Робърт Силвърбърг
Рома Етерна (11)

2650 О.Р.: Приказки от Венийската гора

Всичко това се случи много отдавна, през първите десетилетия на Втората република, когато бях още момче и живеех в Горна Панония. Тогава животът беше много прост, поне за нас. Живеехме в едно село сред гората на десния бряг на Данубий — родителите ми, баба ми, сестра ми Фрия и аз. Баща ми Тир, на чието име съм наречен, беше ковач, майка ми беше направила училище у дома, а баба ми беше жрица в малкия храм на Юнона Тевтонска.

Животът беше много спокоен. Автомобилът още не беше изобретен — използвахме карети и каруци — и почти не излизахме от селото. Веднъж в годината, в Деня на Август — тогава още го празнувахме, всички обличахме най-хубавите си дрехи, баща ми изкарваше изпод навеса голямата обкована с желязо карета — беше я направил със собствените си ръце, и потегляхме към град Вения, на два часа път от селото, за да слушаме Имперския оркестър, който свиреше валсове на площад „Веспасиан“. После имаше торта и бита сметана за нас, децата, и халби с черешова бира за възрастните в големия хотел на площада. Накрая поемахме към дома. Сега гората я няма, а малкото ни селце е погълнато от разрастващия се град. До центъра се стига за двайсет минути с кола. Но по онова време отиването до града веднъж годишно си беше истинско пътешествие и събитие на годината.

Сега знам, че Вения е само едно провинциално градче, истинско село в сравнение с Лондин, Паризи или Рим. Но за мен тогава тя беше столицата на света. Великолепието й ме зашеметяваше. Качвахме се на върха на голямата Колона на Андроник, издигната преди осем века от гърците в чест на победата им над Цезар Максимилиан в Гражданската война, и гледахме отвисоко града. Майка ми, израснала във Вения, ни показваше всичко — Сената, операта, акведукта, университета, десетте моста, храма на Юпитер Тевтонски, двореца на проконсула, още по-големия дворец на Траян VII и така нататък. После цяла година в сънищата си виждах пищната красота на Вения и двамата със сестра ми си тананикахме валсове и танцувахме по тихите горски пътеки.

През една вълнуваща година посетихме Вения два пъти. Това беше 2647 година, когато бях на десет — тогава умря Първият консул Юний Сцевола, създателят на Втората република. Баща ми се развълнува силно, като чу новината.

— Сега ще става каквото ще става! — заяви той. — Помни ми думата!

Това се повтаряше до безкрай. Попитах баба ми какво иска да каже.

— Баща ти се бои, че сега, когато старецът е мъртъв, империята ще се върне — отвърна ми тя.

Не разбирах какво го притеснява толкова — на мен ми беше все едно, империя или република, консул или император. За баща ми обаче не беше така и когато по-късно същата година новият Първи консул пристигна във Вения по време на обиколката си из провинциите с цел да покаже, че републиката е стабилна и невредима, той изкара каретата и за втори път тази година потеглихме за града, за да приветстваме консула.

Казват, че половин милион души се стекли във Вения в чест на новия Първи консул Марцел Турит. Може би си представяте пълния плешив мъж от монетите от края на двайсет и седми век, които още се появяват от време на време. Тогава обаче аз го видях съвсем друг — само за част от секундата, докато каретата му минаваше край нас — и съм го запомнил строен и мъжествен, с издадена челюст, пламтящи очи и гъста къдрава коса. Ние вдигахме ръце в стария римски поздрав и викахме:

— Привет, Марцел! Да живее консулът!

(Викахме между другото на германски. По-късно баща ми обясни, че било по нареждане на Първия консул, който искал да покаже любовта си към народа и да насърчи местните езици, дори на такова публично събитие. Някои консервативни републиканци и днес ще кажат, че идеята е ужасна, защото подклажда амбициите на всевъзможни сепаратистки движения. За баща ми обаче това беше блестящо политическо попадение и той приветстваше новия консул с нескрит ентусиазъм. Баща ми се изхитряше някак да бъде голям патриот и също толкова голям републиканец. Въпреки възраженията на майка ми беше успял да се наложи и да нарече децата си с древни тевтонски имена, докато всички в Панония предпочитаха римските.)

Освен ежегодното посещение във Вения аз изобщо не излизах от селото. Ходех на лов, на риба, помагах на баща ми в ковачницата и на баба ми в храма, учех се да чета и да пиша в училището на мама. Понякога с Фрия скитахме из гората, която по онова време беше тъмна, гъста и тайнствена. Така се срещнах с последния от Цезарите.

 

 

Дълбоко в гората имаше обитавана от духове къща. Интересът ми към нея събуди Марк Аврелий Шварцхилд, синът на шивача — хитър хаймана, кривоглед с едното око. Той ми разказа, че по времето на Цезарите била ловна хижа и в нея често можел да се види окървавеният призрак на един от императорите, убит при нещастен случай по време на лов, който преследвал около хижата призрака на вълк.

— Виждал съм го с очите си — твърдеше той. — Призракът на императора, де. Има лавров венец и всичко останало, както се полага, а пушката му е така излъскана, че свети като слънце.

Не му вярвах. Никакъв призрак не беше виждал, дори не се беше доближавал до къщата с духовете. Марк Аврелий Шварцхилд беше от онези момчета, които лъжеха на всяка крачка. Пък и не вярвах в призраци. Баща ми ни учеше, че това е пълна глупост — да вярваме, че в света на живите могат да скитат мъртъвци. Попитах баба ми дали някога е имало император, убит по време на лов, а тя се засмя и каза, че не — охраната му щяла да срине селото до основи и да изгори гората, ако се е случило подобно нещо.

Но никой не се съмняваше, че къщата съществува, с призраци или без. Всички в селото я знаеха. Разправяха, че била сред непроходим гъсталак. Никой не беше влизал вътре. Хижата била съвсем порутена, при това обитавана от духове, така разправяха всички, и най-добре човек да стои по-далеч от нея.

Хрумна ми, че може наистина да е била ловна резиденция и да е напусната след някакъв нещастен случай. Това означаваше, че вътре вероятно има разни дрънкулки, статуетки, накити или нещо от този род. Баба ми събираше такива джунджурийки. Рожденият й ден наближаваше и исках да й направя хубав подарък. Съселяните ми се страхуваха да ходят до изоставената хижа, но трябваше ли и аз да се боя? Нали не вярвах в призраци!

После обаче размислих. Никак не ми се щеше да ида сам. Това беше не толкова малодушие, колкото проява на здрав разум, а аз още от дете съм твърде разсъдлив. Ето защо взех и сестра ми.

Трябва да си призная, че не й казах нищо за призраците. Фрия — тогава на девет, за момиче беше много смела, но дори и тя би могла да се уплаши. Казах й, че в старата къща сигурно има съкровище и част от накитите ще са нейни.

Когато тръгнахме, беше хубава пролетна утрин. В събота веднага след закуска с Фрия се измъкнахме от къщи, без да кажем на никого. Отначало гората ни беше позната — често бяхме минавали оттам. Подминахме извора на Агрипина, за който в средновековието вярвали, че има магическа сила, после трите очукани статуи на хубавото момче, според мълвата любовник на първия Адриан преди хиляда години, накрая стигнахме и дървото на Балдур. Баща ми твърдеше, че било свещено, но умря, преди да порасна достатъчно, за да участвам с него и няколко негови приятели в нощните им ритуали. Мисля, че поколението на баща ми беше последното, което приемаше насериозно старата тевтонска религия.

Нататък гората ставаше по-гъста и мрачна. Пътеките едва се забелязваха. Марк Аврелий ми беше казал, че при един стар дъб с необикновено лъскави листа трябва да свием наляво. Още го търсех, когато Фрия се обади:

— Тук трябва да завием.

Видях дъба с лъскавите листа. Не й бях споменавал за него — може би момичетата от селото й бяха разказали за къщата с духовете, но така и не разбрах откъде знаеше, че това е мястото, където трябва да завием.

Продължихме да вървим, докато пътеката съвсем изчезна, и тръгнахме направо през гъсталака. Дърветата бяха много стари, а клоните им се преплитаха толкова високо над главите ни, че слънчевата светлина почти не достигаше до нас. Къща обаче не се виждаше, нито някакви признаци, че някога тук е имало човешко жилище. От часове бродехме из гората. Бях стиснал здраво статуетката на Вотан в джоба си и оглеждах внимателно всяка скала и дърво, за да намеря после обратния път.

Нямаше смисъл да продължаваме нататък, а и беше опасно. Ако Фрия не беше с мен, отдавна щях да съм се върнал, но не исках да изглеждам страхливец в нейните очи. Тя вървеше бодро, въодушевена може би от мисълта за брошката или огърлицата, които я чакаха в хижата. По нищо не личеше да се бои, ала по някое време аз не издържах.

— Ако до пет минути не открием нищо…

— Виж! — посочи Фрия.

Погледнах нататък. Отначало не видях нищо, само гора. После обаче забелязах зад кичестите клони да се подава полегатият дървен покрив на ловна хижа. Да, това беше тя! Вече виждах резбованите фронтони и подпори на покрива.

Значи тайнствената горска обител, къщата с духовете наистина съществуваше! Хукнах нататък, без да мисля, с разтуптяно сърце, а Фрия тичаше редом с мен, стараейки се да не изостава.

И тогава видях призрака.

Беше стар, направо грохнал — мършава, изнемощяла фигура с дълга бяла брада и чорлава, сплъстена коса. Дрехите му висяха на парцали. Той вървеше към къщата или по-скоро се тътреше, превит и притиснал до гърдите си наръч съчки. Още преди да се опомня, аз го връхлетях.

Един безкраен миг двамата се гледахме и не знам кой от нас беше по-ужасѐн. После той изстена тихичко, сякаш въздъхна, изпусна съчките и се строполи като мъртъв до тях.

— Марк Аврелий беше прав! — прошепнах. — Наистина има призрак!

Фрия ме стрелна с поглед, изпълнен с гняв и насмешка — за пръв път чуваше за призрака, чието съществуване се бях опитал да скрия от нея.

— Призраците не припадат, глупчо. Той е просто един уплашен старец — изсъска тя и пристъпи без колебание към него.

 

 

Успяхме някак да го завлечем в къщата, макар че той се препъваше и падаше на всяка крачка. Хижата беше пълна развалина — всичко беше покрито с прах, мебелите сякаш щяха да се разпаднат при най-малкия допир, драпериите висяха на парцали. Ала зад цялата мръсотия проглеждаше някогашното великолепие. По стените висяха избелели картини, имаше няколко статуи и колекция от оръжия и брони, която сигурно струваше цяло състояние.

Старецът беше уплашен до смърт.

— Вие от квесторите ли сте? — питаше за кой ли път. Говореше на латински. — Да ме арестувате ли сте дошли? Аз съм само пазач. Не съм опасен. Аз съм само пазач. Да живее Първият консул! — изграчи старецът с тънък, треперлив гласец.

— Ние просто скитахме из гората — уверих го аз. — Не трябва да се боите от нас.

— Аз съм само пазач — продължи да повтаря той.

Сложихме го да легне на една кушетка. Отвън имаше изворче и Фрия отиде да донесе вода, с която намокрихме бузите и челото му. Той изглеждаше изтощен от глад и ние потърсихме с нещо да го нахраним, но в една купа открихме само орехи и ягоди, няколко късчета сушено месо, което изглеждаше на сто години, и парче риба в малко по-добро състояние. Дадохме му храната и той започна да яде бавно, сякаш беше отвикнал от вкуса й, после затвори очи. За миг си помислихме, че е умрял, но старецът просто беше задрямал. Спогледахме се — какво да правим сега?

— Нека спи — прошепна Фрия и двамата тръгнахме да разгледаме къщата, докато го чакаме да се събуди. Докосвахме внимателно статуите, издухвахме праха от картините. Да, наистина императорско великолепие въпреки запустението. В един шкаф на горния етаж намерих няколко монети от онези с главата на императора, изсечена върху тях, които вече не се използваха. Имаше и дрънкулки — няколко огърлици и кинжал с обсипана със скъпоценни камъни дръжка. Очите на Фрия светнаха при вида на накитите, а аз не можех да откъсна поглед от кинжала, но оставихме всичко, както си беше. Да откраднеш от призрак е едно, а от жив старец — съвсем друго нещо. Не бяхме учени да бъдем крадци.

Когато слязохме долу, заварихме го седнал. Трепереше от слабост, ала вече не беше толкова уплашен. Фрия му предложи още от сушеното месо, но той се усмихна и поклати глава.

— От селото сте, нали? На колко години сте? Как се казвате?

— Това е Фрия — казах. — А аз съм Тир. Тя е на девет, аз съм на дванайсет.

— Фрия. Тир. — Старецът се изсмя. — Някога такива имена не бяха разрешени, но времената се менят. А знаете ли чия е тази къща? На император Максенций! Ловната му резиденция. На самия Цезар! Той идваше тук на лов за елени, после се връщаше във Вения, в двореца на Траян, и тогава започваше приказен пир, течаха реки от вино, на шишове се въртяха цели еленски бутове… Какво време беше, ах, какво време!

Старецът се закашля, пръскайки слюнки. Фрия го прегърна през слабите рамене.

— Не бива да говорите толкова много, господине. Останахте без сила.

— Права си, права си.

Той я потупа по ръката. Неговата беше мършава като на скелет.

— Колко отдавна беше всичко! А аз още съм тук и пазя хижата — ако Цезар реши пак да половува… ако пак… — В погледа му трепна тъга. — Но вече няма Цезар, нали? Първият консул! Да живее! Да живее Юний Сцевола!

Гласът му се прекърши.

— Консулът Сцевола умря, господине — казах му. — Сега Първи консул е Марцел Турит.

— Умрял? Сцевола? Наистина ли? — Той вдигна рамене. — Новините почти не стигат до мен. Аз съм пазач, никъде не ходя. Пазя хижата, ако…

 

 

Естествено не беше никакъв пазач. Фрия още от самото начало беше забелязала приликата между този съсухрен старец и великолепния Цезар Максенций на портрета зад него. Въпреки разликата във възрастта и облеклото — императорът беше не повече от трийсетгодишен, в официална униформа — приликата между двамата беше удивителна: същата дълга брадичка, същият остър ястребов нос, същите проницателни леденосини очи. Това беше царско лице, не можеше да има съмнение. Аз не бях забелязал, но момичетата имат око за тези неща. Този мършав старец беше братът на императора, Квинт Фабий Цезар, последният оцелял от цялото семейство, а значи и настоящ император. Беше се крил от падането на империята и Втората война за обединение.

Той не ни каза нищо за това до третото или четвъртото ни посещение. Продължаваше да си дава вид на обикновен старец, сварен тук от свалянето на стария режим, който просто се опитва да си върши работата с надеждата един ден някой от императорската фамилия отново да отседне в хижата.

Ала малките подаръци, които ни правеше, постепенно го издадоха.

На Фрия подари изящна огърлица от дълги синкави мъниста.

— Египетска е — обясни й. — И е на хиляди години. Учили сте за Египет в училище, нали? Знаете ли, че е бил голяма империя дълго преди да се появи Рим?

Старецът сам окачи огърлицата на шията й с треперещите си ръце.

Същия ден аз получих кожена кесия с пет триъгълни върха на стрели от розов камък, остри като бръснач.

— От Нова Рома са — обясни старецът. — Там живеят червенокожи хора. Император Максенций обичаше Нова Рома, особено Далечния запад, където са бизонските стада, и всяка година ходеше на лов там. Видяхте ли трофеите?

И наистина мрачната прашна стая беше претъпкана с глави на животни, сред тях и огромна бизонска глава с къдрава кафява козина, окачена високо на стената.

Ние му носехме храна, която изнасяхме от къщи, наденички и черен хляб, пресни плодове и бира. Той не харесваше бирата и веднъж доста плахо ме помоли да му донеса вино, ако мога. Да се намери вино никак не беше лесно, защото у дома нямахме, а в магазина не можех да отида — кое дванайсетгодишно момче си купува вино? В крайна сметка откраднах малко от храма, докато помагах на баба ми. Гъсто сладко вино, използваха го за ритуалите. Не знам дали старецът го хареса, но във всеки случай ми беше благодарен. От него разбрахме, че е оцелял с помощта на възрастно семейство, което живеело на другия край на гората. Те му носели храна и вино, обаче от няколко седмици не се мяркали и той трябвало сам да се грижи за прехраната си. Затова беше толкова измършавял. Старецът се боеше да не са болни или умрели, но когато го попитах къде живеят, за да проверя дали са добре, изведнъж стана неспокоен и отказа да ми каже. Това ми се стори странно. Ако бях разбрал кой е, лесно щях да си го обясня, но истината още ми убягваше.

Фрия ми отвори очите същия ден, докато вървяхме към дома.

— Дали според теб е братът на императора, Тир? Или самият император?

— Какво?

— Един от двамата е, сигурна съм. Има същото лице.

— Не знам за какво говориш, сестричке.

— За големия портрет на стената, глупчо. Портретът на императора. Не забеляза ли, че прилича на него?

Помислих си, че се е побъркала. Но когато след седмица отново го посетихме, аз се вгледах внимателно в портрета, после в стареца и този път догадката й не ми се видя толкова странна.

Същия ден той ни даде няколко монети.

— Не мога да ви платя с републикански пари, но вземете тези. В магазина няма да ги приемат, ала някои хора още се интересуват от тях, както чувам. Имали историческа стойност. — В гласа му се прокрадна горчивина. — Това са монети от времето на Максенций, а тези са още по-стари — сечени са от император Лауреол. Аз тогава съм бил дете.

— Все едно гледам вас! — изтърсих аз.

И наистина беше така. Императорът не беше толкова слаб, косата и брадата му бяха подстригани, но иначе възрастният мъж на монетите спокойно би могъл да бъде нашият приятел пазачът. Гледах него, после монетата в ръката си и погледът ми пак се връщаше върху лицето му. Той започна да трепери.

— Не, не, грешиш. Изобщо не приличам на него…

Старецът трепереше от глава до пети. Раменете му се разтърсиха от ридания.

Фрия му донесе вино и то донякъде го успокои.

— Мога ли да ви имам доверие? — попита.

И ни разказа историята си. Цялата истина, която беше таил в себе си дълги години.

Разказа ни за бляскавото си детство преди близо шейсет години. Живот като в приказките, безкрайни пътувания от един дворец в друг, от Рим до Вения, от Вения до Константинопол, от Константинопол до Нишапур. Бил най-младият и най-глезеният от петимата принцове. Един ден щял да стане губернатор на някоя провинции, Сирия или Персия например, но дотогава щял да се наслаждава на разкошния живот на принц.

Едва младият Максенций се възкачил на престола след смъртта на дядо си Лауреол, и започнал ужасът на Втората война за обединение. Империята била срината, а Цезарите — премахнати, за да се възцари отново републиката. За нас това беше тържество на добродетелта и честта над разложението и тиранията, но за ридаещия Квинт Фабий падането на империята не беше просто разтърсваща лична трагедия, а ужасна катастрофа за целия свят.

Ние бяхме добри малки републиканци, обаче онова, което той ни разказа за гибелта на семейството си, ни потресе. От цялата императорска фамилия оцелял само той — успял да се скрие в суматохата. Тогава бил още дете, а сега фактически беше Цезар, но никога и през ум не му беше минавало да предявява някакви претенции. Верни поддръжници на империята му дали селски дрехи и го измъкнали от столицата, която още била в пламъци, и оттогава живеел в изгнание.

— Винаги е имало къде да отседна — обясни той. — В някои градове републиката така и не успя да пусне корени, а някъде дори не са чували за нея. Известно време ме търсиха, но без да се престарават, после се пусна слух, че съм мъртъв. Намериха скелет на момче в двореца и решиха, че е моят. Оттогава вече можех да се движа по-свободно, но винаги съм живял в мизерия и усамотение.

— А кога дойдохте тук? — попитах.

— Преди близо двайсет години. Приятели ми казаха, че хижата е оцеляла и никой не идва насам, така че ще мога да живея тук необезпокояван. Така и стана. И ще остана докрай, колкото и малко време да ми остава.

Той посегна към виното, но ръцете му трепереха толкова силно, че се наложи Фрия да му налее. Старецът го изпи на един дъх.

— Ех, деца, деца! Ако знаехте само какъв свят сте изгубили! Каква лудост беше това — да унищожат империята! Тогава наистина познавахме величието!

— Татко казва, че за обикновените хора е много по-добре, откакто съществува републиката — обади се Фрия.

Изритах я по кокалчето. Тя ме погледна кисело.

— Не искам да кажа нищо лошо за баща ви — поклати глава старецът, — но той вижда само собственото си село. А ние сме научени да обхващаме целия свят с един поглед. Цялата необятна империя. Мислите ли, че волята на боговете е била да я дадат на първия срещнат? На всеки пройдоха, способен да заграби властта и да се обяви за Първи консул? О, не, Цезарите са избрани да поддържат Пакс Романа — всеобщия мир, на който толкова дълго се радвахме. Докато бяхме на власт, цареше мир, вечен и непоклатим. А сега, когато вече ни няма, докога ще трае според вас мирът? Щом един човек може да заграби властта, ще го направи и друг. Ще се появят петима Първи консули наведнъж, помнете ми думата. Или петдесет. И всяка провинция ще пожелае да бъде империя. Запомнете какво ви казвам, деца.

В живота си не бях чувал подобни изменнически думи. И толкова далеч от истината.

Пакс Романа? Никога не беше съществувало подобно нещо. Старият Квинт Фабий ни уверяваше, че по време на империята светът се е радвал на вечен и нерушим мир и така е било двайсет столетия. А Гражданската война, продължила петдесет години? А двете войни за обединение? Да не говорим за постоянните въстания из цялата империя — в Персия, Индия, Британия, Етиопия и къде ли още не. Това просто не можеше да е истина. Пакс Романа съществуваше сега, по време на републиката. Така ме беше учил баща ми и аз му вярвах безрезервно.

Ала Квинт Фабий беше старец и в този живот му оставаха само спомените за изгубеното приказно детство. И през ум не ми минаваше да споря с него. Просто се усмихвах, кимах и му доливах чашата. Двамата с Фрия слушахме като омагьосани, докато той ни разказваше какво е да си принц, заобиколен от приказно великолепие.

Когато същия ден си тръгнахме, старецът отново ни изпрати с подаръци.

— Брат ми беше голям колекционер. Имаше цели къщи, натъпкани с всевъзможни съкровища. Сега вече нищо не е останало, освен запазеното тук. Кой знае какво ще стане с него, когато си отида… Вие бяхте добри с мен и искам да вземете това, което ще ви дам, за да ви напомня за мен и за изгубеното величие.

Фрия получи малък бронзов пръстен, нащърбен и издраскан, със змийска глава отгоре, някога принадлежал на самия император Клавдий. Аз се сдобих с кинжал — не онзи със скъпоценната дръжка, но много красив, от някакво островно кралство във Великия океан. А на двамата даде прелестна малка статуетка, изобразяваща Пан, свирещ на флейтата си — очевидно дело на изкусен майстор от древността.

Статуетката щеше да бъде чудесен подарък за рождения ден на баба ми. Поднесохме й я на другия ден. Мислехме, че ще се зарадва, но за наша изненада и огорчение тя се стресна и се разгневи. Гледаше я с такъв поглед, сякаш й бяхме дали отровна жаба.

— Къде намерихте това нещо?

Стрелнах с поглед Фрия, за да й попреча да каже нещо излишно, но тя ме изпревари:

— Намерихме я, бабо. Изровихме я.

— Изровили сте я?

— В гората — намесих се аз. — Всяка събота ходим в гората на разходка. Има една стара могилка от кал — вчера ровехме в нея и видяхме, че нещо блести…

Тя продължаваше да върти статуетката в ръце. Никога не я бях виждал толкова угрижена.

— Закълнете ми се, че казвате истината! Хайде, закълнете се пред олтара на Юнона! Искам да чуя клетвата ви, а после ще ме заведете при тази могила.

Фрия ме погледна ужасена.

— Май няма да успеем да я намерим, бабо — колебливо изрекох аз. — Нали ти казах, че просто се разхождахме…

Усещах, че бузите ми пламтят, и се запъвах на всяка дума. Не е лесно да лъжеш собствената си баба.

Тя вдигна статуетката пред лицето ми с основата към мен.

— Виждаш ли тези знаци? Това тук е герб. Императорски герб, Тир. Тази статуетка някога е принадлежала на император. Да не искате да ви повярвам, че съкровищата на Цезарите се търкалят безстопанствени из гората? Хайде, заставайте пред олтара и се закълнете!

— Ние просто искахме да те зарадваме за рождения ден, бабо — умолително изрече Фрия. — Не сме го направили със зъл умисъл.

— Разбира се, че не сте, дете. Кажете ми сега, къде намерихте това нещо?

— В къщата с духовете в гората — прошепнах аз.

Какво можех да направя? Тя щеше да ни накара да се закълнем пред олтара.

 

 

Ако трябва да сме честни, двамата с Фрия бяхме изменници на републиката. Знаехме го от мига, когато разбрахме кой е старецът — всъщност законният император на Рим в очите на онези, за които империята не беше мъртва. Ясно ни бе, че наш дълг е да отидем при квесторите, но не го направихме. Той беше толкова стар, толкова немощен и кротък. Не виждахме по какъв начин ще е заплаха за републиката. Дори и да вярваше, че революцията е зло и светът може да се радва на истински мир само под управлението на Цезарите.

Бяхме деца и не разбирахме какъв риск поемаме и на каква опасност излагаме близките си.

През следващите няколко дни у дома цареше напрежение. Мама и баба си шепнеха нещо, после разговаряха с баща ми, а през това време ние с Фрия седяхме заключени в нашата стая. Не чухме какво си говорят, но доловихме остри реплики и дори викове. Последва дълга смразяваща тишина и нови разговори. Най-сетне нещата се уталожиха. Баба ми така и не прибави статуетката към малката си колекция от антики, нито заговори повече за нея.

— Разбрах, че сте се мотали из изоставената къща в гората — каза баща ми след около седмица. — Стойте по-далеч от нея. Чухте ли ме добре? Да не сте се доближили повече до тази къща!

Това беше заповед, а ние не бяхме свикнали да пренебрегваме заповедите на баща ми.

Но само няколко дни по-късно чух момчетата от селото да кроят планове как ще отидат в изоставената къща и ще вземат лъскавата пушка на призрака. Изглежда Марк Аврелий им беше разказал същото, което и на мен.

— Ние сме петима, а той е сам — обади се някой. — Призрак или не, ще се справим с него.

— А ако и пушката му е призрачна? — попита друг. — Какво ще я правим тогава?

— Няма такова нещо като призрачна пушка! — отсече първият. — Истинска е. И няма да ни е трудно да му я вземем.

Разказах всичко на Фрия.

— Какво ще правим? — попитах.

— Ще идем да го предупредим. Те ще му направят нещо, Тир.

— Но татко каза…

— Знам какво каза. Старецът трябва да се скрие някъде. Ако се пролее кръв, ние ще сме виновни.

С нея не можеше да се спори. Трябваше да реша — или да ида с нея в гората, или да я оставя да отиде сама. Нямах избор.

— Нещо не е наред — промълви Фрия, когато наближихме къщата. — Не разбирам какво е, но има нещо.

Фрия винаги е знаела неща, които няма откъде да знае. Страхът в очите й уплаши и мен.

Предпазливо се промъкнахме до хижата. От Квинт Фабий нямаше и следа. Приближихме се до вратата и видяхме, че е открехната и извадена от пантите, сякаш е насилвана. Фрия стисна ръката ми. Спогледахме се.

Поех дълбоко дъх.

— Ти чакай тук.

Онова, което видях, ме уплаши още повече. Вътре цареше пълна неразбория. Шкафовете бяха преобърнати, статуите — натрошени на парчета. Някой беше разкъсал картините и те висяха на парцали от стените. Колекцията от оръжия и брони беше изчезнала.

Обиколих стаите, но от Квинт Фабий нямаше и следа. На пода на голямата всекидневна обаче видях пресни петна от кръв.

Фрия ме чакаше разтреперана на верандата и с мъка сдържаше сълзите си.

— Закъснели сме — казах.

 

 

Естествено не го бяха сторили момчетата от селото. Разбрах — а сигурно го разбра и Фрия, макар тази мисъл да ни ужасяваше, — че баща ми като добър гражданин сигурно е съобщил на квесторите за намерената в изоставената къща статуетка и това е довело до залавянето на стареца. Така желанието ми да поднеса на баба хубав подарък беше станало причина за смъртта на последния Цезар. Той във всички случаи нямаше да живее дълго, защото беше съвсем слаб и немощен, но вината за онова, което му причиних, ме измъчва и до днес.

Няколко години по-късно, когато голяма част от гората беше изсечена, в старата ловна хижа избухна пожар. Тогава вече бях мъж и помагах в гасенето на огъня. По време на една от почивките попитах началника на пожарната команда, бивш квестор на име Луценций:

— Някога това е била ловна резиденция на императора, нали?

— Да, но много отдавна.

— Когато бях момче, разправяха, че един от братята на императора се криел тук. И че бил заловен от квесторите и убит.

Като че го сварих неподготвен. Той ме погледна удивено и малко загрижено.

— Така ли разправяха?

— Чудя се дали има нещо вярно в това. Че бил Цезар, де.

Луценций отмести поглед.

— Той беше скитник. Стар бездомник и лъжец. Може да е разправял някакви фантастични истории на доверчивите деца, но си беше един стар, мръсен бездомник и лъжец.

Луценций ме изгледа втренчено и се отдалечи, крещейки на хората си, че развиват неправилно маркуча.

Мръсен стар бездомник — да. Но не и лъжец.

И до днес е пред очите ми — жалка останка от времето на империята, стара и похабена. Сега, когато самият аз съм стар, вече разбирам някои неща, които той казваше. Не споделям вярата му, че за да има мир, непременно трябва да има Цезар, защото и Цезарите са хора. Също като консулите, дето ги смениха. Но може би беше прав, когато ни убеждаваше, че времето на Цезарите е било мирно.

Защото сега разбирам, че понякога и войната може да бъде един вид мир. Гражданската война и двете войни за обединение са опит на разкъсаната империя да стане отново едно цяло, за да се върне мирът. Тези неща никак не са прости. Втората република далеч не е толкова идеална, колкото си мислеше баща ми, не е идеална и империята. Но едно е сигурно — господството на Рим над света го беше предпазило от още по-големи беди. А ако го нямаше Рим? Ако всеки можеше да започне война срещу съседите си с надеждата да създаде своя империя? Какво безумие би се развихрило тогава! Но боговете са създали римляните, а римляните са дали на света мира. Не съвършения мир, но най-добрия, който може да съществува в един несъвършен свят. Така мисля днес.

Във всеки случай Цезарите са мъртви, мъртви са и всички онези, за които разказвам, дори малката ми сестричка Фрия. Аз съм само един старец от Втората република, който разсъждава върху миналото и се мъчи да види някакъв смисъл в него. Още пазя странния кинжал, дето Квинт Фабий ми подари, онзи с вълнистото острие, донесен от далечен остров в Тихия океан. От време на време го изваждам и дълго го гледам. Очите ми вече са замъглени и не мога да различа миниатюрния императорски герб, гравиран на дръжката преди петстотин години. Не виждам и четирите дребни букви върху острието — SPQR. Майсторът, който ги е издълбал, трябва да е бил някой къдрав дивак, но и те са граждани на Римската империя. Както впрочем и всички ние, дори и днес, в дните на Втората република. Всички сме такива.