Робърт Силвърбърг
Рома Етерна (5)

1861 О.Р.: Втората вълна

Те бяха втората вълна на нашествието. Първата беше изчезнала като вода в пясъците. Но сега император Сатурнин беше пратил още една флота в Новия свят, далеч по-голяма от първата, и ако се наложеше, щеше да има и други.

— Ще връхлитаме бреговете им като океана и накрая ще ги покорим! — Това беше заявил императорът преди пет години, когато вестта за катастрофата стигна до столицата. — Защото Рим също е океан — безкраен, неизтощим, непобедим. Те няма да устоят на нашата мощ.

Тит Ливий Друз беше до баща си в Сената, когато императорът произнесе речта си. Тогава беше на осемнайсет — млад римлянин от благородно потекло, още неоткрил своя път в живота. Думите на императора го разтърсиха до дъното на душата му. Един далечен нов свят чакаше да бъде завоюван — цели неизследвани континенти далеч отвъд Херкулесовите стълбове, преливащ от съкровищата на загадъчни хора с медна кожа! А тук, пред Сената, се извисяваше гордата фигура на императора, великолепен в пурпурните си одежди, призоваващ с приказно богатия си глас храбрите мъже да пренесат орлите на римските легиони до тези чужди владения.

Ето ме, мислеше младият Друз, съсредоточил всяка частица на волята си върху високото чело на императора. Аз ще го направя! Аз съм този мъж! Аз ще завоювам Мексико за теб!

Ала сега, пет години по-късно, императорът, верен на думата си както винаги, пращаше втора експедиция до Новия свят. И Друз, който вече не беше възторженото момче, бленуващо да завоюва нови светове, а опитен войник, започващ да мисли за женитба и почивка в някое тихо провинциално имение, получи предложение да бъде един от командирите, оглавяващи експедицията. Той прие, но далеч не толкова ентусиазирано, колкото можеше да се очаква. Още не беше забравил съдбата на първата експедиция. Сега, докато се вглеждаше в мрака в загадъчните брегове отпред, Друз се питаше дали не му е писано и той да остави костите си в тази непозната и вероятно враждебна земя, както много други храбри римляни преди него.

Беше малко след разсъмване на третия ден от новата 1861 година. У дома януари беше най-студеният месец на годината, а тук духаше сух горещ бриз. В родината му по това време дори вятърът от Африка не беше толкова топъл.

Първите бледорозови отблясъци на зората изпъстряха небето. В отдръпващия се мрак смътно се мержелееха очертанията на скалист негостоприемен бряг, увенчан в най-високата си част от масивна бяла сграда, изумително висока и с чудата четвъртита форма. Отвъд се простираше равна местност, толкова гъсто обрасла с гора, че не позволяваше да се забележат каквито и да било признаци на човешко присъствие.

— Какво мислиш за това, Тит? — попита Марк Юниан, който тихо се беше приближил до него.

Беше две години по-възрастен, бивш роб на семейството му, сега освободен. Свободен или не, Марк беше решил да го последва в Новия свят. Двамата бяха израснали заедно. Макар единият да беше римски благородник от древна фамилия, а другият — потомък на много поколения роби, те бяха като братя. Не че някой би ги помислил за братя — Друз беше висок и блед, с гладка права коса, аристократични черти и изискана реч, докато Марк Юниан беше нисък, плещест и мургав, с широк нос и гъста къдрава коса, а в говора и държанието му нямаше и следа от аристократизъм. Те обаче не позволиха между тях да изникне преграда — един за друг двамата си оставаха Тит и Марк, Марк и Тит, приятели, другари, почти братя във всичко, освен в едно.

— Мисля, че няма да се мине без бой, Марк. Надушвам го във въздуха. — И наистина самият въздух като че беше враждебен — тежък, гъст, с някакъв привкус, който далеч не беше приятен. — Как смяташ, каква е тази постройка? Храм? Укрепление?

— Прилича ми на храм. Норвежецът казва, че тук имало огромни храмове. И защо им е да строят укрепления по брега, когато той е защитен от хиляди мили пусто море?

— Звучи разумно — кимна Друз. — И все пак не мисля, че е добра идея да акостираме точно тук. Върви кажи на капитана да потърси удобен залив на няколко мили южно оттук.

Марк отиде да предаде заповедта. Друз се облакъти на перилата и се загледа в брега, който с всяка минута се очертаваше все по-ясно. Наистина имаше необитаем вид. Непознати на вид дървета се изправяха като черна стена, без каквато и да било пролука между тях. И все пак храмът беше там, на хълма. Някой беше изсякъл камъните и беше построил тази непристъпна грамада върху скалистия бряг. Някой…

Беше плавал осем седмици, докато стигне дотук — най-дългото пътуване в живота му, пък и не само в неговия, доколкото му беше известно. За осем седмици можеш да преплаваш Великото море, Средиземното, в двете посоки, и то неведнъж — от сирийския бряг до Херкулесовите стълбове в Испания и обратно. Великото море! Какви наивници са били древните — да дадат такова грандиозно име на Средиземно море. То беше жалка локва в сравнение с това, което току-що бяха прекосили. Океанът, разделящ световете. Пътуването в непрестанно затоплящите се води не беше трудно, продължително и скучно — да, но не и трудно. Вдигаш платната, насочваш носа на запад и с попътния вятър след време се озоваваш в кротко зелено море, осеяно с тропически острови, където можеш да попълниш запасите си от храна и вода, без да срещаш каквито и да било пречки от страна на голите диваци, населяващи тези острови. После продължаваш нататък и не след дълго пред погледа ти изниква този бряг, без съмнение част от голям континент, вероятно същото това Мексико, за което говори норвежецът.

Сега Друз се вглеждаше в него без страх, защото страхът беше чувство, което не можеше да си позволи, но с усещането за… За какво? Тревога? Смътно опасение, че тази експедиция може да се окаже не чак дотам добра идея?

Възможността да се сблъскат с яростна въоръжена съпротива не го тревожеше особено. Близо шестстотин години вече римляните не бяха водили сериозни битки — от времето на Максимилиан Велики, помел готите, и Юстиниан, сломил свирепите перси, — но всяко следващо поколение жадуваше да покаже, че старата бойна традиция е още жива, и Друз се радваше, че тъкмо той най-сетне ще получи тази възможност. Беше готов да посрещне всеки развой. Смъртта на бойното поле също не го плашеше — след като така или иначе му беше отредено от боговете да умре, смъртта за империята му изглеждаше най-почетният край.

Но да умреш от глупава смърт — виж, това беше съвсем друго нещо. А в столицата много хора вече бяха на мнение, че жаждата на император Сатурнин да превърне Новия свят в римска провинция е най-крещящата от всички глупости. Дори и най-могъщата империя си имаше граници. Хиляда години по-рано император Адриан беше решил, че империята прекалено се е разраснала и е време да спре със завоюването на нови територии на изток от Месопотамия. Персия и Индия, Китай и Япония на изток в Азия Ултима, където живееха жълтокожи хора, бяха оставени независими, макар и обвързани с Рим с търговски договори. А сега Сатурнин тръгваше по друг път, насочвайки се към далечния запад с желанието да го завоюва. Беше чул разказите за златото на Мексико и на една друга западна страна, Перу, и ламтеше за него. Но можеше ли този Нов свят да бъде завоюван, и то от такова разстояние? А след завоюването можеше ли да бъде управляван? Дали нямаше да е по-разумно просто да завържат търговски връзки с хората от новия континент, да им продават римски стоки срещу тяхното злато, да увеличат благосъстоянието на Западната империя, което би им дало редица предимства пред процъфтяващата източна част? За кого се мислеше Сатурнин, за Александър Велики? Дори и Александър в крайна сметка се беше отказал от завоюването на далечни земи, след като беше стигнал границите на Индия.

Друз се насили да прогони тези изменнически мисли от главата си. Величието на Рим не знаеше прегради, нито граници, каквато и да беше политиката на Адриан. Боговете бяха отредили римляните да владеят света. Точно така се казваше и в първата книга на великата поема на Вергилий, която всяко момче знаеше — владения без край. Император Сатурнин беше постановил тази земя да бъде римска, а Друз беше пратен тук да помогне тя да бъде покорена в името на Рим — и така щеше да бъде.

 

 

Докато флотата се придвижваше на юг до място, което нямаше да се вижда от онзи огромен храм на хълма, вече беше съмнало. В сивата светлина на утрото по-ясно се открояваха начупената линия на брега, скалите, пясъчните ивици и гъстите гори. Сега Друз успя да разпознае, че дърветата са палми, но извитите назъбени листа им придаваха съвсем различен вид от тези по Средиземноморието. Тук също нямаше следи от човешко присъствие.

Слизането на брега се оказа сложна работа. Морето тук беше плитко, а корабите бяха големи, специално конструирани за дълго пътешествие. Не можеха да пуснат котва близо до брега, затова се наложи хората да скачат във водата — за щастие доста топла — и с плуване да стигнат до сушата, натоварени с цялото си снаряжение. Трима бяха повлечени от течението на юг, а двама потънаха и повече не се показаха. Това поохлади ентусиазма на останалите, но самият Друз скочи и загреба към брега, давайки пример на войниците.

Плажът беше призрачно бял, сякаш посипан със смлени на прах кости. Ситният пясък скърцаше под краката им. Друз зарови ходила в него, наслаждавайки се на особеното усещане, после заби дълбоко в пясъка офицерския си жезъл и си каза, че с този символичен жест влиза във владение на тази земя в името на Вечния Рим.

Измина около час, докато войниците слязат на брега и се разположат на тясната пясъчна ивица между океана и стената от палми. През цялото време Друз беше като на тръни. Спомняше си разказите на оцелелите от първата експедиция за мексиканските стрели, посипали се сякаш от въздуха върху нищо неподозиращите войници и улучващи най-уязвимите места. Но този ден нищо подобно не се случи. Той нареди на хората си да секат дървета и да правят салове, с които да превозят другарите си и останалите на кораба провизии и снаряжение. Тук щяха да се разположат на лагер. Другите командири правеха същото. Флотата, пуснала котва в залива, представляваше внушителна гледка — солидни тежки корпуси, стройни мачти, големи квадратни платна, грейнали с цветовете на империята.

В ярката светлина на новия ден и последните съмнения на Друз се изпариха.

— Дойдохме — каза той на Марк Юниан. — Скоро ще видим къде сме попаднали. И накрая ще победим.

— Трябва да запишеш тези думи. Един ден учениците ще ги цитират.

— Е, боя се, че някой беше казал нещо подобно преди мен — поклати глава Друз.

 

 

Севернякът, заразил император Сатурнин с фантазиите за нови завоевания, беше някой си Харалд, огромен жълтокос гигант, който служеше в зимния дворец на императора в Галия. Той разправяше безумни истории за златни царства отвъд морето и твърдеше, че е виждал поне едно от тях със собствените си очи.

Северняците бяха свирепи воини, които често можеха да се срещнат и в двете половини на империята. Много от тях отиваха в Константинопол, на техния език го наричаха Миклагард — „могъщия град“. Вече няколко века източните императори поддържаха елитен корпус от такива мъже — наричаха себе си варяги, „мъже на честта“ — като телохранители. Те често се появяваха и в западната столица, която също наричаха Миклагард. И тъй като напомняха на римляните за отколешните им врагове — готите, с които бяха близки роднини, западните императори никога не наемаха варяжка гвардия. Но беше интересно да се чуят историите, разказвани от тези опитни пътешественици.

Родината на жителите на севера се наричаше Скандия. Разделяха се на три големи племена в зависимост от това дали живееха в Свеа, Норвегия или Дания. Но всички говореха горе-долу един и същ грубоват език и бяха едри, буйни хора — както мъжете, така и жените, находчиви, отмъстителни и безжалостни. Всеки от тях носеше постоянно два или дори три вида оръжие и при най-малката обида веднага се хващаше за меча, ножа или бойната секира. Малките им, но яки кораби безстрашно кръстосваха полузамръзналите северни морета и ги отнасяха до такива отдалечени места, каквито римляните не бяха и сънували. Норвежките търговци пристигаха от тези земи на вечния лед с товари от кост, кожи, тюленова и китова мас и купища други стоки, така желани на европейските и византийските тържища.

Харалд беше свеон и твърдеше, че е стигал до Исландия и Гренландия — така се наричаха на неговия език два острова в северната част на океана, на които от двеста години се заселваха сънародниците му. После уж продължил нататък и стигнал до място, наречено Виниландия, разположено на огромна суша, без съмнение континент, и с няколко другари решили да изследват целия бряг.

Пътешествието им отнело две или три години. От време на време слизали на брега и често се натъквали на малки селца, населени с голи или полуголи хора, необичайни на вид — с тъмни лъскави коси, мургава кожа, различна от тази на африканците, и изсечени лица, върху които биели на очи изпъкналите скули и орловите носове. Някои от тях били дружелюбни, други — не. Но всички били доста изостанали, простодушни хора, които се прехранвали с лов и риболов и живеели в шатри от животински кожи. Малките им биваци трудно можели да предложат някаква търговия.

Ала когато Харалд и хората му продължили на юг, работата станала доста по-интересна. Въздухът бил по-топъл, а селищата имали по-богат вид. Северняците се натъкнали на големи села в подножията на величествени могили от пръст, плоски отгоре, върху които се извисявали сгради с вид на храмове. Хората носели изкусно тъкани дрехи и украшения — медни обици и огърлици от мечи зъби. Били земеделци, посрещали пътешествениците сърдечно и им предлагали ястия от зърно и месо в глинени съдове с рисунки на чудати змии с крила и пера.

Северняците си изработили доста приличен метод да общуват с тези хора с помощта на жестове и научили от тях, че на юг има още по-богати земи, където могилите се правели не от пръст, а от камък и украшенията не били медни, а златни. Не било ясно колко далеч са тези земи — пътешествениците разбрали единствено, че трябва да следват брега на юг, докато стигнат до целта. Така и направили. Продължили на юг, но по едно време земята, която през цялото време била от дясната им страна, внезапно се изгубила от погледа им и те се озовали в открито море. Местните ги били предупредили за това. Инстинктът им подсказал да направят завой на запад и после отново на юг и не след дълго се появили признаци, че наблизо има бряг. По някое време отново съзрели суша и непознатият континент пак се ширнал пред тях.

Хвърлили котва и слезли на брега. И всичко чуто от хората на север се оказало истина.

— Там живее многоброен народ — разказваше Харалд на императора. — Хората са много дружелюбни и носят хубави тъкани дрехи. Имат злато в изобилие и го използват за какво ли не. Не само че мъжете и жените носят златни украшения, но дори и играчките на децата са от злато, а вождовете им се хранят в златни съдове.

Говореше за огромни каменни пирамиди, наподобяващи египетските, за сияещи мраморни храмове, за безбройни статуи на чудати божества с вид на чудовища. И което е най-важното — тази богата земя, наричана от местните Юкатан, била най-близкото от многото богати царства в изумителния нов свят отвъд морето. Пътешествениците научили, че имало и друго, още по-голямо, наречено Мексико, а може би това било името на цялата тази огромна територия заедно с Юкатан, но от езика на жестовете не ставало ясно. А някъде още по на юг се намирала страна на име Перу, толкова богата, че цялото богатство на Мексико и Юкатан изглеждало жалко в сравнение с несметните й съкровища.

Като чули това, северняците разбрали, че са попаднали на нещо голямо, което не е лъжица за тяхната уста. Решили да се разделят на две групи. Едната, предвождана от някой си Олав Датчанина, трябвало да остане в Юкатан и да научи колкото е възможно повече за тези царства, а другата, командвана от Харалд, щяла да отнесе вестта за откритието на император Сатурнин и да му предложи да оглавят римска експедиция със завоевателна цел до Новия свят срещу солидна част от плячката.

Но северняците са скандалджии. Докато Харалд и приятелите му стигнат обратно до Виниландия, борбата за надмощие на кораба намалила броя им от единайсет на четирима. Единият от тях бил заклан от разгневен рогоносец във Виниландия, вторият бил убит в свада за жена в Исландия, а какво е станало с третия Харалд не каза, но той единствен стигнал до материка, за да разкаже на Сатурнин за златното Мексико.

— Императорът тутакси беше пленен от видението на планините от злато — каза на сина си сенатор Луций Ливий Друз, присъствал на посещението на Харалд в двореца. — Направо се преобрази, сякаш севернякът му направи магия пред очите ни.

Същия ден императорът обяви, че западният континент вече се нарича Нова Рома и е част от империята — от Западната империя. С такава фантастично богата провинция Рим би си спечелил трайно превъзходство над своята близначка и съперница, Източната империя, която напоследък сериозно тревожеше Запада. Сатурнин провъзгласи своя генерал-ветеран Валерий Гаргилий Марций за проконсул на Мексико и му даде три легиона. Харалд, който дори не беше римски гражданин, получи титлата „дук на империята“ — положение, по-високо от това на Марций — и на двамата мъже им беше наредено да си сътрудничат в начинанието. За преминаването през океана беше построена специална флота, чиито съдове бяха с размерите на товарни и със скоростта на бойни кораби. Бяха снабдени както с платна, така и с гребла и можеха да натоварят цялото снаряжение на завоевателска армия — коне, катапулти, шатри, ковачници и всичко останало.

— Мексиканците не са войнствен народ — уверяваше императора Харалд. — Ще ги покорим много лесно.

От хилядите войници, които потеглиха с много шум от галското пристанище Масилия, четиринайсет месеца по-късно у дома се завърнаха само седемнайсет. Бяха изнурени до смърт от глад и жажда по време на невъобразимо трудно пътуване с малък открит сал през океана. Само на трима стигнаха силите да проговорят, но и те като останалите умряха няколко дни след завръщането си. Разказите им бяха съвсем объркани. Говореха несвързано за някакъв невидим враг, за дъжд от стрели, за ужасни отровни насекоми и убийствена жега. Дружелюбието на жителите на Юкатан очевидно беше силно преувеличено. Изглежда всички участници в експедицията, освен тези седемнайсет, бяха загинали. За съдбата на дук Харалд и проконсула Валерий Гаргилий Марций не се знаеше нищо, но вероятно и те бяха мъртви. Единственото сигурно беше, че експедицията се е провалила напълно.

В столицата хората си припомняха историята на военачалника Квинтилий Вар, когото Август Цезар пратил в тевтонските гори да покорява северните варвари. Той също разполагал с три легиона и благодарение на глупостта и некадърността му всички били избити до крак от засада. Старият Август така и не се съвзел от катастрофата.

— Квинтилий Вар, върни ми легионите! — повтарял той до безкрай.

И повече и през ум не му минало да изпраща войски и да покорява тевтонците.

Но Сатурнин — млад и безмерно честолюбив, реагира съвсем иначе на загубата на войниците си. Почти веднага се започна строеж на нова флота. Този път легионите щяха да бъдат седем. Щяха да ги поведат най-способните военачалници на империята. Тит Ливий Друз, който вече се беше отличил в няколко дребни стълкновения по африканските граници, беше сред блестящите млади офицери, получили доверието на императора.

— Това е чиста лудост! — мърмореше баща му.

Друз знаеше, че старецът с възрастта става все по-консервативен, но преценката му за събитията и обстоятелствата все още беше изключително трезва. Но знаеше и че ако откаже честта, оказана му лично от императора, със сигурност се обрича на дълги години гранична служба по такива места, които щяха да го накарат да мечтае за удобствата на африканската пустиня.

— Е, ето ни в Юкатан — каза Марк Юниан, докато стояха с Друз на брега и наблюдаваха разтоварването на провизиите. — Странно име! Какво може да значи, Тит?

— Не те разбирам.

— Какво? Не говоря ли достатъчно ясно? Казах „Какво може да значи?“. Питах за Юкатан.

Друз се подсмихна.

— Много добре те чух. И ти отговорих. Ти ме попита нещо и аз ти казах „Не те разбирам“. По целия свят от векове задаваме на местните жители въпроса на хубав правилен латински как се казва страната им. И тъй като не знаят латински, те ни отговарят на собствения си език „не те разбирам“, а ние го приемаме за име. В нашия случай езикът, предполагам, е бил норвежки. И когато Харалд или някой от другарите му е попитал местните как се казва царството им, те са отговорили „Юкатан“, което почти сигурно означава не името, а…

— Ясно — кимна Марк Юниан. — Мисля, че те разбрах.

 

 

Непосредствената им задача беше да построят лагера възможно най-бързо, преди идването им да е привлякло вниманието на местните. Укрепяха ли се веднъж на брега, можеха да започнат изпращането на съгледвачески групи навътре в сушата, за да открият местонахождението на най-близките градове и да преценят силата на противника, с който им предстоеше да се сблъскат.

През по-голямата част от пътуването всички кораби се движеха заедно, но с приближаването си до Юкатан увеличиха разстоянието помежду си, та да може всеки отряд да покрие от двайсет и пет до трийсет мили от бреговата ивица. В главния лагер щяха да се разположат три легиона — осемнайсет хиляди войници, под командването на консула Луций Емилий Капито. От двете му страни щеше да има още два лагера, от по два легиона всеки. Друз с чин легионен легат щеше да поеме командването на северния лагер, а командир на южния беше панонецът Марсий Титан, един от любимците на императора, макар никой в Рим да не разбираше с какво толкова си е спечелил благосклонността му.

Друз стоеше сред суматохата и с удоволствие наблюдаваше как бързо израства лагерът. Навсякъде сновяха работници. Експедицията беше добре екипирана — Сатурнин беше хвърлил за нея цяло състояние, с него биха могли да се издържат цяла година няколко провинции. Мускулестите секачи бързо повалиха няколко палми и дърводелците веднага се заеха да оформят гредите, от които щяха да построят защитната ограда. Земемерите определиха границите на лагера и отбелязаха разположението на всяка от частите му — главната улица, шатрата на легата, помещенията на работниците, на войниците, на писарите и чиновниците, конюшните, работилниците, продоволствените складове и всичко останало. Конете също трябваше да бъдат свалени на брега, за да имат време да свикнат с твърдата почва под краката си след дългото затворничество на кораба.

След като бяха забити колчетата, пехотинците се заеха да разпъват редиците кожени палатки, където щяха да спят. Фуражирите, придружени от войници, започнаха да търсят храна и вода в околността.

Хората бяха опитни и всеки си знаеше работата. До падането на вечерта, която настъпи неочаквано рано — в края на краищата беше зима, съобрази Друз, — очертанията на лагера вече се открояваха отчетливо и част от защитния вал беше готов. Наблизо нямаше реки или потоци, но гъстата сочна растителност навеждаше на мисълта, че водата няма да е проблем. Земята беше изключително камениста под тънкия слой почва и беше прорязана от множество каналчета и отвори, от които бликаше чиста изворна вода. Откриха подобен извор, недалеч и инженерният отряд веднага се зае с прокопаването на канал, който щеше да отведе водата до лагера. Гората изобилстваше от диви животни — множество дребни сърни, които не се плашеха от хората, стада от малки създания, наподобяващи безопашати прасета с щръкнали уши, и безброй странни на вид птици с лъскави червени и зелени пера и увиснали месести обички на гушата. Засега всичко вървеше добре. Севернякът беше казал, че няма да имат трудности с набавянето на храна, и по всичко личеше, че поне това е истина.

По пладне Друз прати бързоходец до главния лагер да докладва за слизането им. Човекът се върна малко преди залез с вест от консула Луций Емилий Капито, че главните сили също вече са на брега и строителството на лагера е в разгара си. И Мазурий Титан на юг не беше срещнал никаква съпротива от страна на местните жители.

Първата нощ в лагера беше напрегната, но това беше в реда на нещата. Вечерта се спусна отгоре им като наметало, почти без преход между залеза и тъмнината. Нямаше луна. Звездите искряха необичайно ярки, но разположени в странни, непознати съзвездия. Дневната жега не намаля и мъжете в палатките започнаха да се оплакват от задуха вътре. Откъм гората долитаха пронизителни крясъци. Птици? Маймуни? Кой би могъл да каже? Е, поне не приличаха на тигри. Появиха се облаци комари, на вид същите като в Стария свят, но бръмченето им беше далеч по-зловещо, почти тържествуващо, а ухапванията — още по-жестоки. По някое време на Друз му се стори, че над главата му прелетя ято прилепи. Мразеше прилепите с люта омраза, която сам не можеше да си обясни. Може пък да не бяха прилепи, а кукумявки. Или някакъв непознат вид нощни орли.

Укрепленията още не бяха напълно готови и Друз утрои стражата. Часове наред той обхождаше постовете. Хората бяха неспокойни и присъствието му щеше да им влее кураж. Всички бяха чували разказите за рояците стрели, долетели сякаш от небето, и му бяха благодарни, че споделя с тях опасностите на тази първа и най-несигурна от всички нощи.

Ала нощта мина без произшествия. На сутринта, когато работата по вала беше подновена, Друз повика Марк Юниан, когото беше определил за префект на лагера, и му нареди да подбере хора за съгледвачи, за да се опитат да открият най-близкото мексиканско село. Юниан отдаде чест и забърза да изпълни заповедта.

По-късно през деня Друз прати да го повикат отново, по друга работа. Помина доста време, докато пратеникът най-сетне се върна с вестта, че Юниан не е в лагера.

— Не е в лагера? — повтори с недоумение Друз.

— Казаха ми, че сутринта си го пратил на разузнаване, командире.

Друз не вярваше на ушите си. Гневът се надигна у него като фонтан и той едва се сдържа да не удари човека. Нямаше смисъл да си излива гнева върху друг, когато единственият виновен беше Марк. Той не му беше нареждал да върви на разузнаване, а само да подбере хората. С недовършения вал беше неблагоразумно да се пращат съгледвачи. Последното, което искаше Друз, беше преждевременно да привлече вниманието на местните, а това лесно можеше да стане, ако разузнавачите се натъкнеха на някое от селата им. Пък и във всички случаи нямаше намерение да праща Юниан с отряда. Можеше Да си позволи да изгуби съгледвачите, но не и Марк.

Трябваше да го предвиди. Тъй като сега беше свободен, Марк постоянно се опитваше да демонстрира гражданска доблест. Неведнъж вече се беше излагал излишно на опасност, докато двамата с Друз служеха като граничен патрул в Африка. Понякога рискът беше неизбежен — самият Друз тази нощ беше рискувал, обхождайки хората си. Но имаше разумен, оправдан риск, имаше и сляпо, безсмислено кокетиране с опасността. Мисълта, че Марк преднамерено не го е разбрал, за да поведе отряда от съгледвачи, беше вбесяваща.

Но вече нищо не можеше да се направи. Щеше да се разправя с Марк, когато групата се върнеше, и да му забрани да се излага на опасност.

Проблемът бе, че денят преваляше, залезът бързо премина в мрак, а съгледвачите не се връщаха.

Друз не беше поръчал на Марк колко време да продължи експедицията, но и през ум не му беше минавало, че отрядът може да не се прибере вечерта. Само Юпитер обаче знаеше какво си е наумил Юниан. Може би намерението му беше да търсят, докато не открият нещо, което си струва да бъде открито.

На сутринта още ги нямаше. По обяд, дълбоко обезпокоен и изпълнен с лоши предчувствия, Друз прати втора група съгледвачи да търсят първата с изричната заповед да не остават извън лагера след падането на нощта. Те обаче се върнаха след по-малко от три часа. В мига, в който видя лицето на водача им, тракиеца Руфус Трог, Друз вече знаеше, че се е случило нещо неприятно.

— Заловили са ги, командире — без предисловие заяви Трог.

Друз с усилие се овладя, за да не издаде тревогата си.

— Къде? Кой?

Тракиецът разказа бързо и стегнато какво бяха открили. На около хиляда крачки на запад и двеста на север се натъкнали на следи от борба — счупени клонки, утъпкана земя, паднала кания, копие, сандал. Следите продължавали още стотина крачки на запад, после гората ставала непроходима и всяка следа от човешко присъствие се губела, сякаш нападателите, връхлетели изневиделица и пленили съгледваческата група, се стопили във въздуха заедно с пленниците си.

— Не намерихте ли тела?

— Не, командире. Нямаше и следи от кръв.

— Е, и на това сме благодарни — каза Друз.

Но положението никак не беше розово. Само за два дни на брега вече беше загубил половин дузина от хората си, в това число и най-добрия си приятел. Може би тъкмо в този момент местните ги измъчваха, ако не и по-лошо. На всичкото отгоре недвусмислено беше показал на жителите на тази земя, че отново армия от нашественици е посетила страната им. Разбира се, те рано или късно щяха да разберат, но Друз не искаше да знаят къде са се разположили на лагер, преди да са готови укрепленията, военните машини и всичко останало.

Сега всеки момент можеше да се очаква нападение, без хората му да са подготвени за това. Каква красота! Името на Тит Ливий Друз щеше да се предава от поколение на поколение, защото е обрекъл на гибел втората експедиция по същия начин, по който се беше провалила и първата!

Друз разбираше, че е редно да докладва за случилото се на Луций Емилий Капито. Командирите трябваше да са информирани за подобни неща. Мисълта, че ще се наложи да признае публично глупостта си, го изпълваше с гняв, макар че глупакът всъщност не беше той, а Марк Юниан. Отговорността обаче беше негова. Той написа кратко писмо до консула, в което му съобщаваше, че е пратил съгледвачески отряд на разузнаване и хората му очевидно са били пленени от неприятеля. И толкоз. Никакво извинение, че е пратил разузнавачи, преди лагерът да е напълно укрепен. И случилото се само по себе си беше достатъчно. Нямаше нужда да напомня на Капито какво грубо нарушение на общоприетата тактика е извършил.

Малко преди мръкнало получи отговор от консула. Смразяващо послание, в което Капито му заповядваше да го държи в течение на по-нататъшния развой. Не толкова казаното, а по-скоро премълчаното оставяше впечатлението, че ако местните нападнеха лагера през някой от следващите дни, Друз щеше да бъде оставен да се оправя сам.

Нападение не последва. През целия следващ ден Друз обикаляше неуморно лагера и пришпорваше инженерния отряд да бърза с укрепленията. Когато ловците тръгнеха за сърни, диви прасета или птици, с тях тръгваха три пъти повече войници от обичайното и той не можеше да си намери място, докато не се върнеха. По някое време прати отново съгледвачи, предвождани от Руфус Трог, да проучат района, където бяха заловени Марк и другарите му, и да потърсят нови следи. Ала Трог и този път се върна, без да донесе някакви полезни сведения.

Тази нощ Друз спа лошо, измъчван от комарите, от несекващите крясъци откъм джунглата и горещата влага, която го обгръщаше като напоена с вода вълна. На едно дърво наблизо запя птица и дълбокият й трепетен глас му прозвуча като погребална песен. Съдбата на Марк не му даваше мира. Убеждаваше се, че не са го убили, защото ако имаха такова намерение, щяха да го сторят още на мястото на засадата. Не, бяха го пленили, за да го разпитват. Но тогава…

Най-сетне настъпи утрото. Друз излезе от палатката и видя откъм брега да се приближават стражите.

Марк Юниан беше с тях, изнурен и парцалив, а след него се тътреха още няколко души в същия плачевен вид — очевидно съгледвачите, с които беше тръгнал на разузнаване в гората.

 

 

Друз потисна гнева си. Имаше достатъчно време да ругае Марк по-късно. Пък и облекчението, че го вижда жив, измести всичко останало.

Той прегърна сърдечно Юниан и се отдръпна да го огледа. Нямаше никакви следи от нараняване.

— Е, Марк? Не очаквах, че няма да се приберете цяла нощ.

— Нито пък аз. Щяхме само малко да се поослушаме и да се върнем, поне така си го представях. Но едва бяхме излезли от лагера и те се стовариха отгоре ни от дърветата. Опитахме се да се съпротивяваме, но сигурно бяха стотина. Много бързо се справиха с нас. Овързаха ни с копринени въжета — поне така ги усетих, но може да беше и нещо друго — и ни понесоха през гората. Градът им е на по-малко от час път оттук.

— Градът ли? В този пущинак — град?

— Точно така, град. Другояче не мога да го нарека. Не знам колко е голям, но със сигурност никак не е малък, поне колкото Неапол ще да е. Ако не и колкото Рим.

Гората била изсечена на огромна площ. Имало огромни площади и блестящи храмове, и дворци от бял камък, по-големи дори от Капитолия, пирамиди със стотици стъпала, водещи към светилищата на върха им, широки стъпаловидни улици от същия издялан бял камък с внушителни статуи на ужасяващи богове и чудовища по цялото им протежение и какво ли още не. Населението на града било огромно, а богатствата му — несметни. Дори обикновените хора, макар да били облечени с прости памучни туники, имали благоденстващ вид. Величествените жреци и благородници, които се разхождали свободно сред простия народ, били ослепителни във великолепието си. Юниан нямаше думи да ги опише. Били облечени в тигрови кожи и наметки от зелени и червени пера, а на главите си носели високи корони от още по-ярки пера. На ушите си имали обици от гладки зелени камъни, огърлици от същите камъни висели на шиите им, а на кръста, китките и глезените носели масивни златни гривни. Златото било навсякъде. За тези хора то било като медта и калая за римляните. Не можеш да избягаш от него — злато, злато, злато!

— Най-напред ни нахраниха, после ни отведоха при царя си — разказваше Юниан. — Той ни наля със собствените си ръце някакво питие в зелени чаши от същия гладък камък, от който правят накитите си. Беше силно и с вкус на мед и билки, малко странно, но приятно за пиене, а когато се почерпихме, попита за имената ни и с каква цел сме дошли…

— Попитал ви е, Марк, така ли? И вие го разбрахте? Как е възможно?

— Той говореше латински — отвърна Марк, сякаш това се разбираше от само себе си. — Не много добре, естествено, но какво ли да очакваме от един скандинавец? Всъщност може да се каже, че латинският му е много лош. Но той го говореше достатъчно добре да го разберем. Естествено не му казах направо, че съм съгледвач на армия от нашественици, но то и така беше ясно…

— Чакай, чакай малко! — прекъсна го Друз. — Сигурно не съм те разбрал добре. Според теб царят на тези хора е норвежец?

— Как, не ти ли казах? — засмя се Юниан. — Да, скандинавец е! Името му е Олав Датчанина, един от онези, които преди време дошли от Виниландия с Харалд Свеона, и оттогава живее тук. Местните гледат на него почти като на бог. Той седи на блестящ трон, със скиптър от зелен камък в ръка и куп златни верижки на шията, а короната от пера на главата му е половин човешки бой висока. Всеки път, когато стане и тръгне, те посипват пред него цветни листа, лягат ничком и закриват очите си с ръце, та да не ги ослепи блясъкът му, и…

— Царят им е скандинавец! — изумен повтори Друз.

— Огромен тромав северняк с черна брада и очи като на дявол — кимна Юниан. — И иска веднага да те види. „Прати ми вашия генерал — така каза. — Трябва да говоря с него. Доведи ми го утре сутрин. И да няма никакви войници с него. Генералът трябва да дойде сам.“ На мен ми каза, че ми разрешава да те придружа до онова място в гората, където ни заловиха, но там трябва да те оставя сам да чакаш хората му да те отведат при него. И уверявам те — и през ум не ми мина да споря.

 

 

Всичко това определено надхвърляше пълномощията на Друз. Той нямаше друг избор, освен да тръгне на юг лично и да докладва за случилото се на консула Луций Емилий Капито.

Първото, което с удоволствие забеляза, беше, че лагерът на Капито далеч отстъпва на неговия. Но поне шатрата на консула беше опъната — както се очакваше, размерите й бяха внушителни, — а самият Капито седеше на писалището си, заобиколен от цял полк писари, и преглеждаше купищата книжа пред себе си.

Той вдигна поглед и погледна кисело Друз, сякаш появата на легионния легат на северния лагер беше просто досадно прекъсване, което отвличаше вниманието му от далеч по-важната задача да прегледа описа на инвентара. Двамата открай време не се обичаха особено. Капито, петдесетгодишен мъж с грубовато лице и масивна челюст, навремето изглежда беше водил тежки словесни битки в Сената с бащата на Друз по повод някои военни назначения — синът не знаеше подробности и не искаше да знае — и не криеше раздразнението си, че са му натрапили младия Друз на такава висока длъжност в командването.

— Проблем ли има? — попита консулът.

— Така ми се струва, консуле.

Той изложи положението по възможно най-сбития начин — завръщането на пленените съгледвачи здрави и невредими, стряскащата близост на голям град с неизвестно как попадналия там скандинавски цар и молбата Друз да иде там сам като пратеник при същия този цар.

Капито като че беше забравил за изчезналите съгледвачи. Личеше как се рови в паметта си, сякаш ставаше дума за някакъв епизод от времето на Луций Агрипа. Най-сетне впери леден поглед в лицето на Друз и изрече:

— Е? И какво смяташ да правиш?

— Мисля да ида.

— Мислиш? А да виждаш някакъв друг избор? По някакво чудо този човек е успял да стане цар на меднокожите варвари, само боговете знаят как, и вика на разговор римски офицер, може би за да му предложи договор, който ще постави целия му народ под властта на негово императорско величество, каквото е било първоначалното намерение на северняците, ако не си забравил — и този офицер се колебае?!

— А ако този северняк има недотам приятелски намерения, консуле? Ще ти напомня, че иска да ида сам, без охрана…

— Като посланик. Дори един северняк не би посегнал с лека ръка на живота на пратеник, Друзе. Но ако все пак го направи, ще се погрижа да бъдеш отмъстен както подобава. Имаш думата ми. Срещу всяка капка от твоята кръв ще текат реки от тяхната.

Консулът Луций Емилий Капито удостои Друз със смразяващата усмивка на василиск и се върна към описите и отчетите.

Друз стигна лагера си доста след смрачаване. В гората ехтяха познатите вече крясъци, а над главата му прелитаха тайнствените летящи създания. Комарите се бяха събудили и търсеха нощната си плячка. Той обаче беше прекарал вече четири нощи тук и започваше да свиква, за своя изненада тази нощ спа спокойно, а на сутринта беше готов да поеме към града на меднокожите хора.

— Нищо няма да ти стори — мрачно го увери Марк Юниан, когато стигнаха мястото, където трябваше да се разделят. — Сигурен съм. — Тонът му обаче не беше дотам убедителен. — Северняците може да се трепят помежду си, но никога не биха вдигнали ръка на римски офицер.

— И аз мисля, че няма да го направи, но все пак благодаря ти, че се опитваш да ми вдъхнеш кураж. Това ли е мястото?

— Това е, Тите…

Друз посочи към лагера.

— Върви, Марк. Да не правим драма. Ще поговоря с този Олав, ще разбера как стоят работите тук и довечера ще съм в лагера, вече ще имам представа как трябва да се действа нататък. Хайде, Марк, тръгвай!

Юниан бързо го прегърна, усмихна се неуверено и си тръгна. Друз се облегна на грапавия ствол на една палма и зачака дивите си водачи.

Измина може би час. Слънцето едва беше изгряло, а жегата вече беше непоносима. Щом зимата е такава, мислеше си Друз, как ли бихме преживели лятото? Беше се облякъл в парадните доспехи, с тежки наколенници, плетена ризница и шлем с гребен, с плащ на легат и къс параден меч. Искаше да демонстрира цялото римско величие, което му беше по силите, пред краля-варварин на този варварски народ. Ала жегата беше непоносима и той се потеше, сякаш беше в баня. Едно-две насекоми успяха да се промушат под бронята му и досадното гъделичкане по гърба започваше да го изнервя. Вече му прилошаваше, когато от гъсталака пред него безшумно изникна колона от петима или шестима мъже.

Всичките бяха голи до кръста, мургави, с тънки стиснати устни, носове като ятагани и странни полегати чела. Бяха учудващо ниски, не по-високи от дребна жена, но достойнството и гордата осанка ги правеха да изглеждат по-едри. На главите си имаха високи диадеми от щръкнали зелени и жълти пера. Трима бяха въоръжени с копия, а останалите носеха зловещи на вид мечове от тъмен, наподобяващ стъкло камък, с назъбени като пила острия.

Дали бяха негови водачи или палачи?

Друз остана неподвижен, докато ги чакаше да се приближат. Мигът беше зареден с напрежение. Не че се боеше за себе си, не. И в този миг помнеше, че дължи на боговете една смърт и рано или късно ще плати дълга си. Ала не искаше тази смърт да бъде позорна и глупава — например да пристъпи с широко отворени очи към смъртоносния враг. В мигове на опасност всеки път се молеше, ако часът на смъртта му е дошъл, поне тя да донесе някаква полза за империята. А каква е ползата да умреш глупаво?

Ала тези мъже не идеха да го убият. Приближиха се до него и застанаха от двете му страни — трима отпред и трима отзад, — изучавайки го с очи, тъмни като нощта и напълно безизразни. Най-сетне един от тях даде знак с върховете на пръстите си и мъжете го поведоха към гората.

До пладне имаше още много време, когато стигнаха града. Марк Юниан не беше преувеличил великолепието му. Друз беше израсъл в Рим и цял живот беше живял с мисълта, че няма по-величествен и прекрасен град. Дори и източният Константинопол не би могъл да се сравни с вечния Рим, поне така беше чувал. Ала този тук беше не по-малко внушителен, макар и по свой начин. А може би дори не беше столица на този народ! За кой ли път Друз се усъмни, че завоюването на Новия свят ще бъде проста работа.

Намираха се на площад с невиждани размери. От двете му страни се издигаха огромни каменни сгради, някои четвъртити, други с форма на пирамида, но всичките непривични на вид и неописуемо величествени. Имаше нещо странно в тях и скоро Друз осъзна какво е — никъде не се виждаха арки. Изглежда тези хора не признаваха сводовете. Независимо от това сградите им бяха просторни и солидни на вид. Фасадите бяха целите в изкусна резба и оцветени с ярки багри. Пред тях се издигаха редици от каменни колони, покрити с изображения на свирепи воини в цялото им варварско великолепие, като нито едно не се повтаряше. Колоните също бяха боядисани в пъстри цветове — червени, сини, зелени, жълти, кафяви. В самия център на площада се извисяваше каменен олтар със статуя на двуглав тигър отгоре. От двете му страни бяха разположени фигурите на полулегнали мъже със свити колене и извърнати на една страна глави — очевидно някакви божества, тъй като на коремите им имаше каменни дискове, отрупани с приношения от плодове и зърно.

Наоколо гъмжеше от народ, точно както беше казал Марк — обикновени хора в прости къси туники, благородници с великолепни диадеми и одежди, всичките пеша, сякаш тук не познаваха нито каруцата, нито носилката. Никъде не се виждаше кон. Ако трябваше да се носи нещо, носачът беше човек, колкото и тежък да бе товарът. Изглежда в този Нов свят нямаше ездитни и товарни животни.

Като че никой не обръщаше внимание на Друз, докато се движеше през тълпата.

Стражите му го отведоха до една пирамида с плосък покрив в дъното на площада, после поеха по безбройните каменни стъпала към светилището на върха, пред което се извисяваше висока колонада.

Олав Датчанина ги чакаше там, седнал на трон и със скиптър от зелен камък в ръка. От двете му страни бяха застанали двама богато облечени мъже от местните, вероятно висши жреци. Когато Друз се приближи, севернякът се изправи и протегна с тържествен жест скиптъра си към него.

Беше толкова величествена гледка, че коленете на Друз омекнаха. Дори самият император на Рим, Август Сатурнин Цезар, не беше събуждал у него подобно благоговение. Сатурнин, с когото Друз се беше срещал неведнъж очи в очи, беше висок, властен и величествен, една наистина царствена фигура. Ала при все това той си оставаше просто човек в пурпурна роба. А Олав, този скандинавски цар на Юкатан, приличаше… на какво? На бог? На демон? Не човек от плът и кръв, а някакво страховито, фантастично, почти нереално същество.

Дори одеянията му всяваха ужас — тигровата кожа около кръста му, огърлицата от мечи зъби и масивни зелени камъни на голите му гърди, широките златни гривни, тежките обици, великолепната корона от ярки пера и искрящи скъпоценни камъни. Ала тези украшения, колкото и кошмарни да бяха, създаваха само част от демоничния ефект. Самият човек правеше останалото. Олав беше най-високият мъж, когото Друз беше виждал, поне половин глава над него, макар самият той да беше висок. Тялото му беше като масивна колона, широко в плещите и с могъщ гръден кош, а лицето…

Какво лице! С квадратна челюст, едра издадена брадичка и тъмни пламтящи очи, раздалечени и хлътнали дълбоко в орбитите, а устата наподобяваше хищната паст на диво животно. Макар повечето му сънародници да бяха светлокоси и червенолики, косата на Олав беше черна и буйна като грива, а гъста рошава брада покриваше бузите и част от гърлото му. Това беше лице на звяр в човешки облик, жесток, неумолим, безжалостен — ала в очите му светеше човешки ум.

Описанието на Марк не беше подготвило Друз за онова, което виждаше пред себе си. Той се запита дали от него не се очаква да падне на колене или нещо от този род. Всъщност нямаше значение — така или иначе нямаше да го направи. Ала пред подобен човек това като че би било най-уместно.

Олав се приближи, докато се озова почти лице в лице с него, и изрече на лошия си, но разбираем латински:

— Ти ли си генералът? Как ти е името? А рангът?

— Името ми е Тит Ливий Друз и съм син на сенатора Луций Ливий Друз. Назначен съм за легионен легат лично от император Сатурнин Август.

Скандинавецът издаде нисък ръмжащ звук, сякаш да покаже, че е чул, но не е впечатлен.

— Аз съм Олав Датчанина и съм цар на тази страна.

Олав посочи човека от лявата си страна — намръщен мъж с орлов нос, облечен почти толкова пищно, колкото и самият той.

— Това е На Поот Уук, жрецът на бог Чак-Моол. А този е Хунак Сеел Кауич, повелителят на свещения огън.

Друз кимна първо към единия, после към другия. На Поот Уук. Хунак Сеел Кауич. Бог Чак-Моол. Това не бяха имена, а просто звуци.

По знак на скандинавеца жрецът на Чак-Моол донесе чаша от онзи гладък зелен камък, който тук изглежда беше на голяма почит, и повелителят на свещения огън я напълни със същата сладка течност, за която му беше разказал Марк. Друз отпи предпазливо. Питието беше и сладко, и ароматно и той реши, че ако пийне повечко, главата му може да се замае. Отпи само няколко малки глътки от учтивост и вдигна глава. Жрецът с жест му посочи да пие още. Друз си даде вид, че го прави, после му върна чашата.

Севернякът се върна на трона си и даде знак да донесат и на него от меденото вино, изпи го на един дъх и, вперил свирепия си поглед в лицето на Друз, внезапно се впусна да разказва историята на приключенията си в Новия свят. Не беше лесно да се проследи всичко, тъй като латинският му беше далеч от съвършенството, пък и очевидно не беше говорил от години, но Друз успя някак да сглоби историята или поне най-важното от нея.

След като Харалд и другарите му го оставили на Юкатан и отплавали за Европа, за да отнесат вестта за Новия свят на императора, Олав много бързо си спечелил влияние сред хората в тази страна, които наричаше маи. Друз не би могъл да каже дали това е името, с което те се наричаха, или е измислица на Олав, но беше почти сигурен, че няма нищо общо с названието на латинския месец. Не стана ясно и какво се е случило с другите скандинавци, останали в Новия свят с Олав, но Друз мъдро се въздържа от въпроси — достатъчно добре познаваше тази скандалджийска, свирепа раса. Затвори седмина от тях в една стая и на сутринта ще са живи само четирима, а единият ще подпали пожар и ще остави другите да изгорят. Другарите на Олав сигурно отдавна бяха мъртви.

Той самият обаче благодарение на силата и на непоклатимата си самоувереност беше успял да стане най-напред военачалник, а после и цар на този народ, почти бог. Това се случило, защото един съседен град решил да започне война срещу неговия скоро след пристигането му. Доколкото можа да схване Друз, тази страна нямаше върховен владетел — всеки град беше независим, макар понякога да се съюзявали срещу общ враг. Маите били свирепи воини, но когато войната избухнала, Олав обучил мъжете в града да се бият по начин, който не били и сънували, един вид съчетание от римска дисциплина и северняшка бруталност. Под негово предводителство те станали непобедими. Град след град падали пред армиите на Олав. За пръв път в историята на маите Юкатан се обединил в нещо като империя.

От чутото Друз остана с впечатлението, че Олав е успял да влезе в досег и с други царства в Новия свят — едно на запад в Мексико и друго на юг, което наричаше Перу. Дали беше стигнал лично до тези далечни земи или беше пратил посланици? Трудно беше да се каже, но изглежда хората в тези царства знаеха за бледоликия чернобрад чужденец, обединил враждуващите градове на Юкатан в империя.

Тъкмо с войските на тази империя се сблъскали легионите на първата експедиция и били пометени.

— Всички загинаха — завърши Олав, — освен няколкото души, които оставих да избягат, за да разкажат историята. Същото ще се случи и на тебе и хората ти. Събирай си багажа, римлянино. Върви си у дома, докато още можеш.

Пламтящите му очи изразяваха неописуемо презрение.

— Спасявайте се — повтори той. — Вървете си.

— Изключено — поклати глава Друз. — Ние сме римляни.

— Тогава ще има война. И ще бъдете унищожени.

— Аз служа на император Сатурнин. Той вече е заявил правата си върху тези земи.

Олав се изсмя демонично.

— Твоят император със същия успех може да заяви правата си върху Луната, приятелю! И даже ще му е по-лесно да я превземе, бъди сигурен! Тази земя е моя.

— Твоя?

— Моя. Спечелена с пот и кръв, да, с кръв. Тук аз съм господар. Аз съм цар, дори бог. Те гледат на мен като на Один, Тор и Фрей, взети заедно. Вие бихте казали Юпитер, Марс и Аполон — поясни той, улавяйки недоумяващия поглед на Друз. — Аз съм Олав. Тук аз царувам! Събирай си войската и се махай! — Олав плю. — Римляни!

 

 

— Какво представлява армията им? — попита консулът Луций Емилий Капито.

— Не видях армия. Видях град, селяни, зидари, тъкачи, златари, жреци, благородници — отвърна Друз. — И Датчанина.

— А, да, Датчанина! Варварин, и то от най-свирепите! Ние ще отнесем кожата му у дома и ще я окачим на стълб пред Капитолия, както се окачва кожа на див звяр. А как мислиш, къде е армията им? Не забеляза ли казарми, полигони?

— Бях в сърцето на един оживен град — обясни Друз. — Видях храмове и дворци, може би и магазини. В Рим някой виждал ли е казарми насред Форума?

— Те са просто едни диваци, които се сражават с лъкове и копия — заяви Капито. — По всичко личи, че нямат дори кавалерия. Не познават арбалетите и катапултите. Ще ги пометем за три дни.

— Да. Може би.

Нямаше смисъл да спори. По-възрастният мъж носеше отговорността за действията на армията. Той самият беше негов подчинен. А армиите на Рим вече тринайсет века продължаваха своя победен ход по света, без да срещнат съперник, способен да им се противопостави. Анибал и неговите картагенци, неистовите галски воини, дивите британци, готите, хуните, вандалите, персите, неукротимите тевтонци — всички те бяха отправяли предизвикателство към Рим и бяха пометени.

Е, имаше и поражения. Анибал се беше опитал да създава проблеми, слизайки със слоновете си от планините. Вар беше изгубил трите си легиона в тевтонските гори. Само преди пет-шест години армията на Валерий Гаргилий Марций беше разбита точно тук, в Юкатан. Но да изгубиш отделна битка беше нещо нормално. А като цяло съдбата на Рим беше да владее света. Как го беше казал Вергилий? „За римляните няма граници в пространството и времето.“

Ала Вергилий не беше поглеждал в очите на Олав Датчанина, нито на консула Луций Емилий Капито. За разлика от Друз, който се чудеше как седемте легиона на втората експедиция ще се бият срещу армията на брадатия бял бог на маите. Седем легиона — това правеше към четиридесет хиляди души. Срещу неизвестно колко маи, може би милиони, жените им, боговете им… Римляните се бяха сражавали и преди срещу далеч по-многоброен противник и бяха побеждавали. Но не толкова далеч от дома и не срещу Олав Датчанина.

Планът на Капито беше да нанесе незабавен удар срещу най-близкия град. Римските катапулти и тарани бързо щяха да разклатят стените, които не изглеждаха толкова яки, колкото на римските градове. Странно беше, че тези хора не изграждат по-яки укрепления, когато от всички страни ги заобикаляха врагове. Но пък и враговете сигурно не познаваха катапултите и тараните.

След като пробиеха стената, конницата щеше да нахлуе на централния площад и да всее ужас сред населението, което никога не беше виждало коне и щеше да ги помисли за чудовища. После пехотата щеше да нападне от всички страни, да опустоши храмовете и да изколи жреците, но най-вече да залови и да убие Олав Датчанина. Никакъв плен и тържествено отвеждане в Рим, беше изричната заповед на Капито. Не, трябваше да го намерят, да го убият и така да обезглавят империята на маите с един удар. Стореха ли това, цялата политическа структура щеше да рухне. Съюзът на градовете щеше да се разпадне и римляните щяха да ги превземат един по един. Без Олав и дисциплината армията им щеше да се скапе и те отново ще се превърнат в шайка безпомощни диваци, тръгнали със смешните си оръжия срещу железните римски легиони.

Неясната съдба на първата експедиция с нищо не подсказваше от какво трябва да се опасяват. Гаргилий Марций не беше разбрал какъв военачалник има насреща си в лицето на Олав. Благодарение на Друз Капито го знаеше. Превръщайки Датчанина в своя главна мишена, той щеше да подсече мощта на врага още през първите дни на кампанията. Така заяви и кой беше Тит Ливий Друз, двайсет и три годишният негов подчинен, та да решава дали може или не може да стане това?

В трите римски лагера веднага закипя трескава подготовка за битката. Обсадните машини бяха закарани в края на гората и работниците започнаха да изсичат дърветата, та да им отворят път. Кавалеристите подготвяха конете, центурионите упражняваха пехотинците. Под прикритието на нощта съгледвачи се промъкнаха до стените на града, за да открият къде са най-слабите им точки.

Не беше никак леко да се подготви всичко в тази ужасна тропическа жега, която лепнеше като мокро вълнено одеяло. Жилещите насекоми бяха безпощадни и денем, и нощем — не само мравките и комарите, но и скорпионите, и още много други, които римляните не познаваха. От време на време в лагера пропълзяваха змии — тънки и зелени, със свирепи жълти очи. Много хора бяха ухапани, а петима или шестима умряха. Въпреки това работата продължаваше.

Рано следобед в деня преди нападението облаците внезапно се сгъстиха и небето почерня. Вятърът през целия ден беше силен, ала сега бушуваше страховито, носейки непоносим задух и такива мълнии и гръмотевици, че сякаш светът се цепеше. Почти веднага заваля проливен дъжд и се развилия буря, каквато никой от римляните не беше виждал. Тя заплашваше да ги смете в шепата си и да ги запрати далеч навътре в сушата.

Палатките още с първите пориви на вятъра се откъснаха от колчетата и се разлетяха наоколо. Друз се беше скрил с хората си под каруците и с изумление наблюдаваше как първата редица дървета край брега се преви под напора на бурята така, че короните почти докоснаха земята, после започнаха да се сгромолясват, изтръгнати от корен. Самите каруци подскачаха и се местеха. Конете цвилеха като обезумели. Някой изкрещя, че корабите потъват. Друз погледна нататък и видя, че наистина много от тях са преобърнати сякаш от ръката на великан. Тогава откъм морето придойде гигантска вълна и се стовари с трясък върху западния вал, помитайки го напълно.

Силата на бурята изглеждаше почти свръхестествена. Дали Олав Датчанина не беше в съюз с боговете на тази страна? Сякаш беше решил да не хаби воините си срещу нашествениците, а да призове на помощ тази страховита буря.

Нямаше къде да се скрият от нея. Можеха само да се притискат към земята под черното небе, приковани към тясната пясъчна ивица, докато над тях вилнееше вихърът. Светкавиците прорязваха небето като проблясъци на фантастични мечове. Грохотът на бурята се смесваше със страшния вой на вятъра.

След няколко часа дъждът като че намаля, после внезапно спря. Над цялата сцена се възцари някакво зловещо, свръхестествено спокойствие. Друз се изправи зашеметен и се опита да прецени щетите — съборени стени, изтръгнати палатки, преобърнати каруци, разпиляно оръжие. Но тогава вятърът и дъждът внезапно се върнаха с още по-голяма сила, сякаш природата им се подиграваше с този кратък отдих, и бурята продължи да бушува през цялата нощ.

На сутринта лагерът беше в руини. Нищо от построеното не беше останало. Стените ги нямаше. Широка ивица от крайбрежните дървета беше напълно изкоренена. По брега зееха големи ями, в които лежаха стотици удавени мъже. Много от корабите бяха изчезнали, а останалите бяха полегнали на една страна.

Денят донесе адска жега, а въздухът беше така наситен с влага, че не можеше да се диша. Отнякъде започнаха да прииждат вълна след вълна отвратителни твари — змии, паяци, пълчища жилещи мравки и скорпиони и какви ли още не гадини, изглежда бурята ги беше прогонила от гората. Всичко приличаше на кошмар, който не свършваше с утрото. Друз събра хората си и мрачно им нареди да започнат разчистването на лагера, но никой не знаеше откъде да захване и мъжете се лутаха като сенки сред развалините.

Два дни се бориха с хаоса, оставен от бурята. На втората сутрин Друз прати бързоходец в лагера на Капито да разбере как стоят работите там, но мъжът се върна след по-малко от час и докладва, че част от брега на юг е погълната от морето и пътят по плажа е прекъснат, а гората е непроходима от падналите дървета.

На третия ден дойде първото нападение на маите — дъжд от стрели, които се посипаха върху тях сякаш от въздуха. Никъде не се виждаха стрелци — сигурно бяха доста навътре в гората и пращаха стрелите си напосоки, но лъковете им очевидно бяха изумително мощни. Стрелите бяха стотици и хиляди и макар да биеха безцелно, още в първите мигове загинаха петдесетина души. Друз нареди пет отделения бронирани пехотинци под командването на Марк Юниан да навлязат в гората, за да потърсят скритите стрелци, но от тях нямаше и помен.

На следващия ден в залива се появи кораб с флага на Луций Емилий Капито, а след него и още три. Друз лично се качи в една лодка, за да посрещне консула. Видът на Капито беше по-мрачен от всякога. Разбра се, че лагерът му е напълно разрушен. Беше изгубил близо половината от хората си и цялата си екипировка. Това бяха единствените му оцелели кораби. Тъй като не беше успял да се добере до лагера на Мазурий Титан по суша, беше решил да плава на север с надеждата да намери лагера на Друз в по-добро състояние.

Друз нямаше друг избор, освен да предаде командването на Капито, макар че началникът му изглеждаше съвсем зашеметен от случилото се.

— Той не става за нищо! — страстно заяви Марк Юниан, но Друз само вдигна рамене и отказа да спори. Капито беше старшият офицер тук и нямаше какво да се прави.

На другия ден върху тях се посипа нов дъжд от стрели, на следващия се повтори същото. Войската на пришълците стоеше безпомощна сред руините на лагера си, неспособна да се придвижи и петдесет крачки навътре в тази враждебна димяща джунгла и изложена на стихиите, отровните влечуги, глада, болестите, комарите, стрелите. Стрелите! Положението ставаше все по-нетърпимо. Дори на Квинтилий Вар, изгубил трите легиона на Август Цезар, едва ли му е било по-тежко, мислеше си Друз.

А тук легионите бяха седем.

След като се посъветва с Капито, който имаше съвсем болен вид, Друз нареди на брега редица от собствените си стрелци да посрещнат нападението на маите с ответна стрелба напосоки. Тази тактика даде някакъв резултат, макар и малък — след битката в гъсталака бяха открити дузина мъртви маи. Всички бяха облечени с нещо като ризници от степан памук. Но при втората атака римляните изгубиха двайсет души, а при третата — още петнайсет. Лагерът беше пълен със змии, които също сееха смърт, а някои от мъжете умираха от ухапванията на отровни насекоми, каквито никой не беше виждал.

Следващият враг беше треската — хората се разболяваха с десетки, храната също не достигаше, защото бурята беше прогонила сърните и прасетата от гората. Марк Юниан дръпна Друз настрана.

— Победени сме, също като първата експедиция. Трябва Да се качим на корабите и да потегляме за дома.

Друз поклати глава, макар да знаеше, че е прав. Заповедта за отстъпление трябваше да дойде от Капито, а консулът беше потънал в някакъв трескав унес.

Така минаваха дните и всеки от тях носеше нови загуби на хора от болести, глад или просто от изтощение, а нападенията на маите още повече влошаваха положението.

— Ние ще пометем стените на този град! — заяви Капито в един от редките си моменти на просветление.

Ала Друз знаеше, че това не може да стане. Най-много да останат в лагера и да го удържат, да търсят храна и вода и да отблъскват непрестанно прииждащите вълни на стрелците.

На двайсет и третия ден от юг се появи група мъже, петдесетина на брой, всичките окъсани и изнемощели. Бяха единствените оцелели от лагера на Мазурий Титан, които с мъка си бяха проправили път през гората, за да търсят другарите си. Самият Титан беше мъртъв, а бурята беше потопила всичките им кораби.

— Трябва да се махаме оттук — каза Друз на Капито, който го гледаше с невиждащ изцъклен поглед. — Нямаме никаква надежда. Стрелците всеки ден ще ни избиват, а ако оцелелите не умрат от треската, Олав Датчанина рано или късно ще прати хората си тук да довършат започнатото.

— Императорът ни прати да превземем тази земя — заяви Капито, надигайки се от леглото си, и се огледа с някакво отчаяно, трескаво оживление. — Нима не сме римляни? Нима ще дръзнем да се върнем при негово императорско величество с жалката история за провала си?

Той се отпусна назад изтощен, като продължаваше да мърмори несвързано, но Друз знаеше, че дългът му повелява да изпълнява докрай волята му на командир.

На двайсет и осмия ден на брега се появи отряд на маите от няколкостотин души, въоръжени с копия. Друз лично поведе контранападението, макар да му беше неимоверно трудно да събере достатъчно хора, годни да се бият. Маите посрещнаха неочаквано умело римските мечове и копия, но в крайна сметка бяха отблъснати с цената на трийсет римски живота. Още няколко такива битки, мислеше си Друз, и с нас е свършено.

Капито умря от треската на следващия ден.

Друз се погрижи за достойно погребение, подобаващо на консул, умрял в служба на империята в далечна земя. Когато последните думи бяха произнесени и последната лопата пясък беше хвърлена върху ковчега, Друз си пое дълбоко дъх и се обърна към лейтенантите си:

— Е, сега вече приключихме тук. Всички на корабите! На корабите!

 

 

Този път от над четиридесет хиляди мъже, участвали във втория опит на Рим да завземе Новия свят, се върнаха шест хиляди. Стотици се изгубиха по пътя в морето, включително и корабът под командването на Марк Юниан. За Друз това беше най-тежкият удар — да изгуби Марк в тази идиотска авантюра. Колкото и да се опитваше да погледне на смъртта на приятеля си с безстрастното око на древен римлянин, не му се удаваше да скрие болката и скръбта си. Да, наистина дължеше на боговете една смърт, но не тази на Марк. Друз знаеше, че ще носи в душата си скръбта и вината за тази загуба до гроб.

Тежкото пътуване до дома го беше изтощило напълно. Трябваха му две седмици почивка в семейното имение в Лаций, преди да се възстанови достатъчно, за да се яви пред императора, който го прие в хилядолетната императорска вила на Тибър.

Сатурнин беше видимо остарял от последната им среща. Не беше толкова висок, колкото Друз го помнеше — може би беше започнал да се прегърбва, а в лъскавата му черна коса се беше появило първото сребро. Е, всеки остарява, мислеше си Друз. Ала заедно с блясъка на младостта от императора си беше отишло още нещо. Нямаше го и онова усещане за несъкрушима царствена воля, което будеше благоговение у околните. Може би времето е виновно, мислеше си Друз, а може би споменът за Олав Датчанина — този неукротим мъж с наистина безпределна сила.

Императорът някак разсеяно, почти незаинтересовано поиска да узнае каква е била съдбата на втората експедиция. Друз му изложи събитията сбито, безстрастно, описвайки земята, климата, великолепието на единствения град на маите, който беше видял. После премина към бедствията — жегата, змиите, скорпионите, жилещите мравки, враждебността на местните и най-вече страшната буря. За Олав Датчанина не спомена нито дума. Би било неразумно да натяква на императора, че някакъв див северняк е създал в тези далечни земи империя, способна да се противопостави на Рим — това само би разпалило желанието му да види този човек окован във вериги.

Сатурнин го слушаше все така разсеяно, като от време на време задаваше въпроси, но липсата му на интерес беше очевидна. А Друз се приближаваше към най-трудната част от доклада си — равносметката. Беше настъпил моментът да сподели мислите си за цялото начинание в Новия свят.

Това трябваше да се направи внимателно. Друз знаеше, че на император съвети не се дават — можеш само да намекваш, да внушаваш, да го водиш към заключенията, до които искаш да стигне. И да бъдеш особено предпазлив, когато стигнеш до неизбежния извод, че любимото начинание на императора се е оказало гибелна заблуда и е напълно неосъществимо.

Ето защо той започна отдалеч — заговори за трудностите, с които се бяха сблъскали, за проблемите с превозването на екипировката и провизиите на такова далечно разстояние, за многобройното по негови пресмятания население на Новия свят, за неблагоприятния климат и болестите. Сатурнин като че го слушаше, но някак отдалеч.

Друз реши да прояви известна дързост и му напомни за неговия велик предшественик Адриан, построил същата тази вила, в която се намираха сега — как той в един момент стигнал до неизбежния извод, че Рим не може да праща легионите си до всяка точка на света, че обхватът му си има предели, а някои земи трябва да останат непокорени. Казвайки това, Друз обясни на императора, че отначало не е бил съгласен с виждането на Адриан, ала опитът му в Юкатан напълно е променил мнението му.

Но императорът сякаш беше спрял да го слуша, и то май от доста време. В желанието си да строши тази стъклена преграда между двамата Друз едва не изтърси направо:

— Това е невъзможно начинание, Цезаре, никога няма да успеем. Трябва да се откажем, защото ако продължим, това ще означава гибелта на хиляди от най-добрите ни войници, хвърлени на вятъра пари и прекършен боен дух.

Ала още преди да го изрече, чу как Сатурнин промълви, сякаш беше изпаднал в транс прорицател:

— Рим е океан, Друзе, безкраен и неизчерпаем. Ще връхлитаме бреговете им като океан.

И Друз с ужас осъзна, че императорът вече замисля следващата експедиция.