Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Hotel Shanghai, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Боян Георгиев, 1948 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- analda1 (2018)
- Корекция и форматиране
- egesihora (2018)
Издание:
Автор: Вики Баум
Заглавие: Хотел Шанхай. Книга 1: Хората
Преводач: Боян Георгиев
Година на превод: 1948
Език, от който е преведено: немски
Издание: трето
Издател: „Наука и изкуство“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Печатница: ДФ „Бряг-принт“ — Варна
Отговорен редактор: Магдалена Попова
Художествен редактор: Тотко Кьосемарлиев
Технически редактор: Теменужка Хаджииванова
Художник: Веселин Дамянов
Коректор: Цветана Георгиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6831
Издание:
Автор: Вики Баум
Заглавие: Хотел Шанхай. Книга 2: Градът
Преводач: Боян Георгиев
Година на превод: 1948
Език, от който е преведено: немски
Издател: „Наука и изкуство“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Печатница: ДФ „Бряг-принт“ — Варна
Отговорен редактор: Магдалена Попова
Художествен редактор: Тотко Кьосемарлиев
Технически редактор: Теменужка Хаджииванова
Художник: Веселин Дамянов
Коректор: Цветана Георгиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6832
История
- — Добавяне
IV
Елена Грубова
Русия беше покрита от дебели пластове забрава. Всичко, което можеше да си спомни Елена, бяха призматичните лампи на един блестящ полилей. Когато лежеше в леглото като дете с болно гърло и слаба температура, блестящият полилей беше над нея, за да й прави компания. Той висеше в средата на една гипсова розетка на високия таван, мухи бръмчаха около неговите клони — защото в очите на Елена полилеят имаше клони и беше жив като всяко дърво в парка — а слънцето правеше неподвижни дъги от блестящите малки капки. Когато папочка крачеше нагоре-надолу край главата й, кристалните капки започваха да се люлеят леко и блестяха с бели и цветни искри, което караше отраженията да бягат като живи същества по тавана. Бавачката влизаше на пръсти:
— Полосчи три раза, голубушка — казваше тя. — Трябва да направиш гаргара три пъти, мое малко гълъбче.
Елена неохотно правеше гаргара с пурпурно обагрената антисептична вода. Освен това ето и Гриша, брат й, в малка униформа. Той идваше за великденските празници и всички се прегръщаха и целуваха: „Христос воскресе!“. „Наистина воскресе!“.
— Говорете на френски — казваше мамочка.
Една нощ Елена бе грабната от леглото и като селско дете обвита в някаква вълнена дреха. Тя никога не можа да забрави кухненската миризма на дращещата вълнена дреха по лицето й, дори когато беше забравила всичко останало. Бягството остави само едно неясно петно в паметта й. Врява, шум и безкрайно, безкрайно пътуване в претъпканите влакове.
В един ъгъл на самотна станция Чирикови я намериха. Понеже госпожа Маринова й беше разправяла хиляди пъти историята, Елена не можеше да не запомни всичко.
В един ъгъл детето беше оставено на земята съвсем самичко, заспало. — „Откъде си?“ — попитах аз, когато то се събуди. — „От дома“ — каза то. — „Къде е твоят дом?“ — попитах. Момичето не знаеше. То не знаеше на колко години е, нищо не знаеше. — „Как ти е името?“ — попитах. — „Елена“ — каза то. — „Елена чия?“ — попитах. — „Елена Фьодоровна Грубова“ — каза тя съвсем ясно. Тя знаеше името на баща си и всичко. — „Къде са родителите ти?“ — попитах я аз. Тя се извърна и не отговори. — „Гриша също ли е умрял?“ — попита тя по-късно. Сърцето ми се обърна. А това дете беше съвсем самичко, беше мило дете, с къдрави коси и в своите дрипи изглеждаше като принцеса. Когато я преоблякох за пръв път, намерих няколко предмета, привързани на кръста й в една малка торбичка — една гривна и две брошки. Понеже бяха старомодни и не много ценни ги продадох в Цариград. В името на Божието милосърдие запазих детето, но каква благодарност получих за това, питам, каква благодарност?
Мадам Чирикова беше добродушна жена, докато се възхищавате от нея заради добрия й характер; тя прави жертви дотогава, докато се забележи това, и вдига голям шум около постъпката си. Тя не можеше да страда от главобол или от ухапване на комари, без да покаже шумно пред цялото семейство своето тихо мъченичество. Господин Чириков, дребен, унил господин, е бил някога второстепенен журналист, може би той би бил в състояние да промени възгледите си и да се постави на разположение на новия режим, но се боеше твърде много от болшевиките. От страх той осъществи героичното начинание да бяга през цяла Русия — от С. Петербург до Одеса и оттам до Цариград.
Чирикови имаха три деца. Момчето се наричаше Гриша, както беше името на Елениния брат. Имаше много беларуси, които живееха в Цариград в една порутена къща, построена от дърво със смешни стълби и решетести затворени чардаци. Паразитите в стените се смесваха с паразитите, които бежанците бяха донесли със себе си в своите дрехи. Те готвеха на цял ред петролни лампи и се караха за произхода на различните миризми.
Елена чувстваше ясно, че е различна от другите бежански деца, съвсем различна от Чириковите деца например, които имаха черна коса, прегърбен нос и не можеха да говорят френски.
Точно както в началото на войната хората мислеха, че тя ще свърши след няколко седмици или най-много след няколко месеца, така и сега те гледаха на своето сегашно положение само като на неприятен антракт. Мъжете от малката колония всеки ден донасяха успокоителни слухове от кафенетата и от улиците: бялата армия напредвала, червените били претърпели съкрушително поражение, още две седмици търпение и те всички щели да се върнат в С. Петербург още два месеца търпение — търпение, търпение. Всяко семейство беше донесло със себе си малко пари или скъпоценности и от това живееше. Това беше само антракт, нужно беше още малко търпение. Вечер те пееха руски песни и очите на всички се насълзяваха, защото обичаха да плачат, а техните носталгични души бяха винаги пълни и готови да прелеят.
Елена намрази своите благодетели още в момента, когато ги видя. Тя мразеше високо пристегнатите, но меки гърди, към които мадам Чирикова я беше притиснала, когато реши да осиновят изоставеното дете. Мразеше пожълтелите от тютюн пръсти на господин Чириков, и червената жар, и дима от цигарите му нощно време в стаята, където спяха всички те — шест души, родителите на леглото, децата на пода. Най-много от всички мразеше тя Гриша, чийто глас беше просто съкрушителен и чието лице беше покрито с пъпки, които той се мъчеше да изстисква, като с език издуваше бузата си и въртеше главата си насам и натам пред строшеното огледало, което беше общо. Русия се отдалечаваше все повече от Елена и заприлича най-сетне на отблясъка на дъгата в някакъв люлеещ се кристал.
Тя ужаси Чирикова, когато поиска да се запише в турско училище, но прокара желанието си. Знаеше вече доста добре лесните букви на френския език и сега започна да учи турската азбука. Гриша се опита да й покаже как изглежда руското писмо и накрая тя обърка трите азбуки и езици, докато Чирикови започнаха да й се смеят. Елена замахна в отчаянието си и изби един от зъбите на по-голямото момиче на Чирикови. Господин Чириков взе да пердаши Елена. За първи път Елена чу сълзливите думи: „В името на божието милосърдие я прибрах, но каква благодарност досега, каква благодарност?“.
Елена беше тъй огорчена, че не издаде нито звук, докато траеше боя, а след това отказа да обещае, че ще се поправи.
— Радвам се, че избих зъба на Вера — каза тя, щом господин Чириков, изтощен, остави кожения ремък, който иначе употребяваше за точене на бръснача си.
Елена беше дълбоко убедена, че е направена от по-добро тесто, отколкото Чирикови и че не бива да се оставя да търпи унижения от тях. Тя успя някак да се докопа до един тежък стар револвер и заяви, че ще застреля първия човек, който се опита да я обиди пак.
Понякога тя изчезваше за половин ден и се криеше в турските гробища на Босфора, където розовите храсти се разстилаха от един надгробен камък до друг. Там тя се свиваше, прегъваше се от плач; изпитваше такъв непоносим копнеж за папочка, за благоуханието на брилянтин в неговите свилени мустаци, за отдавна изгубеното чувство на сигурност в неговите прегръдки. Понеже не знаеше нищо за своя произход, за своето семейство и за своето минало, тя започна да ги чертае сама. От блестящите кристални полилеи скоро тя създаде една цяла къща, един дворец с много прислужници и с герб над портата, какъвто беше видяла веднъж по време на една разходка в Царское село. Гриша стана царски паж, мамочка принцеса, папочка — принц. Когато Чирикови съобщиха за своето намерение да осиновят Елена, сирачето на неизвестни родители, тя се ядоса, насочи револвера си към тях и заплаши с убийство и самоубийство.
— Това е цялата благодарност… — извика още веднъж мадам Чирикова.
Когато се разбра, че положението в Русия не е антракт, а край и че е начало на ново състояние, светът се зае с руските бежанци. Направени бяха усилия да се абсорбират тези хора, които бяха толкова непрактични, но чувствителни, за да бъдат разделени на групи и разпределени в цяла Европа. В Цариград имаше английски комитет, на когото те бяха поканени да се обадят. Обществото на народите издаде нови паспорти, които най-после дадоха възможност на русите да отиват от една страна в друга. Елена създаде проблем на добронамерения, но твърдоглав млад английски майор, защото тя нямаше каквито и да било документи. С известни затруднения бе пресметнато, че е на осем или на девет години. Ако беше малко по-голяма човек би могъл да я обвини, че флиртува с майор Алден. Във всеки случай на следващия ден тя отиде пак при него, сама и тайно, и му повери, че паспортът й не трябва да бъде издаден просто на името Елена Грубова, а с титлата принцеса Елена Фьодоровна Грубова.
Офицерът се заинтересува от детето. Понеже се смрачи, той придружи Елена, защото според него улиците не бяха безопасни. Елена му разказа подробно за своето детинство, за блясъка на княжеския дворец на нейните родители. Алден вярваше на всяка дума от този разказ, защото той сам беше с твърде слабо въображение, за да може да лъже. Елена се чувстваше щастлива и весела, макар да не знаеше, че лъжата е неин вроден елемент. Тя се мъчеше да върви в такт с дългите крачки на офицера и усещането на неговата едра, топла ръка, която стискаше нейната малка ръчичка, събуди у нея за пръв път старото чувство за безопасност и закрила.
— Позволих си да доведа младата госпожица у дома й — каза той вежливо, като предаде Елена на Чирикови.
С куфари и завеси от одеяла мадам беше разделила стаята на две, а от петролната лампа се разнасяше миризма на готвено. В последния момент Елена притегли майора надолу и като обви ръцете си плътно около шията му, го целуна по устните. От мустаците му се носеше чисто благоухание на брилянтин и той разбираше френски.
В Белград мадам Чирикова се установи като шивачка, в Будапеща мосю Чириков беше допълнителен келнер, във Виена те отвориха козметичен салон. „В Русия имах собствена къща и четирима прислужници“ — разказваше мадам на своите клиенти. Това не беше вярно, но същото ставаше с всички тези руснаци: тяхната родна земя блестеше толкова по-ярко, колкото повече се отдалечаваше от тях, а миналото ставаше все по-разкошно, а настоящето — по-страшно. Съществуваше негласно споразумение между всички тях да уважават взаимно претенциите си, че в доброто старо време са били нещо голямо и значимо в Русия. Те масажираха лицето на клиентките си със своите красиви, меки ръце, наследство от всички руски жени, поставяха им червило и ги посвещаваха в някои от своите тайни на красотата. Скоро в Европа нямаше нито един козметичен салон, в който да нямаше поне един русин.
Елена прибави немски език към френския, руския, турския и унгарския, които беше вече научила. Тя беше твърде висока за възрастта си, твърде красива за ученичка. Беше винаги най-добрата във всеки клас и ако някога не успееше в някои от своите училищни работи, пламваше от яд и срам; не понасяше да не е най-високата, най-красивата, най-умната. Понеже се бе направила принцеса, нейна задача беше да покаже, че е по-добра от всеки друг. От лъжата произтече амбиция, която определи цялото бъдеще на Елена.
Във Виена Гриша Чириков започна да учи цигулка. Мосю Чириков работеше за едно реакционно списание, което издаваха русите. В кухнята мадам приготовляваше някакъв крем за лице, като твърдеше, че Павлова винаги употребявала този крем. Елена се шляеше по Керинтнорщрасе, зяпайки витрините на елегантните магазини. Нито една подробност от изложените дрехи не убягваше от погледа й. Тя превърна задната стая, в която живееше заедно с двете Чирикови момичета в работилница, където правеше дрехи за себе си и за семейството, а по-късно и за някои от техните руски познати; работата беше повърхностна, но дрехите имаха голямо очарование.
На четиринадесет години тя напусна училището и постъпи като ученичка в една голяма къща за дамско облекло. На петнадесет години бе взета от шевната машина, за да бъде манекен. Купувачите от провинциалните градове й правеха груби предложения. Елена се правеше, че не чува. „Тя е руска велика княгиня“, шепнеше главната продавачка на своите клиенти.
Елена се връщаше уморена и разсипана вечер вкъщи. Мадам Чирикова разправяше със страдалчески глас за всички изпитания, които е трябвало да преживее през деня. Когато се свършеше миенето, Гриша се оттегляше в кухнята със своя музикален статив и с цигулката си, за да се упражнява. Старите припевни звуци минаваха през старомодната стъклена врата. Двете Чирикови дъщери вземаха настрана самовара и го полираха. Мосю Чириков си редеше пасианс и се сърдеше на себе си, когато пасиансът не излизаше. Мадам сядаше пред кошницата с копринени чорапи за кърпене. „Самият дявол трябва да е измислил тези къси поли“, казваше тя горчиво. Кошницата оставаше непокътната пред нея. Тя отпущаше ръце в скута си. „Не мога да продължа…“, казваше мадам Чирикова драматично. Двете момичета започваха да се карат. Гриша си подаваше главата през стъклената врата. „Не мога да се съсредоточа при такъв шум“, оплакваше се той.
Чирикови винаги живееха в отдалечени квартали и винаги парите не им достигаха. Мадам правеше едни дългове, за да плати други. Мосю Чириков се впущаше от време на време в някое рисковано начинание — той вложи двеста австрийски шилинга в предприятието на един от своите руски приятели. Никога нищо не излизаше от тези предприятия. Елена седеше мълчаливо между тях, тя не принадлежеше на тяхната среда. Оправяше грижливо ноктите си, пришиваше нова гарнитура на някоя блуза, нагласяваше воал на шапката си.
Ненадейно мадам получаваше атака. Това беше някаква мистериозна болка в гърба й, която никой лекар не можа да обясни. Тя се облягаше със стенания на мъжа си и следвана от съжалителните погледи на дъщерите си, се дотътряше в спалнята си. Поръчваха на Елена да приготви торбичките с горещи трици, което единствено я облекчаваше. „Каква врява!“, казваше тя с отвращение. Тя не обичаше да остава самичка с Гриша в кухнята, защото Гриша беше влюбен в нея.
— Защо не се помъчиш да се обръснеш? — казваше тя на жаргона на манекенките, когато той приближаваше лицето си до нейното.
— Бръсна се два пъти на ден — уверяваше я Гриша и това беше истина. Въпреки това, бузите му бяха винаги бодливи и сини. — Силният растеж на брадата е признак на силен темперамент — казваше той с буйна гордост, като поставяше под брадичката си цигулката. — Ти не знаеш какво е в душата ми — казваше той, като започваше да свири.
— Нямам никакво желание да знам — отговаряше Елена.
Кухнята се напояваше с отблъскващата миризма на горещи трици. Елена напълваше торбичките, които бяха направени от стари чорапи на мосю Чириков. Дори пръстите й се гнусяха. Гриша оставяше настрана цигулката и се опитваше да хване Елена, когато излизаше от кухнята. Тя го отблъскваше.
— Какво ти е хрумнало? — извикваше тя насреща му със сподавен глас, за да не бъдат чути в спалнята.
Ненадейно лицето й се покриваше със сълзи, които рукнаха против волята й.
— За бога! — извикваше Гриша. — За бога, Елена, какво има? Какво ти е?
— Остави ме сама — аз съм толкова нещастна! — казваше тя, като затваряше вратата след себе си.
Гриша вземаше цигулката. „Ако не беше така безсърдечна, щеше да бъде по-щастлива“, мислеше си той.
Елена не беше сигурна дали беше на шестнадесет или на седемнадесет години, когато хер Лайбел, шефът и собственикът на модната къща, я заведе в Париж. Беше топло септемврийско време и хер Лайбел отиваше в Париж, за да види новите модели и да направи покупки.
— Вие имате добър вкус и разбирате нашите клиенти, Лени. Можете да ми бъдете полезна в Париж. Струва си да се направят разноски за пътуването ви — каза той делово.
Но Елена знаеше точно какво значи тази покана.
— Ще си помисля — каза тя, макар че беше твърдо решила да замине.
— Вие ще искате от мен да бъда добре облечена. Аз трябва да представлявам фирмата — каза тя два дни по-късно. — Сега имам нужда само от една ръчна чанта, но хубава, моята е евтина — каза тя един ден преди да заминат. — Още не съм сигурна дали моите втори родители ще ме пуснат да замина — каза му тя, макар че нямаше ни най-малко намерение да разправя на Чирикови каквото и да било.
Така тя успя да постави в шах Стария човек, както наричаха в магазина хер Лайбел и да се снабди с комплект облекло, преди да се съгласи в последния момент да приеме поканата, при която всяко момиче от другите манекени би подскочило от радост.
Хер Лайбел беше човек на петдесет години, който носеше добре скроени дрехи и се гордееше с приликата си с Менжу, най-новият филмов любовник. Той беше създал това ласкателно впечатление, като се оглеждаше често в огледалото на салоните за модни ревюта, а всички тези огледала бяха специално направени, за да отразяват стройна, удължена фигура на клиентите. Имаше безпогрешен инстинкт за качеството и в това отношение беше истински австриец. Качествата на материалите, дрехите, вината, храната, парфюмите, жените. Елена имаше качества от най-висока степен, тя беше А-1. Девойката беше толкова красива, приличаше на дама, беше толкова сигурна в себе си, че хер Лайбел, макар винаги да се беше смятал за човек, който може да се справя с големи дами, беше малко смутен, когато тя, без особени мъчнотии, отстъпи пред неговите желания.
Но Елена беше преценила Стария човек, дълго преди той да изпита онова смущаващо чувство, което го беше обзело в един парижки хотел с незаключената врата между нейната и неговата спалня. Хер Лайбел принадлежеше към оная най-обикновена разновидност женени мъже, които у дома си са най-добрите съпрузи и бащи, но по време на пътуване оставят настрана всякакви задръжки; каквото и да става извън домашното огнище, то няма никакво значение.
— Аз обичам жена си — каза той на Елена, когато тя седна на леглото му разсъблечена и готова.
А Елена отговори със студена, весела усмивка:
— Разбира се, виждам много добре това.
Тя искаше да се махне от Чирикови, да се махне от нетърпимите сантиментални обяснения в любов на Гриша. Оправдано беше всичко, което би й създало самостоятелен живот. На следната сутрин, като блаженстваше сама в своята баня, Елена се чудеше защо трябва да бъде вдиган толкова много шум около такава проста работа. Колкото до хер Лайбел, той се чувстваше леко охладнял и разочарован, когато поставяше силно препоръчания пояс „Джентила“ — корсет за добре облечени хора. „Вярно е това, което разправят хората — мислеше си той, — съвършените красавици не струват нищо в леглото“.
Работата бе тактично и спокойно доведена до нейния край. Елена загатна, че за хер Лайбел може би би било по-приятно, ако тя не се върне в неговата фирма и пред очите на неговата жена. И Старият човек й предложи да я остави с достатъчно пари да поживее скромно три месеца в Париж.
— Сигурна съм, че през това време ще намеря нещо — каза тя неопределено.
Тя дори го придружи до влака, стисна му ръката, вежливо избърса устните си о неговата гладко избръсната буза, която миришеше на най-добра лаванда. Преди да напусне Виена, тя беше изпратила на Чирикови една телеграма, сега им написа едно дълго писмо, опитвайки се да пише на руски, в което им благодареше и казваше, че не желае да бъде повече бреме за мадам. Най-добри благопожелания за всички и особено за бъдещето на Гриша.
И ето сега тя беше сама в Париж — една млада жена, поразително хубава като плакат, висока и с дълги крайници, с червена коса, бяла кожа, големи червени устни, зелени очи. Това, което мъжете си шепнеха по време на нейната първа разходка, беше достатъчно да запълни един порнографски том.
Първата стъпка в нейната кариера беше любителска и погрешна. Единственото нещо, което преживя, нейните връзки с художника Пиер Котен, бе малко опит и ново име. Цялото това chichi[1] на някаква руска велика княгиня не струваше вече нищо. „Остаряло клише, годно само за хумористични вестници“, казваше й Пиер. На Елена й беше трудно да изостави лъжата, която беше станала вече част от самата нея. Сега тя се казваше Елен Рьонар, защото това отговаряше на нейната червена коса. Понпон за частна употреба от страна на Пиер. Тя започна връзка с него, защото той имаше вид на гений, или поне Елена мислеше така. От изкуство разбираше само толкова, колкото да бъде лесно измамена; а още по-малко разбираше човешките същества; защото тя не гледаше на тях като на аритметични задачи, които трябва да бъдат решени. Пиер беше водач и център на един кръжок от млади художници, които го провъзгласиха за основател на нова школа. Някой беше казал шеговито за него, че той трябвало да преброи косите на Елена, преди да може да ги нарисува. Новият стил, сюрреализмът, беше анатема за него и той рисуваше мънички картини с микроскопична точност. Въпреки това всичко в тях беше особено странно нарисувано. Елена си представяше, че ще дели славата му като модел и негова приятелка. Понеже още говореше френски с онзи лек парижки акцент, който беше научила в детството си, тя бе приета радостно в кръжока. Тя бързо се приспособи към своята нова среда, а остроумието на тези художници й се хареса. Знаеше, че Пиер я използва; той се показваше в компания с нея, измъчваше я с безкрайни сеанси и най-сетне взе в заем пари от нея — последните остатъци от фондовете на хер Лайбел. Най-доброто, което може да се каже за Еленините чувства към Пиер, беше това, че тя го харесваше. Чак когато разбра, че той търпи само неуспехи, че отхвърлят картините му отвсякъде и че нямаше никакво бъдеще, той започна да й изглежда неприятен и смешен. Междувременно Пиер се беше влюбил в нея и не й беше лесно да се отърве от него.
Париж беше пълен с американци, парижаните се оплакваха, че техният град не е вече Париж. Въпреки това много от френските индустриални предприятия живееха от долара, големите модни къщи правеха своите модели тъй, че да отговарят на по-шумния американски вкус. Елена подари за цяла седмица своята компания на един американски търговец и реши, че той е много забавен човек. В началото на следващия сезон тя си намери работа като статистка в едно голямо ревю. Модата беше: ревюта с участието на голи момичета. Ония, чиито гърди можеха да бъдат показани, получаваха два пъти повече от другите. Елена стърчеше почти стеснително между всички тези широкобедрени, късокраки френски девойки. С един огромен куп от изкуствени гроздове на главата си, която прикрепяше с вдигнати ръце, тя минаваше бавно по сцената и очакваше предложенията на някой милионер. Но милионерите не идваха, защото средният човек винаги се бои от истинската красота. Малките кукли около нея имаха своите petit vieux[2], но никой не очакваше Елена при изхода на сцената.
След като беше живяла две години в Париж, тя видя пак Гриша. Отначало се появиха афишите, след това — предварителните реклами във вестниците, сетне самият Гриша, Гриша Чириков, виртуозът на цигулка, младежът знаменитост. Елена, която рядко плачеше, сега плачеше от гняв. Тя беше заложила парите си за лош кон, за мошеник, за Пиер Колен, вместо да заложи за гения, за Гриша. Със своята гладка и блестяща, сресана назад коса, със своите сини бузи, напудрени с бяла пудра, със затворени очи и облечен в елегантен, добре прилегнал фрак, Гриша изпълни програмата си, а публиката беше извън себе си от ентусиазъм.
След концерта Елена се присъедини към останалите, които се тълпяха в стаята на артиста и обви ръцете си около шията на Гриша по руски обичай.
— Аз съм женен — каза веднага Гриша и я представи на една слаба рускиня с големи очи, която очевидно очакваше бебе.
С опитния си поглед Елена измери роклята, коженото палто и пръстените на жената на Гриша. Тя не можеше да скрие от себе си, че всичко, което беше вършила досега, беше грешка.
През тази горчива нощ тя стана още по-упорита отпреди.
Не след дълго Елена заболя и загуби работата си в ревюто. Често боледуваше от гърло и температура. Сега в кръвта й гъмжаха стрептококи, подобни на верижки, зли бацили и тя едва не умря. Лежеше в леглото, гореше в силна треска, зад челото й бучеше и когато отвореше очи, виждаше полилея да се люлее и да се обръща над нея: една неясна дъга се спускаше над главата й и я задушаваше.
Изтощена и слаба, тя се зае да живее отново. Портиерката, която знаеше колко наем дължи Елена, без уважение или съжаление викаше подире й по стълбата, проявявайки липса на онази любезност, на която е способен френският народ, когато насреща има пари.
Елена се амбицира отново: тя искаше да стане певица. Всред суматохата от възхищения и поздравления след края на концерта на Гриша тя беше успяла да се запознае с мадам Черновска, една драматична жена с огромни размери. Мадам Черновска твърдеше, че била примадона в императорската опера в Санкт Петербург и показваше един портрет, на който Шаляпин беше написал: „На моята скъпа приятелка и голяма артистка Марта Черновска“. Тази жена, която взимаше на огромните си гърди всичко руско и го прегръщаше с фанатична любов, беше единствената приятелка на Елена по време на нейното боледуване. От време на време Черновска се изкачваше задъхана по тясната стълба и отиваше в стаята на Елена, като й носеше супа, която беше приготвила сама, студени пирожки, а веднъж дори и малка кутия хайвер. Тогава тя откри Елениния глас и започна да й дава уроци. Елена работеше усърдно над своето пеене. Черновска не искаше да й се плаща за уроците; все пак Елена трябваше да живее, докато бъде готова да се впусне в голямата кариера, която й предвещаваше мадам. Тя изостави своето френско име и прие отново ранга на велика княгиня.
През тази пролет Елена прибави към другите си езици и японски, защото й трябваха пари за да живее. Един млад японски принц, чиито очила го правеха да изглежда като дребен, изплашен учител, беше нейният пръв японски приятел. Той явно имаше неизчерпаеми доходи и беше научен да харчи пари по жени. Принц Хаяши се отнасяше към нея с голяма вежливост и неговото най-голямо удоволствие се състоеше в това, да я облича и съблича, да я използва като манекен за една безкрайна поредица нови дрехи. Фетишистката страст на японците към хубавите кимона на гейшите, той прехвърли върху парижките рокли, които двамата избираха заедно с продължителни проби. Елена разменяше своя френски срещу японския на Хаяши. Тя имаше съвършен слух за езици и скоро се научи да употребява всички дребни обрати, които в японския език отличават речника на жените от речника на мъжете. В компанията на Хаяши тя изтънчи вкуса си, а неговото несмутимо спокойствие и вежливост й действаха добре. Принц Хаяши имаше суровата гордост на феодален японец, но в същото време и по-нискостоящия комплекс на неговата раса, когато е в досег с европейци. Той беше най-приятният от всички мъже, които познаваше Елена, защото не само че не очакваше някаква проява на чувства от нейна страна, но дори бе сметнал за лош маниер една жена да проявява някакво чувство.
Месеците минаваха сред чуруликане на взаимни комплименти. След това Хаяши бе ненадейно повикан в родината си. Главата на неговото семейство, член на правителството, бе прострелян. Елена остана в Париж и стана душа на колонията на японските студенти. Те всички изглеждаха еднакво и се държаха съвсем еднакво, защото имаха строги правила за поведение. Елена почти не забелязваше, че е предавана от един на друг, чуруликаща, хубаво обличана, третирана с почтително внимание, подобно на скъпоценна наследствена кукла. Когато избухна войната в Манджурия, всички японци изчезнаха и Елена остана с едно малко банково салдо, с една боа от сребърна лисица и с кораво кимоно от античен, сребърен и зелен брокат.
От гласа й не излезе нищо. Няколко прослушвания извадиха наяве само обезсърчителни признаци и пълна липса на интерес. Добротата на мадам Черновска изстина. Елена преглътна това ново отхвърляне; стана като бетон, от който отскача всичко. Тя не беше обичала никого до сега през целия си живот, никого и нищо. Цветята й харесваха, само когато бяха много скъпи — виолетки през есента, момини сълзи през зимата, орхидеи, за да ги закичва на сребърната си лисица. При скъпоценностите не обръщаше внимание нито на формата, нито на изработката, а само на стойността им. Същото беше с хората: тя не се интересуваше от тях заради самите тях, а ги оценяваше само по това, каква полза биха могли да имат за нея.
И все пак Елена беше рускиня и някъде вътре в нея сигурно беше скрита душата на тази безгранична страна. Чувството лежеше дълбоко в нея, потънало и вкаменено. Една от особеностите на Елена беше това, че тя никога не сънуваше; целият премрежен и неопределен сумрачен свят на сънищата беше непознат за нея. Тя имаше безсънни нощи, но когато спеше, спеше толкова дълбоко, че ако изобщо сънуваше, забравяше всичко сънувано в момента, когато се събудеше. И все пак тя се смущаваше понякога, когато на сутринта намереше клепките и бузите си мокри, като че ли беше плакала в съня си.
Когато беше на двадесет и две години, Елена обърна амбицията си в друга посока, подобно на корабно платно, обърнато към слънцето. Беше й омръзнало да изоставя и да бъде изоставяна. Френското семейство и френският дом бяха непревземаеми крепости: вратите им залостени, подвижните мостове — вдигнати. Демимондът, в който живееше Елена, ставаше от година на година по-мрачен. Мъжете се бяха отказали да се опропастят заради кокотки. Всички жени носеха едно и също оръжие на съблазън: червила и пудри, боядисана коса, копринени чорапи, тънко като паяжина бельо, рокли, които шумоляха като блестяща кожа. Всички жени се движеха по един и същи начин, говореха на един и същи жаргон. Понеже бяха толкова щедри, тяхната стойност намаляваше. Девствеността не беше вече ценна, порокът беше загубил своята тайнственост и примамливост. Елена реши да се омъжи. Една добра женитба, сиреч женитба с богат мъж, и изглеждаше по-добра кариера от всяка друга. Но преминаването от нейната сегашна сфера в сферата на дъщерите и невестите не можеше да се уреди много лесно.
Тя прочете във вестника, че баронеса Майерлинк от Виена е отседнала в хотел „Атен“. Елена си спомняше добре за баронесата, защото като манекен в модната къща „Лайбел“ беше демонстрирала рокли пред нея. Баронесата беше сивокоса, напудрена жена с тънки устни в стил рококо и топчести ръце; тя винаги бързаше, заседаваше в хиляди комитети, уреждаше базари, цветни карнавали, томболи за подпомагане на благотворителни начинания и в действителност беше интригантка. Беше забавна и добродушна светска жена, която винаги си купуваше дрехи във виолетов цвят.
Елена й изпрати цветя в хотела: „Една стара обожателка си позволява свободата да Ви изпрати горещи поздрави. Елена, принцеса Грубова.“ На следния ден тя й се обади по телефона.
— Вие няма да си спомните за мен, баронесо. Вие ме познавате само от времето, когато бях изпаднала в лошо положение — но аз съм мислила толкова често за вас!
— Но разбира се, че си спомням за вас, дете мое. Вие бяхте белият слон на фирмата „Лайбел“…
В резултат Елена беше поканена на закуска. В черна рокля, с бели ръкавици и със сребърна лисица тя имаше вид на дама. Баронесата сияеше гордо във всички свои погледи, с които изразяваше своето възхищение към красотата на Елена.
— А животът щедър ли е към вас, мое дете? Но няма нужда да питам.
— Получих едно малко наследство, — каза Елена резервирано. — Моят вуйчо, генералът, почина. Аз живея много тихо в Париж. Понякога съм доста самотна.
Баронесата беше на път за Торкей.
— Какво съвпадение! — каза Елена с усмивка.
Тя също отивала в Торкей и също щяла да отседне в хотел „Империал“. Колко очарователно! Тогава те двете щели да се виждат по-често, каза баронесата, истински зарадвана. Тя имаше слабост към всичко хубаво.
— Тогава значи довиждане до много скоро! Довиждане!
Елена трябваше да напрегне всички сили, за да събере пари за пътуването и за престоя си в Англия. Тя беше гений, когато трябваше да се облече добре с малко пари. Когато пристигна в хотел „Империал“ в Торкей, тя бе приета в елегантната и весела компания на баронеса Майерлинк.
На тенис кортовете пак се срещна с майор Алден. Тя веднага го позна. Той изглеждаше по-млад, отколкото беше в Цариград, защото беше гладко избръснат.
— Ние сме стари приятели — каза тя, когато той й бе представен.
Той се изчерви и се смути. Още миришеше на лаванда. За миг пред Елена всичко изпъкна ясно — сухият прах по улиците на Пера, слабите лампи, нейната малка ръка топло и сигурно стисната в неговата голяма ръка.
— Веднъж ви дадох една целувка в Цариград — каза тя с усмивка и Алден се изчерви още повече.
Тогава всичко изпъкна отново пред него.
— Принцесата беше най-очарователното дете, което съм виждал до сега — каза той.
— Това не би повярвал никой, който я е видял днес — пошегува се един галантен и възстар господин.
Баронесата смяташе, че срещата и цялата история е очарователна и тази вечер устроиха празненство в чест на това.
— А как прекарахте цялото това време? — попита Алден, когато двамата танцуваха заедно.
— И добре, и зле — каза тя късо. Тя нямаше желание да го лъже. Изведнъж се почувства уморена, омекнала, отстъпчива. Опита се да намери думи за своето необичайно чувство. — Вие ми напомняте баща ми — каза тя замислено.
— Това интересува само психоаналитиците — отговори Алден.
Тя се направи, че не чу забележката.
— Вие сте първият англичанин, който танцува добре танго — каза му тя по-късно вечерта.
— Съмнителен комплимент — отговори той, когато тя се унасяше в колебливия и увличащ ритъм на танца.
— Защо съмнителен?
— Мъже, които танцуват добре танго, са обикновено жигола.
— Изключението доказва правилото.
— Благодаря. Колко време ще останете тук?
— Не говорете. Танцувайте — каза Елена.
Те танцуваха мълчаливо до края на танца. От компанията на масата ги аплодираха, когато се върнаха там. Елена беше изненадана от себе си. У нея се появи някакво ново и непознато чувство. Тя искаше да седи до Алден, да говори с него, да танцува пак с него. Когато той й каза лека нощ и наметна на раменете й вечерното й манто, тя очакваше някакъв таен знак или белег на нежност, но нищо такова не стана. Когато заспиваше, тя вече очакваше да го види на следващия ден. Той беше обещал да я тренира в играта й на тенис.
Елена беше вече събрала в Париж малко повърхностни знания по туристически английски. Сега тя се зае енергично да изучи езика. Има една стара приказка, че само първите четири езика са трудни. На Елена бяха потребни само две седмици, за да може да говори със същия акцент като Алден.
— Истински кеймбриджки английски — каза лорд Ингълууд, възстарият господин, който не можеше да се въздържи да не направи от време на време някои ласкателни намеци на Елена.
Баронеса Майерлинк, която от рождение умееше да сватосва, още първия ден беше привлякла вниманието на Елена върху факта, че лорд Ингълууд беше още ерген, а освен това и един от най-богатите мъже в Англия.
— Южноафрикански диаманти — пошепна тя на Елена.
Баронесата съчетаваше една обезоръжаваща наивност с обширно познаване на света. Нейният инстинкт й казваше, че Елена беше тръгнала на лов за мъж и й правеше удоволствие да й подаде ръка за помощ.
— Нашата малка принцеса е възможно най-очарователната — обърна внимание тя на лорд Ингълууд. — Би трябвало да бъде представена в двореца. Малко повече красота няма да навреди на Бъкингамския дворец.
Ингълууд, който беше късоглед, нагласяваше очилата си винаги когато Елена застанеше пред погледа му. Но Елена не му обръщаше внимание.
Ако някой й кажеше, че е влюбена в Алден, тя щеше да му се изсмее. Любовта не влизаше в програмата на нейния живот. Със снизходителна усмивка тя си позволяваше някоя малка сантименталност, а разходката през нощта в Цариград се мержелееше във всичко, което говореше на Алден. Тя чувстваше влечение към него може би защото той я познаваше от времето, когато тя беше близо до Русия, неразвалена и неопетнена. Един ден тя му разправи за полилея. На следващия ден той й донесе един кристален полилей, който беше намерил в един антикварен магазин. Това беше първият подарък, който Елена ценеше не по неговата стойност в пари. Тя губеше своите шансове след всички тези усилия, които беше направила, за да влезе в добро общество под крилото на една истинска дама. Остави се да бъде влачена от течението — за пръв път през живота си. Вървеше подир своите пориви, вместо подир своята полза и прекарваше с Алден всеки момент, който можеше да прекара с него. Това беше разкош, по-голям и по-великолепен от хермелиновите кожи и диамантите.
Очевидно Алден обичаше да е в нейната компания. Въпреки това, той беше резервиран и пазеше дистанция. „Това е от уважение към мен“, мислеше си тя. „То се дължи на неговото английско възпитание“, мислеше си тя пак и се усмихваше. Сезонът напредваше, парите на Елена се свършваха. Тя нямаше представа какво ще стане след това. „Аз свикнах толкова много с Фредрик!“, мислеше си тя извинително.
Той също изглеждаше да е унесен в мисли, неспокоен, неразговорлив и разсеян. За Елена бяха добре дошли тези признаци и тя се усмихваше в себе си. Една вечер, след един танц, той я поведе надолу по тясната скалиста пътека към залива, където топлият летен вятър галеше тънката й рокля.
— От дълго време исках да ви попитам нещо, Хелен — каза той, говорейки бързо. — Искате ли… бихте ли помислила върху това да се омъжите за мен?
— Не знам какво се казва в такива моменти, Фредерик… — каза тя доста задъхано.
— Почакайте малко — каза той. — Имам да ви кажа нещо друго…
Той хвърли цигарата си на пясъка, запали друга. Ръката му трепереше, Елена изпитваше дълбоко удоволствие от неговото вълнение.
— Вие сте много красива, Хелен, и бяхте много добра към мене — каза Алден. — И не се мъчехте да ме мамите, както правехте с другите. Аз ценя това много високо. Естествено, повечето от хората тук ви смятат за бохемка, макар да не ви го показват. Светът е много малък, а също и много толерантен — в известен смисъл. Моля не казвайте още нищо, Хелен.
Той сграбчи ръката й, за да я спре да говори, и тя остана мълчалива. Чувстваше се глупава и смешна.
— Вие не сте родена да бъдете авантюристка, Хелен, и струва ми се, че можете да направите концесии в замяна на това, че ще ви се даде заслуженото място в обществото. Това звучи по-брутално, отколкото е в действителност. Не искам да се разпростирам на дълго. Затова просто слушайте какво искам да ви кажа. Аз ще трябва да се оженя, и то много скоро. Моето семейство е много консервативно и много религиозно. Трябва да се оженя, за да дам опровержение на известни слухове, които са достигнали до ушите на моето семейство. Разбирате ли ме?
— Не напълно.
— Надявах се, че ще ме разберете. Вие имате голям опит, затова именно се обръщам към вас. Не мога да се оженя за някоя неопитна девойка от провинциално семейство. Аз… не искате ли да ми помогнете, Хелен?
— Да, с удоволствие. Но как?
— Аз нямам… никаква склонност към жените. Обичам един млад човек и никога не бих могъл да се разделя с него, никога. Това, което ви предлагам, е добро име и едно много, много искрено приятелство, моето приятелство и закрила — ако предпочитате да го наречете така. Няма нещо много блестящо, уверявам ви! Имам хиляда и петстотин лири стерлинги годишен доход. Това, за което бих искал да ви помоля, би било едно разбиране и уважение, и толерантност. Мислите ли, че бихте могла, Хелен?
Те се разхождаха по брега, а мълчанието след неговия въпрос ставаше все по-продължително и продължително.
— Дайте и на мен цигара — каза Елена.
Той потърси лицето й, когато припламна пламъкът на кибритената клечка. Тя вдъхна дима.
— Да — каза тя.
Умря нещо, което беше започнало да живее. Нещо, което се канеше да се разтвори, се затвори отново. Нещо у нея, което беше станало меко, сега стана твърдо като камък. Тя стана една способна мисис Алден, както беше по-рано способна ученичка, забележителен манекен, първокласна статистка, съвършена метреса на японските студенти. Каквото и да правеше Елена, мъчеше се да го направи съвършено — само че винаги правеше не това, което трябва.
Дауър Хаус беше в Хампшир. Къщата беше обвита в бръшлян, доста влажна в ъглите на стаите, с благороднически неудобства, с широки, отворени камини във всяка стая, с фино старинно сребро, с ексцентрични, но фанатично верни прислужници, които чуваха лошо, и с атмосфера, която миришеше на нещо старо и изсушено, угнетяваща със своята удобна скука. Елена, Хелен Алден, стана дори още по-резервирана и арогантна от останалите членове на семейството. В неделен ден тя отиваше на черква със свекърва си и с неомъжената си зълва Мейбъл. Вечер играеше бридж или плетяха за благотворителни цели мрачни дрехи от дращеща сива вълна. Алденови ходеха на гости у съседите и съседите идваха на гости у Алденови. В Лондон Фредрик имаше малко жилище в Дюк стрийт и изчезваше там на тактични интервали.
— Бихте ли искала да се видите с Джералд? — попита я той веднъж.
— Мисля, че ще бъде по-добре да не го виждам — отговори тя.
Тя се чувстваше умряла и погребана и ръцете й бяха винаги студени. „Ще трябва да поискам развод“, мислеше си тя, когато през втората есен сивите мъгли се спуснаха над Дауър Хаус. Тя беше разрушила с такава силна ярост своите чувства към Фредрик, че сега дори обикновената вежливост изглеждаше мъчителна. Може би тя щеше да бъде в състояние да му помогне, ако беше се помъчила да бъде към него блага вместо коректна. Но тя не можеше да види, че той сновеше с все по-изплашен поглед и че трошеше стотици кибритени клечки, като се взираше в огъня. Тя не знаеше нищо за изнудванията, на които той беше жертва, и за скандала, който го застрашаваше. Не знаеше, че Джералд, един хубавичък, незначителен и дребен актьор, беше изоставил Фредерик и ако знаеше това, щеше да бъде само щастлива.
Преди да изтече октомври, Фредерик умря. Нещастен случай при стрелба, беше казано. Той умря също тъй съобразително, както беше живял. Имуществото премина в ръцете на неговия по млад брат, а Елена бе оставена с един скромен доход, плащан по една застрахователна полица за живот.
„Какъв фарс, мислеше си тя. Сега съм вдовицата мисис Алден!“.
Тя беше на двадесет и пет години.
Лорд Ингълууд беше приятел на семейството и двадесет години по-стар от Фредрик. Той идваше у тях на бридж всяка сряда вечер, защото имението му, Ингълууд Хол, беше в съседство с тях. След погребението той идваше на кон или с кола и през други дни, за да прави компания на Елен. Той се беше отказал от нея след сватбата и се чувстваше отговорен за това. Елен го намираше непоносимо отегчителен, потискаше прозявките си, даваше вежливи отговори. Ингълууд беше упорит и се нервираше при всяко споменаване за промяна или прогрес. Той чувстваше с горчиво отчаяние, че мощта и престижът на Англия намаляват. Кръвното му налягане беше твърде високо.
— Вместо да държим на своето, ние се пазарим и се скъпим, като че нашите министри са зарзаватчии — роптаеше той иззад вестника.
Добрите стари времена, когато Англия, радостно и без да му мисли, прибираше една колония след друга, бяха минали. Доминионите ставаха независими, а в Индия размириците не преставаха. Лорд Ингълууд беше един от онези, които пишеха писма до вестник „Таймс“. Той колекционираше оръжие, ходеше на лов за пъдпъдъци и умееше да отглежда лалета. Забавляваше Елена, като й разправяше за своите радости и скърби, докато тя се отегчеше и пребледнееше. Едва когато реши да се омъжи за него, тя се развесели и съживи отново. Тя беше на двадесет и пет години, а лорд Ингълууд на шестдесет и пет. Беше близо до ума да се види, че след малко време жена му ще бъде негова вдовица и наследница. Това беше най-хладнокръвна калкулация. Лорд Ингълууд беше до известна степен самотен човек. По-младият му брат Едгар беше убит във войната. Двамата си племенници, останали след смъртта на брат му, той беше отгледал като свои синове, но само за да изпита горчиво разочарование. Кларенс, по-старият от двамата, по-късно беше станал член на парламента от лейбъристката партия и се превърна в един — както казваше лорд Ингълууд с глас, който трепереше от гняв — „червен“. Неговата реч за премахването на Камарата на лордовете беше направила силно впечатление и така беше отчаяла стария Ингълууд, че той едва ли не получи удар. Боби, по-младият, момък с хубава външност, след като избута с мъка училището, прекара две години в Сандърст, но скоро изостави военната служба като кариера и сега делеше времето си между нощни клубове и барове. Това, което особено ядосваше лорд Ингълууд, беше фактът, че Кларенс щеше да наследи имението, ако лордът умреше, без да остави пряк наследник. Мисълта, че Ингълууд Хол ще остане в ръцете на този „червен“, беше нещо повече от това, с което той би могъл да се занимава, без то да се отрази зле на черния му дроб. По тази причина той се залови и усърдно за идеята, която му внуши Елена, когато каза, че те и двамата били самотни и разочаровани хора, които добре биха могли да се утешават един друг. Сега, когато беше влюбен в красивата вдовица на своя приятел, той се чувстваше по-млад и по-силен, отколкото преди това. Неговото отглеждане и кръстосване на лалета му даваше повод за ласкателни сравнения и той се надяваше, че съчетаването на неговата зрялост с Еленината младост и красота, ще даде на света един наследник и мир на духа му. Елена, Хелен Алден, както се наричаше тя сега, стисна зъби и се насочи към своята цел. Тя беше готова да понася благосклонно прищевките на своя стар любовник, за да стане лейди Хелен Ингълууд и наследница на Ингълуудовите милиони.
Както обикновено, по време на Гулуудските конни надбягвания валеше дъжд. Лорд Ингълууд се простуди и си легна в леглото кихащ, кашлящ и трескав: явиха се болки в гърдите, дишането му стана трудно. Лекарите още казваха, че това е бронхиален катар, когато негово лордство вече умираше от пневмония. Погребението се извърши три седмици преди датата на венчавката.
Хелен бе вкаменена известно време и се пробуди, чак когато завещанието бе прочетено с треперлив глас от стария семеен нотариус. То бе направено по времето, когато Кларенс беше влязъл в лейбъристката партия. Ингълууд Хол преминаваше върху него, а също и титлата, което щеше да сложи край на неговата кариера като социалист. Всичко останало, с изключение на няколко дребни дарения, бе оставено на Боби Ръсел — „моя по-млад племенник, който, макар да е недостоен член на човешкото общество, поне не е с радикални убеждения“, както беше писал старият Ингълууд в своя гняв. Понеже завещанието беше съставено преди годежа му с Хелен, нейното име не се споменаваше. Нейното огорчение срещу мъртвия човек не знаеше граници. Тя го обвиняваше, че е умрял просто от желание да причини зло. Видът на наследниците я изпълваше с омраза и завист.
Когато предлагаха на Боби Ръсел уиски със сода, той отказваше. „Не пия“, казваше той. Малко по-късно сам той си наливаше с трепереща ръка и скоро повтаряше дозата. Когато падна нощта беше напълно пиян, макар да беше съвсем коректен в поведението си; косата му, с цвят на пясък, бе гладко сресана назад, дрехите му бяха безупречни, той беше вежлив и спокоен, само че твърде скован в държанието си и като че ли стоеше на кокили. На сутринта се чувстваше жалко и започваше деня с уиски, за да се съвземе. След като пояздеше малко на кон, той се чувстваше по-добре и се заричаше да остави пиенето. „Благодаря, но не пия“, казваше той в клуба. Като всички страстни пиячи, той си въобразяваше, че би могъл да спре, когато пожелае. Но той никога не беше пожелавал. Когато беше трезвен, се чувстваше отчаян от себе си, празен, незначителен, кух, но след като обърнеше няколко чашки, ставаше весел, радостен, разбираше се с всекиго. Упадъкът в едно старо семейство се проявяваше у този добре възпитан млад човек с хубава външност и той се чувстваше жив, само когато беше пиян. Освен това той имаше склонност към живота на долните класи. Обичаше да прави експедиции в Лаймхауз и по доковете. Слизане на дъното се наричаше с меки думи това и се смяташе за изтънчена мода, но в случая с Боби то беше по-далеч от обикновено любопитство. Той прекарваше цели нощи с пияни моряци и стари пристанищни проститутки, като пиеше, биеше се и се връщаше у дома си с контузии. В ранните часове започваше да хвърля разни предмети срещу Потър, неговия камериер, който не казваше нищо, за да щади себе си и своя господар.
Когато Боби преминеше всички граници, както се случваше понякога, неговите загрижени приятели виняха стария семеен лекар и настаняваха Боби в някоя клиника. По тази причина Боби не присъства на погребението на чичо си и на прочитането на завещанието. Три седмици по-късно той направи посещение, за да изкаже на Хелен съболезнованията си. Той беше спокоен, красив млад човек с добри маниери, една година по-млад от нея, ако приемем, че възрастта в паспорта й беше точно посочена.
Боби изпитваше истинска и почти идиотска гордост от своето лечение и не само че не го пазеше в тайна, но и обичаше да говори надълго и нашироко за него.
— Там прилагат едно дяволски хубаво лечение — казваше той. — Обвиват ви хубаво и чисто точно като ония неща там в музеите — мумии ги наричаха, нали? След като са ви обвивали като мумия всеки следобед, става чудо и изгубвате охота за пиене. В такъв момент можете да ми предложите най-доброто уиски, което обичате, но аз ще кажа: „Не, благодаря“. Направете опит, ако не ми вярвате.
Но Хелен не се реши да направи такъв опит. Тя разглеждаше и измерваше с поглед младия човек. И въпреки неговата липса на култура, въпреки крайната пустота и слабост зад благоприличната фасада, тя реши да се омъжи за него. „Не мога да допусна един идиот като него да отмъкне пет милиона лири стерлинги“, мислеше си тя.
Титлата беше получил по-стария брат, но Хелен беше доволна да се омъжи за парите и да вземе и достопочтения Боби Ръсел. „Мога да правя каквото искам с него“, разсъждаваше тя.
Чувстваше се достатъчно силна, за да зарази Боби със собствената си амбиция и да го подтикне напред. Понеже Елен желаеше да се омъжи за Боби, тя направи това след един благоприличен интервал на траур. Но сякаш този подвиг беше изтощил нейното влияние над съпруга й. Той беше като спукан съд, който не задържа вода, строшен инструмент, който не може да функционира, развалена машина, която не иска да върви.
Той беше излекуван от пиенето и за известно време гордо отказваше предлаганото му уиски с вид на въжеиграч, който изпълнява най-трудния си номер. След това Хелен забеляза една мъждукаща светлина у него, едно странно повишаване на самочувствието и откри, че един от приятелите му беше го запознал с кокаина. Хелен се намеси, преди той да се встрасти. За щастие той изпитваше ужас от инжекциите, така че нямаше опасност да стане приятел на морфина. От друга страна, той се оплакваше много от главоболие и започна да гълта големи количества аспирин, пирамидон и други обикновени лекарства. Той пиеше със стотици и имаше известна полза от тях. Когато лекарят ограничи употребата им, той отново започна да пие.
Ако Хелен имаше сърце или чувства, би могла да го спаси, но тогава Алден не би се самоубил, а нейният живот нямаше да бъде върволица от успехи, които бяха истински поражения. Но Хелен нямаше сърце или ако имаше, то беше твърде вкаменено, твърде дълбоко в нея. Тя изостави всяка надежда за своя съпруг. Отначало правеше големи усилия, за да запази външно приличие. Когато Боби започна да пие открито и дори отново да смърка кокаин, когато разочарованието и пустотата взеха връх, когато тя се колебаеше между позлатено отчаяние и най-страшна скука, Хелен започна да пътешества.
В своите просветления Боби беше телом и духом предан на жена си; когато беше пиян, той беше обладан от мрачен гняв и ревност. Следваше я като куче в пътешествията й. Настояваше да спи в нейната стая. Понякога плачеше по цели часове върху безмилостните й рамене, друг път я биеше. Хелен Ръсел, една от най-богатите жени в Европа, красиво облечена, накичена със скъпоценности, така измислена и докарана, че приличаше на идол, пътуваше непрекъснато от един град в друг, а мъжът й я следваше по петите. Париж, Монте Карло, Залцбург, Варшава, Будапеща, Ница. Двамата можеха да бъдат видени навсякъде, където можеше да бъде удавена грижата, навсякъде, където няма нужда да слушате собственото си сърце, навсякъде, където пияни господа във фракове не предизвикват упрек.
Един спокоен англичанин се приближи и заговори с нея в „Льо Туке“, когато тя излизаше от ресторанта на гарата. Тя носеше бялата вечерна рокля и смарагдите си, а на клепките си беше сложила зелен грим.
— Вие обичате да играете, мисис Ръсел — забеляза той. — Аз съм ви наблюдавал. Имах удоволствието да ви бъда представен на погребението на бедния Ингълууд.
— Да, спомням си — каза Хелен. Капитан Сирил Сандърс беше важна птица в Интелиджънс Сървис. — Да, играя. Животът е отегчителен.
— Точно така — каза Сандърс. — Чувам, че предприемате със съпруга си околосветско пътешествие. Може би това би могло да бъде по-забавно, ако се занимавате с нещо.
— Какво искате да кажете? — попита Хелен, гледайки пръстените на ръката си.
— О, нищо особено. Вие сте светска жена, говорите добре няколко езика, познавате хората. Пращайте сегиз-тогиз по някое малко сведение за всичко, което ви прави впечатление, което е интересно или от значение за Англия — добави той.
— Какво ще ми донесе това? — попита Хелен, защото тя можеше да мисли само с цифри.
— О, просто удоволствие от работата, играта, малко възбуда, вероятно и малко опасност. Аз винаги съм ви смятал за амбициозна жена. Вие можете да ни бъдете полезна, дори ако вашият съпруг няма желание да служи на Англия.
Хелен помисли върху отговора си. Тя мислеше, че Интелиджънс Сървис заклева своите агенти и шпиони зад заключени врати и при изпълнението на най-черни обреди. Тя повдигна шлейфа на роклята си.
— Много добре — каза тя. — Може би ще ви изпращам сегиз-тогиз някоя илюстрована пощенска картичка — ако изпитвам много голяма скука.
Със съпруг и куче, камериерка и камериер; с осемнадесет куфара багаж и съпровождана от пияна компания изпращачи, тя се качи на борда на „Виктория“. Зениците на Боби бяха като главичките на топлийки. Тя претърси багажа му, леглото, джобовете на панталоните му. Намери белия прах, скрит в една туба за паста за зъби и го изхвърли през прозорчето.