Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alien Years, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)
Сканиране
Sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Силвърбърг

Заглавие: Денят на пришълците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

ISBN: 954-585-032-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1040


9.
След петдесет и пет години

Следите от опустошението започнаха да избледняват едва на третата пролет след бомбардирането на ранчото. Мъртвите бяха погребани и оплакани и животът продължаваше. Нова растителност покриваше кратерите и обилните зимни дъждове бяха подхранили младите храсти и тревата.

Пострадалите сгради бяха или ремонтирани, или разрушени, построиха и няколко нови. Най-тежката работа бе почистването на останките от изгорялата голяма къща, продължила две години. Беше построена така, че да стои векове и разрушаването й с помощта на прости ръчни инструменти представляваше сложна задача за малка група от хора. Но накрая и това бе направено. Поне успяха да спасят задното крило, петте стаи, които бяха останали невредими, и използваха части от стените и пода на другите помещения, за да построят още пет. Комуникационният център отново лежеше върху основите си и Анди дори установи компютърна връзка с други хора в страната.

Водеха тихо съществувание. Реколтите бяха изобилни. Стадата се множаха. Децата растяха, женеха се и раждаха нови деца. Самият Франк, почти двайсет и две годишен, също беше баща. Ожени се за дъщерята на Марк Хелена и вече имаха две хлапета, и двете наречени на родителите му: момичето се казваше Рейвън, момчето — Ансън, новият Ансън Кармайкъл. Някои неща никога не се променят.

Библиотеката на Полковника вече я нямаше, но Анди успя да качи книги от библиотеки във Вашингтон и Ню Йорк и Франк прекарваше много от времето си в четене. Голямата му страст бе историята. Дотогава не знаеше много за света преди съществата, но сега часове наред го преоткриваше, римска история, древногръцка, британска, френска, цялата човешка сага плуваше в поразения му ум, безброй велики имена, и на създатели, и на разрушители, Александър Велики, Уилям Завоевателя, Юлий Цезар, Наполеон, Август, Хитлер, Сталин, Уинстън Чърчил, Чингиз Хан.

Знаеше, че някога Калифорния е била част от страната, известна като Съединени американски щати, и прочете нейната история, изгълта я наведнъж, научи как била създадена от отделни държавици и как после едва не се разпаднала, за да бъде обединена отново, сякаш завинаги, а след това станала най-могъщата в света. За пръв път чуваше имената на бележитите й президенти, Вашингтон, Джеферсън, Линкълн, Рузвелт и двамата велики генерали Грант и Айзенхауер, които също бяха станали президенти.

Имената и подробностите бързо се забравяха. Но принципите оставаха ясни, начините, по които се бяха образували държави и империи, бяха постигали величие и бяха загивали, за да отстъпят мястото си на нови, докато народите на всяка от тези държави и империи постоянно се бяха борили, за да създадат цивилизация, основана на справедливост, на възможност за всеки. Светът навярно най-после е бил на ръба на постигането й, когато пристигнали съществата. Или поне така изглеждаше половин век по-късно на човек като него, който не знаеше нищо друго, освен прочетеното в книгите, изровени от Анди от компютърните архиви на завладяния свят.

Сега никой не говореше за Съпротивата или за убиване на същества. Всъщност никой не говореше почти за нищо друго, освен за необходимостта да сеят навреме, да жънат добра реколта и да се грижат за добитъка. Франк не изгуби омразата си към пришълците, откраднали света и убили баща му. Тя беше заложена в гените му, тази омраза. Нито забрави думите на Синди в деня на завръщането му от Лос Анджелис. Онзи разговор — последният, защото тя умря няколко дни по-късно, кротко, заобиколена от хора, които я обичаха — завинаги се запечата в ума му и той от време на време се замисляше над идеите, които му бе обяснила, разсъждаваше над тях и после отново ги скътваше някъде надълбоко. Разбираше силата им. Знаеше стойността им. Щеше надлежно да ги предаде на децата си. Но не виждаше практичен начин да им даде живот.

 

 

В един топъл, уханен априлски ден на третата година след бомбардировката Франк прехвърли дерето и се насочи към дома на Халид, където двамата с Джил и техните многобройни деца живееха отделно от другите в постоянно растящо малко селище.

Често ходеше при Халид и понякога при неговия нежен, непонятен син Рашид. В тяхната компания изпитваше странно спокойствие, наслаждаваше се на душевния им мир, наблюдаваше как Халид вае любимите си скулптури, вече по-често абстрактни фигури, отколкото портретите от младите му години.

Обичаше да разговаря с него за Господ. „Аллах“, така Го наричаше Халид, но казваше, че няма значение какво име използваш, стига да приемаш истината за Неговата мъдрост, съвършенство и всемогъщество. Никой не беше говорил на Франк много за Бог, нито бе откривал доказателства за Неговото съществуване в кървавата сага на човешката история. Но Халид непоколебимо вярваше в Него.

— Това е въпрос на вяра — тихо казваше той. — Без Него светът няма смисъл. Как би могъл да съществува, ако Той не го е създал? Той е господарят на вселената. Той е и наш закрилник: Милостивият, Милосърдният. Само към Него се обръщаме за помощ.

— Щом Господ е нашият милостив и милосърден закрилник — питаше Франк, — защо ни е пратил съществата? И защо е създал болестите, смъртта, войната и всички други злини?

Халид се усмихваше.

— Като дете и аз задавах същите въпроси. Трябва да разбереш, че пътищата Господни са неведоми за нас. Той не се поддава на нашия разум. Но онези, която живеят според Неговото слово, ще триумфират. Както се разкрива на първата страница на тази книга. — И той подаваше на Франк своя стар, изтъркан Коран, същият, който носеше от място на място през целия си живот.

Проблемът за съществуването на Бог продължаваше да озадачава Франк. Той постоянно ходеше при Халид за напътствия и винаги се връщаше без да е убеден, ала въпреки това омаян. Искаше светът да има ред и смисъл и виждаше, че за Халид наистина е така, и все пак не можеше да не желае Бог да бе дал на човечеството по-осезаеми доказателства за съществуването Си, да Се бе разкрил не само на избрани пророци, живели много отдавна в далечни земи, а и днес, всеки ден, навсякъде и на всекиго. Господ обаче оставаше невидим. „Пътищата Господни са неведоми — казваше Халид. — Той не се поддава на нашия разум.“ Пътищата на съществата явно също бяха неведоми и не се поддаваха на човешкия разум. Те бяха също толкова загадъчни в своята извисеност, колкото Бог, и също толкова непонятни. Но съществата бяха видими още от самото начало. Защо Господ не Се показваше на Своя народ дори само за миг?

Когато ходеше при Халид, Франк обикновено се отбиваше в недалечното гробище, за да постои за малко над гробовете на родителите си и на Синди, а понякога и на другите, загинали при бомбардировката, Стив, Пеги, Леслин, Джеймс и останалите, дори на гробовете на непознати, на Полковника, неговия син Анс и дядото на Анди Дъг. И докато се разхождаше сред гробовете на всички тези хора, и разсъждаваше за живота им, за нещата, които се бяха стремили да постигнат, той получаваше усещане за миналото, за приемствеността на човешкия живот във времето.

Но този ден изобщо не стигна до гробището, защото едва направи няколко крачки по пътеката, когато чу, че Анди го вика със странно предрезгавял глас от верандата на комуникационния център.

— Франк! Франк! Ела тук, бързо!

— Какво има? — попита той, забелязал зачервеното лице и изцъклените очи на Анди. Братовчед му изглеждаше поразен, почти замаян. — Нещо лошо ли се е случило?

Анди поклати глава: Устните му мърдаха, но от тях като че ли не можеше да се изтръгне нищо свързано. „Съществата. Съществата.“ Гласът му звучеше толкова странно, сякаш езикът му се беше подул. Дали не бе пиян?

— Какво съществата? — попита Франк. — Да не би в момента група същества да се насочват към ранчото? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не. Не. Нищо подобно. — И после, с огромно усилие: — Те си отиват, Франк!

— Отиват ли си? — запремигва Франк. Неочакваната дума го порази със страшна сила. „За какво говориш, Анди?“ — Къде отиват?

— Напускат Земята. Събират си багажа, измитат се! — Анди гледаше като обезумял. — Някои вече са си тръгнали. Останалите скоро ще ги последват.

Странни, непонятни думи. Те се стовариха върху Франк като лавина. Но отначало не носеха никакъв смисъл, не повече от самата лавина. Бяха само звуци, които Франк не разбираше.

„Съществата напускат Земята. Отиват си, събират си багажа, измитат се.“

Какво? Какво? Какво? Той постепенно проумя какво му говореше Анди, но въпреки това не можеше да повярва. „Отиват ли си? Съществата?“ Анди приказваше глупости. Трябва да беше изпаднал в някаква заблуда. И все пак Франк усещаше, че го връхлита смайваща вълна на удивление и объркване. Почти без да се замисля, той вдигна поглед нагоре и се втренчи в небето, като че ли очакваше да види безброй извънземни кораби, които изчезват в синевата. Но видя само огромния небесен купол и няколко пухкави облака на изток.

После Анди го стисна за китката, задърпа го и го въведе в комуникационния център. Той посочи към екрана на най-близкия компютър.

— Получавам все същото съобщение отвсякъде — от Ню Йорк, Лондон, Европа, отвсякъде. Включително от Лос Анджелис. Така е цяла сутрин. Събират си багажа, качват се на борда на корабите си и се измитат. На някои места вече не е останало нито едно същество. Можеш да минеш през територията им и никой няма да те спре. Защото няма никой.

— Дай да видя.

Франк погледна към екрана. По него течаха думи. Анди докосна един от бутоните, думите изчезнаха и на тяхно място се появиха други. Също като онези, които братовчед му беше изрекъл само преди минути, те не означаваха нищо за него. Накрая с огромни усилия Франк успя да ги разбере. „Отиват си… отиват си… отиват си.“ Бе толкова неочаквано и толкова странно. Толкова объркващо, по дяволите.

— Погледни тук — каза Анди. Той направи нещо с компютъра. Думите изчезнаха и на екрана проблесна образ.

— Това е Лондон.

В някакво поле, парк, някакво обширно равно място, стоеше извънземен кораб. Пет-шест гигантски същества тържествено се приближаваха към него в колона по един, качваха се на платформата и се издигаха към отворилия се в корпуса люк. После люкът се затвори. Корабът се издигна върху стълб от пламък.

— Виждаш ли? — извика Анди. — Едно и също по целия свят. Омръзнало им е да стоят тук. Писнало им е от Земята. Отиват си у дома, Франк!

Така изглеждаше. Франк се разсмя.

— Да. Адски смешно, нали? — ухили се Анди.

— Много смешно, да. Безумно смешно. — Смехът безспирно бликаше от гърлото му. Той се помъчи да се овладее. — Седим си тук на тая планина, цели петдесет години се напъваме да измислим как да ги накараме да си тръгнат, но нищо не се получава и накрая решаваме, че просто никога няма да успеем. И се отказваме. А само няколко години по-късно те си отиват просто така. Защо? Защо? — Франк вече не се смееше. — За Бога, Анди, защо? Къде е смисълът?

— Смисъл ли? Не би трябвало да очакваш да откриеш смисъл в поведението на съществата. Те правят каквото правят и не се предполага, че можем да разберем причините. И никога няма да ги научим, предполагам. Хей, знаеш ли какво, Франк, изглеждаш така, като че ли още малко и ще се разревеш!

— Наистина ли?

— Само си виж лицето.

— Нещо не ми се ще. — Франк се извърна от компютрите на Анди и започна да крачи напред-назад из стаята.

Започваше да осъзнава, че е възможно всичко това да се случва в действителност. И в същото време му се струваше, че земята под краката му се втечнява, че цялата планина бавно потича към морето.

„Съществата си отиват? Отиват си? Отиват си?“

В такъв случай би трябвало да скача от радост. Но не, не, вместо това той бе потънал в пълно объркване. Очите му пареха от гняв. И внезапно разбра защо.

Влудяваше го фактът, че може да напуснат Земята, преди да е открил начин да ги победи. Франк удивено осъзна, че неочакваното заминаване на съществата, ако наистина си отиваха, ще отвори зейнала бездна в душата му. Омразата му към тях дотолкова го изпълваше, че ако ги нямаше, ако завинаги изгубеше възможност да изрази тази омраза, на мястото на тяхното присъствие щеше да остане ужасна празнота.

Анди се приближи иззад него.

— Франк? Какво има, Франк?

— Трудно ми е да ти го обясня. Изведнъж се почувствах страшно особено. Като че ли… хм, нали знаеш, тук винаги сме имали тази велика свещена цел. Да се освободим от съществата. Но не успяхме да я изпълним и сега това наистина се случва, без дори да вдигнем пръст, просто така. Просто така.

— И какво? Не те разбирам.

Франк затърси точните думи.

— Искам да кажа, че се чувствам… не зная, малко разочарован, навярно. Изпразнен. Все едно през целия си живот да блъскаш по заключена врата и тя изобщо да не помръдва, а после преставаш да блъскаш, отиваш си и хоп — Изненада! Изненада! — вратата се отваря сама. Това те обърква, нали ме разбираш? Смущава те.

— Предполагам, че е така, да. Разбирам те.

Но Франк виждаше, че Анди нищо не разбира. И после мислите му запрепускаха в съвсем друга посока. Това не можеше да е истина. Човек трябваше да е идиот, за да повярва, че е възможно съществата доброволно да си отиват.

Той кимна към екрана.

— Виж, ами ако онова там не е вярно?

Анди ядосано го изгледа.

— Разбира се, че е вярно. Как може да не е?

— Тъкмо ти не би трябвало да задаваш такъв въпрос. Възможно е да е някакъв хакерски трик, нали? Ти знаеш повече от мен за тези неща. Може ли някой да е фалшифицирал всички онези образи и съобщения и да ги е пуснал по цялата Мрежа? Възможно е, нали?

— Възможно е, да. Но мисля, че не е така — усмихна се Анди. — Ако искаш обаче, можем да го проверим лично, нали знаеш.

— Не разбирам. Как?

— Да вземем кола и веднага да идем в Лос Анджелис.

 

 

Взеха разстоянието само за два часа и половина, с цял час по-малко от обикновено. Пътищата пустееха. Контролните постове също.

Маршрутът, който избра Франк, ги отведе в града по крайбрежната магистрала. Стигнаха до западния край на стената, където се намираше порталът Санта Моника. Докато се приближаваха, двамата видяха, че порталът е широко отворен и че не се забелязват ченгета на ЛАКОН. Франк продължи напред и навлезе в центъра на Санта Моника.

— Виждаш ли? — попита Анди. — Сега вярваш ли?

Франк отговори с рязко кимване. Вярваше, да. Немислимото, абсолютно необяснимото изглеждаше истина. Но откриваше, че му е все по-трудно да го асимилира. Като че ли някаква гигантска стена в душата му го отделяше от радостта, която би трябвало да изпитва от удивителното заминаване на съществата. Вместо щастие, го изпълваше нещо по-близо до отчаяние, дълбок душевен смут. Никога не беше очаквал да се чувства така в ден като този.

Всичко бе заради това внезапно усещане за отсъствие, помисли си Франк. Вече ясно го съзнаваше. Само за един ден тези непонятни създания от звездите безгрижно, почти лекомислено го бяха лишили от основната цел на живота му и не му беше лесно да запълни празнотата.

 

 

Паркира автомобила на няколко преки зад стената, точно до старата пешеходна зона на Трета улица. Някога там бе имало огромен търговски център, но магазините отдавна бяха изоставени. Санта Моника беше тих град. Тук-там групички хора замаяно обикаляха наоколо, като че ли бяха пияни или ходеха насън. Никой не поглеждаше към никого. Никой не разговаряше. Всички бяха като призраци.

— Мислех, че ще попаднем на страхотно веселие — озадачено каза Франк. — Че хората ще танцуват по улиците.

Анди поклати глава.

— Не. Грешиш, Франк. Не разбираш какви са тези хора. Не си живял сред тях като мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледни нататък.

На улицата край изоставените магазини се издигаше стар небостъргач със сиви стени, на входа на който се виждаше емблемата на ЛАКОН. Пред него се бе събрала малка тълпа: поредната група мълчаливи, смаяни хора, застанали един до друг в пет, шест неравни колони. Всички гледаха нагоре. От висок прозорец към тях надзърташе мъж в униформа на ЛАКОН. Лицето му беше бледо, очите му изглеждаха кухи.

Анди посочи към сградата.

— Ето го твоето веселие — заяви той.

— Не разбирам. Защо ги зяпа така? Да не би да се страхува, че ще се качат горе и ще го линчуват?

— Може би по-късно наистина ще го линчуват. Малко им трябва. Но в момента просто искат да им върне съществата. И с изражението на лицето си той им показва, че не може.

— Искат да им ги върне ли?

— Липсват им, Франк. Те ги обичат. Не го ли съзнаваш?

Франк се завъртя и го погледна. Той усети, че лицето му пламва.

— Моля те, недей да се шегуваш с мен, Анди. Не сега.

— Не се шегувам. Напъни си мозъка, човече. Съществата са дошли тук още преди двамата с теб да се родим. Много преди това. Оказали съвсем лекичък тласък и цивилизацията просто се разпаднала, правителства, армии, всичко. И след като изтребили приблизително половината население на Земята, за да покажат, че са сериозни, те установили нова система, в която всички вършели каквото им наредят. Край на частната собственост, край на частната инициатива, просто си дръж главата наведена, работи каквото съществата ти кажат да работиш, живей там, където съществата ти заповядат да живееш и всичко ще е мирно и тихо, няма да има войни и бедност, никой няма да е гладен или да спи по улиците.

— Всичко това ми е известно — малко раздразнен от тона на Анди, отвърна Франк.

— Но разбираш ли, че след време повечето хора са започнали да предпочитат новата система пред старата? Те я обожават, Франк. Само неколцина изолирани чудаци като онези в известното на двама ни ранчо над Санта Барбара са смятали, че в това има нещо нередно. Кой знае защо съществата са решили да оставят тези чудаци на мира, но почти всеки друг, който не е харесвал системата, е бил хвърлян в затвор или е намирал смъртта си. А сега — хоп! — съществата ги няма и вече не съществува система. Всички тези хора се чувстват изоставени. Те не знаят как сами да се справят с нещата и няма кой да им каже. Разбираш ли, Франк? Разбираш ли?

Той кимна. И се изчерви.

Да, Анди. Да. Разбираше. Естествено, че разбираше. И се чувстваше много глупаво за това, че е трябвало да му го обясняват. Предполагаше, че днес мисълта му просто е малко мудна заради тези ужасно объркващи събития.

— Знаеш ли — въздъхна Франк, — в деня на бомбардировката Синди ми каза почти същото. Че на света имало милиони хора, които намирали живота под властта на съществата за много по-лесен. — Той се подсмихна. — Все едно че боговете са били тук и после изведнъж са си тръгнали, и сега никой не може да проумее какво означава всичко това. Както обича да казва Халид, неведоми са пътищата на Аллах.

Сега бе ред на Анди да го погледне озадачено.

— Богове ли? Какво говориш, Франк?

— И това ми го каза Синди. Че съществата били като богове, дошли сред нас от небесата. Полковника също вярвал в това, така ми каза тя. Никога нямало да разберем абсолютно нищо за тях. Били прекалено над нас. Никой не разбирал защо са пристигнали и какво искат. Просто били тук, това е всичко. Видели. Победили. Променили целия свят по собствения си вкус. И когато постигнали онова, което искали да постигнат, си отишли, без дори да ни кажат защо си отиват. Така че боговете бяха тук, отидоха си и сега сме оставени в мрака без тях. Така е, нали, Анди? Какво се прави, когато боговете си идат?

Анди странно го наблюдаваше.

— Такива ли бяха и за теб, Франк? Богове?

— За мен ли? Не. Дяволи, ето какви бяха за мен. Дяволи. Мразех ги. — Той се отдалечи от Анди и закрачи през колоните вцепенени, замаяни хора пред сградата на ЛАКОН. Никой не му обръщаше внимание.

Франк вървеше сред тях, взираше се в лицата им, в кухите им очи. Приличаха на сомнамбули. Беше страшно да ги гледа. Но разбираше страха им. Самият той донякъде го изпитваше. Този смут, това отчаяние го бяха обзели още в момента, в който чу, че съществата си отиват: те произтичаха от една и съща неувереност. Какво щеше да се случи със света, чудеше се Франк, след епизода със съществата?

Епизод. Ето какво беше това, знаеше го. Нашествието, завоюването, годините на извънземна власт — просто епизод, макар и много странен, в дългата история на човечеството. Петдесетина години в сравнение с хилядите. „Денят на пришълците“, ето как щяха да го наричат. И докато мислеше за това, докато му даваше името „епизод“, Франк най-после усети, че започва да излиза от мъглата, обгръщала го през последните няколко часа.

Тези години бяха променили всичко, да. Винаги ставаше така след такива епизоди. Но не за пръв път огромно бедствие преобразяваше света. Бе се случвало многократно. Бяха идвали асирийците, монголските орди, надпетите, Черната смърт или извънземните същества от звездите — каквото и да е — и после всичко се беше променяло.

Но все пак, помисли си Франк, каквото и да се случеше, основното винаги си оставаше: закуска, обяд, любов, секс, слънчеви лъчи, дъжд, страх, надежда, амбиция, мечти, удовлетворение, разочарование, победа, разгром, младост, старост, раждане, смърт. Съществата са дошли и разрушили всичко установено и стабилно само Бог знае защо, а после си отидоха Бог знае защо, а ние все още сме тук и сега трябва да започнем отначало, също така неизбежно, както започва пролетта, след като зимата свърши работата си с нас. Сега трябва да започнем отначало. Бог знае защо, да, а ние не знаем. Когато се върнеше в ранчото, трябваше да поговори с Халид за това.

— Франк?

Анди се беше приближил иззад него. Франк го погледна през рамо, но не каза нищо.

— Добре ли си, Франк?

— Разбира се, че съм добре.

— Обикаляше сред тези хора. Нещо страшно те измъчва. И на теб ти липсват съществата, това ли е?

— Казах ти, че ги мразя. Че са дяволи. Но да, да, в известен смисъл наистина ми липсват. Защото сега зная, че никога няма да имам възможност да убия нито едно от тях. — Франк се завъртя и погледна Анди право в очите. — Знаеш ли, когато ми каза, че си отиват, аз побеснях. След смъртта на баща ми толкова ужасно исках да съм онзи, който ще ги прогони. Макар да знаех, че навярно не сме способни да го направим. Но сега съвсем ненадейно изгубих дори възможността да опитам.

— Какъвто бащата, такъв и синът, а?

— Какво лошо има в това? — попита Франк.

— Ансън толкова ужасно копнееше да влезе в историята като човека, който ни е избавил от съществата. И това го пречупи, това желание. Пречупи го на две. Това ли искаш да се случи и с теб?

— Не съм толкова крехък като баща си — отвърна Франк. — Знаеш ли, Анди, единствените хора на Земята, които наистина са убивали същества, са Халид и Рашид, а на тях изобщо не им пукаше за това. И тъкмо затова са успели. На мен обаче ми пукаше, но никога няма да имам възможност да го сторя и за известно време днес това ме потисна. Така че, предполагам, за мен е почти същото като за тях — каза той и махна с ръка към призрачните, тътрещи се хора наоколо им. — Те са ужасени, защото са изгубили любимите си същества. Аз съм ужасен, защото вече няма същества, които да мразя.

— Искаш ли да направиш нещо, за да задоволиш омразата си? Влез в сградата, измъкни онзи колаборационист навън и накарай хората да го обесят на някой стълб. Той е помагал на врага. Колаборационистите трябва да бъдат наказани, нали?

— Мисля, че това не е отговорът, Анди.

— Какъв е тогава?

— Да разрушим стените за начало. Представяш ли си колко много работа е това, да разрушиш стените?

Анди го зяпаше така, сякаш си бе изгубил ума.

— Адски много. Адски.

— Е, въпреки това ще го направим. Ние ги издигнахме и можем да ги разрушим. — Франк дълбоко си пое дъх. Другата стена, стената в него, онази стена от тъпо отчаяние и смут започваше да се разпада. Напускаше го неувереността му, объркването след заминаването на съществата.

Той вдигна поглед нагоре към ясното небе: през небето, към невидимите звезди, към онази неизвестна планета, от която бяха пристигнали съществата. Ако можеше, щеше да я изпепели с погледа си, толкова силно копнееше за мъст.

Но как можеше да отмъсти на богове, които бяха дошли тук, за да направят света неузнаваем и после бяха избягали като крадци?

Не. Трябваше да възроди Земята и после да я направи още по-чудесна от преди. Ето какво щеше да направи. Това щеше да е неговото отмъщение.

Стори му се, че сега разбира какво се е случило със света. „Със съществата вселената ни е пратила послание. Проблемът е, че не знаем какво е. Задачата, която ни предстои през следващите сто години, петстотин или колкото и време да отнеме, е да открием смисъла на посланието на звездите.

А междувременно…

Междувременно по някакво чудо отново сме свободни. И сега — помисли си той, — някой трябва да излезе напред и да каже: «Ето каква е свободата, ето как се държат свободните хора». И от оставените от съществата развалини ще се роди нов свят.“

— Ще разрушим стените навсякъде — каза Франк. — Искам да обикалям света и да го виждам със собствените си очи. Ню Йорк, Чикаго, Вашингтон, всички онези места на изток, за които съм чувал. Даже Лондон. Париж. Рим. Защо не? Ще го направим.

Анди продължаваше да го зяпа.

— Мислиш, че съм луд ли? — попита Франк. — Виж, не можем просто да си седим на задниците. Сега ще настъпи хаос. Анархия. Чел съм, че ставало така, когато централната власт изчезне. Това не е добре. Трябва да направим нещо, Анди. Нещо. Не зная какво, но разрушаването на стените е добро начало. Първо ще рушим, после ще градим. Толкова ли е безумно, Анди?

Той не го изчака да отговори. Отново започна да се отдалечава, този път по-бързо.

— Хей! — извика Анди. — Хей, къде отиваш?

— Обратно при колата. Искам внимателно да разгледам стената и да видя как е изградена. За да мога да измисля най-добрия начин да я вдигнем във въздуха.

Анди остана на мястото си и проследи с поглед отдалечаващия се Франк.

Мина му през ума, че през цялото време ужасно го е подценявал. Смяташе го за лековат, просто още едно от множеството взаимозаменяеми русокоси хлапета из ранчото. „Не — каза си Анди. — Франк не е такъв. Франк ще е онзи, който ще съгради нещо — кой знае какво ще е то, по дяволите? — от нищото, което ни оставиха съществата. Дори самият Франк не знае какво ще направи. Но той ще даде на света втори шанс. Или с този опит ще погуби всички ни.“

Анди се усмихна. Бавно поклати глава.

— Кармайкълови — измърмори той.

Франк вече бе при автомобила си. Анди разбра, че ако се забави още малко, братовчед му ще замине без него.

— Хей! Хей, Франк, почакай ме! — извика той. И се втурна към колата.

Край