Астрид Линдгрен
Островът на чайките (5)

Пета глава
Настъпи истинското лято

Беше денят на лятното слънцестоене — чист, слънчев ден в средата на лятото. Но какво беше станало с Мейлин?

Цяла сутрин седеше на тревата под люляковия храст, пишеше в дневника си, а когато Йохан се опита да я заговори, го сряза, без дори да го погледне:

— Махай се!

Йохан се обиди, върна се при брат си и докладва:

— Още е сърдита.

— Трябва да ни е благодарна — каза Никлъс. — Сега поне има какво да пише в дневника си. Ако не бяхме ние, сигурно въобще нямаше да има дневник.

— Може би тогава щеше да пише по-интересни неща вътре, искам да кажа неща, които според нея са по-забавни. — Пеле изглеждаше разтревожен.

Те погледнаха притеснено Мейлин и Йохан каза:

— Този път явно пише ужасни неща.

„Снощи беше лятното слънцестоене — пишеше Мейлин — и това лятно слънцестоене никога няма да го забравя, но за всеки случай ще си запиша някои неща, които да ми напомнят за него. Така ще мога да предам спомените на дъщеря си, ако някога имам такава. Може би някой път в навечерието на лятното слънцестоене тя ще се прибере вкъщи, преливаща от щастие и ще ме попита: «И ти ли си била толкова щастлива, когато си била млада, мамо?».

Тогава ще й подам няколко пожълтели страници от моя дневник и ще й кажа: «По-добре прочети сама какво е изстрадала горката ти майка от ужасните ти малки чичовци».

Но дори и най-непоносимите в света малки чичовци не могат да развалят красотата на остров Черноглава чайка. Нищо не би могло да загрози пъстротата на лятото, разцъфтяла около нас. Движим се в облак от аромати на потайниче и детелина; на всяка крачка ни кимат маргаритките от канавките, в тревата блестят лютичета; пяната на дивите рози покрива горките сиви и голи скали, в процепите цъфтят виолетки. Навсякъде се носи сладък аромат, лятото е в разгара си, кукат кукувиците, птиците чуруликат и пеят. Земята е изпълнена с радост, затова и аз съм щастлива. Докато седя тук и пиша, лястовици прехвърчат високо над главата ми. Имат гнездо под стряхата на къщата на дърводелеца и са непосредствени съседи на осите на Пеле, въпреки че не ми се вярва да имат много общо помежду си. Харесва ми компанията на лястовиците, осите, пеперудите, но ще ми е още по-хубаво, ако ти, Йохан, не надничаше иззад ъгъла на къщата, защото всички вие ме вбесявате и ще продължавам да ви се сърдя поне известно време — стига да успея. Във всеки случай, поне докато си запиша тези записки в дневника за първото ми лятно слънцестоене на остров Черноглава чайка.

Сутринта се събудих от пеене. Татко беше станал рано и довършваше последните щрихи на градинските мебели — този път с обикновена четка. Беше застанал точно под прозореца ми и много хубаво пееше. Скочих от леглото и се гмурнах в дрехите си. Видях залива, искрящо син, разпрострял се там долу, а също и любимите си братя, които вече бяха станали и явно нямаха никаква работа. Викнах ги да дойдат с мен до кравефермата на Янсонови. Върнахме се вкъщи с огромни букети цветя и зелени листа и превърнахме цялата къща на дърводелеца в чудесна зелена обител с летен аромат на всяка крачка.

Когато «Черноглава чайка» приближи брега, тя също приличаше на плуваща колиба от зелени клонки. Цялата беше украсена с брезови клони. Някой на борда свиреше на акордеон, а хората, облечени с летни дрехи, пееха точно като татко, но не чак толкова хубаво.

Разбира се, цялото население на остров Черноглава чайка се беше изсипало на кея, защото повечето хора и без това ходят да посрещат корабчето, а днес е денят на лятното слънцестоене. Всички бяхме там — всички, освен Бьорн.

Аз изглеждах елегантно, много елегантно със светлосинята си официална рокля. Йохан и Никлъс дори подсвирнаха като ме видяха, а това е най-големият комплимент, който човек може да получи. Ако братята ти подсвирнат като те видят, това ясно показва, че имаш основания да си доволен от себе си. Бях много щастлива и изпълнена с нетърпеливо очакване.

Пеле обаче никак не беше щастлив:

— Трябва ли наистина да носим тези отвратителни дрехи, само защото днес е лятното слънцестоене? — недоволстваше той.

И аз не съм на мнение, че децата трябва да се мъчат с официални дрехи, но човек се уморява от мръсните дънки и му се иска да види нещо по-различно от време на време.

— Да, трябва — каза му татко, — освен това не е чак толкова неприятно. Ако внимаваш поне малко да не се изцапаш и намокриш, всичко ще е наред.

— Направо ми кажете да не правя нищо интересно и тогава вие с Мейлин можете да сте спокойни — отвърна Пеле.

Тогава се появи Тьорвен — Тьорвен, която досега сме я виждали само по дънки и раздърпан пуловер. Сега обаче беше с бяла бродирана рокля, а стойката й беше направо неописуема. Отдалече личеше, че си мисли: «Сега вече виждате нещо, което си струва да се види».

Дори Боцмана изглеждаше впечатлен от новия вид на стопанката си. Пеле срамежливо отстъпи назад. Чак тогава Тьорвен слезе от пиедестала на триумфа си и каза:

— Пеле, какво ще кажеш? Искаш ли да мятаме пръчки на Боцмана? Това май е единственото, което можем да си позволим с тези дрехи.

Може би го каза, за да не го допусне до Стина. Стина и старият Сьодерман също дойдоха на кея. Сьодерман сподели, че стомахът му е малко по-добре, което много ни зарадва всичките, защото на остров Черноглава чайка всички проявяваме разбиране към грижите и радостите на другите.

— Ха-ха! Ето че пристигат летовниците. Ха-ха! — смееше се Сьодерман, а когато татко го попита защо не харесва летовниците, той се учуди. Явно това беше напълно нова мисъл за него.

— Да ги харесвам ли? Да бе! Повечето от тях са от Стокхолм, а останалите са същите боклуци.

Татко се засмя и изобщо не се обиди. Той вече се смяташе за местен, както винаги където и да отиде, и според мен това е причината да има толкова много приятели навсякъде. Освен това хората смятат, че с тази негова инфантилност, неориентираност и безпомощност той има нужда от топлина и грижи. Е, не зная как го прави, но всички го харесват. Веднъж чух стария Сьодерман, който явно не ме беше забелязал, да казва в магазина:

— Този човек, Мелкерсон, не е с всичкия си, но това е единственото, което не харесвам в него.

Но както и да е, да се върнем към кея. Амазонките Гранквист — така татко нарича Теди и Фреди — бяха също там, облечени с нови дънки и червени пуловери. Те двете, Йохан и Никлъс седяха върху празни варели за нефт и от време на време грачеха като корморани. Тези четиримата са образували нещо като таен клуб и по дял ден се занимават с това да са «потайни». Това изкарва от релси малките, защото тях не ги допускат. Пеле си отмъщава, като нарича братята си «потайният Йохан» и «потайният Никлъс» и хитро се усмихва всеки път като го каже. Тьорвен просто го е обявила за клуб на ненормалници. След снощната изява на този клуб изцяло съм съгласна с нея.

Докато стояхме и чакахме корабчето да акостира, Йохан и Никлъс внезапно се втурнаха към мен и ме хванаха за двете ръце.

— Хайде, Мейлин, да се прибираме вкъщи — каза Йохан.

Аз се съпротивлявах и се чудех какво ли толкова искат да правим вкъщи.

— Можем да почетем от някоя възпитателна книга или нещо такова — добави Никлъс.

— Знам, че обичаш да ти четат — подкрепи го Йохан.

— Разбира се, че обичам, но не и в навечерието на лятното слънцестоене — дърпах се аз.

Скоро открих причината за всичко това. Причината слезе в целия си блясък по мостчето. Беше не кой да е, а Кристер, момчето, което беше с нас на идване. Свикнала съм с това, че братята ми мразят всеки, който «се увърта около Мейлин» (това са техни думи, а не мои!). Явно обаче горкият Кристер от самото начало е най-мразеният от всички досега. Не мисля, че има нещо нередно в него. Наистина е малко прекалено самоуверен, но аз бързо бих го излекувала от това. Иначе е достатъчно красив и носи, както татко се изразява, прилични дрехи.

Веднага щом слезе от корабчето, той дойде направо при мен. Когато се усмихна, си помислих, че изглежда много добре, защото има хубави зъби. Йохан и Никлъс обаче го гледаха, сякаш има вълча паст, а тук не се допускат вълци, които може да изядат сестра ни, не, благодарим!

— Горката малка Мейлин — каза Кристер, — сам-самичка в навечерието на лятното слънцестоене. Ела с мен и ще обърнем остров Черноглава чайка надолу с главата.

Тази забележка не го направи по-симпатичен за Йохан и Никлъс.

— Тя не е сама — сряза го Йохан, — тя е с нас.

Кристер го потупа по рамото:

— Да, да. А сега тръгвай към пясъка и да не си забравиш кофичката и лопатката. Аз ще се погрижа за Мейлин.

Мисля, че това беше моментът, в който момчетата обявиха сериозна война на Кристер. Имах чувството, че виждам как скърцат със зъби. Те се върнаха при Теди и Фреди и от там се чу страховито грачене, изразяващо омраза и отмъщение.

— Мейлин, тази вечер двамата с теб ще танцуваме. Вече съм го решил — каза Кристер.

Обясних му, че съм свикнала сама да решавам с кого ще танцувам, а той отвърна:

— Тогава реши да танцуваш с мен, за да не се караме.

Бьорн не се задаваше от никъде, а и не знаех дали въобще може да танцува. Пък аз исках да танцувам, нали беше навечерието на лятното слънцестоене, бях със светлосинята си рокля и така нататък, затова казах на Кристер:

— Добре, ще видим.

Само че колкото и да беше навечерието на лятното слънцестоене, по-висшестоящи сили бяха решили, че преди всичко трябва да съм майка на тримата си по-малки братя. Заради това със сигурност не биваше да позволявам на най-малкия си брат да се отдалечава от мен или поне да тръгва нанякъде с Тьорвен, още повече когато е облечен с официалните си дрехи. Изведнъж чух, че всички се смеят на нещо и казах на Кристер:

— Хайде да видим на какво се смеят всички.

Видях! Това, което видях, беше Пеле, на когото му беше казано да не се мокри. И ето го, стоеше до кръста в морето. Тьорвен също беше с него и двамата с всички сили се пръскаха с вода. Бяха направо подивели, няма думи, с които да ги опиша. Тьорвен пищеше: «Хайде сега да поплуваме!». Така и направиха. Хвърлиха се във водата и пак се показаха, за да се пръскат още повече. Бяха луди по морето и това забавление така ги беше погълнало, че съвсем бяха забравили за света около тях. Но се събудиха от този сън, когато Марта и аз се хвърлихме към тях. Като видяха колко са мокри, се учудиха не по-малко от Адам и Ева, когато за пръв път видели, че са голи. Но Пеле и Тьорвен за съжаление не бяха голи. Бяха облечени, и то с най-хубавите си дрехи. Никога не съм виждала една добре скроена официална дреха да прилича толкова много на мокър парцал.

— Не сме виновни — оправдаваше се Тьорвен, — просто така се случи.

Опита се да обясни на Марта как така «просто се случи» и, доколкото си спомням, това звучеше така:

— Искахме само да си намокрим краката и много внимавахме, защото и двамата бяхме толкова елегантни. Обаче Пеле каза, че трябва да влезем поне до коленете, и влязохме. Но Пеле влезе малко по-навътре. «На бас се хващам, че няма да посмееш да влезеш дотук» — каза той. Затова аз влязох още по-навътре и му казах: «Хайде на бас, че ти пък няма да посмееш да влезеш дотук!». Тогава видях, че крайчето на роклята ми се е намокрило малко и му казах: «Не съм мокра!». Тогава той ме напръска с малко вода, за да ме намокри, и аз го опръсках, и той ме опръска, и аз го опръсках и започнахме да се пръскаме повече и повече, и още и още и тогава тръгнахме да плуваме. И така стана!

— Е, както и да е. Днес повече никакво плуване — закани се Марта строго.

И двете трябваше да се приберем вкъщи, всяка с нейното подгизнало дете. Зад къщата на дърводелеца съм направила простор между две ябълки. Закачих там дрехите на Пеле и те затанцуваха на южния вятър своя танц на лятното слънцестоене, единственият, който им се полагаше тази вечер.

Следващото лято ще направя два пъти по-дълъг простор, явно е, че ще има нужда. Но за това по-късно.

Двете с Марта се върнахме с децата, облечени с обикновените си, всекидневни дрехи:

— Много време ще мине, докато пак облека Тьорвен с официална дреха.

— Мога ли да разчитам на това? — зарадва се Тьорвен.

Марта също беше много сладко облечена — с шведска носия — плисирана вълнена пола и голям бял шал. О, тази Марта! Кой организира тържеството и игрите на остров Черноглава чайка по случай лятното слънцестоене? Марта! Кой е председателят на профсъюза на домакините? Марта! Кой е солистът на хора? Марта! И кой организира всички до един от остров Черноглава чайка да танцуват на тържеството? Марта и никой друг, освен Марта!

Празненството беше организирано на ливадата зад къщата на Сьодерман. Когато отидохме там, започна да вали. Все пак дори и Марта не можеше да регулира времето! Но домакините от нейния профсъюз смело се събраха под чадърите си и започнаха да пеят колкото могат по-силно. И аз запях с тях, и земята беше чудесна, а небето прекрасно, независимо от дъжда. Но мили Боже, чуй молбите на птичките и нека се изчисти небето до вечерта, защото има една малка птичка, която копнее да танцува на кея довечера.

Така и стана. Но преди това се случиха много неща. Просторът между двете ябълки направо щеше да се скъса. Защото на него вече висяха не само ризата, якето и панталонките на Пеле, но и една риза, която принадлежи на Кристер. Освен това, там закачих една риза и един панталон на татко, както и една риза и един панталон на Йохан. Чудя се как не успяха да се изкъпят в морето цял ден панталоните на Никлъс. Всички останали панталони добре си поплуваха, но животът винаги е несправедлив.

Всъщност, и ризата на Кристер не е плувала; аз му я изпрах, защото по време на състезанието за целене с яйца Кристер падна точно там, където татко минутка по-рано си беше изпуснал яйцето. Тъй като татко си е много любезен човек, той отиде до вкъщи и му донесе една от своите ризи.

— Благодаря — каза Кристер, — ще отида да поплувам докато чакам.

Йохан, Никлъс и амазонките Гранквист гледаха и се хилеха. Не може да се каже, че им е било по някакъв начин мъчно за случилото се на Кристер с яйцето. Чух как Кристер ги попита къде става за плуване и Теди му посочи.

— Плитко ли е там? — попита Кристер.

— Да, толкова е плитко, че можеш да отидеш пеша до Финландия — изкикоти се Йохан.

— И според мен точно това трябва да направиш — добави Никлъс, но Кристер не го чу, защото вече се отдалечи.

Тъкмо щеше да почва детското надбягване с чували и аз отидох да го гледам. Ненадейно дотърча Йохан. Беше много блед и ме сграбчи за ръката:

— Знаеш ли дали Кристер може да плува? Какво ще стане, ако не може? Там, където го пратихме, е дълбоко!

Аз също знаех, че е дълбоко, но и аз като Йохан не се бях сетила, че има хора, които не могат да плуват. Нямах никаква представа дали Кристер е един от тях.

— Да тръгваме — викнах аз и хукнахме — Йохан, Никлъс, Теди, Фреди и аз. Пристигнахме, тъкмо когато Кристер се гмурна в морето.

— Спри! — кресна Йохан.

Кристер явно не го чу. Гмурна се, като че наистина очакваше да е толкова плитко, че да стигне пеша до Финландия. След няколко мига беше вече в дълбоката вода и изчезна. Просто изчезна! Още не мога да се оправя от този шок!

Йохан бързо си събу обувките и се хвърли във водата, а аз извиках на останалите:

— Тичайте, извикайте някой да помогне!

Никлъс и Фреди хукнаха. Теди и аз останахме да треперим, облени в студена пот. Йохан се задържа дълго под водата, а за нас всяка секунда беше агония. Тъкмо щях да се хвърля във водата и аз, когато най-накрая се показа, но без Кристер. Отчаяно разтърси глава.

— Не мога да го открия!

— Търси малко по-натам — каза Теди. — Той тръгна натам.

Тогава някой зад мен посочи с пръст в друга посока и каза:

— Не, натам тръгна. А пък ей там, до онзи камък се показа над водата.

Обърнах се — беше Кристер, целият мокър и много доволен от глупавата си шегичка.

Но Теди продължаваше да сочи и да повтаря:

— Не е вярно, натам тръгна, видях го с очите си.

— И аз го видях — каза Кристер.

Най-накрая Теди се усети с кого говори. Побесня.

— Никога не се правят такива глупости — изфуча тя и аз се съгласих с нея.

— Правилно — съгласи се и Кристер. — Но и вие не трябва да пращате хората на дълбокото, преди да сте разбрали дали въобще могат да плуват.

Йохан все още го търсеше под водата. Сега се показа и съзря Кристер. Пролича си, че му олекна и в същото време, че е ядосан. Представете си, да ви накарат да спасявате някой давещ се, който вече си е на брега! Йохан направи това, което винаги прави, когато някой не му е симпатичен — обърна всичко на майтап. Нададе писък и потъна под водата отново, все едно е припаднал от радост, че вижда Кристер.

Не трябваше да го прави обаче, защото точно в този момент пристигна цялото население на остров Черноглава чайка с татко начело. Те явно си мислеха, че някой се дави, а татко успя да зърне Йохан, преди да изчезне.

— Йохан! — изкрещя той и се хвърли във водата, преди да го спра. Всичко беше като на кино. Първо се показа главата на Йохан, после татковата. Те мълчаливо се втренчиха един в друг.

— Какво искаш? — проговори пръв Йохан.

— Искам да изляза на брега — ядоса се татко и го направи.

— Чичо Мелкер, винаги ли плуваш с дрехи? — попита Тьорвен. Нищо не може да я задържи настрана, когато се случва нещо.

— Просто така се случва — сряза я Мелкер и Тьорвен млъкна.

Тогава татко хвана Фреди за ухото:

— Нали каза, че някой се дави?

— Станала е грешка! — притече й се на помощ Теди.

Кристер се опита да обясни, но всички му бяха много сърдити.

— Каквото и да казват другите, този младеж си е таралеж в гащите — чух Никлъс да казва на Фреди.

Мисля, че и Бьорн така смяташе. Постепенно разбра каква е ситуацията, но продължаваше да гледа нещастно и изобщо не дойде да ме заговори.

Но въпреки всичко празненството по случай лятното слънцестоене беше прекрасно и имаше много танци на кея, точно както се надявах. Старият Сьодерман свиреше на хармоника, а ние танцувахме, всички танцувахме, о, как танцувахме само, докато слънцето потъваше в залива и комарите жужаха около нас. Бьорн не танцуваше. Може би не умее. Но Кристер танцува. Божичко, как само се въртеше светлосинята ми рокля, докато хвърчахме напред и назад във вихъра на танца. Колко хубаво беше!

— Мейлин, обещай ми нещо — каза ми старият Сьодерман през една от почивките. — Никога не остарявай!

Само да знаеше колко стара се чувствам понякога! Потайният Йохан и потайните му последователи през цялото време ме «пазеха». Всеки път, когато с Кристер минавахме покрай тях, Йохан викаше:

— Пази се, Мейлин!

Накрая ми писна от него и му изсъсках:

— От какво?

— От себе си — отвърна той, а останалите трима се изкикотиха.

На Кристер не му пукаше. Изобщо не се интересуваше защо се смеят и трябва да призная, че това момче знае две и двеста! Съвсем непринудено, без да обръща никакво внимание на малките ми братчета, които всичко чуваха, той започна да ми рецитира през една от бирените паузи на Сьодерман:

Бледа роза цъфти над очите ти

о, сладка шведска девойко,

сред жълтата мека коса.

Аз наистина имах бледа роза в косите си и се чувствах точно като старовремска шведска девойка, докато Йохан не разтърси бленуването ми.

— Всъщност, това не се отнася за всички — каза той, — някои хора имат коса като на стара шведска свиня.

И четиримата многозначително погледнаха курсантската подстрижка на Кристер и се засмяха. Къде събират толкова много смях тези тринадесетгодишни хлапета?

Но все още не им бях достатъчно сърдита. Всъщност не им се разсърдих истински докато не нарушиха съня ми в лятната нощ, долу в заливчето на Янсонови. Исках да си помечтая сама, без Кристер, още повече без всякакви малки братя, но нямах тази възможност.

Заливчето на Янсонови е странно, самотно място. Двамата с Кристер отидохме там, когато свършиха танците. Там има стар изоставен заслон и само няколко стари плоскодънни лодки, които подсказват, че на земята живеят хора. Всичко е мистично, красиво и тихо. Сега през нощта няколко лебеда плуваха по черната вода. Блестяха с белотата си като вълшебни птици от някоя приказка. Може би наистина бяха такива, защото всичко изглеждаше нереално и приказно, може би дори древно. Имах чувството, че всеки момент тези лебеди ще разтворят криле и ще се превърнат в езически богове и ще затанцуват и засвирят на флейти. Под високите скали от другата страна на залива водата беше черна, но навътре в морето беше бледа, а и самата нощ не беше нощ, а само светъл здрач, който се опитваше да стане нощ.

С Кристер седнахме на една скала. Исках да се насладя на тишината, но той не разбираше това. Смяташе, че всичко трябва да става както той иска. Започна да ми наднича в очите, чудейки се дали са сиви или зелени — моите очи де. Тогава точно зад нас се чу глас, последван от кикотене:

— Всъщност, те са пурпурни.

Това беше последната капка. Побеснях и се развиках:

— Какво правите тук? Искам обяснение!

— Разбира се — каза Никлъс и наклони глава настрани. — Седим си, флиртуваме… — Като чуха това, Теди и Фреди избухнаха в смях и после дълго се кискаха, а аз направо побеснях.

— Писна ми вече!

— Ами тогава защо не се прибереш вкъщи? Не е необходимо да седиш и да флиртуваш, докато ти писне! — намеси се и Йохан.

Зверчета! Татко им беше казал, че може да не си лягат докогато искат, понеже е лятното слънцестоене.

— Струва ми се, че тук е малко пренаселено с братя — каза Кристер. — Няма ли някое място, където да можем да се скрием от тях?

— Вкъщи, може би. Предполагам, че няма да им се прибира там.

И така, ние се върнахме в къщата на дърводелеца, аз направих сандвич на Кристер и седнахме в хола, който миришеше на момина сълза и брезови клонки.

Татко спеше. Пеле спеше. Беше тихо и спокойно. Седнахме на дивана, а прозорецът зад нас беше отворен за нощния въздух, който скоро щеше да започне да изсветлява.

— Как ги понасяш тези братя, да се влачат през цялото време след теб? — попита Кристер.

Съвсем искрено му отговорих, че много добре си ги понасям даже, защото ги обичам, колкото и да са глупави.

— Колкото и да е странно, в момента и аз ги обичам — каза Кристер. — Просто защото ги няма тук.

Или поне така си мислеше той, така си мислех и аз. Тогава се чу отново отвратителното кикотене, този път през прозореца. В летния здрач се видя една преминаваща групичка хилещи се деца, които носеха най-ужасните на света шапки на главите си. Имаме много странни неща на тавана! Всеки път когато минаваха покрай прозореца, те учтиво повдигаха шапки и така се смееха на шегите си, че им се налагаше да се облягат на дърветата, за да запазят равновесие.

— Добър вечер, чухте ли, че цената на маслото е скочила?

— Извинете ме, това ли е пътят за Стокхолм?

— Случайно да знаете дали е останало малко енфие за дядо ми?

Когато Йохан каза това последно изречение, Никлъс се смя толкова много, че наистина падна на тревата по гръб и зарита с крака като хлебарка, хълцайки от смях.

За щастие, точно в този момент Ниссе дойде да си прибере дъщерите и Йохан и Никлъс май също се умориха от тези игри и отидоха да си легнат. Чух ги как шляпаха по стълбите за към тавана, където беше стаята им, и си отдъхнах.

Кристер започваше вече да се дразни, което изобщо не ме учуди. Предложих му още един сандвич и още чай и се опитах да компенсирам ужасното поведение на братята си.

— Много братя имаш — отбеляза Кристер. — Да не си упоила най-малкия с хлороформ, че е толкова кротък?

— За щастие той е от онези ангелски дечица, които си спят нощно време — казах аз и изведнъж чух гласа на Пеле:

— Така си мислиш само ти!

Татко е пуснал едно въже от тавана към земята в случай на пожар. По това въже «ангелското дете, което спи нощно време» се беше спуснало и сега се вееше пред прозореца ми, а от прозореца на тавана се чуваше дивашки смях. Щях да се разплача.

— Пеле — казах с треперещ глас, — какво правиш тук?

— Исках да се уверя, че тук не става нещо нередно. Йохан ме помоли да ви наглеждам!

Кристер стана и тръгна към вратата.

— Когато братята започнат да висят на въжета пред прозореца, това е краят — каза той и се предаде. — Чао, Мейлин — сбогува се той и изчезна в зората. Това беше краят на моята първа лятна нощ.

Въпреки всичко си мисля, че беше една хубава лятна нощ.“

 

 

— Е, хайде, Йохан, знам, че се криеш зад храста — каза Мейлин и сложи дневника си на тревата. — Ела тук да обсъдим всичко, тук и сега. Ако обещаеш да носиш вода и дърва за печката през целия ден, може и да ти простя.