Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Roma Eterna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
SilverkaТa (2018 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Силвърбърг

Заглавие: Рома Етерна

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Весела Петрова

ISBN: 954-585-514-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5150

История

  1. — Добавяне

1365 О.Р.: Герой на империята

Ето ме най-сетне тук, Хораций, в далечна Арабия, при гърците, камилите, тъмнокожите сарацински племена и всички останали неприятни създания, които населяват тази зловеща пустиня. Заради греховете си. Непростими грехове. „Махай се в Арабия, отровна гадино!“ — крещеше бясно император Юлиан и ето ме тук. Отровна гадина! Аз! Как може да е толкова несправедлив?

Но искам да знаеш, сърдечни друже, че ще използвам времето на изгнанието да си спечеля отново благоволението на Цезар. Ще направя нещо, докато съм тук, нещо — още не знам какво, което ще му припомни колко съм проницателен и предприемчив и изобщо какъв ценен човек съм. И рано или късно той ще ме повика в Рим, за да заема отново полагащото ми се място в двора. Няма да мине много време и ние с теб пак ще се разхождаме по прекрасните брегове на Тибър. Ако съм сигурен в нещо, то е, че боговете не са ми отредили да доживея дните си в безрадостна пясъчна пустош като тази.

Тъжно и забравено от боговете място е Арабия. И пътуването дотук беше тъжно и лишено от надежда.

Може би знаеш, има няколко Арабии, разположени върху огромна територия, които познаваме под това общо име. На север се простира Арабия Петрея, провинция на империята още от царуването на Август Цезар, вече шестстотин години. После е голямата пустош, наречена Арабия Дезерта — мрачна, сурова, гола земя, населена предимно с войнствени номади. А отвъд нея е разположена Арабия Феликс — гъсто населена страна, напълно оправдаваща името си, с прекрасен климат и благоприятни условия за живот, известна с плодородните си поля и изобилието от хубави стоки, които се стичат към световните пазари: злато и бисер, тамян и смирна, балсами, благовонни масла и парфюми.

Не знаех кое от тези места е избрал Цезар за заточението ми. Казаха ми само, че ще разбера, докато пътувам на изток. С източната част на света ме свързват стари семейни връзки, защото по времето на първия Клавдий далечният ми прадядо Гней Домиций Корбуло бил проконсул на Азия със седалище в Ефес, а после губернатор на Сирия при Нерон. Оттогава много други от фамилията Корбуло са живели в онези отдалечени страни. По едно време ми изглеждаше почти примамлива мисълта аз да възстановя старата традиция, па макар и не по своя воля. Например с радост бих се установил в Арабия Петрея, след като така или иначе съм принуден да замина за Арабия. Тя би била подходящо място за живеене за един така високопоставен римски благородник, изпаднал временно в немилост пред монарха си. Ала надеждите ми естествено бяха насочени към Арабия Феликс, която без съмнение е по-привлекателна.

Пътуването от Рим до Сирия Палестина беше истински кошмар, Хораций! Изтезание. Всеки ден морска болест. Драги приятелю, знаеш, че не съм моряк. После кратък отдих в Цезарея Маритима — това беше единствената приятна част от пътешествието: чудесен космополитен град, виното се лее като река, навсякъде ведри хубави момичета и, признавам си, Хораций, хубави момчета. Останах там колкото можах по-дълго, но накрая все пак ми съобщиха, че керванът, който трябваше да ме отведе на юг, в Арабия, е готов за отпътуване и аз трябва да тръгна с него.

Ако някой тръгне да ти мъти главата с приказки колко романтично е пътуването през пустинята, не му вярвай. За един цивилизован човек това е истинско мъчение, направо агония.

Още три крачки навътре към Ерусалим — и се озоваваш в най-сухото, най-горещото място от отсамната страна на Хадес. А нататък става дори още по-зле. Всяко дихание изгаря гърдите ти като лъх от запалена пещ. Ноздрите ти, ушите ти, устните ти се покриват с носен от вятъра ситен пясък. Слънцето е като нажежена до червено тава в небето. Пътуваш дни наред, без да видиш едно-единствено дърво или храстче, само камъни и червен пясък. В трептящия въздух пред погледа ти танцуват миражи. Нощем, ако си достатъчно късметлия или уморен, та да се унесеш в дрямка, в съня ти нахлуват езера, градини и зелени поляни, но после се събуждаш от дращенето на скорпион в пясъка до самата ти буза. И лежиш така, ридаеш в задушаващата жега и се молиш смъртта да те споходи преди идването на огнената зора.

Някъде насред тази дива пустош пътешественикът напуска пределите на Сирия Палестина и навлиза в Арабия, макар никой да не знае със сигурност къде точно минава границата. След като прекосиш тази невидима черта, първото място, до което стигаш, е хубавото градче Петра Набатейска, непристъпна каменна крепост, издигната точно на пътя на керваните. Градът е богат и ако не се смята изнурителната жега, напълно годен за живеене. Не бих имал нищо против да прекарам изгнанието си и там.

Но не, в Петра ме чакаше писмо със заповедите на негово императорско величество, в което той ми нареждаше да продължа още на юг. Арабия Петрея не беше страната, която ми бе отредил. Наслаждавах се три дни на цивилизован градски живот и после отново бях в пустинята, този път на камила. Ще ти спестя ужаса на това преживяване. Разбрах, че сме се насочили към Левке Коме, набатейско пристанище на Червено море.

Чудесно, рекох си. Левке Коме е главното пристанище, от което заминават пътниците за Арабия Феликс. Сигурно ме пращат в тази плодородна земя на галещ бриз и сладък аромат на разтворени цветове, на подправки и скъпоценни камъни. Представих си как чакам края на заточението си в уютна малка вила край морето, вкусвам сладки смокини и опитвам чудесните напитки на това място. Замислих се дори дали да не се заема с търговия с тамян или канела, колкото да минава времето.

В Левке Коме се представих на имперския легат, мазно самодоволно конте на име Флоренций Виктор, и го попитах кога заминава корабът ми. Той ме изгледа глуповато.

— Корабът ли? Какъв кораб? Пътят ти е по суша, драги ми Леонций Корбуло.

Той ми даде последното писмо с инструкции. В него ме осведомяваха, че ще се установя в град на име Макораба и ще служа там като търговски представител на негово императорско величество със специалната задача да разрешавам всеки търговски конфликт заедно с представителите на Източната империя, които вероятно ще намеря там.

— Макораба? И къде точно се намира това?

— Ами в Арабия Дезерта — любезно обясни Флоренций Виктор.

— Арабия Дезерта? — повторих със свито сърце.

— Точно така. Много важен град, като всички останали в тази част на света. Всеки керван, прекосяващ Арабия, спира там. Може би си чувал сарацинското му име — те го наричат Мека.

 

 

Арабия Дезерта, Хораций! Арабия Дезерта! Заради дребното провинение, че съм посегнал на невинността на един нищожен британски виночерпец, безсърдечният и отмъстителен император ме погреба в този жесток ад от палещ зной и плаващи дюни.

В Макораба — би трябвало да кажа Мека — пристигнах само преди три-четири дни, но те вече ми се струват цяла вечност.

Какво има в тази част на Арабия Дезерта? Нищо, освен опърлена от слънцето песъчлива равнина, прорязана тук-там от назъбени голи хълмове. Реки няма, а дъжд почти не пада. Слънцето напича безмилостно. Вятърът е убийствен. Дюните се местят и се гънат като океански вълни при лошо време. Само един ден пясъчна буря може да погребе цели легиони. От дърветата тук растат само хилави тамаринди и акации, които живеят единствено благодарение на нощната роса. Тук-там се срещат извори с блудкава вода, бликащи от недрата на земята, около които расте някаква зеленина, а понякога редки финикови палми или лози, пуснали като по чудо корени на по-влажните места. Но иначе хората, принудени да живеят тук, са за окайване.

Повечето сарацини са чергари — водят стадата си от коне, овце и камили из пустошта в търсене на пасища за добитъка. През цялата година кръстосват равнината от морето до планината, за да се възползват от редките дъждове, които валят по различно време в различните части на страната. От време на време се престрашават да стигнат и по-далеч — до бреговете на Нил, обработваемите земи на Сирия или долината на Ефрат — и връхлитат като напаст реколтата на мирните земеделци, изтръгвайки залъка от устата им.

Суровите условия правят тази страна опасна и несигурна, подвластна на грабежи и страх. Водени от собствения си интерес, сарацините се обединяват в малки племенни шайки, които свирепи и безжалостни старейшини управляват с желязна ръка. Сблъсъците между тези племена нямат край, а чувството за чест у всеки мъж е толкова силно развито, че и най-дребен жест може да бъде изтълкуван като смъртно оскърбление и кръвните вражди се предават от поколение на поколение.

Две селища тук се величаят с името „градове“. Градове, Хораций! Кални дупки, оградени със стени, и нищо повече! В северната част на пустинята е Ятрипа, която сарацините наричат Медина, с население от петнайсетина хиляди души. Тя е доста добре снабдена с вода, има в изобилие финикови палми и хората живеят доста спокойно и удобно — според тукашните представи.

А на юг, на десет дни път с керван през обрасла с трънаци пустош, тук-там прорязана от тъмни канари, се намира градът, познат на географите под името Макораба, а за местните Мека. Тя е по-голяма, с около двайсет и пет хиляди жители, и е невъобразимо грозна, дори Вергилий не би могъл да опише подобна грозота. Представи си „град“ от сиви съборетини, построени от тухли и кал, миля широк и две дълъг, насред камениста равнина, оградена от три страни с голи скалисти планини. Почвата е смесена с кремък, абсолютно негодна за обработване. Водата в единствения кладенец е горчива, а най-близкото пасище е на петдесет мили. Никога не съм виждал по-неподходящо за живеене място.

Лесно можеш да си представиш кой от двата града в Арабия Дезерта е избрал за заточението ми нашият милостив император.

— Какво би накарало здравомислещ човек да основе град на подобно място? — попитах Никомед Пафлагониеца, който беше така любезен да ме покани на вечеря на другия ден след пристигането ми.

Никомед, както подсказва името му, е грък и легат на източния император Маврис Тиберий. Подозирам, че тъкмо той е истинската причина да бъда заточен тук, както ще ти обясня след малко.

— Тук е същински пущинак — продължих. — До морето има четирийсет мили, а от другата страна се простират стотици мили безплодна пустиня. Нищичко не вирее. Климатът е убийствен, а земята е само камък. Не виждам защо някой ще пожелае да живее тук, дори сарацините.

Никомед Пафлагониеца — хубав мъж около петдесетте, с гъста бяла коса и весели сини очи, се усмихна и кимна.

— Ще ти посоча две причини, приятелю. Първата е, че, кажи-речи, цялата търговия в Арабия се извършва с помощта на кервани. Червено море е пълно с коварни течения и рифове и моряците го мразят. Ето защо в Арабия стоките се превозват предимно по суша и всички кервани минават оттук, защото Мека е разположена точно между Дамаск на север и процъфтяващите градове на Арабия Феликс на юг. Освен това оттук минава и единственият проходим път между Изтока и Запада, който прекосява безплодната пустиня между Персийския залив и Червено море. Керваните, минаващи оттук, са претъпкани със скъпи стоки и търговците, собствениците на странноприемници и бирниците в Мека си докарват добри пари като посредници. Трябва да знаеш, драги ми Леонций Корбуло, че в този град има множество богати хора.

Той замълча и напълни чашите с вино — чудесно сладко вино от Родос, каквото не съм очаквал да ми поднесат на това затънтено място, при това бях случаен гостенин.

— Каза, че причините били две — напомних му.

— О, да. Да. — Не беше забравил, просто не бързаше. — Градът освен всичко останало е свещено място. В Мека има светилище, което местните наричат Кааба. Трябва още утре да го посетиш. Пък и да разгледаш града — така времето ти ще мине по-интересно. Търси ниска четвъртита постройка от черен камък в центъра на голям площад. Тя е съвсем невзрачна, но в очите на сарацините е ненадмината светиня. Вътре се пази къс скала, паднал от небето, който те обожествяват. Сарацините от цялата страна се стичат в Кааба на поклонение. Обикалят до безкрай около камъка, кланят му се, целуват го, принасят му в жертва овце и камили, а после се събират в кръчмите и рецитират военна поезия и любовни стихове. Много красива поезия, макар и по свой особен, варварски начин. Поклонниците прииждат с хиляди. Да имаш в града си почитан от всички храм означава пари, Корбуло, много пари.

Очите му блестяха. Как обичат парите тези гърци!

— Освен това — продължи той — старейшините на Мека много мъдро са обявили, че в свещения град всички племенни междуособици и кръвни вражди са строго забранени по време на големите религиозни чествания. Чувал ли си за кръвната вражда при сарацините? Ще чуеш. Във всеки случай няма човек в тази страна, който да не се радва, че има поне един град, където можеш да не се боиш, че ще ти разпорят корема с ятаган, ако срещнеш на улицата не когото трябва. По време на тези примирия се върти оживена търговия между хора от племена, които през останалото време на годината се мразят люто. И жителите на Мека си получават своя пай. От това живее този град. Може да е грозен и скучен, Корбуло, но тук има хора, които могат да ни купят и двамата и още дузини като нас.

— Ясно — кимнах аз. — И съдейки по всичко, Източната империя има свои търговски интереси в тази част на Арабия, иначе защо ще праща тук свой официален представител?

— Да, започнали сме да развиваме някаква търговия със сарацините — съгласи се гъркът, пълнейки чашата ми. — Нищо особено.

 

 

На следващия ден — горещ, сух, прашен като всеки друг — реших наистина да ида да видя тяхната Кааба. Не ми беше трудно да я открия — точно в центъра на града, насред огромен празен площад. Самото светилище с нищо не прави впечатление — не по-високо от петнайсет метра и цялото покрито с дебело покривало от черен плат. Ако го поставиш в двора на храма на Юпитер Капитолийски или някое друго голямо светилище в Рим, ще се изгуби напълно.

Изглежда не беше сезонът на поклонниците, защото около храма не се мяркаше жива душа, освен десетината сарацински стражи, които го пазеха. Те бяха въоръжени с такива огромни мечове и гледаха толкова враждебно, че реших да си спестя по-нататъшното разглеждане.

Докато бродех тази сутрин из града, не видях почти нищо, което да говори за благоденствието, описано ми от Никомед Пафлагониеца. Ала през следващите няколко дни малко по малко осъзнах, че сарацините не са хора, които се кичат с богатството си, а предпочитат да го крият зад проста фасада. От време на време ми се удаваше случай да зърна през отворена за миг порта вътрешен двор и да усетя скрития вътре разкош, да мярна отдалеч как някой търговец и жена му, богато облечени и окичени със скъпоценности и златни верижки, се качват в закрита носилка. Мимолетните ми впечатления бяха достатъчни да осъзная, че градът наистина е по-богат, отколкото изглежда. А това обяснява, разбира се, защо нашите братовчеди гърците го намират толкова привлекателен.

Сарацините са красиви хора, стройни и прекрасно сложени, с много тъмна кожа, коси и очи, с фини черти и високи чела. Обличат се в ефирни бели роби, а жените им се забулват — предполагам, за да се предпазят от пясъка и праха. Досега съм срещнал не един млад мъж, който би могъл да ме заинтригува. Те също ме стрелкат с погледи, а това означава ответен интерес, но засега е твърде рано да поемам подобни рискове. Девойките също са хубавици, обаче ги пазят много грижливо.

Положението ми тук е по-добро или поне не толкова отчайващо, колкото се опасявах. Други западняци няма. Сарацините с по-високо положение обикновено разбират гръцки, но аз вече жадувам за добрия стар латински. Тук са ми осигурили оградена със стени вила със скромни размери, но доста прилична, в края на града откъм планините. Ако имах добра баня, не бих могъл да искам нищо повече, но в тази безводна земя не са и чували за подобен разкош. Много жалко. Вилата е собственост на сирийски търговец, който пътешества в чужди земи и през следващите две-три години ще отсъства от града. Наследих от него и петима слуги. Осигурен ми е и гардероб в местен стил.

Можеше да бъде много по-зле, нали?

А като се замислиш, не биха могли просто да ме зарежат да се оправям сам в една чужда земя. Все пак съм служител от имперския двор, макар в момента да съм в немилост. Тук съм по имперски дела. Юлиан не ме прати в Арабия само от проклетия, макар да не може да си намери място от яд, че се добрах до виночерпеца му преди него. Сега разбирам, че сигурно си е търсел извинение да прати тук някого, който неофициално да изпълнява ролята на негов съгледвач, и аз по невнимание му дадох такъв повод.

Разбираш ли? Притесняват го гърците, очевидно решили да разширят влиянието си в тази част на света, открай време сравнително независима от империята. Официално задачата ми е, както вече ти казах, да проуча възможностите за разширяване на римските търговски интереси в Арабия Дезерта — на Западен Рим, искам да кажа. Но освен това имам и тайна задача, толкова тайна, че и аз самият не бях осведомен за нея, и тя е свързана с нарастващото влияние на друг вид римляни в този район.

Казано на обикновен език, в действителност аз съм шпионин, пратен да държи под око гърците.

Да, знам, че империята е една с двама императори и ние на Запад би трябвало да гледаме на гърците като на свои братовчеди и съюзници в управлението на света, а не като на съперници. Понякога наистина е така, признавам. Например по времето на Максимилиан III, когато гърците са ни помогнали да се справим с размириците, създавани по северната ни граница от готи, вандали, хуни и други варвари. Както и след едно поколение, когато Херакъл II праща западните легиони да помогнат на източния император Юстиниан да смаже персите, от дълги години създаващи проблеми на Изток. Това са двата най-големи военни удара, които за дълго отърваха империята от враговете й и проправиха пътя към ерата на вечния мир и сигурност, на каквато се радваме сега.

Ала дългият мир, Хораций, сам по себе си може да породи множество дребни проблеми. По липса на външни врагове, с които да се занимават, двете империи започнаха да се състезават помежду си за надмощие. И всички го разбират, макар никой да не го изрича на глас. Само веднъж — спомняш ли си, когато дойде посланикът на Маврис Тиберий и поднесе ковчеже с перли в дар на Цезар? Аз бях там. „Et dona ferentes“ — прошепна ми Юлиан, когато отвориха ковчежето. Всеки ученик знае фразата: „Бой се от гърците, дори когато принасят дарове.“

Дали Източната империя не се опитва чрез тази средна част на Арабия да сложи ръка върху търговията с подправки и други екзотични стоки, чийто път минава оттук? За нас никак няма да е добре, ако започнем изцяло да зависим от гърците по отношение на канелата, кардамона, тамяна и индигото. Дори и стоманата за мечовете ни идва от Персия по същия този път, а конете, които теглят колесниците ни, са арабски.

Ето защо император Юлиан разигра изблик на гняв и ме нарече отровна гадина пред целия двор уж заради виночерпеца си — за да ме запокити в тази суха като пергамент земя да разбера какво са си наумили гърците, а може би и да установя по-тесни контакти с някои богати сарацини, които да попречат на по-нататъшното разширяване на гръцкото влияние тук. Или поне аз така си мисля, Хораций. Така трябва да мисля и да накарам и Цезар да го повярва. Защото само някоя голяма заслуга към императора и към Рим може да ме измъкне от това затънтено място и да ме върне отново при Цезар и при тебе, друже мой нанагледни, при тебе.

 

 

Миналата вечер — вече осми ден съм в Мека — Никомед отново ме покани на вечеря. Беше облечен, както и аз, с бели сарацински одежди и препасан с хубав кинжал в скъпоценна ножница. Погледнах кинжала, изненадан, че домакинът ми носи оръжие. Той тутакси го свали и ми го поднесе — помислил тревогата ми за възхищение и по стар сарацински обичай решил да зарадва госта си с предмета, предизвикал възхищението му.

Този път вечеряхме не в постланата с плочки стая, където ме посрещна предния път, а в прохладния вътрешен двор до плискащия фонтан. В тази суха страна да имаш фонтан в двора си е рядък разкош. Слугите ни поднесоха цял букет от хубави вина, захаросани плодове и изстуден шербет. Виждах, че Никомед е възприел начина на живот на богатите търговци в града, и на мен това ми харесваше.

Не беше минало много време и аз пристъпих направо към главния въпрос — какво цели гръцкият император, изпращайки в Мека свой официален представител? Мисля, че за един шпионин понякога е най-добре да не търси заобиколни пътища, а да си придаде вид на простосърдечен наивник, който си казва направо какво му е на сърцето.

Когато стигнахме до печеното овнешко и фурмите в топло мляко, попитах:

— Да не би източният император да е решил да присъедини Арабия към империята?

Никомед се засмя.

— Не сме чак толкова глупави да разчитаме на подобно нещо. Досега никой не е успял да завоюва тази земя. Египтяните са опитвали, персите на Кир също, Александър Велики… Август праща тук десетхилядна войска, която шест месеца си пробива път навътре, после шейсет ужасни дни се изтегля обратно. Мисля, че и Траян е правил опит. Работата е там, Корбуло, че сарацините са свободни мъже, носят го вътре в себе си, а това е свобода, която ние с теб не можем да разберем. Те не могат да бъдат покорени, защото не могат да бъдат управлявани. Да се опитваш да ги покориш е като да покоряваш лъвове и тигри. Можеш да набиеш лъва с камшик, дори да го убиеш, но не и да му наложиш волята си, дори да го държиш в клетка двайсет години. Тукашните хора са от породата на лъвовете. Управлението, както го разбираме ние, тук е непознато понятие.

— Но те имат племенна организация, нали така? Това е един вид управление.

Той вдигна рамене.

— То се гради единствено на семейните връзки. От него не можеш да направиш държава. Роднините се защитават, а на останалите се гледа като на потенциални врагове. Тук няма царе, разбираш ли? Никога не е имало. Само племенни старейшини — те ги наричат емири. Земя без царе никога няма да се покори на един император. Можем да напълним целия полуостров с войска, да докараме петдесет легиона, а сарацините просто ще се стопят в пустинята и ще ни избиват един по един оттам с копия и стрели. Невидим враг, нанасящ удари от терен, на който не сме приспособени да оцелеем. Те са непревземаеми, Корбуло. Непобедими.

В гласа му имаше страст и неподправена искреност. Гърците са много добри в неподправената искреност.

— Значи — казах, — най-многото, към което се стремите, е някакво търговско споразумение, така ли? Един вид неофициално византийско присъствие, а не присъединяване на района към империята?

— Горе-долу — кимна той. — Това притеснява ли вашия император?

— Бих казал, че го кара да бъде нащрек. Ние не бихме искали да изгубим достъп до стоките, които получаваме от тази част на света. Както и от Индия и други страни, превозващи стоките си на запад през Арабия.

— Но как би могло да се случи подобно нещо, драги ми Корбуло? Нали сме една империя? Юлиан III управлява от Рим, а Маврис Тиберий — от Константинопол, но и двамата имат за цел добруването на всички римски граждани. Така е, откакто преди три века великият Константин раздели империята на две.

Да, естествено. Това е официалната версия. Само че аз не съм вчерашен, Никомед Пафлагониеца — също. Както и да е, бях стигнал позволената граница и сега можех единствено да сменя темата.

Открих обаче, че не е чак толкова лесно да прекратя започнатия разговор. След като изразих на глас опасенията си, трябваше да изслушам и възраженията. Никомед още не беше свършил. Не ми оставаше нищо, освен да чакам покорно като муха да ме оплете в паяжината на красноречието си. Проклетите гърци много ловко си играят с думите. Той ме замая с хубаво вино и хубава храна и така ловко ме подхвана по темата Изток-Запад, че още преди да се усетя, в главата ми беше пълна каша.

Никомед ме увери по двайсет различни начина, че нарасналото влияние на Източната империя в Арабия, доколкото изобщо би могло да се говори за подобно нещо, по никакъв начин не би накърнило интересите на Запада и не би попречило на търговията му с Индия и другите страни. Арабия Петрея на север отдавна беше под управлението на Източната империя, същото важеше и за Сирия Палестина, Египет, Кападокия, Месопотамия и всички останали земи на Изток, които според първоначалния замисъл на Константин бяха поставени под юрисдикцията на императора в Константинопол. Нима според мен благоденствието на Западната империя страда, че всички те се намират под византийска власт? Нима току-що не бях преминал свободно през редица провинции, докато стигна дотук? И нямаше ли в тях множество търговци от Запада, търгуващи свободно с когото пожелаят?

Нищо не можех да възразя. Понечих да изразя несъгласие, да посоча стотици дребни примери за намеса на гърците в търговията на Запада, но в този момент нищо не ми идваше на ум.

Повярвай ми, Хораций, бях неспособен дори да разбера как съм могъл изобщо някога да се съмнявам в добрите намерения на гърците. Казвах си, че те наистина са наши братовчеди, че са гъркоромани, че империята е едно цяло, избрано по волята на боговете да управлява света. Златната монета, изсечена в Константинопол, е същата на вид и тегло като изсечената в Рим. На едната стои ликът на източния император, на другата — на западния, и все пак разлика няма. Монетите на едната половина се приемат в другата. Тяхното благоденствие е и наше благоденствие, нашето е и тяхно. И така нататък…

Но докато си мислех всичко това, смътно съзнавах, че така убивам собствената си надежда да се освободя от тази страна на нажежени пясъци и голи хълмове. Както ти писах в предишното си писмо, исках един ден да мога да кажа: „Виж, Цезаре, колко добре ти служа!“, и да чуя в отговор: „Добра работа, ти си верен и предан слуга!“ Това би ме върнало в двора с неговите наслади, ала най-напред трябва да покажа на Цезар, че има врагове тук, и да му посоча начин да се справи с тях. Но кои са тези врагове? Къде са?

Бяхме приключили с вечерята. Никомед плесна с ръце и един слуга донесе шише със златиста ракия, за която разбрах, че идела от някакво княжество в пустинята на брега на Персийския залив. Тя изгори небцето ми и още повече обърка мислите ми.

Никомед ме разведе из стаите на вилата си и ми показа колекцията си от антични и редки вещи, която ме порази, макар мозъкът ми да бе замъглен — изящни гръцки статуетки от бронз, величествени египетски статуи от черен камък, странни дървени маски, съвсем варварски на вид, изработени някъде във вътрешността на знойна Африка, и още какво ли не…

Той говореше за всеки предмет като познавач. Вече ми беше ясно, че домакинът ми е не само хитър дипломат, но и човек с известна власт и влияние в Източните владения, както и забележително учен мъж. Бях му благодарен за великодушието, проявено към мен през тези първи дни на изгнанието ми — той се беше показал необикновено добър към един изпаднал в немилост римски благородник, лишен от всичко близко и родно, чужденец в чужда земя. Но в същото време съзнавах, че това се прави с цел — да ме обвърже с връзките на приятелството и благодарността, та да не мога да кажа нищо, освен добро, за гръцкия легат в Мека, ако някога се върна при господаря си Юлиан III.

Ала ще се върна ли някога? Това е въпросът.

Ще видя ли някога пак Рим с неговите зелени хълмове и блестящи мраморни дворци, Хораций, или съм обречен да се пържа в тази пещ до края на дните си?

 

 

Тъй като нямах работа, нито приятели, ако не се смята Никомед, с чието гостоприемство не можех да злоупотребявам твърде често, прекарах следващите няколко дни в изучаване на града.

Потресът, че вече съм жител на това жалко градче, беше започнал да отшумява. Лека-полека се приспособявах към настъпилата в живота ми промяна. Насладите на Рим вече са ми недостъпни — какво пък, трябва да видя какви удоволствия мога да намеря тук, защото няма на света място, дори и най-непретенциозното, където да не се предлагат наслади на онзи, който има очи да ги види.

През следващите дни обикалях Мека от единия край до другия, кръстосвах широките, но незастлани централни улици, влизах в пресечките и алеите, които ги прекосяваха. Присъствието ми като че не тревожеше особено никого, макар от време на време да усещах върху себе си нечий хладен, изпитателен поглед.

Както вече ти казах, аз съм единственият римлянин от Запада в Мека, но в никакъв случай не съм единственият чужденец. По тържищата съм виждал персийци, сирийци, етиопци и множество гърци. Не са малко и индийците — мургави гъвкави хора с блестящи тъмни очи, както и евреите, които живеят най-вече в Египет, точно от другата страна на Червено море. Заселили са се в Египет преди хиляди години, но очевидно навремето са били пустинно племе и са живеели в страна, наподобяваща тукашната. Във всеки случай нито езикът, нито културата и религията им имат нещо общо с египетските. От известно време насам са започнали да напускат родината си край Нил и да се заселват в съседни земи. И тук ги има немалко. Никомед ми е разказвал за тях.

Необикновени хора са тези евреи. Най-интересното е, че вярват в съществуването на един-единствен бог, суров и аскетичен, който не може да бъде видян, нито изобразен по какъвто и да било начин. Отнасят се към боговете на другите народи с презрение и ги смятат за въображаеми създания, породени от човешката фантазия. Може и да са прави — кой от нас е виждал някога Аполон, Меркурий или Минерва? Повечето хора обаче имат достатъчно здрав разум да не се надсмиват над божествата на другите народи, докато евреите възхваляват наляво и надясно достойнствата на собствената си вяра, а останалите обявяват най-безцеремонно за идолопоклонници и глупаци.

Както можеш да си представиш, това не ги прави особено популярни сред съседите им. Те обаче са трудолюбив народ, особено сведущ в земеделието и напояването, с невероятен усет за търговия и парични сделки, което е причина за интереса на Никомед към тях. Той ми каза, че владеели повечето земя в северната част на страната, че са главните банкери тук, в Мека, и че контролират пазарите на оръжие, доспехи и земеделски сечива в целия район. Реших, че ще е полезно да се запозная с един-двама важни евреи в града, и направих няколко опита, докато обикалях пазарите, но засега без особен успех.

Тук пазарите са специализирани, всеки предлага определени стоки. Вече съм ги посетил всичките.

Има пазар за подправки — големи чували с пипер, черен и бял, чесън, кимион и шафран, сандалово дърво и канела, алое, нар и сушени ароматни листа, наричани от местните малабатрон, както и хиляди други неща, чиито имена не мога да назова. Камилският пазар се провежда в определени дни на седмицата — там се продават и купуват тези странни животни и понякога пазарлъкът е толкова разгорещен, че едва не се стига до истински бой. Веднъж се приближих до едно от тези създания да го разгледам, а то се прозина в лицето ми, сякаш да ми покаже, че пет пари не дава за мен. На пазара за тъкани се продават муселин, коприна и памук от Индия и Египет, на един пазар грубо изработени идоли се пробутват на лековерните. Веднъж видях евреин, минавайки покрай тях, да плюе и да прави знак, който вероятно е свят за тяхната вяра. Има тържища за вина, за парфюми, за меса и за зърно, на едно евреите продават изделия от желязо, както и пазар за всякакви плодове — нарове, дюли, лимони, кисели портокали, грозде и праскови, и всичко това насред най-безплодната пустиня, която можеш да си представиш!

Има и пазар за роби — на него срещнах забележителния мъж на име Махмуд.

Робският пазар в Мека е също толкова оживен, колкото и във всяка друга част на света, което доказва какво богатство се крие зад привидно скромната фасада на този град. Тук е центърът на търговията с роби в страната и понякога идват купувачи чак от Сирия и Персийския залив, жадни да хвърлят око на последната реколта от човешка екзотика.

Макар в тази пустиня дървото да е лукс, тук също присъстват задължителната платформа от греди и дъски, неизбежният навес и обичайната жалка групичка от гола стока, чакаща купувача си. Могат да се видят роби от всички раси, като азиатците и африканците преобладават — черни като нощта етиопци, мускулести нубийци, още по-черни и от етиопците, светлокожи черкези и авари с плоски лица, няколко персийци или индийци и дори мрачен жълтокос мъж, очевидно британец или тевтонец. Търгът естествено се води на сарацински и аз не разбирам нищо от казаното, но предполагам, че са обичайните дрънканици, които не могат да заблудят никого — че тази пищна турска селянка е била принцеса в родината си, а онзи намръщен либиец с гъстата брада е бил ловък кочияш, преди господарят му да се разори и да се принуди да го продаде, и все в този дух.

Така се случи, че минавах през пазара преди три дни по пладне и видях три гъвкави развратници със златиста кожа, явно опитни проститутки, съдейки по безсрамните им движения и усмивки. Трите вървяха заедно и вероятно целта беше да ги продадат за наложници на някой богат емир. Бяха съвсем голи, ако не се смятат дрънчащите нанизи от сребърни монети около китките и глезените им. Те се смееха, нагло полюшваха гърди и намигаха на зяпачите, за да примамят купувачите към търговеца, който изглежда им беше чичо или брат.

Спектакълът беше толкова ярък, че спрях да погледам. Ала едва бях застанал в тълпата, когато мъжът от лявата ми страна неочаквано се обърна към мен и гневно промърмори:

— Тези свине! Заслужават да ги нашибат с камшици и да ги хвърлят в пустинята да ги изядат чакалите!

Това беше изречено на доста приличен гръцки, полугласно, но с толкова богат и мелодичен глас, че едва ли някога бях чувал по-пленителна реч. Сякаш думите излизаха от самата душа на мъжа и не можеха да не бъдат изречени.

Силата на този невероятен глас и на трептящото в него чувство ме поразиха. Сякаш нечия желязна ръка ме сграбчи за китката. Погледнах го. Беше изпънат като тетива и трепереше от неудържим гняв.

Почувствах се длъжен да отговоря по някакъв начин.

— За момичетата ли става дума? — попитах.

— За търговците на роби — отвърна той. — Жените са просто стока и нямат никаква вина. Но да заставяш стоката да прелъстява — това е отвратително и те са престъпници!

Това избухване като че го поуспокои и той изрече с вече смекчен тон:

— Прости ми, че излях гнева си върху невинен чужденец, ти сигурно не се интересуваш от тези неща.

— Напротив, това, което казваш, живо ме интересува. Разкажи ми нещо.

Докато разговаряхме, аз го разглеждах с нескрито любопитство. Веднага си помислих, че може да е евреин — ужасът и гневът му при вида на тази безобидна търговия с плът напомняха до голяма степен за онзи непримирим човек на пазара за идоли. Спомняш си, че търсех връзка с членовете на тази хитра и изобретателна раса на търговци. Ала много скоро видът и облеклото на събеседника ми ме убедиха, че пред мен стои чист сарацин.

В цялата му личност се усещаше необикновена сила. Беше висок и строен, хубав тъмнокос мъж около трийсет и петте с гъста вълниста брада, пронизващ поглед и топла, сърдечна усмивка, която никак не се връзваше със свирепия му вид. Гордото му държание, плавната реч и великолепните одеяния подсказваха, че е човек от сой, богат и знатен. Тутакси усетих, че мога да извлека повече полза от това познанство, отколкото от контактите си с който и да било евреин. Ето защо го дръпнах настрана и започнах да го разпитвам кое е причинило неговото несдържано избухване срещу търговията с леки жени. Без да се поколебае нито за миг, той ми отговори със страстна тирада, изречена със същия пленителен глас, за разложението на съплеменниците му, които тънат в грехове. И то какви грехове! Проституцията беше най-малкият от тях. Да си призная, не очаквах да срещна такъв Катон тук.

— Огледай се наоколо! — подкани ме той. — Мека е истинска бездна на злото. Виждаш ли идолите, които се продават навсякъде и се поставят в магазини, домове и обществени сгради? Те са фалшиви богове, а Той е един, истинският Бог, и не може да бъде изобразен. Забелязваш ли ужасяващите измами по тържищата? Виждаш ли как мъжете лъжат жените си, а те им отвръщат със същото, виждаш ли хазарта, пиянството и блудството, свадите между родни братя?

Последва още много в този дух. Личеше, че всичко това не е от вчера, че го носи в сърцето си, готов да го излее пред първия благоразположен слушател. Той обаче не говореше надменно и с чувство на превъзходство, а по-скоро с недоумение — сякаш не беше толкова разгневен, колкото огорчен от греховете на събратята си.

Внезапно замълча и отново заговори по-сдържано, сякаш си беше дал сметка, че този приповдигнат тон е малко неуместен.

— Извини ме още веднъж за разпалеността. Тези неща ме вълнуват много силно. Надявам се това да е най-големият ми недостатък. Ако не греша, ти си римлянинът, който отскоро живее сред нас, нали?

— Да. Леонций Корбуло, на твоите услуги. Римлянин от Рим, държа да уточня. Фамилията ми е старинна, исторически свързана със Сирия и други части на Азия.

— Много ми е драго. Аз съм Махмуд ибн Абдала ибн…

Е, забравих ибн кой, той пък от своя страна също ибн и така нататък. Сарацините имат обичай да изреждат предците си до девето коляно на един дъх, но аз не успях да удържа в паметта си повечето от тези чужди варварски имена. Помня само, че принадлежал към един от големите търговски кланове в Мека, който звучеше горе-долу като Корейш.

Струва ми се, че между нас за тези няколко мига се породи един вид вътрешно разбирателство, и толкова обаятелна беше личността на този човек, че не ми се искаше да си тръгвам. Тъй като беше време за обяд, поканих го да обядваме заедно в моята вила. Той обаче отвърна, че аз съм гост в Мека и не е редно да се възползва от гостоприемството ми, преди да ми е предложил своето. Не се опитах да споря. Вече бях разбрал, че сарацините много държат на етикета в това отношение.

— Ела — покани ме той с жест да го последвам.

Така за пръв път влязох в дома на богат търговец от Мека.

 

 

Вилата на Махмуд ибн Абдала приличаше на тази на Никомед, но беше поставена на по-широка нога — с ограден с висок зид вътрешен двор, шадраван, високи просторни помещения, мозайки от ярко обагрени плочки по стените. Но за разлика от Никомед, Махмуд не колекционираше старинни вещи. Обзавеждане почти нямаше. В дома му аскетизмът веднага биеше на очи. И, разбира се, нямаше и следа от идолите, които другите търговци толкова обичаха.

Жената на Махмуд се появи само за миг. Името й беше Хаджа или нещо от този род и ми се видя доста по-възрастна от съпруга си — нещо, което той лично потвърди малко по-късно. Двете му дъщери се появиха също така мимолетно. Двамата обядвахме сами, седнали на сламени рогозки в средата на голяма гола стая. Махмуд седеше с кръстосани крака като шивач и явно се чувстваше доста удобно в тази поза. Аз също се опитах, но не успях и не след дълго вече се бях облакътил, като си пожелавах единствено възглавница, на която да опра лакътя си, но не се решавах да си поискам, за да не оскърбя неволно домакина. Самата храна беше непретенциозна — печено месо и яхния от ечемик и пъпеш, а за пиене имаше единствено вода. По всичко личеше, че Махмуд не е почитател на виното.

Той говореше за себе си напълно открито, сякаш бяхме родственици, макар и от далечни страни, които се срещат за пръв път. Научих, че бащата на Махмуд умрял още преди раждането му, майката скоро го последвала и той расъл в мизерия, разчитайки единствено на милостта на чичо си. От разказа му останах с впечатлението за безрадостно детство, прекарано сред мрачните скалисти хълмове извън града, за рано развита склонност към съзерцание, а може би и към размисъл върху големите въпроси за вечността и духа, които го занимаваха и до днес.

На двайсет и пет Махмуд постъпил на служба при Хаджа, богата вдовица, петнайсет години по-стара от него, която се влюбила в него и го помолила да й стане съпруг. Той ми го каза без капка неудобство и предполагам, че нямаше причини за такова. Когато говореше за нея, очите му сияеха от щастие. Тя му беше родила и синове, и дъщери, но само дъщерите бяха оцелели. Предполагам, че благоденствието му се дължеше на умелото му управление на нейната зестра.

Той не ме попита нищо за Рим, Константинопол и останалите страни извън границите на Арабия Дезерта. Макар да е безспорно умен и задълбочен, изглежда империите на този свят не го интересуват. Останах с впечатление, че почти не е излизал от Мека, макар да ми спомена за някакво свое пътуване до Дамаск. Бих си помислил, че е простоват човек, Хораций, ако не бях разбрал каква сложна душевност притежава всъщност.

Голямата идея на живота му е Единственият Бог.

Същото, разбира се, от памтивека проповядват и евреите. Не се съмнявам, че Махмуд е разговарял неведнъж с членове на тази общност в Мека и че техните идеи са повлияли върху мирогледа му. Сигурно ги е чувал неведнъж да говорят с благоговение за своя надменен и непознаваем бог, бил е свидетел на презрението им към суеверието на местните, които се кланят на множество идоли и талисмани, на Слънцето, Луната, звездите и планетите, както и на пълчища демони. Всъщност той дори не го крие — веднъж го чух да се позовава на някакъв древен еврейски пророк на име Авраам, от когото се възхищава безгранично, а също и на един по-късен вожд на това племе, Мойсей.

Той обаче твърди, че откровението е дошло при него по друг път. Озарението го споходило в резултат на усамотение, усърдни молитви и размисъл. Имал навика често да се качва в планините край града и да размишлява в някаква уединена пещера, докато един ден го споходило откровението за Единствеността на Бога.

Махмуд нарича този бог Аллах. Когато започне да говори за него, той се преобразява по чудодеен начин. Лицето му сияе, очите му искрят като маяци, дори и гласът му става толкова мелодичен и поетичен, че сякаш слушаш божествения Аполон.

Невъзможно е, казва той, да разбереш природата на Аллах. Той е прекалено високо над нас. Другите хора може да гледат на своите богове като на герои от приказки, да разказват чудни истории за пътешествията им по света, за кавгите им с техните жени, за приключенията им на бойното поле, да правят статуи, които ги изобразяват като мъже и жени, но Аллах не е такъв. За Аллах не се разказват приказки. За него не можем да мислим така, както мислим за Юпитер — висок мъж с властно лице, гъста брада и куп пристрастия, твърде много наподобяващ императора, само че в по-голям мащаб — и би било глупаво и богохулствено да го изобразяваме така, както гърците изобразяват Зевс, Афродита и Посейдон, а римляните — Юпитер, Венера или Марс. Аллах е самата съзидателна сила, творецът на вселената, твърде могъщ и необхватен, за да бъде изобразяван по какъвто и да било начин.

Попитах Махмуд как е възможно да се дава име на бога, след като е богохулство да си представяме лицето му. Това също без съмнение е един вид принизяване. Махмуд като че се зарадва на умния ми въпрос и обясни, че „Аллах“ всъщност не е име като Махмуд, Леонций Корбуло или Юпитер, а сарацинското понятие за „бог“.

За Махмуд фактът, че има само един бог, чиято природа е абстрактна и непознаваема за смъртните, е първият закон, от който произтичат всички останали закони. Това, Хораций, може да ти се стори също толкова безсмислено, колкото и на мене, но не е наша работа да философстваме. По-интересното е страстната вяра на този човек. Толкова страстна, че докато го слушаш, неволно се поддаваш на простотата и красотата на идеите му и на силата на убеждението му и си почти готов сам да се обявиш за последовател на Аллах.

Тази вяра наистина е много проста, но изключително въздействаща със своята прямота — в тукашната сурова пустиня прямотата е единственото въздействащо оръжие. Той се обявява решително срещу всяко идолопоклонничество, съчиняване на митове, изчисляване на влиянието на звездите и планетите върху живота ни. Не вярва в прорицатели и магии. Указите на царе и принцове за него не значат нищо. Той признава авторитета единствено на своя далечен, всемогъщ и непреклонен бог, чийто велик закон повелява хората да живеят добродетелен живот в работа, набожност и уважение към другите. Живеещите по закона на Аллах, казва Махмуд, в края на дните си ще отидат в рая. А които не го правят, ще бъдат пратени в най-ужасния ад. И той ще намери покой едва тогава, когато цяла Арабия се отърси от мързела, разложението и греха и приеме върховенството на Единствения Бог, а разпръснатите и разединени племена най-сетне се обединят в един народ под властта на един цар, който ще наложи законите на този бог.

Убедеността, с която говореше, будеше благоговение. Казвам ти, още преди да свърши, аз самият почти усещах присъствието и могъществото на Аллах. Беше изненадващо и малко плашещо, че Махмуд може да събуди такива чувства у мен, а и у другите хора. Ала той замълча и само след няколко мига чувството избледня и аз отново бях самият себе си.

— Какво ще кажеш? — попита. — Може ли това да не е истина?

— Не мога да съдя — отвърнах предпазливо. Не исках да обидя този свой нов и толкова интересен приятел, особено в собствения му дом. — Ние, римляните, сме свикнали да проявяваме търпимост към всички религии и ако някога посетиш нашата столица, ще видиш как мирно си съседстват храмовете на стотици божества. Но красотата на твоето учение ми допада.

— Красота? Аз те питах за истината. Щом приемате всяка вяра за истинска, не означава ли това, че не виждате истина в нито една от тях?

Опитах се да го оборя, припомняйки си цитати от Платон и Марк Аврелий от ученическите си години — че всички богове са отражение на истинската божественост. Но напразно. Той тутакси прозря римското ми безразличие към религията. Ако се преструваш, че за теб един бог е точно толкова добър, колкото и друг, това на практика означава, че пет пари не даваш за който и да е бог и за самата религия, освен когато се налага да бъде отвлечено вниманието на хората от низшите слоеве от тегобите на земното им съществуване. Нашата политика „живей и остави другите да живеят“ спрямо последователите на Митра, Дагон, Ваал и останалите божества, чиито храмове процъфтяват в Рим, е мълчаливо потвърждение на тази истина. А за Махмуд подобна позиция е достойна за презрение.

Усетих, че домакинът ми започва да става напрегнат. Не исках това да вгорчи приятния ни разговор и позовавайки се на умората, предложих да го продължим друг път.

Вечерта отново бях поканен у Никомед Пафлагониеца. Главата ми още се въртеше от всичко наговорено ми от Махмуд. Попитах гърка дали може да ми каже нещо повече за тази изключителна личност.

— Този ли? — подсмихна се Никомед. — Ти с луди ли си имаш вземане-даване, Корбуло?

— Видя ми се напълно нормален — възразих аз.

— О, да, съвсем нормален е, особено когато ти продава камили или шафран. Но подхвани го на тема религия и ще видиш насреща си съвсем друг човек.

— Всъщност днес следобед проведохме с него доста обширен философски разговор. Казаното от него ми се стори необичайно интересно. Никога не съм чувал подобно нещо.

— Убеден съм, че е така. Горкият човечец, трябва да се махне оттук час по-скоро, докато още има възможност! Ако продължи да се държи по този начин, няма да мине много време и ще го намерят мъртъв сред дюните. И никой няма да се изненада.

— Не те разбирам.

— Говоря за начина, по който проповядва срещу идолите. Ако не знаеш, Корбуло, в този град се кланят на триста различни божества и всяко от тях си има собствено светилище, жреци и занаятчийска работилница, произвеждаща идоли за продан на поклонниците. Да продължавам ли? Ако правилно съм разбрал какво иска Махмуд, той с удоволствие би сложил край на всичко това. Така ли е?

— Сигурно. Във всеки случай говореше с презрение за идолите и идолопоклонниците.

— Не се и съмнявам. Доскоро той си имаше малък частен култ, на който се кланяха пет-шест души от собственото му семейство. Събираха се в дома му и се молеха и на неговия бог по предписания от него начин. Доста невинно занимание за свободното време според мен. Ала напоследък, както чувам, започнал да натрапва идеите си и на други хора, както е станало днес с тебе. Е, няма нищо лошо да разговаря на религиозни теми с хора като мен и теб, защото ние, римляните, сме доста снизходителни в това отношение. Да, но при сарацините не е така. Помни ми думата, няма да мине много време и той ще се обяви за пророк, ще застане на главния площад и ще започне да плаши с огън и жупел онези, които се придържат към старите обичаи — и тогава ще бъдат принудени да го убият. Тук старите обичаи означават пари, а този град съществува единствено заради тях и за нищо друго. Махмуд е пълен с разрушителни идеи, които тук просто не могат да си позволят, затова по-добре да внимава. — Никомед замълча за миг, после добави с широка усмивка: — Но иначе е забавен дяволът, нали, Корбуло? Както можеш да се досетиш, аз самият съм имал един-два разговора с него.

 

 

Ако питаш мене, Хораций, Никомед е прав и не е прав по отношение на Махмуд.

Определено е прав, че Махмуд е почти готов да започне да проповядва учението си на улицата. Начинът, по който ме улови за слушател насред робското тържище, го доказва. И приказките му, че няма да намери покой, докато цяла Арабия не приеме върховенството на Единствения Бог — какво друго би могло да означава това, ако не отричане на идолопоклонничеството?

Махмуд многословно ми обясни по време на нашия обяд, че Аллах съобщава на хората кое е добро и кое зло чрез своите пророци, избраните от него, веднъж на хиляда години. Авраам и Мойсей на евреите били точно такива. Сигурен съм, че Махмуд гледа на себе си като на един от тях.

Според мен обаче гъркът греши, че Махмуд ще бъде убит от разгневените си съграждани, които обвинява в суеверие. Вън от всяко съмнение е, че ще поискат да го убият, поне в началото. Но ако успее да наложи учението си, те ще прогонят цялата орда жреци и производители на идоли и в местния поминък ще зейне огромна празнина, а тук никой не е особено въодушевен от подобна възможност. Ала личността на Махмуд се отличава с такова обаяние и сила, че в крайна сметка той ще надделее. Кълна се в Юпитер, та той почти успя да ме накара да приема божественото всемогъщество на Аллах! Такъв човек ще намери пътя към другите. Не си представям как ще го направи, но той е умен по десет различни начина, истински търговец от пустинята, и ще намери начин да им предложи нещо, заради което ще си струва да се откажат от отколешната си вяра и да приемат неговата. Аллах ще бъде богът на това място, сигурен съм, когато Махмуд приключи светата си мисия.

Трябва да обмисля всичко това много грижливо. Хора с магнетизма на Махмуд не се срещат под път и над път. Аз съм пленен от силата на личността му, изумен съм от начина, по който успя, макар и за кратко, да ме приобщи към този свой Единствен Бог. Чудя се дали има някакъв начин да използвам неговата огромна дарба в полза на империята, тоест в служба на Юлиан III Август? Така, разбира се, отново ще си върна милостта на Цезар и ще се освободя от заточението в Арабия.

В момента не мога да си представя как би станало това. Може би трябва да го убедя да настрои съгражданите си срещу разширяващото се присъствие на гърците в този район или нещо от този род. Но през седмицата ще имам достатъчно време да помисля върху това, защото не мога да разчитам на ничия компания, освен своята собствена. Махмуд често пътува из околността по търговски работи и сега замина за някакво село на брега. Никомед също не е тук, отпътува за Арабия Феликс, където със сънародниците му изглежда възнамеряват тайничко да вдигнат цените на халцедона, алоето и още някои стоки, които много се търсят в Рим.

Така че сега съм сам тук със слугите, скучна сбирщина, която не може да ми предложи нищо. Отначало се изкушавах от идеята да си купя от робския пазар някое хубаво момче за компания от друго естество. Благочестието на Махмуд обаче не знае граници и може да заподозре намеренията ми, а в плановете ми не влиза да прекъсвам отношенията си с него. Но мисълта за подобна покупка въпреки всичко е много съблазнителна.

През цялото време си мисля с копнеж за двора, за празненствата в двореца, за театъра и игрите. Всичко това много ми липсва. Какво ли прави сега Фуск Салинатор? А Воконий Руфус, Спурина, Алифан? Пък и самият император Юлиан, който беше мой приятел, почти брат, преди да се обърне срещу мен и да ме заточи сред пясъците на Арабия. Какви времена бяха, как чудесно си прекарвахме с него, преди да изпадна в немилост!

И за тебе мисля непрекъснато, Хораций, можеш да не се съмняваш. Чудя се с кого ли прекарваш нощите си сега? Мъж ли е или жена? Луперк Хектор? Или малката Помпония Мамилиана? Може би дори онзи британски виночерпец, когото императорът вече няма да пожелае, след като аз го оскверних. В едно съм сигурен — поне ти не спиш сам.

Чудя се какво ли би си помислил новият ми приятел Махмуд за нашия двор и нравите му. Той е толкова аскетичен по природа. Омразата му към всякакъв вид угаждане на тялото като че е втъкана в костите му. Той е суров принц на пустинята, истински спартанец. Но дали не го надценявам, ще кажеш. Дай му една вила на склона на Палатина, хубава каляска и къща, пълна със слуги и редки вина, остави го да се поплиска в парфюмирания басейн на императора с Юлиан и лекомислените му приятелчета и ще запее друга песен!

Не, не! Силно се съмнявам. Закарай Махмуд в Рим и той ще се възправи като някакъв нов Катон, ще очисти двореца и цялата столица от всички грехове на последните безметежни години, а когато свърши, Хораций, всички ние ще бъдем ревностни последователи на Аллаха.

 

 

Още пет дни в самота и вече бях готов да си прережа вените. Цяла седмица духа горещ вятър, който сварява мозъка и те докарва до лудост. Въздухът като че бе съставен от пясък. Хората се движеха по улиците като призраци, омотани до очите в бяло. Страх ме беше да изляза навън.

Но от ден-два отново е спокойно. Вчера Махмуд се върна от пътуването си до крайбрежието. Видях го на главната улица да разговаря с още трима или четирима мъже. Макар да бяха далеч, ясно се виждаше, че говори предимно той, а останалите само кимаха и изразяваха съгласието си с жестове, запленени от магията на думите му. В начина, по който говори този човек, има някакво вълшебство. Той те омайва и не можеш да спреш да го слушаш, не можеш и да не му повярваш.

Моментът не беше подходящ да се присъединя към тях, но по-късно пратих в дома му един от слугите си с покана да вечеряме заедно в моята вила. Прекарахме няколко часа заедно и тази среща ми отвори очите за много неща.

Никой от двамата нямаше желание да се връщаме към теологическите спорове и известно време водехме незначителен разговор, чувствайки се донякъде неловко — двама благородни мъже, решили да прекарат времето си заедно, без да дадат повод за обида на другия. Държанието на Махмуд беше по-сърдечно отвсякога. Но когато вдигнаха първите блюда, в очите му се появи познатата страст и той попита малко рязко:

— Кажи ми, приятелю, как точно се озова в нашата страна?

Едва ли щеше да е от полза за току-що зародилото се приятелство между нас да му разкривам, че съм бил прогонен за педерастия — задето съм съблазнил новата играчка на Цезар. Но трябваше да му кажа нещо, повярвай ми. Не е лесно да отговориш уклончиво, когато пронизващият поглед на Махмуд ибн Абдала е вперен в теб. По-лесно бих излъгал Цезар, та и самия Юпитер.

Ръководен от правилото, че е по-добре да кажеш част от истината, отколкото да измислиш и най-убедителната лъжа, аз признах, че моят император ме е пратил да шпионирам гърците.

— Твоят император, който не е техен, макар империята да е една.

— Точно така.

Колкото и изолирано да живееше, Махмуд явно разбираше идеята за двойния принципат. Разбираше и колко е измамна хармонията между двете части на разделената империя.

— И каква вреда могат да нанесат византийците на твоите хора? — попита той.

Гласът му беше напрегнат. Усетих, че не е просто празно любопитство.

— В търговията например — отвърнах. — Много от вносните стоки от Изтока минават през техните ръце. Сега изглежда са решили да заемат позиции в Средна Арабия, където се пресичат всички ключови търговски пътища. Успеят ли да сложат ръка върху тях, ние ще зависим изцяло от милостта им.

Той помълча, обмисляйки чутото. Но очите му горяха със странен пламък — личеше, че умът му работи трескаво.

Махмуд внезапно се наведе напред и доближи лице до моето. Думите му, макар и едва чути, бяха заредени със страст.

— Тогава проблемът ни е един и същ. Гърците са и наши врагове. Познавам ги. Те искат да ни завладеят.

— Но това е невъзможно! Самият Никомед ми е казвал, че нито една армия не е успяла досега да завземе Арабия. И няма и да успее.

— Така е, никой не може да ни завземе със сила. Но аз не говоря за това. Гърците ще ни завладеят с хитрост и коварство, ако им го позволим — ще ни купят със злато, използвайки нашата алчност, ще ни принудят да се продадем изцяло. Ние сме практичен народ, но те са далеч по-проницателни от нас и ще ни обвържат с копринени въжета, докато един ден открием, че сме притежание на гръцките търговци, лихвари и корабовладелци. Точно както биха направили евреите, ако бяха повече и по-силни. Ала зад гърците стои цяла империя. Или поне половин, в най-лошия случай. Но това няма да го бъде! Аз няма да го допусна, добри ми Корбуло! Ще ги унищожа, преди те да са ни унищожили. Можеш да го кажеш на твоя император — Махмуд ибн Абдала няма да чака гърците да откраднат тази земя, а ще тръгне срещу тях и ще ги прогони обратно във Византия!

Бях слисан. Той ми беше казал още първия ден, че Арабия трябва да има един бог и един непобедим цар. Сега вече знаех за кой цар говори.

Спомних си насмешливите думи на Никомед седмица по-рано:

— Ти вече с луди ли си имаш вземане-даване, Корбуло?

В този внезапен изблик наистина имаше някакво безумие. Това, че един никому неизвестен търговец от пустинята можеше да бъде мистик и мечтател, само по себе си беше доста необичайно. Но сега сякаш се повдигна завеса и пред мен се разкри смущаващото присъствие и на царя-воин в гърдите му. Това вече беше прекалено. Нито Александър Македонски, нито Юлий Цезар, нито Константин Велики се бяха нагърбвали с толкова много роли — как би могъл Махмуд ибн Абдала?

Само след миг той отново се успокои и всичко си беше мирно и тихо, както минути преди това.

На масичката до лакътя ми стоеше бутилка хубаво гъсто тунизийско вино, което бях купил на пазара предния ден. Налях си, за да укротя бурята, породена в главата ми от думите на Махмуд. Той потупа бутилката и се усмихна:

— Знаеш ли, никога не съм разбирал смисъла на това нещо. За мен си е чисто похабяване на хубавото грозде.

— Е, мненията ни се разминават. Но кой от нас е правият? Затова който обича вино — да пие, останалите могат да си го спестят. — Вдигнах чашата си срещу него. — А това вино наистина е отлично. Сигурен ли си, че не искаш поне да опиташ?

Той ме погледна, сякаш му бях предложил отрова. Не, Махмуд ибн Абдала никога няма да пропие. Жив и здрав да е. Затова пък за такива като нас с теб, Хораций, ще има повече.

 

 

— Как е твоят приятел Махмуд? — попита Никомед, когато отново се срещнахме за вечеря. — Успя ли вече да те склони към неговата вяра в Аллаха?

— Мисля, че от мен не става ревностен вярващ — отвърнах и добавих предпазливо: — Стори ми се, че вашето присъствие тук донякъде го тревожи.

— Защото си мисли, че ще ги превземаме, така ли? А би трябвало да е наясно. Щом Август и Траян не са успели, защо му е притрябвало на разумен монарх като Маврис Тиберий да опитва?

— Не става дума за военна инвазия, Никомеде. Това, от което се бои той, е икономическото проникване.

Никомед остана невъзмутим.

— А не би трябвало. Никога не съм се опитвал да крия, Корбуло, че желанието ни е да разширим търговията си тук. Но какво ги засяга това такива като Махмуд? Ние няма да му вземем неговото парче от питата. Просто ще направим питата по-голяма, та да има за повече хора. Нали знаеш какво казват финикийците — „Приливът повдига всички лодки“.

— Вече не ви ли учат на реторика в училище? — попитах. — Пити, лодки… Нещо съвсем обърка метафорите. А в Арабия няма нито лодки, които приливът да повдигне, нито приливи.

— Много добре разбираш какво искам да кажа. Предай на Махмуд, че няма от какво да се бои. Нашите планове за разширяване на търговията ни в Арабия са от полза за всички, включително и за търговците в Мека. Дали пък аз да не поговоря с него? Той лесно се пали. Може би ще успея да го успокоя.

— Мисля, че ще е по-добре да го оставиш на мен — отвърнах.

 

 

Тъкмо в този миг, Хораций, осъзнах къде е главният проблем и кой е истинският враг на империята.

Император Юлиан няма защо да се тревожи от намеренията на гърците тук. Гръцкото нашествие в Арабия Дезерта е въпрос на време. Търговията е втора природа на гърците, а Арабия, макар и извън рамките на империята, поради положението си естествено попада в източната сфера на влияние. Рано или късно те ще стигнат дотук и дори вече са стигнали. Ако намерението им е да засилят търговските си връзки с тукашните хора, това няма защо да ни притеснява, пък и нищичко не можем да направим. Както подчерта Никомед, Изтокът вече контролира Египет, Сирия и Либия, както и много други земи, произвеждащи стоки, от които ние се нуждаем, но интересите ни не страдат от това. В този смисъл империята наистина е едно цяло. Гърците няма да надуят цените на стоките от Изтока от страх, че и ние можем да сторим същото с калая, медта, желязото и дървения материал, които получават от Запад.

Не. Гъвкавите и изнежени гърци не са заплаха за нас. Истинската опасност иде от принца на пустинята, Махмуд ибн Абдала.

Един бог, казва той. Един арабски народ, управляван от един цар. А за гърците твърди, че ще ги унищожи, преди те да са унищожили неговия народ.

И си вярва. Може би дори ще успее да го направи. Никой досега не е успявал да обедини сарацините, но мисля, че сред тях просто не е имало човек като Махмуд. И докато седях на отрупаната с лакомства маса на Никомед, внезапно ми се яви видение — Махмуд с пламтящи очи и високо вдигнат огнен меч води сарацините на север, извън Арабия, към Сирия Палестина и Месопотамия, разнасяйки посланието на Единствения Бог, а ордите му помитат ужасените гърци. Селяните с готовност приемат новата вяра — та кой би устоял на пламенното красноречие на Махмуд, особено когато зад него са мечовете на все по-нарастващата армия от последователи? После идат Армения, Кападокия и Персия, следва завой на запад, а там са Египет и Либия. Воините на Аллах са навсякъде, възпламеняват душите на хората с новата вяра, с новата любов към добродетелта и честта. Старите мухлясали религии, отдавна изчерпани, се стопяват пред нея като пролетен сняг. Богатствата от храмовете на фалшивите богове са разделени между хората. Легионите от жреци-паразити са изклани като добитък, а старите суеверия са изкоренени веднъж завинаги. Златните статуи на несъществуващи богове са претопени. Пред света е провъзгласено съществуването на нов ред, основан на вярата и свещения закон.

Махмуд твърди, че истинският бог стои зад него. Неговото красноречие кара всекиго да му вярва. Ние в империята имаме само статуите на нашите богове, но никой разумен човек не взема тези богове на сериозно вече стотици години. Как бихме могли да устоим на яростната атака на тази нова вяра? Тя ще ни залее като лавата на Везувий.

— Ти приемаш всичко това много на сериозно — каза Никомед Пафлагониеца доста по-късно същата вечер, когато след множеството опразнени бутилки най-сетне споделих опасенията си. — Трябва да си покриваш главата, когато излизаш от дома си по пладне, Корбуло. Слънцето на Арабия е много силно и може да навреди на мозъка.

Не, Хораций, аз съм правият, а той греши. Тръгнат ли веднъж, легионите на Аллах нямат спиране — ще прегазят Италия, Галия и Британия и ще спрат чак на океана. И тогава светът ще бъде на Махмуд.

Това няма да го бъде!

Аз ще спася света от него, Хораций, и по този начин може би ще спася и себе си.

 

 

Мека е свещено място. Никой не може да вдигне ръка срещу другиго в границите му под страх от най-сурово наказание.

Умар от храма на богинята Уза, който прави идоли, много добре го разбира. Отидох при него в работилницата му, където изработва статуетки на едрогърда богиня, сарацинската Венера, и за шепа мед купих чудесна статуетка от черен камък, която се надявам скоро да ти покажа, после сложих пред него голяма златна монета с лика на Юстиниан и му казах какво искам от него. В отговор той само почука два пъти с пръст Юстиниан по носа. Намръщих се, тъй като не разбирах смисъла на жеста му.

— Човекът, за когото говориш, е мой враг и враг на всички, обичащи боговете — обясни Умар. — Бих го убил за три медни гроша, ако нямах семейство, което чака на мене. Но тази работа не може да стане в Мека. Трябва да се свърши другаде. — И той отново чукна Юстиниан по носа.

Този път го разбрах. Сложих до първата монета още една и човекът се ухили широко.

Преди дванайсет дни Махмуд замина на изток и още не се е върнал. Боя се, че му се е случило нещо лошо в тази пясъчна пустош и може би плаващите дюни са погребали завинаги тялото му.

Умар, който прави идоли, изглежда също е изчезнал. В града се говори, че уж излязъл в пустинята да търси черен камък, а след него към каменоломната тръгнал друг занаятчия, с когото не се погаждали. Мисля, ще се съгласиш с мен, Хораций, че е добре измислено. Изчезването на известен мъж като Махмуд може да предизвика разследване, което в крайна сметка ще удари на камък. Изчезването на Умар обаче няма да разтревожи никого освен жена му.

Всичко това ме изпълва с дълбоко съжаление, но ще се съгласиш, че беше крайно необходимо.

— Почти съм сигурен, че е мъртъв — каза снощи Никомед, докато вечеряхме заедно. — Това е много прискърбно, Корбуло. Той беше интересен човек.

— Велик мъж по свой начин. Ако беше жив, сигурно би променил света.

— Силно се съмнявам — заяви Никомед с обичайния за гърците скептицизъм. — Но не ни е съдено да разберем.

— Така е — съгласих се и вдигнах чашата си. — Да пием за горкия Махмуд!

— Нека да е за Махмуд.

Ето това е цялата тъжна история. Иди при императора, Хораций. Разкажи му какво съм направил. Опиши го с всичките му последици за империята. Напомни му за Анибал, за Атила, за Верцингеторикс и всички наши големи врагове от миналото и му кажи, че навреме съм премахнал една заплаха за Рим, далеч по-страшна от всички досегашни. Накарай го да разбере, ако си в състояние, колко важно е стореното от мен.

Кажи му, Хораций. Кажи му, че съм спасил света от поробване, че съм направил за него нещо, което никой друг не е правил и не би могъл, защото кой е способен да прозре в бъдещето като мен?

И най-важното — кажи му да ме върне у дома. Достатъчно дълго се мъчих сред пясъците на Арабия. Моята работа е свършена. Моля за опрощение и избавление — от ужасяващата пустиня, от адската жега, от самотата. Това не е място за един герой на империята.