Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vi på Saltkråkan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Астрид Линдгрен

Заглавие: Островът на чайките

Преводач: Елена Коцева

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: не е указано (шведски)

Издание: не е указано (второ)

Издател: ИК „Пан ’96“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: повест

Националност: не е указано (шведска)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Любомир Русанов

Художник на илюстрациите: Ръбърт Хейлс

ISBN: 954-657-243-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5795

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Пътуване към рибарското островче

„Имам чувството, че цял живот съм живяла на остров Черноглава чайка“ една седмица по-късно написа Мейлин в дневника си. „Вече познавам всички хора, които живеят тук. Първо, познавам Марта и Ниссе, които държат магазина. Това, което знам за тях, е, че са най-милите хора на света (особено той) и най-оправните (особено тя). Той работи в магазина, тя също работи в магазина, но освен това отговаря за телефона на острова, пощата, децата си, Боцмана и цялото домакинство, и отгоре на всичко, когато някой на острова има нужда от помощ, тя отива и му помага. Съвсем нормално за нея е да дойде и да ти донесе топло ядене, както направи първата вечер, когато пристигнахме тук — «Просто, защото изглеждахте толкова объркани» — обясни тя.

Какво друго знам? Ами че на стария Сьодерман ужасно му къркорят червата — той сам ми го каза — и че ще ходи на доктор да ги поизлекува.

Освен това знам, че господин Уестерман не се грижи за земята си, а само знае да ходи за риба и на лов. Госпожа Уестерман ми разказа всичко за него.

Марта и Ниссе, старият Сьодерман, Уестерманови… остана ли някой? А да, Янсонови, разбира се. Те имат ферма и ние си взимаме мляко от тях. Това е едно от развлеченията ни, ходим през пасището до фермата.

На острова има и учител, млад мъж на име Бьорн Сьоблом. Запознах се с него в сряда вечерта, като ходих за мляко, и ми се стори много приятен, почтен младеж, абсолютно прям и откровен.

Благодаря на господа за децата тук! Пеле по цял ден играе с Тьорвен и Стина, но повече с Тьорвен. Струва ми се, че между тях двете има известно съперничество заради него. Нещо от сорта на «Аз първа го видях». Но май Тьорвен изцяло го е обсебила. Не би могло да е другояче. Тя е невероятно дете, любимка на всички, въпреки че никой не знае точно защо. Когато и да се появи нейното добро и весело личице, всички се усмихват. Татко твърди, че тя винаги ще си остане дете — добросърдечно и слънчево. Скита се насам-натам, влиза във всички къщи, като че на нея принадлежи целият остров Черноглава чайка. Където и да отиде я поздравяват: «А, ето я и нашата Тьорвен!», сякаш срещата с нея е най-доброто нещо, което е могло да им се случи. Но когато е сърдита — а понякога и това се случва, все пак не е ангел — имаш чувството, че се е развилняла някоя природна стихия, мята гръм и мълнии и то не на шега! Но скоро й минава.

Стина е съвсем различна. Тя е мило и забавно детенце с чаровна щърба усмивка. Не знам как е успяла, но си е извадила всичките предни зъби едновременно, което я прави много смешна, когато се смее. Тя е най-големият разказвач на острова, при това учудващо настоятелен. Дори татко, който обожава всички деца и обича да си говори с тях, вече започва да се отегчава от Стина и въпреки че го отрича, честичко сменя посоката, като я види да идва.

Напротив — оборва ме той. — Много ми харесва, когато Стина идва да ми разказва разни истории, защото е толкова хубаво като свърши!“

Никлъс и Йохан се сприятелиха с Теди и Фреди, които са чаровни малки амазонки. Тези дни не се виждам много с братята си, особено като стане дума да се мият чинии. Минавайки покрай мен, само казват „Отиваме на риба“, „Отиваме да плуваме“, „Отиваме да строим колиба“, „Отиваме да правим сал“ или както тази вечер, „Отиваме до островчето да опънем мрежите“. Утре ще ходят да ги вдигат, така ми казаха. В пет часа. Ако изобщо успеят да станат толкова рано.

Но те успяха. Събудиха се в пет часа, бързо се облякоха и изтичаха до кейчето на Гранквистови, където Теди и Фреди вече ги чакаха с лодката. Боцмана също се беше събудил рано. Стоеше на кея и жално гледаше Теди и Фреди. Нима наистина ще излязат в морето, без да го вземат с тях?

— Е, добре, идвай — разреши му Фреди. — Къде му е мястото на един боцман, ако не в лодката? Но да знаеш, че Тьорвен ще побеснее като се събуди.

Боцмана се поколеба, като чу името на Тьорвен, но само за момент. После меко скочи в лодката, която се разклати от тежестта му. Фреди го потупа по гърба:

— Може би си мислиш, че ще се върнеш преди Тьорвен да се е събудила, но грешиш, мой малки Боцмане — после хвана греблата и започна да гребе.

lodka.png

— Не можеш да убедиш едно куче по този начин — каза Йохан. — Сигурен съм, че Боцмана въобще не си мисли за такива неща. Той скочи в лодката просто защото видя, че вие с Теди сте вътре.

Теди и Фреди заявиха, че Боцмана мисли и чувства точно като човешко същество.

— Дори по-добре — добави Теди. — Обзалагам се, че никога нито една лоша мисъл не е минала през тази кучешка глава. — Тя погали кучето.

— Ами през тази глава? — Йохан дръпна русата коса на Теди.

— Понякога е натъпкана с ужасни мисли — призна си Теди. — Фреди е по-добра. Тя много повече прилича на Боцмана.

Трябваше да гребат почти цял час, за да стигнат до рибарското островче, обаче времето мина в приказки кой какво мисли.

— Я кажи, Никлъс, какво си мислиш като видиш нещо такова например? — попита Теди и с широк жест обхвана цялата красива, току-що събудила се утрин, с летните облачета и слънчевите зайчета в морето.

— Мисля си за ядене — пошегува се Никлъс.

— За ядене ли? Защо? — опулиха се Теди и Фреди.

— Ами, защото през повечето време си мисля за това — ухили се Никлъс и Йохан се съгласи с него.

— Така е, най-много още една-две мисли да се ширят в тази куха глава — каза той и почука по челото на Никлъс.

— За сметка на това в главата на Йохан мислите са натъпкани гъсто, като херинги в консерва — върна му го Никлъс. — Понякога, като им стане твърде тясно, започват да излизат през ушите. Така е, защото чете твърде много книги.

— И аз много чета — каза Фреди. — Да не започнат и от моята глава да излизат мисли. Представяте ли си как ще изглеждам!

— Аз пък имам едни мисли, когато съм Теодора, и съвсем различни, когато съм си Теди.

— Теодора? — Йохан я погледна учудено.

 

 

— Какво, не знаеше ли? Истинското ми име е Теодора, а на Фреди — Фредерика.

— Татко е дал тази идиотска идея — заяви Фреди. — Мама, обаче, го обърна на Теди и Фреди.

— Когато съм Теодора, си мисля такива хубави неща, като насън — каза Теди. „Тогава пиша стихотворения и решавам да отида в Африка да лекувам прокажените, или да стана астронавт, или пък първата жена отишла на луната, или нещо такова.“

Никлъс погледна Фреди, която усилено гребеше веслата:

— А ти какво си мислиш, когато си Фредерика?

— Нищо — каза Фреди, — аз съм си Фреди през цялото време и моите мисли са винаги много практични. Искаш ли да чуеш най-новата?

Йохан и Никлъс бяха любопитни и естествено, че искаха да чуят най-новата мисъл на Фреди.

— Тя е: „Не може ли някое от тези мързеливи момчета да погребе малко?“.

Йохан веднага я освободи от веслата, но малко се притесняваше дали ще се справи. Двамата с Никлъс всяка вечер се учеха да гребат с малката лодка от къщата на дърводелеца. Упражняваха се тайно, за да не се чувстват неудобно, когато се качат на една лодка с Теди и Фреди.

— Въпреки че не сме жители на острова, знаем много неща за лодките — ги увери Йохан, когато се запознаха и Фреди презрително ги попита: „Никога не сте карали платноходка, нали?“.

Теди и Фреди бяха родени на остров Черноглава чайка, така че бяха островитянки до мозъка на костите си. Знаеха почти всичко за лодките, времето и вятъра, и как се лови риба с всички видове мрежи и въдици. Можеха да чистят херинга и да белят костур. Можеха да снаждат въжета и да връзват възли, да гребат с едно гребло не по-зле отколкото с две. Знаеха дори къде най-добре кълве костурът и в кои тръстики можеш да намериш щука, ако имаш късмет. Можеха да разпознават яйцата и гласовете на всички морски птици. Оправяха се между опасните скали и рифове, които съставяха архипелага на остров Черноглава чайка по-добре, отколкото се оправяха в кухнята на майка си.

Не се надуваха със знанията си. Явно смятаха, че ако си островитянка, се раждаш с тях, точно както гъските се раждат с ципа между пръстите на краката.

— Ще ви пораснат хриле — ги заплашваше майка им, когато имаше нужда от помощ на телефона или в магазина и както винаги й се налагаше да вади дъщерите си от морето. Те бяха там, независимо от времето и се движеха във водата с лекотата, с която скачаха по кейовете и се катереха по мачтите на старите потрошени траулери в залива.

Когато най-накрая стигнаха острова, Йохан имаше мазоли по дланите си. Боляха го, но той беше щастлив, защото се справи добре с гребането. Това беше напълно достатъчно, за да го накара да ликува, да се чувства щастлив, дори прекалено.

— Горкото момче, ще стане точно като баща си — обичаше да казва Мелкер. — Ту щастлив, ту нещастен, и така през цялото време.

Точно в момента Йохан беше много щастлив. Всъщност и четиримата се чувстваха така. За Боцмана не се знае, ако беше щастлив, то добре го прикриваше. Гледаше меланхолично както винаги, но може би някъде дълбоко в кучешката си душа и той изпитваше щастие, защото се излегна удобно на топлата скала и облегна гърба си на напечената от слънцето стена на стария заслон за лодки. От мястото, където се разположи, можеше да вижда как децата теглят мрежите. Те пищяха и крещяха толкова силно, че Боцмана се притесни. Да не би да са в опасност и да имат нужда от помощ? Струваше му се, че случаят е точно такъв, пък и Боцмана не можеше да знае, че те пищят от удоволствие заради улова.

— Осем костура! — възкликна Никлъс. — Мейлин няма да е доволна. Каза, че й се иска да направим костур със сос от горчица за вечеря, но не и за цяла седмица.

Йохан се радваше все повече и повече:

— Супер! — викаше той. — Кой казва, че да ловиш костур не е забавно?

За момент на Йохан му стана жал за костура и се сети за някой, който би го съжалил още повече, стига да беше с тях.

— Добре че не взехме Пеле с нас — каза той, — не би одобрил този лов.

Боцмана хвърли от скалата си последен тревожен поглед към лодката и децата, убеди се, че нямат нужда от помощта му, прозина се и лениво мушна глава между лапите си. Сега вече можеше да спи спокойно.

Ако е вярно това, което казваха Теди и Фреди, че Боцмана може да чувства и мисли като човешко същество, тогава сигурно преди да заспи си е мислел какво ли прави Тьорвен вкъщи и дали вече се е събудила.

А тя беше се събудила. При това напълно. Когато откри, че Боцмана не е до леглото й както обикновено, започна да се чуди. Накрая разбра какво е станало и страшно се ядоса, точно както беше предрекла Фреди.

Тьорвен рязко стана от леглото. В края на краищата Боцмана е нейно куче. Никой няма право да го води в морето. Но Теди и Фреди винаги правеха така — дори не я питаха дали може. Не, не бива да продължава така.

Тьорвен тръгна право към спалнята на майка си и баща си да се оплаче. Родителите й все още спяха, но въпреки това тя нахълта, отиде при баща си и започна да го друса.

— Тате, знаеш ли какво? — каза тя ядосано. — Теди и Фреди са взели Боцмана на острова.

Ниссе едва отвори едното си око и погледна будилника.

— Трябваше ли да дойдеш в шест часа сутринта, за да ми го кажеш?

— Да, не можах да дойда по-рано — отвърна Тьорвен, — защото току-що го открих.

— Не вдигай толкова шум, Тьорвен — промърмори майка й и сънливо се размърда.

Марта скоро трябваше да става, за нея щеше да започне един нов ден с тежка работа. Този последен половин час преди да звънне часовникът беше ценен като злато за нея, но Тьорвен не би могла да го разбере.

— Не вдигам шум, просто съм ядосана — каза тя.

Никой, освен ако не е абсолютно глух, не би успял да спи в същата стая, в която Тьорвен се ядосва. Марта усети, че съвсем се разсънва и нетърпеливо попита:

— Защо, за бога, вдигаш цялата тази патърдия? Боцмана няма ли право да се позабавлява от време на време?

И тогава се почна:

— Ами аз? Аз нямам ли право да се позабавлявам малко? Не е честно! — пищеше Тьорвен.

— Махай се, Тьорвен. Върви някъде другаде да се ядосваш… Само да не те чуваме — изстена Ниссе и зарови глава във възглавницата си.

Тьорвен млъкна. Мълча няколко секунди и родителите й започнаха да се надяват, че мълчанието ще продължи. Не разбираха, че Тьорвен едва почваше.

— Добре тогава! — извика тя накрая. — Ще се махна. Ще се махна оттук и никога повече няма да се върна! Ще съжалявате, когато започнете да тъгувате за своята Тьорвен, която никога няма да се върне.

Марта разбра, че въпросът е сериозен и протегна ръка към Тьорвен да я успокои:

— Нали няма да изчезнеш съвсем, бръмбарче?

— Напротив. Така ще е най-добре — заяви Тьорвен. — Тогава ще можете да си спите колкото искате.

Марта й обясни, че искат малката им Тьорвен винаги да е с тях, но ако може, все пак да не е в шест часа сутринта в спалнята им. Но Тьорвен не искаше да слуша. Тя изхвърча навън като фурия и блъсна вратата след себе си.

Излезе в градината, както си беше по нощница.

— Добре, продължавайте да си спите! — мърмореше тя, а очите й се пълнеха с горчиви сълзи.

Изведнъж започна да й просветва, че се е събудила твърде рано. Денят още не беше започнал. Личеше си по въздуха, по росата на тревата, която изстудяваше босите й крака, по това, че слънцето още не е там, където му е мястото. Само чайките викаха, будни както винаги. Една от тях кацна на флагщока и се заоглежда, сякаш е собственичка на целия остров.

Тьорвен вече не беше толкова бясна. Стоеше замислена и скубеше тревички с пръстите на босите си крака. Всъщност тя винаги съжаляваше, когато се държеше толкова детински. Да избяга от къщи — само малките деца правят такива неща, и мама и татко го знаят не по-зле от нея. Но вече е невъзможно да се върне просто така. Трябва да има някой достоен начин да се измъкне от тази трудна ситуация. Мислеше усилено и отскубна прилично количество снопчета, преди най-накрая да разбере какво трябва да направи. Изтича до отворения прозорец на майка си и баща си и надникна вътре. Те вече се обличаха и бяха абсолютно будни, точно както й се искаше.

— Смятам да стана камериерка на Сьодерман — съобщи им Тьорвен. Стори й се добро решение. Сега мама и татко щяха да разберат, че точно това е имала предвид през цялото време, а не някакви си детински истории с бягане от къщи.

Сьодерман живееше сам в къщичката си до морето и често се оплакваше, че няма кой да му помага в домакинството.

— Защо не ми станеш камериерка, Тьорвен? — веднъж я попита той.

Но тогава тя нямаше време. Колко е хубаво, че се сети за тази случка точно сега. В края на краищата не е необходимо да оставаш камериерка завинаги. Тогава ще може да се прибере вкъщи при мама и татко и да си бъде тяхната Тьорвен, все едно че нищо не се е случило.

Ниссе протегна бащинска ръка и ощипа Тьорвен по бузката:

— Значи вече не ни се сърдиш, нали, бръмбарче?

— Не. — Тьорвен срамежливо поклати глава.

— Добре тогава — каза Ниссе. — Не е хубаво да си изпускаш нервите, нали знаеш, Тьорвен? Това не води до никъде.

Тьорвен се съгласи.

— Мислиш ли, че Сьодерман има нужда от камериерка? — усъмни се Марта. — Все пак Стина е с него.

Тьорвен не беше помислила за това. Сьодерман я попита миналата зима, а тогава Стина я нямаше, защото тогава тя живееше в града с майка си. Тьорвен се замисли, но не за дълго:

— Една камериерка трябва да е силна — каза тя, — а аз съм точно такава.

Затича се към Сьодерман да му съобщи колкото може по-скоро какъв късметлия е. Майка й я извика да се върне.

— Камериерките не ходят на работа по нощници — обясни й тя и Тьорвен чудесно я разбра.

Сьодерман беше седнал зад къщата си и сортираше мрежите, когато Тьорвен се появи най-накрая.

— Трябва да са силни, тра-ла-ла — пееше си тя. — Невероятно силни, тра-ла-ла — млъкна, като видя Сьодерман. — Сьодерман, знаеш ли какво? Познай кой ще ти измие съдовете днес.

Не му остана време да отгатне, защото от отворения прозорец зад него се показа една глава:

— Аз! — викна Стина.

— Не — отговори й Тьорвен, — ти не си достатъчно силна. — Отне й доста време да убеди Стина в това, но най-накрая тя се предаде.

Тьорвен имаше много бегла представа какви са задълженията на една камериерка. Такова същество никога не бе стъпвало на остров Черноглава чайка, но Тьорвен вярваше, че камериерките са силни, здрави като желязо хора, нещо като ледоразбивачите, които идваха през зимата, за да проправят път на лодките. Тя се захвана с миене в кухнята на Сьодерман с приблизително същата сила.

— Винаги се чупи нещо — увери тя Стина, когато няколко чинии паднаха на земята.

Тьорвен изсипа внушително количество сапун в мивката, така че всичко се покри с огромна пяна. Започна енергично да мие и да пее толкова силно, че гласът й стигаше чак до Сьодерман, докато Стина седеше на един стол и я наблюдаваше с кисела физиономия. Тя е господарката на къщата, заяви й Тьорвен.

— От тях не се иска да са силни. Поне не толкова изключително силни — пееше Тьорвен. Изведнъж обяви: — Освен това, смятам да направя палачинки.

— Как се правят? — зачуди се Стина.

— Просто бъркаш ли, бъркаш — отговори й Тьорвен.

Тъкмо приключи с миенето и веднага плисна водата от легена през прозореца. Но точно под този прозорец Матилда, котката на Сьодерман, си правеше слънчеви бани. Тя подскочи с ужасно мяукане и връхлетя през кухненската врата, обвита в облак пяна.

— Никой не е казал, че трябва да миеш и котки — припряно каза Стина.

— Беше случайно — обясни Тьорвен, — но ако все пак ги измиеш, трябва и да ги подсушиш.

Тя хвана кухненската кърпа и двете със Стина започнаха да подсушават Матилда и да я успокояват. Матилда пък явно смяташе, че с нея са се отнесли отвратително, защото от време на време надаваше по някой крясък, а след приключването на процедурата обидено отиде да спи.

— Къде е брашното? — попита Тьорвен, когато отново се сети за палачинките. — Дай го насам.

Стина послушно се покатери на един стол и извади кутията с брашното от един шкаф. Трудно й беше, защото трябваше да се протегне, за да го стигне, а кутията беше много тежка. Тьорвен беше права — Стина не беше достатъчно силна.

— Помощ! Изпускам я! — извика тя и кутията с брашното така се обърна в ръцете й, че обсипа като пролетен дъжд Матилда, която току-що беше заспала на пода до шкафа.

— Все едно че е съвсем друга котка — учудено продума Тьорвен.

По принцип Матилда беше черна, но животното, което току-що изхвърча през вратата, беше бяло като призрак и с разширени от ужас зеници.

— Ще изкара акъла на всички котки от острова — отбеляза Тьорвен. — Горката Матилда, май днес е лош ден за нея.

Гарванът Чарли заграчи в клетката си, сякаш се смееше над нещастната Матилда. Стина отвори клетката и го пусна да излети.

— Уча го да говори — похвали се тя на Тьорвен, — ще го науча да казва „Върви по дяволите!“.

— Защо? — заинтересува се Тьорвен.

— Защото бабата на Пеле може да го казва, а също и папагалът й — обясни Стина.

Тогава видяха, че някой стои на вратата и това не беше никой друг, освен самия Пеле.

— Какво правите? — попита той.

— Правим палачинки — отговори Тьорвен, — но Матилда избяга с повечето брашно, така че няма да станат много.

Пеле влезе. В къщата на Сьодерман, както и повечето деца, се чувстваше като у дома си. Това беше най-малката къщичка в селото: само кухня и малка спалничка, но вътре имаше толкова интересни неща. Не само гарванът Чарли, въпреки че за Пеле той беше най-важният, но също и една препарирана гъска, няколко купчини стари комикси и някаква странна картина, изобразяваща хора с черни дрехи, които с шейни карат ковчези. „Холерата беснее“ — гласеше надписът отдолу. Освен това Сьодерман имаше една бутилка, вътре в която имаше цял кораб. На Пеле никога не му омръзваше да я гледа, а на Стина — да му я показва.

— Как ли са вкарали кораба в бутилката? — чудеше се Пеле.

— Ето, виждаш ли! — хвалеше се Стина. — Баба ти не може да го направи.

— Така е, защото това е едно от най-трудните неща — обясни Тьорвен. — Вижте ме! — добави тя.

В момента, в който я погледнаха, забравиха за кораба в бутилката. Тя стоеше по средата на кухнята, а гарванът беше кацнал на главата й. Това беше приказно хубава гледка, от която направо онемяха.

Тьорвен чувстваше как ноктите на гарвана са се вплели в гъстите й коси и щастливо се усмихваше.

— Представяте ли си, да снесе яйце в косата ми!

— Не може. Нали знаеш, че за тази цел трябва да е женски — разруши мечтите й Пеле.

— Но — възрази Тьорвен, — след като може да се научи да казва „Върви по дяволите!“, значи може да се научи и да снася яйца.

Пеле погледна с копнеж гарвана и каза с въздишка:

— Ех, как ми се иска и аз да си имах някое животно. А пък аз имам само някакви си оси.

— Къде са те? — попита Стина.

— У нас, в къщата на дърводелеца, точно под стрехата има гнездо на оси. Вече успяха да ужилят татко.

— Аз пък имам много животни: гарван, котка и две малки агънца. — Стина се усмихна с доволна, щърба усмивка.

— Но те не са твои — напомни й Тьорвен — те са на дядо ти.

— Да, но аз ги ползвам като свои, докато съм тук с него. Разбра ли сега? — натърти Стина.

— Аз пък имам куче, стига онези зверове да ми го върнат вкъщи — каза тъжно Тьорвен и лицето й се помрачи.

Нейният Боцман! В този момент той обикаляше рибарското островче напълно самостоятелно. Така наречените зверове дори не бяха забелязали, че е изчезнал. Те си прекарваха чудесно.

— Хайде първо да поплуваме — предложи Теди и така и направиха.

Водата беше студена както винаги през юни. Само дванадесет и тринадесетгодишни ненормалници биха се хвърлили доброволно в нещо толкова ледено. Но те си бяха ненормалници и затова не умираха от студ. Напротив, бяха щастливи. Хвърляха се във водата от скалите, гмуркаха се, плуваха, играеха си, докато не посиняха от студ. Тогава запалиха лагерен огън на едно място на завет, насядаха около него и почувстваха, че във вените им тече кръвта на всички индианци, американски заселници, диви племена и хората от каменната ера, които някога са сядали около лагерен огън. Сега те бяха рибари и ловци, живеещи волния живот на нецивилизована страна. Изпекоха плячката си на горещата жарава, докато чайките кръжаха и крещяха, че цялата риба в морето всъщност е тяхна.

Но бракониерите си седяха безгрижно около огъня, ядяха си вкусната риба и създаваха неописуем шум. „Гра-гра-гра“ — грачеха те като корморани, защото току-що бяха създали таен клуб, тайното име на който беше „Четирите чайки“. Той трябваше завинаги да остане в тайна. Но войнствените им викове не бяха тайни. Всички чайки ги чуваха и никак не ги харесваха. „Гра-гра-гра!“ — ечеше над скали, над островчета и заливчета, но нищо повече, защото останалото беше тайна.

Пламъкът от огъня им се превърна в пепел. В този момент Теди видя една лодка да излиза от залива. Беше толкова далече, че едва я виждаха, но забелязаха, че е празна.

— Тия хора, как си връзват лодките! — възкликна Йохан.

Теди скочи, защото й хрумна една ужасна мисъл.

— Кажи го пак — каза тя заплашително, когато се изясни, че в малкото заливче, където бяха акостирали, нямаше никаква лодка. Теди сърдито погледна Йохан. — Да, кажи го пак. Всъщност ти как връзваш лодки?

Йохан беше този, който каза, че ще се погрижи за лодката, дори добави, че ще го направи като хората.

— Не е ли странно как едно момче може да бъде точно като баща си? — обичаше да казва Мейлин на Йохан. Наистина беше странно.

Все още виждаха лодката далече на хоризонта, огряна от слънцето. Теди стъпи на един камък и започна да й маха с две ръце.

— Сбогом, сбогом, мила лодчице. Предай много поздрави на Финландия.

Йохан целият се изчерви. Гледаше засрамено останалите.

— Вината е моя. Много ли ми се сърдите?

— Не — каза Теди, — на всеки може да се случи.

— Но как ще се приберем оттук? — чудеше се Никлъс, който се опитваше да не показва колко е притеснен.

— Предполагам, че ще трябва да чакаме докато някой мине оттук. Това може да отнеме една-две седмици — сви рамене Теди. Изкушението поне мъничко да уплаши останалите беше прекалено голямо.

— Боцмана ще умре от глад дотогава — вметна Йохан, който знаеше какви огромни количества храна изяжда кучето на Тьорвен.

Това ги подсети за Боцмана. Къде ли е той? Изведнъж се сетиха, че не са го виждали от доста време.

Фреди го викаше, но той не идваше. Всички викаха толкова силно, че чайките уплашени отлетяха, но кучето не се появи.

— Няма ни кучето, няма ни лодката, кажете ми какво още ни няма? — каза Теди.

— Нямаме храна — каза Никлъс.

Тогава Фреди победоносно извади раничката си, която бе сложила в една цепнатина между скалите.

— Това поне го имаме. Пълна раничка със сандвичи! И седем риби.

— Осем — поправи я Йохан.

— Не, нали едната изядохме — припомни му Фреди.

— Не, осем са — каза Йохан, — можете да ме броите за най-голямата глупава риба по целия архипелаг.

Стояха и не знаеха какво да правят. Великолепието на деня започна някак си да избледнява и им се прииска да се приберат вкъщи.

— Между другото — Теди изведнъж се притесни, — между другото мисля, че идва мъгла.

В този момент откъм морето се чу едно приятелско „бръм, бръм, бръм“ на моторница, в началото много тихо, но ставаше все по-силно и по-силно.

— Вижте, това е лодката на Бьорн — възкликна Фреди и двете с Теди започнаха да скачат и викат като пощурели. — Вижте, той ни води лодката!

— Кой е Бьорн? — попита Никлъс, докато в очакване гледаха как лодката все повече се приближава.

Теди започна да маха на човека в лодката. Той беше приятен, обгорял от слънцето млад мъж. Приличаше на рибар, защото лодката, която караше, беше точно като тези на истинските рибари.

— Здрасти, Бьорн — радваше се Теди, — идваш точно навреме! Той е учителят ни в училище — обясни тя на Никлъс.

— Бьорн ли го наричате? — учуди се Йохан.

— Той така се казва — увери го Теди. — Ние с него сме приятели.

Лодката намали ход и се приближи към скалите, където бяха децата.

— Ето ви лодката — провикна се Бьорн и хвърли въжето на Теди. — Как ги връзвате тия лодки?

— Има много различни начини — засмя се Теди.

— О, така ли? — каза Бьорн. — Е, мисля, че е по-добре да не използвате последния начин. Не може да разчитате, че винаги ще съм наоколо да ви събирам загубените вещи. Прибирайте се веднага вкъщи! Задава се мъгла и трябва да побързате, ако искате да се приберете преди да е паднала.

— Ами ти? — попита Фреди.

— Аз отивам на остров Хар, иначе можех да ви изтегля на буксир — отвърна Бьорн.

Той тръгна и те чуха само приятелското „бръм-бръм-бръм“ на моторницата да изчезва в далечината.

Ако Боцмана си беше на мястото, можеха да тръгнат веднага. Тогава Мелкер нямаше да пие успокоителни тази вечер. Но животът се състои от големи и малки събития, навързани като семенца в шушулка. Една-единствена глупава малка рибка може да причини толкова проблеми, че да докара голям мъж като Мелкер до успокоителни хапчета.

Тя не беше чак толкова дребна, тази малка рибка. Тя беше дебела стара риба, тежаща около килограм, с която Боцмана се запозна, докато обикаляше острова. Запознанството им се състоеше във втренчено гледане един друг, може би цял час — Боцмана гледаше от своята скала на брега, а рибата от плитчината точно под нея. Боцмана никога досега не бе виждал такъв поглед като този, излъчващ се от студените рибешки очи, и затова не можеше да се откъсне от него. А рибата, изглежда си мислеше: стига си ме зяпал бе, голям глупав идиот такъв. Никога няма да ме уплашиш. Ще си стоя тук колкото си искам!

Много ценни минути бяха изгубени заради тази риба. Мина много време преди всички — кучето, децата, мрежите, банските, раничките и рибата — да се съберат в лодката. Междувременно мъглата настъпваше все по-близо и по-близо. Огромни, безформени облаци идваха откъм морето. Децата още не се бяха отдалечили много от островчето, когато се озоваха в гъста мъгла, сякаш обгърнати с влажно, сиво, дебело вълнено одеяло.

— Прилича на сън — каза Йохан.

— Но не е от сънищата, които харесвам — добави Никлъс.

Някъде в далечината чуха звука на сирената, помагаше на моряците по време на мъгла. Иначе всичко беше тихо. Дали на Никлъс му харесваше или не, но наистина беше тихо, като насън.