Вики Баум
Хотел Шанхай (9)

VIII
Йошио Мурата

Виждаше очертанието на един боров клон от външната страна на мрачното, бяло, книжно „стъкло“ на прозореца. Венчета от игли обкръжаваха наежения клон, който, разклонявайки се в няколко хоризонтални вейки, хвърляше своето очертание през прозрачната хартия. От време на време повяваше слаб вятър, клонът се оживяваше и раздвижваше. В средата на стаята имаше огнище, пълно с разжарени дървени въглища и пепел. Железният котел, окачен на тавана, започна да пее отначало тихо, а след това все по-високо. Дядото, коленичил върху възглавницата на излъскания от времето дървен ръб на огнището, взе да нарежда нещата за чайната церемония. Ръцете му се движеха бавно и кротко между гладките, лъскави съдове, когато слагаше стрития на прах чай в дълбока паница, наливаше вода върху него със стария черпак и разбъркваше течността с бамбуковото бъркало, докато тя стане гъста и пенеста.

Йошио, още твърде малък, беше коленичил важно и вежливо срещу дядо си, облегнал дланите на ръцете си върху рогозката, която покриваше пода, както беше научен. Но след известно време той реши, че тази церемония е отегчителна, и започна да се примъква все по-близо и по-близо до стената, на която беше прозорецът. Той се бореше упорито, но изкушението беше неудържимо; протегна показалеца си, провря го през хартията и тя издаде приятен слаб пукот, като се продупчи. Дядото го сгълча усмихнато, защото през малката кръгла дупка нахлу студен въздух. Тогава дойде майката, постави насреща паравана и прозорецът и боровият клон изчезнаха. След това се появи старата баая и коленичи на прага на плъзгащата се встрани врата, която водеше към вътрешността на къщата; тя привърза здраво на гърба си Йошио и го изнесе навън. Дядото остана самичък.

Малкият Йошио виждаше много неща, когато бааята го носеше на гърба си на разходка. Селото Камиона беше разположено върху един слабо заоблен хълм, покрит тук-там с перести бамбукови дървета. Имаше много прекрасни дървета, борове и клони, които през ноември горяха като огън по склона на хълма. Имаше облаци, кули от слама, издигнати от селяните, сиви стъпала чак горе до храма, в който се намираше олтарът с многото лисици, а в празнични дни нагоре се изкачваха весело облечени процесии. Виждаха се и велосипеди и няколко автомобили.

Йошио беше роден в тридесет и седмата година на периода Менджи, наречен Период на просветлението. На празника на момчетата през май неговите родители му дадоха модерна униформа и една пушка, която правеше бум-бум, а от дядо си той получи малка самурайска броня с един шлем и два меча, които изглеждаха опасни, макар че бяха направени от бамбук и станиол. Една гигантска, красиво нарисувана риба, направена от плат с блестящи люспи, бе издигната на високия прът на къщата като емблема за доброто бъдеще на единствения син. Рибата се изду от вятъра, изправи се гордо във въздуха и остана да трепти. Имаше къщи с пет или шест риби, къщи с много синове, на които завиждаха. Йошиовата майка понякога поглеждаше с въздишка към тях и лицето й се помрачаваше, макар че тя никога не преставаше да се смее, както изискваха добрите маниери.

Дядото също имаше два меча, един дълъг и един къс. Преди празника на момчетата той ги извади грижливо от долапа в стената, разгъна техните копринени обвивки и започна да ги лъска, докато заблестят. Йошио беше коленичил очаквателно и почтително край него и слушаше старите истории, които бездейните сега самурайски мечове извикваха в паметта на стария човек. Той разказваше за битката при Уено, която се е водила там, където се намира сега красивият Уено парк в Токио. Самият достопочтен дядо беше взел участие в тази битка, когато беше на двадесет и пет години, а неговият достопочтен баща, Йошиовият прадядо, беше палнал убит в нея. Семейството принадлежеше към род, чийто глава и предводител е бил навремето верен привърженик на Токугава, мощните шочунги, които бяха управлявали страната две хиляди и шестдесет години. През цялото това време императорите на Япония, потомците на богинята Слънце, Ама-Теразу-О Ми-Ками, бяха седели бездейни, свещени и неприкосновени в своя дворец в древния град Киото. След като императорските войски бяха сразили привържениците на Токугава, техният предводителски дълг изискваше да извършат харакири или сепуку, както наричаше това дядото, употребявайки по-елегантната китайска дума. За да спасят живота му и в същото време да очистят името му от позора на поражението и от бунт срещу божествените управници, трима от неговите офицери си разпрали корема вместо него. Единият от тях беше братът на дядото, прачичото Китано. Блясъкът на рицарството и на героичната саможертва осветяваше спомена за него, а неговият гроб все още беше място за поклонение, където хората се прекланяха. И Йошио, като стоеше до дядо си пред олтара на своите прадеди, правеше един особен нисък поклон в памет на своя прачичо Китано. На сина на спасения предводител обаче, чието име беше очистено и който бе почетен от императора като потомък на един храбър противник, бе даден министерски пост. Йошио долавяше неясно, че неговият дядо продължава да държи да бъде самурай, макар че императорът беше отменил старите благороднически титли и ги беше заменил с нови. Той го научи още в ранни години какво не бива да прави внукът на един самурай, който се е сражавал при Уено: той не биваше да плаче, когато го боли някъде, не биваше да бяга, когато се бои от голямото, силно лаещо куче на съседите, не биваше да върши или да мисли нищо, което може да опетни неговата чест — честта на едно четиригодишно дете. Йошио беше решил твърдо да стане като един от четиридесет и седемте ронини, които постоянно се повтаряха в разказите на неговия дядо, тия хора без господар, изоставените, „хората на вълните“, които в течение на дълги години бяха в постоянна готовност да отмъстят за смъртта на своя принц и които понасяха наказанието, като извършваха харакири, след като изпълнят своето дело.

Йошио храбро преглъщаше сълзите си, когато слушаше всичко това, защото беше дълбоко покъртен, а самообладанието беше онази добродетел, която се изискваше най-настоятелно от него. Пред празника на момчетата двата меча и шлемът, които бяха предавани в семейството им от поколение на поколение, биваха тържествено полагани в нишата в голямата стая и дядото наставляваше детето да се поклони ниско пред тях. Щом празникът свършваше, те се поставяха обратно в стенния шкаф и Йошио изненадваше понякога стария човек, когато той изваждаше мечовете от копринената обвивка и ги разглеждаше. Един нежен папратов лист беше инкрустиран на дръжката на меча.

Когато по-късно Йошио Мурата си спомнеше за своя дядо, той чувстваше, че старият човек е бил много самотен, останал жив от време, което изглежда почти комично за просветените и прогресивни деца на периода Менджи. Той винаги сядаше сам на своята оскъдна трапеза, защото не можеше да свикне с новоизмислените маниери, които позволяваха на децата и дори на жените да се хранят в присъствието на главата на семейството. Когато остаря още, той прекарваше половината от деня в нареждане на цветя в една ваза по класическите правила и символи, които представляваха небето, човека и земята в стотици различни значения и начини. Той сам отнасяше вазата в нишата и подбираше картини отстрани. Понякога това беше пейзаж, понякога рисунка, представляваща бамбуков клон, понякога само няколко думи, красиво написани. Майката на Йошио, снахата на стария човек, изпитваше досада и ревност, когато той се зае с нареждането на цветята, защото тя също беше изкусна и образована и умееше да нарежда цветя. Но дядото не харесваше начина, по който тя правеше това — по свободни и модерни правила; тя веднага сложи едно плоско сатсумско блюдо само с три обгорени от есента кленови листа, плуващи върху повърхността на водата и дядото се разсърди.

— Какво означава това? — попита той няколко пъти. — Би ли имала уважаемата дъщеря добрината да обясни на един глупав старец какво означава това?

Майката на Йошио коленичи пред стария Мурата и промълви смирено, че трите повехнали листа имат предназначението да изразят как чувствала тя отсъствието на своя съпруг, който пътува по работа в северните провинции. Дядото не направи никаква забележка върху този незадоволителен отговор с твърде личен характер, но от този ден нататък само той подреждаше вазата.

Дядото проявяваше хитрината и твърдоглавието на стар човек по начина, по който се мъчеше да втълпи на своя внук правилата на Бушидо, древния и непрактичен самурайски кодекс на честта, който го задължаваше никога да не изрича лъжа, да презира физическата работа и да гледа на парите като на нещо недостойно. Ръка за ръка с дядо си, Йошио излизаше отначало в предписаните дни, за да се възхищава на вишневия цвят, на божурите, на хризантемите, да слуша щурците, които купуваха в малки кафезчета и надвечер ги пускаха свободно в мрачината на бамбуковия гъсталак, и да съзерцава луната в определена вечер през есента. Той спеше с дядо си в малката стая с шест рогозки. Вечерта бааята вземаше юргана, постилаше го върху рогозките, слагаше малка възглавница за Йошио и една твърда подложка за дядото; като угасяха електрическата лампа, Йошио чувстваше безкрайна сигурност и закрила, чувайки близо до себе си лекото, равномерно дишане на стария човек.

Дядото често го водеше със себе си и в обществената баня; тяхната къща беше малка и примитивна, почти бедняшка, и нямаше истинска баня. Така поне казваше дядото, но може би дългите разговори с други старци в обществената баня бяха един приятен начин за прекарване свободните часове на старостта. Мъже и жени се отдръпваха вежливо настрана, когато той сядаше на тяхната дъска в горещата вода, а Йошио се учеше как да се държи и как да избягва невежливото докосване до другите къпещи се. Той обичаше топлината на водата и сапунената пяна в първата стая, където го изтъркваха здраво голи младежи, преди да влезе в банята. През зимния мраз беше особено приятно да стоиш цели часове в банята и да се върнеш у дома си целият загрян, защото малките медни мангали с дървени въглища затопляха вътре малко повече, отколкото беше навън. Дядото разговаряше в банята с другите мъже за селските работи, за цената на ориза и рибата. Жените седяха спокойно и благоприлично, гледайки да заемат колкото е възможно по-малко място. Майката на Йошио никога не ходеше в обществената баня: тя се къпеше вкъщи, а на бааята позволяваха да стопля в същото време старите си кости в топлата вода. Чистотата и благопристойността на Йошио бяха толкова нужни още от първия ден на живота му, колкото въздухът, който той дишаше.

Йошио беше нежно и боязливо дете и лесно се разплакваше. Някои разкази можеха да го развълнуват до сълзи, а понякога той се разчувстваше така, че изпитваше съжаление към самия себе си.

Очевидно съдбата му беше такава, щом всички други момчета, с които играеше на пътя, бяха по-възрастни или поне по-силни и по-високи от него. Много от тях ходеха вече на училище и носеха панталони, палта и шапки с модерна кройка. Те не смятаха, че е под достойнството им да се правят шеги за сметка на Йошио, на което той не можеше да се изложи, без да бъде накърнена честта му. Затова, макар че мразеше сбиванията и се боеше от тях, той винаги се намесваше в разни битки. От носа му лесно протичаше кръв и той изпитваше погнуса, когато тя се стичаше по кимоното и по детската му престилка. Когато се върнеше у дома си ударен, блед и болен, дядо му само му се смееше. Бааята го вземаше в кухнята, измиваше го с топла вода и го утешаваше. Когато беше в особено лошо състояние, тя изгаряше върху кожата му малко количество от някаква странна билка и след болката и страха от тази процедура той пак се чувстваше добре.

Бааята имаше и запас от забавни приказки, които го караха да се смее; тя ги изучаваше от разказвачите на приказки, когато отиваше да пазарува, и макар че объркваше края и началото, това само ги правеше весели и забавни. Когато тя му разказваше своята любима приказка за дойката О Саде, която умряла заради бебето на гърдите й и след това пак се родила като черешово дърво, Йошио трудно сдържаше сълзите си. Но нейната най-хубава приказка беше тази за Момотаро, който доплувал по реката в една праскова и бил гледан от старите рибари, докато един ден излязъл и завоювал Острова на демоните с помощта на кучето, маймуната и фазана. Една кукла, представяща Момотаро с кръгло, хубаво лице и с израз на смелост и сила, беше изложена в къщата на празника на момчетата, празника на Йошио. Но Йошио не изглеждаше като Момотаро. Той тайно се оглеждаше в малкото тоалетно огледало на майка си. Коленичеше срещу него и гледаше нещастно своите тънки ръце и лицето си, което не беше кръгло като праскова, а продълговато като яйце.

Бащата на Йошио, Тозон Мурата, синът на дядото, беше съвсем друг човек. На самурайския възглед за живота той гледаше с добродушно, вежливо прикривано съжаление. Той беше истинско дете на периода Менджи и „прогрес“ беше думата, която най-често употребяваше. Тя винаги звучеше като фанфар, като зов за грабване на оръжието. Технически науки, машини, електричество, автомобили — това уважаваше той, а към стара Япония се отнасяше с презрение. Денят, в който Англия купи патента за една японска машина, изобретена от един от инженерите, работещи в Тозоновата памучна фабрика, бе отпразнуван с оргия от радостни надежди.

— Почакайте, само почакайте! — викаше той на баща си и сина си. — Четиридесет и пет години ни бяха потребни, за да догоним Англия. Колко време ще е нужно, докато минем пред всички страни в света?

Тозон беше едър, силен, хубав човек. Явно, не се боеше от нищо; той нямаше нужда от Бушидо, за да му дава смелост. Когато дойдеше, малката къща изглеждаше още по-малка от преди, сякаш беше твърде тясна одежда за достопочтения баща, буйния странник, разглезения гост. Винаги когато той пристигнеше от Токио, обличаха Йошио специално, чисто и елегантно, за да иде на гарата, ръка за ръка с майка си в нейните черни дрехи. Гарата и непознатите, които чакаха влака, винаги предизвикваха възбуда у него. Те правеха ниски поклони, сложили ръце на коленете си, когато техните близки заминаваха или пристигаха. Имаше продавачи, момчета с вестници, мъже с дървени кутии с горещ ориз и сладкиш, жени, които поднасяха на пътниците чай и смешни малки чайници. Пушекът, бълван от локомотива миришеше лошо и предизвикваше кашлица. Майка му усмихната, вежливо се покланяше пред баща му, а той вдигаше Йошио и го подхвърляше високо във въздуха. Когато пристигаше, той беше чуждестранен господин с шапка и модерни дрехи, но когато се прибереше вкъщи, скоро се отпускаше удобно — в кимоно и с бели ленени чорапи. На Йошио позволяваха да се храни с баща си и майка си, но той можеше да говори само когато го питат.

Достопочтеният дядо умря малко преди Йошио да тръгне на училище. Семейството се премести в големия град Токио, който дядото упорито наричаше с неговото старо име от дните на Токугава — Йело. Йошио се чувстваше много тъжен и самотен, но понеже дядо му още на времето му беше внушавал колко неприлично е да проявява скръб, той се усмихваше храбро през цялата погребална церемония. Пък и приготовленията за погребението го развличаха и бяха толкова занимателни, че към скръбта му се примесваше и удоволствие. Той направи лесно, почти без да знае това, един скок от средновековието на селото към модерния живот на големия град.

Преди да тръгне на училище, Йошио носеше кимона в светли цветове — светли, понеже беше дете, но все пак не по-светли, отколкото подхождаше на едно момче. Сега се научи да носи панталони, обувки и палто. Той обичаше да ходи на училище, защото му дадоха малък соробан и черна плоча, на която можеше да пише с бяла креда. Варовитата миризма на кредата беше здраво свързана с неговия нов живот. Дядото винаги пишеше с четка и мастило, което трябваше първо да бъде стрито и разтворено във вода. То миришеше различно и изглеждаше различно. Чак когато Йошио можеше вече да чете, започна неговият същински живот, защото съдбата му беше да е един от онези, за които чудото и очарованието на напечатаната дума значеха повече, отколкото самото нещо, което тази дума описва. Първите думи, които беше в състояние да разчита, бяха краснописните свитъци, които висяха в нишата. Например: „Падни седем пъти, стани осем пъти“; или: „Животът трае кратко, но доброто име е вечно“. Всички тези изречения, които избираше баща му, проповядваха смелост и издръжливост. Върху хартията на плъзгащата се встрани врата, която водеше към спалнята му, баща му беше изрисувал със собствената си ръка груб юмрук.

— Знаеш ли какво означава този юмрук? — питаше той Йошио. — Той ми напомня, че ще получа каквото желая и ще запазя каквото имам.

При такива силни думи сърцето на Йошио се изпълваше с трепетно възхищение. Той се опитваше да свие собствената си малка пестница; тя беше слаба, той усещаше крехка сила в нея. Той четеше и четеше. Имаше книги с разкази за героични дела и саможертва и Йошио мечтаеше да спасява деца от горящи къщи, да залови подплашения кон на Микадо или най-малкото на някой известен генерал. Баща му нямаше добро мнение за такова четиво. Той го абонира за едно детско списание, пълно с гатанки, конкурсни задачи, технически диаграми и описания на западните страни. Една история за японско момче в Америка събуди у Йошио копнеж да види тази чужда страна. Той отрупваше баща си с въпроси за нея. Тозон Мурата беше живял в Сан Франциско като млад момък. Както се беше случило с много от неговите земляци, синове на добри семейства, неговото учение се беше състояло да работи като прислужник в едно американско семейство. Това беше най-евтиният и най-прост начин за запознаване с характера на чужденците. Той беше донесъл от Америка безгранично възхищение от всичко чуждестранно, американско и ново. Две от стаите на къщата, в която живееха сега, бяха подредени в западен стил и той приемаше там свои приятели търговци и важни посетители. В къщата имаше един дрънчащ, шумен телефон, а скоро той купи и грамофон, който изтръгваше чуждестранна музика от голям многоцветен рог. Йошио слушаше слисан, а по-късно — с истинско удоволствие.

Отначало, когато трябваше да седи на чин в училището, той изпитваше болки в раменете. След известно време обаче свикна с това, а когато учителят им каза, че като седят на чинове и столове, ще пораснат като англичаните, той се ентусиазираше. По-късно, когато отиде на гости у баба си по майчина линия и трябваше да коленичи срещу нея, облегнат вежливо върху покрития с рогозки под дланите на ръцете си, скоро усети болки в цялото си тяло.

Тази баба, която виждаше за пръв път, след като беше отишъл в Токио, беше сериозна и строга жена, почитана и уважавана майка на много синове. Тя също произхождаше от самурайско семейство и се говореше, че на младини се била учила да се бие с копие като мъж. Йошио обаче не се осмеляваше да я пита за това. Тази баба с нейното тъмносиво кимоно, с пригладената с масло коса, свита на кок на тила, притежаваше едно съкровище и на Йошио позволяваха понякога да го извади от чекмеджето: един албум с фотографски снимки. В него можеха да бъдат видени тя и нейните приятелки в пълното и изискано одеяние, което беше чуждестранната мода през осемдесетте години, седнали на столове от вит махагон и срамежливо подпрели лакти на масички, които също бяха от вито дърво. Защото, когато бабата била още момиче, всеки, който се уважавал, се съобразявал с последната мода и понякога Йошио успяваше да изкопчи от старата госпожа разкази за уроците по чуждестранни танци и за баловете, в които тя беше участвала на младини. Явно тези танци са били жестоко наказание и болезнено изпитание. Но след Цушима и победата над русите беше се надигнала една нова вълна на национално осъзнаване и поколението на бабата беше се върнало към красивото, меко и приятно кимоно и към строгостта на старите маниери, в които беше възпитана Йошиовата майка. Когато отиде на гости у баба си, Йошио трябваше да остави обувките си отвън пред вратата и на колене прие оризовите сладкиши, които тя беше приготвила за него.

Четирима от нейните седем синове с бащата на Йошио бяха съсобственици на памучната фабрика, за чийто собственик тя се беше омъжила. Откакто Тозон Мурата беше влязъл във фирмата, тя се беше разраснала осезателно и семейството ставаше все по-богато и по-богато. Това беше период на голям напредък и вземаше всичко каквото можеше и задържаше всичко, което беше взел, както се заканваше юмрукът върху вратата му. Единият чичо се беше оженил за дъщерята на едно благородно семейство и беше взел името на жена си. Двама живееха в чужбина като вносители на японски стоки, изключително грозни, които се произвеждаха единствено с тази цел и според изискванията на пазара. Йошиовата майка беше единствената дъщеря от семейство Сато и нейната амбициозна майка я беше омъжила на ранна възраст за един от синовете на старото и уважавано самурайско семейство Мурата. Йошиовият баща беше влял във фирмата нов живот, енергия и смела предприемчивост и неговите шуреи с радост оставиха на него ръководството на фабриката.

Когато порасна, Йошио изпитваше такова чувство, сякаш бащата беше задържал за себе си цялата си сила и не беше дал от нея на сина си. Многото четене развали очите му и на дванадесетгодишна възраст той започна да носи очила. Моралните разкази, които съставяха част от неговия училищен живот, започнаха да го отегчават и той и приятелите му се подиграваха с тях. Все пак той не можа да попречи те да оставят някакво впечатление и да окажат трайно влияние над него. Той постъпи в класическата гимназия и започна да изучава китайски, четирите книги на Конфуций, да заучава наизуст — безкрайно и мъчително — неща, които не значеха нищо за него. Задълбочи се в английския език, който беше ключ към целия свят. Трябваше да премине дълго и тежко изпитание, преди да схване строежа и принципите на един език, който толкова се различаваше от неговия. Чак през последните години се почувства добре запознат с неговите гъвкави и прости думи. Всички, които го изучаваха, установяваха едно и също; смущаваше ги не трудността, а необичайната простота на новия език. Техните книги бяха написани по начин, който нямаше никаква връзка с техния всекидневен говор. Само от време на време се издигаха някои писатели, които се бореха за реформа в писмения език. След като веднъж беше усвоил английския, той научи без трудности френски, защото му се струваше, че това е почти същият език.

Сега беше отворена вратата на нов свят от книги. Шекспир, Тенисън, Броунинг, Уолт Уитман. Шекспир, Шекспир, Шекспир. На шестнадесетгодишна възраст той откри Толстой и Достоевски в груби, японски преводи. Той плува известно време в руска меланхолия. Преписа няколко стихотворения върху тънка златна хартия и ги залепи на стената на спалнята си, стихотворения на японски, китайски и английски:

Пред огледалото когато спра

и образа си там съзра,

не виждам в него момък млад,

а старец непознат.

И това стихотворение, което обичаше най-много:

От двайсет хиляди бойци,

от техния живот и снаряжение

останала е само лятната трева,

там, дето водило се е сражение.

И Ли Тай По, който е пял преди хиляда и двеста години:

Полето ведро е, престанал е дъждът,

напред разпръснала е багри пролетта,

с игрива риба пълен е вирът,

намокрени са полските цветя.

 

Планинската трева привежда се и се люлее,

а там крайбрежните бамбукови дървета

последен облак във небето се пилее,

отвяван от немирен вятър.

В дълбочината на душата си Йошио се чувстваше горд, че Азия е създала такива стихове във време, когато Англия е била див и варварски остров, а Америка — неоткрит континент сред неоткрити океани. Във всеки случаи и следващите стихове бяха хубави и той закачи стихотворението на стената до другите:

Във блатото, в дълбока самота

една плашлива скрита птичка пее.

Самотен дрозд, отбягващ хорските селения,

самичък песен пей си.

Той пее за раненото, кървящо гърло,

за този победител на смъртта,

той пее песен за живота.

Защото зная, драги братко,

ако не можеше да пееш вече,

навярно щеше да умреш и ти.

Точно преди да започне седемнадесетата си година, той и неколцина от неговите приятели от училище посетиха Йошивара, пазара на любовта в града, уличка след уличка, къща след къща. За такива експедиции човек се обличаше по стария стил, носеше тъмно кимоно и оставяше дървените си сандали на стъпалото вън от къщата. Един усмихнат бог на щастието с дебел, гол корем стоеше на входа до красиво оформено миниатюрно борче. Тук цареше достойнство и благопристойност. Момичетата бяха белосани чак до шията, облечени в светли дрехи и с добри маниери. Макар да бяха само дъщери на бедни земеделци, те се опитваха да се държат като елегантни гейши. Те чуруликаха и се смееха, рецитираха малки сантиментални песнички, правеха комплименти и се шегуваха. Йошио пи повече оризово вино, отколкото можеше да понася, защото малко се боеше от момичетата особено когато те смъкваха дрехите си и му предлагаха гладкото си детинско тяло. На следващата сутрин не се чувстваше добре.

Никога не можа да разбере дали баща му е чул нещо за тази експедиция. Но скоро след това той заведе Йошио на един банкет, даден в чест на някои търговци, които минаваха през града, и там момчето се срещна с гейшата Аки Ханако, която го насърчи да я посети отново. Едва няколко години по-късно той разбра, че тази покана е нагласена от баща му и че бащата е платил за нея. Аки беше очарователна и опитна жена на около тридесет години. След като се беше срещала с Йошио няколко пъти в един чаен салон и беше говорила с него, танцувала и пяла за него, тя благоволи да го посвети в ритуалите на любовта. Понеже той беше само ученик, макар и син на богат баща, много от нейните тънкости останаха неразбрани от него. В течение на няколко седмици обаче той беше силно влюбен в Аки Ханако сан и отиваше при нея винаги когато тя му позволяваше. Но веднъж, когато я видя в театъра, където най-хубавите гейши в града, облечени в най-елегантните си кимона, бяха коленичили в постланите с рогозки ложи, и тя се държа така, като че ли не беше го виждала никога преди, той се почувства обиден и засрамен.

По това време театърът го завладя напълно, както бяха го завладели по-рано книгите. Той залепи на стената си до стихотворенията портретите и гербовете на своите любими актьори. Когато се стигнеше до голямата стена сепуку в класическата драма Чусингура, той се мъчеше да възпира риданията си, но не можеше да сдържи сълзите си, които се стичаха по бузите му. Излизаше залитайки от театъра, опиянен от романтичен ентусиазъм пред тази героична смърт. Но най-много обичаше той актьора Кендо Араи, който представляваше седмото поколение на своето актьорско семейство и с такова умение и грация играеше роли на млади момичета, че Йошио оставаше очарован винаги когато го видеше.

През годините, когато Йошио възмъжаваше, той се сближи повече с баща си, който дотогава му изглеждаше само като високо говорещ, държащ се заповеднически посетител на къщата. Сега беше обикновена шега между тях да разговарят на английски. Тозон Мурата все още си спомняше няколко откъслечни израза от дните, прекарани в Сан Франциско. „How are you?“, „Yes, yes“, „Excuse me“^[1], казваше той, поздравявайки го, а Йошио отговаряше вежливо и радостно. Често посещаваше книжарниците и прекарваше голяма част от времето си пред добре наредените с книги маси в големите магазини в новоамерикански стил. По-бедните студенти се нареждаха там на редици и четяха скъпите книги, които магазинът оставяше на разположение на онези, които нямаха възможност да си ги купят; дълги редици студенти с очила, любители на книгите и жадни читатели, какъвто беше Йошио. Той беше открил сега Пруст, Ведекинд, Оскар Уайлд…

Той неохотно вземаше участие в спортните игри, които бяха задължителни в училището. Тозон Мурата виждаше лошата стойка на сина си, безцелните му жестикулации. Един ден той го заведе при най-добрия майстор по джиу-джицу в града. Той сам беше отличен фехтовач и се гордееше с това. Във фабриката си беше назначил един учител по фехтовка за младите работници и ги беше научил и на борба и джиу-джицу. Когато в голямата зала на фабриката се провеждаше тържествено състезание, той обичаше да предизвиква на двубой някой здрав млад шампион и да го побеждава. След всеки такъв мач в продължение за няколко дни той беше в блестящо настроение.

В три часа сутринта Йошио трябваше да стане в още тъмната къща и с празен стомах да отиде в училището по джиу-джицу. В залата, където момчетата обличаха задължителните бели панталони и кимона, беше спокойно. Йошио препасваше свои черен пояс, какъвто носеха начинаещите, и влизаше в залата. Голите му крака бяха студени и сковани. Залата беше голяма и внушаваше строг ритуал на поздрави и благодарности. Самата борба се подчиняваше на строги правила. Отначало Йошио страдаше от онзи страх, който го обземаше при всички случаи и за който не му беше позволено да се изповяда пред никого, дори пред майка си, дори пред себе си. Но понеже изкуството на джиу-джицу даваше сила на слабия да победи силния, той скоро обикна тази игра. Стана ентусиаст, фанатик и най-после спечели привилегията да носи червения пояс, който можеха да носят само най-добрите борци. Това беше единственият противовес на живота сред книгите, който той водеше. Неговото възпитание включваше и експедиции с класа му до прочутите храмове и дворци на отечеството, които го изпълваха с гордост и възхищение пред Дай Нинов. Такива бяха влиянията, които формираха младия японец и го правеха подобен на всички други млади японци. С изтънчен вкус и с болезнено чувство за чест. Неуверени и несигурни в себе си и затова горди до истерия пред лицето на външния свят. Така стегнати и обвързани от хиляди закони и условности, че не оставаше място за индивидуални прояви.

Всичко беше предопределено и установено: в характера, в начина на живот, в отношенията към родителите и приятелите и към божествения император. В начина, по който се отправяха поздрави, благодарности; в държането и в движенията. Платното, в което той обвиваше учебниците си, трябваше да бъде прегънато по точно определен, установен начин. Подаръците се обвиваха също по определен начин и получаването им изискваше да бъде потвърдено също по определен начин. Луната можеше да се съзерцава в определен ден през есента, но не и през лятото. Цветът на кимоното беше предписан съобразно възрастта и месеца на годината. Начинът, по който една гейша фризираше косата си, беше неизменен. Прислужницата на една гейша трябваше да носи червена кърпичка на пояса си. Волът имаше син, а кравата — червен оглавник. Дори на човека, който извършва харакири, не беше позволено да падне настрана: умиращият беше задължен от правилата да падне по лице. Стотици и хиляди такива правила управляваха живота на Йошио и живота на всички други, така че в края на краищата този живот заприличваше на някаква игра, в която са позволени само известни движения, които всеки знае и очаква.

Скоро след като Йошио Мурата постъпи в университета Вазеда, стана голямото земетресение.

Този ден баща му го беше завел във фабриката, за да присъства на тържественото раздаване на награди на работниците с най-добри постижения. Тозон Мурата, въпреки своята страст към напредъка, направляваше своята памучна фабрика по добрите стари феодални традиции. Той беше баща на своите работници, както императорът беше баща на всички японци. Вземаше на работа по дългосрочни споразумения непорасналите още деца на бедните и те живееха, ядяха, спяха и прекарваха дните си в специално построени къщи на терена на фабриката. Те нямаха никаква свобода, работеха усилено и бяха лошо платени. Въпреки всичко те бяха доволни и привързани към фабриката, както студентите са привързани към своя университет. Техните спални помещения бяха чисти, подовете — постлани с рогозки и получаваха по-добра храна, отколкото можеха да им дадат родителите им. Момичетата си спестяваха малка зестра, момчетата ставаха добре обучени работници. Те напредваха, а най-даровитите бяха настанявани в техническия отдел, където инженери се занимаваха с подобряването на инсталациите. Имаше лекции, имаше малък олтар за благочестивите млади хора, които идваха от село, и всеки ден се отдаваше почит на императора и на боговете. Тозон Мурата беше уважаван от своите работници като безкрайно богат и преизпълнен с благоволение баща и ако някой кажеше на него или на тях, че ги експлоатира, те просто биха се изсмели, фактически те бяха добре гледани и пазени от несигурността и колебанията на общите стопански условия. След световната война Япония преживя критично време. Другите страни ограничиха японския износ до крайните предели на своите възможности. Чрез високи тарифи по всеки възможен начин се мъчеха да изтласкат конкуренцията на евтини стопански стоки. Безработица и лишения щяха да се ширят по цялата страна, ако не бяха хора като Тозон Мурата, които задържаха на работа своите работници и поемаха върху собствените си плещи бремето на тежките времена. Нито неговите работници, нито неговото семейство знаеха нещо за неговата загриженост, за разочарованията, които беше преживял, и за отчаяните усилия през последните две години. Усмихнат, с гигантски ръст, той седеше на почетното място, когато мъжете с чисти къси палта и момичетата със светлосиви кимона с червени шарки, всички с папратовата емблема на Мурата на гърба си, влизаха под строй в залата.

В нишата зад него на естрадата беше сложена вазата с цветята на кахемоното. Йошио седеше до него заедно с шуреите му и неколцина почетни гости и един представител на правителството. Залата беше голяма — постлана с двеста рогозки — и по всичките й стени бяха накичени хоругви с поучителни изречения. Работниците бяха подредени в редици, мъжете на дясната страна, като най-отпред стояха най-старите работници — момичетата отляво и очаквателни усмивки се виждаха върху техните добри, плоски лица.

Тозон Мурата стана и направи пред тях три ниски поклона, сложил ръце на колената си: „Уважаеми работници“, обърна се той към тях и неговият дълбок, богат глас стигна и в най-отдалечения ъгъл на залата.

Земетресението започна по средата на речта му. Залата се залюля, затресе се спазматично и се повдигна; вазата с цветята се прекатури и се строши, хартиените надписи паднаха с шумолене от стените. Някои от работниците се развикаха, други останаха безмълвни като камък, но всички се втурнаха към Тозон Мурата, сякаш търсеха закрила от него. Страхотният подземен рев като дълбок тътен на гръмотевица удави шума и суматохата. Тозон Мурата едва успя да се поклони пред своите гости с невъзмутима вежливост и да промълви няколко извинения, преди стените да се срутят. Хората в залата приличаха на малки насекоми върху тога на гигантски звяр, който се мъчи да ги отърси от себе си. Йошио никога не разбра как остана жив след срутването на сградата, дали беше изгубил съзнание, или пък баща му го беше измъкнал на открито.

Няколко дни над града вися пелена от пушек и огън, а през нощта небето беше тъмно и мрачночервено. Плачещи деца търсеха родителите си, а полуголи жени мъкнеха през пламтящите улици вещи и покъщнина. Страшни слухове се пръскаха навсякъде, банди крадяха и грабеха и понеже никой не можеше да повярва, че японци са способни на такива престъпления, упреците се отправяха към корейците. Безброй хора загинаха в горящите развалини на своите домове, а опасността от глад беше надвиснала над града, понеже и съседните села, както и пристанището на Йокохама бяха разрушени. След няколко седмици редът бе възстановен и хората започнаха спокойно и търпеливо, с усърдието на мравки, да изграждат своя град. Трудният им живот на тези безмилостни острови беше им завещал едно прастаро наследство на примирение и издръжливост в страданията. Много прозорливи хора — и Тозон Мурата беше един от тях — тайно се радваха на разрушението на остарелите квартали на града: израстваше един нов, разширен и модерен Токио и неговото изграждане даде силен импулс на някои индустрии, които дотогава бяха в застой. Много обичаи и навици бяха погълнати от земетресението заедно със старите квартали на града и никога след това животът не стана такъв, какъвто беше по-рано.

Земетресението не причини смъртта на никого от семейството на Йошио; напротив, то го надари с един нов брат, наречен Китаро, подобно на неговия знаменит прадядо.

Майката на Китаро, Суми, беше загинала в земетресението. В миналото тя беше знаменита гейша, която Тозон Мурата често беше ангажирал, когато имаше гости, на които особено желаеше да окаже почит и да ги забавлява с очарование и вкус. Затова той често виждаше тази красива, ефектна, образована жена; понякога се налагаше да я посвети в своите тайни, когато целта на някои от тези банкети беше да се прокара някоя благоприятна търговска сделка. Както често се случва с хора от неговата възраст и класа, той се влюби в гейшата; така свикна с нея, че не можеше да понася мисълта да я притежава друг. Купи й малка къща в областта Цукиджи и я настани там като своя метреса. Това беше тайна, която не беше скрита от никого, вероятно дори и от майката на Йошио. Самият Йошио често бе чувал да се шепне за това и макар че обичаше майка си и беше силно привързан към нея, струваше му се съвсем естествено баща му, който беше тъй щедър и сърдечен, да има нещо повече, отколкото работата във фабриката и спокойствието вкъщи. Но уютната малка уличка беше обхваната от пламъците; нежните дървени части на нейните къщи, книжните прозорци и плъзгащите се врати бяха изгорели, а много от очарователните малки жени, които живееха там, бяха мъртви. Тук-там някой каменен фенер или бронзов жерав стърчеше сред развалините, над които овъглените дървета простираха скръбните си клони.

Китаро беше на седем години, когато Тозон го заведе вкъщи при жена си, за да бъде осиновен. Едно силно и красиво дете, което явно беше наследило цялата сила на баща си. То имаше кръгло лице, красиви вежди, деликатни ноздри и пълни устни със закръглени ъгли като някакъв Буда-дете. Мотомаро, помисли си Йошио, когато го видя за пръв път. Този млад брат, детето на гейшата, покойната метреса, винаги оставяше някакъв блясък у Йошио. Китаро беше любезно дете с изключително добри маниери и щом премина скръбта му, той пръскаше светлина и смях в цялата къща.

Един ден косата на Тозон Мурата посивя. Макар че никога по-рано не беше проявявал голяма склонност към науката, сега той си купи очила с рогови рамки. Седеше вечер у дома си, разговаряше с двамата си сина, а начинът, по който се държеше с жена си, за да намери успокоение и утеха за загубата на своята метреса, беше почти детински. Майката на Йошио веднага обикна Китаро и всички правеха всичко възможно от своя страна, за да разглезят милото дете. Само старата баая роптаеше понякога, защото беше носила на гърба си майката на Йошио и ревнуваше заради своята господарка детето на гейшата.

По желание на баща си Йошио учеше национална икономика в университета Вазеда, но не изоставяше заради това своите любими занимания, литературата и философията. Учението нямаше край. Спенсър, Кант, Шопенхауер; Гьоте, Текери, Мопасан, Бергсон, Валери, Андре Жид, Нишида, Емерсън, Ницше; външна политика, Лао Дзъ, Ли Тай По; счетоводство и статистика, будизъм и християнство, Ренан, внос и износ — всичко това се трупаше над Йошио и му оставаше малко време за сън. Стъклата на очилата му трябваше да бъдат увеличавани на всеки няколко месеца, понеже очите му ставаха все по-късогледи и по-късогледи. Това беше голямо предимство, защото му помогна да се освободи от военна служба. Правителството се беше опитало да въведе военно обучение в университета, но студентите с невоенни възгледи обявиха стачка и след известно време заповедта бе отменена.

Вазеда беше за свобода и напредък, дори груби преводи на писанията на Троцки се предаваха от ръка на ръка. Неколцина студенти, китайци, тихи, вежливи, слаби младежи, макар да бяха гледани накриво заради тяхната назадничавост, прокарваха комунистически идеи, върху които се разискваше разпалено в евтините малки гостилнички до университета. Бохемска беднотия и раздърпаност бяха мода сред младите и синовете на богати бащи, какъвто беше Йошио, се срамуваха от своя произход. Той ходеше в износени дрехи, за да не бие на очи.

Вкъщи Йошио разделяше с Китаро своята осемрогозчена стая. Те се къпеха заедно преди вечеря, а когато Йошио седнеше над книгите си, равномерното дишане на спящото момче беше един мирен фон на неговите мисли. Когато при някой тревожен сън младият му брат се отвиеше, Йошио го завиваше грижливо. Когато беше буден, Китаро беше пълен с шеги и момчешки тайни. Понякога разказваше за прародителите си, работливи, но бедни земеделци, които трябвало да продават дъщерите си, когато през една година посевите били нападнати от скакалци. В един ъгъл на стаята той си беше направил свой олтар, за да отдава почит пред портрета на своята красива майка. Той беше цяло хранилище на стихотворения, малки гейшински песни и спомени, които Йошио не знаеше. Понякога неговият малък брат му изглеждаше по-стар, по-силен и по-самоуверен, отколкото беше той самият. Когато веднъж момчето заболя, той се чувстваше много нещастен; за да го разсее, му донесе в леглото двата самурайски меча. Техният вид възбуди толкова Китаро, че температурата му се покачи. Оттогава възпитанието на Китаро не представляваше затруднения, щом му се позволяваше да си поиграе половин час с мечовете.

Когато беше на дванадесет години, той постъпи в Императорската военна академия. Желанието на покойната гейша беше синът й да стане офицер. Тозон изпълняваше желанието на покойната си любовница, макар да отказваше да направи това, когато тя беше жива. Той беше станал и мекушав и представляваше печалната гледка на беззъб лъв. Той стана зависим от жена си. А за майката на Йошио всички болки, от които той се оплакваше, бяха удоволствие. Тя го наглеждаше, топлеше го, правеше му гореща лапа, вареше билки за него и отброяваше капки. Даваше му добросъвестно всички лекарства, които предписваше лекарят, а за да бъде сигурна в действието им, примесваше в тях овъглените и стрити на прах животински кости, в ефикасността на които бааята се кълнеше.

Йошио се готвеше със зачервени очи за церемонията на своя последен изпит. Стаята беше пуста и тиха; Китаро беше изчезнал и идваше само в редки празнични дни, облечен в синя униформа, с блясъка, придобит от дисциплината и обучението.

Първият път, когато Йошио спа в легло, каквото употребяваха чужденците, беше в парахода, който го отведе в Америка, след като издържа изпита си. Той прекара лошо нощта, високо над обичайния под и завит с одеяло, което постоянно се изхлузваше и падаше надолу. Параходът беше японски, но екипиран в чуждестранен стил, а пътниците бяха компания от японци, китайци и американци, примесени тук-там с германци, сиамци и корейци. Всяка народност се държеше настрана, защото всяка една изпитваше омраза срещу другите. Йошио беше в една кабина с човек, който казваше, че притежава някакъв магазин в Далас, щата Тексас. „Аз съм американски поданик“, повтаряше той непрекъснато и когато казваше това, неговото японско лице се сбръчкваше в мрежа от дребни бръчки. В Далас, Тексас, имал жена японка и четири деца и те отглеждали и продавали цветя. Имаше лоши маниери, задъхваше се в своята вежливост на човек от средната класа и говореше най-лошия и най-развален японски, който Йошио беше чувал някога. Той изпитваше дълбока болка, че репутацията на Япония в Америка страда от един такъв прост и невъзпитан човек. Законът, който забраняваше японската емиграция в Америка, беше открита, смъдяща рана в самоуважението на всеки японец. Когато този закон бе прокаран, един човек, чието име остана неизвестно, извърши харакири пред американското посолство в Токио — поради накърнена чест и за да обърне вниманието на чужденците върху грешката, която бяха направили. Като гледаше своя вулгарен другар по кабина, Йошио се убеждаваше, че и той самият не би могъл да търпи, ако някои чужденци — отделни личности или нации — останат с лошо впечатление за неговата страна.

При митническия преглед в Сан Франциско не можа да разбере нито една дума от това, което му говореше чиновникът. В продължение на четиринадесет години беше учил английски, едно стихотворение от Уолт Уитман беше залепено на стената на спалнята у дома му и все пак той не разбираше чиновника. Това беше първото му болезнено и унизително разочарование на чужда земя. Ето, той беше в Америка: Йошио Мурата, един сериозен, усмихнат дребен японец, любител на литературата, който можеше да пише стихове със седемнадесет и с тридесет и една срички, един слисан философ с очила, въоръжен с фотографски апарат. Той знаеше наизуст статистическите данни за търговския баланс между Япония и Америка и можеше да цитира Спенсър, като цитира страницата, което вероятно беше повече от това, което можеше митническият чиновник. Но това не му помагаше. Никое от правилата, по които беше живял досега тъй усърдно и прилежно, нямаше цена извън Япония. Неговите първи дни бяха отрупани с неочаквани затруднения и борби с незначителни неща. Вратите се отваряха обратно, ключовете се обръщаха в друга посока, прозорците не искаха да се отворят, а когато ги отвореше, не можеше да ги затвори отново. Асансьорите не се изкачваха бавно, както в Япония, а се стрелкаха тъй бързо нагоре, че му се струваше сякаш стомахът му оставаше на четвъртия етаж, когато той беше на дванадесетия. Когато употребяваше вежливите си и изтънчено подготвени изрази, той виждаше върху всяко лице същия израз на усмихнато и снизходително нетърпение. Бързината, с която се движеха хората, беше непонятна и Йошио скоро откри, че въпреки цялото тяхно бързане нищо важно не ги очаква. В основата си обаче те бяха по-мързеливи и по-бавни от японците и само външно проявяваха постоянна и трескава заетост. Това, което го изненадваше най-много, беше тяхната вежливост и добрият им характер, както и тяхната готовност да му бъдат в помощ.

Те всички се държаха така, сякаш бяха предани и искрени последователи на Конфуций. Известно време Йошио отдаваше това необикновено благоволение на християнството, но след това откри, че религията не играе в Америка по-голяма роля, отколкото в Япония. Жените от средната класа и фермерските жени и дъщери ходеха на черква, както в Япония ходеха в храмовете на Буда и на божествата на Шинто. Всеки носеше остроумна малка маска и говореше обмислени, спретнати фрази, като че ли се боеше да мълчи или да бъде сериозен. Йошио имаше препоръчителни писма за много търговци, с които баща му имаше търговски връзки, защото памукът, който той обработваше в Токио, идваше от Съединените щати.

Йошио не беше от онези, които отиваха на поклонение в Америка като в Обетованата земя, които очакваха чудеса на съвършенство и постижения, и за които Западът даваше обещание за някакво възраждане. Но макар че не беше очаквал много, той беше преследван от чувство на разочарование. Къщите, машините, вестниците и улиците бяха наистина в голяма степен същите, каквито бяха в родината му. Младежта в Япония беше запозната с кината, деликатесните магазини и изворите на сода, с клубове и книжарници; дори нощни клубове с джазови оркестри, със съдържателки и артисти бяха въведени в Токио напоследък. Япония имитираше така грижливо Запада, че не бяха останали никакви изненади.

Йошио беше най-учуден от механизирането на труда. В Америка нямаше занаятчийска изработка, а масово производство. Той копнееше за малките магазинчета на грънчарите, тъкачите и производителите на лак, на оръжия и на фенерчета. В началото му беше трудно да различава един човек от друг, защото те всички изглеждаха еднакви; краката им бяха твърде дълги, главите — твърде малки, очите — твърде втренчени. Но след няколко месеца той свикна с американската физиономия и тогава можеше да открива по-тънки нюанси, отколкото можеха да правят това самите американци. Неговите коси очи възприемаха много повече, отколкото техните очи. Свикнал като всички ориенталци да използва очите си, скоро той се сблъска с грозотата на западния свят. Сега, когато Япония, неговата родна страна, беше далече, тя ставаше всеки ден по-ясна и по-красива. Дори луната не изглеждаше същата, както в родината, дори цветята бяха други.

Онова, което най-много шокираше Йошио, беше свободата и безсрамието на жените. Понякога той разменяше с други японци по някои бегъл поглед на презрение, когато гледаше как жените тиранизират мъжете. Литературата беше създала някаква погрешна представа за това, което минаваше тук за любов. Жените бяха шумни, с лоши маниери и почти отблъскващи в своята еманципация; така поне изглеждаше на този млад японец. „Прислужницата на някоя бедна проститутка в Йошивара има повече деликатност, отколкото имат тук жените от обществото“, сподели той веднъж с един приятел японец, който вдигна рамене, защото имаше приятелки между американските момичета. Постепенно Йошио свикна с остроумните и бързи сражения между половете, с резките духовити отговори — удар и противоудар; когато за пръв път видя едно американско момиче да плаче — едно от ония изпаднали в нещастие създания, на които говореха сурово и високо, той беше безпомощен в своето съжаление и изумление. В Япония, ако ги обидеха, жените се усмихваха.

Той остана в Щатите повече от една година, но докрай се бунтуваше срещу крайната липса на въздържаност и срещу начина, по който всички американци говореха за своите най-съкровени тайни пред първия срещнат. И за неговата гордост беше болезнена и неизлечима рана, когато разбра, че американците никога не гледаха на него като на равен на тях. Имаше ресторанти — и това бяха повечето, в които се допускаха хора от неговата раса; имаше погледи и дребни, почти несъзнателни жестове, които засядаха като отровни стрели в неговата чувствителност и оставяха гнойна следа. Защо беше това? Той си блъскаше главата над този въпрос и често разискваше по него със своите приятели японци.

— Защо не ни приемат? Ние сме от по-стара, по-добра раса; нашите императори произлизат от боговете — защото никакво влияние на неговите просветени, критични способности не можеше да изкорени тази вяра, — нашите сечива и къщи са прости и изпълнени с достойнство, нашето държане е по-добро, ние сме по-чисти и се грижим по-добре за хората, отколкото мнозина от тях; ние вършим много повече работа и макар че те бяха с няколко столетия пред нас, ние ги настигнахме за няколко години. Какво доказателство имат те за своите преимущества?

— Топовете — отговори приятелят му. — Военните кораби, отровният газ, бомбите.

— Ние също имаме тези неща — отговори Йошио с нещастен вид.

Той не беше приятел на милитаристите в отечеството си и му беше досадно, че техните аргументи звучаха убедително в Америка. Той обичаше мира както по природно разположение, така и по убеждение. Мислеше си за стихотворението на стената в своята стая.

На двайсет хиляди бойци,

от техния живот и снаряжение

останала е само лятната трева

растяща гдето водило се е сражение.

Той напусна западните щати и пътува известно време из южните щати, а за да направи удоволствие на баща си, посети памучните плантации там, макар да беше решил да не постъпва на работа в памучната фабрика Мурата. Той отиде в източните щати и пусна тънки, но здрави корени в асфалта на Ню Йорк, който му се струваше, че е самият пъп на света. Отиде в щатите на Нова Англия и посети памучни фабрики, които бяха остарели в сравнение с фабриката на баща му; хвърли поглед над Върмънт, където Америка беше в своя най-стар и най-истински вид с нейните ферми, ливади и дървета, и над Мейн, с неговите езера, морски брегове и ветрове.

Със смъртен страх започна история с една от танцьорките в един нощен клуб в Харлем. Тя се държеше с него като че ли той беше някаква забавна малка играчка. Беше съвсем млада и гъвкава, а кожата й беше по-хубава от неговата. Все пак тя беше негърка. Беше толкова буйна и необуздана, че го плашеше и макар че копнежът по нея го преследваше цяла седмица, той се оттегли в страх.

В един японски ресторант се запозна с някакъв мистър Изаму Икеда, който беше кореспондент на един от големите вестници в Токио.

Икеда правеше всичко, което беше по силите му, за да бъде американец, но японското у него винаги се проявяваше: в рецитиране на някое стихотворение от осми век, в начина, по който се отнасяше със своята жена мексиканка, и в смелия замах на неговия красив почерк. Когато веднъж Икеда се разболя от пневмония, Йошио написа две дописки вместо него. Написа ги с пот на челото и с голямо удоволствие и оттогава нататък се наричаше журналист. В знак на благодарност Икеда наистина го свърза с едно малко месечно списание с модерни тенденции, издавано в Осака. Йошио, който досега се беше лутал несигурно като хвърчило със скъсана връв, сега получи посока.

Той се чувстваше неспокоен и несигурен в себе си, както неизбежно се чувстват всички хора, които попаднат между две различни цивилизации. Той не направляваше своя живот, а беше направляван от него. Не знаеше нито грижи, нито нужди. Не беше борец за напредък като баща си, нито пазител на миналото като дядо си. Той нямаше религия, защото будизмът беше твърде остарял и вкаменен, шиитоизмът — твърде неопределен и примитивен, а християнството, на което беше номинално последовател, макар да имаше известна свежест и новост, беше твърде обикновено и ограничено, за да го привлича. Той нямаше определена цел, нямаше идеал, който да го вдъхновява, нямаше възгледи за бъдещето. Беше рожба на една разочарована епоха и на страна, намираща се в преходен период.

Йошио се гордееше с Япония и я смяташе за най-изисканата, благородната, най-красивата, най-обичаната страна в света. Но всеки, който той познаваше, мислеше същото за своята собствена страна! Навсякъде имаше планини и долини, гори и ливади, градове и шосета, къщи и градини и все същите човешки същества. Националистическото високомерие, в което той беше възпитан, се изтъркваше толкова повече, колкото повече неща виждаше той от света. Като държава Америка заемаше едно неотстъпчиво, почти враждебно становище спрямо Япония и вестниците всяка сутрин предупреждаваха и надаваха бойни викове; той не можеше да разбере как беше възможно в същото това време отделни американци да се отнасят с него, един отделен японец, благо и приятелски. Той несъзнателно беше проникнат от чуждестранната атмосфера, от възгласите „О кей!“, от американското уиски със сода, от универсалното ръкостискане вместо вежливия поклон от разстояние.

„Всички хора тук сякаш са обладани от идеята, че времето отминава, докато всъщност те отминават, а времето продължава да съществува“, писа той на брат си Китаро. Китаро отговори с една стара будистка поговорка: „Животът на човека е като утринната роса върху покрива и като пламъка на свещ във вятъра“.

Той напусна Америка в нов и зле прилягащ му костюм. Друг параход, друго пристигане: Европа. Франция можеше по-лесно да бъде разбрана, защото беше стара страна и имаше минало; не минало от хиляда години като Япония, а само едно кратко и близко минало, което въпреки това придаваше известно достойнство на нещата. Мопасан и Жид бяха дали на Йошио известна представа за Париж, която се оказа остаряла. Ню Йорк го беше привикнал към външния вид на западните жени; сега той откри тяхната красота. Странно беше, първо картините на Реноар го посветиха в красотата на тяхната бяла и розова плът и той започна да изпитва едно слабо трепетно любопитство към тях. Японци го представиха на една девойка, Елена Грубова, която претендираше, че е руска принцеса, но бързите, макар и късогледи очи на Йошио откриха у нея признаци на бедност и нисък произход. Тя говореше с него на френски, макар че от неговите предшественици беше получила повърхностни познания по японски. Елена беше повече или по-малко постоянна фигура в малката японска колония и нейният пръв приятел, някой си принц Хаяши, я беше запознал с маниерите на своите сънародници.

Това беше първата история на Йошио с бяла жена и предопределено беше тя да бъде и последната. Неговата гордост и себеуважение бяха поласкани, когато откри, че Елена харесва неговите ласки и него самия. Когато я държеше в прегръдките си, той прегръщаше не само една жена, но целия широк свят с неговото чуждестранно високомерие. Скоро той свикна толкова с нейната бяла кожа, с нейната тъмночервена коса, с нейните синьо-зелени очи, че тъмнокосите японски студентки, вежливи и анархистични, които се числяха в техния кръг и които се срещаха в едно малко кафене близо до Плас Вандом, не му харесваха вече. Той седеше в шезлонга на мебелираното си жилище и я наблюдаваше, когато тя се движеше из стаята. Когато беше на известно разстояние от неговите късогледи очи, тя се превръщаше в един приятен движещ се облак. Когато се приближеше повече, нейното благоухание и топлотата й приличаха на летен ветрец. Йошио пак беше започнал тайно да пише стихове, малки стихотворения от седемнадесет срички. Той се опитваше наум да постави сричките в предписания размер — пет, седем, пет.

Дружеска ръка

гали ме като ветрец

от Фуджияма.

— Ако можехме да намерим малко гъби, щях да направя омлет с гъби с кисел крем, но руски, скъпи, и тогава бихме могли да вечеряме вкъщи — каза Елена, прекъсвайки мислите му. Тя си правеше тоалета пред малкото огледало, окачено зад нея.

— Ти си съвършена, Елена-сан — каза Йошио и в този момент той вярваше в това.

Елена беше не само красива и очарователна: тя беше и практична. Тя се грижеше за правилното изразходване на парите, които той получаваше всеки месец за издръжка и които бяха спаднали от депресията насам: тя купуваше разни неща за него, готвеше вкусни малки ястия. Броеше бельото му, когато то се върнеше от перачницата, поддържаше в ред вратовръзките му. Отиде с него при един крояч — и за пръв път Йошио имаше един добре скроен европейски костюм. В него се чувстваше по-самоуверен и стана почти суетен, защото в Париж японците бяха смятани за интересни хора. Той можеше да разговаря с Елена върху политика, драми, книги и художествени изложби. Тя беше почти добре възпитана, както елегантните гейши в неговата родна страна, и той се чувстваше приятно и беше щастлив с нея. Тя му четеше гласно френска поезия, Верлен, Метерлик, Рембо. „Le dormeur du val“… „Les parfums ne font pas frissoner sa narine: il dort dans le solei, la main sur sa poitrine tranquille…“.^[2] Понеже тя имаше вкус, за него беше удоволствие да й подарява хубави предмети. Той писа на майка си и я помоли да му изпрати една стара брокатена роба като ония, които бяха носили дамите от императорския двор в Киото. Понеже беше японец, неговата любов беше насочена също и към красотата на дрехата, както и към жената, облечена в тази дреха, и денят, в който Елена облече коравото, светлозелено кимоно, бродирано със сребърни нишки, беше апогеят на неговата любов.

Двамата правеха заедно малки излети до Бретан и Нормандия. Йошио се чувстваше щастлив и дори закрилян, понеже беше в компанията на тази красива, мила и белокожа жена. Той разбра, че селяните са еднакви навсякъде по света. „Между един японски и един европейски селянин има по-малка разлика, отколкото между един японски селянин и един японски банков директор“, писа той в една статия за своето списание. „Америка има фермери, които вършат работата си с машини и отиват на кино с автомобил, но няма истински селяни. Може би това е причината за странната пустота в Щатите, една празнота, която прави незначителен дори най-красивия пейзаж“. Във Франция очите му отново намираха удоволствие в нещата, които виждат. Тополи покрай пътищата, стари дървета по площадите на провинциалните градове, криви улици — той обичаше всичко това и се чувстваше като у дома си. Влажната, дъждовна атмосфера на Париж изкарваше наяве багри и цветове, всеки от които Йошио можеше да опише на матерния си език, докато европейските езици бяха твърде груби, за да ги изразят добре.

Той напусна Елена с чувство на благодарност и съжаление, което не му беше позволено да прояви. Със своя доста твърд почерк той написа за нея върху един свитък старата поговорка: „Всяка среща е начало на раздяла.“

Тя се смееше, когато той слагаше в малки тесни пликчета всички свои подаръци, според японските обичаи. За последен път тя свали очилата му по оня нежно комичен начин, по който той я беше любил, превърна се в неясен облак и му даде една целувка за раздяла на самия перон на гарата пред всички, които се намираха там. Йошио беше толкова засрамен и ядосан от този скандален жест, че това му помогна да понесе раздялата. Едва когато остана без Елена, той разбра колко много значеше тя за него.

Италия го отегчаваше със своите суперлативи. Небето беше твърде синьо, кипарисите — твърде живописни, статуите — твърде големи, картините — твърде съвършени, картините от Рафаело — твърде красиви. Италианците не могат да не извадят всичко на показ, мислеше си той весело, като гледаше картините от Тинторето в Двореца на дожите във Венеция и тяхното варварско изобилие от багри и фигури. „О, може ли да се сравни това с едно бамбуково клонче, нарисувано от Йозецу!“, мислеше си той с копнеж. Дисциплината и чистотата, наложени от Мусолини, не изглеждаха по вкуса на населението и го караха да се смее. Неговата родина беше страната, в която една и съща дума значеше и чисто, и красиво: киреи.

Той отиде в Германия. Много неща бяха като в отечеството му. Чистотата, сериозността, изчерпателността, с които германците вършеха всичко, уважението към занаятчийството, търсенето на прости линии, бедната и неплодородна почва, бедният и пестелив народ. Той дори откри, че начинът, по който се оправдаваха политическите убийства, бе твърде японски. „Само германците, от които сме научили толкова много, са тъй необичани в целия свят, както сме ние. Нима трудолюбието и стремежът към съвършенство могат да бъдат причина за непопулярност?“.

В Берлин, на Кантщрасе, имаше китайски ресторант врата до врата с японския ресторант. Между студентите, които посещаваха тези ресторанти, винаги царяха обтегнати отношения. Когато бяха обнародвани новините за избухване на враждебни действия в Манджурия се стигна до сбивания. Йошио изпитваше пак като в детинството си страх от физически сблъсъци, но честта изискваше и той да изиграе своята роля. Той докопа един едър, тежък китаец и с една хватка от джиу-джицу го тръшна на улицата. Човекът не разбираше нищо от джиу-джицу, затова падна зле и си контузи главата. Полицията пристигна на местопроизшествието и Йошио прекара нощта под арест. Японският консул се намеси и той бе освободен.

Точно когато Берлин престана да му харесва, се получи една каблограма от майка му. Тя го молеше да се завърне веднага у дома си, понеже баща му е болен. Той нямаше нищо и никого, с когото да се сбогува, затова веднага замина за Москва, за да вземе там транссибирския влак. Остана четири дни в Москва и вдишваше предпазливо сухия и студен въздух на този град. Беше леко ужасен от грубата откровеност на противояпонските плакати, които крещяха в очите му от момента, когато прекрачи границата. Той се простуди, когато се возеше в един от малкото открити файтони, и остатъкът от пътуването, с всички негови прекъсвания и трудности, бе прекарал в силна треска.

Мукден беше вече окупиран от неговите сънародници и южноманджурската железопътна линия се намираше под обстрел. Час след час влакът спираше на малки сибирски гари; имаше слаб чай и кисели краставички, храната стана оскъдна, отоплението не функционираше, сибирската есен отстъпи мястото си на ранна зима, а Йошио все още продължаваше да пътува. Майка му чакаше, баща му беше болен. Той реши да продължи пътя си през Пекин и Тиенцин. Северен Китай изглеждаше обеднял и скрито враждебен. Йошио още имаше температура, той се чешеше от дървениците във влака и прекарваше часовете полузаспал — полубуден.

Той гледаше навън през прозореца на влака. Грееше ясно есенно слънце и влаковете пристигаха без закъснение на всяка гара; видя две ученички, всяка от тях носеше на гърба си едно малко братче и двете се покланяха една на друга с голяма сериозност и достойнство. Тогава Йошио разбра, че е вече в Япония.

На гарата в Токио беше излязъл да го посрещне един строен офицер: за да избегне посрещането от цяла тълпа приятели и роднини, той беше съобщил само на Китаро точното време на пристигането си. Йошио, все още доста слаб от треската, се развълнува до сълзи, като видя пак брат си. Китаро също, въпреки своята елегантна униформа, не се срамуваше да плаче.

Площадът пред гарата имаше берлински вид, защото по-младите архитекти бяха донесли от Германия стила на плоските покриви и хоризонталните линии. Дребни жени в светли кимона прекосяваха бързешком площада сред автомобили и трамваи, притиснали коленете си едно до друго и свили пръстите на краката си, за да не изгубят дървените си сандали. Не, Токио не беше най-красивият град в света, както Йошио често си беше мислил в своята носталгия и копнеж да го види пак, нито пък беше най-чистият град. Той беше метрополия като всяка друга метрополия, с магазини, реклами, полицаи за регулиране на движението, многолюдно движение, вестникопродавачи, прах и цялата грубост на двадесетия век. Поточето хора се движеха със странни, черни маски или по-скоро намордници, плътно прикрепени на устата или посредством завързани зад ушите им панделки. Това изглеждаше смешно и ужасно.

— За предпазване от зараза — насам върлува силна инфлуенца — каза му Китаро.

Йошио се чудеше на изобретателната вяра на своите сънародници в тези торбички за носа. Чудеше се на мъжете, които виждаше в полицейски дрехи, но обути във високи дървени обувки заради дъжда, който заваля; както и на други хора, които носеха големи каубойски шапки, а бяха облечени в кимона. Той се смееше на множеството дъждобрани от маслена хартия, които му напомняха една дърворезба от Хирошите. Момичета в кимиона, така напудрени и изписани, че лицата им бяха станали корави и неподвижни като на кукли. Жени в рокли, каквито се носеха на Запад, всички доста грозни и с къси, дебели и криви крака. Споменът за Елена го завладя властно.

Ненадейно Китаро се изсмя високо и посочи с пръст. Йошио погледна през прозореца и видя един чужденец да стои на края на тротоара, облечен в японски дрехи. Той стоеше там невинно, облечен в нощница, която вероятно смяташе за кимоно. За да я пригоди, той й беше нагънал гънките по погрешен начин, допустим само в случаи с мъртъвци.

— Трупът на един чужденец в нощница — каза Йошио развеселен и изведнъж се примири със странностите на своите сънародници.

Но Китаро беше престанал да се смее и на лицето му, кръгло както винаги, се изписа израз на омраза и отчаяние, който разтревожи Йошио.

Междувременно бяха стигнали до модерната част на града и колата им минаваше покрай зида на императорския дворец, чиито борове и широкият ров наоколо бяха забулени от дъжда. След това те свиха в по-тихия квартал, където живееха родителите им.

По пътя Китаро беше разказал накратко на Йошио за болестта на баща си и за операцията, на която се беше подложил. Борбата срещу кризата в търговията през последните две години беше похабила много сили на Тозон Мурата и най-сетне той беше рухнал. Сега, когато жлъчката му беше отстранена и той беше вън от опасност, лекарите бяха позволили да го заведат у дома му и той очакваше с нетърпение пристигането на по-големия си син.

Кленът пред къщата пламтеше червено през този японски ноември. Бааята беше коленичила на дървените стъпала на входа, с побелели коси, с мургаво и сбръчкано лице, и мълвеше формулата за добре дошъл, когато събуваше обущата на Йошио, вместо той сам да направи това. Китаро стоеше колебливо пред плъзгащата се врата на спалнята на родителите им и гледаше Йошио с въпросителен упрек. Чак когато младият човек падна на колене и на ръце, преди да се приближи към болния си баща, Йошио си спомни за очаквания от него акт на уважение. Бааята плъзна настрана вратата. Баща му изправи главата си: косата му беше побеляла, той не беше вече гигант и както се усмихваше вежливо, две сълзи се търкулнаха на бръчките на лицето му. Една дребна, сивокоса стара жена, майката на Йошио, коленичи и положи ръката си върху неговата ръка.

Йошио завари Япония в трескаво състояние поради приготовления за посрещане на опасност, поради въоръжаването на страната, готовност за борба, национализъм и радваща се на едно ново и трудно спечелено благоденствие. Той чувстваше с гордост, че неговата страна беше здрава в сравнение с боледуващите нации на Европа. Разговаря продължително с Китаро и не можеше да гледа по-младия си брат, без да изпитва светло чувство на щастие и радост. Сега, когато Китаро беше произведен в офицерски чин, той спеше пак у дома си, в тяхната обща стая. Той беше фанатичен борец в движението, което имаше за цел да възстанови духа и живота на стара Япония. Беше член на тайни и явни сдружения, кръвни братства, които получаваха своите идеи и заповеди от един стар и високо уважаван водач и ги разпространяваше сред войската. Йошио се смееше на ентусиазма на брат си. В края на краищата, това беше Бушидо, законът на самураите и неговата привързаност към смелостта, лоялността и саможертвата, откровеността, пестеливото живеене и презрението към парите. В нова Япония това се наричаше война и презрение към капитала и капиталистите. Беше станала странна размяна на фронтовете и младите сега бяха реакционери, а старите — прогресивни, докато най-разпалените врагове на комунизма бяха най-безогледните противници на капитализма. Баща му се подиграваше на Китаро, защото Тозон Мурата принадлежеше на една либерална епоха и не желаеше нито война, нито изолация, а търговия, мир и стокообмен. Китаро стана и закрачи възбудено из стаята докато защитаваше своите възгледи. Неговите сиви военни чорапи тупаха меко по постланите рогозки. Той изглеждаше твърде едър и буен за тихата и затворена стая.

— Ние ще се погрижим западните нации да не се месят в работите на Изтока — викаше той заплашително. — Азия за азиатците, а Япония над Азия! Наш дълг е да освободим милионите азиатци в Китай, Индия, навсякъде, от трагичната съдба, която ги е сполетяла, като са станали роби на белите. Ние сме силни и независими и именно ние трябва да се грижим за този континент.

— Ако Америка бойкотира нашите стоки, ние ще изгубим повече, отколкото бихме могли да спечелим отколкото искаш войни — каза Тозон трезво.

Йошио се гордееше със своя войнствен брат, но той самият беше на страната на баща си. Той обичаше мира и мразеше войната, макар да не знаеше нищо за нея. Китаро търсеше нови аргументи и извади от джоба си няколко бележки, защото не можеше да помни цифри.

— Вземете Манджурия — викаше той. — Знаете ли колко разбойници има в Манджурия? Най-малко триста хиляди. Чанг Цо Лин и неговият син не са по-добри от разбойници. Ние спасихме Манджурия от Русия през две войни и по право тя би трябвало да бъде наша след руско-японската война. Каквато цивилизация има там, тя се дължи на нашите пари и на нашия народ. Железници, каменовъглени мини, железни мини, всички те са построени и експлоатирани с наши пари. Колко милиона сме хвърлили в трите провинции и каква благодарност сме получили? Само бунтове, убийства и вражда. Ние имаме нужда от Манджурия и от нейните производства и ако тя не иска да търгува с нас в приятелство, тогава ще трябва да бъде принудена със силна ръка. Едва ли мога да дочакам деня, в който нашият полк ще получи заповед да замине за там.

Бащата гледаше своя развълнуван син с почти съжалителна усмивка, когато Китаро нетърпеливо пъхаше бележките пак в джоба си. Йошио спря дъха си; той се чувстваше неловко заради брат си.

— Майка ти нямаше да се съгласи да идеш на война срещу разбойници — каза баща му почти нежно. Много рядко се случваше той да спомене за майката на Китаро.

— Майка ми постоянно би се молила в молитвите си да пожертвам себе си за отечеството и за императора — извика Китаро в изблик на ентусиазъм.

Плъзгащата се врата се отвори с лек стържещ звук, бааята внесе малките масички за вечерята на тримата Мурата. Приятно благоухание се носеше от покритите лакирани блюда, още веднъж се възцари мир в стаята.

Япония обичаше стария Китай и мразеше новия. Отвъд Голямата стена цареше хаос; там имаше нищета и мор, глад и поквара, гражданска война и разбойничество. Китайците бяха показали след своите две революции, че са неспособни да поддържат реда в страната. Когато японците твърдяха, че Китай ще бъде по-добре управляван и ще бъде по-щастлив под японско управление, те вярваха в това.

— Вярно е, че ние сме в положението на човек, на чийто съсед къщата гори и който има право да изгаси пожара — каза Йошио, като приключи възбуденото разискване с твърд, но примирителен тон. Имаше една точка в техните политически аргументи, по която и тримата Мурата бяха съгласни: Япония се нуждаеше от простор за своето население и не можеше да търпи опозиция от страна на презираните, мръсни и назадничави китайци.

Йошио често се чувстваше безцветен и изтъркан в сравнение със своя брат, който сякаш беше наследил цялата енергия на баща си, докато той сам имаше само слабостта, мекотата и резигнацията на майка си. Той можеше да почувства нейната любов към него в старанието си да му бъде полезна, в израза на очите й и по-рядко — в едно бегло докосване на изтощените й пръсти. Но той ревнуваше Китаро, защото само Китаро можеше да я накара да се смее и между тях двамата съществуваше разбирателство за много неща, за които Йошио не знаеше нищо. Неговият по-млад брат никога не влизаше в стаята, без да каже една-две думи на възхищение от наредените в нишата цветя. Тя се усмихваше благодарно, когато той се осведомяваше за нейната настинка; когато забележеше, че тя носи ново, красиво и почтено кимоно, или когато й донесеше някой незначителен подарък, вързан по съответния начин със златно-сребърен шнур. Понякога той дори успяваше да склони майка си да свири на кото. Слабото звънтене на големия струнен инструмент, пред който майка му коленичеше сериозно съсредоточена, звучеше пусто и почти неприятно в ушите на Йошио. Те бяха свикнали на разливащите се звуци на европейските симфонични оркестри и на ритъма на американския джаз. Китаро беше повече син на майка му, отколкото самият Йошио, макар че друга жена го беше родила.

На края обаче именно Йошио, а не Китаро отиде на война, Йошио бе изпратен в Манджурия от неговото списание, а полкът на Китаро остана в Токио. Беше зима, когато Йошио пристигна в Чанчау — град, току-що превзет; една тъй студена и свирепа зима, че войските не знаеха какво да правят, за да издържат. Йошио влезе за пръв път в тесния кръг на военните кореспонденти, една международна, весела, цинична, изпечена, бърза, всезнаеща и момчешка фаланга от небръснати мъже, които играеха карти, пиеха бира, знаеха всичко, на нищо не гледаха сериозно и които научиха Йошио как да различава новините от лъжите и как да изпраща дописките си по един или друг начин, по телефона, по телеграфа или с пощенски гълъб. Той се движеше важно и трезво между тях, без да се хваща на шегите им и вежливо усмихвайки се, когато му се смееха. Когато те играеха своя нескончаем покер или съчиняваха своите каблограми, от които настръхваха косите, той седеше пред своята пишеща машина и старателно пишеше статиите си. Движеше се близо до бойната линия, за да види всичко лично той (разказ на очевидец). Имаше много маневриране и малко сражения. Войниците бяха в последната степен на изтощение след нескончаемите походи, а храната им не беше подходяща за климата.

Йошио откри за свое най-дълбоко изумление, че японските войници не бяха по-храбри от китайските. Сгромоляса се една легенда, в която беше вярвал твърдо и безусловно още от ученическите години. Китайските полкове можеха да се оттеглят след един-два изстрела, колкото за да запазят престижа си; обаче генералите, а не войниците не бяха склонни да се бият, а генералите вероятно бяха подкупени. Когато китайците се сражаваха, те се сражаваха също тъй добре, като техните противници — и дори по-добре, понеже бяха лошо екипирани и лошо водени.

Веднъж Йошио видя тридесет японски дезертьори, доведени в лагера. Те разправяха със сълзи на очи, че не били в състояние да издържат по-дълго време студа и в отчаянието си се били опитали да се завърнат у дома си. Не се бояха от смъртта, но нямаха куража да дочакат края на войната. Показваха своите измръзнали, гангренясали ръце и крака, своето неподходящо облекло, своите заболели дробове и молеха да бъдат застреляни. Йошио разбираше тяхната проява на геройска страхливост: той самият я имаше. Няколко поколения будисти бяха насадили у народа това безразличие към смъртта, но в същото това време бяха направили живота с толкова малко значение, че силата за борба с трудностите беше печално отслабнала. След дълги месеци войната беше отстъпила, но — подобно на ръмящ дъжд — никога не спираше напълно.

Йошио се завърна у дома си. Той беше видял вкочанените и подути трупове на войници и коне и беше вдъхнал миризмата на изоставените бойни полета. Неговата любов към мира беше теория, но неговата омраза към войната стана действителност. А стихотворението за двадесетте хиляди бойци още стоеше на стената в неговата стая и неговите нарисувани букви още не бяха избелели. Макар да не знаеше това, истинският мотив, който го заведе в Манджурия и му даде сила да издържи нейните ужаси, беше ревността му към Китаро. Китаро говореше — но Йошио беше ходил на война.

Но когато се завърна у дома си с пропукани от студа устни, с жизнени сили, отслабени от дизентерията, от която страда още дълго време след това, с новопридобит, циничен песимизъм и със своята страст към покера, той намери, че брат му в униформа все още събираше всичкия блясък около себе си и че никой не слушаше неговите — на Йошио — разкази.

Той се ожени няколко месеца след завръщането си. Беше станал нещо като оня род хора, който в Токио наричаха гинбура, прекарвайки времето си по Гинца, дето баровете пламтяха в светлина и дето се разхождаха хубавите момичета. В неговото разточителство имаше елемент на предизвикателство, но баща му само се усмихваше на това. От време на време той посещаваше нощни клубове и пиеше японска имитация на шотландско уиски, а остатъка от нощта прекарваше с японска имитация на американски платени танцьорки. На сутринта беше с главоболие и лош вкус в устата. Веднъж той накара Китаро да го представи на една красива гейша, единственият резултат от това беше неизмерима скука и меланхолия.

— Скоро те ще изгаснат също като птицата феникс, царят на птиците — каза той след това на брат си.

Едно посещение при гейша не беше авантюра, а сложен обред. Той пак започна да мисли с болезнена настойчивост за Елена. Това, от което се нуждаеше, знаеше го добре, беше жена. Затова побърза да изяви своята готовност да се ожени за девойката, която родителите му бяха избрали.

Неговата бъдеща невяста беше на осемнадесет години; баща й беше собственик на един либерален вестник и мълчаливо бе установено, че на Йошио ще бъде дадена работа във вестника с оглед да направи кариера.

Почтената Хидеко беше мила, модерна девойка. „Тя играе добре тенис, а може и да се пързаля на ски“, отбелязваше майката на Йошио при всеки удобен случай. Първата среща стана на тенис кортовете и Йошио гледаше през цялото време настрана от Хидеко, защото му се струваше, че изглежда невежливо да я разглежда така, като че ли тя беше стока, изложена за преценка. Тя беше по-ниска от него и хубавичка по един сънен и резервиран маниер. Последваха една разходка с автомобил, един пикник на открито и едно отиване на театър. Хидеко също обичаше симфонични концерти. Тя свиреше на пиано и четеше френски книги. Говореше разпалено за Андре Жид. Беше съвършена във всяко отношение; беше кротка и послушна, модерна и все пак добре възпитана, също тъй добре запозната с изкуството да се нареждат цветя и да се приготовлява чай, както и с тенисната ракета и със ските. Не беше нейна вината за това, че Йошио я намираше скучна. Той я помоли заради него да носи пак кимоно. Когато беше в модерни дрехи, тя го караше да мисли за Елена и тогава Хидеко не му се харесваше.

При следващото посещение тя му поднесе чай по стария церемониален начин. Тя носеше синьо кимоно с големи модерни шарки със светлочервения цвят на японския червен восък. Тилът на нежната й шия се разкриваше в скромен триъгълник и тя носеше широк сив колан, бродиран със сребърни жерави и прикрепен около талията й, безполов кръст с една тясна светлочервена панделка. Йошио разбра, че тя е развълнувана, по това че чашите подрънкваха в ръцете й и тя разсипа от черпака няколко капки вода. Мъгливо се очерта най-ранният му спомен за неговия дядо самурай, за да му напомни за спокойствието, достойнството и сигурния мир, свързан с тази церемония. Мъчно му беше за него самия. Коленичили един срещу друг, те прехвърляха тежестта на тялото си от едната страна на другата, защото облеклото и положението, с които не бяха свикнали, ги изморяваха.

Те и двамата бяха безпочвени и бездомни, но самите те не го знаеха. Отчуждени от стара Япония, несигурни и боязливи в нова Япония.

Те извършиха две венчални церемонии: първо в черквата, понеже Хидеко също беше християнка, а след това в къщата на родителите на Йошио, където съобразно с древната церемония изпиха заедно една паница оризово вино. След това се настаниха в един от новите жилищни блокове в центъра на града. Баня, гарнитура, тръбна мебел, грамофон, коктейли — и вазата за цветя с класическото нареждане на цветята в нишата пред красивите стари кахемоно. Йошио получаваше осемнадесет йени месечно заплата и понеже неговият баща и бащата на Хидеко им помагаха парично, те живееха комфортно.

Явно любопитството на Хидеко беше силно възбудено от неприличния американски обичай на целуване, което напоследък беше цензурирано и премахвано от чуждестранните филми. Нейното плахо подчинение и желанието й да се харесва бяха удобни, но непривлекателни. Не след дълго техният брачен живот стана монотонен като дъжд по покрива. Тенис през лятото, ски през зимата, понякога някоя вечер сред навалицата и пискливия шум на залива Камакура. Билети за симфонични концерти, от време на време игра на покер с други журналисти.

Йошио се отегчаваше. Понякога изпитваше голямо съжаление към Хидеко, която правеше всичко, за да направи живота му приятен. Като че ли неговият кратък епизод с Елена го беше отвратил от японските жени. Той се втурна с цяло сърце в работата си, но напредваше малко. Статиите му бяха твърде изчерпателни, твърде литературни. Понеже хората се учудваха много на основните му познания по английски, сега неговата задача се състоеше в това, да се качва на борда на пристигащите в Йокохама кораби и да интервюира пътуващите знаменитости. Той пишеше също къси рецензии за английски пиеси и сказки, които се даваха в Токио. През нощта работеше върху дълги статии сред шума и тракането в редакцията. Чираците в словослагателното отделение припяваха текста, докато търсеха между десетте хиляди букви в буквените каси. Йошио продължаваше да пише. Той нямаше желание да се върне вкъщи. Така една след друга минаваха годините.

Китаро беше неспокоен и недоволен. Той се заканваше на безгръбначното правителство и лошото състояние на флотата. Неговата самурайска кръв сякаш му даваше тласък, а същото ставаше и с мнозина от неговите приятели. Тайните организации в средите на военните печелеха влияние. От време на време някой министър биваше убиван: това беше древното средство за привличане вниманието на недостъпния император върху факта, че министрите му водят лоша политика. Млади офицери разрязваха вените си и пишеха писма със собствената си кръв. Коравите безчувствени хора се смееха на такива драматични прояви на героизъм.

През един мек септември, когато висеше синя мъгла навсякъде, Китаро покани брат си на излет с него, за да посетят дядото и бабата на Китаро. Старите хора живееха в селото Китано Мура, на около деветнадесет мили от Токио. В миналото селото се намираше на главното шосе и поради това беше богато и цветущо, но железниците бяха предизвикали усамотение и упадък в много от тези села, много от хората напуснаха селата, а онези, които останаха, бяха бедни и назадничави. Йошио си помисли, че ще има възможност да напише хубава статия за селата по стария, изоставен главен път, и се радваше, че ще излезе с брат си и ще промени всекидневния си живот. Част от разстоянието те изминаха с железницата, а след това тръгнаха по стария път през хълмовете. Въздухът беше топъл и мек, оризът — пожънат, полята бяха залети с четирийсет сантиметра вода, за да бъде подготвена почвата за оран. Бледи облаци се отразяваха в лъщящите пространства. Сутрин и през нощта падаше мъгла, а над нея тъмно и остро очертани се издигаха боровете.

Монаси с бръснати глави, отдадени на размишления в малки будистки манастири в падините между хълмовете; лениви шарани плуваха в стоплените от слънцето езера; един игумен съзерцаваше сянката на борово клонче, която се движеше насам-натам по една бяла стена. Млади момичета с големи бели бонета на глава, за да се пазят от слънцето, работеха в малки чайни полета; те поздравяваха пътниците с усмивки и с мили леки поклони. Понякога двамата виждаха някой селянин да пише поговорка в последната заря на слънчевия залез, като правеше смел замах с четката. Йошио видя още веднъж света, какъвто го беше виждал в ранното си детство от гърба на бааята — красивите облаци и дървета, църкащите щурци, разказвачите на приказки, каменните стъпала нагоре и към Храма на лисицата и достопочтените старци, чиито лица ставаха след всяка нова бръчка все по-благи.

Къщите в селата, през които минаваха, бяха прости и добре поддържани, а хората слагаха ръка над очите си, за да видят по-добре пътниците. Децата се връщаха от училище с книгите си, жените стояха пред своите полукръгли огнища в мрачината на кухнята. В дворовете имаше хубаво наредени дърва за горене през зимата, биволиците, мити по два пъти на ден, бяха чисти и лъскави. Понякога някоя кукувица се обаждаше от гората, орел кръжеше високо във въздуха, диви патици хвърчаха в триъгълник през вечерното небе. Навсякъде цареше мир, ред и сериозност: душата на Япония.

Именно през това тяхно пътуване Китаро се спря ненадейно и попита:

— Обичаш ли нашата страна, братко?

Йошио отвърна изненадан, че се разбира, че я обича.

— Обичаш ли я така, както аз я обичам? — настояваше Китаро и Йошио не можа да не се усмихне на неговата разпаленост.

— Не зная как я обичаш ти — отвърна той, — но във всеки момент, откакто тръгнахме, аз усещах колко красива е тя и колко много значи за мен.

— Да — но обичаш ли я достатъчно, за да умреш за нея? — попита Китаро малко нетърпеливо.

Това беше странен въпрос.

— Разбира се — беше всичко, което отговори Йошио.

Китаро продължи да върви мълчаливо, потънал в размисъл. Йошио го гледаше с крайчеца на окото си и се възхищаваше, както правеше винаги, от ясните линии на Китаровото младежко лице. Китаро продължаваше да върви с приведена глава, когато каза:

— Твоите мисли и моите мисли са врагове помежду си.

Йошио сложи ръката си на рамото му, за да го успокои, и двамата извървяха така известно разстояние.

— Аз не съм войник, ако за това ти е думата — каза Йошио малко по-късно. — Но съм виждал война.

Китаро пак спря и каза бавно и ясно, сякаш Йошио беше дете, в главата на което трябваше да бъде втълпено нещо:

— Ако умра, ще обещаеш ли да продължиш това, което съм започнал?

— Трябва ли да подпиша с кръвта си? — попита Йошио с усмивка. Сериозността на брат му му изглеждаше забавна.

— Обещаваш ли? — попита Китаро, като не обърна внимание на шегата му.

— Обещавам — каза Йошио спокойно. — Но защо трябва да умреш? Ти си млад и здрав.

Китаро продължи да върви.

— Ти обеща — каза той и си пое издълбоко дъх, като вдъхна влажната мъхеста миризма, която се издигаше от леглото на потока, покрай стария път.

Същата вечер двамата пристигнаха в къщата на Китаровите дядо и баба и когато обгорените от слънцето стари хора коленичеха, за да ги поздравят, и когато двамата ядоха в покритата с рогозки стая на селската къща, и когато той пиеше чистия, изпълнен с достойнство и въздържание живот на изоставеното село, Йошио пак чувстваше, че се връща назад, назад, дори много по-назад от собственото си детинство, назад във времето, когато още не е бил роден.

Той беше почернял и изгорял от есенното слънце и кожата на лицето му се белеше, когато се върна в Токио. Той предаде своята статия, която, както често се случваше, не бе напечатана. Скоро Йошио забрави странния разговор с брат си по пътя и си спомни пак за него, чак когато Китаро беше вече мъртъв.

В една тъмна, снежна февруарска сутрин Йошио Мурата отиде сънен с кола в редакцията, за да уреди с фотографа на вестника работата през деня. Беше твърде рано за метрото и той телефонира за такси. Беше малко преди пет часа сутринта, а един английски параход трябваше да пристигне в Йокохама в шест часа. Йошио и фото сътрудникът трябваше да идат там с кола и да се качат на борда. Голямата редакция беше празна и тиха. Фотографът не дойде. Имаше само един-двама нощни редактори, които носеха зелени сенници над очите и играеха на карти, заобиколени от празни бирени бутилки. Печатната машина също беше спряла своето почти непрестанно бучене. Сутрешното издание беше отпечатано още през нощта, а за обедното беше твърде рано.

В мълчанието телефонът иззвъня с удвоена сила. Един от играчите на карти вдигаше слушалката и продължи да я държи така, докато се мъчеше да развърже езика си. На лицето му се беше изписал израз на крайно смущение. Другите нетърпеливо викаха към него, за да продължи играта.

— Какво има? — попита Йошио, когато видя, че човекът все още стиска телефона, сякаш пръстите му са замръзнали на него. Той отвори устата си, поклати глава, но не произнесе нито дума. В този момент главният нощен редактор излезе от стаята си. Той остана като вцепенен на вратата. Лицето му беше побеляло.

— Революция! — каза той с нисък глас. — Първата дивизия. Министър-председателят е убит — всички са избити.

Един закъснял машинописец спря да пише в далечния ъгъл на стаята. Играчите на карти бяха онемели и седяха като вкаменени. Главният нощен редактор гледаше ту един, ту друг. Изведнъж всички започнаха да работят едновременно. Двама репортери грабнаха шапки и изтърчаха навън. Коленете на Йошио трепереха.

— Трябва ли все пак да ида на парахода? — попита той.

Главният редактор не отговори. Стаята бавно се изпълни с хора — журналисти, пристигнали за дневната работа, словослагатели и момчета, носещи коректурите на шпалти на словослагателите. Всички те говореха и задаваха въпроси.

— Съобщиха ни да чакаме изложение от официалната телеграфна агенция — каза редакторът.

Въпреки възбудата цареше странно спокойствие и мълчание, защото тези хора бяха японци. Членове на редакционния щаб имаше сега на всеки телефон и те говореха тихо. Йошио изпрати едно момче да търси в „моргата“ информации за минали политически убийства.

— Това е седемнадесетият министър, когото повалят милитаристите. Те са луди — каза един стар журналист, който завеждаше колоната „Съвети към нашите жени“.

Йошио се залови с леко пожълтелите стари информации, залепени върху зелен картон. След това взе лист хартия и започна умерена статия, за да бъде готов за всеки случай. Наскоро всички радиоапарати в сградата започнаха да предават, съобщавайки, че капитан Широ Нонака и неговите приятели взели мерки да спасят страната, като убият всички онези, които пречат на императорското дело за възстановяване на Шова и понижавали престижа на императора. Препоръчваше се спокойствие и се обещаваше по-добро бъдеще. Главните линии на телефона и телеграфните кабели не функционираха. Лампите светеха в цялата сграда, защото беше тъмен ден, а към пладне по улиците започна да вилнее снежна буря.

Йошио прочете статията си, скъса я и сложи късчетата в джоба на панталона си, без да мисли. Той се обади по телефона на жена си, за да й каже, че отива да види родителите си. След дълго чакане успя да вземе такси, с което мина през почти пустите улици. Сиви снежинки валяха в студения въздух. Тук-там беше поставен въоръжен пост; войници маршируваха; пушките бяха оставени на пирамида в снега. Черни, мълчаливи групи граждани гледаха революционерите, от чиито лица беше грижливо отстранен всякакъв израз. Дори селяни, носещи своите къси, попълнени с вата палта и с добре обвити крака, бяха дошли в града от близката околност, за да видят революцията. Студенти от свободолюбивия университет Вазеда, с шапки, каквито и Йошио беше носил някога, стояха мълчаливи и унили по ъглите на улиците, като тупаха в снега с измръзналите си крака. Пред всеки от войниците, които маршируваха по улиците, се виеше облак смразен дъх. Снегът сякаш притъпяваше всеки звук.

По скованата и пресилена вежливост на родителите си Йошио разбра колко загрижени са те. Хидеко също беше отишла. Йошио галеше разсеяно нейните гладки, къси, намазани с масло коси, а тя като някакво малко животинче се гушеше под ръката му. Тя нямаше какво да каже. Всички знаеха, че Китаро е един от революционерите, но не бе казана нито дума, само Тозон Мурата, достопочтеният баща, забеляза възбудено:

— Глупави кученца, играят на политика и разпалят всичко.

Бааята внесе яденето и Йошио забеляла, че беше плакала. Краищата на очите на старата кърмачка бяха зачервени — нейното мургаво, сбръчкано и мумифицирано лице изглеждаше печално.

Преди да настъпи нощта, в града бяха докарани войски, за да го пазят от революционните полкове. Йошио, подчинявайки се на своите полуистински журналистически инстинкти, отиде на централната гара, за да наблюдава пристигането им. В този ден той схвана ясно, че беше търпян във вестника само като зет на собственика, че в действителност е паразит и че целият редакционен щаб знае тъй добре, както и той самият, че той не е журналист. Твърде неоригинален, за да биде писател, твърде литературен, за да бъде вестникар. Той не беше получил никакви инструкции, но ето че стоеше сега в снега пред гарата, където лампите бяха задушени сред гъсто валящите снежинки, и наблюдаваше войските, които пристигаха и се отправяха към града. Може би се надяваше, че ще попадне на някоя голяма журналистическа идея, като марширува редом с тях към центъра на града.

Щеше да стане опасно — той знаеше това — ако се стигнеше до стълкновение с разбунтувалите се полкове, но не от опасността се боеше Йошио, а от пустотата, в която бяха минавали дните му. Напоследък той беше започнал да се занимава отново с френски книги. Колекционираше един вид памучно платно, тъкано от селяни и наричано егазуро. Често ходеше с жена си на кино. Хранеше се при родителите си, посещаваше концерти, купуваше американски грамофонни плочи и очакваше от тях да го направят сантиментален. Но не ставаше нищо подобно. Той се чувстваше странно опустошен. Толкова дълго време се беше учил да потиска чувствата си, че сега те бяха съсухрени и мъртви. Много японци изпитваха същото.

Войниците маршируваха с пушки на рамо и с премръзнал дъх. Светлината на уличните лампи блестеше по щиковете им. Те бяха млади хора, силни, смели селяни, които безпрекословно се подчиняваха на заповедта. Революционните войски се състояха от също такива смели селяни; твърде съмнително беше дали и едните, и другите знаеха накъде ги зоват офицерите им. Дисциплината им беше изградена върху пълната вяра в техните водачи.

Мисълта за Китаро обзе Йошио внезапно. По пладне той беше минал покрай кордона, който третият полк беше разгънал около масивните сгради на императорския дворец. Бодлива тел, картечници, неподвижни постове — а останалите войници стояха наоколо, пушеха, смееха се и не проявяваха интерес. Йошио напразно гледаше да види Китаро. Той никога не беше признавал пред себе си, че ревнува брат си, когото обичаше. Не знаеше защо марширува редом с подкрепленията и защо желае да бъде там, където би се появила опасност, а причината беше, че Китаро е помагал в извършването на една революция.

Но опасност нямаше, нищо не се случи. Войниците, които бяха изпратени в града, маршируваха в съвършено спокойствие и добър ред покрай войниците от разбунтувалия се трети полк. Някои от тях дори се поздравяваха взаимно с любезни и тъпи усмивки. Вероятно това бяха хора от едно и също село. Йошио вървеше все по-бавно и по бавно, докато най-сетне остана далеч зад тях. Той отиде пеша в редакцията, за да види дали неговите бегли впечатления ще могат да бъдат използвани някак.

Това, което сутринта се смяташе за революция, сега се наричаше просто бунт, и при това — несполучлив бунт. Разнасяха се слухове из голямата редакция, телефоните звъняха и машинописци тракаха. Бунтовниците, които без малко да предизвикат гражданска война, сега бяха третирани с голяма суровост. Войски се стичаха вече от всички страни, за да ги накажат; военни кораби се приближаваха бързо към сцената, а висшите офицери от първа дивизия започнаха да се разкапват за своето безразсъдство. Йошио седна пред пишещата си машина и започна да излага по своя трудолюбив и методичен начин впечатленията си.

Старият разсилен в редакцията влезе и съобщи, че двама господа желаят да говорят с уважаемия мистър Мурата. Йошио бързо си навлече палтото и отиде в чакалнята, в която бяха приети посетителите. Един свитък висеше на стената с изписаното на него мото: „Небето и раят се намират в самото сърце на човека“.

Двама млади офицери в униформа се поклониха ниско пред Йошио и той отвърна на поздрава. По-старият от двамата се изкашля и каза:

— Изпратени сме от вашия уважаем брат, подпоручик Китаро Мурата, за да ви вземем. Уважаемият Китаро ви моли да бъдете така добър да дойдете веднага при него.

— Къде? Къде е той? — попита Йошио. Гърлото му беше засъхнало. — Благодаря ви за уважаемото съобщение — добави той по-вежливо. — Моят брат… добре ли е брат ми?

— Добре е — беше отговорът. Още поклони и изтънчена вежливост във връзка с това, кой пръв да излезе от стаята. — Долу ни чака кола — каза офицерът.

Двамата офицери бяха малко по-големи от деца в униформа и имаха обикновените лица и едрите ръце на селски синове.

Беше престанало да вали, но студен вятър вдигаше на вихрушка ситния като прах сняг. Йошио бе вежливо настанен в голям, старомоден кафяв автомобил. Потеглиха в мълчание. Йошио предложи на двамата офицери цигари и се взираше разсеяно в двете светещи точки, с които пушекът изпълни колата. Той веднага изгаси своята цигара, защото тя лепнеше върху устните му, а от дима засъхналото му гърло смъдеше. Беше разтревожен за брат си.

Прекосиха моста Нюбаши, още веднъж минаха край импровизираните барикади и мрежите от бодлива тел; след това се плъзнаха край голите върби, които бяха надвиснали над рова около императорския дворец. Ровът беше покрит с тъмен лед, в който лампите се отразяваха слабо на местата, където снегът беше отвеян. Йошио си свали очилата, избърса запотените стъкла, постави ги отново. Кварталът Аказака, северно от двореца, беше спокоен, изоставен и зловещ. Къщите бяха затаили дъха си, дърветата не се виждаха. Сегиз-тогиз се срещаха малки войскови части. Някои от къщите се охраняваха. Един изстрел изгърмя някъде, а може би беше спукана автомобилна гума.

Колата спря. Офицерите отведоха Йошио през кордон от войници в една двуетажна къща. Лампите светеха, но не се виждаше никой. Това беше една модерна къща без рогозки и Йошио чуваше как се отекват стъпките му по стълбата.

— Ако обичате, имайте добрината да влезете — каза единият от офицерите, като отвори високата двукрила врата.

Йошио влезе, а офицерите затвориха вратата след него, без да слязат.

Китаро беше коленичил на пода и с четка пишеше върху къс хартия, който лежеше пред него. Той вдигна поглед и се усмихна на брат си.

— Благодаря на своя уважаем брат, че дойде — каза той формално.

Той беше вече облечен в бялата копринена долна риза, която можеше да има само едно значение. Йошио остана за миг слисан, а след това и той коленичи и докосна три пъти с глава пода. Беше зашеметен, когато се изправи пак, но все още коленичил, и погледна брат си. Красивата шия на Китаро се изправяше като колона от одеждата на смъртта. Лицето му беше почти прозрачно в неговата тържествена радост. Той сложи долу четката и сгъна писмото.

— Моля уважаемия свой брат да занесе на нашите достопочтени родители това писмо — каза той вежливо.

Йошио се поклони в знак на съгласие и зачака. Сърцето му беше малко и свито в гърдите като стиснат юмрук. Това беше една просторна стая с големи стъклени прозорци. Една лампа високо горе на тавана разпръскваше твърда светлина. Имаше една писалищна маса и няколко стола, а също и няколко шкафа за книжа край стената. От прозореца се откриваше гледка над покривите, а една светлинна реклама се открояваше на небето, рекламирайки японска бира. Контрастът между младия човек в неговото бяло копринено кимоно и заобикалящата го обстановка беше зашеметяващ. Йошио сега разбра, като изпита остра болка, какво беше това, което лежи на пода пред Китаро: късият меч, самурайският меч на техния прадядо, обвит в копринена обвивка. Силно изтърканите дъски на пода бяха голи и без рогозки, под писалищната маса имаше евтин чуждестранен килим. Дори рогозка нямаше, помисли си Йошио; мислите му бягаха като облаци в буря. Сцената сепуку в театъра, при която, когато той беше младеж, хълцанията му се запираха в засъхналото гърло…

Китаро протегна ръката си и я сложи върху меча.

— Аз застрелях един от уважаемите министри — каза той.

Вдигна глава и погледна брат си, който беше коленичил срещу него, облегнат с дланите на ръцете си на пода, защото това почитано във всички времена положение се възкреси в паметта му от само себе си. Още веднъж докосна с глава пода. Изведнъж Китаро се усмихна, заоблените ъгли на устата му придобиха израз на палавост, той беше пак дете, Момотаро, героят на децата, които беше победил демоните.

— Братко — каза той, — уважаеми мой братко… — и се усмихна на Йошио с нежна, лека, почти подигравателна усмивка. Но устните му побеляха, сякаш кръвта му беше престанала да циркулира, и той отпусна глава.

— Моят брат ще каже на нашите родители, че Китаро се е принесъл в изкупителна жертва — каза той.

Йошио вдигна писмото, което лежеше на пода между двамата. Шумоленето на хартията, когато го слагаше в джоба си, му се стори силно като звук на гръмотевица. Китаро вдигна глава, погледна пронизително в очите брат си.

— Спомняте ли си за своето уважаемо обещание? — попита той.

Йошио само кимна. Мъхестата миризма на потока край стария път изпълни голямата студена стая. Йошио чуваше как силно тиктака ръчният му часовник, той виждаше с ужасяваща яснота жилките на изтърканите дъски на пода, чуваше сирената на един автомобил далеч, далеч в града.

— Китаро моли за привилегията да бъде оставен самичък — каза брат му с голяма благост.

Йошио почувства сълзите си като твърда, болезнена буца, но не в очите си, а в гърлото. Китаро се облегна с ръце на пода и се поклони три пъти, като докосваше с главата си пода. Йошио отвърна по същия начин на това церемониално сбогуване. Колената му се бяха схванали, очите му не виждаха, когато тръгна към вратата, която се отвори от само себе си пред него. Двамата офицери бяха коленичили отвън.

— Позволете ми да ви отведа при вашите достопочтени родители — каза единият от тях, като прикрепваше Йошио с ръка, докато той залиташе зашеметен.

През последните няколко дни безброй хора идваха да честитят на Йошио и на неговите родители. Бащата и майката, и двамата твърде стари и самотни, коленичеха по цели часове в своята приемна стая, покланяйки се и усмихвайки се, като приемаха похвалите към техния покоен син. „Животът на човека е като сутринната роса върху покрива и като пламъка на свещ във вятъра.“ Сам Йошио беше написал със своя безличен почерк тази поговорка и я беше поставил на кахемоното, което висеше в нишата. Във вазата имаше една-единствена камелия, символ на ранна смърт.

Някои от другите убийци се самоубиха, а останалите бяха екзекутирани; единствен Китаро избра гордата смърт, която придаваше сублимност на неговото изкупление. Неговото харакири, героично, безсмислено, безсилно и все пак толкова бляскаво, правеше Йошио още повече да изглежда като сянка на брат си. Неговият стар дядо наричаше това сепуку. Хората щяха да ходят на поклонение на гроба на брат му, както ходеха на гроба на дядо му. Йошио беше останал с обещанието, което не знаеше как да изпълни. Февруарският бунт стори голямо зло на Япония и всички осъждаха неговите подбудители. Йошио не можеше да прави нищо друго, освен да се ослушва и да чака.

Препечен хляб за закуска, интервюта на пристанището. Отегчителните грижи на Хидеко към него. Омнибусът, редакцията, зъболекарят. Неговата малка, бавно нарастваща банкова сметка, неговите усилия да направи кариера във вестника. Хидеко роди едно мъртво дете, едно малко восъчно момиченце. Йошио загуби пет йени на един Футболен мач, когато единадесетте от Вазеда бяха победени. Бааята почина и му остави спестяванията, които беше направила през целия си живот, четиридесет и пет йени. Веднъж, като се бе опил с оризово вино, той написа едно стихотворение:

Летен вятър

спари на строшената си спирка.

Дъжд опръсква скъсаната книга

на прозорците на запустяла къща.

Рони цвят камелията

по пътеката

губеща се сред повехнала трева.

Когато избухна войната с Китай, Йошио постъпи на военна служба като доброволец. Той беше книжен червей, журналист, очилат цивилен, мразеше войната и обичаше мира, но беше дал на покойния си брат обещание. В казармата му се усмихваха, не му дадоха униформа. „Вие можете да служите по-добре на Япония като кореспондент“, казаха му. Той чакаше по-нататъшни инструкции. След няколко седмици те пристигнаха. Йошио бе изпратен в Шанхай, където трябваше да получи нови заповеди.