оставих доста от плата. Ако постоите мирно поне за миг, ще ви взема мерки. За бога, застанете на едно място, милейди!

За сметка на това Катерина изобщо нямаше защо да се тревожи за тоалета си. Джейн наблюдаваше с известна завист как тя се кипри и върти пред огледалото, а полите на бледожълтата копринена дреха на райе шумолят и се увиват като лозови клонки около нейното тяло. Този цвят много й подхождаше, а бузите й бяха пламнали от вълнението. Ала въпреки това човек просто не можеше нито да й завижда, нито да й се гневи. Удоволствието и лъчезарното настроение, което излъчваха очите й, можеше да обезоръжи всеки.

— Дали ще имаме хубави места, за да видим цялата процесия, а, Джейн? — нетърпеливо попита тя. — Ще успеем ли да зърнем и най-малките подробности?

Джейн се разсмя.

— Лордът, нашият баща, със сигурност се е погрижил за това. Той лично е запазил места за всички ни близо до Уестминстърския дворец. Ще успеем да видим всяко нещо, което си струва да се види, не се съмнявай в това.

— Ще ми се да можехме да отидем и на коронацията, Джейн. Представи си само колко тържествена и величествена ще бъде тя!

— Е, миличка, чак там няма да ни пуснат, но може да бъдеш сигурна, че нашата майка ще ни разкаже всичко най-подробно.

И двете весело се разсмяха. Сестрите отсега знаеха, че майка им седмици наред след коронацията няма да говори за нищо друго, освен за нея. Момичетата нямаше да присъстват и на пиршеството след това, но за голяма радост на Джейн баща й каза, че може да отиде на маскарада в двореца същата вечер, а на другия ден да наблюдава двубоите на турнирите. Точно тогава за родителите й се отваряше удобен случай да я представят на новия крал и да подновят отношенията си с кралица Катерина.

* * *

В деня на кралската процесия Джейн се събуди рано. Тя нетърпеливо отметна тежките завивки и бързо се измъкна от огромното, отрупано с възглавници и покрито с кожи легло. Мразовитият въздух я скова на мига, щом подаде нос от завесите на балдахина. Но дори това не успя да я спре. Какво ли ще е времето днес? Откакто бяха пристигнали в Лондон, валеше почти без прекъсване, но независимо дали щеше да има процесия или не, тя нямаше намерение да прекара цял ден под дъжда върху твърдите и неудобни трибуни. За нейно облекчение се оказа, че павираният двор долу е сух. Небето все още беше сиво и схлупено над земята, но при по-голям късмет можеше и да не завали.

— Хайде, ставай, Катерина, малка мързелива поспаланке! — извика тя и се спусна назад към сестра си.

Личицето на Катерина тутакси се показа изпод завивките.

— Хубаво ли е времето? — попита тя.

— Е, поне не вали — отвърна Джейн. — И това ни стига.

Някой тихо почука на вратата. После в стаята припряно се втурна мисис Елен, която в движение даваше нареждания на двете прислужници, следващи я по петите. Само след миг огънят беше разпален и дойката на Катерина се присъедини към тях. После започна ритуалът по обличането. Друга прислужница донесе топъл ейл[1] и кръгли кифли с шафран за Джейн и Катерина, за да хапнат по някой залък преди тръгване — за друго нямаше да им остане време.

Най-сетне всички бяха готови. Мисис Елен ги поведе към стаята на майка им — тъкмо навреме, за да видят как лейди Франсиз величествено се носи из покоите си, сякаш без да стъпва по земята, а едрото й здраво тяло бе обвито в зелено кадифе и обсипано с перли, рубини и злато. Лицето й бе покрито с дебел слой пудра, а тънките й устни — по стар обичай свити от раздразнение в надменна гримаса. Малките й свински очички се плъзнаха покрай нейните дъщери, без да ги забележат, тъй като тя беше впила очи в един от прислужниците.

— Конете готови ли са? Трябва да тръгнем веднага!

— Да, милейди — гласеше боязливият отговор.

Лейди Франсиз се понесе надолу, оставяйки Джейн и Катерина да ситнят припряно след нея. Цяла свита от слуги ги придружаваше до запазените за тях места — тази мярка бе крайно необходима, защото из града се разливаше вино и бира още с пукването на зората и повечето от зяпачите в тълпата, през която трябваше да си пробият път, бяха вече пияни. Мисис Елен презрително сбърчи нос срещу ревящото и буйстващо гъмжило. Даже Катерина за миг изгуби и ума, и дума, когато някакъв младеж, облечен в обичайната за чираците синя риза, грабна стремето й и направи пред нея засукан поклон. Джейн обаче бе твърде заета да се оглежда наоколо, за да има време да се тревожи.

За една нощ Лондон напълно се бе преобразил. От прозорците и балконите на всяка къща висяха флагове и знамена. Вратите пък бяха украсени със зелени венци и гирлянди. Драперии от златотъкани платове покриваха сиво-бялата мазилка и гредите от тъмно дърво по фасадите, излъчвайки своя собствена светлина, напук на стоманеното зимно небе. Почти на всеки ъгъл и пред входа на църквите имаше някакво улично представление или жива картина. От камбанарията на църквата „Св. Джордж“ чак до земята бе опънато въже, а един мъж балансираше върху него, готов да изпълни някакъв акробатичен номер, когато кралят мине оттам. По-късно Джейн научи, че негово величество бил толкова запленен от представлението му, че спрял очарован да аплодира и поздрави акробата, задържайки процесията цели петнайсет минути!

Хората около тях викаха, шумно се веселяха и гръмко пееха. Отвсякъде Джейн чуваше все един и същи рефрен:

Пей сърце, хей, пей, сърце,

и никога веч не унивай

за радост на крал Едуард,

увенчан със корона и скиптър.

Тя дори го подхвана и си припяваше под нос, докато понито й си пробиваше път по току-що настланите с чакъл улици.

Най-сетне се добраха до определените за тях места. Приставите, които охраняваха трибуните и отблъскваха тълпата назад, им направиха знак да се приближат и им помогнаха при настаняването.

— Ела на върха, Джейн! — извика Катерина, катерейки се към най-горната редица грубо сковани пейки на трибуната. — Трябва да седнем тук, за да можем да виждаме всичко!

Джейн започна да се катери след нея с не по-малко нетърпение. Много беше трудно да запазиш достойнство в този хаос.

До минаването на процесията оставаха часове, но междувременно имаше толкова много да се види и обсъди, че времето летеше неусетно. Членове на градския съвет, писари, занаятчии и техните семейства изпълваха улиците. Духовниците обаче изпъкваха сред всички — издокараните в елегантни черни раса католически свещеници и техните по-скромно облечени братя — протестантите. Някъде много отдалече се чу как един хор репетира с пълно гърло. Гладът не можеше да развали празника на тълпата, тъй като постоянен поток от амбулантни търговци предлагаше баници, бонбони и захаросани плодове, пай с месо и множество сладкиши за похапване, а в добавка — бокали с вино и халби бира, за да се преглъщат по-лесно залъците.

По едно време през редиците на зяпачите премина шепот:

— Идват! Идват!

Катерина толкова рязко се наведе напред, че Джейн я сграбчи за дрехата да не падне. Едва тогава чуха чистия звук на тромпетите, които тръбяха.

Първите фигури, които различиха ясно, бяха стройните конници, покрити с броня. Те преминаха със звън покрай тях, пленителни в своите сини, пурпурни, алени и зелени туники. Следваха ги дворцовите хора от благородно потекло — придворни, висши духовници, държавни мъже и чуждестранните посланици, стотици конници и пешаци. Джейн обаче изгаряше от нетърпение да зърне момчето крал — нейния братовчед Едуард.

Процесията за малко се прекъсна, а веднага след това момичето видя баща си. Той яздеше непосредствено пред краля, понесъл кралския меч. Орденът на жартиерата хвърляше отблясъци върху гърдите му. Джейн не помнеше да го е виждала толкова великолепен и внушителен. И въпреки това погледът й остана прикован в малката група благородници, която го следваше, като се спря най-дълго върху момчето — то толкова уверено ги предвождаше на коня си!

Едуард водеше коня с лекота и достойнство, като през цялото време седеше величествено изправен на седлото. Носеше дреха от сребротъкан плат, бродирана със злато, която искреше с обшитите по нея рубини и диаманти. Късият жакет и меките обувки на краката му също бяха инкрустирани с перли и скъпоценни камъни. Имаше барета от бяло кадифе, толкова гъсто обсипана с диаманти и перли, че сиянието й правеше ореол около главата му. Тази искряща в бяло и злато фигура, възседнала кон, наметнат с покривало в алено и златно, изпъкваше ярко насред процесията.

Зад Едуард, в изумителен контраст с неговата външност, яздеше висок мъж с брада, облечен в черно и с малка къдрава яка около врата. Венец от диаманти, които искряха изпод периферията на неговата широка и ниско нахлупена черна шапка, бе единственото бляскаво нещо във външността на този човек. Лицето му бе сурово и дори от мястото, на което седеше, Джейн забеляза набразденото му от тревога чело.

— Херцогът на Съмърсет — прошепна до нея мисис Елен. — Лорд регентът. Той най-добре ще се грижи за нашия благословен крал.

Други шестима благородни мъже носеха балдахин над главата на краля. Един от тях извърна лице към Джейн, докато минаваше пред тяхната трибуна, и тя с удивление установи колко млад бе всъщност. Едва ли бе много по-възрастен от самия Едуард! Той се усмихна и помаха с ръка на събралото се множество. Дъхът на Джейн спря, когато очите им се срещнаха и той за миг задържа погледа си върху нея. Беше висок — личеше си, че е много по-висок от Едуард, дори както седеше на коня. За нейна огромна изненада лицето му се запечати в паметта й дълго след като беше отминал. И не само защото бе красив — в това нямаше никакво съмнение, а защото в погледа му имаше нещо, което силно я привлече.

Тя се улови, че се чуди кой ли е този младеж. Питаше се дали ще го види отново на утрешната среща с Едуард.

— Джейн, вече два пъти повтарям едно и също нещо. Не ме ли чуваш?

Катерина я дърпаше развълнувано за лакътя. Джейн пламна, сякаш сестра й можеше да прочете нейните мисли, после насочи цялото си внимание към нея. Възбуденият рев на тълпата бе толкова оглушителен, че едва чуваше какво й говори тя.

Процесията продължаваше с шествие от няколко хиляди войници, йомени[2], стражи с алебарди и чиновници от двореца, които маршируваха на групи. Катерина бе готова да стои, докато не премине и последният от тях, но след краля на лейди Франсиз вече не й беше интересно да наблюдава участниците в процесията. Те едва успяха да напуснат трибуната и взеха с мъка да си проправят път през тълпата, опитвайки се да стигнат колкото се може по-далече от улицата, където все още се точеше шествието. Момичетата с неохота следваха пътеката, която едрото тяло на майка им оставяше след себе си между хората.

Тази вечер и Джейн, и Катерина бяха твърде възбудени от блясъка и великолепието на видяното, за да заспят веднага. Те се сгушиха в общото си легло и до късно разговаряха и преживяваха отново този приказен ден. Най-накрая Катерина се предаде на умората и заспа, но Джейн още дълго лежа в мрака с отворени очи, припомняйки си всичко минута по минута. Едуард вече съвсем не бе онова малко и прилежно момче, което тя помнеше. Сега приличаше на крал. Макар и толкова млад, той наистина беше крал. Благословен от бога. Утре той щеше да бъде заклет от свещениците в името божие и щеше да стане техен крал по божията воля.

Само при мисълта за това я побиха тръпки. Какво ли е на плещите ти да легне това свещено бреме? Да съзнаваш, че си бил посочен от бог да ръководиш хората му. Джейн се преизпълни с благоговение и преклонение. Вече си даваше сметка, че Едуард наистина не е онова момче, което тя си спомняше. И никога повече нямаше да бъде. Сега той беше крал. Нейният крал.

* * *

На другата сутрин Джейн бе разбудена от нечия ръка, която грубо разтърсваше рамото й.

— Милейди, време е да вървите! Лордът, вашият баща, тъкмо прати вест, че трябва да отидете на коронацията. Ставайте, милейди, ставайте бързо!

Джейн сънено се надигна от леглото, без още да осъзнава ясно какво точно й казват. Зачервеното от вълнение лице на мисис Елен попадна пред очите й.

— Мисис Елен, какво става? Колко е часът? Със сигурност е още твърде рано за ставане.

— Трябва, господарке. Лордът, вашият баща, прати известие, че може да придружавате майка си по време на коронацията. Негова светлост крал Едуард специално поискал да присъствате!

Този път Джейн съвсем ясно разбра за какво става дума.

— Аз? Едуард е пожелал да отида на коронацията?

— Крал Едуард, милейди — укорително я поправи мисис Елен. — Да, милейди — негова светлост лично е пожелал вие да присъствате на коронацията. Затова трябва да сте готова само след час!

Тази сутрин никой дори не помисли да сложи нещо в уста преди тръгването. Освен че нямаше никакво време за това, Джейн бе твърде развълнувана, за да яде. Когато една от прислужниците донесе халба ейл, тя нетърпеливо я отпрати. Точно след час бе напълно готова и очакваше появата на майка си.

Сега се отправиха право към Уестминстър. Тълпата отново бе огромна и този път шумът и веселието изглеждаха още по-необуздани. Вътре всичко беше пъстро и шумно. Величествените колони и арки от сив камък в абатството бяха украсени с пряпорци и хоругви. Балконът на църковния хор едва се виждаше изпод златотъкания гоблен, който висеше от него. Гладките плочи по пътеката бяха скрити под свежи тръстикови стебла — от тях се надигаше аромат на прясна зеленина, който някак успяваше да потисне острия мирис от скупчените нагъсто многобройни човешки тела. Джейн не разпозна нито едно близко лице в тази навалица, затова пък майка й се чувстваше като риба във вода. Лейди Франсиз се извръщаше ту наляво, ту надясно, поздравявайки по име всички наоколо с такова величие, сякаш самата тя бе кралица. Джейн се сви на пътеката до нея, опитвайки се да не привлича вниманието върху себе си, като в същото време незабелязано оглеждаше всичко наоколо. Внезапно тя с ужас усети, че майка й я сграбчва за ръката.

— Дъщеря ми — лейди Джейн — започна лейди Франсиз с глас, който, както се стори на Джейн, прокънтя по цялата дължина на сводестата църква. В този момент обаче небето се смили над нея и тромпетите ревнаха в един глас, известявайки приближаването на кралския кортеж. Старшият свещеник на Уестминстърското абатство пое пръв, следван от църковния хор, който сладкогласно пееше химни. Песента се извиси, изпълни въздуха, а старите каменни стени взеха да си предават ехото една на друга толкова чисто и красиво, че чак сърцето се свиваше от това съвършенство. Изведнъж цялата катедрала оживя. И докато Джейн седеше на мястото си, разтърсена от случващото се пред очите й чудо, дамите около нея наскачаха на крака, взеха да се блъскат и да протягат вратове, за да видят онези, които влизаха в абатството.

Едуард бе предвождан от чичо си, херцогът на Съмърсет. Като регент на краля именно нему се падаше да носи короната. Следваше го херцогът на Съфолк, дядо на Джейн, който пък държеше златното кълбо с кръст отгоре. Бащата на Джейн вървеше подир стария херцог на Съфолк с кралския скиптър в ръце. Едва след това идваше Едуард.

Очите на Джейн обаче останаха приковани в мъжа след Едуард, който държеше края на плаща му. Беше изящно сложен, облечен целият в черно кадифе, с черна коса, мустаци и — както повеляваше последната мода — с малка, заострена и добре поддържана кокетна брадичка. Очите му грееха с особен блясък, докато той поглъщаше с поглед всяка подробност от украсата и архитектурата на абатството и събраните в него. Устните му бяха стиснати в преценяваща гримаса. Джейн го изпроводи с поглед. Никога не бе виждала по-студено лице, помисли си тя. Но това едва ли можеше да обясни странното отвращение, което внезапно я обзе и скоро премина в страх.

— Джон Дъдли — чу тя шепота на една от дамите към нейната съседка, — графът на Уоруик.

— Който очевидно изобщо не е доволен от реда си в кралския кортеж — лукаво добави друга.

— Ш-ш-ш-т! — долетя възмутеният шепот на трета. — Твърди се, че той е човек с подмолна душа, разяждан от амбиция. Затова ще е по-добре да не говорим нищо, което не е в негов интерес.

Джейн едва откъсна очи от всяващата неясен страх фигура, за да разгледа Едуард. Днес той носеше къса горна дреха, мантия и плащаница от алено кадифе, бродирани със злато и богато украсени със скъпи кожи. Тялото му почти се губеше в тези тежки дрехи, но въпреки това той крачеше достойно и величествено, както подобава на един крал. Следваше го група момчета, очевидно негови приятели и училищни другари. Несъзнателно Джейн взе да търси измежду тях стройния младеж, когото бе зърнала предишния ден. Когато най-сетне го откри, тя въздъхна облекчено и леко се усмихна, съвсем забравила мрачната фигура в черно, която пристъпваше по-напред.

Старшият свещеник и хорът преминаха през дългия, украсен с колони кораб на църквата и доближиха олтара, където ги чакаше архиепископът на Кентърбъри, също облечен в бляскави одежди в бяло и златно. После всички се извърнаха да посрещнат Едуард, който, вече сам, се отправи към трона на св. Едуард Проповедник. Щом той седна, архиепископът се обърна към струпаното в църквата множество и заговори.

— Господа, ето тук стои Едуард, законният и неоспорим наследник на короната според божията воля и хорския закон…

Гласът му плавно продължи да нарежда. Джейн усети, че е завладяна от красотата и великолепието на древната церемония. И щом архиепископът спря да говори, тя инстинктивно извиси глас заедно с всички останали, викайки: „Бог да пази краля!“.

После отведоха Едуард до главния олтар, където вече беше коленичил архиепископът. Момчето се просна на пода пред него по очи, а през това време гласовете на хора и звуците на органа се сляха в тържествено кресчендо.

Церемонията продължаваше, следвайки стъпка по стъпка установената от векове традиция. Джейн беше толкова погълната от ритуала, че отначало не усещаше как лети времето, но накрая взе да чувства умора. Заради крехката възраст на Едуард церемонията беше съкратена едва на седем часа, вместо обичайните единадесет или дванадесет, но колкото повече време минаваше, толкова по-слаба и изтощена се чувстваше Джейн. А липсата на храна и напитки също си казваше думата.

Най-накрая Едуард се върна на трона на св. Едуард Проповедник и архиепископът се приближи към него с короната в ръце. Джейн седеше точно отсреща. Това бе най-вълнуващата, най-важната и значима част от ритуала. Дори най-приказливите дами, които си шушнеха една на друга през цялото време, сега се умълчаха. Остана да кънти само гласът на архиепископа, а когато Едуард даде клетва и короната бе положена върху главата му, единствено тържественото песнопение на хора оживяваше катедралата. На пръста на младия крал бе надянат брачният пръстен, а в ръцете му поставиха златната сфера и скиптъра. Тогава коронованият крал на Англия Едуард се извърна, за да приеме приветствията на най-първите благородници, перовете.

Първи пред него коленичи чичо му, регент и херцог на Съмърсет. Той целуна най-напред десния му крак, после и бузата, докато хорът изпълняваше Божествена литургия. Един след друг останалите перове в кралството също се извървяха.

После архиепископът се обърна с гръб към паството и заговори със звънък глас, който отекна из цялото абатство.

— А сега въздайте заедно с мен молитва за негово свято кралско величество Едуард VI, защитник на вярата, крал на Англия, Шотландия, Ирландия и Франция.

Всички започнаха да произнасят молитвата в един глас. Накрая архиепископът каза и последната благословия. Когато Едуард се приготви да излезе от църквата, Джейн с удивление усети, че по бузите й се търкалят сълзи. Но не само с нея стана така. Наоколо мъже и жени плачеха развълнувани, докато приветстваха момчето, което вървеше толкова смело под алената кралска плащаница.

— Бог да пази крал Едуард! — викаха всички в един глас.

— Бог да благослови краля!

— Той е достоен син на стария Хари — ликуващо възкликна един съсухрен старец край Джейн. — Вижте само как наперено пристъпва младият паун — същински бащичко!

Никога бъдещето на Джейн, а и бъдещето на цяла Англия, не й се беше струвало толкова светло и многообещаващо, както в този момент.

Бележки

[1] Английска светла бира. — Б.пр.

[2] Йомен (ист.) — дребен земевладелец, чифликчия. — Б.пр.