Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (22)

Глава 20

„Веднага става явно… че този сетивен свят, тази привидно реална външна вселена, макар да е използваема и валидна в други отношения, тя не може да е външният свят, а само нашата представа за него… Свидетелствата на сетивата не могат да се приемат като свидетелства за естеството на същинската действителност.“

Е. Ъндърхил, „Мистицизъм“

Разкопчах циповете на куфара, с който бях обиколила целия свят, и закачих на гвоздея един пуловер, новото си пончо и слънчевата шапка. Където и да ходех, никога не забравях да взема слънчевата си шапка, защото лицето ми ставаше като домат само след два часа на високопланинско слънце. Прибрах бельото си в куфара, като се чудех как ли ще го изпера, и се благодарих на бога (или на когото и да било), че току-що ми беше минало неразположението и поне за това нямаше да се притеснявам. Погледнах часовника — пръстен, който някак си винаги ми създаваше чувство на сигурност. Извадих лентите, магнетофона и хартията. Набързо и в общи линии нахвърлих как изглеждаше мястото и как се чувствам. Усещах как с всеки изминал миг, докато залязваше слънцето, става все по-студено.

Дейвид почука на вратата ми, подаде ми хавлиена кърпа и ме подсети да си взема пончото и високите обувки за първото ни посещение на минералните бани.

Минерални бани в този студ?

— Ами да — каза той, — отначало е направо убийствено, но почакай после да видиш…

Излязохме от павирания вътрешен двор на пътя. Околните възвишения тънеха в теменужени сенки. Някакви дворни птици, които не виждах, гълголяха и къткаха наблизо. Приближи едно краставо куче, като се поклащаше и размахваше опашка, следвано от три палета. Мъжете, които мачкаха глинените тухли, си бяха отишли за вечеря, а точно срещу нашия „хотел“ беше другата кирпичена сграда, на която пишеше „ХРАНА“. Това означаваше, че хората там можеха да ни сготвят нещо. През вратата се чуваше да гърми радио, което предаваше мач. Вътре перуански индианци се смееха и поздравяваха, после се влачеха между масите, сложени за вечеря. На газената печка вдигаше пара някаква супа и една стара индианка без никакви зъби ни попита дали искаме да ни сипе.

— Не — обърна се Дейвид към мен. — По-добре да хапнем после. Ако ядем преди минералните бани, ще получим киселини.

И без това не бях особено гладна, но попитах дали някой не може да ми свари няколко яйца, за да имам под ръка нещо за ядене, ако ми се наложи. Дейвид помоли индианката да вземе яйцата от колата. Тя се усмихна и кимна.

Заобиколихме до задната страна на сградата и като запали джобно фенерче, Дейвид ме поведе по някакви стъпала. Бяха стръмни и в това слабо осветление се страхувах да не се препъна. Сега може и да бях в Шангри-Ла, но все някой ден ще трябва отново да танцувам. Чух някъде отдолу да тече вода. И после пред очите ми в залязващото слънце се показа прочутата река Мантаро. Тя се хвърляше върху планинските скали и се плискаше о стволовете на дърветата, надвиснали от високите брегове. Виждаха се и туфи зелена трева, които стигаха до водата. Там няколко индианци, сгушени в своите пончота, седяха загледани в слънцето, което залязваше зад планината. Дори в тази чезнеща светлина можах да видя, че реката е оранжева.

— Ела — каза ми Дейвид и ме поведе към нещо, което изглеждаше като кирпичено заграждение, покрито с тънък покрив. — На вид не е нищо особено, но почакай, докато го усетиш отвътре.

Той отвори една груба дървена врата, влезе и извади от другия си джоб свещ — запали я и я постави на една дървена пейка вътре в ограждението. До пейката, дълбоко в земята, имаше бълбукащ вир с искряща вода.

— Това е една от прочутите минерални бани на Андите — каза той.

Погледнах надолу. Не искреше само заради свещта. Изглеждаше сякаш самата вода искри. Отгоре имаше лек слой пяна. Коленичих на пода и потопих ръка във водата. За моя изненада тя се усещаше като топла и пенлива… пенлива, смъдяща и газирана… като шампанско.

— Минералите я разпенват — каза Дейвид. — И е страхотна за болки в костите и мускулите. Ще видиш.

Когато извадих ръка от водата, тя беше замръзнала.

— И се предполага, че трябва да влизам в тази вода, без да измръзна до смърт като изляза? — попитах аз през смях.

— Е, няколко минути е адски студено, но след това ще ти бъде по-топло, отколкото ако не го направиш изобщо.

Приближих се неловко. Искаше ми се да вляза с всичките си дрехи. Какво се очакваше да направя? Трябваше ли да се съблека, докато той стърчи тук или какво?

— Давай — каза Дейвид. — Ще почакам отвън. Извикай ме като си готова.

Аз бавно свалих пончото и го закачих на един от петте пирона на стената. Питах се колко ли хора са го правили на светлината на свещ. После си съблякох пуловера и панталона. Питах се какво ли правят като излязат от водата. Обмислях как да закача дрехите си, че да мога после да ги навлека светкавично, като решим да си тръгваме. Наведох се и бързо изхлузих гащетата и чорапите си, защото вече треперех. Дявол да го вземе. Оставих всичко на малка купчина върху дървената пейка и проверих как ли ще изглежда на Дейвид, като дойде.

Пламъкът на свещта мъждукаше пред студените каменни стени. Пристъпих бързо към бълбукащия басейн и бавно потопих левия си крак. Очаквах да докосна дъно и го намерих. Беше леко хлъзгаво. По кожата ми запълзяха мехурчета с остър мирис. Плъзнах се надолу чак до шията. Имах чувство, че съм стъпила в гигантска купа с топла, пенеща се газирана вода. Чудесно усещане беше.

Водата ме държеше на повърхността и усещах, че се нося по нея. Всъщност беше трудно да стоиш твърдо на дъното. Имах чувството, че вървя насред водата и кой знае как изправена. На отсрещната стена имаше квадратна дупка, през която водата се оттичаше в реката отвън. Явно този вир се пълнеше постоянно някъде отдолу.

— Хей — извиках на Дейвид. — Вече съм вътре и е страхотно.

— Нали? — каза той като влизаше през вратата. — Почакай, докато усетиш как наистина прониква през кожата ти.

Дейвид се обърна, съблече само за пет секунди якето, пуловера, ризата, гащетата, обувките и чорапите и каза:

— Сега ти се обърни.

Обърнах се на другата страна.

— Готово — каза той.

Обърнах се към него. Той беше под водата на отсрещната страна на малкия вир.

Започнах да дишам дълбоко и се опитах да релаксирам.

— Ще трябва да ме изтърпиш известно време — казах аз. — Всичко ми е толкова внезапно. Знам, че съм правила какви ли не неща през живота си, но такова нещо никога не ми се е случвало. — Чувствах се нелепо.

— Да, права си.

— Нали. — Почнах отново да дишам дълбоко. Не ми се искаше дори да го попитам какво иска да каже.

— Знаеш ли — обади се той, — размахай ръце нагоре-надолу във водата ей така и ще усетиш как мехурчетата залепват по кожата ти.

Раздвижих ръце нагоре-надолу и ги усетих като две бъркалки за коктейл, които минават през току-що налято шампанско. Коктейлът сякаш имаше самогенерираща топлина. Не беше същото като серните бани в Япония. Те бяха по-меки и неподвижни. Тези води тук имаха свой собствен живец, енергия и сила.

Дейвид стоеше тихо под светлината на свещта, която мъждукаше на отсрещната стена. Сините му очи сякаш светеха и малки капчици вода капеха от брадичката му. Питах се аз как ли му изглеждам.

Чудех се какво да кажа, затова попитах:

— Често ли идваш тук?

Дейвид се засмя.

— Да — отговори той. Беше се втренчил в пламъка на свещта. — Искаш ли да опиташ едно нещо? — попита ме той.

Помислих си: „О, по дяволите, почва се“.

— Какво имаш предвид? — попитах го, като се огледах небрежно.

— Виждаш ли светлината на тази свещ? — попита той.

— Да.

— Добре, фокусирай силно вниманието си над светлината и дишай дълбоко.

— Да дишам дълбоко ли? — попитах аз.

— Да, дишай дълбоко.

Задишах толкова дълбоко, че почти се задавих. По цял ден само това правех — дишах дълбоко.

— Може ли да си отпусна ръцете надолу? — попитах аз, като исках да изглежда, че се опитвам да проверя нещо.

— Разбира се. Но в тази вода те ще плават. Наистина е много трудно да потънеш в тази вода.

Помислих си отначало — какво облекчение. Поне няма да се удавя, ако се стигнеше до най-лошото. Отпуснах ръце така, сякаш не бяха свързани с тялото и се усмихнах в светлината на свещта. Усетих ръцете ми да се издигат леко покрай мен.

Боже мой, помислих си аз. Сега той ще скочи през басейна и ще ме сграбчи под мишниците, а заради тази проклета плаваемост няма да мога да ги спусна надолу.

— Сега просто се концентрирай в свещта, докато усетиш, че ти самата си светлината на свещта.

Иисусе, помислих си, дали не се занася? Докато аз стана светлината на свещта ли? В момента аз не можех да бъда дори себе си, която и да беше това.

Втренчих се в мъждукащата светлина. Опитвах се да не мигам.

Поех си отново дълбоко дъх. Сърцето ми заби силно. Сигурна бях, че той можеше да долови през водата как то отеква. Стоях загледана в свещта, както ми беше казал той.

Дейвид тихо се обади:

— Ей, Шърл, от какво се страхуваш?

— Аз ли? — попитах.

— Не — каза той насмешливо, — жената зад тебе.

Наистина се почувствах много нелепо в момента. Помислих си за всички мъже, които бяха казвали: „Хей, само искам да си легна до теб и да си почина. Нищо няма да ти направя“.

— Хей — обади се пак Дейвид, — ако това ми беше на ума, не мислиш ли, че най-простото е да ти го предложа?

Иисусе, колко откровен беше.

Покашлях се.

— Ами-и — казах аз, — ами, колебая се.

— Няма за какво да се колебаеш. Искам просто да опиташ нещо и то не е това, което си мислиш. А и изобщо не искам това.

Почувствах се засегната. Изобщо не искал това?

— Защо? — попитах аз. — Защо не?

— Какво искаш да кажеш с това „защо не“? — попита той. — Ами не за това сме дошли. Ако мислиш, че е за това, просто трябва да имаш търпение и да ми дадеш време.

Разсмях се на глас и смехът ми отекна в стените.

— Хайде — каза той, — съсредоточи се в свещта и дишай дълбоко.

— Добре — казах аз. — Мисля, че бих могла, все пак. В края на краищата сме изживели не един живот заедно, нали?

Той се засмя.

— Точно така.

Явно той ме смяташе за мижитурка.

Опитах отново да се втренча спокойно в свещта.

— Добре — каза той. — Сега се концентрирай над светлината на свещта така, сякаш тя е центърът на самото ти съществуване. Превърни свещта в себе си. Мисли само за свещта — нищо друго.

Концентрирах се и задишах по-дълбоко. Май наистина трябва да го направя, помислих си. Освен това, той беше прав. Аз съм мижитурка, а той наистина е добър. Усетих как съзнанието ми започна да се отпуска. Концентрирах се по-релаксирано. Усетих клепачите си малко натежали и очите ми се полузатвориха, но все още виждах свещта.

Чувах слабо гласа на Дейвид някъде от дъното на съзнанието си.

— Добре. Чудесно, чудесно го правиш.

Харесвах звука на гласа му над водата. Той сякаш се прескачаше с мехурчетата. Усетих дишането ми да се забавя. Постепенно осъзнавах, че сърцето ми тупти в ритъм с дишането ми. Някак си ритъмът на двете изглеждаше в синхрон. Времето бавно се изплъзваше, докато вече не го съзнавах. Свещта продължаваше да мъждее, но сега почваше да става център на съзнанието ми. Цялото ми тяло също се носеше, не само ръцете ми, а всичко. Бавно, бавно, то ставаше водата и всяко трепкащо мехурче също беше съставна част от водата. Беше прекрасно двойно усещане. Бях в пълно съзнание, усещах себе си и в същото време бях част от всичко около мен. Спомням си, че съзнавах как всяко отделно мехурче е част от всичката вода, която ме заобикаляше, почти сякаш водата не би била това, което е, без всяко мехурче да извършва своето, за да поддържа целостта й. Усещах студените стени, обгръщащи топлия воден басейн, макар че се губех някъде по средата му. Усещах сенки, блещукане и лек повей. Но най-вече усещах себе си отвътре. Усещах автоматичния рефлекс на своето дишане. Приличаше ми на движещо се същество, незачитащо моя контрол. След това усетих взаимната връзка на дишането ми с пулса на енергията около мен. Самият въздух изглежда пулсираше. Всъщност, аз бях въздуха. Аз бях въздуха, водата, сумрака, стените, мехурчетата, свещта, мокрите скали под водата и дори шума на буйната река отвън. После усетих как енергията ми вибрира към Дейвид. Щом бях част от всичко край мен, това включваше и Дейвид. В този момент се спрях. Усетих се как взимам съзнателно решение да не отивам толкова далече. Пак това мое колебание, страх или както щете го наречете, ме възпря и аз прекъснах течението на релаксацията и опита да стана „едно“ с всичко.

— Добре беше — чух Дейвид да казва. — Получи се. Как беше като първи опит за медитация с дишане?

Протегнах ръце над водата и попитах колко е часът.

— Времето няма значение — каза той. — Това, което има значение, е, че беше забравила за малко времето. Ти дишаше. Ти дишаше истински. Дишането е живот. Нямаш ли чувство, че си отпочинала?

Да, наистина. Определено. Попитах го дали съм била под хипноза.

— Не, просто вид саморелаксирано разширено съзнание — каза той. — Ще се научиш да се подмладяваш мигновено по този начин. Дишането е рефлекторно действие и ако се научиш да го регулираш, ще останеш по-дълго млада.

Виж ти, помислих си замечтано, Елизабет Арден ще трябва да учи на това в нейните курсове по красота. Чувах как Дейвид ми говори, но все още се чувствах „разтворена в пространството“ чрез моето дишане. Той говореше за животни и как най-дълго живеели тези, които дишали най-рядко. Нещо за огромни костенурки, които вдишвали само четири пъти в минута и живеели до триста години. Спомням си как помислих, че ако аз бях студенокръвно и аз щях да дишам само четири пъти в минута. Но аз бях топлокръвно и при това започвах да потрепервам.

— Така че интересува ли те да живееш дълго, а? — попита той.

Разтърсих глава. Усетих шампанските мехурчета в мозъка си.

— Да живея дълго ли? Не знам. А теб?

— Мен ли? — възкликна той.

— Не — казах аз. — Мъжът зад тебе.

Той се засмя.

— Дали ме интересува ще живея ли дълго?

— Да.

— Да — отговори той. — Интересува ме, но не мисля, че ще живея дълго.

Имаше нещо в начина, по който го каза, от което потръпнах. Тръпката ме изненада.

— Да, никой не би могъл да живее дълго в този студ. Студено ми е вече. Какво ще кажеш?

— Ще кажа да си тръгваме от тук.

Той се обърна с лице към трептящата стена. Измъкнах се бавно от водата. Зъбите ми тракаха като изкуствени, а ръцете ми трепереха толкова силно, че едва можах да взема хавлията, закачена на пирона в стената. После разтрих с всичка сила ръцете си, нозете, тялото, докато не усетих кръвта да идва към повърхността и почувствах прилив на затопляне. Усещах дрехите студени върху кожата си, но скоро топлината на тялото ми почна да се отразява във вълната на пуловера и чорапите.

— Чудесно се чувствам сега — казах аз. — Тази вода наистина е голяма работа.

— Вземи от джоба ми фенерчето и ме почакай отвън — каза Дейвид. — Идвам, щом се изсуша.

Студеният планински въздух наоколо трябва да беше доста под нулата, но беше свеж и ясен. Минах откъм страната на покрития басейн и надникнах към реката и тъмната мержелееща се планина. Животът е роман, помислих си аз. Само преди два месеца изобщо не бих допуснала и с най-развинтеното си въображение, че ще се озова тук и ще правя това. А наистина ми харесваше. И освен това научавах, че си имаше и добри страни да се доверявам на инстинктите си. Наистина можеш да разчиташ на тях. Изпитах внезапно глад, а знаех, че появят ли се тези спазми, трябва веднага да хапна нещо, иначе кръвната ми захар падаше.

Дейвид се появи напълно облечен, като търкаше ръце и се усмихваше:

— Е, хайде да тръгваме и да хапнем нещо. Сигурно са ни приготвили топло мляко и някаква манджа с месо, зеленчуци и планински билки.

Той духна свещта, пъхна я в джоба си и каза, че ще ни трябва по-късно за стаите. Каза още, ако искам, да използвам сега реката като тоалетна, защото по-късно ще бъде прекалено студено за нощни походи.

Клекнах зад една скала и използвах една книжна кърпичка, която имах в джоба си. Докато се изкачвах по студените каменни стъпала, аз се питах какъв ли студ ще бъде, когато се опитам да заспя.

— Не се притеснявай за спането — каза Дейвид, отново сякаш прочел мислите ми. — Всяко нещо с времето си.

Ако беше казал това само преди един час, щях да изтълкувам по-другояче смисъла му.

Мачът по радиото гърмеше с пълна сила, когато влязохме в сградата „ХРАНА“. Сополиви дечурлига притичваха напред-назад между масите, приготвени за туристите, които можеше да изследват този край и биха пожелали да хапнат. Една по-млада жена, която готвеше, беше с едно дете, хванато за полите й, а друго беше вързано на гърба й. Носеше обичайната бяла сламена шапка, макар че беше вечер.

Дейвид извика за топло мляко и ядене и се заприказвахме за храни. Казах му колко обичам да ям „боклуци“ и той ми каза колко лошо било това. Казах му, че знам. Но въпреки това обичам. Той каза колко важно било да се грижиш за тялото, защото така същевременно се грижиш и за духа си. Каза, че просто е въпрос на химия. Казах, че там хич ме няма. Той ми изнесе кратка лекция за съчетаването на храните, а аз казах, че да, повечето от това съм го слушала и преди. Докато разговаряхме, аз размишлявах за това как се държеше цялата вечер. Чувстваше се длъжен да ме научи на всичко, което знае и то колкото е възможно по-бързо. Казваше ми да се отпусна, но той сам изглеждаше преуморен. Критикуваше лошите ми навици на хранене, но и той ги имаше. Навремени почваше да ми звучи почти надуто и самонадеяно. Понякога нямаше вид да се радва на живота, но ми казваше аз да се отпусна и да се радвам повече.

Беше смешно — аз бях скастряла Джери да се поосвободи от задръжките си, за да може да разбере по-добре себе си, а сега Дейвид правеше същото с мен. Чудех се какво ли би помислил Джери, ако ме видеше сега. Спомних си моя припев в представлението ни: „Ако можеха да ме видят сега“. Помислих как ли би реагирала публиката в Лас Вегас, ако й пуснех няколко шеги за духовните открития в Андите. Аз май наистина бях двама души — или десет — не знам. И дали не бях актриса, защото постигах по-дълбок контакт с някои от ролите, които съм изпълнявала в други животи?

Жената с бебето на гърба дойде до масата ни. Носеше горещото мляко и ястието. Почнах да гълтам така, сякаш яденето всеки момент можеше да излезе от мода.

Беше много вкусно, подправено с планински треви, за които никога не бях чувала. Топвах в соса едри хапки от домашно приготвения хляб. Това ми напомни за най-щастливото време от детството ми, когато ходехме на къмпинг във Вирджиния — времето, когато светът и животът изглеждаха прости.

— Утре — обади се Дейвид, — ще направим дълга разходка. Ще ти покажа част от този край и ти сама ще видиш защо го обичам.

Поведе ме през улицата към нашия хотел. Звездите изглеждаха толкова близо, че имах чувство, че мога да ги достигна и да си откъсна от тях като сливи. Почти долавях как те влияеха над околните планини. Андите не приличаха на Хималаите в Бутан. Изглеждаха по-ниски и разпрострени. Не бяха толкова откъснати от света, а от това, че перуанската индианска култура бе известна, аз не се чувствах толкова нищожна, както там, високо над света сред бутанските лами.

Стаите ни имаха дъх на усойно и прашно и се запитах кой ли още бе спал в тях. Когато влязох, температурата вътре беше няколко градуса по-ниска. Дейвид ми подаде свещта, каза, че има друга за себе си и ми пожела лека нощ.

— Между другото — добави той, — един малък съвет за спане в студен климат — ако спиш без никакви дрехи под пончото, ще откриеш, че ще ти бъде много по-топло.

Не можех да разбера. Аз се канех да облека горе-долу всичко, което носех.

— Не — каза той, — тялото произвежда своя собствена топлинна аура. Опитай. Ще видиш за какво говоря.

Казах лека нощ. Не исках да слушам повече нищо от него. Съблякох си дрехите под пончото. Свих се на кълбо под вълненото одеяло в леглото и се помолих (така да се каже) да се стопля. Краката ми бяха ледени. Зачаках. Понеже вълната от лама беше мекичка, допирът й беше много приятен. Изчаках още малко. Имах чувство, че наблюдавам гърне да заври. Успокоих, доколкото можах, съзнанието и тракащите зъби. Помислих си за моето електрическо одеяло край океана и колко обичах да спя в студените дъждовни бури с широко отворени прозорци и увита до брадичката с одеялото. Точно в този момент, както лежах в андинската пустош, то ми се струваше най-любимата част от онази развита цивилизация. Спомних си пак за Джери. Хубаво ми беше без него. Помислих си колко невъзможно ще ми бъде да му опиша до какво съм стигнала. Питах се къде ли е той. Питах се и дали той истински вижда около себе си. Помислих си и за моето шоу. Къде ли трябва да са тази вечер моите цигани?… Моите танцьори… може би в „Джо Алънс“ на сандвичи със сирене и приказки за това как големите звезди май не са толкова всестранно надарени като тях самите. Помислих си и какво ли е да бъдеш звезда, когато в действителност съвсем не си сигурен, че го заслужаваш.

Скоро установих, че мускулите ми се отпускат от топлината на пространството между тялото ми и завивките. Топло беше пространството, а не завивките. Внезапно разбрах, че повечето от нещата в живота ни, които не разбираме, са нещата, които не можем да видим. Невидимата истина е истина, която изисква най-много борба, за да я откриеш. Да виждаш не означаваше да вярваш, съвсем не. Може би то си беше просто гледане.

С нещо като тръпки на отпускане почнах да заспивам, единствено сред звука на тишината. После, някъде иззад сградата, дочух да сумтят прасета.