Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alien Years, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Силвърбърг

Заглавие: Денят на пришълците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

ISBN: 954-585-032-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1040

История

  1. — Добавяне

4.
След двадесет и две години

Тези години, годините на извънземно господство, бяха добри за Карл-Хайнрих Боргман. В мрачните си и самотни юношески дни той беше мечтал за престиж, власт и слава. Сега бе на двайсет и девет и имаше всичко.

Най-вече престиж.

Знаеше повече от всеки друг на Земята за комуникационните системи на съществата, а навярно и за самите същества. Това беше всеизвестен факт. Той играеше ролята на основен посредник, чрез когото пришълците разговаряха с хората. Той беше царят на информацията. Той бе Боргман Боргмана. В това определено имаше престиж. Другите трябваше да уважават човек, постигнал толкова много, каквото и да си мислеха за моралността на постиженията му.

И власт. Имаше и огромна власт.

От блестящия си кабинет на последния етаж на величествената крайречна сграда, която някога бе пражкият Музей за приложно изкуство, можеше да се свързва с мрежата на съществата на петдесет различни точки по света: той и само той знаеше начина, знаеше как да прониква в техните информационни банки, как да плува в буйните течения на тези реки от извънземни данни. Всеки друг, който искаше да влезе в контакт с пришълците поради каквато и да е причина — да подаде молба, да постъпи на тяхна служба, да иска информация — трябваше да мине през него. Интерфейсът на Боргман: беше поставил името си на видно място, така че всички да го знаят.

Власт, да. В известен смисъл той властваше над живота и смъртта. За разлика от почти всички останали, Карл-Хайнрих разбираше, че съществата всъщност не обръщат никакво внимание на тези молби и дори на предложенията за служба. Те стояха над всичко това и загадъчно се носеха на равнища, надхвърлящи възможностите на човешкия разум. Именно той се занимаваше с повечето настойчиви искания и ги предаваше на извънземните за решение, каквото те навярно никога нямаше да вземат или често отсъждаше сам, като се опитваше да прецени как биха постъпили пришълците, ако благоволяха да им обърнат внимание. Именно той предполагаше и разполагаше, той назначаваше, прехвърляше, нареждаше, реорганизираше. Цели групи от населението бяха премествани на други места по негова воля. Осъществяваха се мащабни строителни проекти, само защото той смяташе, че съществата биха желали така. Нима това не бе власт? Върховна власт? Нима той не владееше Земята от името на извънземните?

А славата…

О. Деликатен въпрос. Имаше слава и слава. Откривателят на Боргмановия интерфейс определено беше световноизвестен. Но Карл-Хайнрих отлично разбираше, че славата му не е точно такава, каквато би желал. Знаеше, че името му се е превърнало в нарицателно в езиците на всички народи: „боргман“. И означаваше „предател“. Означаваше „Юда“.

Е, не можеше да направи нищо. Бе такъв, какъвто е. Не изпитваше угризения. Не се беше стремил да навреди на никого. За него всичко това представляваше интелектуална игра, откриване на интерфейс между човешките и извънземните компютърни системи. Изпитание на способностите му, което триумфално бе издържал. Ако не го беше направил той, щеше да е някой друг. Светът нямаше да е по-добър, ако изобщо не се бе раждал. Със или без Боргман, съществата пак щяха да са тук, пак щяха да господстват по своя непонятен начин, пак щяха да нареждат и пренареждат завладяния свят както им скимне. Карл-Хайнрих само мъничко улесняваше нещата.

И ето че седеше в този великолепен кабинет с ламперия от най-редки екзотични дървета, докарани с невероятни разходи от тропичните гори на Южна Америка, тук горе на последния етаж на тази прекрасна стара сграда от епохата на френския ренесанс, заобиколен от разработения от самия него компютърен хардуер на стойност милиарди крони и от безценните музейни колекции от стъкло, керамика, сребърни съдове и мебели от деветнайсети век из галериите на двореца.

Карл-Хайнрих рядко си правеше труда да обръща внимание на тези неща и всъщност не знаеше почти нищо за тях, но те така или иначе бяха тук, за да му доставят удоволствие, щом му се приискаше да се разходи сред тях. Беше наредил да му донесат и няколко картини от Националната галерия на хълма Храдчани, творби на Холбайн, Кранах и онова еротично „Самоубийство на Лукреция“ от Вуе. В разкошния му мезонет на няколко преки от офиса също имаше платна на чешки майстори, Реноар, Гоген, Пикасо, Брак. Защо не? И без това никой нямаше право да влиза в музея, защото се намираше на територията на замъка, а той представляваше команден център на съществата. А и нима очакваха от него да живее в апартамент с голи стени?

Пренасянето на картините бе въпрос на няколко прости удара на клавишите. Също толкова лесно си уреждаше жените, за които мечтаеше. Само трябваше да обяви трудова повинност. Работата се изразяваше в услуги в кабинета на Карл-Хайнрих Боргман. Получаваш заповедта и отиваш, без да задаваш въпроси, въпреки че отлично разбираш за какви „услуги“ става дума. Защото алтернативата определено щеше да е далеч по-ужасна: прехвърляне в трудов лагер на Антарктида, чистене на канали в Новосибирск или на отходни места в някоя африканска медицинска клиника. Или ако не теб, нещо също толкова жестоко за престарялата ти майка, любимото ти бебе, за съпруга ти, за домашната ти котка.

Карл-Хайнрих не бе забравил онези вечери отпреди десетина-дванайсет години, когато безнадеждно се скиташе из мрачните пражки улици и с неутолим копнеж зяпаше момичетата наоколо. Всички те бяха недостъпни за него. Поне тогава.

Е, сега не беше така. През годините му като Боргман Боргмана през спалнята му се бе изредила дълга върволица от тях. Започна с онези, за които си мечтаеше след училище, онези, които бяха оцелели след Голямата епидемия: Ярмила и Магда, Ева, Яна, Ярослава и Людмила, другата Ева с плоското лице и чудни гърди, Освалда, Вера, Ивана, Мария. Зузана с огнената коса. Божена с пламенния нрав. Милада. Иржина. Милена. Имаше дълъг списък от момичета, с които да се забавлява. Прелестната Степанка, уви, беше умряла и вместо нея Карл-Хайнрих повика сестра й Катрина. И после Ана, София, Тереза, Йозефа. Другата Милада, високата, другата Людмила, ниската. И двете Мартини. Някои идваха с омраза в очите, други с нацупено безразличие, трети виждаха в леглото му възможност да получат специални привилегии. Но всички идваха. Какво друго им оставаше?

 

 

О, да, и Барбро Екелунд. Една от първите, още преди Ярмила, Магда, Ева и останалите. Шведското момиче, онова, заради което измисли лъжата, че е успял да проникне в извънземните компютри, спонтанната хвалба, с която беше започнало всичко това. Барбро с дългите стройни ръце и крака, с неочаквано едрите гърди, златната коса и морско зелените очи.

— Защо съм тук? — попита тя първия път, когато я повика.

— Защото те обичам.

— Та ние дори не се познаваме.

— О, разбира се, че се познаваме. Беше през август миналата година в Старе место. Забравила си.

— През август. В Старе место. — Озадачено изражение.

— И после пак по Коледа. На улицата. Исках да те почерпя кафе, но ти беше прекалено заета.

— Съжалявам. Не си спомням.

— Не. Не си спомняш. Но аз помня. А сега, моля те, дрехите. Съблечи ги.

— Какво?

— Моля те. Веднага. — Тогава Карл-Хайнрих бе на седемнайсет. Все още съвсем зелен. До този момент беше имал само четири жени, като се броеше и първата, онази, на която трябваше да плати, а тя бе глупава и вонеше на чесън.

— Пусни ме да си вървя — помоли Барбро. — Не искам да се събличам пред теб.

— О, не, ще ти се наложи — отвърна той. — Виж. — И отиде при компютъра си, за да се върне с официална бланка за трудова повинност на името на Барбро Екелунд от улица „Дусни“, Прага, назначена като санитарка в Центъра за заразни болести, Букурещ, Румъния, влизаща в сила след три дни. Изглеждаше съвсем истинска. И си беше съвсем истинска.

— Защо да ти вярвам, че не е фалшива? — попита тя.

— Най-добре ще е да повярваш. Когато се прибереш вкъщи, ще откриеш, че разрешителното ти за местожителство е отменено и че билетът за Букурещ те очаква на гарата.

— Не. Не.

— Тогава се съблечи, моля те — каза той. — Обичам те. Желая те.

И Барбро се покори, защото разбра, че няма друг избор. Любиха се хладно и далеч не толкова приятно, но Карл-Хайнрих не бе и очаквал нещо по-различно. После отмени назначението й и тъй като беше неопитен и все още таеше в душата си някакви угризения, й написа нова заповед, която й осигуряваше едногодишен пропуск за плувния басейн в Модрани, карта за двама за сезона в операта и допълнителни хранителни купони за нея и семейството й. Тя неохотно му благодари и не си направи труда да скрие от него тръпките, които пълзяха по тялото й, докато се обличаше.

Повика я още пет-шест пъти. Ала помежду им не се получи нищо и дотогава Карл-Хайнрих вече имаше други момичета, които бяха добри или поне му доставяха удоволствие, затова я остави на мира. Но поне я беше имал. Тъкмо затова се продаде на съществата, за да получи Барбро Екелунд, а Карл-Хайнрих Боргман бе от хората, които постигаха целите си.

Днес, дванайсет години по-късно, отново слънчев и топъл, дори зноен августовски ден, на екрана се появи информация, че долу чакала някоя си Барбро Екелунд, която искала да се срещне с него по въпрос от лично естество, който щял да представлява изключителен интерес за него.

Възможно ли беше? Същата жена? Трябваше да е тя. В крайна сметка в Прага нямаше много шведки. При това със същото име.

Посетителите бяха нещо необичайно, освен онези, които Карл-Хайнрих викаше лично, а той определено не я бе повикал. Някогашните им срещи бяха прекалено мрачни, прекалено хладни и той не си спомняше за тях със сантиментална нежност. Тя беше само призрак от миналото му, блуждаещо привидение. Карл-Хайнрих се наведе към микрофона и понечи да нареди да я отпратят, но в последния момент промени решението си. Загриза го любопитство. Защо пък да не я види? Заради едно време, среща със спомен от нещастното му юношество. Нямаше от какво да се страхува. Негодуванието й трябваше отдавна да е изтляло. А и тя си оставаше една от първите жени, които беше имал. Изкушението да види как изглежда след толкова години най-после надделя.

Заповяда да я пуснат и за всеки случай активира монтираните на стените наблюдателни камери. Никой не можеше да му направи нищо, докато бе включено сдържащото поле, разумна предпазна мярка за човек в неговото положение.

 

 

Барбро се беше променила, при това много.

Все още стройна и хубава, да, златната коса, морско зелените очи. Все още висока, разбира се, по-висока от него. Но сияйната й нордическа красота вече я нямаше. Нещо бе изчезнало: снежната свежест, слънчевото излъчване. Бръчици в ъгълчетата на очите и покрай устата. Прелестната лъскавина на косата й беше помътняла. Е, тя бе на трийсет, може би на трийсет и една: все още млада, все още много привлекателна, но годините бяха тежки за повечето хора.

— Карл-Хайнрих — каза Барбро. Говореше спокойно, неутрално. Като че ли наистина се усмихваше, макар че усмивката й изглеждаше сдържана. — Мина много време, нали? Добре си се подредил. — Тя посочи с ръка към скъпата ламперия, гледката към реката, компютърното оборудване, националните художествени съкровища наоколо му.

— Ами ти? — повече или по-малко автоматично попита той. — Как я караш, Барбро? — Собственият му глас му прозвуча странно любезно. Като че ли бяха стари приятели, като че ли не беше само непозната, чието тяло Карл-Хайнрих бе използвал пет-шест пъти преди дванайсет години.

Тиха въздишка.

— Честно казано, не толкова добре, колкото ми се иска — отвърна тя. — Получи ли писмото ми, Карл-Хайнрих?

— Съжалявам. Не си спомням. — Никога не четеше пощата си, никога. Тя бе пълна с гневни тиради, проклятия и заплахи.

— Молех те за помощ. За нещо специално, нещо, което само ти би могъл да разбереш.

Лицето му помръкна. Сега разбираше, че е допуснал ужасна грешка, че е позволил на молител да дойде лично при него. Трябваше да се избави от нея.

Но Барбро вече вадеше документи и ги разлистваше пред него.

— Имам син — заобяснява тя. — Десетгодишен. Би ти допаднал. Той е страхотен с компютрите, какъвто трябва да си бил ти на неговата възраст. Знае всичко за тях. Густав, така се казва. Виж, ето снимката му. Красиво момче.

Той й махна с ръка да замълчи.

— Слушай, Барбро, нямам нужда от никакви протежета, ако затова си дошла тук…

— Не. Имаме ужасен проблем. Прехвърлят го в трудов лагер в Канада. Заповедта се получи миналата седмица. Някъде далеч на север, където винаги било студено и секли дървета за хартиените фабрики. Кажи ми, Карл-Хайнрих, защо им е да пращат десетгодишно момче в такъв лагер? Не да работи с компютри. В заповедта става дума за чисто физическа работа. Той ще умре там. Сигурно са допуснали грешка.

— Стават грешки, да. Много от тези неща са съвсем случайни. — Разбираше накъде води всичко това.

И се оказа прав.

— Спаси го — каза Барбро. — Спомням си как написа онази заповед за прехвърлянето ми в Букурещ. И после я отмени. Ти можеш всичко. Спаси момчето ми, умолявам те. Ще ти се отплатя.

Гледаше го с неподвижни очи и безизразно лице.

После продължи с тих, монотонен глас:

— Ще направя всичко за теб, Карл-Хайнрих. Някога искаше да ти стана любовница. Тогава не те допуснах до себе си, не си позволих да ти доставя удоволствие, но сега ще го направя. Ще стана твоя робиня. Ще ти целувам краката. Ще изпълнявам всяко твое желание. И най-интимните неща, каквото поискаш. Ще съм твоя, докато не ти омръзна. Само го спаси, умолявам те. Ти си единственият, който може да го направи.

В този влажен летен ден тя носеше бяла блуза и къса синя пола. Докато говореше, Барбро се разкопчаваше и пускаше на пода дреха след дреха. Тежките й бледи гърди останаха голи. Кожата й лъщеше от пот. Ноздрите й бяха разширени, устните се разкривяваха в нещо, което трябваше да е жадна, прелъстителна усмивка.

„Ще стана твоя робиня.“ Откъде можеше да знае тя? Най-голямата му мечта отпреди толкова много години?

Започваше да го боли главата. „Спаси момчето ми. Умолявам те. Ще стана твоя робиня.“

Карл-Хайнрих не искаше Барбро Екелунд да е негова робиня, вече не. Изобщо не я желаеше. Много отдавна отчаяно бе копнял за нея, да. После я беше имал и толкова: тя бе история, архивен факт в паметта му и нищо повече. Той вече не беше на шестнайсет. Нямаше желание за продължителни връзки. Не искаше сантиментални срещи с хора от миналото си. Задоволяваше се просто почти случайно да привиква жени по компютъра, винаги нови, да преспива с тях и да ги оставя завинаги да изчезнат от живота му.

Всички онези досадни човешки ангажименти, онези объркани зависимости, които изискваха всички истински междуличностни взаимоотношения: през целия си живот се опитваше да ги избягва, държеше се високо над светската суета като същество и в същото време понякога като че ли въпреки всичко се оплиташе в тях — един искаше услуга, друг предлагаше някаква размяна, хората се преструваха, че са му приятели, жените се опитваха да го мамят, че го обичат. Той нямаше приятели. Не обичаше никого. Никой не обичаше и него, знаеше го. И това го задоволяваше. Карл-Хайнрих Боргман можеше да получи всичко, което пожелаеше.

И все пак, помисли си той. Поне веднъж прояви милост. Много отдавна за кратко тази жена означаваше нещо за теб. Дай й каквото иска, направи каквото трябва, за да спасиш сина й, после й кажи да се облича и да се маха оттук.

Тя беше гола. Предизвикателно се въртеше пред него, предлагаше му се по начин, който би го накарал да се побърка от щастие преди години, но сега му се струваше абсурден. И само след миг щеше да пристъпи в силовото поле.

— Внимавай — предупреди той. — Бюрото ми е заобиколено от преграда. Ако се приближиш повече, ще пострадаш.

Твърде късно.

— Ох! — извика Барбро. После разпери ръце и политна назад.

Изглежда бе докоснала полето или поне периферията му и беше получила електрически удар. Карл-Хайнрих я видя да се строполява на пода по средата на стаята. Тя мигновено се сви на кълбо по лице и притисна чело в стария персийски килим от музея. За пръв път виждаше някой да се сблъсква с полето. Въздействието му бе по-силно, отколкото очакваше. За негов ужас, Барбро изпадна в истерия и цялото й тяло започна конвулсивно да се разтърсва. Това го раздразни и в същото време кой знае защо го натъжи. Не искаше да й причинява страдание.

Чудеше се какво да направи. Той се приближи към нея и погледна надолу към потръпващото й голо тяло, виждайки я така, както преди толкова много години през окото на скритата миниатюрна камера, пълното бяло дупе, стройния гръб, изящното очертание на гръбначния й стълб.

Въпреки цялото си предишно безразличие, сега внезапно изпита изненадващо желание. Навярно заради мъките й. Заради нейната уязвимост, заради нещастието й, но и заради този гладък стегнат задник, заради прелестните стройни крака. Карл-Хайнрих коленичи до нея и лекичко постави ръка на рамото й. Кожата й гореше, сякаш имаше треска.

— Виж, няма никакъв проблем — внимателно каза той. — Ще ти върна сина, Барбро. Стига вече. Стига.

От гърлото й се разнесоха стонове. Изглежда имаше пристъп. Карл-Хайнрих знаеше, че би трябвало да повика помощ.

Тя се опитваше да каже нещо. Не можеше да разбере думите й и се наведе още по-близо към нея. Дългите й ръце бяха широко разперени, лявата й длан мъчително барабанеше по пода, другата се опитваше да хване въздуха с треперещи пръсти. После внезапно се претърколи с лице към него. Вече не се разтърсваше, не трепереше и в протегнатата й ръка проблясваше керамичен нож, появил се там като по чудо. Барбро съвършено спокойно и хладнокръвно замахна и заби ножа в долната част на корема му.

И го натисна нагоре. Разкъса вътрешните му органи с неустоима сила, докато острието не се удари в гръдния му кош.

Той изпъшка и притисна с ръце зейналата рана. Десетте му разперени пръста едва успяха да я покрият. Все още не изпитваше болка, само тъпа изненада. Жената се претърколи назад от него, скочи на крака и се извиси отгоре му като гол демон на отмъщението.

— Нямам никакъв син — зловещо каза Барбро, докато погледът му започваше да угасва.

Карл-Хайнрих кимна. От раната шуртеше кръв и на персийския килим се образуваше тъмна локва. Опита се да повика помощ, но откри, че няма сили да издаде нито звук. Устата му безмълвно се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше. Пък и каква полза? Вече усещаше, че умира. Силите му го напускаха с всяка капка кръв. Очите му се замъгляваха, вътрешните му системи изключваха. С него бе свършено. Мъртвец на двайсет и девет години. Изненадваше се, че това изобщо не го вълнува. Може би всички се чувстваха така преди да умрат.

Значи най-после се добраха до него.

Колко странно, че трябваше да го направи тъкмо тя. Колко подходящо.

— От дванайсет години мечтая за този момент — заяви прелестната убийца. — Всички мечтаехме. Какво щастие е да те видя така, Боргман. — И пак го повтори, но този път изговори името като проклятието, в което се беше превърнало: — Боргман.

Да. Разбира се. Просто боргман, с малки букви.

Но въпреки всичко имаше утеха, каза си той. Щеше да умре прочут. Сега самото му име бе част от езика, знаеше го, и докато животът го напускаше, тази мисъл го изпълваше с блаженство. След още няколко мига щеше да е мъртъв, но името му — о, името му — щеше да остане безсмъртно. Боргман… боргман… боргман.

 

 

Бебето беше момиченце. Стив и Лиза го нарекоха Сабрина Аманда Ганет. Всички в ранчото се струпаха да охкат, ахкат и гукат, както повеляваха културните норми.

Но преди да се стигне дотам, разбира се, имаше страхотна бъркотия.

Основен бе проблемът с колаборационистките връзки на семейството й. Що се отнасяше до вуйчо му Рон, нещата стояха съвсем просто. „Трябва да я напуснеш, момчето ми, това е всичко. Кармайкълови не се забъркват с предатели. Недей ми прави тая нещастна физиономия, приятел. Защо ти трябваше от всички гаджета в Калифорния да сваляш тъкмо нея?“

Това обаче беше Рон, готиният сваляч, който през годините бе имал безброй приятелки, десетки, може би стотици, и поне две съпруги преди да срещне Пеги и да реши най-после да улегне. Лесно му беше да каже „напуснѝ я“. Какво разбираше очарователен тип като вуйчо му от бедния, дундест Стив Ганет, който не можеше да си завързва връзките на обувките и чийто сексуален живот преди да се запознае с Лиза се бе изразявал в ролята на жив вибратор за безсърдечната му братовчедка Джил? Нима Рон си мислеше, че наистина ще му е толкова лесно да се откаже от Лиза и да си намери друга приятелка просто така, половин час по-късно?

Освен това я обичаше. Живееше единствено с мисълта за срещите им, за пътуванията им до парка „Пойнт Мугу“, за задъханите им нежности върху онзи килим от паднали листа под дъбовете. Не можеше да си представи живота без нея. Нито пък беше в състояние да я захвърли така, както Джил бе захвърлила него.

— Трябва да те видя — два дни след посещението им на строителния обект при Топанга Каниън Булевард й каза той. — Незабавно. Важно е. — Но нямаше ни най-малка представа какво щеше да й каже.

Шофира сляпо на юг с пълна скорост по изровената крайбрежна магистрала, без да обръща внимание на дупките, пукнатините и всички други незначителни препятствия. Когато стигна до мисията „Сан Буенавентура“, Лиза вече го чакаше в колата си. Тя мило му се усмихна, като че ли това е една от обичайните им срещи, макар че от предишното им виждане беше минало прекалено малко време, за да не заподозре нещо. Онази, нейна весела усмивка само още повече усложни нещата. Тя му отвори вратата и Стив седна до нея, но когато Лиза понечи да запали двигателя, я хвана за китката и я спря.

— Не, хайде да не ходим в парка. Нека останем тук да си поговорим, става ли?

Тя изглеждаше сепната.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Много лошо, да — отвърна той, като оставяше думите сами да се изплъзват от устата му. — Дълго мислих, Лиза. За това как минахме през онзи контролен пост и за всичко останало. За това, че случайно имаше паролата в момент, в който всички разрешения за влизане в Лос Анджелис са отменени. — Нямаше сили да я погледне в очите. Трябваше да си го наложи, но въпреки това погледът му се изплъзваше надолу към бузите и брадичката й. За негова изненада тя изглеждаше съвсем спокойна и невъзмутимо го наблюдаваше, дори когато Стив със запъване продължи: — Лиза, единственият начин да получиш пропуск, е да си боргманка, нали така? Или да познаваш боргмани.

— Това е грозна дума, боргман.

— Ами, колаборационист тогава. Така по-добре ли е?

Тя сви рамене. Продължаваше да е странно спокойна, макар че лицето й изглеждаше леко изчервено.

— Баща ми работи в телефонната компания, братята ми също, както и самата аз. Известно ти е.

— И какво правите?

— И това ти е известно. Програмираме.

— А тази телефонна компания, каква е връзката й с ЛАКОН?

— ЛАКОН контролира всички комуникационни мрежи в и около лосанджелиската низина от Лонг Бийч до Вентура. Няма начин да не го знаеш.

— Значи човек, който работи в телефонната компания в този окръг, всъщност работи за ЛАКОН, така ли?

— Може да се каже, да.

— Значи ти и семейството ти работите за ЛАКОН — каза Стив, като изпитваше чувството, че се хвърля от ръба на висока скала, — и след като ЛАКОН е човешкият административен клон на извънземните окупационни сили, следователно можете да се смятате за борг… за колаборационисти. Нали?

— Защо ме разпитваш така, Стив? — Нито признак за възмущение. Просто насърчение да продължи. Като че ли бе очаквала рано или късно този разговор.

— Трябва да зная тези неща.

— Ами, нали вече ги знаеш. Също като хиляди други хора, моето семейство си изкарва прехраната като предлага услугите си на съществата, случайно управляващи планетата. Не виждам нищо лошо в това. Това ни е работата. Ако не го вършехме, щеше да го върши някой друг и съществата пак щяха да са си тук, само че на семейството ми нямаше да му е леко. Ако това те безпокои, кажи го още сега.

— Безпокои ме. Аз съм от Съпротивата.

— Известно ми е, Стив.

— Какво?

— Ти си от Кармайкълови. Майка ти е дъщеря на полковник Кармайкъл. Живееш на върха на онази планина след Санта Барбара.

Той удивено запремигва.

— Откъде знаеш всичко това?

— Да не си мислиш, че само ти можеш да проследяваш комуникационна връзка? Работя в телефонната компания, не го забравяй.

— Значи през цялото време си знаела — напълно объркан каза той. — Още от самото начало ти е било ясно, че съм от Съпротивата и това не те е безпокояло, въпреки че си борг…

— Недей да повтаряш тази дума.

— Въпреки че работиш за тях.

— Не виждам друга възможност, Стив. Те са тук вече… колко… петнайсет години? Какво е постигнала за това време твоята Съпротива? Много приказки и нищо друго. А междувременно властта на съществата е също толкова силна, колкото и в деня, в който изключиха електричеството по целия свят, и те контролират всеки аспект от живота ни.

— С помощта на хора като…

— И какво от това? Каква е алтернативата? Те са тук. Те решават всичко. Те ни притежават. Няма да се избавим от тях, никога. Това е факт. Затова трябва да си живеем живота и да си вършим работата, каквато и да е тя. — Лиза го гледаше спокойно, категорично, подтикваше го да й каже всичко, за което бе дошъл. Но когато тръгваше сутринта, той нямаше представа какво ще е то.

И изведнъж разбра. И й го каза. Думите прозвучаха като смъртна присъда.

— Не можем да продължаваме да се виждаме, Лиза. Това е всичко. Твоето и моето семейство са несъвместими. Ние се стремим да отхвърлим властта на съществата, вие от своя страна ги улеснявате.

Тя хладнокръвно срещна трескавия му поглед.

— И какво значение има това?

— Има. Просто има. Традициите на нашия род са непоклатими. Трябва да се запознаеш с дядо ми, Полковника. Може би напоследък малко е склерозирал, но когато е на себе си, очите му хвърлят искри и тогава произнася възвишени речи за свободата, за необходимостта никога да не забравяме какви сме били преди да дойдат пришълците.

— Съгласна съм. И аз смятам, че е важно да запомним какво е да си свободен.

— Той обаче наистина го мисли.

— Аз също. Но не можем да направим нищо. Няма как да върнем времето назад. Съществата притежават света и ние не сме в състояние да го променим.

Така нямаше да стигнат доникъде. Стив не издържаше повече.

— Няма смисъл да спорим — въздъхна той. — Зная само, че не виждам как ще продължаваме занапред. Между нашите две семейства не би могло да има никаква връзка. Тогава как ще живеем заедно?

— Не зная — отвърна тя. — Но трябва да ти кажа нещо, Стив…

— О, Божичко, Лиза! Да не си…

 

 

Бременна, да. Старата приказка за Капулетите и Монтеките, но с малко опустошителна разлика.

Тя най-после изгуби самообладанието си. Той също. Лиза се разплака и Стив притегли главата й към гърдите си, от очите му също потекоха сълзи и му хрумна удивителната мисъл за детето с кафяви очи, което растеше в корема й, за това, че безнадежден загубеняк като него наистина е станал баща, и разбра, че обича тази жена, че иска да се оженят и независимо от всичко да бъдат заедно.

Но това изискваше малко усилия. Той се върна в ранчото, повика Рон настрани и му обясни всичко. Замислен, мрачен и далеч не весел, вуйчо му каза да не мърда оттам и отиде да разговаря със сестра си Розали. Която малко по-късно повика Стив и подробно го разпита за цялата му връзка с Лиза, не толкова за сексуалните, колкото за емоционалните им отношения, за чувствата и намеренията му.

Той остана удивен от искреността, прямотата и мъжката трезвост на отговорите си. Нямаше заобикалки, нямаше колебание, нямаше пристъпване от един крак на друг. Просто й каза, че обича Лиза. Каза на майка си, че новината за детето го е направила ужасно щастлив. Каза, че нямал намерение да я изостави.

— И ще останеш с нея, дори ако се наложи да напуснеш ранчото, така ли?

— Няма да позволя това да ми попречи.

Тя изглеждаше странно доволна от този отговор. Но после дълго мълча. Лицето й постепенно се натъжи.

— Каква ужасна каша, Стив. Каква каша.

Цяла седмица се провеждаха тихи семейни съвети. Майка му и двамата й братя. Те тримата и баща му. Отново Стив и Рон с Анс, майка му, Пол и Пеги. Чувстваше, че вуйчо му, който толкова ясно и безкомпромисно му бе казал да се избави от Лиза, заема по-съчувствена позиция, навярно донякъде под влиянието на Пеги, че майка му се колебае, но по-скоро е на негова страна, че Анс като че ли е ядосан главно от необходимостта да се занимава с толкова сложен проблем. През това време забраниха на Стив да установява каквито и да е контакти от страна на Съпротивата и изобщо да припарва до компютър. Което не му позволяваше да се свързва с Лиза. Просто за всеки случай баща му вкара блокираща команда в системата и колкото и да бе добър, Стив не би могъл да я преодолее. Не че щеше да посмее, не и при това положение.

Чудеше се какво ли си мисли Лиза. На раздяла във Вентура й бе обещал да се справи по някакъв начин със семейството си. Но как? Как?

Това беше най-дългата седмица в живота му. Бродеше по хълма, часове наред седеше в скалното скривалище, в което някога Джил го бе проследила. Това му се струваше като че ли преди милион години. Сега братовчедка му не му обръщаше никакво внимание. Даже да имаше представа за затруднението му, тя не го показваше, макар че я чуваше да се кикоти с братята си Чарли и Майк и бе убеден, че се присмиват на него.

Накрая Рон дойде при него и му съобщи:

— Полковника иска да разговаря с теб.

 

 

Полковника беше съвсем изнемощял. Бе станал кожа и кости, ръцете му трепереха и ходеше с бастун. Но през повечето време тихо седеше във вътрешния двор и гледаше към долината, покрил коленете си с одеяло, освен в особено горещи дни.

— Господине? — каза Стив, застана пред него и зачака.

Поне очите на Полковника бяха запазили старата си сила. Той нетърпимо дълго пронизва с поглед Стив, докато младежът не се изпъна, както го бяха учили, и продължи да чака.

И Полковника най-после заговори:

— Е, момче. Вярно ли е, че ще ни продадеш на съществата?

Това бе чудовищен въпрос, но в очите на стареца имаше нещо, което подсказваше на Стив, че не бива да го приема прекалено сериозно. Или поне така се надяваше.

— Не, господине. Ни най-малко и се надявам, че никой не ви е казал такова нещо.

— Но тя е колаборационистка, нали? Тя и цялото й семейство.

— Да, господине.

— Знаеше ли го, когато тръгна с нея?

— Не, господине. Нямах си и представа. Научих го едва онзи ден, след като ни пропуснаха през пост на ЛАКОН с парола, каквато тя не би трябвало да има.

— Аха. Но тя през цялото време е знаела, че си Кармайкъл, така ли?

— Очевидно да.

— Мислиш ли, че ти се е отдала, за да проникне в ранчото и да ни предаде на съществата?

— Не, господине. Категорично не. Всъщност не е никаква тайна, че това място е център на Съпротивата, нали разбирате, господине. Дори смятам, че съществата също трябва да го знаят. Но във всеки случай Лиза не ми е показвала с нищо, че има такива намерения.

— Аха. Значи това помежду ви е просто невинна романтична връзка, така ли?

Стив се изчерви.

— Всъщност, не съвсем невинна, господине, трябва да го призная.

Полковника се подсмихна.

— Така научих и аз. Кога трябва да се роди бебето?

— След около шест месеца.

— И после какво?

— Какво искате да кажете, господине?

— Ще напуснеш ли ранчото, за да живееш с нея или се предполага, че трябва да я приемем тук?

— Ами, не зная, господине — смутено отвърна Стив. — Решението зависи от семейството, не от мен.

— Ами ако семейството ти каже да изоставиш жената и бебето и никога повече да не ги видиш?

Яростните стари сини очи го пронизваха до мозъка на костите му.

— Мисля, че няма да се съглася, господине — след кратко мълчание каза Стив.

— Толкова силно ли я обичаш?

— Обичам я, да. И нося отговорността за детето.

— Наистина. Точно така. Значи, ако се наложи, ще живееш сред колаборационисти, а? Но дали те ще те приемат, как смяташ, като знаят, че си бил агент на Съпротивата?

Стив облиза устни.

— Ами ако вместо това ние приемем Лиза?

— Искаш да кажеш, за да ни шпионира ли?

— Нищо подобно. За нея това е просто начин да си изкарва прехраната. Тя не мисли, че работи за съществата, а в телефонната компания. Разбира се, компанията е клон на ЛАКОН, марионетното правителство на пришълците. Но в това няма нищо идеологическо. На нея също не й харесва присъствието на съществата. Просто не вижда какво можем да направим, затова си върши работата и не мисли за такива неща. Ако дойде тук, няма да има повече контакти с другата страна.

— Ами с баща си? И братята си?

— Предполагам, че ще разговарят, сигурно понякога ще им ходи на гости. Но няма никакво основание да разкрива на тях или на когото и да е друг нещо за дейността в ранчото.

— Значи както си заслепен от любов, искаш от нас да приемем шпионка, просто защото си успял да й направиш бебе — обобщи Полковника. — Правилно ли съм го разбрал?

Стив имаше чувството, че старецът си играе с него през целия разговор. Струваше му се, че колкото и да е любезен, Полковника го изпитва, че проверява реакциите му. Приемаше ту една, ту друга позиция, първо съчувствена, после враждебна, побутваше го тук-там, правеше жестоки предположения, градеше ужасни хипотези, преценяваше нещата от всички страни. Но очевидно вече бе взел решение, при това не в негова полза. Как би могъл да допусне в ранчото момиче от семейство на колаборационисти?

Повече нямаше смисъл да се държи дипломатично.

— Не, господине, не сте го разбрали правилно — дълбоко си пое дъх Стив. — Може и да съм заслепен от любов, да, но мисля, че отлично я познавам и не виждам в нея никаква опасност. Искам да я приемете, защото ще роди следващия член на това семейство и мястото й е тук, защото моето място е тук и искам жена ми и детето ми да са тук, заедно с мен. Щом тяхното място не е тук, и моето няма да бъде. Ако се наложи, готов съм завинаги да напусна ранчото.

Полковника не отговори. Лицето му беше безизразно, неразгадаемо. Като че ли Стив не бе казал нито дума.

Тишината стана нетърпима. Стив се чудеше дали не е отишъл прекалено далеч, дали не е обидил суровия стар воин с прямотата си. После се запита дали старецът просто не е заспал с отворени очи.

— Добре тогава — накрая проговори Полковника. Лицето му отново оживя и в строгите ледени очи дори проблесна нещо като пламъче. — Щом е така, имаш ли нещо против Рон да се срещне с нея и да я поразпита, преди да вземем окончателно решение за идването й тук?

Стив ахна.

— Значи ще й позволите да дойде в ранчото?

— Ако Рон сметне, че трябва, да. Да, ще й позволя.

— О, господине! О! О, господине, господине, господине…

— По-спокойно, момче. Още нищо не е решено, нали разбираш.

— Но ще стане. Зная го. Рон веднага ще види какъв човек е. Ще я хареса. Всички ще я харесате. И още отсега искам да ви кажа, дядо, че ако е момче, детето ще носи вашето име. В ранчото ще има още един Ансън: този път Ансън Ганет. Ансън Кармайкъл Ганет. Обещавам ви, дядо.

 

 

Бебето обаче беше момиче. Сабрина Аманда Ганет, на името на майката и бабата на Лиза. Следващото също бе момиче, две години по-късно, и го нарекоха Айрийн, в памет на отдавна починалата съпруга на Полковника, бабата на Стив. Ансън Кармайкъл Ганет щеше да се появи на бял свят чак след още три години, при това точно на 83-ия рожден ден на Полковника в двайсет и първата година след Завоюването. „Ти ще си най-великият компютърен гений на всички времена — каза на бебето Стив, докато оставяше червеноликото мъниче в ръцете на уморената му майка. — И блестящ герой от Съпротивата.“

Тези пророчества щяха да се окажат абсолютно верни. Но не съвсем така, както очакваше Стив.

 

 

— Я виж туй проклето нещо, Кен — обади се Ричи Бърк. — Не е ли най-фантастичната джаджа, която можеш да си представиш?

Седяха в някогашната главна трапезария на стария ресторант. Беше ранен следобед. Айша я нямаше и Халид не знаеше къде е. Баща му държеше в ръце нещо, което приличаше на пушка или много дълъг пистолет, но нямаше нищо общо с огнестрелните оръжия, които момчето бе виждало. Представляваше дълга тънка тръба от зеленикавосин метал, с фуниевидно дуло и някакъв вид мерник по средата на цевта, както и със странен компютърен спусък на приклада. Уникална вещ, изработена ръчно, гордост и радост за създателя си.

— Оръжие ли е?

— Оръжие ли? Оръжие? Че ти за какво го помисли, момче? Това е скапано оръжие за убиване на същества! Конфискувах го днес от гнездо на заговорници по пътя за Уорминстър. В момента цялата банда е в ареста, много ти благодаря, и донесох веществено доказателство А на съхранение вкъщи. Добре го разгледай, момче. Някога виждал ли си нещо толкова дяволско?

Халид разбра, че Ричи наистина ще му позволи да го подържи в ръце. Пое го с извънредна предпазливост върху протегнатите си длани. Цевта бе студена и много гладка, а цялата пушка се оказа по-лека, отколкото очакваше.

— Как действа?

— Вдигни я и се прицели. Знаеш как се прави. Също като с обикновена пушка.

Халид я опря в рамото си. Прицели се към камината. Погледна над цевта.

През мерника до най-малката подробност се виждаше малка част от камината. Силно увеличение, прекрасна оптика. Ако докоснеше вярното копче, щеше да отнесе цялата стена на къщата, нали? Халид прокара длан по приклада.

— Има предпазител — показа му Ричи. — Ей онова червено бутонче. Там. Да, това. Внимавай случайно да не го натиснеш. Това тука, момче, е гранатохвъргачка. Всъщност, устройство за изстрелване на бомби. Не е за вярване, защото е толкова малко, но изстрелва изключително изящна малка ракета, която експлодира със страхотна сила и нанася огромни щети. Знам, защото го изпитах. Удивително е да видиш на какво е способно това нещо.

— В момента заредено ли е?

— О, да, да, можеш да заложиш малкия си кафяв задник! Заредено и готово! Абсолютно дяволска машина за убиване на същества, резултат от месеци усърден труд на малка банда възхитително сръчни престъпници. Но иначе пълни тъпаци. Хей, момче, дай ми това нещо, преди случайно да си гръмнал.

Халид му го подаде.

— Защо да са тъпаци? — попита той. — Изглежда отлично изработено.

— Нали казах, че са сръчни. Това е триумф на миниатюризацията, мамка му, тоя малък топ. Но какво ги кара да смятат, че изобщо биха могли да убият същество? Не им ли идва наум, че и други са се опитвали? Това не е възможно, Кен, момчето ми. Никой не го е направил и никога няма да го направи.

Неспособен да откъсне очи от оръжието, Халид смирено попита:

— И защо, господине?

— Защото са неунищожими, мамицата им!

— Даже с такова нещо ли? Страхотна сила, нали така казахте. Огромни щети.

— Направо ще пръснеш с него съществото на парченца, да, ако изобщо успееш да стреляш. Да, ама номерът е да стреляш, момче! Всеки топ би го направил. Те проникват в скапаните ти мисли, още докато се прицелваш, ето какво правят. Знаят точно какво им готвиш, защото четат ума ти така, както ние четем книга. Засичат всичките ти гадни враждебни мисли към тях. И после — бам! — оказват ти скапания Тласък и с тебе е свършено, пиф-паф-пуф. Това ни е известно поне от четири случая. Опити за убиване на същества. Открихме труповете и оръжията, пръснати като боклук край пътя. — Ричи прокарваше длан по оръжието, сякаш го галеше. — Тая пушка тук е необикновено далекобойна, има страхотен мерник и може да улучи цел от невероятно разстояние. И въпреки това нямаше да свърши нищо, обзалагам се. Те могат да ти прочетат мислите от триста метра. Сигурно и от петстотин. Кой знае, може и от хиляда. Ама добре, че навреме спипахме онези бандити. Просто в случай, че някак си успееха да я използват.

— Ще е много зле, ако някой убие същество, нали? — попита Халид.

Ричи избухна в смях.

— Зле ли? Зле? Ще настане шибана катастрофа. Нали знаеш какво направиха онзи път, когато някой успя да им навреди? Не, откъде ще знаеш, по дяволите? Било е горе-долу по времето, когато си се родил. Някакви скапани американци изстреляха лазерен лъч от космоса срещу сграда на съществата. Може и да са убили няколко, може и да не са, ама съществата ни отвърнаха с епидемията, дето изтреби близо половината население на света. Тука в Солсбъри хората измираха като мухи. Аз самият се заразих. Макар че не умрях. Направо се молех да пукна, толкова зле се чувствах. После ми мина. Но повече не бива да рискуваме с нова епидемия, нали? Нито пък с каквото и да е друго наказание. Защото със сигурност ще ни накажат. Едно от нещата, дето са ясни още от самото, начало е, че нашите господари няма да се церемонят с нас, не, момче, ни най-малко.

Той пресече стаята и отвори вратата на шкафа, в който някога държаха скромния запас от вино на „Хан’с Могул Палас“. Ричи остави оръжието вътре и каза:

— Тук ще прекара нощта. Когато Айша се прибере, няма да споменаваш за него. Тази вечер очаквам да дойде Арч и пред него също няма да говориш за пушката. Това е строго секретно, чуваш ли ме? Показах ти я, защото те обичам, момче, и защото искам да знаеш, че днес баща ти е спасил света от ужасна катастрофа, но нито дума от онова, което споделих с теб, да не стига до ушите на друго човешко същество. Нито пък нечовешко. Ясно ли е, момче? Ясно ли е?

— Няма да кажа нищо — отвърна Халид.

 

 

И изпълни обещанието си. Но това не му попречи да се замисли.

През цялата нощ, докато Арч и Ричи методично пресушаваха отмъкната от саутхамптънски склад бутилка безценно уиски отпреди Завоюването, Халид разсъждаваше над факта, че в шкафа има устройство, способно да отнесе главата на някое същество, стига човек да успее да се приближи на достатъчно разстояние до него, без да прояви убийствените си намерения.

Нямаше представа дали е възможно.

Но далекобойността на оръжието можеше да е по-голяма от способността на пришълците да четат мисли. А можеше и да не е. Струваше ли си да се рискува? Може би. А може би не.

Скоро след вечеря Айша се прибра в стаята си. Напоследък баба му почти не разговаряше и през повечето време се затваряше в себе си. След онзи ужасен случай отпреди няколко години Ричи повече не бе вдигал ръка срещу нея, но Халид разбираше, че тя все още таи мъката от унижението си, че в някои отношения изобщо не се е възстановила. Нито пък той.

Момчето остана в коридора, заслушано в звуците от бащината му стая, докато не се убеди, че Арч и Ричи са успели да се напият до пълна безпаметност, както обикновено. Халид долепи ухо към вратата: тишина. Тихо похъркване.

Наложи си да изчака още десет минути. Вътре продължаваше да е спокойно. Предпазливо побутна леко открехнатата врата. И надникна вътре.

Ричи седеше, отпуснал глава на масата, стиснал в едната си ръка чаша с малко уиски на дъното и хванал китарата си между гърдите и коленете си с другата. Арч беше проснат на пода срещу него. И двамата хъркаха. Хъркаха. Хъркаха. Хъркаха.

„Добре. Нека си спят.“

Халид извади пушката от шкафа. Погали гладката й цев. Изящна работа, това оръжие. Момчето се възхити на изработката му. Притежаваше око на художник за форма, материя и цвят: някакъв плах ген от забравено минало чудодейно изплуваше в него след вековен сън, окото на кандахарски скулптор, раджапурски архитект, гуджаратски миниатюрист, възродило се след всички онези поколения на селяни. Напоследък рисуваше малки скици, правеше дърворезби. Криеше всичко, за да не го открие Ричи. Баща му можеше да се ядоса, че си губи времето с такива глупости. Спорт, пиене, возене с коли, това бяха подходящи занимания за истинския мъж.

В един от добрите си дни предишната година Ричи му бе донесъл велосипед: изненадващ подарък, защото велосипедите бяха рядкост и от години не се произвеждаха в Англия. Халид не искаше да мисли откъде го е взел баща му, от кого и с каква жестокост. Но обичаше велосипеда си. Часове наред се возеше извън града. Това беше неговата свобода, неговите криле. Сега той излезе навън и внимателно пристегна гранатохвъргачката в кошницата на колелото.

Чакаше този момент вече близо три години.

В последно време по пътя между Солсбъри и Стоунхендж почти всяка нощ можеха да се срещнат същества. Движеха се по едно, две в онези техни коли, които се носеха над земята върху въздушни възглавници. Стоунхендж представляваше важен център и в района пристигаха все повече пришълци. Може би тази нощ щеше да извади късмет, помисли си Халид. Струваше си да опита: никога нямаше да има втора възможност с това пленено оръжие.

Приблизително по средата на пътя до Стоунхендж имаше горичка, отдалечена на неколкостотин метра от шосето, от която се разкриваше отлична гледка. Халид не си правеше илюзии, че тя ще го защити от способностите за проникване в мислите, които се твърдеше, че притежавали съществата. Ако изобщо го забележеха, фактът, че се намира под сянката на някое дърво нямаше да има никакво значение. Но там поне можеше да изчака в тази светла лунна нощ. Там можеше да се чувства сам, незабележим.

Той отиде в горичката. И зачака.

Вслушваше се в звуците на нощта. Бухал, шумолене на ветрец в листата, писукане на нощно животинче в храсталака.

Беше абсолютно спокоен.

Под наставленията на баба си, Халид през целия си живот се бе учил на търпение. Още от най-ранните си години беше наблюдавал безропотното й примирение с бедността, срама, глада, загубата, с мъките. Бе я видял с философски стоицизъм да се справя с нахлуването на Ричи Бърк в дома и живота й. За нея всичко ставаше по волята на Аллах, която не трябваше да се оспорва. Аллах не беше толкова реален за Халид, колкото за Айша, но момчето бе усвоило от нея безграничното й търпение и спокойствие, ако не и вярата й в Господ. Може би по-късно щеше да открие пътя си към Него. Във всеки случай Халид отдавна беше научил от баба си, че е безполезно да се поддаваш на мъката, че вътрешният мир е единствен ключ към оцеляването, че всичко трябва да се върши спокойно, без емоция, защото алтернативата е живот на безкраен хаос и страдание. И така той разбра от нея, че дори е възможно да мразиш някого, без да влагаш излишни чувства. И това ден след ден му помагаше да живее спокойно с баща си, когото мразеше.

Към съществата обаче не изпитваше никаква омраза. Тъкмо обратното. Халид не познаваше света без тях, изчезналия свят, в който хората сами бяха господари на съдбата си. За него пришълците бяха един от многобройните аспекти на живота, просто бяха там, като хълмовете и дърветата, луната или бухала, който се носеше в нощта над главата му и търсеше катерици или зайци. А и съществата бяха прекрасни, също като луната, като бухала, безшумно прелитащ над него, като огромно кестеново дърво.

После зърна на шосето тюркоазеносиня светлина и разбра, че откъм Солсбъри приближава извънземна кола. След миг я видя. Вътре имаше две същества, спокойно застанали едно до друго в странната си машина, която се носеше върху въздушна възглавница.

Халид ги съзерцаваше, потънал в почуда и благоговение. И както винаги, отново се удиви на изяществото на тези същества, на грациозността им, на сияйната им прелест.

„Колко сте красиви! О, да. Да.“

Те прелетяха покрай него със странната си кола, като че ли плаваха по река от светлина и докато безпристрастно наблюдаваше създанието, което стоеше откъм неговата страна, му се стори, че пред очите му със сигурност стои джин: творение на Аллах, направено от бездимен огън. Което въпреки всичко накрая щеше да бъде съдено от Господ, също като нас.

Колко прекрасно. Колко прекрасно.

„Обичам те.“

Обичаше го, да. Заради бляскавата му красота. Джин ли? Не, това бе по-висше създание, това беше ангел. Същество от чиста светлина — от прозрачен студен огън без дим. Халид унесено се възхищаваше на ангелското му съвършенство.

Прехласнат, изпълнен с обич и дори обожание, Халид спокойно долепи приклада на гранатохвъргачката към рамото си, спокойно се прицели, спокойно погледна през мерника. Видя съществото, уловено точно по средата на кръстосаните линии. Спокойно освободи предпазителя, както неволно му беше показал Ричи. Спокойно постави показалец на бутона за стрелба.

И през цялото време в душата му пламтеше любов към прекрасното създание пред него, докато — спокойно, спокойно, спокойно — натискаше бутона. Чу свистене и усети удивително мощния откат на оръжието, който го запрати към дървото зад него и му изкара въздуха. Миг по-късно лявата страна на главата на прелестното същество избухна във фонтан от пламъци, дъжд от сияйни частици. Във въздуха навън бликна зеленикавочервена мъгла, която трябваше да е извънземна кръв.

Поразеното същество политна назад и изчезна от поглед на пода на колата.

В същия момент вторият пришълец, онзи, който стоеше от отсрещната страна, претърпя толкова ужасна конвулсия, че Халид се зачуди дали с единствения си изстрел не е успял да убие и него. Създанието се олюля напред, после назад и със страшна сила се блъсна в парапета на колата. Огромното му тръбовидно тяло започна да се гърчи и разтърсва, дори като че ли промени цвета си: лилавата му кожа потъмня, за миг стана почти черна и оранжевите петна запламтяха в огненочервено. От толкова голямо разстояние не можеше да е сигурен, но му се стори, че ципестата обвивка се дипли и сбръчква, сякаш от почти нетърпима болка.

Трябва да беше от усещането за смъртта на спътника му, разбра той. Докато наблюдаваше олюляващото се, ослепяло от мъка същество, душата на Халид се изпълни със състрадание към него, със скръб и любов. Не си и помисляше да стреля отново. Не бе имал намерение да убие повече от един пришълец, но и сега осъзнаваше, че да стреля срещу това съсипано създание за него би било все едно да стреля срещу Айша.

През цялото време колата безшумно продължаваше да се движи напред, като че ли нищо не се беше случило и след няколко секунди изчезна зад завоя по пътя, който водеше към Стоунхендж.

Известно време остана в горичката, вперил поглед в мястото, към което бе изстрелял фаталната граната. Сега там нямаше нищо, нито следа от случилото се. Дали наистина се бе случило? Халид не изпитваше нито задоволство, нито мъка или страх, всъщност абсолютно никакви чувства. Главата му беше съвсем празна. Той си отбеляза да продължава така, защото разбираше, че ако изгуби самообладание дори само за стотна от секундата, това ще означава сигурна смърт.

Момчето отново пристегна оръжието в кошницата на велосипеда си и тихо потегли към града. Отдавна минаваше полунощ и по пътя не срещна жива душа. Завари всичко в къщата така, както го бе оставил, автомобилът на Арч беше паркиран отпред, лампата пред входната врата продължаваше да свети, баща му и неговият приятел хъркаха в спалнята.

Само че сега, вече в пълна безопасност, Халид най-после си позволи лукса за миг да допусне в главата си триумфалната мисъл, блещукала на прага на съзнанието му от час.

„Върнах ти го, Ричи! Върнах ти го, копеле гадно!“

Той прибра гранатохвъргачката обратно в шкафа, легна си, почти незабавно потъна в сън и спа до първите птичи песни призори.

 

 

По време на безумната суматоха, която обхвана Солсбъри на другия ден — извънземни коли, плъзнали навсякъде, групи от лъскавите, напомнящи на балони извънземни, които всички наричаха „призраци“, обикалящи от къща на къща, — именно Халид даде ключа за загадъчното нощно убийство.

— Знаеш ли, според мен го е извършил баща ми — почти небрежно заяви той пред магазина на момче на име Томас, което познаваше съвсем бегло. — Вчера се прибра вкъщи с някаква странна голяма пушка. Била за убиване на същества, така каза, и я скри в шкафа в дневната.

Томас не искаше да повярва, че бащата на Халид е способен на такова невероятно геройство. Не, не, не, разпалено спореше Халид, той го е направил, зная го, напоследък постоянно приказваше, че искал да убие някое от тях и сега го е сторил.

„Наистина ли?“

„Това винаги е била най-голямата му мечта, да, наистина.“

„Ами, тогава…“

„Да.“ Халид си тръгна. Томас също. Цялата сутрин Халид внимаваше да не се приближава до къщата. Най-малко искаше да срещне Ричи. Но в това отношение нямаше проблем. До обед Томас очевидно беше разпространил безумната хвалба на Халид Бърк в целия град, защото по това време из улиците плъзна мълвата, че в дома на Халид се появило отделение призраци и отвело Ричи Бърк.

— Ами баба ми? — попита Халид. — Не са арестували и нея, нали?

— Не, само него — отговориха му. — Били Кавендиш ги видял да го отвеждат и той бил съвсем сам. През цялото време надавал крясъци и викове като човек, когото водят на бесилото.

Халид никога повече не видя баща си.

По време на общите наказателни мерки, които последваха убийството, съществата събраха цялото население на Солсбъри и пет съседни града и го прехвърлиха в оградени затворнически лагери край Портсмут. През следващите няколко дни бяха екзекутирани мнозина от задържаните, наглед съвсем безразборно. В началото на следващата седмица оцелелите бяха пратени на други места, някои много отдалечени, в различни части на света.

Халид не беше сред екзекутираните. Просто го пратиха надалеч.

Не изпитваше угризения, че е оцелял в тази смъртна лотария, докато други около него бяха убивани заради собствената му постъпка. От най-ранно детство се бе научил да владее чувствата си, дори когато се прицелва в един от най-прекрасните и великолепни господари на Земята. Освен това какво го интересуваше, че някои от тези хора умират, а той е останал жив? Всеки умираше, един по-рано, друг по-късно. Айша би казала, че случилото се е воля на Аллах. Халид би се изразил по-просто, че съществата винаги правят каквото поискат и знаеше, че е глупаво да си блъска главата над мотивите им.

Но Айша я нямаше, за да обсъжда с нея тези въпроси. Разделиха ги преди да стигнат в Портсмут и момчето никога повече не видя и баба си. От този ден нататък трябваше да поеме пътя си в живота съвсем сам.

Още нямаше тринайсет години.

 

 

— Къде е баща ми? — затичал се към къщата по обраслата с трева пътека откъм сивата каменна сграда, в която се намираше комуникационния център на Съпротивата, попита Рон Кармайкъл. — Някой виждал ли е Полковника? — В ръката си стискаше съобщението от Лондон.

— Във вътрешния двор — извика му в отговор Джил. Тя се движеше в обратната посока, на път към зеленчуковата градина, и носеше кофа за домати. — На люлеещия се стол, както обикновено.

— Не. Вътрешният двор се вижда оттук. Няма го.

— Ами, преди пет минути беше там. Не съм аз виновна, че сега го няма, нали? Човек не може да стои все на едно място, нали знаеш.

Докато се разминаваха, той смръщено я изгледа и Джил му се изплези. Тя бе такава кисела кучка, тая негова хубава племенница. Разбира се, имаше нужда от мъж, Рон го знаеше. Прехвърлила двайсет години и все още съвсем сама в леглото си, след като даже тромавият й братовчед Стив вече беше женен и скоро щеше да става баща — пълен абсурд, помисли си той.

Джил трябваше да си намери някого, да. Онзи ден, на последното заседание на съпротивителния комитет, за нея питаше Тед Куорлз. Това бе малко странно, естествено, тъй като Тед беше поне с двайсет, че и повече години по-възрастен от нея. А Джил никога не му бе обръщала внимание. Но времената изобщо си бяха странни.

Първият човек, когото Рон срещна в къщата, беше голямата му дъщеря Леслин.

— Знаеш ли къде е дядо ти? — попита я той. — Няма го на верандата.

— Мама е при него. В неговата стая.

— Случило ли се е нещо?

Но момиченцето вече бе отпрашило. Без да губи повече време, Рон се втурна из лабиринта от настлани с плочи коридори, стигна до стаята на баща си в дъното на къщата, откъдето се разкриваше великолепна гледка към планината над ранчото, и го завари да седи в леглото по пижама, халат и червен шал на шията. Изглеждаше блед, изтощен и много стар. Пеги седеше до него.

— Какво става? — попита я той.

— Беше му студено, нищо повече. Доведох го вътре.

— Студено ли? Та навън е ясно слънчево утро! Почти като лято.

— Не и за мен — немощно се усмихна Полковника. — За мен лятото започва чак в края на есента, Рони, и много бързо преминава в зима. Но твоята прекрасна съпруга добре се грижи за мен. Дава ми лекарствата и всичко останало. — Той нежно потупа Пеги по гърба. — Не зная какво щях да правя без нея през всички тези дълги години.

— Майк и Чарли са ходили чак до Монтерей и се върнаха — погледна нагоре към Рон Пеги. — Открили цели купища от хапчетата на Полковника в някакъв склад. Доведоха и едно момиче със себе си, много хубавко. Елоиз, така се казва. Ще ти хареса.

Рон запремигва.

— Момиче ли? И какво ще правят, ще си го поделят ли? Въпреки че са близнаци, не виждам как сериозно биха могли да предполагат…

Полковника се засмя.

— Знаеш ли, Рони, станал си по-задръстен и от Анс. „Не виждам как сериозно биха могли да предполагат…“ Боже мой, момче, че те няма да се женят за нея! Тя просто е дошла на гости! Говориш като че ли си на петдесет.

— Ами, на петдесет съм — отвърна Рон. — Е, ще ги навърша след още два месеца. — Той нервно се заразхожда из стаята, стиснал в ръка съобщението от Лондон. Чудеше се дали е редно да безпокои своя очевидно болен баща с такива поразителни новини. След малко реши, че трябва, че Полковника не би желал нищо друго.

Пък и във всеки случай старецът вече се беше досетил.

— Новини ли има? — попита той, като хвърли поглед към смачкания сивкав лист хартия в ръката на сина си.

— Да. Всъщност, случило се е нещо удивително. В английския град Солсбъри е било убито същество. Пол току-що засече вестта в Мрежата.

Облегнат на купчината възглавници, Полковника бавно погледна към него и тихо попита, като че ли Рон току-що му бе съобщил, че по Мрежата са получили вестта за Второто пришествие:

— Доколко е сигурна тази информация, момче?

— Съвсем сигурна. Според Пол съобщението идвало от неоспорим авторитет от лондонската съпротивителна мрежа, от самия Мартин Бартлет.

— Същество. Убито. — Полковника се замисли. — Как?

— С един-единствен изстрел на усамотен път късно през нощта. Скрит снайперист, който използвал някаква ръчно изработена гранатохвъргачка.

— Същият план, който преди две-три години Фолкънбърг, Кантели и някои други толкова горещо защитаваха и който в крайна сметка отхвърлихме, защото нямало начин да убиеш същество, тъй като имали телепатично защитно поле. А сега ми казваш, че някой го е извършил, така ли? Как? Как? Всички бяхме единодушни, че не е възможно.

— Ами, някой все пак е открил начин — отвърна Рон.

Полковника отново се замисли. Той седеше сред поставените си в рамки дипломи, военни отличия и безбройни снимки на покойната си жена и братя, на синовете, дъщерите и растящия си рой от внуци, сякаш изгубил се в лабиринта на собствените си мисли.

— Всъщност има само една възможност, нали? — заговори накрая старецът. — Да заобиколиш телепатията, искам да кажа. Убиецът трябва да е бил като машина — някой, който не изпитва никакви емоции, като андроид. Абсолютно невъзмутим. Някой, който е можел да чака край пътя с онази гранатохвъргачка и нито за миг да не позволи на мислите си да се завъртят около това, че ще нанесе страшен удар за освобождението на човечеството или пък, че ще убие разумно същество. Нито каквато и да е друга мисъл, която би могла да привлече вниманието на съществото, на неговата бъдеща жертва.

— Пълен идиот — предположи Рони. — Или социопат.

— Ами, да. Възможно е, ако успееш да научиш идиот да борави с оръжие или ако откриеш социопат, който не изпитва някаква гадна възбуда от нетърпението да изстреля гранатата. Но има и други възможности.

— Какви?

— Във Виетнам — отвърна Полковника, — постоянно се натъквахме на тях: абсолютно безстрастни хора, които без да им мигне окото вършеха ужасяващи неща. Старица, която прилича на родната ти прабаба, се приближава до теб и невъзмутимо хвърля в колата ти бомба. Или сладко шестгодишно момченце, което те промушва с нож на пазара. Хора, които те убиват, осакатяват или обезобразяват, без да се замислят какво правят и без да изпитват никаква враждебност към теб. Нито пък угризения след това. В половината от случаите те се самовзривяваха заедно с жертвите си и вероятността това да се случи също не ги притесняваше. Сигурно изобщо не им е хрумвала. Просто отиваха и вършеха каквото им бе наредено. Мисловното поле на извънземните не би могло да ги защити от такива хора.

— Трудно ми е да си представя подобна психика.

— На мен обаче не — каза Полковника. — Виждал съм я в действие съвсем отблизо. После прекарах голяма част от академичната си кариера в изучаването й. Дори преподавах, спомняш ли си? Беше много отдавна, сякаш през плейстоцена. Бях професор по незападна психология. — Той поклати глава. — Значи наистина са убили същество. Е, най-после. Ами наказателните мерки?

— Обезлюдили шест града в района, казват от Лондон.

— Какво означава „обезлюдили“?

— Събрали цялото население и го отвели някъде.

— Убили ли са ги?

— Не е ясно — отвърна Рони. — Но едва ли са се отнесли много мило с тях.

Полковника кимна.

— Значи така, а? Чисто локално наказание. И няма световни епидемии, няма изключване на електрическата енергия?

— Засега не.

— Засега — повтори старецът. — Можем само да се молим.

Рони се приближи до леглото на баща си.

— Е, във всеки случай, това е новината. Реших, че би искал да я научиш. Вече знаеш. А сега ми кажи как се чувстваш.

— Стар. Уморен.

— Това ли е всичко? Никъде ли не те боли?

— Стар и уморен, това е всичко. Засега. Разбира се, съществата също още не са пуснали никакви епидемии. Засега.

 

 

Двамата с Пеги излязоха в коридора.

— Смяташ ли, че умира? — попита я Рон.

— Той отдавна умира, съвсем, съвсем бавно. Но предполагам, че му остава още време. По-корав е, отколкото си мислиш, Рон.

— Възможно е. Но е мъчително да го гледам как гасне. Нямаш представа какъв беше, когато бяхме млади, Пег. Стойката му, походката му, държанието му. Такъв удивителен човек, абсолютно безстрашен, почтен, винаги силен. И винаги прав. Това беше най-поразителното. Спорех с него за нещо, което съм направил, нали разбираш, мъчех се да се оправдая и чувствах, че съм взел правилното решение, а той тихо казваше три-четири думи и ми ставаше ясно, че съм на съвсем погрешен път. Не че го признавах, не. Господи, ще е ужасно да го загубя, Пеги!

— Той няма да умре толкова скоро, Рон. Убедена съм.

— Кой няма да умре? — попита Анс, появил се накуцвайки от един от страничните коридори. Той спря при тях, като дишаше тежко и се опираше на бастуна си. От него се носеше слаб дъх на уиски, въпреки ранния час. Напоследък болният му крак го измъчваше много повече. — Него ли имате предвид? — кимна той към затворената врата на спалнята на Полковника.

— Кого друг?

— Той ще доживее стоте — заяви Анс. — Аз ще умра преди него. Наистина, Рон.

Сигурно бе прав, помисли си Рон. Анс беше на петдесет и шест и изглеждаше поне десет години по-стар. Лицето му бе сиво и подпухнало, помътнелите му очи тънеха в дълбоки сенки, раменете му бяха отпуснати. Като че ли не беше толкова висок, колкото преди. И слабееше. Преди Анс бе строен мъж, в никакъв случай набит — Рон беше набитият брат, — но много мускулест. Сега видимо се сбръчкваше и смаляваше. Отчасти се дължеше на алкохола. Отчасти просто на възрастта. Но несъмнено и на онзи загадъчен мрачен облак от разочарование и недоволство, толкова дълго време обгръщал Анс. По-големият брат, който кой знае защо не беше станал глава на семейството.

— Стига, Анс — колкото може по-искрено каза Рон. — Нищо ти няма, само ти трябва нов ляв крак.

— И сигурно щях да го получа — отвърна Анс, — ако не бяха скапаните същества. Хей, Пол казва, че в Англия наистина успели да убият едно от тях. Каква е вероятността да е вярно?

— Няма основание да смятаме, че не е.

— Значи се започва, а? С контраатаките?

— Съмнявам се — поклати глава Рон. — Не са ни известни подробности за това как са успели да го направят. Но според татко убиецът трябва да е бил много особен — абсолютно безчувствен, истински андроид. Трудно може да се събере армия от такива хора.

— Бихме могли да ги обучим.

— Бихме могли, да. Това ще отнеме доста време. Остави ме да помисля малко, а?

— Той зарадва ли се от убийството?

— Най-вече се чудеше за наказателните мерки. Но да, да, зарадва се. Предполагам. Не го прояви външно.

— Той иска да ги изтребим от лицето на Земята, когато сме готови да го направим — отбеляза Анс. — Целта му винаги е била такава, дори когато твърдяха, че бил стаим пацифист, дори когато намекваха, че главата му била омекнала. Знаеш го. И сега това е единственото, което го крепи — надеждата, че ще доживее да ги види избити до крак.

— Няма да доживее до този момент. Нито пък ние с теб. Но нищо не пречи да се надяваме. И знаеш ли, братле, той винаги си е бил пацифист. Мрази войната. И представата му за предотвратяването й е постоянно да е готов за война. О, той е невероятен човек, нали? Казвам ти, когато са го правили, са строшили калъпа. Не мога да понасям да го виждам как гасне, наистина.

Странен прощален разговор, помисли си Рон. Казваха си неща, които и двамата знаеха от деца. Но като че ли имаха нужда да ги повторят още един път, преди да е станало прекалено късно.

Рон подозираше какво ще последва — вече виждаше влагата в очите на Анс, вече долавяше тежките отекващи акорди на симфоничен акомпанимент — и естествено, миг по-късно чу думите:

— Онова, което наистина ме разчувства, е, че признаваш колко много го обичаш, братле. Знаеш ли, през всички онези години, през които не си говорехте, аз си мислех, че го презираш. Но съм грешал, нали? — „Сега Анс трескаво ще стисне ръката ми. Да, точно така.“ — И още нещо, братле. Искам да ти кажа, ако вече не съм го направил, колко съм щастлив, че с времето ти се промени, колко се гордея, че го постигна, че се помири с баща ни, дойде тук и си такава утеха за него. В крайна сметка ти успя. Признавам, че ме изненада.

— Предполагам, че би трябвало да ти благодаря.

— Особено след като аз… не успях съвсем.

— И това беше изненада — отговори Рон, решил, че няма смисъл да му възразява.

— А не биваше да стане така — почти безразлично продължи Анс. — Просто не ми беше в природата да постигна нещо повече. Наистина. Независимо какво се очакваше от мен. Опитвах, но… е, знаеш какъв бях, братле…

— Зная, разбира се — неясно потвърди Рон и отвърна на ръкостискането. Брат му нежно го погледна със замъглените си очи и закуцука към предната част на къщата.

— Трогателна сцена — отбеляза Пеги. — Той много те обича.

— Предполагам. Той е пиян, Пег.

— Въпреки това. Говореше искрено.

Рон се намръщи.

— Да. Да. Но мразя, когато хората ми казват колко много съм се променил, колко се радвали, че вече не съм онова егоистично копеле. Мразя. Не съм се променил. Нали ме разбираш? Просто през този период от живота си правя неща, които преди не съм искал да върша. Като преместването ми в ранчото. Като това да се оженя за жена като теб, да улегна и да създам семейство. Да се съгласявам с баща ми, вместо автоматично да му се противопоставям. Да поема отговорности, които не са ми по природата. Природата ми е все същата, Пег. Променило се е поведението ми, но не и самият аз. Винаги съм взимал онези решения, които съм смятал за правилни — просто сега са различни, това е всичко. И направо побеснявам, когато хората, особено собственият ми брат, се държат покровителствено и ми дрънкат колко чудесно било, че вече не съм такъв скапаняк като едно време. Разбираш ли ме?

Тази дълга реч не бе типична за него. Пеги стъписано го гледаше.

— Май казах повече, отколкото трябваше, а? — попита той.

— Ами…

— Хей, забрави за това — каза Рон и я погали по бузата. — Страшно се притеснявам за татко, това е всичко. А и за Анс. За това, че и двамата изнемощяват. За пиенето на Анс. За това, че и двамата ще умрат.

— Не — възрази Пеги. — Не говори така.

— Вярно е. Няма да се изненадам и ако Анс си иде пръв. — Той поклати глава. — Бедният стар Анс. Винаги се е опитвал да се превърне в Полковника, но без успех. И в тези си опити изгоря. Защото никой друг не би могъл да е Полковника, освен самия Полковник. Анс не притежаваше неговия интелект, нито всеотдайността и дисциплината му, но се насилваше да се преструва, че е така. Аз поне имах здравия разум да не го правя.

— Наистина ли е толкова болен?

— Дали е болен? Не зная дали е болен, не. Но е свършен човек, Пег. След всички тези години на опити да ръководи Съпротивата, да открие начин да победи съществата заради Полковника, макар че нямаше никакъв начин. Целият му живот отмина в опити да постигне неща, които не искаше, неща, които дори не са възможни. — Рон сви рамене. — Чудя се дали и аз ще стана такъв, когато дойде моят ред: сбръчкан, немощен, съсипан? Не. Не, няма, нали? Аз съм друг човек. Помежду ни няма нищо общо, освен сините очи.

Наистина ли бе така, зачуди се той.

Изведнъж в коридора се разнесе шум, тропане и викове. Появиха се Майк и Чарли, момчетата на Анс, вече по-високи от баща си, по-високи даже от него. Седемнайсетгодишни. Сини Кармайкълови очи, светла Кармайкълова коса. С тях имаше момиче, сигурно онова от Монтерей. Изглеждаше година-две по-голямо от тях.

— Хей, чичо Рон! Лельо Пег! Елате да се запознаете с Елоиз!

Това беше Чарли, онзи с гладкото лице. Когато бяха деветгодишни, братята жестоко се бяха сбили и в резултат Майк получи онзи гневно червен белег на бузата си. Рон често си мислеше, че от страна на Чарли е било много разумно да бележи брат си така. Иначе двамата бяха най-идентичните близнаци, които някога бе виждал, абсолютно еднакви в движенията, Стойката, гласа и мисленето си.

Елоиз беше тъмнокоса, хубава и жизнерадостна: остри скули, малък нос, пълни устни, чудни очи. Дългокрака и с едър бюст. Наистина много красива. За миг в него се разбудиха старите му похотливи инстинкти. „Тя е още дете — строго се смъмри Рон. — А за нея ти си просто безинтересен старец.“

— Елоиз Мичъл, чичо ни Роналд Кармайкъл, леля ни Пеги…

— Приятно ми е — каза тя. Очите й искряха. Прекрасна, да. — Тук е толкова хубаво! Никога не съм била толкова на юг. Обичам тази част от крайбрежието. Не искам да се прибирам вкъщи!

— Тя няма да се прибере — обади се Чарли. А Майк намигна и се засмя.

И после отпрашиха по коридора, за да излязат на слънце извън старата каменна къща.

— Проклет да съм — възкликна Рон. — Мислиш ли, че наистина си я поделят?

— Това не е твоя работа — отвърна Пеги. — Младото поколение прави каквото си иска. Също като нас.

— Младото поколение, да. А ние вече сме задръстените старци. Пред очите ни израства бъдещето на света. Чарли. Майк. Елоиз.

— И нашите Ансън, Леслин, Хедър и Тони. Касандра, Джули и Марк. А скоро и бебето на Стив.

— Бъдещето, което винаги кипи в настоящето. Докато миналото се готви да си иде. Отдавна е така, нали, Пег? И предполагам, че няма да се промени.