Вики Баум
Хотел Шанхай (8)

VII
Франк Тейлър

Когато беше на седем години, Франк за пръв път чу птичка да пее. На Хавайските острови, където беше роден, нямаше пойни птички освен една нахална черна птица с жълт клюн, която имаше свадлив глас и налиташе на верандата, за да яде трохите от закуската. Татко му и той пристигнаха вечерта с параход в Сан Педро, където една строга стара госпожа, на която трябваше да се казва баба, го посрещна със смешен стар автомобил и го откара в своята бяло боядисана разглобяема дървена къща в Лос Анджелис. Говореха малко.

— Здравей, Хенри! — каза бабата.

— Здравей, мамо! — казваше таткото. — Това е Синчето, мамо.

— Здравей, сине. Колко е изгорял, Хенри!

— Това е от слънцето — каза бащата.

Стаята за гости, в която Франк трябваше да спи самичък, беше на първия етаж. Никога преди това той не беше спал сам.

— Ти можеш да идеш в стаята на татко — каза бабата на бащата и той остана долу.

Бабата заведе Франк в стаята за гости, постави го под душа и го изкъпа.

— Къде е нощницата ти? — попита тя.

— Аз винаги спя гол — каза Франк.

Бабата отвори уста, не каза нищо и пак я затвори.

— Няма ли да си кажеш молитвата? — попита тя, когато той се пъхна в леглото.

— О, да — каза той бързешком, защото често съвсем забравяше за нея. Коленичи в леглото и измърмори бързо: — Мили боже, закриляй този дом и всички, които живеят в него, татко и мама, и Пуолани. Амин.

— Кой е Пуолани? — попита бабата.

— Моето пони — каза Франк, чувствайки, че скоро ще заплаче.

— Не бива да се молиш за животни — каза бабата, като изгаси лампата.

След това тя се наведе над него в тъмното и му даде една твърда, ледена целувка по челото. После останаха само светлината на една лампа на улицата и сенките на завесата, която се полюляваше бавно на отворения прозорец. Франк затвори здраво очи и скоро заспа. Той се събуди посред нощ, защото една птичка беше започнала да пее на дървото пред отворения прозорец. Франк седна в леглото, вкопчи ръце, заслуша се слисан. Птичката пееше високо и бързо и пеенето й звучеше сякаш тя беше съвсем самичка в мъртвилото на нощта. Изведнъж го връхлетя цялата бушуваща тежест на мъката за майка му и за всичко, което беше оставил след себе си. И той легна с лице, заровено във възглавницата, и заплака безшумно, докато птичката продължаваше да пее.

На сутринта бабата погледна влажната възглавница, но след известно време каза:

— Скоро тук ще ти се хареса, Франк — щом тръгнеш на училище.

Дядото на Франк беше дошъл от Върмънт. Още млад той беше отишъл на Хавайските острови като методистки мисионер и беше проповядвал словото Божие в областта Кона. През първата си отпуска той се върна в Хуийнстън, в щата Върмънт, и заведе със себе си жена си. По-късно бе преместен в Хито, а още по-късно в Хонолулу, или по-точно в някакво малко селище на осем мили извън Хонолулу, населявано от земеделските работници на една голяма захарна плантация. До училището имаше малък дървен методистки параклис и пастор Тейлър се грижеше за душите на една многоцветна и многоезична община. Хенри, единственият син на пастора и жена му, беше чест посетител в къщата на плантатора, защото за децата на плантатора нямаше други бели другарчета в игрите. Понеже Хенри беше буден момък и се опитваше да си пробие път, мистър Хянкок реши да плаща за следването му в Америка и се погрижи момчето да иде в Йейл. Когато Хенри се върна, мистър Хянкок го настани в канцеларията, а след като се ожени за дъщерята на Хянкок, напредването му беше бързо. После бе назначен за директор, за да развие износа на сурова захар за рафинериите в Америка.

Майката на Франк, милата и весела мами, за която той толкова много тъгуваше в началото, беше от съвсем различна кръв и произход. Много от островните семейства имаха някакво тъмно петно в своето минало, но малко се говореше за това. Техният родоначалник беше някакъв английски моряк, който през шестдесетте години слязъл на суша в Хонолулу и се напил до смърт с туземското питие окулехау; за някакво момиче се сбил с двама-трима буйни млади туземци, хвърлен бил надолу по стълбата на някакъв вертеп и си строшил крака. Когато дошъл на себе си, корабът му бил отплувал вече, така че този Джо Портър останал на острова. По-късно се оженил за едно туземско момиче от кралска кръв; то му донесло много земя, която той засявал със захарна тръстика. Така кръвта на авантюристи и туземци у Франк Тейлър се смесила с кръвта на строги и благочестиви прадеди точно толкова, колкото да му попречи да бъде типичен стопроцентов американец.

Франк не знаеше нищо за шума и скандала, които бяха предшествали развода на родителите му. Той не знаеше, че баща му беше прощавал на майка му няколко пъти и че я беше напуснал, чак когато я беше заварил в прегръдките на един млад помощник от персонала на опитната станция в плантацията; че поради това той пое изцяло грижата за детето си и напусна острова, отвратен от неговия разпуснат морал, неговата нервираща мекота и климат, които разклащаха физическите и умствените сили на белия човек. Франк беше изтръгнат от тропическа почва, преди да пусне дълбоки корени. Отначало той изпъстряше говора с няколко хавайски думи и баба му, жената на мисионера, го разбираше, защото самата тя знаеше хавайски. Но щом тръгна на училище и другите момчета започнаха да му се смеят, той изостави този навик. Той искаше да бъде като другите и да не привлича вниманието на хората. Спомените му за хавайските острови скоро избледняха. Най-сетне не остана нищо освен едно светло, но неопределено видение за снежнобели коралови пясъци и черна лава, както и белогребенни талази, които се разбиваха към брега и носеха на гърба си ликуващи тела. Гигантски дървета, преизобилие от едри цветя, къщата на хълма със сенчестите стаи зад верандата, която обикаляше цялата къща. Фонг, готвачът китаец, който караше мами да се смее, защото пишеше в кухнята китайски поеми. Миризмата на силни подправки за ястия, каквато се носеше от стените на столовата. Ананаси — студени, нарязани на кубчета, сервирани в големи жълти цветове вместо в блюдо. Дълги разходки с неговото пони Пуолани сред безкрайните захарни плантации. Острата миризма, когато листата по високите стъбла горяха в полето. Облаци, които никога не изчезваха от небето, дъжд по всяко време, а след това пак слънце, големи звезди точно над градината. Кокосови палми, шумолящи от вятъра, музика и гости в градината, когато се предполагаше, че Франк е заспал на горния етаж. Смехът на майка му, който той можеше да различи от смеха на всеки друг човек. Парфюмът на майка му, нейната бяла кожа, нейните бели ръце, нейният смях; начинът, по който тя яздеше, начинът, по който плуваше, начинът, по който хапеше шията и ушите му, когато двамата играеха на „малки кончета“, имената, с които го наричаше: капка мед, малка рибка, лиапала лийлий — всичко това постепенно отпадаше, докато най-после бе съвсем забравено.

Баба му имаше право. След известно време тук му хареса, на училище беше хубаво, той си намери приятели и от него се възхищаваха заради силата му и обгорялата му от слънцето кожа; той беше любимец на момичетата в класа, а още повече на момчетата. Скоро след смъртта на баба му баща му се ожени за една слаба жена със строга брадичка. Името й беше мисис Хенли, тя беше вдовица и имаше осемгодишна дъщеря.

— Казвай ми „мамо“ — каза му мисис Хенли.

— Добре, мисис Хенли — каза Франк.

— Изми ли си добре зъбите, момче… Изми ли си ушите… Какво е това мръсно петно на панталоните ти… Ако кажеш още веднъж думата „въшлив“, боя се, че ще трябва да те лиша от десерт… Когато отиваш да играеш бейзбол, ти наистина трябва да си малък благородник и да водиш със себе си Дат. Не мислиш ли така, момче?

— Добре, мисис Хенли — тоест, мамо.

Градът растеше все повече и повече и те се преместиха на Осма улица, близо до Западното езеро, където в неделни дни хората отиваха да се возят на лодки. Вкъщи говореха много за нещо, което наричаха премия. Всичко — от новата вечерна рокля на мисис Хенли до златните скоби за укрепване зъбите на Дат — зависеше от премията. Бащата беше на работа в захарната фабрика на една фирма, която беше конкурент на неговия бивш тъст. Тихоокеанското дружество за захар и масла. Блясъкът и благоденствието на дома на върха на хълма в Оаху бяха неща от миналото, но въпреки това семейството живееше достатъчно добре. „Майка ми е от рода на Стануиковци“, обичаше да казва мисис Хенли и това звучеше така, сякаш тя произхождаше направо от кралско коляно.

Франк учеше в училище, че Америка е най-добрата страна в света, че Калифорния е най-добрият щат в Америка и че неговото училище, школата Лалхи, е най-доброто в Лос Анджелис. Всичко това заедно с обстоятелството, че неговият футболен тим би тима на СМФХ с 9:0, му даваше приятно чувство на превъзходство и го правеше толерантен към другите, които нямаха неговите явни предимства в живота.

Когато беше на единадесет години, Франк се разболя опасно. Това беше първият случай, в който кавга смути изисканата вежливост във втория брак на Хенри Тейлър.

— Не мога да поема отговорността… ако нещо се случи на детето… най-сетне, тя е негова майка… след това цял живот ще се упреквам — шепнеше Хенри плахо и най-сетне мисис Хенли отстъпи, при условие че той ще напусне къщата, дори ще напусне града в деня, когато неговата първа жена ще дойде да види сина си.

Той се съгласи. Може би той самият се боеше от любовта си към „мами“, която беше скрил толкова дълбоко в сърцето си.

Мами взе първия заминаващ параход — и ето я, застана пред вратата и даде визитната си картичка на прислужницата негърка. Името й сега беше мисис Лектър Инграм. Тя дъхаше леко срещу воала си, защото през зимата в Калифорния беше студено и разглеждаше с изненада спретнатата и благоприлична гостна стая на мисис Хенли. Носеше се миризма на восъчна паста за под, една разкошна, но празна ваза за цветя стоеше на масата, пианото изглеждаше така, като че ли го държаха заключено. Мисис Хенли носеше на косата си гъста мрежа. Тя току-що се беше върнала от фризьор и трябваше да пази пресните си букли.

Срещата на двете жени беше преувеличено вежлива. Мисис Хенли се обади по телефона в болницата и предизвести за посещението на мисис Инграм. Веднага щом мами се отправи за болницата, мисис Хенли се обади по телефона на мъжа си и го предупреди с треперещ глас да не се приближава до болницата и след това започна да стяга куфара му. Тя разтвори прозорците, за да прогони острия парфюм на първата мисис Тейлър, преди да се е върнал у дома си мъжът й.

Болногледачката, която плетеше до леглото на Франк, излезе на пръсти, когато мами се наведе над детето. Франк беше в безсъзнание, устните му бяха напукани и горещи от треска, той мяташе насам-натам глава. Сълзите на мами се стичаха над него, тя го обля със сълзи, както беше направила, когато се разделяше с него. През нощта тя остана до леглото му и се взираше в него. „Той е пораснал, станал е голямо момче“, мислеше си тя, усмихвайки се и плачейки едновременно. Сълзите продължаваха да се стичат по устните й и тя трябваше да ги гълта. Изведнъж Франк отвори очи и простена болезнено.

— Лианала Лийлий, моя малка червена рибке — прошепна тя страстно.

Тя сведе лице над ръцете му, но вместо да ги целуне, започна нежно да хапе върха на всяко пръстче, както правеше в играта на „малки кончета“. Детето затвори пак очи, но се усмихна.

Мами се настани в един хотел, но всеки ден ходеше при сина си. Тя прати на мисис Хенли цветя, купи на малката й дъщеря кукла, но не можеше да събори бариерата на вежливост, здрава и неподатлива като чугун. Когато Франк беше вече вън от всякаква опасност, тя още веднъж проля сълзи, но не над леглото му, а сама в хотела си и след това се върна в Хонолулу. Но преди това си купи нови дрехи, защото в Лос Анджелис имаше по-голям избор, отколкото на острова.

Франк знаеше малко за посещението на майка си, защото през по-голямата част от времето бълнуваше. Всичко, което остана у него, беше чувство за нещо топло и добро като след приятен сън. Но сега мами беше събрала куфара си; от време на време пристигаха писма за сина й и Хенри Тейлър не можеше да се реши да забрани тази кореспонденция, която се водеше зад гърба на мисис Хенли. Мами му разправяше за напредъка в кухнята на поемите на Фонг, разказваше му за огромните жаби, развъдени за борба срещу един паразит по захарната тръстика и които сега скачаха по цялата веранда и около жребчето на Пуолани.

За Коледа се получи колет за Франк и Дат, хавайски китари и захаросани орехи, гротескни японски кукли, бродирани с коприна китайски пижами, цели кутии, пълни със забавни екзотични неща. Франк мъкнеше със себе си писмата, сякаш бяха любовни писма, и гледаше на факта, че има собствена майка, като на някаква мистериозна и тайнствена любовна история. Той сядаше и отговаряше на писмата й по несръчен, ученически начин:

Мила мами,

Благодаря ти за хубавите подаръци. Сега съм само пет сантиметра по-нисък от татко и той казва, че скоро ще го надмина на ръст. Често ходя да плувам в морето със своите приятели от училище, но вълните тук са твърде плоски и ние не можем да играем с тях. Има един увеселителен парк и един водопад, който е много интересен. Щом свърша училище, ще ти дойда на гости в Хавай.

Или пък:

Мила мами,

Сега съм нуортърбек в училищния тим и миналия петък бихме X. X. С. със седем на три. Аз вкарах един гол, жалко, че не беше там да видиш. Копринените ризи, които ми изпрати, са много хубави, но мисис Хенли казва, че трябва да ги пазя за времето, когато ще тръгна по гости. Момчетата тук не носят копринени ризи. Но аз ги обичам много. С прегръдка от твоята Голяма рибка

Или пък:

Мила мами,

Пиша ти от летния лагер, където ме изпрати татко. Лагерът е в Сидна, на девет хиляди стъпки височина, и там има високи дървета, но не като тези в Лос Анджелис, които можеш да купиш и посадиш, а истински, напълно пораснали. Спим в палатки, а вечер пеем около лагерния огън. Направих една екскурзия, яздихме на кон три дни и спахме в спални торби. Татко казва, че ако получи добра премия, ще купи една хижа в планините и тогава винаги ще можем да бъдем в края на седмицата между дърветата. Тук има дори река, тя е пресъхнала сега, но до юни в нея има вода. Спомням си един водопад, който видях, когато бях малък. Само още три години на училище и тогава може би ще мога да дойда в Хавай.

И една каблограма:

Много нещастен Стоп. Не мога дойда понеже татко болен.

Хенри Тейлър забеляза стомашната си язва, точно когато Франк завършваше училище. Манията на мисис Хенли беше диетата и понеже в Америка нови диети се появяваха всеки месец, животът й никога не беше лишен от интерес. Цяла процесия от негри готвачи идваха и напускаха, обиждани и тревожни от желанията към тях. Сурова храна, безсолна храна, богата откъм протеин храна и бедна откъм протеин храна, млечна диета, бананова диета, доматена диета. Една седмица нямаше нищо друго освен безсолни зеленчуци, сготвени без масло, а следващата седмица — сурови до кръв бифтеци. А сега бащата беше болен. Чувстваше болки, губеше от теглото си и не можеше да работи. В Тихоокеанското дружество за захар и меласа му намериха заместник, отначало само временно, а след това и постоянно. Хенри Тейлър изгуби работата си. Той стана застрахователен агент, понеже така можеше да работи, когато се чувстваше в състояние да работи, и да оставя работата, когато получеше криза. Независимо от това той играеше на борсата, както правеха всички други, за да си навакса намалението на доходите. Франк не можа да отиде в Йейл, както проектираха отдавна за него. Вместо това, той се записа в държавния университет в Лос Анджелис и си остана у дома. За успеха баща му му подари стар автомобил. Франк го боядиса светлозелен и с голяма гордост отиваше с него до университета.

Мисис Хенли стисна зъби и започна храбро да пести; тя отиде в кухнята и започна със собствените си ръце да готви каша от моркови и спанак за съпруга си. „Майка ми е от рода на Стануиковци“, уведоми тя своя готвач. Благодарение на мисис Хенли и на нейните социални амбиции, които обхващаха дори нейния заварен син, Франк най-сетне успя да се запише в братството на баща си, твърде отбраното общество „Сигма Алфа Епсилон“.

В гимназията той беше общ любимец — „голямата надежда на футболния тим“; пишеше забавни малки статийки за училищния вестник, а момичетата му хвърляха око, даваха му писъмца и рисуваха в тетрадките си сърца, украсени с неговите инициали. В университета той беше никой, безличен новак, студент по химия, и трябваше тепърва да покаже какво струва. Беше решил да следва химия не защото имаше някакъв особен талант за нея, а защото баща му смяташе, че за нея има добри перспективи. Но и изследванията, и опитите в училищната лаборатория бяха му доставили известно удоволствие. Всеки понеделник той се явяваше в своето братство, където се беше подготвил за петъчните танцови вечери. Той танцуваше сковано и грижливо държеше дамите на разстояние от себе си, понеже му изглеждаха извънредно лесно чупливи.

Откакто думата „пол“ беше станала избрана тема за елегантното общество, по този въпрос се говореше твърде много. Три отдела от университетския вестник бяха посветени на него: съвети за влюбени беше единият, клюките в училищния двор — вторият, а третият беше сериозен и дързък — свободна любов, другарски бракове, полови болести и как да се борим срещу тях, какво е контрол на ражданията? За повечето от младежите въпросителният знак беше излишен. Франк беше твърде плах или твърде надменен. Той нямаше свое момиче. Гледаше момичетата, виждаше, че имат красиви фигури, намираше ги предизвикателни, но мисълта му не се спираше на никое от тях. Той чакаше, без сам да знае какво.

Футболът беше за него по-важен както от учението, така и от половите въпроси. За известно време Франк чувстваше като силен удар това, че не бе избран да играе в университетския тим. Трябваше да се примири по време на игрите да седи сред групата на запалянковците, да проучва картата с инструкциите, да реве заедно с другите университетски възклицания, да си обръща шапката с подплатата навън, да размахва сини, зелени и червени картончета, да изпада в мрачно настроение, когато неговите изгубеха. Когато стана „младши“ през третата година на своето университетско учение, той придоби и чувство за ритъм, и това, което другите наричаха лични качества. Заедно с двама други той стоеше срещу университетската група и ръководеше възгласите за насърчаване на тима. Той ги упражняваше дори под студения душ, а веднъж в изблик на гениалност измисли дори нов възглас, който бе одобрен и възприет.

Той придружи тима до Сан Франциско и дори до Сиатъл. След мача победители и победени се напиха и вършеха всевъзможни лудории. По този случай Франк за първи път се напи и преживя своята първа любовна история. По-късно му се струваше, че неговите състуденти, които имаха вече опит в пиенето и в любовта, силно преувеличаваха удоволствията от едното и от другото.

За момичетата беше въпрос на чест да карат своите приятели да харчат колкото е възможно повече пари, защото по този начин можеше да бъде измерена тяхната любов. Един момък с автомобил беше по-добър от друг момък без автомобил, а един момък със скъп автомобил се ползуваше с най-голямо благоволение, докато момък, който имаше евтина кола биваше само търпян. Букетите цветя, които момчетата трябваше да подаряват, местата, където танцуваха, цените на вечерите, всичко това бе пресмятано и претегляно като символ на по-голяма или по-малка степен на привързаност. Това учеше хората да пилеят пари по жените, но и да печелят пари. То учеше момичетата да бъдат необмислено егоистични и да гледат на любовта като на спорт.

Имаше нещо у Франк Тейлър — някаква мекота или някаква коравина, което го държеше настрана от този живот. Неговата мисионерска кръв го караше да се отвращава от любовни истории в автомобили, които бяха нещо обикновено, а склонността към сантиментална романтичност, която беше наследил от майка си, го караше да гледа на всички тези любовни връзки като на твърде студени, твърде пресметливи.

Когато стана на двадесет и една години и вече беше пълнолетен, той отиде на Хавайските острови. Пътува с един евтин товарен кораб — по-голямата част от парите за пътуването беше спечелил сам. Любимото му занимание беше да фотографира. Той снимаше момчета и момичета, училищния двор, футболния тим, класа по драматични занимания. Проявяваше и копираше усърдно нощем в университетската лаборатория не само своите собствени филми, но и снимките, направени от други студенти — фотографията беше мода. По този начин той спечели шестдесет и четири долара. Мисис Хенли плака, когато й съобщи за намерението си да тръгне. Трескава размяна на каблограми между него и майка му предшестваше заминаването му.

Пътниците съзряха острова в шест часа сутринта. Планините се издигаха в провлечени нощници от облаци. Един оркестър свиреше на кея „Алоха“ — не за малкия товарен кораб, а за голям луксозен параход, който тъкмо отплуваше. „Алоха, алоха нуи“. В гърлото на Франк беше заседнала буца. Една жена, пълна като мека възглавница, обви ръце около шията му и го задуши в гирлянди от цветя. Очите й излъчваха младост и тя се смееше и плачеше, хващаше ръката му, хапеше пръстите му, за да скрие сълзите си.

Мами? Мами.

Един голям сив автомобил, шофьор японец и господин с вид на селянин и с венец от пера около широкополата сламена шапка.

— Моят съпруг — каза мами. — Моят син.

Когато тя влезе в автомобила, той се изпълни. Двамата мъже заеха сгъваемите столчета насреща.

Тук всичко беше съвсем различно от това, което Франк си беше представял: американски улици с дрогерии, барове, улични колички и много, много автомобили; улици, гъмжащи от тълпи хора от всички раси и цветове.

Те не отидоха в къщата на хълма, а се отправиха за Уайкики извън града, като минаха покрай големи хотели, през градински улици, а след това завиха по един булевард, водещ към къща, чиято градина се спускаше до морския бряг. Морето и неговите белогривести вълни се виждаха между огънатите сиви стебла на палмите.

През цялото време мами говореше със своя дълбок, дрезгав глас и не снемаше ръка от рамото на Франк, от време на време тя стисваше по-здраво ръката му и го разтърсваше сърдечно, за да подчертае казаното. Франк, който беше свикнал със сухата въздържаност на мисис Хенли, беше поразен отначало от словоохотливостта на майка си. Той си спомняше мами като млада и слаба жена, която яздеше като дявол и плуваше като риба. Тя самата се шегуваше със своята пълнота, когато се смееше и говореше, ставаше по-млада и по-слаба и най-сетне той я видя такава, каквато я беше мечтал.

Един белокос китаец в бял костюм излезе на терасата и направи нисък поклон:

— Алоха, господарю, ние сме извънредно щастливи. Алоха!

— Фонг! — извика Франк и раздруса слабата ръка на стария готвач.

— Фонг е виновен, че съм толкова пълна — каза мами и отново се отрониха сълзи по усмихнатото й лице.

— Дъждът на Уай Алеалса — каза мистър Инграм, усмихвайки се. — Той вали всеки четвърт час и в същото време слънцето грее.

Мами чакаше, докато Франк се събличаше и вземаше душа си. Тя го нахрани, разглеждаше го, разпитваше го, опитваше се да разбере какъв човек е той. Сложи го да си легне и седна до леглото му, наблюдаваше го, когато заспа.

— Ти спиш с колене свити до брадичката. Знаеш ли какво значи това? — попита го тя, когато закусваха на терасата. — Това значи, че ти е мъчно за утробата на майка ти — продължи тя, отговаряйки на собствения си въпрос, като му подаваше една папая.

— Може и така да е — каза Франк смутено.

Ако беше тъгувал за майка, без да знае това, сега той я имаше напълно.

Слънце, плуване, борене с вълните, шляпане, танцуване; небе, облаци, луна, падащи звезди, ромонът на морето, сутрешният вятър, залезът, пясък, миди, палми, цветя; благоухание, блясък, щастие. Мами показваше своя красив син и устройваше пиршества за него.

— Личи си, че произхожда от островите — казваше всеки.

Той беше висок и силен и имаше златисто кафява кожа.

— Одрал е кожата ми — казваше мами гордо, макар че никога не бяха я виждали да ходи без японски книжен слънчобран, за да запази кожата си бяла.

Цветът играеше на Хавайските острови по-малка роля, отколкото където и да е другаде по света. Белите, хауле, бяха смесени с хора от местното население. Китайците, португалците, корейците, филипинците, които бяха докарани на цели тълпи, защото хавайците не бяха годни за работа по плантациите, се смесваха и женеха безогледно и понякога в резултат на това се получаваха чудни екземпляри на човешкия род. Само японците се държаха настрана и образуваха малка и благопристойна средна класа, почтени и работливи, чисти, пестеливи и услужливи. Те държаха магазини и хотели; бяха отлични занаятчии и най-добрите надзиратели по плантациите, техните хубави дъщери следваха в университета или постъпваха на работа в къщите на по-богатите хауле. Разбираха се много добре със своите смъртни врагове, корейците и китайците. Старите бяха насочили погледа си към Япония, младите бяха вече американци.

Танци в клуба до морето, танци на обширната тераса на мами под звуците на хавайска музика, осветлявани от мъждукащите насмолени факли на рибарите; танци под гигантското старо бананово дърво на големия хотел в Уайкики. Мами даде на Франк бяло вечерно сако. Неговият тромав стил на танцуване отстъпи място на една нова лекота и гъвкавост.

Една нощ, когато беше пълнолуние, той се влюби в Чъми Пейдж. Те живееха в хотела и често ходеха у Инграмови. Мистър Пейдж беше свързан с петрола и две години ги вписваха в списъка на висшето общество. Чъми имаше нежна, бронзова кожа, руса детска коса, под вечерната си рокля не носеше чорапи и танцуваше чудесно и ненаситно. Когато Франк й разказваше нещо за себе си, за своята химия или за успешния удар в прочутия мач срещу Стенфорд, тя дишаше задъхано и го гледаше с широко разтворени очи, както никой не беше го гледал по-рано. Когато й каза със задавен глас, че я обича, клепките й запърхаха като пеперудени крила. Той я изведе, вълнението почти го задушаваше; отидоха до морето, вдигна я на ръце, пренесе я през малък каменен вълнолом, сложи я на земята в черната сянка под една палма. Те се целуваха, останали без дъх. Тя имаше малки сребърни обувки и рокля, изтъкана от лунен прах. Франк не можеше да намери думи, с които да изрази колко омайна, очарователна и чудно хубава е тя. „Ех, ако не бяхте толкова дяволски хубава!“, каза той със съжаление, и това беше всичко, което можа да изрече от любовното си обяснение.

Мами наблюдаваше двете деца с весел и ласкав поглед. Като всички жени, които са получили своя дял от любовта, тя обичаше да сватосва. Тя изпращаше двамата в своя цветарник, за да видят орхидеите й, или ги пращаше да излязат в открито море с лодката, докато ги върнат обратно към брега големите талази. Гледаше Пейдж да не се отделя от масата за бридж, за да остави на свобода двамата млади. А когато Франк трябваше да си замине, тя го изненада, като му даде първокласен билет за парахода, с който заминаваше семейството на Пейдж.

„Алоха! Алоха нуи!“. Музика на кея, книжни знаменца; Франк държеше единия край на връвта, а мами долу на кея — другия. Тя се опъна, скъса се, корабът повлече подире си във водата една широка ивица хартийки — и това беше тяхното сбогуване. Чъми бе затрупана до ушите с цветя, а освен това Франк й даде своите собствени букети. Когато плуваха покрай голия конус на Дайъмъндхем, те хвърлиха два букета във водата; това беше тяхното обещание, че ще се върнат.

Опиянението продължи още шест дни — с танцуване на палубата и гледане на звездите, с хавайски мелодии, с целия онзи разкош на чувствата, който Франк очакваше, когато се държеше настрана от студентите.

Мисис Хенли стоеше на кея в Сан Педро с лице, върху което се четеше съзнателна прямота.

— Баща ти не можа да дойде. Има болки — съобщи тя.

Франк я представи на Пейдж. Докато снемаха багажа на брега, тя бързешком се гмурна в своето минало, за да направи едно общо запознанство. Франк скоро я чу да казва:

— Майка ми беше от рода на Стануикови.

— Стануикови от Сан Франциско? — попита мистър Пейдж така, като че сваляше шапка пред това име. Мисис Хенли избегна да даде отговор, защото нейните Стануикови бяха само Стануикови от Саут Бенд. Когато си тръгнаха, тя пошепна възбудено на Франк:

— Това са Пейдж от дружество „Кънсълидейтед Ойл“. Първокласни хора.

Бащата лежеше на леглото в къщата на Осма улица, а устните му бяха побелели. Изглеждаше като че ли кръвта изтича от него месец след месец с големи болки въпреки диетата.

Пейдж притежаваха една къща в Пасадена, където обикновено прекарваха няколко от зимните месеци; освен това живееха в Лонг Айлънд, където беше истинското място на богати хора от висшето общество. Те прекараха една седмица на запад, за да видят някои стари приятели, една-единствена седмица. Нито Франк, нито Чъми можеха да си представят да са разделени. Той й се обади по телефона, изведе я да играят тенис. Но не играха: вместо това отидоха с неговата петдесет доларова кола при мировия съдия и сключиха брак. Всеки от двамата, от дрогерията на ъгъла, се обади по телефона на своите родители, разказа им новината и затвори телефона, преди от другата страна да могат да си поемат дъх, за да отговорят. След това потеглиха за Санта Барбара. Чъми се смееше, докато най-сетне се разплака заради начина, по който Франк трябваше да придумва колата си, за да се движи.

Той имаше още двадесет и четири долара. С тази сума те можеха да прекарат една седмица в някоя светска странноприемница или два дни в някой луксозен хотел. Избраха хотел. Не помисляха изобщо какво ще се случи след това. Между тях нямаше друго освен тяхната младост и спомена за тайните под банановото дърво, но то беше достатъчно за брачната нощ.

Татко Пейдж, изискан сивокос човек с пуритански устни, се държа неприятно.

— Млади човече, ако си въобразявате, че това е начинът, по който можете да свиете своето гнездо, правите голяма грешка — извика той.

Франк се изчерви до ушите и извика, че желае само Чъми да няма нито петаче и че не е очаквал да получи и цент от мистър Пейдж. Мисис Пейдж се беше оттеглила с мигрена в стаята си. Чъми отрони една-две сълзи, обви ръце около шията на баща си и каза:

— Пап, какво беше, когато ти се ожени за мам? Забравил ли си?

Тогава пап отстъпи и вечерта завърши с много контрабандно уиски и малко сода. Женитбите от този род бяха обичайно нещо в Америка така, както насилствените отвличания на жени между много от племената около Амазонка. Във вестниците се появиха снимки на младата двойка, на страниците с новини от висшето общество, а в текста се говореше за роман, започнал под палмите на Хавайските острови и завършил с приставане. Мисис Хенли показваше изрезката от вестниците на всичките си познати.

Чъми не се върна в своя изключителен колеж в Масачузетс, а живееше с Франк в две стаи в една от удобните многоапартаментни къщи, които никнеха в Холивуд, за да подслонят всички хора, които филмовата индустрия привличаше там. Стигна се до компромиси. Пап отпусна на дъщеря си месечна издръжка, за да не търпи лишения, а Франк се върна в университета, за да завърши учението си по химия. Всички негови професори бяха учудени от внезапната жар и фанатичен унес, с които той се отдаде на изучаването на химия; за него обаче беше невъзможно да навакса изгубеното през онези години, които беше пропилял като водач на запалянковците във футболните състезания.

Чъми седеше вкъщи и нямаше никаква работа. Управата на дома поддържаше вместо нея стаите чисти, а един малък усмихнат Филипино й носеше закуска в леглото. Вечер тя отиваше с Франк на ресторант. Тя скучаеше. Седеше пред огледалото и опитваше различни начини за начервяване на устните си. Четеше книга и се отегчаваше повече от всякога. Обаждаше се по телефона на свои познати — лекомислени младоженски двойки. Вземаше малкия автомобил, който пап й беше подарил като сватбен подарък, и отиваше с него на тенис, при фризьора или на гости на чаша коктейл. Купуваше дрехи от скука и изпращаше на баща си сметките. Поръчваше по две каси уиски и джин и караше доставчика контрабандист да чака, за да му бъде платено. Свикна да пийва по една чашка, преди Франк да се върне вкъщи, за да бъде в добро настроение. Понякога той отсъстваше от къщи през нощта, а тя ревнуваше, защото университета гъмжеше от хубави студентки. Франк правеше през деня фотографски снимки, а нощем проявяваше филмите. Правеше илюстрации за университетския годишник, а понякога изпращаше снимки на вестниците. По този начин той печелеше по малко. В петък и събота двамата отиваха да танцуват, както правеха всички други млади двойки, защото в края на седмицата Франк можеше да си отспи сутрин. Той я галеше, целуваше я в автомобила, когато се връщаха вкъщи, носеше я на ръце и я поставяше в леглото. Шегуваше се, наричаше я свой най-лош навик и своя верига и всичко завършваше с прегръдка. Посред нощ Чъми протягаше ръка към него, но той беше станал. Седеше по пижама в съседната стая и работеше, сложил до себе си електрическото кафениче. Той беше добродетелен и трудолюбив, малък женен мъж и сега у него беше останало малко от онази жар и страст, които изпитваше към нея на Хавайските острови.

Франк гледаше Чъми и му се струваше, че тя вече не е направена от лунен прах, каквато беше на морския бряг под палмите. Беше виждал в нея звездните нощи, благоуханието на цъфтящите нощем кактуси, тихото море, целия нежен разцвет и очарование на острова. Постепенно той откри, че се беше влюбил не в девойката, а в заобикалящата я природа.

Чъми беше решила твърдо: тя не искаше да има бебе — в никакъв случай. То ще развали всичко, казваше тя. Това беше лудост; то я водеше до истерия винаги, когато той се доближаваше до нея. Освен това тя мислеше, че двамата не са достатъчно възрастни, за да бъдат родители. Имаше студенти с деца, но това беше смешно и, общо взето, беше пазено в тайна, доколкото е възможно. Той беше защитавал откровените статии в университетското списание върху контрола на ражданията, но на практика дълбоко в себе си мислеше по друг начин. Това ги държеше настрана от инстинктивното, от тайнственото; то правеше и двамата нервни и подозрителни. Сега те често се караха, без да знаят защо.

Когато четеше за последните си изпити, Франк нямаше време за Чъми и тя скучаеше. Още от най-ранните си училищни години тя беше свикнала да настройва своите обожатели един срещу друг. Това беше старо като Съединените щати, старо като света. За да предизвика, тя започна да флиртува с един от своите партньори по тенис; умишлено му позволяваше да я целува и да я извежда. Франк не прояви ревност, както тя очакваше, но неговото самоуважение беше наранено.

Техният брак се разпадна, както става с планински склон, където отначало отделни камъни и буци пръст се откъртват и търкулват надолу, докато най-сетне стане истинско свличане. Те се караха през деня и се помиряваха през нощта. Техните възбудени прегръдки оставяха след себе си неразрешено несъгласие. Чъми пиеше, но по малко; тя флиртуваше, правеше дългове, трябваше да лъже, забърка се в женски интриги и започна да съжалява, че се е омъжила за мъж, който няма нито пари, нито работа. Франк се отърва от робуване, но се чувстваше спънат; един студент нямаше работа с жена, студентът трябваше да бъде свободен. Понякога той копнееше за дните, в които беше бленувал за жени, вместо да има своя жена. Техният брак беше узаконена любовна история и нямаше повече трайност от една такава история.

Рано следващата зима Пейдж пристигнаха в Калифорния и заеха къщата си в Пасадена. Младата двойка имитира щастлив брак. Франк беше завършил университета и от няколко месеца напразно търсеше работа. Навред по света с младите хора ставаше едно и също. Те се учеха, работеха, следваха, държаха изпити, тъпчеха се със знания и през цялото време знаеха, че това няма никакъв смисъл и че за тях няма нито място, нито бъдеще. Той пушеше много, защото беше неспокоен и унил, и всяка вечер имаше нужда от няколко коктейла, за да се ободри. Евтиното уиски беше отровно, а доброто — под неговите възможности. Когато отиваше да танцува с Чъми, той винаги трябваше да носи едно шише в джоба си. Тайно наливаше джин в содата, за да дойде в добро настроение. „Дай и на мен една капка“, казваше Чъми на всеки десет минути.

Пап се зае със своя нервен зет и двамата водиха сериозен разговор като мъж с мъж. Резултатът беше, че бащата му намери място в управлението на клона на дружество „Кънсълидейтед Ойл“, в Лос Анджелис. Дадоха му една стая, писалищна маса, карта с криволинейни статистики по стената, един сериозен и кисел секретар и титлата заместник-директор.

Всяка събота той намираше на писалищната си маса чек в син плик. Не разбираше нищо от петрол, нищо не разбираше и от търговия. Той знаеше това, а и всички други го знаеха. Четеше вестника, решаваше кръстословици, изпушваше множество цигари и беше благодарен, когато някой дойдеше при него да му прочете някое писмо или да убие времето. В заседанията на управлението той имаше най-слаба представа за това, върху което се говореше, а когато го питаха за мнението му, той се съгласяваше с другите. Това отнемаше всичките му сили и той се чувстваше като проядена от червей ябълка.

— Трябва да се срещате с подходящи хора, млади човече, и тогава ще си пробиете път в света — поучаваше го пап.

В своето благоволение той настани младата двойка в къщата в Пасадена, преди да я напусне, и заяви, че двамата трябва да живеят там и да представляват семейството. Къщата беше огромна. Гараж за пет автомобила, изкуствен водопад с осветявани води. Множество големи и чудесни, съвсем нови „старинни вещи“, черковни прозорци и разстроен орган в салона. Гоблени в спалнята. Едно огромно италианско легло — стил ренесанс, в което чрез изстрелване на сачма бяха направени „дупки от червеи“. Това беше новото бойно поле на Тейлъровото домакинство.

Когато вечер се върнеше у дома си, Франк намираше много гости, които очевидно се забавляваха. Той обикаляше и наливаше коктейл на хора, които не познаваше.

— Кой е онзи висок, благообразен човек, който току-що влезе? — попита един от компанията.

— О, това е моят съпруг — каза Чъми. — Ела тук, миличък, и се поклони.

„Нула без никаква цифра отпред“ — така го наричаха хората.

От време на време двамата разискваха съвсем спокойно въпросите и решаваха, че би било най-добре да се разведат, но нищо не излизаше. Франк беше почти сигурен, че Чъми не му е вярна. Той я попита за това. Тя заплака.

— Нека бъдем цивилизовани — помоли тя с трепкащи клепки. — Не мога да направя нищо, когато ми харесва някой друг мъж. Пък и ние сме модерни хора.

Работата завърши с това, че Франк помоли за прошка.

През тази зима умря бащата на Франк. Едва през последните няколко седмици, когато болките го караха да реве като животно, мисис Хенли се реши да повика истински лекар. Но беше вече твърде късно. Преливания на кръв, една отчаяна операция за рак, която Хенри Тейлър не преживя. Франк се почувства онемял и смразен: отдавна се беше отчуждил от баща си.

Скоро след смъртта на съпруга си мисис Хенли бе сполетяна от голямо щастие. Тя притежаваше в долината Сан Фернандо малко земя, която беше принадлежала някога на един чифлик и оттогава почти не се използваше. Сега едно филмово дружество пожела да се настани там. Мисис Хенли получи добра цена и се настани в Саут Бенд, където все още имаше действително добри хора. Откакто филмовата индустрия се разпространи навред около Лос Анджелис, градът беше нараснал и беше придобил тон, който не се харесваше на хора като мисис Хенли.

Късно една нощ, месец след това, позвъни телефонът край леглото стил ренесанс. Франк посегна в тъмнината да вземе слушалката, без да си отваря очите.

— Тук Уестър Юниън — чу той. — Една каблограма за вас. Да я прочета ли?

— Карайте — измърмори Франк със затворени очи.

— Каблограмата идва от Хонолулу. Тя гласи: „Мами, М-А-М-И фатална автомобилна злополука Стоп. Нашата загуба непоправима Стоп. Подпис Лестър Л-Е-С-Т-Ъ-Р“.

— Тя? — каза Франк.

— Да я прочета ли пак? — попита телефонистката съчувствено.

— Не, благодаря. Достатъчно — каза Франк.

Той сложи слушалката, седна в леглото и запали лампата. Чъми дойде от съседната стая, застана неподвижно до вратата. Напоследък тя се беше преместила от леглото в стил ренесанс.

— За мен ли беше? — попита тя. — С кого говореше?

Той я погледна разсеяно. Тя носеше тънка нощница с цвета на чайна роза, а лицето й лъщеше от крем.

— Не — каза той. — За мен беше.

Той пак изгаси лампата. Плачеше му се. Но единственото място, където можеше да склони главата си и да плаче, беше широкото, меко и бяло рамо на мами.

През третата година на брачния му живот с Чъми работите на дружество „Кънсълидейтед Ойл“ тръгнаха на зле. И не само петролът — всичко беше под гаранция на времето в Америка и целия свят. Богинята на благоденствието, обожаваният идол на Америка, беше отвърнала лицето си. Паника из борсата, катастрофа, депресия, безработица. Франк Тейлър, орнаментът, бе уволнен. Той тръгна да търси работа, както правеха милиони други млади хора. Малкото, което знаеше от химията, не беше голяма препоръка, а и той беше забравил половината от онова, което знаеше някога. Разнасяше по редакциите на вестниците най-добрите си фотографски снимки. Пишеше писма, използваше всяка връзка, останала от старите дни в „Сигма Алфа Епсилон“, телефонираше и настояваше за права, каквито смяташе, че има. От три месеца той не беше спечелил нито един цент, но въпреки това животът продължаваше да си тече все така пищно в псевдоиспанския замък на Пейдж. Най-после получи работа срещу тридесет долара седмично в лабораторията на едно малко филмово дружество, където един брат от „Сигма Алфа Епсилон“ беше директор.

Понеже това беше първата истинска работа в живота му, самочувствието му се възвърна. По това време Чъми отсъстваше за дълго от къщи. Тя се беше проявила като добра играчка по тенис и предприемаше със своите приятели от тениса турне след турне. Една редица безвкусно изработени купи бяха сложени в спалнята и върху писалищната маса. Франк уволни прислугата и заключи огромната празна къща. Той се оттегли в една къща и там очакваше завръщането на Чъми. Тя си стегна куфара и замина за Ню Йорк. Беше явно скъсване.

— Жена ми отиде на гости у родителите си — казваше Франк тактично на познатите, които питаха за нея.

Една кралица седна на масата на Тейлър в бюфета на студиото. Тя носеше бяла, бродирана със злато рокля с шлейф от епохата на Първата империя, а лицето й, въпреки жълтата мазна боя, беше красиво.

— Както обикновено — чер хайвер и шампанско! — каза тя на келнерката.

След малко се появи една чиния с гъста супа от фасул и най-елементарното от всички питиета, една болнавозелена шумяща течност, наречена Гърмяща сода.

— Няма напитки в тази дупка — забеляза кралицата. Тя въздъхна, сложи лакти на масата и започна да сърба супата си. Имаше дебел, пиянски глас и най-грубия акцент, който той беше чувал дотогава. — Вие също ли сте актьор? — попита тя, след като го беше разгледала добре.

— Не, аз работя в лабораторията — отговори Франк.

Очите й се плъзнаха с удоволствие по тялото му — от горе до долу.

— С вашата външност? — каза тя, но въпреки безсрамния начин, по който му правеше аванси, Франк чувстваше да пропълзява по гърба му някаква приятна топлина. Кралицата избърса челото си със салфетка, пооправи си червилото и потупа Франк по главата като си тръгна.

— Довиждане! — каза тя.

Пънк проучваше мъжете по свой маниер.

— Това, от което имате нужда, е да се напиете — каза тя, когато тяхното познанство беше още ново. — Приличате на усукана връв, човече. Напийте се — и всичко ще се оправи.

Франк Тейлър се напи и всичко изглеждаше вече наред. За Пънк животът се въртеше около алкохола.

— Тази нощ съм свободна — каза тя. — Какво ще кажете, младежо? Вие ще донесете уиски, а аз ще се погрижа за останалото.

Тя живееше в олющена къща на една пресечка на булеварда „Холивуд“. Останалото се състоеше от едно легло, което Пънк свали с трясък от стената.

— О, какво щастие! — извика тя с радост. — Понеделник! Чисти чаршафи! Обикновено тия подлеци съвсем забравят за това.

Но тя беше сърдечна лека жена и красиво сложена и не вдигаше шум около такова просто удоволствие, каквото е спането. „Тази вечер съм заета с изграждането на своята кариера — но утре…“, казваше тя, докато рисуваше на лицето си една голяма, тъмночервена уста. Пънк беше дубльорка на една филмова актриса, която не беше отишла много далеч. Удоволствието, което Франк изпитваше, когато беше с нея, приличаше на облекчението, което изпитва човек, който цели часове е носил тесни обувки и най-после ги е събул. Между тях не ставаше дума за любов, но те се смееха много, когато Пънк започнеше да прави своите хапливи забележки за големите шефове в студиото.

Една нощ, когато Франк излизаше от стаята на Пънк, двама мъже станаха от зелената плюшена софа, която беше подходящо украшение за входния хол на сградата. Там светеше през цялата нощ слаба лампа, а външната врата беше винаги отворена за късни посетители, както във всички къщи от този род.

— Мистър Франк Тейлър? — попита по-високият от двамата, като пристъпи близо до него.

Франк направи стъпка назад, защото знаеше, че мирише на уиски и не е спретнат.

— Да, какво има? — попита той с празна глава.

— Името ми е Стюбър. Аз съм адвокат. Вашата жена ми даде инструкции… — каза човекът.

Франк запали цигара, за да дойде на себе си. Дрипавият хол с неговите испански претенции, плюшената софа, кутиите за писма по стените с имената на собствениците им, неопределената миризма, цялото невъзможно, непривлекателно положение…

— Не може ли да разискваме другаде по този въпрос? — предложи той, като отвори вратата към улицата. Но навън валеше един от редките, но убийствени проливни дъждове на Южна Калифорния.

— През последните три седмици вие сте прекарали четири нощи с една девойка на име мис Катрин Грийн — прочете адвокатът от документ, който държеше под слабата светлина. — Детективът Морган — ето го — ви е наблюдавал.

Детективът Морган се поклони. Той имаше характерните за неговата професия широки плещи и пристегнат корем.

— Вярно ли е? Мисля, че ще е по-просто за всички заинтересовани, ако признаете, че е вярно — каза Стюбър с тон на милосърдна сестра, която ви дава горчиво хапче.

— Вярно е — каза Франк и след това покашля, за да изчисти гърлото си.

— Не е ли възможно да бъдем цивилизовани? В края на краищата ние сме модерни хора. — Той си спомняше думите й, но явно цивилизацията на Чъми не отиваше много надалече. С дима от цигарата си той глътна горчивата си слюнка.

— Това е формалност — то опростява развода — каза адвокатът. Ние сме мъже и се разбираме взаимно — говореше изразът на лицето му.

— Лека нощ! — каза Франк и това прозвуча като обида.

Той отвори вратата, излезе навън под дъжда. С удоволствие се остави дъждът да го измокри до кости.

През онази нощ на принудително кацане, когато се запозна с Рут Андерсън, Франк Тейлър беше стигнал почти до дъното. Историята бе раздухана широко във вестниците. Пънк му показа вратата. Тя беше имала заради него неприятна сцена с директора — човек от „Сигма Алфа Епсилон“, на когото се надяваше. По същата причина Франк изгуби своята дребна служба. Той замина за Ню Йорк, където се срещна с Чъми, и двамата се държаха като канибали. Когато си казаха каквото мислят един за друг, не ги свързваше вече нищо. Бащата Пейдж се беше отнесъл с него така, сякаш Франк беше прокажен, макар сред широк кръг хора да се знаеше, че старият господин издържа една девойка във вила на Седемдесет и втора улица. Животът на Франк беше развалина, когато той се качи на самолета. Нямаше дори достатъчно пари за пътуването. Един приятел от неговото полезно братство, който имаше връзки с въздухоплавателната линия, беше изкопчил безплатен билет за него под предлог, че Франк е фоторепортер. Франк изпитваше мрачно удоволствие, когато навлязоха в бурята и самолетът заподскача нагоре-надолу. „Надявам се, че цялата тази проклета работа ще се сгромоляса долу в пламъци, мислеше си той непрекъснато. Един трясък — и всичко е свършено. Няма никакъв смисъл човек да живее. Великолепно би било, ако моят безплатен билет включва и погребение с всички почести“.

Вниманието на стюардесата го отчайваше. „Благодаря, аз винаги сменям сам пеленките си“, мислеше той нервно. „Кафе? Не, благодаря“. Ако беше отрова… „Това беше едно добро подскачане, но не достатъчно силно, за да ни запрати с носа надолу. Ето я, пак иде. Това помага. За какво? Хубава каша забърках от живота. Ако можех само да дойда при теб, мами…“.

Тя му донесе едно одеяло и го зави. Имаше хубави кафяви очи. Майчински очи, почувства той внезапно. Гледаше го благо и се мъчеше да го ободри с усмивка. Беше слаба и малка като дете, обикновено момиче, но имаше майчински очи. „Сега ще кацнем“, каза му тя. „Милост, помисли си Франк Тейлър в отчаяние. По-добре щеше да бъде, ако не трябваше на шега да кацаме“.

Неговото самоубийствено настроение изчезна в момента, когато го заплашваше действително опасност. Той гледаше плахо в мъглявата нощ, в която се лутаха. Внезапно той пожела да живее, силно и решително пожела да живее; мигновено му се стори, че щеше да изгуби най-добрата част от живота, ако този идиотски самолет се разбие в земята. Изведнъж усети простия, универсален сляп човешки страх от смъртта. Девойката дойде, привърза го с ремъците. Тя загърна одеялото около краката му, сякаш те бяха нещо чупливо.

„Може да последва слаб удар“, каза тя с успокояваща усмивка. Той я проследи с очи, когато тя се обърна и отиде да обслужва пътниците. Беше олицетворение на спокойствие, яснота и чистота. Той не снемаше очи от нея; когато моторите спряха и те заслизаха надолу, устните й ненадейно побеляха, но тя храбро продължи да се усмихва. Той никога не беше виждал нещо тъй покъртително, като тези пребледнели, но успокоителни устни. Той чувстваше, че трябва да я хване и да притисне главата й на рамото си, за да й попречи да вижда; да я закриля и да й помага, да не е потребно само тя да бъде храбра. Всичко това се мерна бързо и сляпо през чувствата му, докато се спускаха надолу. След това дойде трясъкът.

Това беше кризата на неговия живот. Когато й помагаше да отвори вратата, когато, усещайки болката от своите строшени ребра, тичаше по безкрайния тъмен планински път сред ледения вятър към най-близката къща, той знаеше най-после, че пак е мъж, че може да се изправи на крака. Той се вкопчи в Рут, държеше се здраво за нея.

— Имам нужда от вас — казваше й той хиляди пъти. — Вие сте ми необходима. Никога няма да ви изоставя, докато и вие не ме изоставите.

А тя му разказваше за своето детство.

— Аз съм вашето болно котенце — казваше той. — Аз съм вашата бедна студена жаба.

В неделни дни те излизаха на разходка по улиците на Ню Йорк. Той държеше ръката й здраво в джоба на палтото си. Там беше топло — един малък дом с нейната ръка в джоба. За известно време той имаше дори работа; поставяше плочите на грамофона в музикалния отдел на един магазин около Коледа, когато бяха назначени извънредни помощници. Това трая само три седмици. Ако не беше Рут, той никога не би могъл да изживее тези месеци на безработица, докато минаваше през мъченията на бракоразводния съд. Ребрата му заздравяха, но още известно време го болеше, когато дишаше. Но в неговия вътрешен механизъм се беше строшила някаква пружина, която никога нямаше да се оправи. Рут не беше направена от лунен прах и той знаеше, че това, което чувства към нея, не е опиянението на Хавайските острови. Той беше разстроен, а тя имаше силата да лекува. Той се държеше внимателно с нея, защото сега вече беше запознат с някои от потъналите канари между мъжа и жената. Знаеше, че желае да има Рут на всяка цена, и беше готов да работи за това, да чака. С радост би склонил главата си в скута й и би останал така, но нямаше място, където те биха могли да бъдат сами. Дали не бяха позволени посещения в малкия хотел на Второ авеню, където той живееше срещу четири долара седмичен наем? В общежитието на Рут, фантастично наречено „Славеев клуб“, мъже влизаха само в приемната, където винаги имаше рояк момичета, насядали около камината от имитация на мрамор. Те не притежаваха и онова убежище за всички американски влюбени, каквото беше автомобилът. Понякога вземаха такси, но това отравяше всичките му милувки, понеже той знаеше, че Рут ще плаща. Затова двамата обикаляха постоянно около блока, в който живееше Рут, седяха в тъмните кина, на втория етаж на омнибусите, на пейките в Централния парк или на крайбрежната алея, хванати за ръце.

Той се задържаше на повърхността на водата чрез случайна работа, която нямаше нищо общо с химията. Беше си изработил сложна, но ефикасна система за през седмиците, когато не можеше да спечели съвсем нищо: обикаляше ония от приятелите си, които можеха да му заемат пари. Каквито и да бяха затрудненията му, той никога не залагаше, не продаваше своя фотоапарат и фотографските си принадлежности. Понякога вадеше шлагер и продаваше няколко снимки на някое списание. Той имаше известен талант за широки плакатни ефекти. Рут сбръчкваше чело, когато се мъчеше да измисли какво би могло да се направи с тази негова дарба, но въпреки напрегнатото мислене, те не можеха да измислят нищо.

— Бедно създание! — казваше той. — Ти си се хванала с един нехранимайко.

Рут се смееше.

— Ти си гений! — казваше му тя. — Не знаеш ли, че всички гении страдат в началото?

Един ден стана чудо: не някое от големите чудеса на света, но все пак чудо. Мисис Хенли му писа за рождения му ден и казваше, че като подарък купила един билет от ирландските конни състезания и записала името му като съучастник в играта. „Хиляди благопожелания и дано благословията на небето се излее над теб, мили Франк. Дат се запозна с един много известен търговец.“ Франк захвърли настрана писмото и го постави в същата категория, в която поставяше диетите и природолечението. Един ден се получиха за него сто тридесет и четири долара. Това значеше едно зимно палто, два чифта обувки, един жълт филтър (старият се беше счупил при голяма катастрофа) и една нощ гала тържество с Рут. Франк отърси от себе си мечтата да си купи уред за измерване времето за експониране. Вместо това излезе и купи два билета за театър, изпрати на Рут три букетчета за закачване на роклята и отиде да я вземе с такси. За една нощ той игра пак ролята на син на мами, галеният син на голяма къща, който беше наследил разточителството на своите хавайски прадеди. Двамата седяха тържествено един до друг, важни, Рут в дълга коралово-червена рокля, която му изглеждаше очарователна, а той с нова вратовръзка, нови обувки и един стар, изгладен като нов костюм. Пиесата, която гледаха, беше отегчителна, макар и известна, но това съвсем не ги лишаваше от удоволствие. Единственото, което имаше значение, беше да идат на театър — тъй както правеха хората, които имат работа. Преди това той нахрани Рут с долар и петдесет, а след театъра вечерта стана наистина великолепна. Те отидоха в един от баровете, които изникнаха непосредствено след вдигането на забраната на алкохола, и Рут се разчувства много след един коктейл „Манхатън“. След това се преместиха в „Хавайския рай“ на Четиридесет и втора улица, където имаше два палмови дънера с големи зелени смачкани листа от хартия и трима мъже с книжни ветрила и хавайски китари, за да създадат безгрижната и сумрачна атмосфера на южните морета. Това беше достатъчно, за да зарази Франк със сантиментална носталгия за неговите острови.

— Искам да се върна пак в своята малка тревиста колиба в Кеола Кенуа, на Хавайските острови — пееше той с възторг, като танцуваше с Рут под книжните палми.

След малко той забеляза, че две очи го фиксираха в прибулената светлина и откри, че това бяха очите на Чъми. Чъми, неговата жена, доста пийнала, в хермелиново манто, с диамантени гривни от китката на ръката до лакътя, Чъми в компанията на няколко господа във фракове и също тъй пийнали като нея. Франк изпита силно желание да предизвика някоя сцена, за която щеше после да съжалява. „Във всеки случай добре е, че аз поне не съм пиян“, помисли си той, като отхвърли тази идея. Той притисна тъй силно Рут, че тя попита:

— Какво става, мили?

— Ще идем още сега да сключим брак — каза той мрачно.

Те танцуваха съвсем до Чъми. Чъми поздрави с ръка и гривните й заблестяха.

— Още сега, веднага? — попита Рут, смеейки се.

— Право там отиваме — още тази вечер отговори Франк мрачно.

Рут само поклати глава.

— Защо не? — попита той упорито.

Рут обмисляше сериозно въпроса, докато продължаваше да танцува.

— Когато се оженим, аз ще искам да имаме деца — каза тя, но тези думи подхождаха толкова малко на заобикалящата ги обстановка, че Франк прихна да се смее. Но Рут не се остави да бъде отклонена.

— Петдесет долара седмично и една малка къща някъде извън града — настояваше тя. — Няма нужда да имаме елегантни съседи. Малка собствена градина, куче, котка и едно дете — или две. Така разбирам аз женитбата.

Тримата окичени с венци мъже свиреха „Крал Камехамеха“ като съпровод към нейното предложение. Сърцето на Франк се сви, когато Рут описваше бъдещето. Една къща в предградията, една детска количка в хола, евтини мебели, купени на изплащане. Той мълчаливо помогна на Рут да си облече мантото, облече си новото палто и напусна „Хавайския рай“, без да хвърли поглед към Чъми. Отведе с такси Рут у дома й и му останаха шест долара и четиридесет цента. След всичко това те не се бяха приближили до брака.

Най-сетне Лестър Инграм, добродушният втори съпруг на мами, намери работа на Франк, работа с неопределен характер във филмовото и фото дружество „Еос“. Когато дойде моментът да се разделят, Рут се усмихваше също тъй храбро, както се беше усмихвала през онази нощ в самолета. Валеше слаб сняг, когато Франк се качи в огромния омнибус, който беше най-евтиното средство за отиване във Ванкувър, където трябваше да се качи на парахода.

В парахода той пътува в трета класа и мина по северната линия, която се движеше настрани от Хавайските острови. Той тръпнеше при мисълта, че ще види пак острова, където се беше родил и където беше умряла мами.