Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alien Years, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Силвърбърг

Заглавие: Денят на пришълците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

ISBN: 954-585-032-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1040

История

  1. — Добавяне

3.
След деветнадесет години

Докато чакаше на верандата членовете на съпротивителния комитет да се съберат за ежемесечната си среща, Полковника смяташе, че е буден. Но напоследък лесно пресичаше границата между света на светлината и царството на сенките и докато седеше и бавно се люлееше, потънал в шеметни мечти, той откри, че му е трудно да определи в кое от двете всъщност се намира.

Беше ясен, сух априлски ден след края на един от най-влажните сезони, които си спомняше. Хълмовете тънеха във висока, буйна трева, която скоро щеше да придобие кафеникавата си лятна окраска.

Лоша работа, всичката тази гъста трева. Чудесно гориво за есенния сезон на пожарите.

Пожарите… пожарите…

Сънените мисли на Полковника се понесоха назад през годините и той видя пламтящия Лос Анджелис в деня на пристигането на съществата. Кадрите по телевизията: разгневеното поаленяло небе, подскачащите огнени езици, ужасяващия гигантски черен стълб дим, който се издигаше към стратосферата. Къщите, експлодиращи като фойерверки, бим-бам-бум, квартал след квартал. И смелите малки пожарникарски самолети, които се носеха над опустошенията и се опитваха да се снижат достатъчно, за да направят нещо с товара си от вода и химикали.

Брат му Майк на борда на един от онези самолети… Майк…

Там горе над пожара, провиращ се през коварните топлинни изригвания и вихри…

„Пази се, Майк… моля те, Майк…“

— Всичко е наред, дядо. Тук съм.

Полковника отвори очи. Огледа се наоколо. Нямаше пожари, нямаше дим, нямаше малки самолети. Само огромното безоблачно небе, зелените хълмове и високо светлокосо момче с дълъг червен белег на бузата. Синът на Анс. По-добрият. Полковника забеляза, че се е отпуснал на стола си и ядосано се поизправи.

— Казах ли нещо, момче?

— Повика ме по име. Каза: „Пази се, Майк!“. Но аз не правех нищо, просто те чаках да се събудиш. Сънува ли?

— Може и да съм сънувал, да. Поне наяве. Кое време е?

— Един и половина. Татко ме прати да ти предам, че съпротивителният комитет е готов да започвате.

Вече съвсем буден, Полковника кимна. Но остана седнал на стола си.

Миг по-късно се появи самият Анс и бавно се приближи по настлания с плочи вътрешен двор. Днес накуцваше малко повече от обикновено, помисли си Полковника. Понякога се чудеше дали не е само поза, това куцане на Анс, оправдание за прекомерното пиене. Но още не беше забравил бялата кост, щръкнала от плътта на сина му, след като преди три години конят бе паднал отгоре му на стръмната пътека към кладенеца. Нито пък онзи ужасен час, през който двамата с Рони се мъчеха да почистят раната и да наместят костта, двама самоуки лекари, работещи без помощта на упойка.

— Какво става? — обърна се начумерено Анс към момчето. — Нали ти казах да доведеш дядо си вътре за заседанието?

— Ами, дядо спеше и не ми се искаше да го будя.

— Не спях — възрази Полковника, — само дремех.

— На мен пък много ми приличаше на заспал, дядо. Сънуваше и извика името ми.

— Не неговото — обясни на сина си Полковника. — Името на Майк. Всъщност си мислех за деня на пожара. Спомнях си.

Анс се обърна към младия Майк.

— Има предвид брат си. Онзи, чието име носиш.

— Зная — отвърна момчето. — Онзи, който загинал в борба срещу съществата.

— Загина в борба с пожара, който случайно запалиха съществата. Беше инцидент — уточни Полковника. — Не е едно и също. — Но знаеше, че е безнадеждно. Вече започваха да се носят легенди и след двайсетина-трийсет години никой нямаше да може да различава фактите от измислиците. Е, след двайсет години това вече нямаше да го интересува.

— Хайде — протегна му ръка Анс. — Да влизаме вътре, татко.

Полковника се надигна от стола си колкото можеше по-бързо и отблъсна подадената му ръка.

— Мога и сам — сприхаво се тросна той. Отлично разбираше колко сприхаво го е казал, разбираше също, че напоследък през повечето време се държи така. Не можеше да направи нищо. Беше на седемдесет и четири и обикновено се чувстваше значително по-стар. Не го бе очаквал. Винаги се беше чувствал по-млад от годините си. Но вече нямаше лекарства, които да обърнат назад часовника, както преди петнайсет-двайсет години. А и сегашните лечители най-често бяха хора без специална подготовка, които се консултираха с наличните медицински книги и се надяваха на най-доброто. Така че седемдесет и четири отново беше преклонна възраст, наближаваща края на живота.

Двамата бавно влязоха в къщата, старецът със сковани стави и накуцващият по-млад мъж. Плътен облак от алкохолни пари обгръщаше Анс като шлем.

— Много ли те мъчи кракът? — попита Полковника.

— На пристъпи е. Някои дни боли повече от други. Днес е един от лошите.

— И някоя и друга чашка помага, така ли? Но като че ли не е останало много от старите запаси, а?

— Достатъчно за още няколко години — отвърна Анс. Полковника знаеше, че една сутрин след Голямата епидемия двамата с Рони се бяха спуснали в опустялата Санта Барбара — призрачен град, това беше Санта Барбара сега, обитавана само от неколцина скитници — и бяха отмъкнали по-голямата част от съдържанието на изоставен склад за алкохол. — Предполагам, че ако доживея дотогава, ще направя казан. Поне това не е от забравените изкуства.

— Знаеш ли, иска ми се да не пиеш толкова, сине.

Анс се поколеба за миг преди да отговори и Полковника разбра, че се мъчи да овладее гнева си. Напоследък синът му бързо се гневеше, но изглежда успяваше да се сдържа повече отпреди.

— И на мен ми се иска много неща да са по-различни, но не са — напрегнато каза Анс. — Правим каквото можем, за да доживеем до края на деня… Внимавай с вратата, татко. Ето така. Насам.

 

 

Членовете на съпротивителния комитет — преди няколко години бяха променили името, защото „Освободителна армия“ им се струваше преувеличено — се бяха събрали в трапезарията. При влизането на Полковника всички едновременно се изправиха. Знак на почит към доблестния стар председател, да. Колкото и жалък да беше станал той. В последно време повечето работа вършеше Анс, Анс и Рони. Полковника предпочете да приеме жеста буквално и му отвърна с хладна усмивка и сковано кимане към всеки от тях.

— Господа. Моля, седнете, ако желаете…

Той остана прав. Поне това още можеше. С изправен гръб, както винаги. Застанал пред тях, Полковника вече не се чувстваше толкова онова сънливо старче, което клюмаше на верандата, колкото проницателният военен стратег от миналите десетилетия, енергичният лидер, враг на самоизмамата, липсата на самодисциплина и всички други видове коварна морална разпуснатост.

— Всички ли са тук? — обърна се към Анс той.

— Всички, освен Джакман, който прати съобщение, че не може да получи разрешение за напускане на Лос Анджелис заради внезапна трудова повинност, и Куорлз, чиято сестра изглежда ходи с колаборационист и затова според него е по-добре да не присъства на днешното заседание.

— Сестра му знае ли за неговото участие в Съпротивата?

— Не е ясно — отвърна Анс. — Може би Куорлз трябва да го провери, преди пак да започне да идва.

— Така или иначе, имаме кворум — каза Полковника, като зае свободното място до Анс.

Присъстваха още десет членове на комитета, всички мъже. Сред тях бяха синовете му Анс и Рони, зет му Дъг Ганет и племенникът му Пол: тъй като ранчото се намираше високо и в безопасност на планинския склон, недокоснато от ужасите на епидемията и останало почти незасегнато от промените, сполетели намалялото население на света през последните десет години, местният съпротивителен комитет всъщност представляваше семейна организация на Кармайкълови.

Разбира се, имаше още съпротивителни комитети, и в Калифорния, и навсякъде другаде, освободителни армии, подземни движения и какво ли още не. Но тъй като комуникациите дори само в някогашните Съединени щати бяха толкова хаотични и непредсказуеми, трудно можеха да поддържат редовна връзка с тези малки, тайни групи и лесно се поддаваха на илюзията, че тяхната организация е едва ли не единствената на Земята, продължаваща да поддържа фантазията за бъдеще, свободно от съществата.

Заседанието започна. Събиранията на групата следваха ритуал, строг като тържествена католическа литургия.

Първо призоваване на Божествеността. Кой знае как преди три-четири години бяха възприели този момент и изглежда никой не желаеше да го оспорва. Молитвата винаги произнасяше Джак Хейстингс, бивш делови партньор на Рони от Сан Диего, който скоро след Завоюването се беше обърнал към религията и очевидно хранеше искрена вяра.

Хейстингс се изправи, сключи пръсти и тържествено сведе глава.

— Отче наш, който гледаш от небесата към нашия нещастен свят, молим Те да ни надариш с Твоята мощ и да ни помогнеш да изхвърлим от този Твой свят създанията, които ни го отнеха.

Думите винаги бяха еднакви, приемливи за всички, без сектантска окраска, макар Рони да беше дал на Полковника да разбере, че Хейстингс принадлежи към някаква много странна неоапокалиптична християнска секта, свързана с изпадане в екстаз, говорене на непонятни езици, докосване на змии и други подобни неща.

— Амин — високо каза Рони, половин секунда по-късно последван от Сам Бейкън и всички останали, включително Полковника. Самият Полковник никога не се бе отнасял благосклонно към каквато и да е организирана религиозна дейност, даже във Виетнам, където ежедневно им доставяха чували за трупове, но не беше и атеист, в никакъв случай, а освен всичко това разбираше стойността на официалната церемония за поддържане на структурите на живота по време на криза.

След молитвата идваше „Докладът за осъществения напредък“, обикновено изнасян от Дан Кантели или Анди Джакман и по-подходящо наричан „Доклад за неосъществения напредък“. Той представляваше равносметка на успехите или липсата на успехи от предишното заседание насам, особено по отношение на проникване в кодовете на съществата и придобиване на информация, която можеше да се окаже полезна при евентуален удар срещу завоевателите.

Днес Джакман отсъстваше, затова доклада изнесе Кантели. Той беше нисък, Топчест, непоклатим наглед петдесетина годишен мъж, който преди Завоюването отглеждаше маслини в северния край на долината Санта Инес и продължаваше да го прави. Цялото му семейство, родителите, жена му и петте или шестте му деца бяха умрели по време на Голямата епидемия, но Джакман се бе оженил повторно за мексиканско момиче от Ломпок и имаше четири деца.

Както обикновено, напредък нямаше.

— Известно ви е, че миналия месец в Сиатъл беше направен опит за отклоняване на строго секретни съобщения на съществата към компютърните центрове на Съпротивата. Със съжаление трябва да кажа, че този проект завърши с пълен провал, благодарение на двама продажни боргмана, които разработиха за извънземните специален софтуер за блокиране на проникването. Разбрах, че сиатълските хакери са били засечени и, боя се, унищожени.

— Боргмани! — горчиво измърмори Рони. — Нуждаем се от програма, която да засича и унищожава тях!

Всички в стаята одобрително занимаха.

Озадачен от странната дума, Полковника се наклони към Анс и прошепна:

— Боргмани ли? Какви са тези боргмани, по дяволите?

— Колаборационисти — отвърна синът му. — От най-гадните, защото не само работят за съществата, но и активно им помагат и съдействат.

— Искаш да кажеш, че вършат някаква компютърна работа, така ли?

Анс кимна.

— Те са компютърни специалисти, които показват на съществата по-ефикасни начини да ни шпионират и ги учат да не позволяват на нашите хакери да проникват в компютрите им. Рони ми обясни, че името произхождало от някакъв европеец, който пръв проникнал в извънземната компютърна мрежа и им предложил услугите си. Тъкмо той им показал как свързват персоналните ни компютри с техните сървъри, за да ни контролират по-лесно.

Полковника тъжно поклати глава.

Боргмани. Предатели. Винаги имаше такива, през всяка историческа епоха. Някакъв неизкореним дефект в човешката природа. Той съхрани думата в паметта си.

Появяваше се нов речник, разбираше Полковника. Също както във Виетнам се бяха родили нови думи, които днес не помнеше никой друг, освен старци като него, Завоюването изглежда създаваше свой собствен жаргон. Същества. Боргмани. Колаборационисти. Макар че последната дума всъщност идваше от дните на Втората световна война, изтупана от праха и отново върната в употреба.

Кантели довърши доклада си. Изправи се Рони и започна своя, който се отнасяше до любимата идея на Полковника, създаването на нелегални образователни центрове с цел да внушат у по-младото поколение желание за възраждане на човешката цивилизация. Полковника го наричаше „вътрешна съпротива“: поддържане на старите патриотични традиции, вярата в Божията помощ, решителността да предадат на бъдещите американци нещо от старите американски ценности, така че когато най-после отхвърлят съществата от гърба си, все още да имат някакъв спомен какво е било преди идването им.

Полковника отлично съзнаваше каква ирония се крие в това да поставят Рони начело на проект, свързан с идеи като Божията помощ и старите патриотични традиции. Но вече нямаше енергията сам да се заеме с това, нито пък Анс изглеждаше способен да го свърши, а Рони беше проявил желание с искрен, макар и подозрителен ентусиазъм. Сега красноречиво и разпалено разказваше за изпращането на инструкции до новоорганизираните групи в Сакраменто, Сан Франциско, Сан Луис Обиспо и Сан Диего. Думите му звучаха така, помисли си Полковника, като че ли наистина вярваше в смисъла на усилията им.

А смисъл имаше. Имаше. Дори в този странен нов свят на боргмани и колаборационисти, в който хората сякаш се надпреварваха да предлагат услугите си на съществата. Човек трябваше да продължава да се бори за онова, в чиято правота е убеден, каза си Полковника. Също както през тяхната епоха на преходни думи от онази злощастна война, въпреки всичко имаше принципни основания за решителни действия, насочени към възпиране на настъплението на империалистическия комунизъм. Колкото и глупава да бе американската намеса във Виетнам.

Заседанието течеше нормално; Полковника видя, че Рони е седнал на мястото си и думата е взел Пол, който говореше за някакво ново начинание. Все още зареян някъде в началото на седемдесетте години, Полковника погледна към племенника си и се намръщи. Сякаш за пръв път забелязваше, че Пол вече не прилича на младеж. Като че ли не го беше виждал от много години, макар Пол да живееше в ранчото вече цяло десетилетие. Дълго време той удивително приличаше на покойния си баща Лий, но вече не: гъстата му тъмна коса бе посивяла и оплешивяла на челото, гладкото му овално лице се беше издължило и покрило с дълбоки успоредни бръчки, а очите му, преди греещи от жажда за знания, бяха изгубили стария си блясък.

Колко остаряло изглеждаше момчето, колко изхабено и уморено! Момчето! Какво момче? Пол вече бе най-малко на четирийсет. Лий беше умрял на трийсет и девет, обречен завинаги да остане млад в паметта на Полковника.

Пол говореше нещо за последното постижение на Съпротивата: преброяване на всички извънземни на Земята, извършено от някакъв негов колега от университетските дни, когато бе блестящ млад професор по компютърни науки. През последните осемнайсет месеца колегата му, който участвал в организация на Съпротивата в Сан Диего и който бил специалист по статистика — Полковника беше пропуснал името му, но това нямаше значение, — събрал, пресял, сравнил и анализирал купища отделни разузнавателни съобщения от далечните кътчета на света и стигнал до заключението, че всички същества, които в момента се намирали на Земята, наброявали…

 

 

— Извинявай — прекъсна го Полковника, объркал се в последвалия порой от изводи и заключения на племенника му, — би ли повторил броя им, Пол?

— Деветстотин, плюс-минус няколко. Нали разбираш, говоря само за онези с огромно, тръбовидно тяло, за лилавите сепии с петната, които всички приемат за господстващ вид. Не сме се опитвали да изчисляваме броя на другите два вида, призраците и чудовищата. Те изглеждат по-многобройни, но…

— Почакай — каза Полковника. — Това ми звучи съвсем безумно. Как е възможно някой да преброи съществата, след като те обикновено се крият в щабовете си, а и като че ли човек изобщо не е в състояние да ги различи едно от друго?

Тези думи предизвикаха известно мърморене в стаята.

— Току-що отбелязах, чичо Ансън — със странно внимателен глас отвърна Пол, — че числата са съвсем приблизителни и са резултат от статистически анализ, но се основават на много внимателни наблюдения на известните движения на доминиращите същества. Изчисленията не са съвсем прецизни — предполагам, че си пропуснал този момент, преди малко споменах, че извънземните спокойно може да са с петдесет до сто повече, — но сме убедени, че са достатъчно близки. Със сигурност не може да са повече от хиляда.

— И само хиляда пришълци са завладели цялата Земя, така ли?

— Очевидно. Съгласен съм, че тогава изглеждаха повече. Но явно е било илюзия. Нарочно внушено преувеличение.

— Не вярвам на тези изчисления — упорито отвърна Полковника.

— Въпросът е, Ансън — също толкова търпеливо и внимателно, колкото Пол, каза Сам Бейкън, — че даже изчисленията да грешат с двеста-триста процента, на планетата може да има само няколко хиляди същества от господстващия вид. Което повдига въпроса за кампания, насочена към изтощаването им, програма за постоянно избиване, която след време ще доведе до унищожаването на…

— Избиване ли? — ужасено извика Полковника и скочи от стола си като ракета.

— Партизанска война, да — отвърна Бейкън. — Както казах, кампания, насочена към изтощаването им. Към избиването им едно по едно със снайперистки атаки, докато…

— Почакай малко — прекъсна го Полковника. — Просто почакай. — Той внезапно се разтрепери. Внезапно усети, че коленете му омекват. Олюля се и заби пръсти в рамото на Анс. — Не ми харесва посоката, в която сте се насочили. Сериозно ли смятате, че сме готови да предприемем програма за… за…

Започна да заеква. Всички гледаха към него с неспокоен вид. Полковника остана с мъглявото впечатление, че не разискват за пръв път този въпрос.

Нямаше значение. Трябваше да им попречи. Чу нечий шепот, но продължи:

— Нека за момента не обсъждаме факта, че доколкото ни е известно, засега никой не е успял да убие дори само едно същество, а вие тук говорите за избиването на всичките, бам-бам-бам. Навярно преди да продължим би трябвало да поискаме мнението на генерал Бракънбридж и генерал Къмсток.

— Бракънбридж и Къмсток са мъртви, татко — напомни му Анс по същия любезно снизходителен начин, по който днес се обръщаха към него всички.

— Мислиш ли, че не ми е известно? Умряха по време на Епидемията, и двамата, а Епидемията, напомням ви, представляваше наказателна мярка на съществата заради денвърската лазерна атака, която така или иначе не постигна нищо. Сега искате да пратите снайперисти, които едновременно да започнат да стрелят по съществата, без да се замисляте какво ще направят с всички ни, ако убием дори само едно от тях. Навремето се борих с тази идея, ще се боря с нея и днес. Прекалено рано е да правим такива опити. Щом предишния път избиха половината население на Земята, как ще реагират сега?

— Няма да избият всички ни, Ансън — обади се някой от отсрещната страна на масата. Хейстингс, Фал Фолкънбърг, един от двамата. — Предишния път ни пратиха Епидемията като предупреждение да не опитваме повече глупости. И ние се спотаихме. Но няма да ни избият, даже да ги ударим отново. Прекалено много се нуждаят от нас. Ние сме тяхната работна ръка. Нещата ще загрубеят, да. Но не чак толкова.

— Защо си толкова сигурен? — попита Полковника.

— Не съм. Но нова Епидемия със сигурност ще ни изтреби до крак. Мисля, че не искат това. Съгласен съм, има риск. Но ние можем да ги избием. Били само деветстотин, казва Пол, може би хиляда. Ще очистим всичките едно по едно и ще освободим Земята. Крайно време е. Кога, ако не сега?

— Някъде в космоса има цяла планета същества — възрази Полковника. — Ако очистим няколко, те ще пратят още повече на тяхно място.

— От четирийсет светлинни години разстояние ли? Това ще отнеме време. — Този път определено говореше Фолкънбърг, фермер от Санта Мария със здрава челюст, ледени очи и буен нрав. — Междувременно ние ще се приготвим за следващото им посещение. И когато пристигнат…

— Безумие — кухо каза Полковника и се отпусна на стола си. — Пълна лудост. Не разбирате най-важното за действителното ни положение.

Трепереше от гняв. В лявото му слепоочие сякаш кънтеше камбана. Всички се бяха смълчали, тишина, която излъчваше странно, почти електрическо напрежение.

После я наруши глас, който се разнесе от отсрещната част на стаята.

— Питам те, Ансън… — Полковника погледна натам: говореше Кантели. — Питам те, що за съпротивително движение сме според теб, щом не смеем да се съпротивляваме?

— Точно така! Точно така! — Отново Фолкънбърг.

Полковника понечи да отговори, но осъзна, че не е сигурен в отговора си, макар да знаеше, че трябва да е убедителен. И не каза нищо.

— Всъщност в душата си той винаги е бил пацифист — измърмори някой. Гласът звучеше далечно, неопределено. Полковника нямаше представа на кого принадлежи. — Мрази съществата, но още повече мрази войната. И дори не забелязва противоречията в собствените си думи. Що за войник е това?

„Не — изкрещя Полковника, макар че от устните му не се изтръгна нито звук. — Не е така. Не е така.“

— Обучили са го както трябва — прибави някой друг. — Но е бил във Виетнам. Това те променя, да изгубиш войната.

— Според мен причината не е в това — обади се трети глас. — Просто е ужасно стар. Напуснало го е всякакво желание за борба.

Наистина ли говореха тези неща в негово присъствие, зачуди се той. Или просто си представяше?

— Хей, почакайте малко, по дяволите! — извика Полковника и се опита отново да скочи на крака, но не успя. Усети, че някаква ръка го стиска за китката. После още една. Анс и Рони, застанали от двете му страни.

— Татко… — със същия онзи мек, внимателен, снизходителен глас каза Анс. — Може би ти трябва малко свеж въздух? Това винаги ободрява човек, не мислиш ли?

 

 

Отново навън. Топлото пролетно слънце, тучните зелени хълмове. Малко свеж въздух, да. Това винаги действа благотворно. Човек се ободрява.

На Полковника му се виеше свят. Чувстваше се много слаб.

— Просто се успокой, татко. Бързо ще ти мине.

Рони. Добро момче, Рони. Вече също толкова солиден, колкото Анс, може би даже повече. Беше започнал живота си зле, но през последните няколко години бе претърпял чудотворно преображение. Разбира се, всичко това се дължеше на Пеги. Тя го накара да улегне, да се поправи.

— Не ме дразни, ще се оправя — отвърна Полковника. — Ти се върни вътре, Рон. Гласувай от мое име на заседанието. Продължавай да настояваш срещу акцията.

— Ясно. Добре. Тук… ти остани тук, татко…

Мислите му започнаха да се проясняват.

Безнадеждна работа. Познаваше гласа на сляпата решителност, въпреки всякаква логика, щом го чуеше. Все същата стара история: виждаха светлината в края на тунела или поне така им се струваше. И затова щяха, Полковника го знаеше, да повторят денвърската грешка, каквито и аргументи да им изложеше. И отново щяха да постигнат катастрофалния денвърски резултат.

И все пак, и все пак Кантели имаше право: как можеха да се наричат Съпротива, щом изобщо не се съпротивляваха? Защо бяха тези безкрайни, безполезни съвещания? Какво чакаха? Кога щяха да нанесат удар? Нима тяхната цел не бе да избавят света от тези загадъчни нашественици, които като нощни крадци бяха лишили човешкото съществувание от всякакъв смисъл, без да дадат каквото и да е обяснение?

„Да. Това беше целта. Ние трябва да избием всички им и да си върнем света.

В такъв случай защо да бавим началото на борбата? Нима ставаме по-силни с изтичането на годините? Нима съществата отслабват?“

Покрай него прелетя колибри, кратък зелено-червен проблясък, не много по-голям от пеперуда. Високо в небето кръжаха два сокола, тъмни силуети на ослепително яркия небесен фон. Отнякъде се бяха появили две малки деца, момче и момиче, и мълчаливо го наблюдаваха. Шест-седем годишни: за миг Полковника се обърка и ги помисли за Пол и Хелена, но после си напомни, че племенниците му отдавна са възрастни хора. Това момче бе най-малкият му внук, синът на Рони. Последен модел Ансън Кармайкъл, петият, който носеше това име. Ами момиченцето? Джил, нали, дъщерята на Анс? Не. Твърде малка беше. Трябваше да е дъщерята на Пол, предположи Полковника. Как ли се казваше? Касандра? Саманта? Нещо подобно.

— Важното е — каза им той, като че ли възобновяваше разговор, прекъснат само преди минута, — никога да не забравяте, че американците са били свободен народ и когато пораснете и имате деца, трябва да ги възпитате да вярват в това.

— Само американците ли? — попита момченцето, малкият Ансън.

— Не, и други. Не всички. Някои народи никога не са познавали свободата. Но ние я познавахме. Предполагам, че сега можем да си позволим да мислим само за Америка. Другите ще трябва да се освободят сами.

Гледаха го странно, с широко отворени очи, напълно озадачени. Нямаха представа за какво говори. Самият той изобщо не бе сигурен, че думите му имат някакъв смисъл.

— Не знам как ще го постигнем — продължи Полковника. — Но никога не бива да забравяме, че някой ден ще го постигнем. Трябва да има начин, но още не сме го открили. И междувременно, докато чакаме, не трябва да допуснете идеята за свободата да потъне в забрава, деца. Трябва да запомните какви сме били някога. Чувате ли ме?

Озадачени, смутени лица. Не го разбираха, беше убеден в това. Може би бяха прекалено малки? Не. Не. Трябваше да са достатъчно големи, за да възприемат тези идеи. Той определено ги бе разбирал, когато беше на тяхната възраст и баща му обясняваше причините за войната в Корея. Но тези две хлапета не познаваха друг свят. Нямаха основа за сравнение, за да асимилират концепцията за „свобода“. И така, с напредването на времето онези, които си спомняха стария свят, щяха да отстъпят мястото си на тези деца и тази концепция щеше завинаги да бъде изгубена.

Наистина ли?

Ако никой не вдигнеше ръка срещу съществата, да, това със сигурност щеше да се случи. Трябваше да се направи нещо. Нещо. Нещо. Но какво?

В момента не можеха да направят нищо. Толкова пъти го беше повтарял: „Светът е играчка в ръцете на съществата. Те са всесилни, а ние сме слаби“. И следователно положението най-вероятно щеше да се запази, докато някак — не можеше да си представи как — успееха да променят нещата. И тогава, след като бяха чакали достатъчно дълго, след като бъдеха готови да нанесат удар, щяха да го направят и да победят.

Нима не бе така?

 

 

Ако знаеше какво да търси, човек все още можеше да забележи призрачните букви над входа на някогашния ресторант, бледозеленикавите очертания на думите, които преди бяха изписани със златна боя: „ХАН’С МОГУЛ ПАЛАС“. Старата люлееща се реклама, която някога висеше над вратата, все още лежеше в ъгъла сред купища натрошени чинии и тенджери.

Но самият ресторант го нямаше, отдавна го нямаше, жертва на Голямата епидемия, както и бедният тъжен Халим Хан, вечно изтощеният дребен мъж с кафеникава кожа, който за десет години някак си беше успял да спести пет хиляди лири от заплатата си като мияч на чинии в хотел „Лъв и еднорог“ и навремето, когато Англия имаше кралица и нейното име бе Елизабет, ги бе използвал за непретенциозно ресторантче, за да спаси себе си и семейството си от отчаяна бедност. Халим умря четири дни след началото на епидемията в Солсбъри. Но и без нея туберкулозата, която вече разяждаше гърдите му, сигурно съвсем скоро щеше да го убие. Или просто шокът, позорът и мъката от ужасната смърт на дъщеря му Ясмина в склада над ресторанта при раждането на копелето на дългокракото английско момче Ричи Бърк, бъдещия предател, бъдещия колаборационист.

Втората дъщеря на Халим, мъничката Лийла, също умря от епидемията три месеца след баща си и два дни преди шестия си рожден ден. Що се отнасяше до по-големия брат на Ясмина, Халид, той беше мъртъв от две години преди това, пребит до смърт в една съботна нощ по времето, известно като Безредиците, от банда дългокоси тийнейджъри, които изляха английския си гняв, за да изразят негодуванието си от завладяването на Земята, като се позабавляват с малко погроми над пакистанците в града.

От цялото семейство оцеля единствено Айша, жилавата и неуморна втора съпруга на Халим. Епидемията засегна и нея, но тя се оказа една от късметлиите, една от онези, които успяха да се преборят с болестта и да продължат живота си в новия преобразен и смален свят. Но вече не можеше да се грижи сама за заведението, пък и по време на Епидемията бяха умрели три четвърти от населението на Солсбъри и вече нямаше нужда от пакистански ресторант.

Айша си намери други занимания. Тя продължи да живее в постепенно рушащата се сграда и се издържаше по различни импровизирани начини в тази епоха, през която националните валути бяха престанали да означават нещо и навсякъде циркулираха странни нови видове пари. Айша чистеше и переше при онези хора, които все още имаха нужда от такива услуги, готвеше на възрастни хора, прекалено немощни, за да го правят сами. От време на време, когато изтегляха номера й в трудовата лотария, работеше в крайградската фабрика на съществата и оплиташе тънки нишки цветна тел в неразбираеми сложни механизми.

А когато останеше съвсем без работа, Айша се отдаваше на шофьорите на камиони, които минаваха през Солсбъри, разтваряше яките си, мускулести бедра в замяна на купони за храна, корпоративни акции или някой от новите видове пари. Ако имаше друг избор, не би го правила. По същия начин обаче не беше искала извънземното нашествие, преждевременната смърт на съпруга си, Лийла и Халид, нито пък ужасните мъки на Ясмина в склада над ресторанта, но никой не я бе питал за тези неща. Айша трябваше да яде, за да оцелее и затова, когато се налагаше, се продаваше на шофьорите и толкова.

Що се отнасяше до това защо трябваше да оцелее, защо изобщо си правеше труда да се бори за живот в свят, изгубил всякакъв смисъл и надежда, отчасти борбата за оцеляване беше заложена в гените й, но причината най-вече бе, че не е сама. От развалините на семейството й беше останало дете, за което трябваше да се грижи — нейният внук, бебето на Ясмина, Халид Халим Бърк, копелето. Халид Халим Бърк също оцеля след Епидемията. Това бе една от грозните иронии на наказанието за денвърската лазерна атака — бебетата под шест месеца рядко се заразяваха от болестта. В резултат на Земята бяха останали безброй здрави, но осиротели деца.

Той беше здрав, да, този Халид Халим Бърк. Въпреки всички лишения на онези ужасни години, въпреки липсата на храна и гориво, въпреки локалните епидемии от болести, някога смятани за почти изчезнали, Халид растеше като високо и силно момче. Притежаваше майчината си жилавост, бащините си дълги крака и изяществото на танцьор. И бе красив. Имаше златистокафява кожа, блестящи синьо-зелени очи, гъста, лъскава и къдрава бронзова коса с великолепен евразийски оттенък. И в скръбта, която изпълваше живота на Айша, той осветяваше мрака наоколо й като мощен фар.

Нямаше истински училища, вече не. Доколкото можеше, Айша сама учеше малкия Халид. Въпреки че не беше получила добро образование, тя знаеше да чете и пише и измолваше или заемаше от тук-там различни книги за него. Намери жена, която разбираше от аритметика, и търкаше подовете й в замяна на уроци за Халид. В южния край на града имаше старец, който знаеше Корана наизуст, и макар че не бе особено религиозна, веднъж седмично пращаше момчето при него да изучава исляма. В крайна сметка, внукът й беше наполовина мюсюлманин. Не се чувстваше отговорна за християнската му половина, но не искаше да го остави без съзнанието, че някъде — някъде! — има бог, известен като Аллах, бог на справедливостта, милостта и милосърдието, на когото дължат покорство и че също като всички хора, накрая ще се изправят пред този бог в деня на страшния съд.

 

 

— Ами съществата? — попита я Халид. Тогава бе на шест години. — И те ли ще бъдат съдени от Аллах?

— Съществата не са хора. Те са джинове.

— Аллах ли ги е създал?

— Аллах е създал всичко на небето и Земята. Нас е направил от глина, а джиновете — от бездимен огън.

— Но съществата са ни донесли зло. Защо Аллах създава зли неща, щом е бог на милостта?

— Съществата — неловко отвърна Айша, като съзнаваше, че и по-мъдри глави от нейната напразно са се мъчили с този въпрос, — вършат зло. Но самите те не са зли. Просто са оръдия на Аллах.

— Кой ги е пратил при нас, за да вършат зло? — попита Халид. — Що за бог е онзи, който праща зло на собствения Си народ, Айша?

Отговорите вече не бяха по силите й, но тя прояви търпение.

— Никой не разбира делата на Аллах, Халид. Той е единственият Бог и ние сме само мравки пред него. Щом ни е пратил съществата, значи е имал сериозни основания и ние нямаме право да ги оспорваме. — „А също ни е пратил болести — помисли си Айша, — глад, смърт, английски момчета, които убиха на улицата вуйчо ти Халид, и дори английското момче, което те създаде в корема на майка ти и после избяга. Аллах ни е пратил и всички тези неща.“ Но после си напомни, че ако Ричи Бърк не се бе промъкнал в дома им, за да спи с Ясмина, сега това красиво дете нямаше да стои пред нея. Понякога от злото се раждаше добро. Кои бяха те, че да искат обяснение от Аллах? Може би дори съществата им бяха пратени за тяхно добро.

Може би.

 

 

През цялото това време нямаше нито вест от бащата на Халид. Предполагаше се, че е избягал, за да се присъедини към армията, която се бореше срещу съществата, но Айша никога не бе чувала за такава армия, където и да е по света.

После, скоро след седмия рожден ден на момчето, когато следобед се върна от седмичния си урок по Корана в дома на стария Искандер Мустафа Али, Халид завари в стаята при баба му да седи непознат бял мъж с гъста и рошава къдрава руса коса и почти безплътно лице с две студени, остри синьо-зелени очи, които гледаха от него като от маска. Кожата му беше толкова бледа, че Халид се зачуди дали в тялото му има някаква кръв. Странният бял мъж седеше на креслото на баба му. Айша изглеждаше много нервна и странна. Никога не я бе виждал такава, с блестящи капчици пот по челото и силно стиснати устни.

— Знаеш ли кой съм аз, момче? — попита белият мъж, като се отпусна назад и кръстоса ужасно дългите си крака.

— Откъде да знае? — тросна се баба му.

Белият мъж погледна към нея.

— Остави аз да говоря, ако не възразяваш. — После отново се обърна към Халид: — Ела тук, момче. Застани пред мен. Я какъв си красавец. Как се казваш, момче?

— Халид.

— Халид. Кой те кръсти така?

— Майка ми. Тя е умряла. Нося името на вуйчо си. И той е умрял.

— Умрели са страшно много хора, които преди са били живи, да. Е, Халид, аз пък се казвам Ричи.

— Ричи — съвсем тихо повтори момчето, защото вече започваше да се досеща.

— Ричи, да. Някога чувал ли си за човек на име Ричи? Ричи Бърк.

— Моят… баща. — Още по-тихо.

— Тук позна! Печелиш голямата награда! Не само красавец, а и умник! Е, какво друго може да се очаква, а? Ето ме, момче, твоят отдавна изчезнал баща! Ела тук и дай на своя отдавна изчезнал баща една целувка.

Халид неуверено погледна към Айша. Лицето й продължаваше да лъщи от пот и беше много бледо, почти болнаво. След миг тя лекичко кимна.

Той направи половин крачка напред и мъжът, който бе негов баща, го хвана за китката, грубо го придърпа и го притисна към себе си. Не го целуна, само потърка бузата си в неговата и твърдата четина болезнено одраска кожата на детето.

— Ето, момче. Върнах се, нали разбираш? Нямаше ме седем нещастни години, но сега се върнах и ще живея с теб, и ще ти бъда баща. Можеш да ми викаш „татко“.

Халид смаяно го зяпна.

— Давай. Направи го. Кажи: „Много се радвам, че се върна, татко“.

— Татко — мъчително изрече Халид.

— И останалото, ако обичаш.

— Много се радвам… — Момчето замълча.

— Че се върнах.

— Че се върна…

Татко.

Халид се поколеба.

— Татко — накрая каза той.

— Какво послушно момче! След време ще ти стане по-лесно. Кажи ми, някога мислил ли си си за мен, момче?

Халид отново погледна към Айша. Тя скришом кимна.

— От време на време, да — дрезгаво отвърна детето.

— Само от време на време ли? Това ли е всичко?

— Ами, почти никой няма баща. Но понякога срещах деца, които имат, и тогава си мислех за теб. Чудех се къде си. Айша ми е казвала, че си отишъл да се бориш със съществата. Така ли е, татко? Бил ли си се с тях? Убивал ли си някое същество?

— Не ми задавай тъпи въпроси. Кажи ми, момче, фамилията ти Бърк ли е или Хан?

— Бърк. Халид Халим Бърк.

— Когато не ми викаш „татко“, се обръщай към мен с „господине“. Кажи: „Халид Халим Бърк, господине“.

— Халид Халим Бърк, господине. Татко.

— Или едното, или другото. Не и двете. — Ричи Бърк се изправи от стола си и тялото му като че ли се разгъна на части, една по една. Беше невероятно висок и ужасно слаб. Огромният му ръст се подчертаваше от мършавостта му. Макар и едър за възрастта си, Халид се чувстваше съвсем дребен до него. Хрумна му, че този мъж изобщо не е негов баща, че дори не е човек, а някакъв демон, джин, джин, пуснат от бутилката, както в историята, която му бе разказал Искандер Мустафа Али. Той запази мисълта за себе си. — Добре — кимна Ричи Бърк. — Халид Халим Бърк. Харесва ми. Синът трябва да носи бащиното си име. Но без това Халид Халим. Отсега нататък името ти ще е… хм… Кендъл. Галено, Кен.

— Халид се е казвал…

— … Вуйчо ти, да. Е, вуйчо ти е мъртъв. Всъщност почти всички са мъртви, Кени. Кендъл Бърк, хубаво английско име. Кендъл Хамилтън Бърк, почти същите инициали, само че английски. Какво ще кажеш, момче? Какъв си красавец, Кени! Ще те науча на някои неща, да. Ще те направя истински мъж.

 

 

„Ето ме, момче, твоят отдавна изчезнал баща!“

Халид не знаеше какво е да имаш баща, нито пък се замисли сериозно над тази нова идея. Не познаваше и омразата, защото Айша беше спокойна и стабилна жена, прекалено трезва, за да губи време или ценна енергия да мрази каквото и да е, и Халид бе наследил характера й. Но Ричи Бърк, който научи Халид какво е да имаш баща, му даде да разбере и какво е да мразиш.

Ричи се настани в спалнята на Айша, а нея прати да спи в някогашната стая на Ясмина. Тя отдавна се беше порутила, но те я почистиха, изпъдиха паяците, залепиха върху счупените стъкла на прозорците мушама и заковаха разместените дъски на пода. Айша сама пренесе там скрина си, подреди отгоре му снимките на покойните членове на семейството си и покри олющените места по стените с две от старите си сарита, които вече не носеше.

Беше много странно да живеят с Ричи. Това бе невероятна промяна, поразително натрапване на извънземна форма на живот, в някои отношения със също толкова шокиращо въздействие, колкото и пристигането на съществата.

През по-голямата част от деня той отсъстваше. Работеше в съседния град Уинчестър и пътуваше дотам с малък кафяв автомобил отпреди Завоюването. Халид никога не беше ходил в Уинчестър, макар че майка му бе купувала оттам хапчетата, предназначени да попречат на неговото зачеване. Момчето не познаваше друго място, освен Солсбъри, не беше виждало даже Стоунхендж, който и без това вече представляваше територия на съществата, а не туристическа забележителност. Напоследък малцина от Солсбъри пътуваха закъдето и да е. Единици имаха коли заради дефицитния бензин, но Ричи като че ли никога нямаше такъв проблем.

Понякога Халид се чудеше какво работи баща му, но го попита само веднъж. Едва изрече думите, когато дългата ръка на Ричи светкавично го зашлеви през лицето, разцепи долната му устна и по брадичката му се стече струйка кръв.

Момчето смаяно политна назад. Никога не го бяха удряли. Не му беше хрумвало, че някой може да го направи.

— Никога повече не ми задавай този въпрос! — извисил се като планина над него, каза баща му. Ледените му очи бяха още по-студени. — Какво правя в Уинчестър не е нито твоя работа, нито на когото и да е друг, чуваш ли ме, момче? Това си е само моя работа. Само моя работа.

Халид докосна разцепената си устна и поразено погледна към баща си. Не го болеше много, но изненадата, шокът — те все още отекваха в съзнанието му. И продължиха да отекват още дълго време.

Никога повече не попита за работата на баща си, да. Но получи още удари, още много, всъщност — почти постоянно. Ричи изразяваше раздразнението си единствено с бой. А трудно можеше да се предвиди какво ще го раздразни. Например всякаква намеса в личните му работи. Веднъж, докато разговаряше с баща си в неговата спалня и му разказваше за кървава схватка между две момчета, на която беше присъствал, Халид разсеяно докосна облегнатата на стената до леглото китара и подръпна една-единствена струна — нещо, което му се искаше да направи от месеци, — и мигновено, още преди вибриращият звук да заглъхне, Ричи силно го блъсна в стената. „Дръж си мръсните пръсти надалеч от този инструмент, момче!“ — извика баща му и оттогава насетне Халид не докосна китарата. Друг път Ричи го удари за това, че е прелиствал списанието със снимки на голи жени, което беше оставил на кухненската маса, или че го е гледал прекалено дълго, докато се бръсне пред огледалото. С времето Халид се научи да стои на разстояние от баща си, но въпреки това получаваше плесници за едно-друго, а понякога и без никаква причина. Ударите рядко бяха толкова силни, колкото първия път, и никога не го шокираха така. Но все пак си бяха удари и той ги запазваше в някакво тайно кътче на душата си.

Ричи биеше и Айша — когато вечерята закъснееше, когато прекалено често готвеше овнешко къри или му се стореше, че му противоречи за нещо. Фактът, че някой може да посмее да вдигне ръка срещу баба му, шокираше Халид повече от всичко останало. Първия път, когато се случи, тримата вечеряха. До ръката на момчето лежеше голям кухненски нож и то със сигурност щеше да посегне към него, ако въпреки собствената си ярост, унижение и болка, с разярен, пламтящ поглед Айша не му показа в никакъв случай да не го прави. Халид се овладя и оттогава се сдържаше всеки път, щом Ричи удряше баба му. По някакъв заобиколен път трябваше да е наследил това умение от вечно търпеливите си предци, от изчезващия в тъмното минало род на потиснати азиатски селяни, от който произхождаше. Животът с Ричи ежедневно му предоставяше възможност да усъвършенства това умение, да го превърне в изящно изкуство.

Баща му изглежда нямаше много приятели, поне не такива, които да му идват на гости. Халид познаваше само трима.

Понякога го посещаваше мъж на име Арч, по-възрастен от него и с мазни кичури коса, които се спускаха от голямо плешиво петно на темето му. Той винаги носеше бутилка уиски и двамата с Ричи сядаха в спалнята, затваряха вратата и тихо разговаряха или пееха груби песни. На следващата сутрин Халид откриваше празната бутилка на пода в коридора. Момчето я скриваше сред останките от ресторанта зад къщата, макар че нямаше представа защо.

Единственият друг мъж, който гостуваше на баща му, се казваше Сид, имаше сплескан нос, удивително дебели пръсти и миришеше толкова отвратително, че зловонието се усещаше и на следващия ден. Веднъж, когато Сид беше там, Ричи излезе от стаята си, повика Айша, затвори вратата след нея и тя остана вътре чак докато момчето заспа. Не я попита какво се е случило. Някакъв инстинкт му подсказваше, че е най-добре да не знае.

Имаше и една жена, Уенди, висока, мършава, с дълго конско лице, много лоша кожа и червеникава права коса. Тя идваше от време на време на вечеря и Ричи винаги искаше Айша да приготвя английско ястие, агнешко или телешко печено, а не някое от нейните пикантни пакистански кърита. След храна Ричи и Уенди се затваряха в спалнята и повече не се появяваха, а отвътре се разнасяха звуците на китара и смях, следвани от викове, стонове и пъхтене.

Веднъж посред нощ, когато Уенди бе там, Халид стана, за да иде до тоалетната и се сблъска с нея в коридора, чисто гола под лунната светлина, дълга бяла призрачна фигура. Дотогава никога не беше виждал гола жена, поне на живо, а само снимките в списанието на Ричи, но той я погледна спокойно, с онова дълбоко търпение в лицето на всякаква изненада, което толкова майсторски бе усъвършенствал след появата на баща си. Очите му се плъзнаха от дългите, слаби крака, които продължаваха ли, продължаваха нагоре, спряха се за миг върху странния триъгълник от къдрави косми в основата на плоския й корем, издигнаха се към заоблените малки гърди, разположени високо и раздалечени една от друга, и накрая стигнаха до лицето й, което под лунните лъчи придобиваше неочаквана миловидност, ако не действителна красота, макар че преди това Уенди винаги му бе изглеждала ужасяващо грозна. Тя като че ли не се разсърди, че я оглежда толкова подробно, а му се усмихна и му намигна. После почти кокетно прокара ръка през разрошената си коса и му прати въздушна целувка, докато минаваше покрай него към тоалетната. Това беше единственият път, когато приятел на Ричи се държеше мило с него — всъщност единствения път, когато някой изобщо му обръщаше внимание.

Но животът с Ричи не бе ужасен във всяко отношение. Имаше си и добрите страни.

Една от тях представляваше самата близост до такава сила и енергия: Халид би използвал думата „мъжественост“, ако изобщо знаеше за съществуването й. Той беше прекарал целия си кратък живот сред хора, които не надигаха глава и покорно живееха жалкия си живот, хора като търпеливата, отрудена Айша, която се примиряваше с положението и никога не се оплакваше, като сбръчкания стар Искандер Мустафа Али, който разбираше, че Аллах определя всичко и че човек няма друг избор, освен да се подчинява, като кротките, затворени англичани от Солсбъри, които бяха преживели Завоюването, Великата тишина, Безредиците и Епидемията и бяха готови да се отнесат като истински англичани към очакващите ги нови ужаси.

Ричи обаче беше различен. В него нямаше нищо пасивно. „Ние правим живота си такъв, какъвто ни харесва, момче — постоянно повтаряше той. — Сами пишем съдбините си. Всичко е просто скапано телевизионно шоу, чаткаш ли, Кени?“

Това бе нещо абсолютно ново за Халид: че човек всъщност е в състояние сам да управлява съдбата си, че може да казва „не“, „да“ или „не в момента“ и че ако иска нещо, трябва просто да се пресегне и да го вземе. Момчето не искаше нищо, но го очароваше самата идея, че ако измисли какво му се иска, няма проблем да го получи.

Освен това, въпреки цялата си грубост, въпреки ругатните, ритниците и шамарите, когато пийнеше повечко, Ричи си имаше и нежна, дори обаятелна страна. Често седеше заедно с тях, свиреше на китара, учеше ги на песни и ги насърчаваше да пеят с него, макар че Халид нямаше представа за какво се пее. Айша изглежда също не знаеше. Ричи се гордееше с красотата, пъргавостта и атлетичната грациозност на сина си и постоянно ги изтъкваше, нещо, което по-рано не беше правил никой, дори баба му. И макар да разбираше, че в известен смисъл Ричи хвали самия себе си, Халид му бе благодарен за това.

Баща му го водеше зад къщата и го учеше да хвърля и улавя топка. Също и да рита. Понякога на игрището в края на града играеха крикет и когато от бреме на време участваше, Ричи го взимаше със себе си да гледа. По-късно, когато се приберяха вкъщи, му показваше как да държи бухалката и да пази вратата.

И го разхождаше с колата. Това се случваше рядко, само като огромно благоволение. Но в някое слънчево неделно утро Ричи внезапно казваше: „Хайде да се метнем на бричката и да направим едно кръгче, а, Кени, момчето ми?“ И се понасяха из зелените хълмове, обикновено без конкретна посока — просто летяха по пустите пътища и Халид зяпаше в почуда този нов свят извън града. И наистина му се виеше свят, когато се убеждаваше, че светът продължава далеч извън границите на Солсбъри и че е пълен с чудеса и красоти.

И така, въпреки че нито за миг не преставаше да мрази Ричи, присъствието на баща му в техния дом поне му носеше някои изгоди. Не много. Някои.

 

 

Веднъж Ричи го заведе при Стоунхендж. Или поне толкова близо, колкото разрешаваха на хората. Халид тъкмо беше навършил десет години — специален подарък за рождения му ден.

— Виждаш ли го ей там в равнината, момче? Онези големи камъни? Построили са го шайка праисторически типове, от онези, дето са се мацали в синьо и са танцували на лунна светлина. Танцували са голи и са си развявали пишките на вятъра, а после, в полунощ, са принасяли в жертва девица върху големия олтарен камък. Много, много отдавна. Преди хиляди години. Хайде, да идем да го погледнем.

Халид гледаше с широко отворени очи. Огромни сиви плочи, разположени в две редици от двете страни на по-малки сини камъни, подредени във формата на триъгълник и с голям камък, вертикално изправен в средата. И други камъни, поставени странично върху няколко от сивите. Всичко беше заобиколено от прозрачна завеса премигваща червеникаво зелена светлина, която се издигаше от скрити отвори в земята. Защо бяха построили такова нещо? Струваше му се невероятна загуба на време.

— Естествено, ясно ти е, че навремето не е изглеждало така. Когато дойдоха, съществата пренаредиха всичко. Събраха работници от околността и разместиха и последния камък. И пуснаха тези светлинни ефекти. Преди нямаше светлини, поне не такива. Ако минеш през тях, умираш като комар, привлечен от пламък на свещ. Онези камъни там бяха разположени в кръг, а другите, сините… Хей, виж, момче, виж какво става! Някога преди виждал ли си същество, Кен?

Халид бе виждал, дори два пъти. Но никога толкова отблизо. Първият път беше в центъра на града по обед: гигантско лилаво създание с оранжеви петна и големи жълти очи, застанало на входа на катедралата, като че ли случайно му се е приискало да иде на църква. Но преди да успее да го разгледа внимателно, Айша покри очите му с длан и колкото можеше по-бързо го повлече надалеч оттам. Месеци наред след това сънува съществото. Втория път, една година по-късно, играеше с приятели край главната магистрала, когато по пътя се приближи странна машина, извънземна кола, носеща се по въздуха, вместо на колела. Вътре стояха две същества и за миг погледнаха право към тях. Този път Халид видя само главите им: очите, нещо като извит клюн отдолу и огромна триъгълна цепка вместо уста, като на жаба. Гледката го очарова. И го отврати, разбира се, защото бяха толкова странни, тези извънземни пришълци, тези врагове на човечеството, а и защото знаеше, че трябва да ги мрази и презира. Но остана и очарован. Очарован. Искаше му се да бе успял да ги разгледа по-добре.

Сега обаче ясно виждаше създанията. Бяха три. Появиха се от нещо като врата в земята от отсрещната страна на древния паметник и небрежно закрачиха сред огромните камъни като господари, разглеждащи имението си, без да обръщат внимание на високия мъж и момчето, които стояха до автомобила, паркиран точно пред огнената преграда. Докато ги наблюдаваше как ситнят върху късите си въжести крачета, които поддържаха гигантските им тръбовидни тела, Халид се удиви, че успяват да запазят равновесие, а не се препъват и падат с трясък на земята.

Удиви го и красотата им. Подозираше го още от предишните случаи, но сега прелестта им се стовари отгоре му с цялата сила на въздействието си.

Сияещите златистооранжеви петна по лъскавата им лилава кожа бяха като истински огън. И огромните очи, толкова ярки, толкова проницателни: можеше да прочете в тях силата на техния разум, могъществото на тяхната душа. Погледът им го обгръщаше като море от светлина. Даже въздухът наоколо им попиваше от тяхната красота и излъчваше тюркоазносиньо сияние.

— Ето ги, момче. Нашите господари и повелители. Някога виждал ли си нещо по-отвратително?

— Отвратително ли?

— Не са първа хубост, нали?

Халид издаде неопределен звук. Както винаги по време на тези неделни екскурзии, Ричи беше в добро настроение. Но момчето отлично знаеше какво е наказанието за всякакво противоречие. Затова мълчаливо наблюдаваше съществата, изпълнено с благоговение пред величието на тези странни гигантски създания, без да изрече нито дума за своето възхищение от изяществото и царствеността им.

— Правилно са ти казали — в изблик на благосклонност продължи баща му, — че когато преди раждането ти напуснах Солсбъри, исках да се бия с тях. Нямаше нищо, което да искам повече от това да убивам същества, нищо. Боже милостиви, как мразех тези гадни копелета! Да дойдат ей така и да ни отнемат нашия свят. Но много бързо се осъзнах, уверявам те. Плановете на хората от нелегалната армия за отхвърляне на извънземното иго бяха смехотворни. Смехотворни! Веднага разбрах, че са абсолютно безнадеждни. Това беше още преди да ни пратят Голямата епидемия. Разбрах го съвсем ясно, да. Те са всесилни като богове. Затова веднага се отказах от съпротивата. Все още мразя копелетата, казвам ти, ама знам, че е глупаво дори да мечтаеш да ги победиш. Просто трябва да се примириш с тях, това е всичко. Да се примириш със себе си и да ги оставиш да правят каквото си искат. Защото всичко друго е пълно безумие.

Халид внимателно го слушаше. Думите на Ричи имаха смисъл. Момчето разбираше защо е безнадеждно да се бориш срещу богове. Разбираше също как е възможно да мразиш някого и въпреки това без възражение да продължаваш да живееш с него.

— Не е ли опасно да ги оставяме да ни видят? — попита той. — Айша казва, че понякога, щом те видели, от гърдите им излизали езици, грабвали те, отнасяли те в сградите си и вършели с теб ужасни неща.

Ричи грубо се изсмя.

— Случвало се е. Но няма да докоснат Ричи Бърк, момче, няма да докоснат и сина на Ричи Бърк, докато е до Ричи Бърк. Гарантирам ти го. В абсолютна безопасност сме.

Халид не попита защо е така. Само се надяваше да е вярно.

Два дни по-късно, когато се връщаше от пазар с пакет агнешко за вечеря, го пресрещнаха две момчета и момиче, всички горе-долу на неговата възраст или една, две години по-големи, които познаваше съвсем бегло. Те го обградиха в широк кръг и започнаха високо да викат:

— Колаборационист, колаборационист, баща ти е колаборационист!

— Какво означава това?

— Колаборационист.

— Не е.

— Колаборационист е! Колаборационист е! Колаборационист, колаборационист, баща ти е колаборационист!

Халид нямаше представа какво означава колаборационист. Но никой не можеше да обижда баща му. Колкото и да мразеше Ричи, момчето знаеше, че не може да им го позволи. Тъкмо той го бе научил на това: „Защитавай се от презрението, момче, винаги“. Имаше предвид хората, които можеха да се държат грубо със сина му заради неговата пакистанска кръв, но Халид почти не беше имал такива преживявания. Дали „колаборационист“ не означаваше англичанин, който има дете от пакистанка? Навярно. Но какво ги интересуваше тези деца?

— Колаборационист, колаборационист…

Халид пусна пакета на земята и се хвърли към най-близкото момче, което успя да му се изплъзне. После хвана момичето за ръката, но не можеше да удари момиче, затова просто го блъсна към другото момче, което полетя назад към стената на магазина. Халид се нахвърли отгоре му, притисна го към стената с една ръка и бясно го заудря с другата.

Двамата му спътници очевидно нямаха желание да се намесват. Но продължиха да викат от безопасно разстояние:

— Колабо-рационист, колабо-рационист, ба-ща ти е колабо-рационист!

Нямаха намерение да престанат, Халид също. Но в този момент усети, че за тила го стисва нечия ръка, голяма ръка на възрастен, и се дръпна назад, за да долепи гръб до стената на магазина. Пред него се извисяваше едър мъж с вид на работник.

— Какво си мислиш, че правиш, мръсен пакистански боклук? Ще убиеш момчето!

— Той каза, че баща ми бил колаборационист!

— Ами сигурно е така. А сега се разкарай оттук, момче! Чупката!

Мъжът силно го блъсна, изплю се и се отдалечи. Халид нацупено се огледа наоколо и потърси тримата си мъчители, но те вече бяха избягали. И бяха отнесли със себе си пакета с агнешкото.

Същата вечер, докато Айша импровизираше нещо за ядене от ориза и пилето, останали отпреди, той я попита какво означава колаборационист. Баба му рязко се завъртя към него, сякаш беше проклел Аллах. Лицето й пламтеше от ярост, каквато до този момент не бе виждал в нея.

— Никога не споменавай тази дума в къщата ми, Халид. Никога! Никога! — И не му даде повече обяснения. Халид трябваше сам да открие какво е „колаборационист“ и когато това се случи, разбра защо баща му не се бе страхувал от съществата, крачещи сред огромните камъни на Стоунхендж. И защо онези три деца му се бяха подигравали на улицата. „Просто трябва да се примириш с тях, това е всичко.“ Да. Да. Да. Да се примириш с тях.

 

 

Полковника седеше на верандата в ранчото и се люлееше, люлееше, люлееше. Следобедните сенки се сгъстяваха. Захладняваше. Може би пак бе задрямал. Малката дъщеря на Пол изглежда беше отпрашила нанякъде, но другото дете, Ансън, все още стоеше при него и тържествено го наблюдаваше, сякаш се чудеше как е възможно толкова стар човек все още да намира сили да диша.

После отвътре се появи Рони и момчето мигновено се втурна към него. Рони го грабна на ръце, подхвърли го високо във въздуха, хвана го и пак го подхвърли. Детето пищеше от удоволствие. Полковника също се радваше. Обичаше да гледа как Рони играе със сина си, бе щастлив, че Рони изобщо има син, че се е оженил за прекрасна жена като Пеги, че е улегнал. След Завоюването се беше променил невероятно много. Отказал се бе от миналото си и бе станал толкова отговорен. Единственото хубаво нещо от целия този ужас, помисли си Полковника.

— Е, татко, заседанието свърши и ще ти е приятно да чуеш как се развиха нещата — каза Рони, като остави момчето на земята и се завъртя към него.

— Заседанието ли?

— Заседанието на съпротивителния комитет, да — внимателно отвърна синът му.

— Да, разбира се. За какво друго заседание може да става дума? Нали не смяташ, че съм изкуфял, а, момче? Не, не ми отговаряй. Разкажи ми за заседанието.

— Току-що гласувахме. Стана както искаше ти.

— Гласували сте. — Помъчи се да си спомни какъв проблем са обсъждали.

Мислите му сякаш плуваха в гъст сироп. Имаше дни, в които все още виждаше в себе си о.з. полковник Ансън Кармайкъл III. Доктор Ансън Кармайкъл. Професор Ансън Кармайкъл, прочутият специалист по югоизточноазиатски езици и психология на незападните култури. Днес не бе такъв ден. Имаше други дни, дни като този, в които не можеше да повярва, че някога е бил енергичен, интелигентен човек. Напоследък тези дни идваха все по-често.

— Гласувахме — повтори Рони. — За избиването на съществата, за снайперистката програма.

— Разбира се… Значи са го отхвърлили, така ли? — спомни си Полковника. — Не мога да повярвам. Какво ги накара да променят решението си?

— Точно преди да гласуваме, когато наистина изглеждаше най-вероятно да вземем решение в полза на програмата за избиване на съществата, Дъг ни съобщи нова информация. Нали го знаеш, че понякога обича да ни изненадва така. Получил я от някакви хора от Ванкувър, които от своя страна я получили от онези сиатълски хакери точно преди боргманите да ги предадат. — Рони замълча и го изгледа със съмнение. — Дотук всичко ти е ясно, нали, татко?

— Да, продължавай. Та тази ванкувърска информация…

— Ами, изглежда, че е почти невъзможно да се извърши снайперистка атака срещу съществата. Очевидно вече е имало такива опити, поне три, един в южната част на Щатите, друг във Франция и трети някъде другаде, забравих къде. Всичките се провалили. Снайперистите изобщо не успели да стрелят. Съществата притежавали някаква умствена сила, мисловно поле, което ги обгръщало и откривало враждебно психическо излъчване. И щом полето откриело наблизо някой, който им готвел нещо лошо, просто му оказвали Тласъка, само че с огромна сила и снайперистът падал мъртъв. Винаги ставало така.

— Какъв е обсегът на това мисловно поле?

— Никой не знае. Явно достатъчно голям, за да засече психическото излъчване на всеки снайперист, отдалечен на разстояние за стрелба.

— Телепатия — каза Полковника. Той затвори очи за миг и бавно поклати глава. — На своята планета трябва да имат животни, които да са по-еволюирали от нас. Дори домашни любимци… Значи Дъг разказа всичко това на заседанието и сложи точка на плана за избиване на съществата, така ли?

— Въпросът беше отложен. Решихме, че точно сега няма смисъл да ги нападаме. Съгласиха се всички, освен Фолкънбърг, но накрая и той се присъедини към нас. Преди да извършим какъвто и да е враждебен акт, трябва да съберем повече информация за психическите им способности, много повече. В момента не ни е известно нищо. Ако има някакъв начин например да неутрализираме това мисловно поле…

— Точно така — подсмихна се Полковника. Сега собствените му мисли бяха по-ясни, отколкото от дни насам. — Подходът на дядо Коледа, а? Може би догодина ще ни донесе неутрализатор на мисловни полета. А може и да не ни донесе. Във всеки случай, радвам се, че гласуването е протекло така. Бях се уплашил. Като че ли всички нямаха търпение да избият съществата и нищо на света не можеше да ги разубеди. Помислих си, че с нас е свършено.

 

 

Късно същата вечер, докато гасеше осветлението в задното крило на сградата, Рони видя Анс, седнал съвсем сам в една от малките стаи до библиотеката. На масичката пред него имаше бутилка. Напоследък около Анс почти винаги имаше бутилка. Адски жалко, помисли си Рони, че след като си бе счупил крака, брат му се беше върнал към алкохола. Анс толкова години полагаше огромни усилия да овладее порока си. Но сега, само го виж, тъжно си каза Рони. Само го виж.

— Едно за преди лягане, а, братле? — извика Анс.

— Разбира се — отвърна Рони. Защо не, по дяволите. — Какво ще пием?

— Грапа.

— Грапа — повтори Рони, извърна очи и потръпна. — Ами, естествено, Анс. Естествено. — Беше нещо като италианско бренди, много силно, всъщност не съвсем по вкуса му. Имаха цял кашон, едно от по-странните неща от странния обир на онзи изоставен склад в града. Анс обаче пиеше каквото му падне.

— Кажи колко, братле.

— Стига — бързо отвърна Рони.

Той тържествено се чукна с брат си и отпи. Само колкото да му прави компания. Не обичаше да го гледа как пие сам. Каква ирония, помисли си Рони. Полковника винаги бе виждал в големия си син стълб на стабилността, надеждността и добродетелта, а в него някакъв див, пропаднал авантюрист, докато всъщност Анс беше дълбоко затънал алкохолик, прекарал целия си разумен живот в отчаяна борба със страстта си към чашката, а той, въпреки целия си авантюризъм и съмнителните си приятели, никога не бе имал такъв проблем.

Анс пресуши грапата си. После взе полупразната бутилка и дълго я гледа, сякаш на етикета й бяха написани най-големите тайни на вселената. Когато мълчанието започна да става неловко, Рони попита:

— Всичко наред ли е, братле?

— Да. Да. Но всъщност не е, нали?

— Ти как мислиш?

— Нищо не мисля — отвърна Рони. — Беше тежък ден. Не обичам да мисля след десет вечерта. Понякога и още по-рано… Какво те гложди, Анс? Старецът ли? Той ще се оправи. Не е като едно време, но кой от нас не се е променил? Не сме безсмъртни, нали знаеш. Но се зарадва, когато му разказах за гласуването.

— Искаш ли още?

— Не, благодаря. Чашата ми е пълна.

— Нещо против да си долея?

Рони сви рамене. Анс напълни чашата си до ръба.

— Онова скапано заседание — тихо и мрачно каза той. — Цялата тази скапана Съпротива, Рони.

— Какво за Съпротивата?

— Какъв фалш! Какъв нещастен, идиотски фалш! Провеждаме тези съвещания и правим само празни жестове. Въртим на празни обороти, не разбираш ли? Избираме комисии, правим проучвания, замисляме големи планове, пращаме по целия свят имейли за тези големи планове на хора, също толкова безпомощни, колкото нас. Това ли е Съпротива? Нима съществата отстъпват пред нашите храбри атаки? Как мислиш, дали освобождението на Земята наистина е по силите ни? И изобщо правим ли нещо, каквото и да е, за да го постигнем? В действителност няма никаква Съпротива. Само се преструваме.

— Докато продължаваме да се преструваме — отвърна Рони, — ние пазим жива идеята за свободата. Чувал си Полковника да го казва милион пъти. Ако се откажем от тази преструвка, завинаги ще останем роби.

— Наистина ли вярваш в тези глупости, братле?

Преди да отговори на този въпрос се нуждаеше от малко грапа. Рони се помъчи да преглътне алкохола, без да опитва вкуса му.

— Да — заяви той, вперил поглед право в присвитите кървясали очи на Анс. — Да, братле, вярвам. И изобщо не мисля, че са глупости.

Анс се засмя.

— Изглеждаш толкова удивително искрен.

— Наистина съм искрен, Анс.

— Добре. Добре. И това го каза съвсем искрено. Още си измамник в душата си, нали, братле? Винаги си бил и винаги ще си останеш. При това си много добър.

— Внимавай, Анс.

— Да не би да не казвам истината, братле? Можеш да се кълнеш, че вярваш в глупостите на стареца, естествено, но не искай от мен да вярвам на твоите, не и в самия край на играта. Ето. Ето. Пийни си още грапа. Достави си малко удоволствие. Смажи жлезите на искреността си за следващия будала.

Той протегна бутилката към Рони, който я гледа десетина секунди, докато се опитваше да овладее гнева си, гняв към пиянските обвинения на Анс и към частичните истини, криещи се не много дълбоко под повърхността им, към вдетиняването на Полковника, към усещането за собствената си тленност, към присъствието на съществата на техния свят. Към всичко. После, когато Анс протегна грапата още по-близо към него и я натика почти в лицето му, Рони силно я блъсна с опакото на дланта си и я изби от ръката на брат си. Бутилката го удари по устната и брадичката и полетя към пода. Нагоре бликнаха струи грапа. Анс яростно изсумтя, скочи от стола си и замахна към него с една ръка, като се опитваше да запази равновесие с другата.

Рони опря длан в гърдите му, за да го задържи на разстояние и се опита да го избута обратно на стола. С блеснали от ярост очи, Анс изръмжа и отново замахна, също толкова безуспешно като преди. Рони силно го блъсна. Брат му залитна назад и тежко седна в мига, в който в стаята влетя Пеги.

— Хей! Хей, момчета! Какво става тук?

Рони засрамено погледна към жена си и усети, че се изчервява. От гнева му не остана и следа.

— Обсъждахме днешното заседание, това е всичко.

— Как ли пък не! — Тя вдигна бутилката от земята, подуши я с отвращение и я метна в кошчето за боклук. После му хвърли смразяващ поглед. — Да, имаш основание да се изчервяваш, Рон. Като малки момчета сте. Малки момчета, които са разбили шкафа с алкохол на баща си.

— Малко по-сложно е, Пег.

— Естествено. Естествено. — Тя се извърна от него и погледна към брат му, който седеше със сведена глава и скрито в шепи лице. — Хей, какво става, Анс?

Той плачеше. От гърлото му се разнасяха силни, разтърсващи ридания. Пеги го прегърна през рамо и се наведе към него, докато с другата си ръка бясно даваше знаци на Рони да се махне от стаята.

— Хей — тихо каза Пеги. — Хей, стига, Анс!

 

 

Един, два пъти месечно, по-често, ако успееше да намери бензин, Стив Ганет се спускаше от ранчото по изровената и буренясала магистрала 101 и отиваше във Вентура, където до мисията „Сан Буенавентура“ го чакаше Лиза. После продължаваха заедно с нейния автомобил по крайбрежната магистрала, минаваха покрай изоставената военновъздушна база „Пойнт Мугу“ и влизаха в самия щатски парк „Мугу“. Там си имаха специално място, усамотена горичка сред хълмовете, в която можеха да се любят. Така се бяха уговорили, той да шофира до Вентура, а Лиза — през останалата част от пътя. Беше честно, като се имаха предвид ограничените бензинови квоти.

Стив все още се удивляваше, че изобщо има постоянна приятелка. Той бе толкова тромав и несръчен хлапак, дебел и неловък, добър само в работата с компютри. Също като баща си Дъг, той никога не се беше вписвал в семейство Кармайкъл, тези енергични, силни, корави хора с ледени очи. Дори когато бяха слаби — като Полковника, вече престарял и склерозирал, или като Анс, който надигаше бутилката всеки път, щом си мислеше, че никой не го вижда, в известен смисъл те въпреки всичко запазваха силата си. Гледаха те с онези техни сини Кармайкълови очи, които казваха: „Ние произхождаме от род на войници. Знаем какво означава думата «дисциплина». А ти си дебел, муден, мързелив и можеш само да си играеш с компютри.“ Дори братовчедите му, близнаците Майк и Чарли, го гледаха така, а те бяха още съвсем малки.

Но Стив също беше наполовина Кармайкъл и след няколко години живот в ранчото тази част от наследството му най-после започна да се проявява. Животът на открито, свежият планински въздух, задължителното изискване всички ежедневно да полагат по няколко часа тежък физически труд си бяха свършили работата. Постепенно се стопи бебешката му тлъстина. Постепенно се подобри координацията му и се научи да тича без да пада по лице, да се катери по дървета и да шофира. Винаги щеше да си остане по-пълен и несръчен от братовчедите си, косата му винаги щеше да е разрошена, ризата му винаги щеше да стърчи от панталоните му и очите му никога нямаше да са кармайкъловски ледено сини, а мишо кафяви. И все пак в годината, през която навърши петнайсет, той се оформи по начин, невероятно изненадващ дори за самия него.

Първият действителен признак, че животът му може би наистина ще е пълноценен, дойде, когато дъщерята на Анс, Джил, му позволи някои сексуални волности.

Тогава беше шестнайсетгодишен и все още ужасно неуверен в себе си. Тя бе две години по-малка, стройна дългокрака русокоска като майка си Каръл, красива, атлетична, жизнерадостна. На Стив изобщо не би му хрумнало, че помежду им може да се случи нещо. Какво би могло да открие точно в него такова прелестно момиче, при това негова братовчедка? Тя винаги се държеше хладно и резервирано. Той беше просто нейният отнесен братовчед Стив, с други думи, никой. Но после, през един зноен летен ден, когато бе съвсем сам в скривалището си сред скалите високо в планината, Джил внезапно се появи и каза:

— Проследих те. Исках да видя какво правиш, когато идваш тук сам. Имаш ли нещо против да поседна?

— Заповядай.

— Мястото е прекрасно — огледа се тя. — Тихо. Наистина уединено. Каква страхотна гледка!

Фактът, че тя изобщо проявява интерес към него, че любопитства къде ходи, го удиви и обърка. Джил седна до него върху плоската скала, от която се виждаше цялата долина. Близостта й го смущаваше. Тя носеше само боди и шорти и след изкачването по стръмния склон от тялото й се носеше сладък мускусен дъх на пот.

Стив нямаше представа какво да й каже. И мълчеше.

След малко Джил неочаквано му предложи:

— Ако искаш, можеш да ме докосваш, нали знаеш.

— Да те докосвам ли?

— Ако искаш.

Очите му се разшириха. Какво означаваше това? Сериозно ли говореше? Предпазливо, сякаш проверяваше неизбухнала мина, той постави ръка върху голото й коляно, лекичко го стисна с пръсти за миг и после, след като не чу възражения, затаил дъх, плъзна длан нагоре по дългото й, гладко бедро. Стигна до маншета на шортите й и спря там. Съмняваше се, че ще стигне много далеч от това място. А и във всеки случай се страхуваше да поеме риска и да опита.

— Не крака ми — малко ядосано се обади Джил.

Стив вдигна поглед към нея. Поразен, той видя, че е разкопчала бодито си. То се плъзна надолу към кръста й. Имаше прекрасни гърди, млечнобели и щръкнали напред. Беше ги виждал и по-рано, когато една вечер предишното лято надзърна през прозореца й, но това бе от петдесетина метра разстояние. Сега ги зяпаше с изцъклени очи. Джил очаквателно го погледна. Стив се примъкна по-близо и повдигна дясната си ръка така, че шепата му да обгърне гладката заобленост под дясната й гърда. Тя издаде тих стон. Той стисна малко по-силно. Не смееше да докосне твърдото малко зърно, защото се страхуваше, че може да й причини болка. Нито се опита да я целуне или да направи каквото и да е друго, макар че цялото му тяло щеше да експлодира от желание.

Двамата дълго седяха така. Стив усещаше, че братовчедка му е също толкова ужасена, колкото и той, също толкова смутена от онова, което можеше да последва. Накрая тя се освободи от ръката му и сръчно закопча смъкналото се боди.

— Ще си тръгвам — каза Джил.

— Налага ли се?

— Мисля, че така ще е най-добре. Но пак ще го направим.

И го правиха. Уговаряха се да ходят заедно при скалите, крояха сложни планове да обхождат пътищата от отсрещната страна на хълма. Напредваха бавно в цялостното изследване на нейното тяло и после на неговото, а след това, в едно невероятно удивително есенно утро, Стив проникна в нея за няколко задъхано възбудени мига, последвани от главоломно потъване в експлозивен екстаз и после, двайсет минути по-късно, в по-дълго, не толкова бясно повторение на насладата.

Онази есен го направиха пет-шест пъти и още десетина през следващите две години, винаги по нейна покана, никога по негова. После престанаха.

Рисковете ставаха прекалено големи. Лесно можеха да си представят какво ще каже Полковника или нейният баща, не неговият, ако Джил забременееше. Разбира се, винаги можеха да се оженят, но и двамата бяха чували страшни разкази за бракове между братовчеди, пък и във всеки случай Стив нямаше голямо желание да се жени за Джил. Не я обичаше така, както разбираше тази дума, нито изпитваше силна привързаност към нея, а само благодарност за увереността в собствената му мъжественост, която му бе дала.

Когато всичко свърши, той се разочарова, но не беше и очаквал да продължи. Вече разбираше какво я е довело при него. Не че го намираше за привлекателен — о, не, в никакъв случай. Но хормоните бяха започнали обилно да текат в узряващото й тяло, а в ранчото нямаше други възможности, освен него, единствения мъж под четирийсет, като не се брояха братята й и мъничкият Ансън. Винаги беше усещал, че тя само го използва, че не изпитва нищо към него. Стив бе подходящ, нищо повече. Почти всеки друг би могъл да й свърши същата работа. Чиста случайност беше, че отдавайки му сочното си тяло, Джил бе преобразила собствения му тъжен живот. Навярно изобщо не й беше хрумнало, че прави подобно нещо.

Това не го ласкаеше много, но все пак, все пак, каквито и да бяха мотивите й, си оставаше фактът, че тя бе задоволила нуждите му и че го бе направила мъж на онзи хълм. Винаги щеше да й бъде благодарен за това.

 

 

Но онова, което Джил бе разбудила в него, не можеше лесно да се угаси. Стив започна да обикаля района извън ранчото и да си търси момиче. Всички в семейството разбираха какво прави и никой не възразяваше, макар да хабеше много от скъпоценния бензин. Той беше пораснал пръв от всичките си братовчеди — Джил, Майк, Чарли, Касандра, синът на Рон Ансън. Единственият начин да избягнат кръвосмешението бе да търсят партньори навън.

Но когато най-после си намери момиче, то живееше чак във Вентура. Изборът по обезлюденото крайбрежие не беше голям и дори новият и по-самоуверен Стив Ганет не можеше да се нарече точно опитен сваляч. Не можеше наперено да влезе в някое малко съседно градче като Съмърланд или Карпинтирия, където едва ли имаше повече от пет-шест момичета, и хладнокръвно да съобщи, че обявява прослушване за приятелка. Така че търсеше все по-надалеч. И въпреки това, без резултат.

После се запозна с Лиза Клайв — не по време на обиколките си, а по начин, много по-присъщ на характера му: по компютърната мрежа, която ставаше все по-стабилна. Тя му се представи като „Гуинивиър“, героиня от известна стара история, както му каза вуйчо му. „Представи й се като Ланселот — посъветва го Рон. — Това ще привлече вниманието й.“ Така и стана. В продължение на шест месеца се ухажваха от разстояние, разменяха си остроумия, въпроси, отделни, грижливо завоалирани автобиографични моменти. Разбира се, зад измисленото й име можеше да се крие човек на всякаква възраст и от всеки пол. Но Стив усещаше нещо младежко, женствено и определено приятно. Накрая той предпазливо й даде да разбере, че живее край Санта Барбара и би искал да се срещне с нея, ако е наблизо. Тя му отговори, че живее на юг от него, но не чак в Лос Анджелис. Уговориха се да се срещнат до мисията във Вентура, според неговите предположения, по средата между домовете им. Но Стив грешеше. Всъщност тя живееше именно във Вентура.

Каза му, че е на двайсет и четири, с други думи три години по-голяма от него. Докато крачеха заедно по крайбрежния път, той я излъга, че е на същата възраст. По-късно научи, че всъщност Лиза е на двайсет и шест, но дотогава годините им вече нямаха значение. Тя беше хубавичка, в никакъв случай красавица като Джил, но определено привлекателна. Може би малко едричка? Е, той също. Лиза имаше права, мека кестенява коса, обло весело лице, пълни устни, къс нос. Очите й бяха ярки, будни, топли, приятелски. И кафяви. След всички тези години, прекарани сред синеоките Кармайкълови, Стив би могъл да я обича дори само заради цвета на очите й.

Каза му, че живеела с баща си и двамата си братя в южния край на града. По един или друг начин всички те работели в телефонната компания, занимавали се с програмиране. Изглежда не искаше да навлиза в подробности и той не настоя. Преди Завоюването неговият баща, обясни й Стив, също бил програмист, а и самият той бил доста добър в тази област. Показа й импланта в китката си. Тя също имаше биочип. Сега семейството му се занимавало с фермерство на земята на дядо му, бивш военен офицер. Естествено, не спомена за участието на Кармайкълови в Съпротивата.

Стив се колебаеше как да започне и накрая, също като Джил, инициативата трябваше да поеме тя. На третата среща най-доброто, което успя да постигне той, беше целувка за довиждане, но на четвъртата, топъл летен ден, Лиза предложи да се разходят в любимия й парк, „Пойнт Мугу“, още по на юг по крайбрежието. Пътят минаваше покрай няколко постройки на съществата, огромни, блестящи, напомнящи на силози съоръжения, издигнати на върховете на хълмовете. После навлязоха в парка. Шофираше той, тя го насочваше. Стигнаха до уединена дъбова горичка, която, подозираше Стив, Лиза не за пръв път посещаваше. Земята бе покрита с плътен килим от паднали миналогодишни листа, носеше се сладък мускусен дъх на естествено загниване.

Целунаха се. Езикът й се плъзна между устните му. Тя се притисна плътно към него. Бавно започна да движи хълбоци. Леко го поведе напред, стъпка по стъпка, докато Стив повече не се нуждаеше от насоки.

Гърдите й бяха по-тежки и по-меки от тези на Джил, обект на законите за земното привличане в по-голяма степен, отколкото тези на братовчедка му. Коремът й изглеждаше по-заоблен, бедрата й бяха по-пълни, ръцете и краката — по-къси. В сравнение с нея Джил почти приличаше на момче и когато се разтвори за него, тя държеше краката си по-различно, вдигайки колене към гърдите си. Всичко това отначало му се струваше странно и очарователно, но после престана да забелязва, престана да прави сравнения. И скоро Лиза се превърна в норма за женственост, единствена мярка за любов. Нещата, които правеха двамата с Джил, останаха само избледняващи спомени, странни юношески забавления, епизоди от древната история.

Любеха се всеки път, когато бяха заедно. Тя изглеждаше също толкова жадна за него, колкото и той.

И разговаряха. Разговаряха за компютри и програми, за връзките, които от време на време успяваха да установят с хакерите в съседните райони на завоюваната земя. Притискаха имплантите си един до друг и разменяха малки трикове. Лиза го научи на неща, които той не знаеше, Стив също й показа някои. Двамата без думи се разбраха, че скоро ще се запознаят със семейството на другия и ще започнат да се готвят за съвместен живот. Но връзката им продължи шест месеца, после седем и осем, а те кой знае защо не го правеха. Продължаваха да се срещат до мисията, отиваха в дъбовата горичка в „Мугу“ и лягаха заедно върху килима от паднали листа.

Един ден в началото на пролетта Лиза без никаква връзка му каза:

— Чу ли, че строят стена около Лос Анджелис?

— Искаш да кажеш на магистралите ли? — Знаеше за стената от бетонни блокове, която разполовяваше магистрала 101 малко след Таузънд Оукс.

— Не само на пътищата. Навсякъде. Огромна стена около целия град.

— Не говориш сериозно!

— Нима? Искаш ли да видиш?

Стив не беше стигал по-близо до Лос Анджелис от този парк — още от онзи ден преди десет години, когато баща му и майка му се бяха пренесли при Полковника в планинското ранчо. Нямаше и възможност да иде. Трябваше да получи пропуск от ЛАКОН, административното тяло, което управляваше града от името на съществата. А и освен това се говореше, че Лос Анджелис се е превърнал в огромно, пренаселено гето, грозно и опасно, и Съпротивата поддържаше връзки само по електронната мрежа, достатъчно сигурни, стига да се вземат съответните предпазни мерки за шифроване.

Но стена около целия Лос Анджелис? Ако пришълците наистина строяха такова нещо; това вече бе новина, за която трябваше да съобщи в ранчото. Съществуващите ограничения за влизане и излизане бяха чисто бюрократични, въпрос на документи и електронни контролни постове. Стената щеше да е изненадваща новост във все по-строгия контрол на съществата върху човешкия живот. Зачуди се защо не са получили нито дума за това от Анди Джакман или някой от другите им агенти в града.

— Покажи ми — каза Стив.

 

 

Шофираше Лиза. Пътуваха мъчително бавно. Трябваше да се движат само по планински шосета заради стената на магистрала 101 и ново задръстване на крайбрежната магистрала точно преди Малибу, скално свлачище, останало от последния дъждовен период. На Мълхоланд бяха принудени да се отклонят навътре към континента и после безкрайно да лъкатушат по тесните изровени пътища, минаващи през обезлюдял планински район, който бързо се връщаше към примитивното си състояние, докато накрая излязоха на магистрала 101 зад преградената зона. Стив се зачуди защо съществата си правят труда да обграждат целия Лос Анджелис, след като достъпът до града и без това бе достатъчно труден.

— Новата стена пресича Топанга Каниън Булевард — каза Лиза, но това име не му говореше нищо. Пътуваха на изток през хълмисти земи по широка магистрала в сравнително добро състояние. Нямаше други автомобили. Виждаше се, че някога районът е бил гъсто населен. Разпадащите се останки от огромни търговски центрове и големи жилищни квартали все още бяха навсякъде от двете страни на пътя.

Точно преди отбивка с пътен знак за Калъбасас Паркуей Лиза внезапно удари спирачки и го сепна.

— Хопа. Извинявай. Напред има контролен пост. Едва не забравих.

— Контролен пост ли?

— Нищо страшно. Имам паролата.

Редица от разнебитени дървени бариери препречваха пътя пред тях. Отстрани седяха двама пътни полицаи на ЛАКОН. Когато Лиза се приближи, единият от тях се изправи и насочи към нея скенер. Тя свали прозореца и притисна импланта си към сензора. Проблесна зелена светлина и полицаят им даде знак да продължат между наредените под формата на зигзаг бариери. Рутинна проверка.

— Ето — няколко минути по-късно посочи с ръка тя. — Погледни натам.

И Стив видя надолу пред тях новата стена, която пресичаше път, обозначен като Топанга Каниън Булевард, перпендикулярен на тяхната магистрала.

Беше построена от квадратни бетонни блокове, също като онези, които блокираха магистрала 101 от Таузънд Оукс до Агура. Но тя не продължаваше само трийсет метра като другите. Приличаше на огромен дълъг динозавър, който се простираше докъдето стигат очите. Спускаше се откъм североизток, район, който поне преди бе представлявал гъсто населено предградие, и не само пресичаше булеварда, но продължаваше на юг, правеше плавен завой и изчезваше надолу към брега.

Изглеждаше висока около три и половина метра, помисли си Стив, ако се съдеше по ръста на хората от работните групи наоколо. Не беше лесно да се прецени дебелината й, но очевидно надхвърляше височината: поразително масивна преграда, далеч по-дебела, отколкото би могъл да си представи човек.

— Стига до брега при Пасифик Палисейдс и пресича точно по средата крайбрежната магистрала някъде край Редондо Бийч. После завива навътре към континента и минава на изток покрай Лонг Бийч, където прекъсва. Но чух, че възнамерявали да я продължат обратно на север по магистралата от Лонг Бийч до Пасадина и след това да затворят кръга. В момента е още в начален стадий, нали разбираш. Особено това, което виждаш тук. На север има места, където вече е два-три пъти по-висока от този участък.

Стив подсвирна с уста.

— Но защо е всичко това? Съществата вече ни държат под контрол, нали? Защо да полагат толкова усилия, за да строят такава тъпа огромна стена около Лос Анджелис?

— Самите те не полагат усилия — засмя се Лиза. — Пък и кой има някаква представа за целите на съществата? Те не обясняват нищо, нали знаеш. Просто ни оказват Тласък и ние правим каквото поискат, това е всичко. Ясно ти е, нали?

— Да. Да, ясно ми е.

Той дълго седя като вцепенен от непонятната мащабност на проекта, който се разгръщаше пред тях. Стотици работници се рояха покрай стената като безброй мравки, издигаха нови блокове с огромни кранове, подравняваха ги и ги циментираха. Колко висока щеше да стане? Осем метра? Десет? И десет-петнайсет дебела? Защо? Защо?

Този ден нямаха достатъчно време да отидат в уединената си горичка, не и ако Стив искаше да се прибере в ранчото в нормален час. Но въпреки това се любиха в колата, паркирана на отбивка край Мълхоланд — безумно, задъхано, неудобно любене, но той не си и помисляше да се върне вкъщи без да са го направили. Стигна в ранчото в десет вечерта, разрошен, уморен, малко потиснат. До този момент никога не се беше връщал от среща с Лиза в такова настроение.

Докато Стив си приготвяше вечеря, се появи вуйчо му Рон и му намигна.

— Хей, момче, нямаше те цял ден, изчезна по зори и се връщаш по мръкнало. Сигурно си направил старото упражнение няколко пъти повече, а?

Стив се изчерви.

— Стига, Рон. Остави ме на мира. — Но не можеше да не се почувства поласкан. Тайно му доставяше удоволствие, че вуйчо му му говори по този начин, като мъж с мъж, безмълвно потвърждавайки факта, че неговият дундест малък племенник Стив вече е пораснал.

Отдавна бе решил, че веселият, малко лековат Рон е любимият му член на семейството. Беше чувал, разбира се, че като по-млад вуйчо му е бил страшно див, че в дните преди идването на съществата се замесвал във всевъзможни рисковани и навярно незаконни финансови сделки. Но сега нямаше признаци да участва в такива неща.

Доколкото можеше да прецени, Рон беше действителният притегателен център на семейството: интелигентен и усърден в работата, всеотдаен водач на Съпротивата, навярно двигател на всички операции. На теория ръководеше Анс, като наследник на престарелия, все по-изнемощяващ Полковник, който все още официално се водеше председател. Но Анс пиеше. Работата вършеше Рони. Именно той поддържаше постоянен контакт — благодарение на компютърните умения на зет си Дъг, братовчед си Пол и племенника си Стив — с дейците на Съпротивата по целия свят, координираше откритията им и насочваше усилията им към далечната крайна цел — освобождаването на човечеството. И бе страхотен за компания, помисли си Стив. Толкова различен от затворения в себе си Анс и собствения му мрачен баща Дъг.

— Знаеш ли, че строят стена около целия Лос Анджелис? — като се усмихна над чинията си със супа, попита Стив.

— Носят се слухове, да.

— Верни са. Видях я. Лиза ме заведе там. През планините до отсрещната страна на стената през магистрала 101 и после надолу по пътя. Новата стена пресича магистралата при Топанга Каниън Булевард. Истинско чудовище. Няма да повярваш колко е огромна, Рон, височината, дебелината и всичко останало.

Ледено сините очи на вуйчо му внимателно го наблюдаваха.

— Между Агура и Калъбасас има контролен пост, нали? Как успя да минеш през него, приятел?

— Значи знаеш за това? — изненада се Стив. — Значи си знаел и за стената, така ли? При това не само от слуховете.

Рон сви рамене.

— Опитваме се да следим положението. Имаме хора, които през цялото време обикалят района. Та как успя да минеш през контролния пост, Стив?

— Лиза имаше софтуерната парола. Долепи импланта си до скенера на полицая и…

— И какво? — Цялото му лице се напрегна. Вената на челото му внезапно се изду и запулсира.

— Даде паролата с импланта си. Божичко, Рон, изглеждаш невероятно ужасен!

— Приятелката ти живее във Вентура, нали?

— Да.

— Преди два месеца ЛАКОН отмени всички пропуски за Лос Анджелис от окръг Вентура. Освен за хората, които работят за съществата и имат причини да влизат в града, както и за членовете на техните семейства.

— Освен за… хората, които работят за…

— Боже мой — изпъшка Рон. Стив усещаше, че онези негови очи го пронизват със сила, която не може да изтърпи. — Знаеш ли що за гадже си свалил, момче? Колаборационистка. И тя е компютърна специалистка, нали? Истинска боргманка, обзалагам се. От цяло семейство на колаборационисти и боргмани. О, хлапе, хлапе, какво си направил? Какво си направил?

 

 

След като Ричи жестоко преби Айша и после направи нещо още по-ужасно — изнасили я, — Халид категорично реши да убие същество.

Не Ричи. Същество.

Това беше повратен момент във връзката с баща му и всъщност в целия му живот, както и в живота на всички други жители на Солсбъри, Уилтшир, Англия. Ричи през цялото време се отнасяше зле с Айша, разбира се. Той се отнасяше зле с всички. Бе се нанесъл в дома й, като че ли е негов и се държеше с нея като със слугиня, която е там, за да изпълнява заповедите му и тежко й, ако не задоволеше очакванията му. Тя готвеше и чистеше къщата, а понякога, разбираше сега Халид, Ричи я викаше в леглото си, за да развлича него, приятеля му Сид или и двамата заедно. Айша никога не се оплакваше. Подчиняваше му се и не проявяваше нито знак на недоволство — изцяло се беше оставила на Божията воля. Но не и Халид, който не бе открил убедителни доказателства за съществуването на Аллах. Ала беше усвоил изкуството да приема непоносимото. Знаеше, че не бива да се опитва да промени невъзвратимото. Живееше с омразата си към Ричи и това просто бе факт от ежедневното съществуване, също като факта, че дъждовните капки не падат нагоре.

Сега обаче Ричи беше прекалил.

Върна се вкъщи пиян, със зачервено лице, като си мърмореше, явно ядосан от нещо. Поздрави Айша с ругатня, а Халид — със силна плесница. Без очевидна причина. Поиска да вечеря рано. Храната не му хареса. Айша предпазливо му обясни защо днес няма телешко. Той й изрева, че в дома на Ричи Бърк винаги трябвало да има телешко.

Дотук — нищо необичайно за него. От рамките на нормалното му поведение не излизаше дори това, че блъсна подноса с овнешко къри от масата, разсипа го на пода и гъстият, мазен кафяв сос опръска всичко.

Но после Айша погледна към своето най-хубаво останало сари, сега цялото покрито с мазни петна, и тихо, безнадеждно каза:

— Изцапа ми дрехите.

И Ричи кипна. Изригна. Обезумя. Ярост, която в никакъв случай не можеше да се сравнява с обидата, ако изобщо имаше някаква обида.

Нахвърли се отгоре й, започна да й крещи, да я разтърсва и зашлевява. Дори да я удря. В лицето. В гърдите. Сграбчи я за сарито и го разкъса. Разтреперана, с уплашени очи, Айша заотстъпва от него, като попиваше кръвта от разцепената си долна устна с една ръка и прикриваше голотата си с другата.

Халид гледаше ужасен и разярен. Не знаеше какво да прави.

— Ще те изцапам аз, ще видиш! — извика Ричи. — Хубаво ще те изцапам! — Той я стисна за китката, смъкна останките от сарито й и я остави съвсем гола насред трапезарията. Халид скри лицето си в шепи. Собствената му баба, четирийсетгодишна, набожна, почтена жена, гола пред очите му: как би могъл да я гледа? И как изобщо можеше да търпи всичко това? Ричи я измъкна от стаята и я завлече в спалнята си, без дори да си направи труда да затвори вратата. Блъсна я на леглото и се метна отгоре й. И грухтеше като свиня, като свиня, като свиня.

„Не трябва да допусна това.“

Гърдите на Халид кипяха от омраза: ледена, почти безпристрастна омраза. Баща му не беше човек, а джин. Някои джинове бяха безвредни, други зли, но Ричи определено бе от злите, истински демон.

Неговият баща. Зъл джин.

Но какво го беше направило такъв? Какво? Какво? Какво? Какво?

Момчето ги последва в спалнята — въпреки всички забрани, въпреки всички рискове. И видя Ричи, проснат между краката на Айша с вдигната нагоре риза, смъкнати панталони и щръкнал гол задник. А Айша гледаше над рамото му към замръзналия на прага Халид с вцепенено от ужас и срам лице и му правеше знаци да се махне, да не гледа, да не се намесва по никакъв начин.

Той избяга от къщата и се сви сред останките в задния двор, сред старите тенджери, счупени кани и празни бутилки от уиски. Когато един час по-късно се върна, Ричи беше в стаята си, злобно дърпаше струните на китарата си и пееше с тих, пиянски глас. Айша отново бе облечена и бавно, безжизнено почистваше хаоса в трапезарията. Тихо плачеше. Не говореше, дори не погледна към Халид. На устната й имаше лепенка. Лицето й изглеждаше подпухнало и натъртено. Около нея като че ли се издигаше стена. Беше се затворила в себе си, изолирала се бе от целия свят, дори от него.

— Ще го убия — тихо й каза Халид.

— Не. Няма. — Гласът й звучеше далечно, сякаш от дъното на морето.

Айша му даде да хапне малко студен чапати[1] и останал от предишния ден ориз, после го прати в стаята му. Лежа буден часове наред, заслушан в звуците на къщата, безкрайната пиянска песен на Ричи и едва доловимите ридания на баба му. На сутринта тримата не размениха нито дума.

Халид разбираше, че не може да убие собствения си баща, колкото и да го мразеше. Но Ричи трябваше да бъде наказан. И затова Халид щеше да убие същество.

Съществата бяха друг въпрос.

От известно време в по-добрите си дни Ричи го водеше със себе си извън града, докато изпълняваше колаборационистките си задачи, събираше нужната на пришълците информация и им я предаваше по абсолютно непонятен за Ричи начин. Ето защо момчето вече бе виждало толкова много пъти същества, че беше свикнало с тяхното присъствие.

И не се страхуваше от тях. За повечето хора извънземните очевидно бяха страховити, отвратителни чудовища, зли и странни, но за Халид си оставаха създания с невероятна красота. Красиви като богове. Как можеше да се страхува от толкова прекрасно нещо? Как можеше да се страхува от богове?

Те като че ли дори не го забелязваха. Ричи се приближаваше до някое от тях, изправяше се пред него и помежду им явно ставаше някакъв обмен. Междувременно Халид просто стоеше настрани и наблюдаваше съществото, потънал във възхита от неговата красота. Баща му не му обясняваше характера на тези срещи и той никога не го питаше за тях.

С всеки следващ път съществата ставаха все по-прекрасни в очите му. Би могъл да ги боготвори. Струваше му се, че Ричи изпитва същите чувства: че е омагьосан от тях, че с радост би се хвърлил в краката им и би удрял чело в земята.

И така.

„Ще убия някое от тях — мислеше си Халид. — Защото са толкова красиви. Защото баща ми, който работи за тях, трябва да ги обича почти колкото мен. Ще убия онова, което обича. Казва, че ги мразел, но не е така: мисля, че ги обича и затова работи за тях. Или едновременно ги обича и мрази. Може да изпитва същото и към самия себе си. Но аз виждам светлината, която проблясва в очите му, щом ги види.

Затова ще убия същество, да. Защото по този начин ще убия частица от него. А може да постигна и още нещо добро.“

Бележки

[1] Вид пакистански хляб. — Б.пр.