Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (7)

Глава 5

„Твърде много се съмнявам дали някой от нас има и най-малката представа какво се има предвид под реалност на съществуванието на каквото и да било друго, освен нашето собствено его.“

А. Едингтън, „Природата на физическия свят“

След Джери заспах и аз. Размърдаше ли се единият, и двамата се намествахме така, че да не остане пролука помежду ни. По някое време той промърмори за събуждане по телефона, за да не се пита на сутринта делегацията му къде е бил. Поръчах на телефонистката и зачаках зазоряването, когато той щеше да си тръгне. Чувствах се изоставена, като го гледах как спи. Нямаше го. Очите му бяха затворени. Той бе потънал в своето безсъзнание. Наблюдавах го как спи, докато накрая и аз направих същото. Докато спях, в съня ми се наслагваха един върху друг двойни образи на баща ми и на Джери.

Когато телефонът иззвъня за събуждане, Джери скочи в леглото, сякаш сигнална тръба го зовеше на служба. Той ме целуна набързо, облече се и каза, че ще се върне веднага, щом се отърве от своя помощник по печата и журналистите.

— Сигурно ще закуся с тях — каза той, — така че ти защо не хапнеш сега? Ще кажа на всички в делегацията, че самолетът ми има закъснение и ще можем да прекараме деня заедно.

Той тръгна и излезе, преди да съм забелязала, че е забравил единия си чорап. Поръчах си сандвич и папая и закусих на балкона. Долу един от служителите хранеше делфините. Спомних си как Сачи като малка яздеше делфините и как се срещахме със Стив в Хавай — тъй като бе на половината път до Япония. Сачи казваше, че разбира делфините и те били нейните другарчета по игра.

Някъде долу чувах журналистите да разговарят от какво може да излезе добър материал за Хавай. Професионалните им закачки се разнообразяваха от хипотези за експериментите на д-р Лили с делфини. Питах се дали делфините наистина са високоинтелигентни, както твърдяха учените и дали наистина имат свой собствен, развит език. Спомних си как някой ми разказваше, че в големия мозък на делфините се съхранявали всичките тайни на някаква огромна загубена цивилизация, наричана Лемурия. Чувала бях за Атлантида, но за Лемурия не знаех нищо.

Наблюдавах как хората от тайните служби и журналистите гледат делфините. Питах се как ли ще преминем с Джери през деня, без да ни разпознаят.

След около час той се обади.

— Виж какво — каза той, — чакай ме на плажа вляво от хотела. Всички ще гледат повече да бъдат в отсамната сграда и двора. Ще дойда там след петнадесет минути.

Облякох се в джинси и блуза, отдолу с банския. Сложих си на главата шал и слънчеви очила с черни рамки.

Докато минавах през фоайето и задния вход, никой не ме забеляза, но не спрях да погледам делфините, защото се страхувах от журналистите. Минах бързо покрай басейна и излязох на топлия пясък, където вече бяха налягали туристи с транзистори, бълващи рокендрол. Във въздуха се носеше мирис на кокосово плажно масло.

Разходих се по плажа, където водата плискаше ясносините си вълни по брега. Тръгнах наляво. Още никой не плуваше. Палмите се скланяха в мекия пасат. Наведох се няколко пъти в плитките вълни, защото сутринта не бях правила упражненията си. Моето шоу ми изглеждаше отдалечено на половин живот.

След няколкостотин метра по празния плаж спрях и седнах на пясъка, вдигнах глава към слънцето и зачаках Джери. Чувствах се почти редовна, почти човек. Повече от всичко ненавиждах потайности. Не обичах скришни, нелегални, нечестни неща — измъчваха ме. Надявах се, че Джери не е получил сериозна травма от тази криеница като някои хора.

Забелязах го да се задава по брега на ръба на вълните. Беше с памучни панталони цвят каки и бяла, свободна риза. Ръцете му се люлееха покрай тялото, в едната държеше сандалите си. Не ми помаха, като ме видя. Станах и го пресрещнах до водата, за да продължим разходката.

— Както виждам, ти все пак си имал друг чифт обувки — казах аз.

— Ваканционните ми обувки — разсмя се той и докосна лицето ми.

— Твоята делегация хвана ли се на историята със закъснението на самолета?

— А, сигурно. Пък и те ще направят донейде същото. Твърде изкусително е да си на конференция в Хонолулу.

Той закопча сандалите си един за друг, преметна ги през рамо и ме хвана за ръка, когато вече бяхме доста извън района на хотела. Облегнах глава на рамото му и тръгнахме да се разхождаме.

Открих един коралов риф, който навлизаше доста навътре в океана — имах чувство, че вървим по водата. Джери се занасяше, че всеки мисли за същото, което той се преструвал, че може да направи. Коралите бяха остри. Спряхме и огледахме големите вълни, които се разбиваха по-навътре в океана.

— Можеш ли да яздиш вълни? — попита той.

— Да, като бях на двадесетина години — казах аз. — Преди да стана достатъчно възрастна, за да се страхувам.

Спомням си колко нехайна бях към тялото си. Никога не ми минаваше през ум, че мога да си счупя нещо или че нещо изобщо може да не е наред. Сега трябваше да съобразявам предварително, дори когато излизах от такси. Ако си изкълчех глезен или си ударех крак, това би ми попречило да танцувам. Когато бях млада, аз танцувах по-безразсъдно. Всъщност почти всичко правех, без да се замислям особено. И същевременно това беше прекрасен период. С пълнолетието аз все повече осъзнавах последиците от всичко, което правех, независимо дали се отнасяше до скок във водата или любовна връзка.

Разумността ми не намаляваше моята радост от живота и чудото, което представлява той. Обратното, сега исках да се науча да живея изцяло в „сега“ — в настоящето, с пълното убеждение, че то е всичко, което може да съществува. Ако аз наистина съм живяла други животи в миналото и ако ще живея вероятно други животи в бъдещето, вярата в това само би засилила желанието ми да се отдавам с цялото си сърце и душа на настоящето.

Естествено, идеята за прераждането беше за мен ново схващане, но открих, че всеки път като се замислех на тази тема, изпитвах огромно наслаждение от изводите, до които водеше тя. Дали времето и пространството не са тъй изумително безкрайни, за да накарат човека да осъзнае ценността на всеки и всички мигове на Земята? Трябваше ли моето съзнание да направи квантов скок на въображението в други възможни реалности, за да оцени радостта от сегашната действителност? Или пък дали истинската радост и щастие не се състояха в това обхващане на всички тези други реалности, които всъщност разширяваха осъзнаването на сегашната реалност.

Разширено съзнание. Това беше термин, който толкова хора все повече и повече употребяваха. Човек не може да спазари едно старо съзнание за едно ново. Човек може просто да разшири и извиси съзнанието, което вече има — едно разширено съзнание просто открива съществуването на досега незабелязани измерения… измерения на пространство, време, цвят, звук, вкус, радост и така нататък. Дали конфликтът между Джери и мен не се дължеше просто на различната скорост, с която се движехме към разширено съзнание? Дали пък не го насилвах да се движи с темп, който е мой, а не негов. Неговият темп не биваше да бъде изчисляван дори. Просто беше различен. Знаех, че понякога съм прекалено настойчива и взискателна, но това се дължеше отчасти на силната ми любознателност и отчасти на нетърпението ми. Бях нетърпелива към другите, които не са се посветили на същото търсене. Моят живот, струва ми се, беше посветен на безброй въпроси. А животът на Джери, изглежда, беше посветен на отговори.

Свърнахме в обратна посока от нос Диамант, Уайкики и Кахала и навлязохме в гъсти храсталаци откъм запустялата страна на острова. Колкото повече се отдалечавахме от хората, толкова по-често ме докосваше Джери. Скоро вече вървяхме залепени един за друг. Беше прекалено хубаво, за да говорим. Слънцето се скри зад облаци и кокосовите палми почнаха да се свеждат във вятъра. Заваля. Изтичахме към палмова горичка, където зрели кокосови орехи се търкаляха по земята. Подслонихме се под едно дърво и се загледахме как дъждът вали по пурпурните азалии около нас. Една синя птица отърси криле и отлетя по-навътре в храсталаците. Джери ме прегърна и се загледа в морето.

— Толкова е красиво — каза той. — Притисни ме още по-близо до себе си.

Дъждът се усили — един от онези проливни тропически дъждове, които изглеждат като проблясваща мънистена завеса.

— Искаш ли да плуваме в дъжда? — попитах аз.

Без да отговори, Джери си изхлузи ризата и панталона. И той отдолу беше с бански. Сви дрехите си на кълбо, сложи върху тях сандалите, мушна ги под дървото и се затича към океана.

Аз си съблякох блузата и джинсите и го последвах.

Вълните сега бяха по-високи и с бели качулки. Гмуркахме се под тях, усещайки как солената вода се смесва със свежия дъжд. Смеехме се и се пръскахме един друг. Изтрих солта от очите си, доволна, че не бях сложила грим. Джери заплува навътре и ми махна да го настигна. Страхувах се да навляза навътре, затова се отпуснах на дъждовните вълни и го гледах. Той спря и легна по гръб там, където се разбиваха вълните. После се обърна по корем и изчака подходящата вълна. Когато тя дойде, той яхна гребена й и се спусна с нея близо до мястото, където бях аз. Доплува до мен и ме понесе в ръцете си. Целунах соленото му лице, а той едва не ме задуши в силната си прегръдка. Заплувахме обратно към брега и легнахме заедно в плитките, разбиващи се вълни, загледани в дъжда, а водата се пропиваше в лицата ни.

— Това… точно в този миг бях най-щастлив от всякога — каза той, като дишаше тежко и надвикваше вълните. — Знаеш ли, че никога досега не бях го правил? Това е първата вълна, която изобщо съм яздил. Толкова много съм изпуснал, нали?

Не казах нищо. Просто се преобърнах във водата и помислих, че и аз не съм била толкова щастлива от много отдавна — само дето ми се искаше да бях достатъчно безразсъдна, за да яхна онази вълна с него.

Лежахме във водата, докато слънцето отново изгря. Тогава заплувахме по гръб бавно към брега, излязохме на влажния пясък и полежахме, докато почнахме да усещаме, че слънцето ни изсушава.

— Джери? — обадих се аз. — Когато огледаш назад живота си, кога си бил най-щастлив?

Той се позамисли и с малко сепнат вид отговори:

— Знаеш ли, сега, като ме попита, бих казал, че щастието ми винаги е било свързано с природата — понякога и с хора, но никога с работата ми. Това ме удивява. Най-щастливите ми мигове всъщност никога не са били свързани с работата ми. Боже мой, защо ли е така?

— Не зная. Може би защото усещаш работата си като задължение.

— Но дори когато побеждавам, аз съм потиснат. Например последния път, когато бях избран, изпаднах в няколкодневна депресия. — Той се загледа в небето. — Трябва да се позамисля над това, а?

Станах да се облека.

— Срамота е да се чувстваш потиснат, когато победиш, не мислиш ли? А какво изпитваш, когато губиш?

Той се изправи и отиде до дървото, където бяхме оставили дрехите си.

— Когато губя, това ме амбицира. Чувствам се готов за борба и че напълно си струва да я водя. Изглежда, имам нужда да вървя срещу течението.

Продължихме да обикаляме острова и скоро се натъкнахме на малка лавка, в която се продаваха ананаси и папая. Изстискахме лимон в папаята и седнахме на пясъка. Хаваецът, който държеше лавката, четеше роман от Реймънд Чандлър и току попоглеждаше към морето. С Джери се заприказвахме за Азия, Близкия изток и за времето, когато бях в Япония. Той не ми задаваше никакви лични въпроси, пък и аз не споделях нищо, за което не ме е питал.

Продължихме разходката си, докато стигнахме до табелите за „Морски свят“. Влязохме да видим делфините. Беше време да ги хранят. Един делфин ядеше доста повече от останалите. Джери каза, че не е честно. Според него оцеляването на най-приспособимия е жестоко нещо и трябвало да има начин човекът да се намеси и да измени този основен принцип в природата. Той каза, че цивилизацията била затова… да направи света по-дружелюбно място. Но на него му било жал за тези, които не могат да се грижат сами за себе си.

В отделен голям басейн хранеха хищен делфин. Над него кръжаха чайки и дебнеха делфинът да изпусне някоя риба, която служителят, облечен в непромокаем костюм, пускаше в огромната паст. После той изпусна една. Чайката се гмурна, грабна рибата и отлетя към другия край на басейна. Делфинът я забеляза и с огромен скок се хвърли и заплува след нея. Чайката бе кацнала на ръба, където делфинът не можеше да я стигне. Тя се правеше, че не го забелязва. А делфинът прекъсна яденето си и цели три минути зяпаше чайката. Джери се смееше с пълен глас. Накрая делфинът се върна да го хранят.

Тръгнахме си от делфинариума и продължихме разходката по възвишенията над морето. Птици във всякакви цветове прехвърчаха и кряскаха сред буйните тропически дървета. Опитахме се да отворим един изсъхнал кокосов орех, но ни трябваше мачете. Разказах на Джери как веднъж съм ходила на големия Хавайски остров, за да бъда сама. Бях наела малка къща на ивицата Кона и по цели дни седях на вулканичните скали и размишлявах за съперничеството и много други неща.

Вече от пет години бях в Холивуд и доста ме потискаше начина, по който добри приятели се борят един против друг за добра роля. Тъкмо ме бяха предложили за нова Академична награда и ме дразнеше изкуственото напрежение, с което ме натоварваше тази номинация. Не обичах това чувство, че е по-възнаграждаващо да спечелиш някаква медна статуетка, отколкото добре свършената работа. То ме дразнеше, защото всички оставаха с впечатлението, че Холивуд е само за това. А аз не виждах защо изобщо човек трябва да печели или да губи. Не ми харесваше и как помръкваха хората, които загубеха. Ненавиждах и това, че се пилееха толкова пари в опитите да се повлияе на резултатите от гласуването, като се дават приеми и се правят реклами в най-популярните вестници. Джери явно се заинтригува от това, което разказвах, но не можеше да проумее, че наистина не ме интересува дали ще спечеля или не.

— Защо не те интересува? — попита той.

— Не зная — отговорих, — но наистина не ме интересуваше. А и сега не ме вълнува. Изглежда, не ми се ще да си хабя силите за нещо, което не е работа, а преди всичко съперничество. Но не бих се и потиснала като теб, когато побеждаваш, по-скоро бих се чувствала неловко. Ти имаш нужда да побеждаваш, защото така изисква демокрацията и управлението на мнозинството, а няма друг път, за да бъдеш успяващ политик. Но артистите няма защо да бъдат въвличани в такъв вид съперничество. Смятам, че главната ни грижа е да си съперничим с най-доброто, което имаме в себе си.

Той ме попита наистина ли съм била там сама. Казах му да, така беше; и много често съм го правила през живота си. Изпитвах нужда да бъда сама. Имах нужда от време за размисъл. Той каза, че е разбрал това от първата ми книга „Не падай от върха“. Добави, че това е една от любимите книги на дъщеря му.

Попита ме дали изобщо съм се чувствала самотна. Казах му, че да бъдеш сам е различно от това да бъдеш самотен, но мисля, че във всеки случай по същността си съм самотен човек. Той никога не беше ме питал за развода ми или за връзките ми с други мъже. Ако станеше дума за това, добре тогава. Но смятах, че той още не беше готов да го знае.

Спряхме, седнахме и загледахме как пясъчните раци копаят дупките си, докато денят преваляше. Един от тях падна по гръб. Джери го обърна на крака с едно клонче и кротко се усмихна. Разказах му как съм наблюдавала една колония мравки пред онази къщичка в Кона. Те по цял ден усърдно пренасяха изсъхнали парченца кифла, троха по троха, от една скала до укритието си под друга скала. Бяха толкова организирани и целенасочени. Нямаше индивидуалисти. Нямаше начин да бъдеш един отделен. Изглеждаха толкова себеотрицателни. Питах се дали това не е по-добрият начин да съществуваш — да подчиниш собствените си интереси на доброто на вида. Дали и Джери не смяташе, че точно това прави? Той ме попита за Китай. Макар да не беше ходил там, той знаеше доста неща за тази страна. Говорихме за китайската революция и той каза, че му се искало, докато бяхме в Хонконг, да бе останало време, за да прекосим границата, макар и само за няколко дни.

Задрямахме в следобедното слънце и когато се събудихме, полъхваше хладен ветрец. Затичахме заедно по ръба на вълните, като се смеехме и се бутахме един друг. Джери спря и почна да мята плоски камъчета по вълните. После тръгнахме пак, хванати за ръце и когато вече можехме да бъдем забелязани от хотела, се разделихме. Джери забърза пред мен и се загуби в навалицата край басейна. Аз постоях да погледам малко залеза. Тогава ме порази мисълта колко непринуден изглеждаше Джери целия ден, докато бяхме навън, и колко непохватен ставаше на затворено, между четири стени. Той наистина ставаше друг човек, когато не го ограничаваше нищо. Сигурна бях, че ако се отпуснеше да бъде себе си, щеше да бъде по-добър и в работата си, вероятно и в брака си, по-добър и с мен.

Като влязох в хотела, Джери бе попаднал в засада от своята делегация. „Къде беше? По-добре ли ти е?“, долових откъслечни фрази, докато минавах незабелязана и от него, и от компанията му. Почувствах се като фонова музика.

Взех асансьора, доволна, че съм сама вътре.

Тъкмо си взимах горещ душ, за да измия солта от косата си, когато телефонът иззвъня. Беше Джери.

— Защо толкова дълго не си с мен?

След пет минути той беше в стаята ми, седнал на пода. Имаше специално телевизионно шоупредаване от Лас Вегас със звездите Синатра, Сами Дейвис младши, Пол Анка и Ан-Маргрет. Той седеше с кръстосани крака, приведен напред. Питаше ме неща за мюзикълите. Дали певците пеят наистина или са на плейбек и само си мърдат устните? Дали трябва да знаят текста си наизуст или имат фишове с репликите? Колко репетиции се правят преди същинското представление?

Докато разговаряхме, решихме да вечеряме в един японски ресторант от другата страна на Уайкики. Той беше уединен и успеехме ли да вземем такси до там, нямаше да имаме повече проблеми.

Излязох първа от хотелската стая. Асансьорът за надолу толкова се забави, че Джери трябваше да тръгне нагоре, за да не слезе във фоайето едновременно с мен.

Фоайето беше пълно с журналисти и хора от тайните служби. Заврях нос в едно списание и вървях с него така, докато излязох навън. Таксито чакаше на входа, фотографи щракаха с апаратите си, докато влизаха и излизаха прочути делегати. Влязох в таксито и казах на шофьора да изчака малко. Каза, че не можел да чака дълго. Погледнах нервно към фоайето. Джери беше там, но го бяха спрели от една делегация. Броях секундите.

След няколко минути той успя да се откачи, усмихна се на една камера, която светна в лицето му и забеляза като му махнах. С небрежен вид той се запъти към таксито и влезе. Никой нищо не забеляза.

Стигнахме до японския ресторант. Познавах съдържателката, но тя не любопитстваше с кого съм. Поисках й на японски „татами“ — сепаре — и тя ни отведе, донесе ни горещо саке и отиде да ни приготви суши. Джери се поколеба пред суровата риба, но все пак я изяде.

Свещта на масата мъждукаше под лицето му.

— О, колко обичам днес! — възкликна той.

Усмихнах се.

— И, ооо, колко обичам да разговарям с теб.

Пак се усмихнах.

— И, ооо, колко обичам да бъда с теб.

Отново се усмихнах и завъртях очи в престорено негодувание.

— И, ооо, колко те обичам.

Очите ми се изпълниха със сълзи.

Той се пресегна и взе ръката ми. Не можех да проговоря.

— Съжалявам, че това те прави нещастна — каза той.

Извадих книжна кърпичка и си избърсах носа.

— О, Джери — успях да проговоря най-сетне. — Защо ти е толкова трудно да го кажеш?

Лицето му беше сериозно.

— Защото ти го казвам по други начини, не с думи. Казвам го с ръцете си, с тялото си.

— Защо?

— Не знам. Може би защото в работата си по цял ден боравя с думи, а пред теб не искам да имам чувството, че просто манипулирам думите.

— Искаш да кажеш, че така си честен с мен?

— Да.

— Аз обаче имам нужда да употребявам думи, за да изразя чувствата си. Това нечестно ли е?

— Не знам как е при теб.

— Във всеки случай не съм сигурна дали любовта е нещо честно.

— А пък аз изобщо нямам чувство, че зная каквото и да било за любовта — каза той. — Всичко ми е толкова ново. Единственото, което знам, е, че ми е добре да се изразявам физически, защото досега никога не съм го правил. През цялото време съм употребявал думи.

Опитах се да проумея какво ми казва. Дали не искаше да каже, че всъщност не бива да му се вярва? Или има предвид, че не иска да се обвързва толкова чрез думи, за да не трябва впоследствие да поема отговорност.

— А как смяташ да изразяваш себе си, когато сме разделени? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Не знам. Противореча си, нали? Ще трябва да помисля над това.

Докато се хранехме, разговаряхме за Япония и как тя жертва културата си заради индустриалното развитие. След вечерята се поразходихме и после взехме отделни таксита, за да се върнем в хотела.

В ресторанта на хотела имаше банкет за участниците в конференцията. Прибрах се в стаята си и почнах да чакам. В аквариума долу делфините грациозно скачаха, а палмите прошумоляваха сухо в пасата.

Половин час по-късно бяхме в леглото. Джери каза, че му се е натрупала много работа за следващите два дни и трябва да стане рано. Аз заминавах по-късно сутринта.

Той угаси лампата и се опита да заспи.

Внезапно скочи и с онази негова решителна крачка се блъсна в един стол. Разсмях се. Той отиде до банята, върна се и почна да крачи напред-назад край леглото.

— Нещо не е наред ли? — попитах аз.

— Не знам какво всъщност мисля — каза той. — Не зная какво да правя. Дори не съм готов да обмисля какво всъщност мисля.

Гледах го мълчаливо. Той взе една ябълка от фруктиерата. Продължи да крачи с ябълка в ръка. После се върна до леглото и почна да я яде. Отмерено и изключително съсредоточено той сдъвкваше всяка хапка до край, без дума да каже. Изглеждаше сякаш не съзнава, че съм тук. Той не ядеше ябълката като повечето хора, оставяйки двата края. Ядеше я от горе на долу, като накрая погълна всичко — и семките, и сърцевината, и всичко.

Засмях се и той се сепна.

— Аз не ям много — каза той, — но почна ли да ям, омитам всичко. — Той се облегна на лакът. — Запомни това.

 

 

Опитах се да заспя. Не знаех кога пак ще го видя. Мислех си какво ли ще бъде на сутринта, когато той излезе от стаята и затвори вратата зад себе си. Не можех да си намеря място. Обръщах се от страна на страна. Всеки път, като се обърнех, той ме прегръщаше. Цялата нощ кашлях и задрямвах, кашлях и задрямвах. Щом помръднех, той ме погалваше. Скоро утринната светлина се процеди през завесите. Той стана, подпъхна завивката около мен и повдигна лицето ми.

— Чуй — каза той, — имахме тридесет и шест часа от нещо прекалено прекрасно, за да се опише. Повечето хора никога не са имали подобно нещо. Погледни го от положителната страна. Аз винаги приемам, че започвам от нула… тъй че всяко нещо над това е в плюс.

Преглътнах мъчително.

— Но аз не. Аз приемам, че започвам, когато аз поискам и че мога да отида където поискам след това. Аз живея с чувството, че стига да искам, мога да накарам всяко нещо да стане и не съм признателна за тези наши тридесет и шест часа. Искам още. Искам всичко, което мога да постигна.

Той се засмя и вдигна ръце. Стана от леглото и усетих как се настройва за работния ден. Прекарал беше известно време с мен, смяташе се щастлив и сега трябваше да се пребори с английското си чувство за дълг. За него всичко беше просто. Той бе изградил кариерата си върху себеотрицанието.

— Джери — казах аз. — Почакай малко. Не можеш ли да си тръгнеш без тези неща сега?

Той се замисли за миг и лицето му стана сурово.

— Животът от тук нататък ще бъде мрачен, сив, пуст. Затова ми дай сега една хубава, дълга целувка — каза той, като взе лицето ми в ръце. Протегнах се и зарових пръсти в косата му, кичурите се спускаха през тях. Той бързо се облече и докато се усетя, беше на вратата.

— Ще ти се обадя, като се върна в Лондон.

Не каза довиждане. Не се обърна. Тръгна право към вратата, отвори я и излезе.

Стаята се промени. Това беше мигът, от който толкова се страхувах. Ушите ми запищяха от тишината. Прилоша ми. Седнах и спуснах крака от леглото. Огледах се за нещо, което може да е забравил. Не, помислих си. Това е смешно. Няма да си позволя да се скапя така. Станах и си взех студен душ, поръчах закуска и почнах да си опаковам багажа. След това седнах и му написах писмо за това колко прав е бил, че половин чаша вода е пълна до половината, а не празна до половината.

През целия път на връщане спах неспокойно в самолета.

„Какво искаш от мен?“ чувах го да казва отново и отново. Прав беше. Дали не исках да разбия личния му живот, да изложа на риск политическата му кариера и изобщо да се откаже заради мен от всичко, на което бе посветил живота си? Сега аз не исках да мисля за това.

„Трябва да завърша делото, което съм започнал преди много време с работата си“, беше казал той. Дали аз не исках да рискува едното заради другото. А какво, все пак, беше това друго? Наистина ли беше любов? Наистина ли беше това, заради което хората могат да се откажат от всичко? Той самият би ли го направил някога? Ами аз? Бих ли могла да живея в Лондон? Как биха реагирали английските избиратели, ако научеха? И това дали наистина нямаше да се окаже пагубно за него? Той беше напълно сигурен, че жена му не би могла да го приеме. А какво щяха да помислят останалите хора?

Той бе казал: „Трябва да се успокоя. Трябва да поохладя чувствата си. Прекалено бях завладян от теб. Сега имам нужда да бъда обективен. Не искам да мисля за това какво мисля“. Наговорил ми беше всички тези неща и когато се опитах да му помогна, като станах самата аз по-хладна, той бе казал: „Няма да се отървеш така лесно от мен“. Така че и аз бях объркана… Мрачно, сиво и пусто, бе казал той. Щеше ли да бъде мрачно, сиво и пусто и за мен? Ще мога ли без него? Какво всъщност правех с него? Какво правех със себе си?