Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cap Horn pour un homme seul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
vax (2018 г.)
Разпознаване и корекция
vax (2018 г.)

Издание:

Автор: Ален Кола

Заглавие: Нос Хорн за сам човек

Преводач: Асен Дремджиев

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: френски

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1985

Националност: френска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: X. 1985 г.

Редактор: Димитричка Железарова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Ангел Ангелов

Художник: Димитър Трайчев

Коректор: Мария Филипова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6953

История

  1. — Добавяне

7. Последната права

За да взема последния завой, трябва по-отрано да атакувам и свивам наляво. Чувствам, че щом напусна тези нечовешки ширини, ще си възвърна състезателната нагласа и ще натоваря ветрилата. Позакъснял съм: рекордът на „Къти Сарк“ за разстоянието между Сидней и нос Хорн е двадесет и три дена, а „Манюрева“ ги направи тридесет и осем.

Но не може да се мине от един океан в друг, без да се плати мито. Още същата вечер, на 3 февруари, Атлантикът се сети за хубавите ни спомени и ме посрещна с фанфари. Предвестниците не лъжеха, задаваше се много бурно време и не трябваше да се бавя.

На другия ден все роси, морето започва да става истински развълнувано и температурата пак слиза до 3°С. Много ми се иска по-скоро да тръгна на север, но първо трябва да се отдалеча достатъчно от земята и да мина мористо от плитчината Бердвуд, там вече ако ме изненада някоя разпенена вълна, ще стане опасно.

По време на един шквал великолепна дъга се проточва на юг. Големи албатроси ме ескортират. Вечерта, подобно на силна лунна светлина, полярното хало не иска да ни изостави на мрака. Дори и по време на най-силните заплахи океанът има скрит запас от нежности.

Още един леден и влажен ден. Морето е опасно, трябва да се стои на руля и да се посреща всяка вълна, за да не се претърколим напред. Шквал след шквал ме карат да перифразирам за мореплаването старото жп предупреждение: „Внимание, един шквал може да закрие друг!“ Точно такова е положението, както влаковете се разминават, така и ние се разминаваме с бурите, с всеки изминат час ръцете се сгърчват от стискане.

Агресивните разпенени вълни не ме оставят да си почина. Когато поутихна, се опитах да се изтегна за малко на койката, но едно злобно накреняване наводни каютата и трябваше да изпомпвам водата от трюмовете, а от вълнението краката ми бяха омекнали.

От вчера моят електрогенератор пак отказва да работи. Ето втори ден как бягам по вятъра с щормови стаксел. Не смея да поема на север, защото морето е силно хълмисто, вълните стигат може би десет до дванадесет метра. Но съм решил: срещна ли група пингвини, при първото затишие ще завия наляво — право на север. Паковите ледове не са далеч. Тласкана от западната буря, „Манюрева“ измина само за 48 часа половината разстояние между нос Хорн и Южна Джорджия.

6 февруари

Тази сутрин всичко върви по-добре. Барометърът се качва, слънцето се показва, малко по малко морето се усмирява. Бизанът е вдигнат, курсът е северен, скачам в леглото и заспивам като труп. Вахтите на руля ме съсипаха. При всяка вълна си повтарях: „Ето сега трябва да «завия» край нос Хорн, давай, Кола, давай!“ Отсега нататък всеки оборот ме отдалечава от човекоядеца и ме приближава до родината.

Привечер, след като поставих четири нови плъзгуна на грота, най-после можах да го вдигна.

 

Следващите дни потвърдиха добрите ми впечатления. Сега Фолкландските острови са на 200 мили запад-югозапад и вече имам чувството, че наистина съм минал Хорн и съм към края на опасните зони.

Спокойни и активни дни: суших прането, подреждах помещението за ветрила, изпомпвах задния отсек, проверявах електрическата система, за да мога после да се опитам да пусна агрегата…

Температурата в каюткомпанията стигна до 18°С, след като се отървах от пуловерите и водонепромокаемото облекло, имах чувството, че се нося безсрамно разголен. Между две маневри и едно изкачване на гротмачтата, за да закрепя поправената флюгарка, имах време дори да закърпя пробития си панталон, който флиртуваше повече, отколкото трябва, с въздушните течения, спазих и часа за чай, с една дума, ударих го на живот.

Внимавам с грота, защото макар че небето предвещава хубаво време, вятърът внезапно се ускорява и яко разтърсва мачтата. Един вътрешен глас ми напомня, че не бива да ставам глупак и че първо трябва да гледам да се завърна.

При равносметката за шестата седмица излиза, че съм изминал 1288 мили, което прави общо от Сидней 7303, или 173,8 мили дневно при средна скорост 7,2 възела. „Кола и синове“ забогатяват…

10 февруари

Тази нощ маневрирах по пижама. Какъв лукс!

Кулминацията ме определя на по-малко от 600 мили от Буенос Айрес и тази вечер ще се опитам да се свържа… Още малко усилия и ще съм излязъл от Четиридесетте.

Сега „Манюрева“ е изминала половината от пътя на този втори етап, но трябва да ускоря крачката, за да мога преди края на март да бъда в Сен Мало за общо деветдесетте дни, които гоня.

Барометърът пада, на 360° залезът е мръсно розов, а това не обещава нищо хубаво. Щормовото време не ми вдъхва доверие и предпочитам да сваля грота.

До два дена трябва да взема решение за ходовите светлини. Дотук ме пазеха айсбергите, които принуждават евентуалните кораби да разузнават с радара, но след 38° паралел вече сме извън крайната граница на ледовете. Тогава или ходови светлини, или нощни вахти и само малко сън през деня?

Сряда, 13 февруари

Ето че се озовахме на височината на Монтевидео вляво и на Добра Надежда вдясно. Според мен се намирам малко по-близо, отколкото трябва, до първия, но важното е да вървя на север и да се отърва час по-скоро от тези ширини за мазохисти.

От два дена морето е развълнувано. На няколко пъти бях принуден да пусна яхтата на дрейф и да запаля ходовите светлини. Вятърът продължава да захожда на запад, вълните са все по-стръмни, всичко показва, че някъде става нещо. Но най-после излязохме от Четиридесетградусовите ширини, може би на пръсти, но все пак излязохме.

Общо остават още около 6000 мили до Сен Мало, или колкото едно трансатлантическо състезание (отиване и връщане), и на всичко отгоре при съперничеството на „Пен Дюик IV“, който пътува по същата „пайлът чарт“ от рейда на Реюнион за Франция.

Тези слаби времена обаче изгълтват нищожните ми ампери, понеже само автопилотът поддържа курса. Ако това продължава, ще бъда принуден сам да управлявам, а в промеждутъците да се пускам на изток, защото на тъп бейдевинд ветрилата се балансират.

Уморих се от тази техника, която ми скъса нервите, както се казва, когато му писне на човек. Тя ми опорочи пътуването, живота ми изпорти.

Петък, 15 февруари

За да си успокоя нервите, изкарах девет часа непрекъснат сън.

Страшно бях ядосан. Продължават неприятностите с регулатора на халса. Сложих още олово в противотежестта, но животът ми е отровен: невъзможно е да се плава с всички ветрила, които желая, защото яхтата поема на фантастични курсове, стават автоматични повороти фордевинд с всички рискове за аварии…

Вчера единствената ми утеха бяха няколко летящи риби и призори великолепният ефект от двойно слънце, а после тройно — като апотеоз.

„Манюрева“ измина 1700 мили от 3700-те, които по права линия делят нос Хорн от Екватора. „Къти Сарк“ ги изгълта за двадесет и шест дена. Това е почти половината път и ние го изминахме за дванадесет дена. Забелязвам едно интересно съвпадение: моят най-добър преход съответства на най-дългия преход на „Къти Сарк“ навремето. „Къти Сарк“ отплава от Сидней на 14 декември и пристига в Ламанша на 16 март. При едно друго отплаване от Сидней на 7 януари една яхта ще пристигне на 8 април в Ламанша.

Равносметката за седмата седмица е една от най-слабите: 1001 морски мили.

18 февруари

Тази сутрин намирам яхтата с обратно издут стаксел и гълтаща по 5 възела с курс север…

Времето е шквалисто, заоблачено и тежко, температурата е 24°С — ще пресичам Тропика на Козирога. Вчера при кулминацията бях само на 170 мили от Рио. Ако преди три дена се бях отправил към Рио, с ветровете, които улових, щях да съм там за закуска и да изпреваря италианците от състезанието, класирайки се в челната група. Ще трябва да прокарам наново няколко линии; към открито море, към открито море! Нос Фрио е само на 120 мили, а бразилските брегове са опасни, поръбени от плитчини, и не ми се иска да остържа на тях корпуса на моята „Манюрева“.

Къде съм? Остават ми приблизително 5500 мили. Хайде, момче, граби!

21 февруари

Тромав ден за капитана, които мързелува и лениво се рови из книгите. Остават ми 400 мили, за да затворя малкия кръг, като пресека пътя си на отиване.

Тази хипнотизираща, тази огромна пустиня се простира до безкрайността.

От три дена не съм спрял да се занимавам — пропилявам цели следобеди по електрогенератора. Проверявам различните системи и успявам само да го запаля с манивелата, но все не зарежда. Свършвам едно — друго, малко шивашка работа по работния стаксел, почиствам основно, подреждам задния отсек, отделям мухлясалия хляб… Открих две туби със замърсена сладка вода. Изглежда, при силните блъсканици на другия ден след нос Хорн запушалките са се развили, а гребените на вълните, които заливаха кокпита, са свършили останалото. За щастие имам една резерва от бутилки в трюмовете. Ще бъда принуден да се бръсна малко по-рядко.

С тази възсолена вода все пак си направих хубав душ, за да почистя оплескания от глава до пети механик. Върховен лукс, смених си чаршафите и изкарах една индианска риза в чест на голямото чистене.

От гледна точка на радиовръзките практически от нос Хорн нямам никакви новини за състезанието, понеже разпространението на радиовълните в тези райони е много лошо. Истинска каша! От друга страна, неприятностите с електроагрегата ме принуждават да икономисвам електричеството. За щастие от 18 февруари Даниел Миле, шкипер на „33 Експорт“, успява да се свързва с мен и така можах да установя контакт с родителите си и най-вече да предам на моя приятел, дизелиста, всички подробности около ремонта на агрегата. В отговор получих указания за действие във връзка с отстраняването на аварията.

22 февруари

Затишие! Няма вятър и беснея!

При равносметката за осмата седмица — изминати 1304 мили (общо 9608), което все пак покачва леко средната ми скорост на 7,4 възела.

Успях да открия едно прекъсване в радиоантената, което предизвиква спадане на мощността на излъчване, и реших да скача акумулаторите към малкия помощен предавател, тъй като тази вечер исках да се свържа със Сен Лис-Радио. Успях да говоря с Клод и нахвърлих в общ план авариите на електроагрегата. Горкият Клод! След като отдадох предимство на аварията, сега мога да се свържа с родителите си. Успокоявам ги, описвам великите часове на плаването ми, когато приближавах нос Хорн, разказвам за „Индюрънс“ и нос Хорн при пълно затишие, после за силната югозападна буря на другия ден и яхтата — в бяг напред в продължение на два дена, за опасното накреняване, което наводни каюткомпанията и накрая за часа, когато вече можех да поема на север, подобно на плувец, който се изкачва към повърхността за спасителната глътка въздух. След Четиридесетградусовите ширини курсът ми е все на север, към Рио, за да бъда в пътя, който челната група от състезанието обяви за свободен от ледове. След като отминах Рио, северните ветрове ми позволяваха само да се впущам навътре в океана, но все пак и това беше от полза. Приближавам се към пасатите и насрещното бразилско течение се усеща по-слабо.

24 февруари

Опитът успя: остров Тринидади е на левия борд, а остров Мартин Вас — към десния. Не е малко нещо под ветрила да съзерцаваш тези жалони по пътя на корабите за далечно плаване.

Изведнъж в 18 часа — победа! След като вече два дена упорито, но все безуспешно се мъчих да поправя електроагрегата съгласно получените инструкции, ето че неочаквано успях. Разбира се, както винаги, причината беше идиотска; в случая — едно лошо съединение в кутията за връзки между акумулаторите и генератора.

Удобно настанен пред предавателя, при истинско осветление, със запалени ходови светлини на върха на мачтата, за да ме пазят при ненадейни срещи, сега мога напълно спокойно да говоря и да предам съобщението за победата, да се свържа с родителите си.

Агрегатът никога не е работил така добре, може би се дължеше на цялостния преглед и на пълното почистване. Подобно на акумулаторите и моят дух е повишен. Ще мога да плавам спокойно, без да вися по цели нощи на вахта, затуй че нямам ходови светлини. Тази авария в електроагрегата ме изправи пред мореплавателни проблеми, които съвсем не бяха малки: без отопление, без осветление, без ходови светлини. Малкото ток, който беше останал в акумулаторите, пазех само за редки включвания с оглед на някоя поправка или при големи неприятности. Обикновено си светех с джобно фенерче, което държах под мишница или между зъбите, според обстоятелствата.

Сега пристигам в пояса на пасатите и ще трябва да хвана слабите югоизточни ветрове. Благодарение на тях ще мога да се впусна в последния спринт и приблизително за четири седмици да пристигна.

28 февруари

От няколко дена времето е великолепно. Морето е тихо, температурата — приблизително 25° С, въздухът е чист, пътят — широк. Нощем Голямата мечка се изкачва нависоко, а Венера изгрява в цялото си великолепие. Всеки ден на носа ме предшества малка дъга от капчици, като триумфална арка за прослава на „Манюрева“.

Моята спътница е в много добро състояние и вече спечели един ден в сравнение с „Пен Дюик IV“ по отсечката Добра Надежда — Екватора от прехода Реюнион — Франция. Пасатите наближават, вече пресякохме ширината на Света Елена: „най-хубавото море за плаване“, както казват моряците от далечното плаване.

Прекарвам спокойни часове в компанията на разкази из корабния живот на големите ветроходи, пускам въдици за дорадо, бъбря с родителите си. Свързах се с Теура в Таити, която се готви да отлети за Париж: на борда на една друга птица на пътешествията — през цялото това голямо разстояние само с един замах на крилете, какъв смайващ контраст.

Новината ме въодушеви и побързах да изпомпя водата, нахлула през предния люк по време на един сърф; оставил го бях отворен, за да се проветри.

1 март

„Манюрева“ е в истинския пасат, хванала хубав вятър — ветрилата ѝ са добре нагласени, шкиперът ѝ — в отлична форма, слуша Бразилското радио и самби. Намираме се на 5°24’Ю и 28°43’З.

Но ето че дойде време да вземем най-важното решение: кой път да хванем, за да минем Азорите; от изток или от запад? Още не мога да уловя пълни метеорологични карти. Тогава единственото разрешение е да получа сведения от Париж. Изглежда, че от Националната метеорологична служба ще могат да дадат местоположението на интертропичния фронт, позицията и предполагаемото движение на азорския антициклон. Вчера помолих брат си да вземе възможните най-точни сведения.

„Почукайте и ще ви отворят…“ Жан Франсоа не закъсня да ми съобщи исканите сведения. Интертропичният фронт се простира от 30°З, заострен между 6°Ю и 3°С. Азорският антициклон за близките петнадесет дена ще е по на север от нормалното, с гребени към Ирландия и Ламанша. Ще е доста мощен и може да се очаква добре изразено разширяване към Ирландия. В заключение: ветровете от северния и североизточния сектор и от Испания до Канарите ще бъдат доста силни.

Решението ми изглежда ясно; да не минавам много на запад от Азорите, за да избегна затишията, но не и много на изток поради ветровете. Значи, изкачване достатъчно на север, без много да се приближавам до Испания. Към 45° ще хукнем към Ламанша, като гледам да не се приближаваме до нос Финистере. Тогава ще трябва да уловя или северните ветрове на халфвинд, или зоната на обърканите течения.

 

Ето ни на 360 морски мили Източно от нос Сан Роке, опасния жалон по обратния път на ветроходите от далечно плаване, където те се страхуват да не бъдат отнесени от югоизточните ветрове.

Покрай борда минава една невероятно фантастична розова физалия, и то тъкмо когато затварях книгата на Чей Блайт, който описва точно такава среща.

Няма що, върви ми: нова авария в рангоута. Една от новите планки за задържане на щаговете на гротмачтата към палубата, направена от неръждаема стомана, се скъса от напрежението точно там, където палубният държач се съединява с кардана на щага. Веднага аварийно свалям геноите, отпускам гротшкота и поставям левобордовия дженакер, без да го натягам. Проверявам и топа на мачтата и пак потеглям. Поради тази авария, вече втора по ред (причината е пак в една износена част, която сметнах за излишно да сменя), съм принуден да отпусна малко такелажа и сега отпред мога да използвам само по-малки ветрила. Освен това трябва да се примиря с един курс малко по на запад, отколкото бих искал. Вече седмици откак плавам на остър бейдевинд, но, общо взето, ветровете не са много силни, по-скоро средни и слаби.

Яхтата отново е във великолепно състояние, понеже имах време спокойно да поработя. Геноите ми бяха доста пострадали в Пасифика, когато ги използвах вместо грота, също и леката ми геноа, която прибрах на парцали, когато започна бурята след нос Хорн.

При равносметката на деветата, седмица установявам, че съм изминал 1129 мили при общо 10 734 от Сидней, като средната ми скорост продължава да е малко над 7 възела. Впускам се в изчисления по „Таблиците на Рид за морските разстояния“ и установявам, че според средната ми скорост по права линия трябва да затворя кръга в Сен Мало след двадесет и четири дена.

5 март

Завчера пресякох Екватора на 28°22’З и върху масата за карти е разгъната картата, на която Франция заема почетно място горе в дясно с моя Кламси в Морван, на завет от западното вълнение. Кураж, не повече от 3400 мили, ще ги претупаме!

Направих двадесет и осем дена от Хорн до Екватора, докато „Къти Сарк“ го е изминал средно за двадесет и шест дена. Като се имат предвид условията, няма от какво да се оплаквам, „Манюрева“ дори е с три дена по-напред от „Пен Дюик IV“ по маршрута Реюнион — Франция.

Сега сме в Черния котел. Огромни възчерни натрупвания заплашително стоят закотвени на едно място. Всичко е влажно и синкаво зелено, ръцете и краката ми са мокри от поройните шквалове, каквито никога не съм виждал. Чувствам, че ще ми поникнат люспи. Както се полага, използвам тези дъждове, за да се сапунисвам от главата до краката. Използвам водата от небето, която се лее като водопад, за да се запася с чиста вода.

Ветровете духат предимно от североизток, вълните понякога се надигат до четири метра и показват тенденция към увеличаване: задава се здрав пасат. Въпреки че „Манюрева“ много се блъска по тези раздвижени и нагърбени писти, въпреки тази екваториална влажност, този смазан от потопа хоризонт и това мръсно гнило време, граничещо с бури, ние успяхме от шквал на шквал да се придвижваме бързо напред.

Няколко нощи трябваше да дежуря, най-вече заради близостта на скалите Сен Пиер и Сен Пол. Както пробвах радиозасечника си, изведнъж много добре улових ЛРТ и продължих нощния си път с „Пътешествениците са симпатични хора“ — предаване, изпълнено с много топлота, което пораждаше желанието да се свържа, за да съобщя, че към Екватора работата малко се поиздъни, но че напредвам все пак…

7 март

В менюто — седемнадесет летящи риби, събрани тази сутрин по палубата, подправени с лимон и три грейпфрута, да призная, доста… попреминали. Всичко това под звуците на „Моята прекрасна лейди“ по Би Би Си… царска работа.

След това реших, че ми се полага хубав следобеден сън, после малко почетох и ето човекът е в отлична форма, зареден със здраве.

Въпреки че за няколко часа вълнението отново се надигна и в далечината се виждат няколко облачни грамади, от които сивеят завесите на щорма, от вчера морето е по-поносимо. Облачният свод се пръсна и позволи на слънцето да се покаже. В крайна сметка никога не съм прекосявал Черния котел толкова бързо; повече няма да идвам тук. Североизточният пасат съвсем не прилича на онова, което пише в книгите — ясно слънце и хубав вятър; напротив, той достига силата на буря, да не говорим за мощните шквалове. Дори и при тази малко потискаща обстановка водата дефилира под вълнореза на „Манюрева“. Дойде време за някои удоволствия, топя в кафето си или в чая приказните бисквитки, които специално ми изпече на огън от дърва хлебарят от Вилие сюр Йон — едно село близо до Кламси, — чудесно са се запазили. И нали никой не ме гледа, най-старателно си облизвам пръстите.

Току-що изчислих средните скорости при завръщането на „Къти Сарк“ в прехода от Екватора до Азорите, което прави 17,7 дена, а между Азорите и Ламанша — 8,8 дена. Във всеки случай, макар че си бях наумил от Сидней до нос Хорн да залагам на сигурността, до Екватора сме с равен резултат и ако съм обмислил всичко добре, ще успея за последния манш до … Ламанша да пристигна в Сен Мало като фаворит.

11 март

Живо прекосяваме Тропика на Рака при синьо безоблачно небе.

От няколко дена татко Кола си живее като цар; при това хубаво време, тази приятна температура само си чета, слушам си музика, обаждам се на близките си и поддържам средна скорост. Отдавна минахме ширината на Дакар и островите Зелени нос. Миналия петък при равносметката за десетата седмица се оказа, че съм изминал 1315 мили от общо 12 049 морски мили от Сидней.

Нощта е отново звездна и ми предлага очи в очи Полярната звезда и моята стара приятелка Касиопея, както и един красив спътник, който скита от съзвездие на съзвездие.

15 март

Кулминацията ме определя на 32°30’С и 31°20’З на височината на Мадейра и на 380 мили южно от Азорите. От няколко дена ме ескортират делфини и плавам всред саргасови туфи. Един стих от Пети ми се върти в главата:

И ще пристигнем в морето Саргасово.

Тъй като от известно време няма какво да чета, нито дори да препрочитам и тъй като започвам да се чувствам истински безделник, решавам, че трябва сериозно да се стресна. Първо: … голяма новина, започнах да подреждам записките си, важна работа, пък е уморителна за сивото вещество. После, за да си доставя силни усещания, се изкачих на бизанмачтата, за да снимам точно когато морето разпенваше гребените на вълните.

Внимание, пътят започва да става много оживен, срещнахме няколко товарни кораба или рудовози…

При равносметката на тази единадесета седмица — 1262 мили или 13 311 общо — средната скорост се качва на 7,2 възела.

18 март

От вчера прекосявам силни шквалове, които ме принуждават да се качвам на палубата; намокрих се до кости и замръзнах. Днес температурата още спадна — до 14°С, духат пориви със скорост 40 възела, които вдигат гребените на вълните до шест метра.

Епизодичните разбиващи се вълни от запад и северозапад ме принуждават благоразумно да сваля грота. Колебаех се, защото вчера успях да го вдигна едва след шест неуспешни и грубовати опита. Фалът се е заял за една планка на мачтата. Раздразнен съм от тази битка, още повече че изкарах една традиционна бяла нощ, за да дебна Санта Мария, най-южния остров на Азорите.

Студът се връща, делфините и чайките си сложиха шалчета, но аз, закален от околосветската обиколка, се обличам доста леко. Впрочем лошото е в това, че вече свикнах с живота в малката ми, но чиста каюткомпания, с обраслата си като на див звяр глава, която плаши паяците.

Яките шквалове тласкат „Манюрева“ като ракета и я накараха да стигне рекорда на „Къти Сарк“ между Екватора и Азорските острови с приблизително половин ден разлика. Тринадесет дена за мен, дванадесет и половина за „Къти Сарк“. Още повече че в корабния дневник пише, че моряците на „Къти Сарк“ при хубаво време били видели острова от върха на мачтите. А мачтите на тези ветроходи са значително по-високи от палубата на „Манюрева“, нещо, което изравнява двете постижения.

С тези западни ветрове поддържам средна скорост от 10 възела. Бих могъл да пътувам и по-бързо, но исках да пристигна в пристанището без големи повреди. Бях се увлякъл, регистрирайки максимални скорости от 15 до 18 възела, но настана време, когато това идваше много за повърхността и състоянието на геноата, която в момента беше вдигната отпред… Ветрилото каза „прас“ и любезно, съвсем полека се скъса, този път без експлозивния гръм, който чух при нос Хорн в онзи момент, когато голямата ми лека геноа ме изостави.

Оттогава пътувам с ходови стаксел, добре рифован грот и бизан, отпуснат повече от нормалното правило, за да не се напряга много. Но не успявам да спирам, защото конят усети вече конюшнята… Всъщност намирам се на височината на Мадрид, на 500 мили от Иберийското крайбрежие, и възнамерявам да пристигна в неделя или понеделник.

20 март

На 42°14’С и 13°З, остават около 600 мили до Сен Мало. Уесан е на 480 мили североизточно.

Вчера морето беше много развълнувано и ме принуди да сваля бизана. Гребените на вълните сигурно са над 8 метра, хубави грамади със струйници като от цяла казарма пожарникари, наредили се един до друг, за да не ме пропуснат.

Наистина останах без сили от това блъскане в лицето, когато отивам да свалям бързо ветрилата, а после вдигам някое крайче, за да продължа пътя, което значи да изчаквам, или казано другояче, да си губя времето. Напредвам като костенурка, но тази нощ ще бъда в Бискайския залив.

Въпреки лошите условия предпочитам да увеличавам ветрилната повърхност, яхтата понася това, а и на драго сърце бих приел някое по-строго, но по-краткотрайно наказание, вместо да стоя на едно място и да ме блъска вятърът. Единствено желанието да не строша нещо ме принуждава зорко да бдя в кокпита под водните пръски. Нощта мина в сън на пресекулки и преди да се върна за вахтата, изкарах още един във фотьойла на каюткомпанията. Сега съм много близко до брега, корабното движение е интензивно и на всяка цена трябва сам да се погрижа за сигурността си. При това бурно море не може да става въпрос за учтивост и въпреки моите звуци и светлини, искам да кажа, при първа среща запалвам всичките светлини на палубата — не може да се разчита на предимството на ветроходите, както гласят международните правила. Трябва да бъдеш видян, но и винаги да си готов да се отстраниш от пътя на големите кораби.

Ако успея да се кача малко по вятъра, за да се отстраня от брега и от корабните пътища, ще мога по-спокойно да си позволя малка порция сън. Но не е възможно все още.

Започнах един витаминозен режим, за да издържа натоварването. Жан Франсоа ми съобщи, че родителите ми са готови да ме посрещнат с отворени обятия, кметството на Сен Мало ще ме приеме официално в общината, а телевизията иска да прави пряко предаване… Но корабният дневник на един ветроход не може да бъде точен като влаково разписание, та се въздържам да посоча точна дата.

22 март

Барометърът продължава да пада, но вятърът почти изцяло е стихнал. Тази сутрин правих осем поворота. Вчера, през първия ден на пролетта, корабният ми дневник изброява маневрите: „Поворот… левентик, поворот… до левентик… отново поворот… поворот… до гуша ми дойде!“ А залезът ми обещава трудности.

Равносметката на тази дванадесета седмица: изминал съм 1224 морски мили при общо 14 535 с все същата средна скорост — 7,2 възела.

Но през последния ден можах да измина само 69 мили. При този ритъм ще ми трябва още една седмица!!!

Исках да изненадам „гротмачтата“ на носхорновци и дискретно поисках да ме свържат с телефонния номер на капитан Готие във вилата му в Сен Люнер. Какъв великолепен, още мощен глас, тръпнещ от топлина. Това ми бе утехата за отлетялата надежда да пристигна в събота. Сега съм в нещо като облачен тунел, без грам вятър, и се влача като кораб в неволя пред Бордо.

23 март

Не стига, че падна вятърът, сега и мъгла! На две крачки от целта, това е то кутсузлук!

Увиснаха крилете на „Манюрева“, моята птица на пътешествията! Мъча се да потуша скръбта си и използвам времето да ѝ лъсна перата, та да се гордея с нея, като пристигнем!

26 март

Нямат край това влачене и тези безконечни бели нощи. Движението става все по-оживено, мъглата бързо поглъща корабите. Ехолотът намери дъно, но после пак го загуби. Къде сме?

Метеото на Брест-Льо Конке отново подхваща отчайващите си литании: „Стационарно състояние… мъгливо при Уесан… нулева видимост…“.

И наистина мъглата е гъста с изключение на редките моменти, когато слънцето успява да пробие, а Уесан е още на 108 мили на североизток. Налага се да правя поворот след поворот… В мъглата срещнах един траулер, излязъл на риболов — върна се да види кой съм и ме позна: дано съобщи на другите! Реших да поискам от Брест-Льо Конке да излъча от мое име едно съобщение за траулерите в зоната Западен Бретан, Северна Гаскония и Западен Ламанш: „Внимание, на 20-метровия ветроход «Манюрева», който лавира на 10 мили между Бискайския залив и Сен Мало, през деня няма непрекъсната вахта за наблюдение.“ Господи! Докато брегът не е още толкова близо, щом като дежуря през нощта, естествено, през деня трябва да си почивам по малко. За шест дена съм изминал път, който се взема нормално за два. Не се събличам, това е петата ми бяла нощ със средно три часа сън на двадесет и четири часа: опасността дебне отвсякъде — от сушата, от траулерите, от корабите… Изглеждам доста странно и сигурно бих се уплашил, ако срещна сам себе си нощем в гората.

Вече съм в постоянна радиовръзка. Всички ме чакат — родители, приятели и журналисти — и ни свързва това малко „пиу-пиу“, което долита като послание и прониква навсякъде.

Ето че ни откри един „Бреге-Атлантик“[1], който ме заговори. В 16:45 часа: ЗЕМЯ! Това е „Жумен“, южно от Уесан, който е „ням“, и можех да се блъсна в него, ако не бях направил светкавичен поворот.

 

Сега ехолотът показва 110 метра и чувам диафона на Креаш и сигналите за мъгла на Пиер Ноар.

27 март

„Поворот, поворот, поворот…“ Лесно се описват маневрите в корабния дневник, когато пътят е мързелив. С мъка се опитвам да се изкачвам, като използвам приливните течения, за да вляза в Ламанша, защото вятърът е почти нулев. Едва към 17 часа се появява вълнение от северозапад. Време му беше.

В 21 часа съм на 8 мили северозападно от Ео дьо Бреа, остава ми да направя един халс от 5 мили на север-северозапад и после да поема на изток-югоизток, за да мина между Барнуик и Ла Орен, след което да взема курс към Сен Мало. Ако вятърът се задържи.

28 март

Пристигнахме. Кръгът ще се затвори в залива на Сен Мало след деветдесетте дена плаване от Сидней, по време на което хубавите рекорди се смесваха с големите трудности, малките отчаяния с големите страхове, но и с много радости!

Когато миналия 8 септември потеглих с гръмотевиците за тази околосветска обиколка, първият ми облог беше преди всичко да накарам „Манюрева“ да мине покрай великите три носа на южните морета и да я върна в пристанището, от което тръгнахме. Ще бъде сторено. Другата моя надежда беше да бия някои рекорди. Бога ми, и тук не се представихме зле.

Това е последната нощна вахта. Наблюдавам вариациите на ехолота. Отчайваща е тази мудност, 4 възела. Дебна корабите, с които се разминавам, и чакам Рош-Дувър, за да направя последната равносметка: да прибавя 892 мили до общо 15 427 при средно 171,4 морски мили на ден и скорост 7,14 възела.

Накрая в 6:40 часа при тихо море ние сме на створа за влизане в Сен Мало на 6 мили мористо. С тези бележки завършва корабният ми дневник и започват най-хубавите страници в моя живот, които съм гравирал в сърцето си.

Голямата радост в моряшкия живот, това е търпението и умението да чакаш завръщането, тя никога, никога не е пълна, преди да пристигнеш в жадуваното родно пристанище. По време на дългите часове на затишие има достатъчно време да „извъртиш“ малкия филм на голямото завръщане. Многократно си представях, повтарях и преповтарях всички сцени от пристигането, разигравах ролите при различно осветление и при различни интонации: „Добре ли се представих?“ В най-хубавата картина се виждах как летя с всички ветрила, с издути от вятъра спинакер и стаксели, издути от вятъра 400 кв. м гордост, и пяната, която лети край един Кола, добре избръснат, със скромен вид и триумфиращо сърце.

В действителност лавирах със сетни сили, съвсем не зрелищно, ветрилата на остър бейдевинд. „Манюрева“ — удавена в мъгла, тласкана с голяма мъка от слабото вълнение и почти издъхващия вятър… При това мечтите ми се оказват много бледи в сравнение с онова, което става сега. Никога не съм виждал толкова хора, цялата тази тълпа, всред която зървах лице на приятел, някой ми махаше, някакъв журналист се суетеше наоколо. Разбира се, добре знаех, че за запалянковците по ветроходството ще бъда еднодневната атракция на Бретанското крайбрежие, но чак такъв празник!…

От нетърпение да стъпя на твърда земя едва не се проснах по гръб на кея на Динар, докато чаках да се отворят шлюзовете на Сен Мало, защото кракът ми се закачи за леера на яхтата, сякаш не искаше да ме пусне. А после, когато се изкачих по стъпалата всред виковете, всред всички тези протегнати ръце, всички тези ръкопляскащи хора, моите близки, които един след друг ме прегръщаха… наистина вярвам, че навлечен с морското си облекло, трябва да съм приличал на патица с този мой навик от яхтата да вървя разкрачен, за да пазя равновесие.

На кея, притиснати една до друга — засмяната ми майчица и разцъфтялата Теура в широки дрехи, които издаваха нашата щастлива тайна. Сто шестдесет и девет дена на море, кръгът се затвори и в края на тази изнурителна седмица, изтекла в бдение и мудност, тъкмо в тези мигове пролича истинската, непреходната стойност на дългата обиколка около света.

Борил се бях — и то здравата, работил бях — и то здравата за да постигна цел след цел, за да изпълня ден след ден задачата, която си бях поставил, и тогава внезапно разбрах колко е хубаво да се осъществиш.

Бележки

[1] Самолет на бреговата охрана. Б.пр.