Каретата ме чака, когато слизам на пристанището в Неапол след шест дни плаване с параход от Британия. Баща ми се е погрижил за всичко с обичайната си предвидливост. Кочияшът ме съзира веднага — не може да не забележи огромния златокос варварин, извисен като колона над дребните мургави южняци, които се суетят и тичат насам-натам.

— Signore! Signore! Venga qua, signore!

Аз обаче съм замаян от яркото октомврийско утро и се оглеждам изумен наоколо, вдъхвайки хилядите непознати миризми, поемайки новите гледки. Пътуването ми от влажната и студена Британия до тази прекрасна земя на безкрайно лято сякаш ме е пренесло в друг свят. Заслепен съм от ярката светлина, от искрящия въздух, от множеството тропически дървета. От града, който се простира по цялото протежение на Неаполитанския залив. От сочнозелените хълмове отвъд него, осеяни с блестящите перли на зимните вили на аристократите. Далеч отдясно се извисяват огромни тъмни планини с могъщия вулкан Везувий, надвиснал над града като дремещ бог. Взирам се и сякаш различавам тънка сива струйка дим, извиваща се над гърлото му. Може би докато съм тук, богът ще се събуди и ще изригне реки от нажежена червена лава, както е правил неведнъж от незапомнени времена.

Не, това няма да се случи. Но огън ще има. Огън, който ще погълне цялата империя. И на мен ми е съдено да стоя на ръба, на самия край на пожарището, без да съзнавам какво става — жалък наивен глупак от далечна земя.

— Signore! Per favore!

Кочияшът ми си проправя път до мен и нетърпеливо ме дърпа за ръкава на дрехата — нечувано нарушение на приличието. В Британия бих разбил носа на всеки кочияш, дръзнал да направи подобно нещо, но тук не е Британия и нравите очевидно са доста различни от нашите. Той ме гледа умолително от долу на горе и проговаря на смешен британски:

— Не говори романски, signore? Трябва веднага махнем оттук. Много хора, багаж, всичко, аз не мога остана на кея, щом намерих пътника. Такъв закон. Capisce, signore? Capisce?

— Si, si, capisco — отвръщам.

Говоря романски, разбира се. Три седмици го учих, готвейки се за това пътуване, и го усвоих с лекота. Все пак беше окълцан и изкривен латински, а всеки в цивилизования свят знае латински.

— Andiamo, si.

Той се усмихва и кима.

— Allora. Andiamo.

Около нас цари пълна неразбория — новопристигналите се опитват да намерят превоз до хотелите си, семейства се мъчат да останат заедно сред блъскащата се тълпа, която заплашва да ги раздели, улични търговци продават евтини джобни часовници и грозни картички, лаят дръгливи псета, дрипави деца с хитри погледи се движат сред блъсканицата и се оглеждат да отмъкнат нечия кесия. Врявата е оглушителна. Ние с моя кочияш обаче сме островче на спокойствието сред целия този шум. Той ми посочва каретата и аз се настанявам. Плюшени седалки, кожена тапицерия, лъскави месингови дръжки — и неизтребимата миризма на чесън. Двата благородни златисти коня чакат търпеливо. Един носач дотичва с багажа ми и чувам как го стоварва върху покрива на каретата. После потегляме плавно, напускаме кея и по крайбрежната улица навлизаме в оживения град, покрай мраморните палати на митническите чиновници и пълчищата държавни служители от всякакъв ранг, край храмовете на Минерва, Нептун, Аполон и Юпитер. Зелените булеварди ни отвеждат до района на скъпите хотели, разположени между морето и хълмовете. Аз ще отседна на Виа Рома — бяха ми казали, че това е най-модната част на града, място, където отиваш, за да видиш и да те видят.

Движим се по улици, които може би са на две хиляди години. Представям си, че някога самият Август Цезар е минавал по тях. Нерон. Клавдий, древният завоевател на собствената ми родина. С отдалечаването от пристанището сградите стават по-високи и тесни, мрачни постройки на по шест и седем етажа, разположени толкова близко, че не им остава въздух за дишане. Затворените кепенци им придават тайнствен и малко плашещ вид. Тук-там между тях се срещат и по-широки и ниски сгради с малки градинки — без съмнение разкошните домове на търговци, могъщи вносители и износители, на които се крепи благоденствието на Неапол. Ако семейството ми живееше тук, сигурно и нашата къща щеше да е като тях.

Ала ние сме британци и нашата красива изящна къща се издига насред свежа зелена морава в прекрасния Корнуол, а аз съм само турист тук, дошъл за пръв път да види Италия, след като краят на Втората война за обединение позволи свободното пътуване между различните части на империята.

Гледката така ме е омагьосала, че очите започват да ме болят от взиране. Керамични саксии с ярки червени и оранжеви цветя, прикрепени към стените на къщите, пъстри знамена на високи пилони пред магазините, сергии, отрупани с непознати плодове и зеленчуци на високи зелени и пурпурни камари. От стените на някои сгради висят избелели транспаранти с литографски портрети на стария император Лауреол и на внука му Максенций Август, съвсем наскоро наследил престола, а под тях се четат патриотични и хвалебствени надписи. Това е верноподаническа територия — разправят, че неаполитанците обичат империята по-горещо дори от самите римляни.

Вече сме на Виа Рома. Величествен булевард, дума да няма, по-великолепен от всичко, което съм виждал в Лондин и Паризи — широка алея с неестествено зелени, сякаш лакирани храсти и дървета, а от двете й страни се издигат високи хотели с искрящи фасади от розов и бял мрамор, лъскави магазини и красиви сгради с луксозни апартаменти. Навсякъде по тротоарите са изнесени масички и всички кафенета до едно са претъпкани. Докато минавам край тях, до мен долитат весело бъбрене и жизнерадостен смях, звън на чаши. Табелите на хотелите се редят една след друга и напомнят за историята на империята. Все велики имена — Адриан, Марк Аврелий, Август, Максимилиан, Луций Агрипа. Накрая и Тиберий. Хотел като всички останали, нито по-добър, нито по-лош. Сграда с бяла фасада в стила на класическото Възраждане, разположена удачно в луксозен район с елегантни магазини и ресторанти.

Младежът на рецепцията говори безупречен британски.

Оглежда ме високомерно от главата до петите. Зяпа златните ми гривни и дългите увиснали мустаци, сравнява ги със снимката на паспорта, където съм по-късо подстриган, накрая решава, че това наистина съм аз, Цимбелин Ветрувий Скапулан от Лондин и Каратакус хаус в Корнуол, и дава знак на един facchino да вземе багажа ми. Апартаментът е чудесен — две стаи на ъгъл с високи тавани, прозорците гледат към залива от едната страна и вулкана от другата. Пиколото ми показва как се пускат крановете на ваната, къде е нощната лампа и шкафчето с напитките, приглажда завивката на леглото. Давам му златен солид — да не би някой да си помисли, че един Скапулан от Каратакус е стиснат, — но той го прибира така спокойно, сякаш съм му подхвърлил медна монета.

Пиколото си тръгва, а аз заставам до прозореца и дълго се наслаждавам на гледката на града и искрящия залив. Никога не съм виждал такова великолепие — широките булеварди, храмовете, амфитеатрите, блещукащите кули и претъпканите пазари. А това е само Неапол, вторият по важност град в Италия! Редом с него нашият любим Лондин е затънтена провинциална дупка. Щом Неапол е такъв, какъв ли е Рим?

Чувствам се странно обезпокоен. Подозирам, че това непознато усещане вероятно се нарича смирение. Аз съм син на богат човек, мога да проследя родословието си чак до кралете на древна Британия, получил съм добро образование с блестящи атестации по история и литература в Кантабриге. Но какво значение има това тук? Сега съм в Италия, сърцето на вечната империя, и съм само един едър нахакан келт от покрайнините на цивилизования свят. Тези хора сигурно си мислят, че у дома ходя с кожена пола и натривам косата си със свинска мас. Чувствам, че в тази страна може би ще открия нещо, затаено дълбоко в мен. Това ще бъде ново преживяване, но нали с тази цел съм дошъл в Италия, в Рома Матер — за да търся нови преживявания!

Когато излизам следобед да се поразходя, магазините са затворени и наоколо не се мярка жива душа, ако не се смятат тълпите в кафенетата и ресторантите. В този горещ град по обед търговията заспива и се събужда отново надвечер, по хлад. По витрините могат да се видят всевъзможни стоки от всички краища на империята — Африка, Индия, Галия, Испания, Британия и дори близката част на Азия, че и отвъд нея, от Китай и Япония, където живеят дребни хора със странни скосени очи. Дрехи последна мода, старинни бижута, хубави обувки, мебели, скъпи предмети от всякакъв вид. Да, това наистина е страна на изобилието. Сега, когато войната най-сетне е свършила, от наново покорените провинции към Италия пак е потекла реката от подбрани стоки.

Продължавам да вървя. Виа Рома като че няма край. Край има, разбира се — името й подсказва къде е крайната точка, в самия Рим, великата столица. Не е вярно, че всички пътища водели към Рим, но този наистина отвежда дотам. Ако продължа да вървя, улицата рано или късно ще ме отведе до града на Седемте хълма. Време за това обаче нямам — трябва да започна завоюването на Италия по лесния начин, отначало от Неапол, после да се придвижвам на север, докато се изправя лице в лице с огромното предизвикателство, града на Цезарите.

От кафенетата започват да излизат хора. Някои се обръщат и ме зяпат, както аз бих зяпал слон или жираф по улиците на Лондин. Никога ли не са виждали британец? Светлата коса ли ги учудва толкова? Или ръстът и широките ми плещи? А може би златната обица и тежката златна гривна от Келтското възраждане? Побутват се, шепнат си и се усмихват.

Аз им отвръщам с благосклонна усмивка. Добър ден, братя римляни, изкушавам се да им кажа. Ала те сигурно биха се изкикотили на моя латински с британски акцент или на неумелите ми опити да говоря техния нелитературен романски.

В хотела ме чака вест. Баща ми, благословен да е, е разпратил препоръчителни писма до някои представители на местната аристокрация с молба да ме посрещнат и да улеснят представянето ми пред римското общество. Преди да изляза от хотела, бях пратил съобщение до някои от хората, с които възнамерявах да се запозная, и ето че вече имаше отговор. Канеха ме най-сърдечно на вечеря във вилата на Марцел Домициан Фронтин, според баща ми притежаващ половината лозя между Неапол и Помпей, а брат му Касий бил един от героите на неотдавнашната война. В осем вечерта пред хотела щеше да ме чака карета.

Изпълва ме странна радост. Тези хора искат новопристигналият варварин да се чувства като у дома си още първия ден на пристигането си. Е, корабите на Фронтин всяка година доставят десет хиляди касетки със сладки вина за складовете на баща ми в Лондин, а това далеч не е дребна работа. Само че тази вечер няма да се говори за търговия. Първо, защото знам съвсем малко за търговията на баща ми, но най-вече защото сме патриции и трябва да се държим като такива. Домакинът ми е от древна сенаторска фамилия, а в моите вени тече кръвта на британски крале — или поне баща ми твърди така. Името ми го доказва. Каратак, Касевелаун, Тинком, Тогодум, Прасутаг — неведнъж съм чувал баща ми да споменава имената на тези велики келтски вождове, а най-често от всички — кралица Картамандуа от бригантите.

Е, Картамандуа побързала да подпише съглашение с римските нашественици и пратила във вериги в Рим Каратак, с когото управлявали заедно. Но е било много отдавна и ние, британците, оттогава много пъти сме усмирявани и вече сме разбрали, че силата и славата обитават вечния град и така ще бъде до свършека на света.

Изкъпвам се и се обръсвам. Намазвам косата си — не със свинска мас естествено. Избирам много грижливо какво да облека — копринена византийска туника и също такъв шарф, тънки гамаши от ален египетски лен, прекрасно изработени сирийски сандали. И, разбира се, златната обица и масивната гривна, на които дължа варварския си вид, но тъкмо това ме прави толкова интересен за публиката.

Когато излизам от хотела, каретата ме чака. Нубийски кочияш, облечен в малиново-тюркоазена ливрея, бели арабски коне, а самата карета е от абанос, инкрустиран със слонова кост. Достойна за император. А Фронтин е бил патриций, при това не от столицата. На какво ли се возят тогава Цезарите, щом Фронтин праща такова возило на никому неизвестен младеж от затънтената провинция?

Пътят криволичи нагоре към хълмовете. Над града е надвиснал облак и слънцето се процежда през него като златен дъжд. Заливът блести. В далечината се мержелеят тайнствени сиви острови.

Вилата на Марцел Домициан Фронтин е разположена сред толкова голям парк, че ни трябват петнайсет минути да стигнем до нея, след като сме минали през огромната желязна порта. Постройката е лека и изящна, а елегантната архитектура умело прикрива огромните й размери. Навсякъде цъфтят прекрасни дървета и храсти и ароматът им е аромат на приказно богатство. Започвам да се питам дали тези десет хиляди касетки имат някакво значение за този човек.

Ала самият Фронтин е земен и приветлив, набит оплешивяващ мъж с обаятелна усмивка и непринудени маниери.

Слизам от каретата и той пристъпва насреща ми.

— Аз съм Марчело Домициано — изрича на романски и с широка усмивка ми протяга ръка. — Добре дошъл в моя дом, скъпи приятелю Цимбелин!

Марчело Домициано. Използва романската форма на името си. Ние в провинциите си служим претенциозно с латински имена, като понякога ги смесваме с местните британски, галски и тевтонски. Тук, в Италия, аристократите имат привилегията да се назовават с древните си латински фамилии, но Фронтин се е издигнал над нея. Мога да го наричам Марчело, а той ще се обръща към мен с Цимбелин. Много бързо ставаме приятели или поне той иска да се чувствам така, а едва съм пристигнал.

Гостите вече са се събрали на прохладната открита тераса с изглед към градския център далеч долу в ниското. Петнайсет-двайсет души, красиви мъже и зашеметяващи жени, и всички бъбрят и се смеят като онези хора в кафенетата.

— Дъщеря ми Адриана — представя я Фронтин. — Приятелката й Луцила, гостенка от Рим.

И двете са невероятно красиви. Близостта им ме замайва. Красотата им кара сърцето ми да бие учестено, парфюмът им ме опиянява. Фронтин се отдалечи, а аз така и не разбрах коя е дъщерята и коя — приятелката й, и гледам объркан ту едната, ту другата.

Момичето от лявата ми страна е здраво и пищно, с резки черти, бледа кожа и огненочервена коса, а къдриците й са подредени по начин, който сигурно е прекопирала от някой древен стенопис. Другата е по-висока, мургава и стройна, почти крехка, с тежък наниз от сини керамични мъниста на врата и тъмни кръгове под очите. Въпреки това е някак гладка и мека и излъчва нещо египетско. Решавам, че сигурно червенокосата е дъщерята на Фронтин. Оказва се обаче, че греша, защото мургавата се обръща към мен — не на романски, а на латински:

— За нас е чест да ви посрещнем в дома си, уважаеми господине. Баща ми казва, че сте от царско потекло.

Чудя се дали не ми се присмиват. Виждам обаче, че и двете ме оглеждат от главата до петите, сякаш съм статуя в някакъв музей.

— Във всеки случай името ми е царско — отвръщам. — Цимбелин — може да сте го срещали в историческите книги. Кунобелин. Той е баща на краля-воин Каратак, когото първият император Клавдий залавя и после освобождава. Баща ми доста се е потрудил, докато проследи родословието ни чак дотам.

Усмихвам се обезоръжаващо и виждам, че са ме разбрали добре. Аз просто описвам глупавите претенции на един провинциален търговец, нищо повече.

— Преди колко време е било това? — пита червенокосата Луцила.

— Проучването на родословието ли?

— Не, залавянето и помилването на великия ви прадядо.

— Ами… — Поколебавам се. Нали току-що казах, че е било по времето на Клавдий Първи? Тя обаче пърха с ресници насреща ми, сякаш не е чувала за история. — Преди около осемнайсет века. Малко след създаването на империята. Клавдий Първи е четвъртият от Цезарите. Петият, ако броите Юлий Цезар за император. Така би било правилно според мен.

— Колко добре сте осведомен! — изрича със смях Адриана.

— Да, когато става дума за история. А за други неща — не чак толкова добре за съжаление.

— Много ли ще пътувате из Италия? — пита Луцила.

— Искам да разгледам околностите на Неапол естествено. Помпей и другите древни градове, после няколко дни на Капре. След това ще замина за Рим, а може би и по на север — в Етрурия, Венеция, Медиолан… Иска ми се да ги видя всичките.

— Можем да пътуваме заедно — предлага Луцила.

Тръсва го ей така, направо, без капка притеснение. И сега в раздалечените й умни очи няма наивност, а трепка игриво пламъче.

Чувал съм, разбира се, че римлянките са такива, но все пак съм слисан от дързостта й и не знам какво да отговоря. Тогава около мен се струпват останалите. Марцел Фронтин ме представя, замеря ме с имена, и то толкова бързо, че не успявам да запомня лицата зад тях.

— Енрико Джуньо, граф на Паусилипон, и графиня Емилия. Синът ми Друзо Тиберио и приятелят му Ецио. Квинтило Фабио Путеолано. Вителино ди Портофино. Съпругата му Клавдия и дъщеря му Криспина. Траяно Гордиано Тертуло от Капре, Марко Улпио Африкано, Сабина Метела Арбория…

Имената като че нямат край. Само едно от тях приковава вниманието ми.

— Брат ми Касио — казва Фронтин.

Строен мургав мъж с очи като антрацит. Героят от войната, Касий Луций Фронтин! Понечвам да го поздравя, но домакинът вече е преминал към следващия. Хората като че изникват от въздуха. Прошепвам на Адриана:

— Баща ви целия Неапол ли е поканил?

— Само по-интересните — подсмихва се тя. — Не се случва всеки ден да ни гостува британски крал.

Неаполитанските аристократи се тълпят около мен и ме обсипват с въпроси, без да се надяват на отговор. Някои говорят романски, други латински. Колко време ще остана в Неапол? Смятам ли да посетя други места? Кое е събудило интереса ми към Италия? Как се развива Британия, радва ли се на благоденствие? Всички ли говорят само британски, или се използва и латински? Има ли нещо в Британия, което си заслужава да се види? Прилича ли британската кухня на италианската? И така нататък. Не смогвам да отговоря на всички въпроси, но се опитвам. Благодарен съм, че съм се родил як и издръжлив. И все пак накрая толкова се уморявам, че трудно разбирам разговорния им романски и минавам към стария, чист латински с надеждата и те да сторят същото. Някои го правят, други не.

Луцила и Адриана са до мен през цялото време на изпитанието и аз съм им благодарен за това.

Разбирам, че тези хора гледат на мен като на нова играчка, която известно време се радва на необикновен интерес, после бива захвърлена.

Вятърът откъм морето става по-хладен и гостите постепенно се изтеглят от терасата във вътрешността на къщата. Огромната стая, в която се озоваваме, гледа към атриума, където вероятно ще бъде сервирана вечерята.

— Елате — подканя ме Адриана. — Ще ви запозная с чичо Касио.

Прочутият генерал е в другия край на залата и безстрастно слуша разгорещения спор на брат си с един от гостите. Облечен е с прилепнала униформа в защитен цвят, а гърдите му са окичени с ордени и ленти. Другият мъж, доколкото си спомням, е графът, когото домакинът свойски нарича Енрико Джуньо. И както успявам да схвана, спорят не за какво да е, а за съдбата на Рим. Графът твърди, че империята трябва да си остане цяла — нещо, в което едва ли някой се съмнява сериозно, особено след Обединението. Ала от зачервеното лице и нетърпението на Марчело Домициано заключавам, че между двамата мъже има сериозно разногласие, макар да не ми е ясно в какво се състои то.

Прочутият генерал сякаш е заспал прав въпреки целия шум и глъчка — много полезно свойство по време на затишие в някоя дълга битка — и само от време на време клепачите му потрепват и тъмните му очи проблясват като въглени. Аз се колебая, но Адриана ме побутва да вървя.

— Да, да, Цимбелин! — възкликва Фронтин, също забелязал колебанието ми. — Елате да ви запозная с брат ми!

Вероятно спорът е станал твърде разпален и едно примирие му е добре дошло.

Графът тутакси се успокоява, проявявайки поразително патрицианско самообладание, и отново става любезен. Кимва ми, потупва Адриана и Луцила по рамото и се отдалечава да търси нещо за пиене. Фронтин, все още зачервен, но ведър както винаги, ме представя на брат си:

— Нашият британски приятел.

— За мен е чест, ваше превъзходителство — изричам и се покланям на Касий Луций Фронтин.

— Оставете тези формалности — казва чичо Касий. — Не сме в казармата.

Гласът му е тънък и рязък като острие на нож, но усещам, че се опитва да бъде любезен.

За миг онемявам от благоговение само защото стоя до такъв велик човек. Представям си как този дребен слаб мъж снове неуморно между Дакия и Галия и потушава пожарите на метежа навсякъде, където мине. Неукротимият генерал, спасителят на империята.

Скоро тя ще бъде обхваната от нов пожар и аз съм застанал много близо до тлеещата жарава, но още не го знам.

Касий Фронтин ме оглежда, сякаш ми взема мярка за униформа.

— Кажете, всички британци ли сте такива едри?

— Аз съм малко по-едър от средното.

— Чудесно. В началото на войната замалко да нахлуем във вашата провинция. Ако цялата ви армия е от такива мъже, никак нямаше да ни е лесно.

— Искали сте да влезете в Британия ли, ваша светлост? — попита Луцила.

— Точно така — отвръща той с мимолетна ледена усмивка. — Превантивен удар, защото подозирахме, че Британия кокетира с метежниците.

Примигвам насреща му слисан и усещам как ме обзема раздразнение. Защо ни настъпва по мазола?

— Това не би могло да е истина, ваша светлост — заявявам. — Ние, британците, сме верни поданици.

— Да, разбира се. Но все пак съществуваше някакъв риск. На нас ни се струваше, че вероятността е едно към едно. Моментът беше много деликатен. В крайна сметка командването реши да пратим няколко легиона, колкото да поддържат реда. Предполагам, че не помните това време.

Аз още стискам недокоснатата чаша с вино и сега отпивам дълга глътка.

В разрез с всяко приличие чувствам непреодолима нужда да защитя моите хора и заявявам сковано:

— Уверявам ви, генерале, че съвсем не съм толкова млад, колкото ви се струва, и твърдя, че никога не е съществувала и най-малка вероятност Британия да се присъедини към метежниците. Никога.

В тези ужасни очи трепва нещо, което не мога да определя. Интерес? Или раздразнение?

— Да, сега това се вижда ясно. Но тогава, в началото, работите изглеждаха други. А вие на колко години бяхте, когато избухна войната, момчето ми?

Мразя да ме покровителстват и трябваше да му го покажа.

— На седемнайсет, ваша светлост. И служех в Дванайсети британски легион, командван от Елий Титан Ригисамус. Бил съм в Галия и Лузитания. С Въздушния корпус.

— Аха — кимна той. Очевидно го бях сварил неподготвен. — Е, явно не съм ви преценил правилно.

— Не само мен, а и всички нас. Каквито и слухове да сте чули за нелоялността на британците в онези смутни времена, всичко е било вражеска провокация.

— Да, без съмнение — изрича генералът. — Без съмнение.

Тонът му е доброжелателен, но очите му са по-ярки и по-каменни от всякога, а устните му едва помръдват.

Адриана Фронтина ужасено ми сигнализира с поглед да сложа край на тази словесна престрелка, а червенокосата й приятелка Луцила като че от сърце се забавлява. Марцел Фронтин се е обърнал настрана, може би непреднамерено, давайки нареждания на слугите.

Аз обаче безразсъдно се хвърлям право в устата на вълка.

— Ваша светлост, ние, британците, сме също толкова римляни, колкото и всеки друг в империята. Или смятате, че още тъгуваме по националната си идентичност от времето на Клавдий?

Касий Фронтин не отговаря веднага, а ме оглежда малко загрижено.

— Да — казва накрая. — Всъщност така смятам. Но това не е най-важното. Всички, които по едно или друго време са се озовали в границите на империята, някъде дълбоко в себе си тъгуват по миналото, колкото и да се бият в гърдите, че са римлянин. Тевтонци, британци, испанци, гали — всички. Тъкмо затова за по-малко от век се случиха два пробива в системата, не мислите ли? И все пак, момче, аз ни най-малко не се съмнявам във верността на вашите хора. Това беше просто необмислено изказване. Хиляди извинения, приятелю.

Той поглежда чашата ми, която неизвестно кога съм пресушил.

— Имате нужда от още едно, нали? Аз също. — Той щрака с пръсти по посока на минаващия слуга. — Момче! Донеси ни вино!

Кой знае защо, имам усещането, че разговорът ми с героя Касий Фронтин не се е получил, и търся начин да се измъкна. Поглеждам безпомощно Адриана, която тутакси схваща намека и се намесва:

— Цимбелин вече ви отне достатъчно време, чичо. Пък и виждам, че кметът е пристигнал. Трябва да му представим госта.

Да. Наистина трябва, преди още повече да съм объркал работите. Отново се покланям и се извинявам, а Адриана и Луцила ме хващат за ръце и ме помъкват към другия край на залата.

— Много ли бях противен? — питам.

— Чичо ми обича хората, които показват характер — отвръща Адриана. — В армията никой не смее дори да го заговори.

— Но не бях ли много груб — все пак той е голям човек, а аз съм обикновен гост от провинцията…

— Той беше груб! — разпалено възкликва Луцила. — Да нарича хората ви предатели! Как можа да каже подобно нещо! — И после ненадейно прошепва в ухото ми: — Утре ще ви заведа в Помпей. Там няма да ви е толкова скучно като тук.

Тя пристига в хотела след закуска с великолепна двуколка от махагон, цялата в коприна и позлата, теглена от два бели и два врани коня. Пред нея каретата, която ми беше пратил Марцел Фронтин, бледнее.

— С това нещо ли пристигнахте от Рим? — питам.

— Не, дойдох с влака. Каляската заех от Друзо Тиберио. Той е по тази част.

На приема почти не бях разговарял с младия Фронтин и впечатленията ми бяха най-бегли — изнежен младеж, напомаден и напарфюмиран, с по три-четири златни пръстена на всяка ръка, ленив и аристократично вял. Цяла вечер си разменяше изпълнени с него погледи с хубавия си приятел Ецио, който ми изглеждаше тъп като гладиатор, какъвто вероятно беше.

— Колко ли да струва такава двуколка? — поинтересувах се. — Пет милиона сестерции? Десет?

— Вероятно даже повече.

— И той ви я дава за цял ден просто ей така?

— Е, той има и още по-хубава. Друзо е син на богаташ и е много разглезен. Марчело не му отказва нищо. Аз, разбира се, намирам това за ужасно.

— Да — казвам. — Направо ужасно.

Дори да улавя иронията в гласа ми, Луцила с нищо не го показва.

— Но щом е готов да даде една от хубавите си каляски на приятелката на сестра си за ден-два…

— Защо да не се възползваме, нали така?

— Защо не наистина?

Така двамата с тази пищна червенокоса чужденка потегляме по крайбрежния път към Помпей в двуколка, чийто вид би накарал самия Цезар да пламне от завист. Всички се отдръпват да ни направят път, сякаш действително в нея се вози Цезар, и конете се носят като жребците на Аполон по широкия, добре настлан път.

С Луцила седим на една ръка разстояние като добре възпитани млади хора и си бъбрим за приема.

— И за какво беше този спор с чичото на Адриана снощи? — пита тя.

— Не беше спор, а просто недоразумение.

— Все същото. Нещо за нахлуване на римската армия в Британия, за да сме сигурни, че вие ще застанете на наша страна във войната. Толкова малко знам за тези неща! Нали нямахте намерение да се отцепвате?

— Как да ви кажа, малко оставаше, но не беше много учтиво от негова страна да го изтъква. Дори направо невъзпитано.

— Военен, какво искате. Те не се отличават с добри маниери.

— Въпреки това се засегнах. Така да ми го изтърси в очите…

— Значи е вярно?

— Тогава бях още момче, но помня, че преди петнайсетина години в Лондин имаше силна съпротива срещу оставането ни в империята.

— И са искали да възстановят републиката, така ли?

— Искали са да се отцепим от империята и да изберем крал от нашата кръв. Ако изобщо може да се говори за подобно нещо след осемнайсет века римско поданство.

— Ясно, значи са искали Британия да е независима.

— Да, и случаят е бил налице. Това става двайсетина години след като империята се е възстановила от упадъка, а после изведнъж се очертава нова гражданска война.

— Вълненията са започнали някъде на Изток, нали така?

Чудя се колко ли знае в действителност за всичко това. Подозирам, че повече, отколкото показва. Аз обаче идвам от Кантабригия с отличие по история и предполагам, че това е начинът й да ми даде възможност да блесна.

— Да, в Сирия, Персия и част от Индия. Малък пограничен бунт, който би могъл да бъде потушен с лекота от десетина легиона. Но император Лауреол вече е стар и болен — всъщност оглупял, — а в администрацията му никой не е в състояние да обърне внимание на крайните провинции. Когато се сещат да пратят легионите, вече е късно. Работите се усложняват неимоверно. И тъкмо тогава Испания и Галия, та дори и жалката Лузитания отново решават да се откъснат от империята. Това става през 2563 година и кризата е още по-страшна и от първата.

— И този път и Британия решава да се отцепи…

— Във всеки случай такова е желанието на тълпата. В Лондин имало шумни демонстрации, пред двореца на проконсула се размахвали плакати, на които пишело да си върви в Рим и „Британия — за британците!“. Хората искали да изхвърлят римляните и да възстановят старата келтска монархия. Естествено ние не сме могли да допуснем подобно нещо и сме ги усмирили много бързо, а когато започна войната и настъпи нашият час, воювахме така храбро, както и всеки друг римлянин.

— „Ние“? — повтори тя.

— Свестните хора в Британия. Интелигентните.

— Искате да кажете заможните?

— Да, безспорно. Ние разбирахме колко много можем да изгубим — не говоря само за нас, а за цяла Британия. Ако Британия, Галия, Испания и Лузитания се отцепеха, Италия щеше да изгуби излаза си на море. Пътят й по суша щеше да е преграден от неприятел на Изток, а на Запад друг неприятел щеше да я отделя от океана. Сърцето на империята щеше да изсъхне. Ние, британците, нямаше да имаме на кого да продаваме стоките си, освен ако не започнехме да ги превозваме с кораби до Нова Рома и да ги пробутваме на червенокожите. Разпадането на империята би довело до икономически спад в световен мащаб — глад, раздори, повсеместен ужас. И най-много щяха да страдат онези, които най-гръмко призоваваха за отцепване.

Тя ме поглежда странно.

— Собственото ви семейство има претенции за кралски произход, а името ви е келтско. Това навежда на мисълта, че вашите хора си спомнят с носталгия за времето преди римското завоюване, когато Британия е била свободна. И въпреки това сте потушили вълненията и не сте допуснали откъсване на провинцията от империята.

И тя ли ми се присмива? Не мога да ги разбера тези римляни и това ме кара да се чувствам скован.

— Лично аз не съм участвал — заявявам. — Тогава бях още момче. Но баща ми винаги е смятал, че трябва да поставяме интересите на римската цивилизация пред дребнавите си национални претенции. Когато войната стигна до нас, ние вече бяхме на страната на Рим и заслугата за това до голяма степен е негова. А когато пораснах, и аз се записах в легиона и допринесох с каквото можах за целостта на империята.

— Значи обичате императора?

— Обичам империята. Вярвам, че тя е необходима. Колкото до императора, който ни управлява сега… — Тук се поколебах. Трябваше да бъда предпазлив. — Имали сме и по-способни от него.

Луцила избухва в смях.

— А баща ми смята, че Максенций е пълен идиот!

— Моят също. Но императорите идват и си отиват, някои са по-добри от другите. Важното е империята да оцелее. На всеки Нерон се пада по един Веспасиан, на всеки Каракала — по един Тит Галий. И на всеки слаб и глупав Максенций…

Луцила слага пръст на устните си и ми посочва с поглед кочияша.

— Би следвало да внимаваме. Може би говорим прекалено много, а не бива, миличък.

— Да, да, разбира се.

— Виж, ако правехме нещо, което не трябва…

— Е, това вече е друго.

— Съвсем друго — казва тя и двамата избухваме в смях.

Сега минаваме буквално под сянката на великия Везувий. Незабелязано сме се приближили един към друг и аз усещам топлината на бедрото й, притиснато до моето.

Каляската прави остър завой и Луцила уж неволно полита към мен. Аз я обгръщам с ръка и тя слага глава на рамото ми. Ръката ми се плъзга надолу и спира върху твърдото кълбо на гръдта й. Тя не я отблъсква.

Стигаме развалините на Помпей тъкмо навреме за един късен обяд в скъпата странноприемница досами разкопките. Докато утоляваме глада си с печена риба и искрящо бяло вино, никой от двамата вече не прави опит да скрие желанието си. Изкушавам се да предложа да си спестим археологията и да отидем направо в стаята.

Но късметът не е на наша страна. Тя предварително е наела гид, който ни чака да приключим с обеда. Дребният оплешивяващ грък разпалено бъбри, нетърпелив да ни пренесе в света на античността. Ние покорно го следваме в зноя на задушния помпейски следобед, замаяни от виното и похотта, докато той ни води по каменните улици и ни показва града, погълнат от вулкана преди хиляда и осемстотин години, на втория месец от царуването на император Тит.

Всъщност гледката е завладяваща. Ние, съвременните римляни, си въобразяваме, че строим градовете и къщите си по подобие на древните. Ала промените, колкото и незначителни да са, се натрупват с вековете и Помпей, застинал под вулканичното покривало и останал недокоснат хиляда и осемстотин години, ни се струва невъобразимо древен.

Пред храма на Юпитер Луцила невинно ме пита:

— Какви богове почитате в Британия? Същите ли като нас?

— Да. Юпитер, Юнона, Аполон, Митра, Кибела и всички останали, които познавате и вие.

— А нямате ли си свои езически богове?

— За какви ни мислиш? За диваци ли?

— Разбира се, миличък! Големи красиви диваци със златни коси!

Очите й блестят. Знам, че нарочно ме дразни, но съм сигурен, че наистина го мисли.

Въпросът й, зададен игриво, ме наранява. Бузите ми пламтят от унижение, че съм британец, и тъкмо това я привлича.

Най-сетне напускаме развалините.

Връщаме се в хотела и се упътваме към апартамента. Терасата ни е с изглед към разкопките, а спалнята е изрисувана с фрески в помпейски стил. Мраморната вана може да побере шестима. Събличаме се един друг бавно, отлагайки мига. Луцила е здраво скроена, с широки рамене и бедра, с пълни твърди гърди и пищни извивки. Тя може би намира тялото си недостатъчно изящно, но за мен то е прекрасно. Кожата й е възхитителна, бледа като най-фина коприна, с едва забележими съзвездия от очарователни розови лунички по гърдите и раменете. И което е най-възхитително, триъгълникът между бедрата й е черен като нощта, в изумителен контраст с огненочервената й коса.

Тя улавя посоката на погледа ми и заявява:

— Не се боядисвам. Така си расте, не знам защо.

— А това? — Леко прокарвам пръст по вътрешната страна на бедрото й, където се вижда татуировка на бор. — Сигурно е белег по рождение?

— Жреците на Атис ми я направиха, когато ме посвещаваха.

— На фригийския Атис ли?

— Да, аз посещавам храма му. От време на време, обикновено пролет.

Значи това преди малко наистина е било игра!

— Атис! Поклонничка на фригийския Атис! О, Луцила! И имаш наглостта да твърдиш, че британците са диваци, защото някои от нас почитат езически богове! А ти през цялото време си носила знака на Атис до… до…

— До кое, мили? Хайде, кажи го!

Казвам го на британски. Тя повтаря с наслаждение думата, толкова странна и варварска за слуха й.

— Хайде, целуни я.

— С удоволствие — коленича пред нея.

После я поемам в големите си ръце на варварин и я понасям към банята. Нежно я полагам във ваната и лягам до нея. Лежим така известно време, къпем се и се смеем. Накрая изскачаме от ваната и хукваме към леглото, още мокри. Тя търси дивото у мен — какво пък, давам й го. Горещи варварски ласки, които я карат да стене и да изрича задъхано непристойни думички на романски. В замяна получавам нежни и изкусни римски ласки, малки хитринки, датиращи от времето на Цезар, умело свиване и разпускане на вътрешните мускули и нежни докосвания с върховете на пръстите, които ме влудяват. Едва сме свършили, и отново сме готови да започнем отначало.

— Моят дивак — шепне тя. — Моят келт!

От Помпей се спускаме на юг към Сурент, красив град на морето, разположен сред портокалови и лимонови горички. Казваме на кочияша да дойде да ни вземе след два дни и хващаме ферибота за романтичния остров Капре, любимо място за развлечения на императорите. Луцила се е обадила предварително да запази стая в един от най-добрите хотели, Пунта Трагара, от който се открива възхитителна гледка към залива. Тя е била на Капре и преди. С кого ли, питам се, и колко пъти?

Двамата лежим голи на терасата на стаята върху постелки от овча кожа и се наслаждаваме на топлата вечер. Небето и морето са с един и същ сивосинкав оттенък и е трудно да се отличи къде свършва едното и започва другото. Точно срещу нас обрасли с гъста зеленина скали сякаш изникват от самата вода. В здрача се стрелкат птици. В града под нас започват да блещукат първите светлини.

— Дори не знам името ти — казвам.

— Как да не го знаеш? Луцила.

— Не, говоря за останалото.

— Луцила Юния Сцевола.

— Сцевола ли? Да не би случайно да си роднина на прочутия консул Сцевола?

Просто си говоря, колкото да се намирам на приказки. Сцевола едва ли е толкова рядка римска фамилия.

— Да, чичо ми Гай — отвръща тя. — Ще те запозная с него, когато отидем в Рим. Адриана го обожава и ти ще го харесаш.

Небрежно изречените думи ми идват като гръм от ясно небе. Племенницата на консула Сцевола, легнала гола до мен?

Богове! Тези момичета и техните прочути чичовци! Чичо Гай, чичо Касий. В каква компания съм се озовал само! Целият римски свят е чувал за Гай Юний Сцевола — избиран и преизбиран няколко пъти за консул. Това е може би четвъртият му мандат. По всичко личи, че е вторият по авторитет в империята, силна фигура, която стои зад нестабилния Максенций и го крепи на престола. „Чичо ми Гай“! Колко има да разказвам на баща ми, когато се върна в Корнуол!

Племенницата на консула Сцевола се надвесва над мен и залюлява гърдите си пред лицето ми. Целувам розовите им връхчета и тя се отпуска отгоре ми като хищна птица, връхлитаща жертвата си.

В прохладата на утрото правим дълга разходка до един от хълмовете отвъд града. Там се намира Вила Йовис, императорски дворец, построен още по времето на Тиберий, който имал обичая да хвърля враговете си в пропастта от върха на скалата.

Естествено не можем да се приближим съвсем, защото вилата още се използва от членовете на императорското семейство, когато посещават Капре. Точно сега изглежда никой не живее в нея, но въпреки това портата се охранява. Любуваме се отдалеч на величествената постройка, кацнала на върха на хълма като бяла птица и оградена от сложни укрепления.

— Чудя се какво ли е вътре — казвам. — Но сигурно никога няма да разбера.

— Аз съм влизала — отвръща Луцила.

— Така ли?

— Твърдят, че някои от помещенията и обзавеждането им датират още от времето на Тиберий. Вътре има басейн с крайно непристойни мозайки и разправят, че той обичал да примамва там момченца и момиченца. Но на мен ми се струва, че става дума за средновековни фалшификации. Когато преди шест века византийците нападат Западната империя, тук всичко е било разграбено и не ми се вярва да е останало нещо. Съкровищата на ранните Цезари са били отнесени в Константинопол.

— Как си попаднала тук? — попитах. — Сигурно си пътувала с чичо си.

— Не, с Флавий Руфус.

— Флавий Руфус ли?

— Флавий Цезар. Третият брат на император Максенций. Той обича Южна Италия и често идва тук.

— С теб?

— От време на време. О, глупчо! Тогава бях на шестнайсет! Бяхме само приятели.

— А сега на колко си?

— На двайсет и една.

Шест години по-млада от мен.

— Много добри приятели, предполагам.

— Не ставай глупак, Цимбелин! — Очите й се смеят. — И ти ще се запознаеш с него, когато отидем в Рим.

— С принца?

— Разбира се. С всички. С братята на императора, със сестрите на императора, със самия император, ако е в столицата. Аз съм израснала в двора, не разбираш ли? При чичо ми. Баща ми загина във войната.

— Съжалявам.

— Командваше легиони в Сирия, Египет и Палестина. Умря в Палестина. Чичо ми ме осинови, защото майка ми също беше умряла — самоуби се година по-рано… Но това е стара история, един скандал в двора на стария император…

Усещам, че главата ми се върти.

— Както и да е, Флавий ми е като брат. Ще видиш. Тогава дойдохме тук и останахме една нощ във Вила Йовис. Видях всичките гадни мозайки в басейна на Тиберий, даже плувах в него. После имаше невиждан пир, с цял глиган от планините, камари ягоди и банани и реки от вино… Не гледай така мрачно, Цимбелин, нали не си очаквал да съм девица?

— Не е затова. Ни най-малко.

— Тогава какво?

— Мисълта, че се познаваш с царски особи. Че си още толкова млада, а си видяла такива неща. Че човекът, с когото спорих миналата вечер, наистина е Касий Фронтин, прочутият пълководец. Че си племенница на консула Гай Юний Сцевола и си била любовница на брата на императора и… Не разбираш ли, Луцила, колко ми е трудно? Колко съм объркан?

— Бедният ми объркан варварин!

— Не ме наричай така, дори да е вярно.

— Моят великолепен келт. Моят красив златокос британец. Така по-добре ли е?

Наемаме малка двуколка с един кон — на острова други превозни средства няма — и отиваме на плажа, за да се къпем голи в топлата вода и да се приличаме на слънце на каменистия бряг. Вече е късно следобед, при това есен, но нежната кожа на Луцила бързо порозовява и когато се връщаме в хотела, тя е топла и пари.

Два дни, две незабравими нощи на Капре, после се връщаме в Сурент, където кочияшът ни търпеливо чака, за да ни отведе в Неапол. В хотела никак не ми се иска да се разделя с нея и я моля да остане през нощта с мен, но тя настоява да се върне във вилата на Фронтин.

— А аз? Аз какво да правя? Да вечерям сам, да спя сам…

Тя ме целува лекичко и се смее.

— Да съм казала такова нещо? Естествено, ще дойдеш с мен във вилата на Фронтин.

— Но той не ме е поканил!

— Колко си глупав понякога, Цимбелин! Аз те каня. Аз съм гостенка на Адриана, а ти си мой гост. Върви си събери багажа и кажи на рецепцията, че си заминаваш. Хайде!

Така и правя. В пищната двуколка на Друзо Тиберио двамата се връщаме във вилата на Марцел Домициан Фронтин, където ме посрещат сърдечно и без следа от изненада. Дават ми великолепен апартамент с изглед към залива. Чичо Касио си е заминал, останалите гости също и аз съм добре дошъл.

Стаите ми са до тези на Луцила. На вечерята, която не може да се нарече иначе, освен пиршество, Друзо Тиберио и неговият гладиатор се държат до немай-къде отблъскващо, но старият Фронтин благоразумно гледа някъде другаде. По-късно, когато вече се готвя да си лягам, чувам леко почукване на вратата.

— Да!

— Аз съм.

Луцила.

— Хвала на боговете! Влизай!

Тя е облечена в копринена роба, толкова тънка, че спокойно би могла да мине и без нея. В едната си ръка държи малък свещник, а в другата — бутилка вино. Забелязвам, че е леко замаяна. Вземам свещта от ръката й, преди да се е подпалила, а после и виното.

— Можем да поканим и Адриана — невинно подмята тя.

— Да не си полудяла?

— Не, а ти?

— И двете?…

— Тя е най-добрата ми приятелка. С нея споделяме всичко.

— Не — отсичам. — Не и това.

— Ти си провинциалист, Цимбелин.

— Такъв съм. И една жена от време на време ми стига.

Видът й е разочарован. Разбирам, че е обещала на Адриана тази нощ да съм на нейно разположение. Какво пък, това е имперска Италия, където традицията на разюзданите оргии очевидно още е жива. Аз се смятам за римлянин, но не съм чак до такава степен. Вярно, Адриана Фронтина е невероятно красива, но и Луцила е такава, а в този момент тя е всичко, което искам. Простички провинциални вкусове. Без съмнение ще дойде време, когато ще съжалявам за решението си, но тази нощ съм непоклатим.

Луцила, разочарована или не, проявява жар и желание за две жени. Нощта минава като в мъгла, прегръдките ни са буйни и трескави. Тя ме учи на един-два нови похвата и сама се радва на изобретателността си. В Британия такива жени няма или поне аз не познавам.

На разсъмване стоим на балкона на спалнята ми, премалели от най-сладката умора, която мога да си представя, и се наслаждаваме на хладния ветрец откъм залива.

— Кога смяташ да тръгнеш на север? — пита тя.

— Когато пожелаеш.

— Какво ще кажеш за утре?

— Защо не?

— Предупреждавам те, в Рим ще видиш неща, които ще ти се сторят скандални.

— Ще го преживея някак.

— Доста неща ти се струват скандални, нали, Цимбелин?

— Не съвсем. Просто всичко това е ново за мен.

— Не се бой — подсмихва се тя. — Ще те науча да го приемаш. Ще спре да те плаши, когато свикнеш с него. Горкичкият ми варварин!

— Вече те помолих…

— Да, да, исках да кажа „горкичкият ми келт“! Ела с мен в Рим, миличък, но запомни: щом си в Рим, най-добре се дръж като римлянин.

— Ще се опитам — обещавам аз.

За пътуването ни е предоставена друга карета — тази на Ецио. Той е дошъл с нея сам от Рим, но ще пътува след седмица с Друзо Тиберио, а някой трябва да върне каретата в столицата. Ние се възползваме от възможността.

Цялото домочадие ни изпраща. Марчело Домициано ме уверява, че мога да смятам вилата му за свой дом винаги, когато съм в Неапол. Аз го каня да гостува на семейството ми в Британия. Адриана прегръща Луцила повече от приятелски — започвам да се чудя за тях двете — и леко ме целува по бузата. Но в мига, когато се обръщам, все пак улавям в погледа й нещо, което тълкувам като гняв и съжаление. Подозирам, че съм си спечелил един враг. Но стореното не е непоправимо — може би по-късно ще ми се удаде случай да изкупя вината си и тази мисъл не ми е неприятна.

Трябва да поемем на север по Виа Рома. Нямаме кочияш и се налага аз да се нагърбя с тази роля, а Луцила сяда до мен на капрата. Конете ни са чистокръвни арабски жребци, пасват си много добре и задачата ми се оказва лека и приятна. Денят е свеж и ведър, сякаш е лято. Мисля си за моята родина, колко ли е мрачно и мокро там сега.

— В Италия настъпва ли изобщо зима? — питам. — Или императорът има някаква уговорка с боговете?

— По някое време ще стане доста студено и влажно, ще видиш. Тук, на юг, е по-топло, но в самия Рим зимата понякога е жестока. Нали ще останеш за сатурналиите?

Дотогава има още два месеца.

— Не съм мислил толкова надалеч. Може би ще остана.

— Тогава ще видиш колко студено става. Аз обикновено заминавам за Сицилия или Египет през зимата, но тази година ще остана в Рим. — Тя се сгушва в мен. — Когато дойдат дъждовете, ще се топлим двамата. Представяш ли си колко ще е хубаво, Цимбелин!

— Да, но, от друга страна, ми се иска да видя и Египет. Искаш ли да заминем двамата към края на годината? Пирамидите, храмовете в Мемфис…

— Трябва да остана в Италия тази зима. В Рим или някъде наблизо.

— И защо?

— Семейни работи. Свързано е с чичо ми, но не бива да говоря за това.

Веднага схващам какво не изрича.

— Ще бъде избран още веднъж за консул, нали?

Тя застива и си поема дълбоко дъх. Изглежда съм налучкал правилно.

— Не бива да говоря за това — повтаря Луцила.

— Няма какво друго да е. Новите консули встъпват в длъжност на първи януари и ти искаш да си тук за церемонията. Кой мандат ще му бъде? Четвъртият или петият?

— Моля те, Цимбелин!

— Поне ми обещай, че ще останем в Рим, докато той положи клетва, и после ще заминем за Египет. Към средата на януари, става ли? Ще се спуснем по Нил от Александрия с лодка…

— Има много време, докато това стане. Не мога да обещая отсега. — Тя нежно слага ръка върху моята. — Но дотогава ще се забавляваме, колкото можем, нали, мили? Дори да е студено и дъждовно…

Виждам, че няма смисъл да настоявам. Може би вече си има планове за януари, в които аз не влизам. Например да замине за Африка с някой от царствените си приятели. С младия Флавий Цезар, да речем. За миг сърцето ми се свива от някаква безразсъдна ревност, после изхвърлям от главата си мисълта за януари. Още е октомври и прекрасната Луцила Юния Сцевола ще дели с мен леглото ми тази нощ и следващата, и още много нощи до сатурналиите, стига да искам. А аз искам и за момента единствено това има значение.

Първата вечер отсядаме в Капуа и Луцила ме води да разгледам фреските в Митреума. Искам да платя сметката в хотела, но откривам, че няма такава — името Сцевола като магическа пръчка ни отваря всички врати. А фреските се оказват изумителни — богът убива бял бик, а той тъпче с крака змия. И Амфитеатърът е великолепен — същият, от който Спартак призовава гладиаторите на въстание, но докато зяпам с благоговението на провинциалист, Луцила ми обяснява, че римският е далеч по-внушителен.

Носят ни вечерята в стаята — гърди от фазан и някакво ароматно вино, после дълго лежим във ваната и отново се отдаваме на страстта, както всички предишни нощи. Бих могъл да издържа на подобен живот с лекота поне до края на годината и още известно време след това.

На сутринта продължаваме по Виа Рома — тя сега се нарича Виа Апия. Местността е скучна, само от време на време минаваме край мрачните руини на мъртви градове или край по-нови селища, които може да са и на по хиляда години, но в Италия се сблъскваш с историята на всяка крачка.

Луцила непрестанно бъбри, за да разсее скуката, и сипе име след име — Клаудио, Траяно и Алесандро, Марко Аурелиано и Валериано и още десетки други, повечето мъжки, но се срещат и женски имена — Домитила, Северина, Джулия, Паолина, Транкуилина. Всичките знатни, предполагам. Неведнъж споменава членовете на императорското семейство. Личи си, че ги познава добре до един и дори е близка с тях — с императора, с четиримата му братя, трите сестри и ордата от братовчеди, близки и далечни.

Осъзнавам по-ясно от всякога колко огромно е семейството на императора и какво множество от принцове и принцеси се подвизава в Рим, всичките със свои палати, прислужници, любовници и блюдолизци. И не е само императорското семейство, което стои на върха на света. През деветнайсетте века империя на престола са се сменили безброй династии. Повечето са изчезнали, но все пак са останали достатъчно и всички те носят гордото име „Цезари“ и предявяват ненаситни претенции към хазната. Една династия може да е паднала, но кой знае как далечните правнуци и племенници успяват да се сдобият с пенсия от държавната хазна и това продължава до безкрай.

От начина, по който говори Луцила, става ясно, че е била любовница на Флавий Цезар, а може би и на по-големия му брат Камил Цезар с титлата „Принц на Константинопол“, макар че живее в Рим. Споменава често и някакъв граф с величественото име Нерон Ромул Клавдий Паладий и в гласа й се прокрадва нотка, която безпогрешно ми подсказва, че и той й е бил любовник.

Пронизва ме ревност, каквато не съм познавал досега. Как е успяла само на двайсет и една да ги натрупа толкова много? Опитвам се да се овладея — все пак това е Рим, казвам си, и разбиранията им за морал се разминават с моите. Трябва да се приспособя към тях.

В това време Луцила вече бъбри за една от сестрите на императора, от която съм щял да бъда във възторг.

— Северина Флориана ми е съученичка и втората ми най-добра приятелка след Адриана. Невероятно красива — мургава, темпераментна, с почти ориенталски вид. Можеш да я помислиш за арабка. И няма да сбъркаш, защото една от прабабите й е сирийка — разправят, че била танцьорка…

Вече трети ден сме на път. Виа Апия ни приближава към Рим и от двете й страни се появяват императорски гробници. Луцила ги знае всичките и ми обяснява:

— Това е гробницата на Флавий Ромул, тази е на Клавдий IX, а по-нататък са гробниците на Гай Марций, на Цецилия Метела, живяла по времето на Август Цезар…

Бремето на историята отново ме притиска.

— А на по-ранните? — питам. — На Август, Тиберий, Клавдий?

— Ще видиш гробницата на Август в града. А Тиберий никой не помни къде е погребан. В гробницата на Адриан край реката са десетина — Антонин Пий, Марк Аврелий и така нататък. Самият Цезар е погребан насред Форума, там е гробницата му, но археолозите твърдят, че не е той, а гробницата е построена преди не повече от шест века. Погледни, Цимбелин, виждаш ли? Стените на града, точно пред нас! Рим! Стигнахме Рим!

Ето го най-сетне Рим, майката на всички градове, столицата на света, имперската метрополия. Белите мраморни стени, строени и достроявани толкова пъти, внезапно изникват пред погледа ми. Рим! Великолепието му разтърсва момчето от дълбоката провинция до дъното на душата му. Пронизва ме тръпка на благоговение, тя се предава по юздите и единият от конете се обръща и ме поглежда, а на мен ми се струва, че в погледа му чета учудване и презрение.

Рим е като папирус — написан, изстърган и пренаписан отново, и така много пъти. И всички стари текстове прозират под новия. Двете хиляди години история се откриват пред смаяния поглед на новодошлия за един миг. Тук нищо не се руши, освен ако не трябва на мястото на старата сграда да се издигне още по-величествена. В историческия център на града си дават среща всички епохи, а около него е опасан страховитият пръстен на съвременния Рим — грозни масивни кули, мрачни административни сгради и многоетажни жилищни постройки.

Но и грозотата им е величествена като всичко в Рим.

Луцила ме упътва и назовава имената на местата, край които минаваме — баните на Каракала, Циркус Максимус, храмът на Божествения Клавдий, кулата на Емилий Велики, дори и тромавата и уродлива Триумфална арка, издигната през 1952 година от византийския император Андроник в чест на краткотрайната гръцка победа в Гражданската война. Римляните я бяха оставили да им напомня за едно от най-големите поражения в историята им. Ала в срещуположния край на алеята е арката на Флавий Ромул, пет пъти по-голяма от арката на Андроник — бележи края на двувековното гръцко господство.

Движението е оживено и хаотично. Навсякъде гъмжи от карети, конски трамваи, велосипеди и нещо, което никога не съм виждал — малки парни влакчета, движещи се свободно на колела, а не по релси. Правила за уличното движение като че не съществуват — всеки върви накъдето му хрумне, никой не подава сигнали, а водачите се опитват да сплашат останалите участници в движението с жестове и ругатни. Ние, британците, сме научени да уважаваме другите и отначало ми е трудно, но бързо се ориентирам и започвам да се държа като тях.

— Свий наляво. Сега надясно. Виждаш ли Колизея? Не си го представяше толкова голям, нали? Завий надясно! Това долу е Форумът, а там на хълма е Капитолият. Ние обаче сме в другата посока, към Палатина. Виждаш ли го, с многото дворци?

Да. Огромни разкошни постройки, петдесетина на брой, ако не и повече, безредно накацали по хълма, почти притиснати една до друга. Сигурно цели планини от мрамор са отишли за построяването на този изумителен лабиринт.

Насочваме се право към сърцето му. Входът към Палатина се охранява строго, навсякъде сноват преторианци, но изглежда всички познават Луцила и ни дават знак да минаваме. Тя се опитва да ми обясни кой дворец чий е, ала за мен бъркотията е безнадеждна, пък и самата тя не е съвсем сигурна. Долу, почти в подножието, са старите дворци — на Август, Тиберий и Флавиан, но почти всеки император по едно или друго време се е опитвал да допринесе за разкрасяването на хълма и сега тук могат да се видят двайсетина различни стила, включително доморасъл ориенталски и псевдовизантийски, да не говорим за странните постройки от времето на Упадъка. Накъдето и да се обърнеш, навсякъде се виждат аркади и павилиони, еркери и колонади, куполи и сводове, фонтани и базилики.

— А императорът? — питам. — Той къде живее?

Тя махва неопределено с ръка към най-гъсто застроената част на хълма.

— На различни места. Никога не остава две нощи поред в един и същ дворец.

— Защо? Не го свърта на едно място ли?

— Нищо подобно. Актиний Варон го кара.

— Кой?

— Варон. Префектът на преторианците. Луд е на тема заговори.

Не мога да не се засмея.

— Заговорите за убийство на императора обикновено не са ли дело на префекта на преторианците?

— Обикновено е така. Но императорът винаги е убеден, че няма по-верен човек от префекта до момента, в който той го наръгва в корема. Е, аз не знам кой би тръгнал да убива кретен като нашия Максенций…

— Ако наистина е толкова некадърен, колкото твърдят всички, това не е ли достатъчна причина?

— И на негово място да сложат някой от още по-некадърните му братя ли? Не, Цимбелин, познавам ги всичките, повярвай ми, Максенций е най-добрият от цялата шайка. Дано боговете да му дадат дълъг живот!

— Дано!

Двамата се заливаме от смях.

Дворецът, към който сме се упътили, е един от най-новите — разкошен павилион за гости с много крила, украсен богато с пищни мозайки в ослепително ярки цветове. Луцила обяснява, че е построен преди петдесетина години, по времето на лудия император Деметрий, последния Цезар от времето на Упадъка. Тя самата има малък апартамент в него, подарък от добрия й приятел принц Флавий Руфус. Изглежда много хора не от царска кръв обитават хълма. Така е най-удобно за всички, като се знае какво представлява уличното движение в Рим.

Престоят ми в столицата започва по същия начин като в Неапол — Луцила ми съобщава, че ще имам възможността да участвам в бляскав светски прием. Домакин ще бъде не друг, а прословутият граф Нерон Ромул Клавдий Паладий, който гори от нетърпение да се запознае с мен.

— А кой точно е той? — питам.

— Дядо му е брат на граф Валериан Аполинарис. Чувал ли си за него?

— Естествено.

Не е нужно да си учил в Кантабригия, за да знаеш кой е той. Създателят на съвременната империя, великият консул от времето на Войната за обединение. Валериан Аполинарис е човекът, измъкнал разпадащата се империя от блатото на Упадъка, сложил край на отцепническите опити в провинциите и възстановил авторитета на централната власт. Тъкмо той беше издигнал на престола дядото на сегашния император, Лауреол Цезар. И сам беше намерил смъртта си в касапницата на Терора заедно с още много други.

Не знам нищо за този негов внук Нерон Ромул Клавдий Паладий, освен онова, което съм чул от Луцила. Ала дори само обстоятелството, че всеки път го нарича с пълното му име, говори ясно, че той също е човек с голяма власт.

Това става очевидно още в мига, когато с Луцила пристигаме в двореца му на Палатина.

Самият дворец е сравнително скромен — очарователна сграда в ниската част на хълма, недалеч от Форума, строен по времето на Възраждането за една от любовниците на Траян VII. Тъй като граф Нерон Ромул не заема висш държавен пост като консулския например, няма нужда и от много показност. Ала списъкът на гостите на приема му е достатъчно красноречив.

Сред поканените са вторият консул Галерий Басаний, двама от братята на императора и една от сестрите му. Както и чичото на Луцила, прочутият Гай Юлий Сцевола, за четвърти път консул на Рим и втори човек в държавата след император Максенций — а според някои първият.

Луцила ме представя най-напред на Сцевола.

— Моят приятел Цимбелин Ветрувий Скапулан от Британия. Запознахме се в дома на Марчело Домициано в Неапол и оттогава сме неразделни. Не е ли великолепен, чичо Гай?

Какво трябва да каже в такъв случай един обикновен неопитен провинциалист, попаднал за пръв път в столицата и внезапно натъкнал се на най-видния гражданин на империята?

Успявам някак да не заеквам и почти гладко изричам:

— Когато тръгвах от Британия, консул Сцевола, и през ум не ми минаваше, че ще имам честта да се срещна с бащата на империята!

Той се усмихва благосклонно.

— Мисля, че ме повишавате в ранг, млади приятелю. Императорът е баща на империята. Ето тук го пише. — Консулът вади блестяща златна монета и ми показва съкращенията и титлите околовръст, които се изписват на монетите от незапомнени времена. — Виждате ли? P.P. означава „Pater Patriae“. Само че портретът е неговият, не моят. Той е бащата на империята. — Смига ми, за да смекчи остротата на упрека. — Но оценявам ласкателството, млади момко. Благодаря. Луцила не ви е създавала проблеми, нали?

Не съм много сигурен какво иска да каже с това. Може би нищо.

— Никакви — отвръщам.

Осъзнавам, че съм зяпнал консула. Слаб жилест мъж около петдесетте, започнал да оплешивява, с пригладени редки кичури червена коса, изпъкнали скули и много светли очи, сиво-сини, които излъчват ледения блясък на сапфир. Прилича изумително на Юлий Цезар от пощенската марка за десет денария — същият израз на непреклонна решимост и желязна воля.

Той ми задава няколко въпроса за пътуването и за родината ми, изслушва ме с интерес, после ми пожелава всичко хубаво и ме отпраща.

Коленете ми треперят, а гърлото ми е пресъхнало.

Сега трябва да се запозная и с домакина, който също не е случаен човек. Нерон Ромул Клавдий Паладий е точно толкова бляскав и внушителен, колкото съм си го представял. Мъж около четирийсетте с приятни светски маниери, висок за римлянин и с яко телосложение, с безупречно подстригана гъста брада, мургава кожа и проницателни тъмни очи. Той внушава усещане за власт, богатство, самочувствие и — дори аз съм в състояние да го доловя — някаква неотразима чувственост.

— Цимбелин — казва той. — Велико име, романтично, царско име. Добре дошъл в моя дом, Цимбелин от Британия.

Гласът му е звучен дълбок бас, глас на актьор или оперен певец.

— Надяваме се често да ви виждаме, докато сте в Рим.

Луцила го гледа с обожание. Би трябвало да изпитам ревност, но аз самият съм изпълнен с благоговение и трудно бих могъл да я упрекна.

Той слага ръка на рамото ми.

— Елате, искам да ви запозная с някои от приятелите си.

Домакинът ме повежда из залата и ме представя на консула Галерий Басаний, по-млад и по-свободно облечен, отколкото съм очаквал, на няколко актьори, чиито имена не ми говорят нищо, и един гладиатор, чието име ми е познато — кой не е чувал за Марк Семпроний Диодор, Марк Убиеца на лъвове?

Минаваме през атриума, където няколко души наблюдават изпълнението на някакъв жонгльор, и се озоваваме във втора зала, също толкова претъпкана. Забелязвам нещо неестествено в превзетите пози и високопарните разговори и скоро ми става ясно какво е то.

Тук има особи от царска кръв и всички се държат като на дворцов прием.

Принцовете са поне двама и Луцила ме представя.

Първият е Камил Цезар, принц на Константинопол, най-големият от братята на императора. Пълен, с лениви движения и аристократично небрежен. Ако Сцевола е Юлий Цезар, този човек е Нерон. И вече е твърде пиян, за да води разговор. Той вяло ми махва с ръка и тутакси губи интерес към мен.

Следващият е вторият брат, Флавий Руфус Цезар. Сигурен съм, че няма да го харесам, защото е имал привилегията да бъде любовник на Луцила, когато е била на шестнайсет, но той всъщност се оказва обаятелен. Не повече от двайсет и пет годишен, ала за разлика от брат си строен, подвижен и вероятно интелигентен. Чувал съм, че Максенций е конте и развратник, и започвам да съжалявам, че Флавий Руфус не е наследил престола. Но тронът е запазен за най-големия наследник и това древно правило рядко се пренебрегва. Хрумва ми, че може би надценявам по-младия принц. Луцила ми беше казала, че Максенций е най-свестен от цялата шайка, и сигурно е така.

Флавий Руфус знае, че съм последната играчка на Луцила, и пет пари не дава. Кани ме да го посетя към края на годината в голямата императорска вила на Тибър, на около ден път от Рим, където щял да празнува сатурналиите с няколкостотин близки приятели.

— И доведете и червенокоската! — весело предлага той. — Нали няма да я забравите дотогава?

Принцът й праща въздушна целувка и ме плясва свойски по ръката, после се обръща към свитата си. Аз съм доволен, че всичко е минало така гладко.

Луцила обаче е запазила най-доброто за накрая. Най-скъпата приятелка от детството й, нейната съученичка и сестра на императора принцеса Северина Флориана. Пред нея наистина изпитвам желание да падна ничком, толкова приказно красива е.

Както ми беше казала Луцила, Северина Флориана е мургава, темпераментна, екзотична. В лицето й не откривам фамилните черти — очите й са черни и блестящи, нослето е малко и вирнато, брадичката е прелестно закръглена. Този път езикът ми се връзва напълно и докато двете с Луцила разговарят, аз стоя отстрани като вол, кой знае как попаднал на приема. Те си бъбрят за неаполитанското висше общество, за Адриана, за Друзо Тиберио и още куп хора, чиито имена са ми съвършено непознати. Говорят и за мен, но на някакъв скорострелен романски, от който не разбирам почти нищо. От време на време Северина Флориана ме поглежда — вероятно преценява новата придобивка на Луцила. Опитвам се да й покажа с поглед, че имам желание да се запознаем по-отблизо, но ситуацията е твърде сложна и от моя страна това е направо безразсъдство — да мисля за близост със сестрата на императора, при това приятелка на Луцила Сцевола!

Във всеки случай дръзките ми погледи не срещат отклик.

По някое време Луцила ме повежда към другата зала. Зашеметен съм.

— Виждам, че си омаян от Северина. Така ли е?

Изломотвам нещо нечленоразделно.

— Ако искаш, можеш да се влюбиш в нея — весело заявява Луцила. — Нямам нищо против, глупчо! Всички са влюбени в нея, защо ти да си изключение? Тя е невероятна! Аз също бих я приела в леглото си, стига да се интересувах повече от тези неща.

— Луцила!

— Това е Рим, Цимбелин! Престани да се държиш като селяндур!

— Аз съм тук с теб. С теб съм дошъл и съм луд по теб!

— Естествено. А сега си обсебен от Северина Флориана и това не е за чудене, макар да се съмнявам, че както беше застанал като пън, едва ли си я впечатлил особено. Но на нея не й трябва мозък, стига мъжът да има хубаво тяло. Все пак ми се струва, че е заинтригувана. На сатурналиите ще получиш възможност, обещавам ти.

Сащисан съм от подобно безсрамие.

Рим! Няма на земята място като него!

Давам си дума, че един ден, и то скоро, ще държа Северина Флориана в прегръдките си. Но не ми е писано да сдържа думата си. Сега, когато е мъртва, често си мисля за нея с дълбока тъга, припомням си екзотичната й красота и си представям как я милвам. Със същия успех мога да си фантазирам, че съм на Луната.

Вече е сутрин, когато се връщаме в апартамента на Луцила. Любим се до обяд, после потъваме в дълбок сън, от който се събуждаме по тъмно.

Така се нижат седмица след седмица. В Рим есента е сезонът на удоволствията. С Луцила сме заедно навсякъде — на опера, на театър, на гладиаторски борби. В най-добрите ресторанти ни посрещат радушно и ни дават най-хубавите маси. Тя ме развежда из столицата — показва ми Сената, прочутите храмове, древните императорски гробници. Замаян съм — всичко това надминава и най-смелите ми фантазии.

От време на време успявам да зърна Северина Флориана в някой ресторант или на прием. Луцила прави всичко по силите си да ни даде шанс да си поговорим и няколко пъти успява. Тогава имам чувството, че всичко се нарежда от добре по-добре — Северина ме разпитва за живота ми в Британия, иска да чуе мнението ми за Рим, споделя с мен някоя и друга дребна сплетня за хората в залата.

Мургавата й красота ме омагьосва. Ние, светлокосите британци, рядко виждаме жени като нея. Тя е създание от друг свят. Гласът й също е омаен — нисък, ала не е дрезгав, а мек и мелодичен като флейта.

Тя знае, че я желая, но умело насочва разговора по-далеч от темата, която ме вълнува. Въпреки това с всеки изминал ден съм все по-сигурен, че рано или късно ще бъдем любовници. И сигурно щеше да стане точно така, ако имахме време.

На два пъти ми се удава случай да видя и брат й, императора.

Първият път е в операта. Той е в ложата си, облечен с традиционната пурпурна тога, и поздравява публиката с небрежно махване на ръката и разсеяна усмивка.

Вторият път е на някакъв прием на Палатинския хълм — тогава той минава през тълпата, този път облечен по-просто и само пурпурната ивица на дрехата му напомня за високия му ранг.

Отблизо ми става ясно защо хората говорят с такова пренебрежение за него. Макар да има държанието и вида на император, в усмивката на Максенций има някаква неувереност, която обезсмисля всичките му имперски претенции. Може да се нарича Цезар, Август, Баща на империята и Велик понтифик, но когато го погледнеш, обърква се и не успява да отвърне на погледа ти. Не е трябвало той да сяда на престола. Брат му Флавий Руфус би бил далеч по-царствен.

И все пак се запознах с императора, добър или лош. Малко британци биха могли да се похвалят с подобно нещо и с времето ще стават още по-малко.

Пращам у дома съобщение по телеграфа, едно-единствено: „Забавлявам се страхотно, мога да остана тук завинаги, но сигурно ще си дойда.“ И толкова. Никакви подробности. Трудно можеш да разкажеш в телеграма, че живееш в малък дворец на един хвърлей от резиденцията на императора и спиш с племенницата на Гай Юний Сцевола, а хората, с които се срещаш, са прочути из цялата империя.

Краят на годината наближава. Дните са по-мрачни и по-къси, студено е и често вали. Не съм си взел много зимни дрехи и по-малкият брат на Луцила, хубаво момче на име Аквила, ме завежда при шивача си да ме облече за новия сезон. Последната римска мода ми изглежда странна, дори недодялана, но какво ли знам аз за римската мода! Приемам на доверие похвалите на Аквила, Луцила и шивача и се моля да не ми играят някаква шега.

Установявам, че поканата на Флавий Руфус Цезар да му гостувам във вилата на Тибър по време на сатурналиите все още е валидна. Към края на ноември вече съм забравил за нея, но Луцила не е и една вечер ми съобщава, че сутринта заминаваме за Пренесте. Оставаме около седмица в имението на приказно богат испански търговец — Сципио Лукуло, после поемаме към Тибър, защото седмицата на сатурналиите започва. Тук разбирам каква е разликата между обикновената показност и истинското величие.

Вилата е построена от великия Адриан преди седемнадесет века. По онова време без съмнение е била едно от чудесата на света с нейните портици, фонтани, езерца и бани, с библиотеките си на гръцки и латински, с нимфея^[1] и триклиниума^[2] и с множеството храмове на различни божества, поразили въображението на императора през дългите му пътувания из римските земи.

Но оттогава не един император е добавял своята дан към този изумителен комплекс и сега оригиналната вила на Адриан е само малка част от цялото. Това е може би най-големият дворец в цял свят и е достоен за обител на Юпитер или Аполон.

— Можеш да яздиш цял ден и пак няма да видиш всичко — казва Луцила. — Ако имаме време… Но не, няма да успеем…

Тя отбягва погледа ми. Първата нишка към онова, което има да става.

През целия ден високите гости от Рим прииждат във вилата, за да празнуват сатурналиите заедно с Флавий Руфус. Но сега вече не се налага да ми шепнат на ухото имената им. Познавам корабния магнат Атик, граф Нерон Ромул, Марко Тулио Гарофало, който ръководи Имперската банка, Диодор гладиатора, консула Басаний, шишкавия принц Камил и още много други. Каретите са се наредили на дълга опашка на пътя и чакат да стоварят бляскавите си пътници.

Гай Юлий Сцевола го няма. Невъзможно е да не е поканен. От това заключавам, че догадката ми за преизбирането му за консул и тази година е вярна и той е останал в Рим да се подготви за встъпването в длъжност. Питам Луцила, но тя само ми отвръща:

— По празниците винаги е много зает и не е могъл да дойде.

Той отново ще бъде консул, в това не може да има съмнение.

Само че греша. На другия ден след пристигането ни отварям сутрешния вестник и виждам имената на новите консули. Негово императорско величество е избрал за консули на империята Публий Луций Галиен и Гай Акаций Ауфидий, които ще положат клетва на стъпалата на Капитолия на първи януари по обед, ако времето позволява.

Значи не е Сцевола! Тогава някаква друга работа го задържа в Рим в последните дни на годината.

И кои са тези консули, Галиен и Ауфидий? И за двамата това ще е първи мандат.

— Приятели от детинство на Максенций — обяснява ми някой с презрителна усмивка. — Съученици.

— Вече нямаме не само истински император, а и консули — добавя друг. — Шайка мързеливи хлапета, които си играят на управление.

Тези приказки ми звучат направо изменнически, още повече че сме гости на брата на императора. Ала патрициите си позволяват да критикуват открито императорското семейство дори когато се възползват от неговото гостоприемство.

А гостоприемството е наистина изумително. Всяка вечер се дават пиршества и театрални представления, а през деня ни се предоставя възможност да се възползваме от множеството удобства на вилата — затоплени басейни, бани, библиотеки, игрални павилиони, пътеки за езда. Аз се рея сред всичко това, сякаш съм се озовал в света на приказките — и наистина е така.

На третата вечер най-сетне събирам смелост да се приближа до Северина Флориана. Луцила ми беше казала, че на следващия ден иска да си почине, за да е свежа за най-големите празненства, които все още предстоят. Каня Северина Флориана да пояздим заедно след закуска. Когато останем насаме, може би най-сетне ще се осмеля да й предложа по-интимна среща. Може би. Това, което се опитвам да направя, е ни повече, ни по-малко да съблазня сестрата на императора. Тази мисъл е толкова абсурдна, че сам не мога да повярвам на дързостта си.

Предложението ми явно й се вижда забавно и, струва ми се, съблазнително.

Тя обаче ми отказва — на другия ден трябвало да се върне в Рим. Нищо сериозно, но се налага да замине.

— Но ще се върнете, нали? — питам нетърпеливо.

— Да, разбира се! Ще отсъствам един ден, най-много два. За големия бал последната вечер обаче ще съм тук, това е сигурно!

Тя ме стрелва с поглед, сякаш ми обещава някаква по-особена наслада за предстоящата нощ, която да ме утеши за тазвечерния й отказ, посяга и докосва за миг ръката ми. Сякаш искра прескача между нас. Никога няма да забравя чувството, което изпитах.

На другия ден Луцила остава в апартамента ни и ме праща да скитам сам наоколо. Отивам да покисна в баните, плувам, разглеждам галерии с картини и статуи, влизам в един от игралните павилиони и губя няколко златни солиди на карти.

Този ден ми прави впечатление нещо странно. Не виждам никого от хората, които познавам от приемите на Палатинския хълм. Граф Нерон Ромул, Леонтес Атик, принц Флавий Руфус, принц Камил, Басаний, Диодор — никой не се мярка наоколо. Вилата е пълна с непознати.

Без Луцила започвам да се чувствам все по-несигурен, по-излишен, отколкото съм в действителност. Когато се връщам в апартамента, я сварвам мрачна и разсеяна, някак далечна. Тя ми задава няколко формални въпроса как съм прекарал деня и отново потъва в летаргия.

— Не си ли добре? — питам.

— Нищо сериозно, Цимбелин.

— Аз ли те ядосах с нещо?

— Не, нищо ми няма, ще ми мине. Тези мрачни зимни дни…

Днешният ден изобщо не е мрачен. Вярно, студено е, но слънцето грее ярко и озарява декемврийското небе със светлина, от която британското ми сърце се свива. Не е време и за месечното й неразположение, така че лошото й настроение си остава загадка за мен. Виждам обаче, че нищо не мога да сторя, затова не се и опитвам и чакам да й мине.

На приема вечерта тя отново е оживена и пърха из залата, разговаряйки с хора, които едва ли познава по-добре от мен.

— Чудя се къде са изчезнали всички — казвам. — За Северина знам, че трябвало да се върне в Рим, но къде са принц Камил, граф Нерон Ромул, принц Флавий Руфус… Той като че не е дошъл на собствения си прием.

Луцила вдига рамене.

— Сигурно са някъде наоколо. Ще ме заведеш ли в стаята, Цимбелин? Тази вечер нещо не ми е до развлечения. Съжалявам, че ти развалям вечерта.

— Няма ли да ми кажеш какво не е наред, Луцила?

— Няма нищо. Нищичко! Просто… малко съм уморена. Моля те, искам да се върна в стаята.

Тя се съблича и си ляга. Не ми се иска да се връщам на приема при всичките тези непознати и лягам до нея. Скоро откривам, че тихичко плаче.

— Прегърни ме, Цимбелин! — прошепва.

Близостта и голотата й ме възбуждат както винаги и съм готов да я любя, но тя ме моли да спра. Лежим тихо в тъмното и се опитваме да заспим, а до нас долитат далечен смях и музика.

На другия ден е още по-зле. Луцила не иска изобщо да мръдне от апартамента, но настоява аз да изляза без нея. Всъщност дава ми да разбера, че иска да остане сама.

Странни празници, в които празничното настроение е изчезнало и на негово място се е появило някакво необяснимо напрежение.

Ала обяснението ще дойде, и то много скоро.

По обед, след като съм скитал безцелно из околността цяла сутрин, се връщам в апартамента ни да видя дали Луцила е по-добре.

Тя е изчезнала.

От нея няма и следа. Гардеробът й е празен. Просто си е стегнала багажа и си е заминала, без да ми каже дума, без да ми драсне ред. Аз съм сам в императорската вила, заобиколен от непознати.

Този ден в столицата се случват изумителни неща, събития от огромно значение, сътресения със съдбовни последици. Ние, които сме останали в императорската вила, не подозираме за тях. Цял ден се забавляваме най-невинно, плуваме, играем карти и се разхождаме из пищната резиденция.

Всъщност всичко е започнало по-рано, когато някои от гостите са си заминали по една или друга причина. Един по един са се върнали в Рим, не само Северина Флориана, но и всички останали, чието отсъствие ми направи впечатление.

Никога няма да разберем какъв предлог са използвали, за да подмамят принц Флавий Руфус, принц Камил и сестра им принцеса Северина Флориана. Разбрах, че двамата новоизбрани консули били повикани с писма от императора на среща, където се очаквало да получат привилегиите, свързани с високия им ранг. Досегашният консул бил намерен убит. У него било открито писмо от префекта на преторианците Актиний Варон. В писмото се казвало, че е разкрит заговор за покушение срещу императора и присъствието му в Рим е наложително.

Някои от гостите не се налагало да бъдат подмамвани. Те знаели много добре какво ще се случи и искали да присъстват на мястото на събитията. Сред тях били граф Нерон Ромул, корабният магнат Леонтес Атик, банкерът Гарофало, испанският търговец Сципио Лукуло, гладиаторът Диодор и още няколко души, участвали в конспирацията.

Ето какво се бе случило в тази фатална утрин.

Точно преди разсъмване отряд гладиатори на Марк Семпроний Диодор нахлул в дома на префекта на преторианците Варон. Префектът бил убит, а на преторианците казали, че императорът разкрил заговор, предвождан от Варон, и назначил на негово място Диодор. Те приели обяснението с готовност — Варон не се радвал на популярност сред хората си, а всяка смяна на ръководителя била съпроводена с раздаване на премии, целящи да осигурят на новия командир верността им.

След като очите на преторианците били замазани, нямало нищо по-лесно от това отряд въоръжени мъже да проникне в двореца, където тази нощ спял императорът, и да нахълта в покоите му. Императорът, жена му и децата му побягнали панически през залите, но били настигнати и убити точно пред императорската баня.

Принц Камил стигнал в Рим в малките часове на нощта и още не си бил легнал, когато чул суматохата отвън. Горкият шишко се измъкнал през вратата на избата и хукнал колкото му крака държат към храма на Кастор и Полукс, където се надявал да намери убежище, но бил застигнат и посечен на стъпалата му.

Принц Флавий Руфус се събудил от изстрели и реагирал светкавично. Втурнал се към винарната зад двореца, където работниците му още мачкали гроздето от есенната реколта, скочил в една каруца и наредил на хората си да го покрият с грозде. Така успял да се измъкне от Рим и дори стигнал до Неапол, но там бил заловен и убит — както се говори, не без помощта на Марцел Домициан Фронтин.

Двамата по-млади принцове оцеляха — шестнайсетгодишният Август Цезар учеше в университета в Париж, а десетгодишният Квинт Фабий се криел в една от императорските резиденции в Рим. Принц Август живя достатъчно дълго, за да се провъзгласи няколко години по-късно за император и да тръгне през Галия срещу Рим, но там беше пленен на третия ден от царуването си и разстрелян. Тези три дни, предполагам, са му били достатъчни, за да влезе в историята като последния император на Рим.

Никой не знае със сигурност какво е станало с младия Квинт Фабий. Той е единственият член на императорското семейство, чието тяло не е намерено. Някои твърдят, че се е измъкнал от столицата, преоблечен в селски дрехи, и до ден-днешен живее в някоя далечна провинция. Той обаче никога не предявил претенции за трона и ако още е жив, прекарва дните си скромно и в уединение.

Клането продължило през целия ден. Убийството на императора не е нещо ново за Рим, но този път работата била свършена по-добре отвсякога. Никой от семейството не бил пощаден. Потекли реки от царска кръв. Били избити не само членовете на властващата фамилия, но и много потомци на други императорски династии — предполагам, за да не им хрумне да предявят някакви претенции към престола. Смъртта си намерили и множество високопоставени длъжностни лица, заподозрени във вярност към стария режим — няколко консули, висши жреци и трийсетина сенатори.

Надвечер новите властници на Рим се събрали пред Капитолия, за да провъзгласят раждането на Втората република. Гай Юлий Сцевола заел новосъздадената длъжност на доживотен консул — което означава император, но под друго име — и занапред ще управлява Рим с помощта на избран кръг богати и влиятелни лица, такива като граф Нерон Ромул, Атик, Гарофало и генерал Касий Фронтин.

Така след деветнайсет столетия великото дело на Август Цезар стигна до своя завършек.

И всичко това само за един ден, ден на кръв и пожари. В това време аз се шляя из императорската вила на Тибър и дори не подозирам за случващото се.

На сутринта след деня на революцията вестта за събитията достига до вилата. Проспал съм почти целия ден, след като вечерта съм се напил до безсъзнание, за да се утеша за изчезването на Луцила, а когато се събуждам, вилата е практически празна.

Това е странно и обезпокояващо. Къде са се дянали всички? Откривам някакъв иконом, който ми съобщава новината — че Рим е в пламъци, а императорът и цялото му семейство са избити.

— Цялото му семейство? А братята и сестрите?

— Братята и сестрите също. Всички.

— И принцеса Северина ли?

Икономът ме поглежда без съчувствие. По нищо не личи да е разстроен. Със същия тон би могъл да говори за времето или за състезанията с колесници.

— Всички до един, така чух. Сцевола е новият император. Сега всичко ще се промени, можете да бъдете сигурен.

От всичко това ми се завива свят и трябва да поема дълбоко дъх няколко пъти, за да се задържа на крака. Само за една нощ целият ни свят е рухнал и отново се е възродил.

Изкъпвам се, обличам се и хапвам набързо. Успявам някак да си намеря карета — дори в този момент на хаос и вихрещо се безумие пълната със злато кесия върши работа. Кочияши няма, така че се налага сам да търся пътя, но няма значение. Може да е лудост, че потеглям към Рим в такъв ден, ала той ме привлича като магнит. Луцила сигурно е добре, щом чичо й е седнал на трона, но аз трябва да разбера каква е съдбата на Северина Флориана.

Още съм на час път от столицата, а вече виждам на хоризонта заревото на пожарите. Горещите повеи на вятъра от запад донасят миризма на дим и ситна пепел или само си въобразявам? Не. Протягам ръка и виждам как постепенно започва да почернява.

Да се връщам в столицата сега е пълно безумие.

Дали да не свия настрана и да подмина Рим? Ще се насоча към брега и ще хвана първия кораб за Британия, докато още имам време да се спася. Не, не. Трябва да ида там, каквото и да рискувам. Щом Сцевола е император, Луцила ще ме защити. Решавам да продължа.

Градът е истинска лудница. Небето е озарено от пламъци. На хълма разкошните дворци горят и почернелите им стени се сгромолясват като планини. Насред пътя лежи строшената статуя на някой от ранните императори. По улиците като обезумели тичат хора, ехтят писъци и плач.

Зарязвам каретата — по улиците е невъзможно да си проправиш път — и тръгвам пеша. Но накъде? Не мога да реша. Може би към Палатина? Не, там всичко гори. Към Капитолия? Минава ми нелепата мисъл, че там е Сцевола и сигурно ще може да ми каже къде е Луцила и какво е станало със Северина Флориана.

Естествено не мога да се доближа до Капитолия. Районът е отцепен. По улиците са разлепени едикти и аз спирам да прочета един от тях. Едва сега ми просветва цялата истина за случилото се — империята вече не съществува, върнала се е някогашната република. Сега управлява Сцевола, но не като император, а като Първи консул.

Докато стоя замаян и със зяпнала уста насред улицата, водеща към Форума, някаква карета едва не ме прегазва. Изругавам на глас кочияша, но за мое учудване каретата спира и отвътре наднича нечие червендалесто лице.

— Цимбелин! Богове! Вие ли сте наистина? Качвайте се, човече! Не можете да останете тук!

Моят жизнерадостен неаполитански домакин, приятелят на баща ми Марцел Домициан Фронтин. Какъв лош късмет, мисля си, да дойде в Рим в такова време. Но както обикновено, съм на грешен път и Марцел Домициан бързо ми отваря очите.

Двамата с брат му Касий били в заговора още от самото начало заедно с Юлий Сцевола и граф Нерон Ромул. Те смятали, че единственият начин да спасят империята е да я унищожат. Императорът бил глупак и безделник, а предшественикът му останал на трона прекалено дълго. Идеята за наследствената монархия се оказала катастрофална и цялата история го доказвала. Дошло времето да се сложи край на това веднъж завинаги. Цезарите трябвало да си отидат и да им се отнеме всяка възможност отново да се домогват до трона.

Да, наистина било жестоко, проляла се много кръв, но се налагало. Сега отново щели да управляват най-достойните. Сцевола бил уважаван от всички и знаел какво трябва да се направи, за да потръгнат нещата.

— Но да избиете цялото семейство!…

— Налагаше се да скъсаме напълно с миналото и да започнем на чисто. В днешно време не може да съществува наследствена монархия.

— Значи всички принцове и принцеси също са мъртви?

— Така разбрах. Един-двама вероятно са успели да се измъкнат, но скоро ще ги намерят, сигурно е.

— А принцеса Северина Флориана?

— Не знам — вдига рамене Фронтин. — Защо? Познавахте ли я?

Усещам как ме залива червенина.

— Не много добре всъщност. Но се чудя…

— Луцила сигурно ще ви каже. Те бяха много добри приятелки с принцесата. Можете сам да я попитате.

— Не знам къде е Луцила. Тази седмица бяхме заедно на Тибър в императорската вила, но после…

— Ще я видите след пет минути. Тя е в двореца на граф Нерон Ромул — нали знаете кой е той? Тъкмо там отиваме.

Посочвам към Палатина, обгърнат в пламъци и черен дим.

— Там ли?

Фронтин избухва в смях.

— Не ставайте глупак! На Палатина всичко е разрушено. Говоря за двореца му на реката.

Вече сме подминали Форума и сме стигнали реката с извисяващата се на другия бряг грамада на Адриановия мавзолей. Спираме преди моста.

— Стигнахме — казва Фронтин.

Виждам я за последен път, когато след безумието на улиците се озоваваме в спокойния и сигурен дворец на граф Нерон Ромул. Едва успявам да я позная. Луцила е без грим, облечена в прости селски дрехи. Очите й са зачервени, без блясък. Тази нощ много от аристократичните й приятели са загубили живота си, за да живее Рим.

— Сега вече знаеш. Не можех да ти кажа нищо предварително.

Трудно ми е да повярвам, че с тази жена сме били любовници в продължение на месеци, че познавам всеки сантиметър от тялото й. Гласът й е студен и безизразен. Тя не ме целува, не се усмихва.

— Знаела си… през цялото време си знаела какво ще се случи…

— Разбира се. От самото начало. Поне те отведох на сигурно място, докато всичко отмине.

— Ти отведе и Северина на сигурно място, но изглежда не успя да я задържиш там.

В погледа й блясва гняв, но и болка.

— Опитвах се да я спася. Не беше възможно. Всички те трябваше да умрат, Цимбелин.

— Приятелката ти от детинство! И ти дори не се опита да я предупредиш!

— Ние сме римляни, Цимбелин. Трябваше да възстановим републиката. Цялото императорско семейство беше обречено.

— Дори жените?

— Всички. Мислиш ли, че не съм опитвала? Молих и плаках. Нерон Ромул каза „не“. Тя трябва да умре с останалите. Нямаме избор. Отидох при чичо ми. Спорих, умолявах го, но думата му на две не става. И той отказа. Заяви, че нищо не може да я спаси. — Луцила с рязко движение прекратява разговора. — Не искам да говоря повече за това. Върви си, Цимбелин. Не разбирам защо Марчело те е довел.

— Защото скитах по улиците и се чудех къде да те търся.

— Мен? Защо ти е притрябвало да ме търсиш?

Това е като удар в корема.

— Защото…

Не знам какво да кажа и млъквам.

— Ти беше забавна компания — проговаря тя. — Но времето на забавленията свърши.

— Забавления!

Лицето й е като камък.

— Върви си, Цимбелин. Върни се в Британия възможно най-бързо. Кръвопролитията съвсем не са свършили. Първият консул още не знае кой му е верен и кой не.

— Ново Царство на терора, така ли?

— Надяваме се, че не. Но все пак няма да е празник. Консулът обаче иска Втората република да започне съществуването си възможно най-мирно…

— Първият консул! — прекъсвам я гневно. — Втората република!

— Не ти ли харесва как звучи?

— Да убиете императора…

— Това се е случвало безброй пъти. Този път обаче убихме самата система. За да я заменим с нещо по-здраво и чисто.

— Дори да е така.

— Върви си, Цимбелин. Имаме много работа.

Тя ми обръща гръб и излиза от стаята, сякаш съм никой — един досаден чужденец, който задава твърде много въпроси. Сега вече нямам никакви съмнения, че за нея съм бил просто играчка, забавен варварин, запълващ дългите есенни нощи. Но вече е зима и тя трябва да се посвети на по-сериозни неща.

Тръгвам си. Последният император е мъртъв, отново е дошла републиката, а в това време аз съм спал в разкоша на императорската вила. Но така става винаги — докато повечето от нас спят, най-будните творят историята.

Всичко вече е ново и непознато. Светът, който познавам, се е променил, макар промените на пръв поглед да остават незабелязани понякога в продължение на години.

Вече нямам работа в Рим. Мястото ми не е тук. Луцила е изгубена за мен — тя ще се омъжи за граф Нерон Ромул, за да скрепи съюза между него и чичо си, — а принцеса Северина Флориана е мъртва и колкото по-бързо я забравя, толкова по-добре, иначе болката никога няма да ме напусне. Всичко трябва да остане зад гърба ми. Край на празника.

Помощта на Марцел Фронтин се оказва безценна. Без него едва ли бих успял да напусна Рим, но той ми дава пропуск, както и карета и кочияш. Така сутринта на втория ден от съществуването на Втората република аз отново се озовавам на Виа Апия и потеглям този път на юг. Пред мен са Виа Рома, Неапол и пристанището, където ме чака корабът, който ще ме отведе у дома.

Обръщам се назад само веднъж. Зад мен небето е забулено с черни облаци и огньовете на Палатина полека догарят.

Бележки

[1] Нимфей (гр.) — посветено на нимфите място със статуи, водоскоци, цветя и др. — Б.ред. ↑

[2] Триклиниум (лат.) — помещение за хранене с легла около масата. — Б.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Силвърбърг Рома Етерна (10)

Метаданни

Данни

Рома Етерна

Информация

История

Сваляне / Връзки

2603 О.Р.: Виа Рома

Робърт Силвърбърг
Рома Етерна (10)