Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alien Years, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)
Сканиране
Sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Силвърбърг

Заглавие: Денят на пришълците

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Вихра Манова

ISBN: 954-585-032-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1040


5.
След двадесет и девет години

Халид ваеше статуетка от калъп сапун в тясното ъгълче в общежитието, служещо му за студио, когато влезе Литвак и каза:

— Стягайте се, момчета. Пак ни местят.

Литвак се занимаваше с комуникациите в групата и имаше имплант, който включваше в телефона, за да получава информация от мрежата на съществата. В известен смисъл той беше боргманът на общежитието: боргман с отрицателен знак, който по-скоро шпионираше извънземните, вместо да работи за тях, дребен набит израелец със странно триъгълна глава, много широко чело и малка остра брадичка. Интересна глава. Халид няколко пъти му бе правил скулптурни портрети.

Халид не погледна към него. Ваеше фигурка на хиндуистката богиня Парвати: висока остра тиара, подчертани гърди, великодушно изражение на пълно спокойствие. Напоследък извайваше целия хиндуистки пантеон, след като Литвак качи снимките им от някакъв забравен архив в старата Мрежа. Кришна, Шива, Ганеша, Вишну, Брама, всичките. Айша навярно нямаше да одобри, че прави статуетки на хиндуистки богове и богини — правоверният мюсюлманин изобщо не трябваше да прави скулптурни образи, — но откакто не беше виждал баба си вече бяха минали седем години. За него Айша бе древна история, също като Кришна, Шива и Вишну или като Ричи Бърк. Сега Халид беше голям мъж и правеше каквото поиска.

— Ще ни разделят ли, как смяташ? — попита от другия край на стаята българинът Димитър.

— А ти какво си мислиш, глупчо? — язвително отвърна Литвак. — Че толкова сме ги очаровали като група, че винаги ще ни държат заедно ли?

В този сектор от общежитието бяха осем души, петима мъже и три жени, събрани безразборно, както правеха съществата. Бяха заедно вече от четиринайсет месеца, най-продължителният период, през който Халид беше оставал в една и съща група. Общежитието и целият затворнически лагер се намираше някъде по турското крайбрежие — „точно на север от Бодрум“, бе казал Литвак, макар че Халид не беше съвсем наясно къде е Бодрум или пък самата Турция. Но тук му харесваше. Времето през по-голямата част от годината бе топло и слънчево, сухите кафяви хълмове се спускаха надолу към крайбрежната равнина и чудния син океан с пръснати островчета. Преди това го бяха пратили за единайсет месеца в централна Испания, в Австрия за седем-осем, в Норвегия за близо година, а още по-рано — е, вече не помнеше къде е бил преди това. Съществата обичаха затворниците им да са в постоянно движение.

Отдавна не беше живял с някой от района на Солсбъри. Не че имаше толкова голямо значение, тъй като не изпитваше никакви чувства към никой от града, освен към Айша и стария Искандер Мустафа Али. Нямаше представа къде е баба му, а Искандер Мустафа Али сигурно вече бе мъртъв. В началото затворниците в портсмутския лагер бяха от Солсбъри и съседните градове, но сега, след петото или шестото (а може би седмото?) прехвърляне той беше единственият англичанин. Очевидно по света имаше много хора, не само негови сънародници, които по един или друг начин бяха разсърдили съществата и бяха подложени на това постоянно местене от един затвор в друг.

Освен Литвак и Димитър, в групата на Халид имаше канадка на име Франсин Уебстър, поляк на име Кшищоф, вечно намусено ирландско момиче на име Карлота, Женевиев от южна Франция и дребен, тъмнокож мъж от Северна Африка, чието име така и не успя да научи, вероятно защото не положи никакви усилия. Всички те се разбираха сравнително добре. Северноафриканецът знаеше само френски и арабски, останалите говореха на английски, някои по-добре от другите, а Женевиев превеждаше на африканеца, когато се наложеше. Халид не се стремеше да опознае другарите си, тъй като почти сигурно нямаше да останат задълго заедно. Нервният дребен Литвак му се струваше забавен, добродушният Кшищоф беше приятен събеседник, харесваше топлата, нежна Франсин Уебстър. Другите нямаха значение. Няколко пъти бе спал с канадката и Женевиев, защото в общежитието нямаха възможност за уединение и почти всички от групата от време на време безразборно спяха помежду си. През годините на затворническата си младост Халид откри, че не му липсва сексуален нагон. Но и сексуалната страна на нещата не му оказваше почти никакво въздействие, освен чисто физическо облекчение.

Той продължи да работи, без да каже нещо за предстоящото преместване и три дни по-късно, точно както беше предсказал Литвак, всички получиха заповед да се явят в стая 107 в административния сектор на лагера. В стая 107, която се оказа огромна, почти гола зала, мебелирана само с празна етажерка за книги и трикрак стол, бяха оставени съвсем сами за около час. Накрая се появи някой, попита ги за имената им, свери ги с кафявия лист хартия в ръката си и грубо нареди:

— Ти, ти и ти в стая сто и три. Ти и ти в стая сто и шест. Ти, ти и ти в стая сто и девет. И по-чевръсто.

Халид, Кшищоф и северноафриканецът бяха пратени в стая 109. Тримата бързо отидоха там. Не се сбогуваха с останалите петима, защото всички знаеха, че завинаги изчезват от живота на другите.

Стая 109, която се намираше на странно голямо разстояние от 107-а, беше много по-малка от нея, но горе-долу също толкова оскъдно мебелирана. На лявата стена висяха две рамки без картини, върху пода стоеше голяма зелена керамична ваза без цветя, до отсрещната стена имаше голо бюро, обърнато с лице към вратата. Зад него седеше дребна кръглолика жена, която изглеждаше шейсетина годишна. Тъмните й, като че ли прекалено раздалечени едно от друго очи излъчваха странен блясък, а косата й, някога навярно гарвановочерна, бе прошарена с бели кичури като мълнии, разкъсващи нощта.

Тя погледна надолу към листа хартия в ръцете си и после вдигна очи към поляка.

— Ти си Кр… Киз… Кзиз… Криз… — Жената не успя да се пребори с името му. Но това изглежда я развесели, вместо да я ядоса.

— Кшищоф накрая каза той. — Кшищоф Михалски.

— Михалски, да. Я пак повтори малкото си име?

— Кшищоф.

— Аха. Кристоф. Сега разбрах. Добре, Кристоф Михалски. Полско име, нали така? — Тя се усмихна. — Много по-лесно е да го кажа, отколкото да го прочета. — Халид се изненада от добродушното й бъбрене. Повечето от тези колаборационистки бюрократи се държаха хладно и безцеремонно. Но тази жена като че ли говореше с американски акцент. Може да се дължеше на факта, че е американка. — А кой от вас е Халид Халим Бърк? — попита тя.

— Аз.

Жената продължително го изгледа и се понамръщи. Халид отвърна на погледа й.

— Значи ти — обърна се към северноафриканеца тя, — трябва да си… хм… Мулей бен Длими.

— Oui.

— Що за име е това Мулей бен Длими?

— Oui — повтори африканецът.

— Той не знае английски — поясни Халид. — От Северна Африка е.

Жената кимна.

— Истинска интернационална група. Добре, Кристоф, Халид и Мулей. Мисля, че ви е ясно. Вдругиден пак ще бъдете преместени. А може би още утре, ако документите пристигнат навреме. Съберете си багажа и се пригответе да напуснете общежитието си, веднага щом ви повикат.

— Можете ли да ни кажете — попита Кшищоф, — къде ни пращат този път?

Тя се усмихна.

— В добрите стари Съединени американски щати. В Лас Вегас, Невада. Някой от вас знае ли да играе на двайсет и едно?

 

 

Транспортният самолет беше някогашен пътнически лайнер от времето, когато гражданите на държавите по Земята все още свободно пътуваха от място на място по работа и за удоволствие и когато съществуваха организациите, наречени авиолинии. Халид не познаваше лично тази епоха, но бе чувал разкази за нея. Този самолет, чийто боядисан корпус беше излющен и дори ръждясал на места, носеше надписа „Бритиш Еъруейс“, така че качването на борда му в известен смисъл бе все едно да се завърне в Англия. Не беше сигурен с какви чувства го изпълва това.

Но самолетът не бе Англия, а просто дълга метална тръба с мръсни сиви стени и следи от демонтирани седалки, заменени с голи дюшеци. Нямаше места за сядане. Човек можеше само да се разхожда насам-натам или да лежи. Над прозорците бяха запоени дълги пръчки, за които да се хванеш, ако самолетът започне да се разтърсва. Изтънели завеси разделяха пътническия сектор на няколко части.

В това нямаше нищо ново. Всички самолети, които ги отвеждаха от един затворнически лагер в друг, бяха еднакви. Този изглеждаше по-голям, това беше всичко. Но все пак пътуваха за Съединените щати, продължителен полет, който трябва да изискваше по-голям самолет. Халид имаше съвсем бегла представа къде е Америка, но знаеше, че е много далече от Турция.

Дребната жена от стая 109 също се намираше на борда и контролираше подготовката за заминаването. Халид предполагаше, че щом отметне имената, тя ще си тръгне, но не, старицата остана в самолета и след като затвориха вратите. Това беше необичайно. Лагерните служители не придружаваха затворниците до новите им местоназначения. Но жената може би все пак нямаше да дойде с тях. Той я видя да изчезва зад завесата, която разделяше затворническия сектор от предната зона за персонала, и се зачуди дали там няма друга врата, през която би могла да слезе, преди отлитането на самолета. Кой знае защо се надяваше, че няма да го направи. Харесваше я. Тя беше забавна, жизнена и простодушна, коренно различна от другите колаборационисти, с които се бе срещал през седемте си затворнически години.

Малко след отлитането с радост видя, че жената все още е на борда. Тя се появи от предното отделение, като внимателно вървеше по стръмно наклонената пътека и спря при дюшеците на Халид и северноафриканеца.

— Може ли да седна при вас? — попита жената.

— Струва ми се, че няма нужда да искате разрешение, нали? — отвърна Халид.

— Малко учтивост на никого няма да навреди.

Той сви рамене. Въпреки възрастта си, тя бързо и грациозно се настани на дюшека и седна по турски срещу него.

— Ти си Халид, нали така?

— Да.

— Казвам се Синди. Много си хубав, Халид, знаеш ли го? Харесва ми кафеникавата ти кожа. Като лъвска козина е. И тази твоя гъста, къдрава коса. — След като не получи отговор, Синди прибави: — Разбрах, че си бил художник.

— Правя някои неща, да.

— И аз някога правех разни неща. И също бях доста хубава.

Тя се усмихна и му намигна, с което някак направи Халид свой заговорник в това, че някога е била красива. Преди не се бе сещал, че тази жена може да е била привлекателна, но сега я разгледа отблизо и видя, че е напълно възможно: дребна и енергична, със стройна фигура, изящно лице и невероятно блестящи очи. Усмивката й все още беше много чаровна. И намигането. Харесваше му това намигане. С окото си на художник той изтри бръчките, издълбани от шейсетте години по лицето й, възстанови блясъка и чернотата на косата й, даде на кожата й младежка свежест. Да, помисли си Халид. Несъмнено много красива преди трийсетина-четирийсет години.

— Ти какъв си, Халид? — попита жената. — Индиец ли? Поне отчасти.

— Пакистанец. По майка.

— Ами баща ти?

— Англичанин. Бял. Не го познавам. Хората ми казаха, че бил колаборационист.

— И аз съм колаборационистка.

— Мнозина са такива — отвърна Халид. — За мен няма значение.

— Добре — кимна тя. И замълча за известно време. Просто седеше там по турски и внимателно го изучаваше. Той добродушно я гледаше. Не се страхуваше от нищо и от никой. Нека го гледа, щом искаше.

— Разгневен ли си от нещо? — накрая попита тя.

— Разгневен ли? Аз? Че от какво да съм разгневен? Аз никога не се гневя.

— Тъкмо обратното. Мисля, че постоянно си разгневен.

— Вие определено имате право да го мислите.

— Изглеждаш съвсем спокоен — продължи жената. — Това е едно от нещата, които те правят толкова интересен, колко си хладнокръвен, как просто свиваш рамене, каквото и да се случва с теб и около теб. Това е първото, което човек забелязва в теб. Но такова спокойствие понякога е маска, която скрива гнева. Вътре в теб може да тлее вулкан, които ти не искаш да оставиш да изригне. Какво ще кажеш за това, Халид?

— Айша, която ме отгледа като майка, защото майка ми е починала при раждането ми, ме научи да приемам волята на Аллах, по какъвто и начин да се прояви. Което и правя.

— Много мъдра философия. Ислям: самата дума означава „абсолютно покорство“, нали? Да се оставиш в Божиите ръце. Знаеш ли, изучавала съм тези неща. Коя е Айша?

— Майката на майка ми. По-точно, мащехата й. Грижеше се за мен като майка. Много добра жена.

— Несъмнено. И мисля, че ти си много, много гневен мъж.

— Вие определено имате право да си го мислите — повтори Халид.

 

 

Половин час по-късно, докато Халид седеше до прозореца и безразлично наблюдаваше огромното, осеяно с острови синьо море под тях, тя се върна и за пореден път поиска разрешение да седне при него. Такава любезност от страна на администратори го озадачаваше, но той я покани с жест. Жената пак седна по турски със същата изящна лекота.

После кимна към Мулей бен Длими, който седеше, опрял гръб на стената с притворени очи, като че ли изпаднал в транс.

— Наистина ли не знае английски?

— Да. В групата ни имаше жена, която разговаряше с него на френски. Иначе не разменяше нито дума с останалите от нас.

— Понякога хората знаят някакъв език, но въпреки това не желаят да говорят на него.

— Предполагам, че е така — съгласи се Халид.

Тя се наведе към северноафриканеца и попита:

— Изобщо ли не разбираш английски?

Той безизразно я погледна, после отново се унесе.

— Нито дума ли? — настоя Синди.

Същият отговор.

Тя мило се усмихна и продължи с любезен разговорен тон:

— Майка ти е била евтина курва, Мулей бен Длими. Баща ти е чукал камили. Самият ти си внук на свиня.

Мулей бен Длими леко поклати глава, без да престава да зяпа в пространството.

— Наистина не ме разбираш, нали? — попита жената. — Или се владееш много по-добре от Халид. Е, Бог да те благослови, Мулей бен Длими. Предполагам, че спокойно мога да говоря пред теб каквото си искам. — Тя отново се обърна към Халид. — Добре. Да преминем към работа. Някога би ли направил нещо незаконно?

— Какви закони имате предвид? Има ли изобщо някакви закони?

— Искаш да кажеш, освен тези на Аллах?

— Освен тях, да. Има ли изобщо закони? — повтори той.

Синди се наведе към ухото му.

— Внимателно ме слушай. Уморих се да работя за тях, Халид. Бях тяхна вярна слугиня повече от двайсет години и ми стига. Когато пристигнаха, си помислих, че идването им на Земята е чудодейно и наистина можеше да е така, но не стана. Те не споделиха с нас величието си. Просто ни използваха и изобщо не ни казваха за какво ни използват. Освен това ми обещаха да ми покажат своя свят, знаеш ли? Но не изпълниха обещанието си. Щели да ме вземат там като посланик на Земята: убедена съм, че тъкмо това ми казаха с умовете си. Ала не го направиха. Излъгаха ме или пък съм си въобразила всичко. Е, и в двата случая да вървят по дяволите, Халид. Не искам повече да съм колаборационистка.

— Защо ми казвате всичко това? — попита той.

— Какво знаеш за географията на Съединените щати?

— Нищичко. Само, че е много голяма и много далечна страна.

— Невада — каза Синди, — където отиваме, е суха пустош, където не би искал да живее никой нормален човек. Но се намира точно до Калифорния, а аз съм оттам. Искам да си ида у дома, Халид.

— Да. Предполагам, че е така. Но какво ме засяга това?

— Аз съм от град на име Лос Анджелис. Чувал ли си за Лос Анджелис? Добре. Намира се на около… хм… петстотин километра от Лас Вегас, Невада. Районът е почти безлюден. Всъщност, пустиня. Сама жена може да се натъкне на някои проблеми през тези петстотин километра. Даже дъртофелница като мен. Виждаш ли нещо, което да те засяга?

— Не. Аз съм доживотен затворник.

— Това положение може да се промени просто като променя кода на регистрацията ти. Бих могла да го направя за теб, също както уредих качването си на борда на този самолет. Можем да напуснем лагера заедно и никой няма да каже нито дума. И ти ще ме придружиш до Лос Анджелис.

— Разбирам. И когато стигнем в Лос Анджелис, ще бъда свободен, така ли?

— Свободен като птичка, Халид.

— Да. Но в лагера ми осигуряват подслон и храна. В Лос Анджелис, град, в който не познавам никого, в който няма да разбирам нищо…

— Там е прекрасно. През цялата година е топло и навсякъде има цветя. Хората са добри. И аз ще ти помагам. Ще се погрижа за теб. Виж, до Щатите остават още два дни път. Помислѝ си, Халид.

 

 

И той си помисли. От Турция се насочиха към Италия и кацнаха, за да презаредят в Рим, после в Париж и Исландия, след това дълго летяха над ледове и снегове, докато отново се приземиха някъде в Канада. За Халид това бяха само имена. Също като Лос Анджелис. Той ги прехвърляше в главата си, спеше и от време на време разсъждаваше над предложението на Синди.

Хрумна му, че може да е някакъв номер, капан, но после се запита какво биха могли да целят, след като и без това е затворник и могат да правят с него каквото поискат. По-късно се зачуди дали да я попита може ли да вземат със себе си и Кшищоф, защото полякът бе жизнерадостен, добросърдечен човек и Халид го обичаше, доколкото изобщо можеше да обича някого, а освен това жилавият Кшищоф можеше да е много полезен по време на пътуването през пустинята. И докато се чудеше, той осъзна, че без да забележи някак е успял да вземе решение.

— Не мога да взема и него, не — отвърна Синди. — Не мога да рискувам да освободя и двама ви. Ако ти не дойдеш, ще помоля Кшищоф. Но трябва да е само единият.

— Добре тогава — каза Халид. — Съгласен съм.

Съжаляваше, че оставя Кшищоф, поне доколкото изобщо можеше да съжалява за нещо. Но така и трябваше да бъде, нали? Така и щеше да бъде.

 

 

Невада беше най-грозното място, което някога бе виждал, кошмарна земя, толкова различна от зелената, красива Англия, че сякаш се намираше на друга планета. Тук като че ли не бе падал дъжд от петстотин години. В Турция също беше сухо и горещо, но навсякъде имаше ферми, океанът бе наблизо и по хълмовете растяха дървета. В Невада имаше само пясък, скали и прах, тук-там по някой нискорасъл храст и мрачни ниски планини, без абсолютно никаква растителност. И небето излъчваше жега, която жестоко смазваше всичко под себе си.

Градът, в който свърши дългият им полет, Лас Вегас, също беше грозен, но грозотата му поне развличаше окото, нямаше две еднакви сгради, една приличаше на египетска пирамида, втора — на римски дворец, други като че ли излизаха от нечии сънища или фантазии и всичко имаше такива колосални размери. Халид предпочиташе да остане повече време в Лас Вегас, за да нахвърля някои скици на тези странни сгради и да ги запази по-добре в паметта си. Но двамата със Синди напуснаха Лас Вегас веднага след пристигането си и навлязоха в мрачната, ужасна пустиня, която го заобикаляше отвсякъде.

Жената някак бе уредила да получат автомобил, с който да стигнат до Лос Анджелис.

— Прехвърлят те от ласвегаския затворнически лагер в онзи в Барстоу, Калифорния — поясни тя. — И ми възложиха да те закарам дотам. Всичко е съвсем законно отбелязано в архивите. Помогна ми един приятел от Лайпциг, който знае как да се оправя в компютърната мрежа на съществата.

Автомобилът изглеждаше невероятно стар. И навярно беше, може би дори отпреди Завоюването.

Целият бе очукан и сребристата му боя се лющеше на стотици места, под които се виждаха червени ръждиви петна. А и изглеждаше толкова силно наклонен наляво, че Халид се зачуди дали долният край на купето няма да се удря в земята, когато потеглят.

— Можеш ли да шофираш? — попита Синди, докато товареха скромния си багаж.

— Не.

— Не можеш, разбира се. Къде би могъл да се научиш? Между другото, на колко години те затвориха?

— Още нямах тринайсет.

— И кога е било това? Преди осем години? Десет?

— Преди седем. На двайсет и пети декември ще навърша двайсет и една.

— Коледно бебе. Колко мило. Всички пеят в чест на рождения ти ден. „Тиха нощ, свята нощ…“

— Да, много мило — кисело отвърна Халид. — Всичките ми рождени дни бяха невероятно весели. Събирахме се около елхата, майка ми, баща ми, братята и сестрите ми, пеехме коледни песни и си разменяхме прекрасни подаръци.

— Наистина ли?

— О, да. Бяха чудесни времена.

— Почакай малко — вдигна ръка Синди. — Нали в самолета ми каза, че майка ти починала при раждането ти, че изобщо не познаваш баща си и че те отгледала баба ти?

— Да. И освен това ти казах, че съм мюсюлманин.

Тя се засмя.

— Просто си се опитвал да провериш дали ти обръщам внимание.

— Не — отвърна Халид. — Просто ти говорех каквото ми дойде наум.

— Странна птица си ти, Халид!

— Птица ли?

— Няма значение. Стар израз. — Синди отключи вратите на автомобила и му даде знак да влезе вътре. Той седна от лявата страна, както винаги, когато пътуваше заедно с Ричи, и с изненада откри, че се е настанил зад волана. В колата на баща му той бе отдясно, Халид не се съмняваше в това.

— Американските автомобили са други — обясни Синди. — Виждам, че поне и друг път си се качвал в кола. Даже да не знаеш да шофираш.

— Понякога се возех в колата на баща ми. В неделя ме водеше на места като Стоунхендж.

Тя рязко го изгледа.

— Нали ми каза, че не познаваш баща си?

— Излъгах те.

— Ох. Ох. Ох. Измисляш си много неща, а, Халид?

— Едно от нещата, които ти казах обаче, беше вярно. Мразех го.

— Защото е бил колаборационист ли? Нали така ми каза? Вярно ли е?

— Наистина беше, но това не ме интересуваше. Мразех го, защото се отнасяше ужасно с Айша. Понякога и с мен. Сигурно се е отнасял така и с майка ми. Но какво значение има сега? Всичко отдавна е в миналото.

— Но виждам, че не си го забравил. — Синди вкара ключа и го завъртя. Двигателят изпъшка, закашля се, запали, угасна, отново изпъшка и този път заработи. Автомобилът шумно потегли напред. Тя показа служебната си карта на портала, пазачът им махна и двамата напуснаха лагера.

Почти незабавно навлязоха в пустинята.

Известно време мълчаха. Халид бе прекалено ужасен от гледката наоколо, за да говори, а Синди, която беше толкова дребна, че едва се подаваше над волана, внимаваше в пътя. Настилката бе отвратителна, цялата в дупки и пукнатини, и каквато си беше бракма, колата постоянно стенеше и пъхтеше, подскачаше и безмилостно ги разтърсваше, и от време на време издаваше зловещи звуци, като че ли се канеше да избухне. Той погледна към старицата и видя, че е седнала с напрегнато изгърбени рамене, прехапала долната си устна и с всички сили стиска волана, сякаш за да не позволи на автомобила да се отклони към пясъчната пустош край пътя.

— Някога ограничението на скоростта по тази магистрала беше седемдесет мили в час. В километри това е… колко, сто и десет? Сто и двайсет? Нещо такова. И всички шофирахме със сто и трийсет, сто трийсет и пет. Разбира се, сега това ще е истинска лудост. Ако приемем, че колата е в състояние да ги вдигне, а тя не е. Сигурно е по-стара от теб. Тя е от онези, които хората използваха само няколко години преди Завоюването, с ръчно управление, защото няма компютърен мозък и не разбира устни команди. Антика. И определено доизживява последните си дни. Но по един или друг начин ще успеем да стигнем до Лос Анджелис. Ако се наложи, пеш.

— Щом се предполага, че трябва да ме отведеш на онова място Барстоу — попита Халид, — как ще продължим до Лос Анджелис? Няма ли да се чудят къде сме, ако не се появим в лагера?

— Няма причина. Утре ще загинем при катастрофа, преди да сме стигнали в Барстоу.

— Моля?

— Катастрофата вече е програмирана в компютъра. Моят приятел в Лайпциг уреди всичко. Страхотен опростител. Знаеш ли какво е опростител, Халид?

— Не.

— Опростителите са много опитни хакери. Нещо като боргмани, само че работят за нас, а не за съществата. Проникват в извънземната мрежа и променят данните. Ако са те пратили някъде, където не искаш да идеш, например, можеш да намериш опростител и той ще анулира заповедта. Срещу заплащане, разбира се. Моят приятел е вкарал информацията, че агент С. Кармайкъл, която е придружавала затворник Х. Бърк, е загинала при автомобилна катастрофа на осемнайсети този месец, с други думи утре, на петнайсет километра северно от Барстоу, шофирайки на юг по междущатска магистрала петнайсет. Изгубила контрол над ръчно управляемия си автомобил и се забила в крайпътна бариера. Колата била напълно разбита и агентът и затворникът загинали. Труповете им били кремирани от местните власти.

— Казваш, че загинала при автомобилна катастрофа утре, така ли?

— Когато за компютърната мрежа настъпи утре, случаят ще се появи в архивите. Затова използвам минало време. Информацията вече е там и очаква да се активира. Агент С. Кармайкъл ще бъде извадена от системата. Също и затворник Х. Бърк. Ще изчезнем така, като че ли изобщо не сме съществували. Тъй като автомобилът също вече не съществува, всеки скенер, който засече регистрационния ни номер, най-вероятно ще реши, че има някаква грешка. Щом стигнем в Лос Анджелис, ще уредя да получим нов номер, просто за всеки случай. Гладен ли си вече?

— Да.

— И аз. Хайде да направим нещо по въпроса.

 

 

Спряха при западнало крайпътно кафене насред пустошта. Зноят извън колата ги обгръщаше като огромен юмрук. Синди купи вечеря за двама им просто като показа служебната си карта. Храната беше ужасна, някакво безвкусно месо на скара и студена бълбукаща напитка, но Халид отдавна бе свикнал с всякаква ужасна храна.

И отново напред през пустинята. Почти нямаше друго движение. И нито един автомобил в тяхната посока. Винаги, когато се разминаваха с някого, Синди вперваше поглед пред себе си. Халид забеляза, че шофьорите на другите коли също никога не поглеждат към тях.

Пътят се изкачваше нагоре и навсякъде около тях се виждаха планини, по-високи, отколкото някога бе виждал. Но пейзажът си оставаше все така грозен, само скали и пясък, почти без растителност.

— Вече сме в Калифорния, Халид — по някое време каза тя, когато минаха покрай пътен знак. — Или поне в онова, което някога беше Калифорния, докато в тази страна имаше отделни щати. Докато все още съществуваха такива неща като страни. — Бе си представял палми и нежен ветрец. Нямаше нищо подобно. Всичко си оставаше също толкова грозно, колкото и в Невада.

— Става тъмно — един час по-късно отбеляза Синди. — Тези бракми не са лесни за управление по лош път. Затова ще отбия и ще си почина малко, преди да продължим. Сигурен ли си, че не можеш да шофираш?

— Искаш ли да опитам?

— Може би не. Просто остани буден, оглеждай се и ме събуди, ако видиш нещо странно.

Тя отби от магистралата и паркира край пътя. После свали облегалката си почти хоризонтално, отпусна се назад, затвори очи и като че ли почти незабавно заспа.

Известно време Халид я наблюдаваше. На лицето й се изписваше изражение на пълен покой.

Синди беше необикновена жена, помисли си той, винаги се владееше и запазваше самоувереността си. Много способна жена. Притежаваше вътрешно спокойствие, в това бе убеден. А Халид се възхищаваше на вътрешното спокойствие. Самият той бе положил много усилия, за да го развие и смяташе, че е успял. Иначе със сигурност не би могъл да убие същество.

Но дали наистина беше така? Какво му бе казала в самолета? „Мисля, че постоянно си разгневен.“ В него тлеел вулкан и той не му позволявал да изригне. Вярно ли беше това? Не знаеше. Винаги се бе чувствал спокоен, но може би някъде дълбоко в душата си наистина кипеше от безумен гняв, стотици пъти на ден убиваше Ричи Бърк, убиваше всички онези, направили живота му толкова нещастен от мига, в който бе разбрал, че майка му я няма, че баща му е чудовище и че над света господстват странни, непонятни създания, властващи сякаш само по жестоките си прищевки.

Може и да беше така. Не искаше да погледне в себе си и да види.

Но бе убеден, че в тази жена Синди не бушуват скрити вулкани. Тя изглежда приемаше живота такъв, какъвто е, спокойно, ден за ден, и най-вероятно винаги бе живяла така. Искаше му се да научи повече за нея, каква е, каква е била преди да се появят съществата, защо е станала колаборационистка и така нататък. Но сигурно нямаше да я попита. Не бе свикнал да разпитва хората за такива неща.

Той излезе навън, поразходи се, погледа луната и звездите в настъпващата нощ. Тук цареше пълна тишина и със спускането на мрака жестоката жега се изпаряваше в редкия пустинен въздух. Вече ставаше доста хладно. Някъде наблизо се разнасяха непознати звуци: животни, предполагаше Халид. Лъвове? Тигри? Дали в Калифорния имаше такива неща? Това бяха диви земи, яростни и сурови. В сравнение с тях Англия изглеждаше безопасна. Той седна на земята до автомобила и се загледа в звездите, осейващи черния небесен купол.

— Халид? — след известно време го повика Синди. — Там ли си? Какво правиш?

— Просто гледам небето.

Била си починала достатъчно, каза му тя. Той отново влезе вътре и двамата продължиха напред. По някое време през нощта стигнаха до отбивната за Барстоу.

— Загинали сме преди петнайсет километра — отбеляза Синди. — Всичко е свършило толкова бързо, че изобщо не сме разбрали какво става.

 

 

Малко преди зазоряване, докато се спускаха към хълмиста част от пътя, далеч надолу Халид видя тюркоазносините светлини на извънземен транспортен конвой, който се изкачваше към тях. Синди като че ли не го забеляза.

— Същества — каза той.

— Къде?

— Онази светлина там долу.

— Къде? Къде? Уф. По дяволите! Имаш остри очи. Кой би могъл да очаква, че ще се появят на такова място посред нощ? Но разбира се, защо не? — Тя рязко зави наляво и спря край пътя.

Халид се намръщи.

— Какво правиш?

— Хайде. Да излезем навън и да си плюем на петите. Трябва да се скрием в онова дере, докато отминат.

— Защо?

— Хайде — повтори Синди. Сега от спокойствието й нямаше нито следа. — Предполага се, че сме мъртви! Ако ни засекат и решат да проверят регистрацията ни…

— Няма да ни обърнат никакво внимание, струва ми се.

— Откъде знаеш? О, Господи, идиот такъв! — Тя повече не можеше да чака, яростно изсумтя, изскочи от автомобила и се хвърли в стръмното, обрасло с храсти дере покрай магистралата. Халид остана на мястото си. Видя я да изчезва в мрака, отпусна се назад и зачака приближаването на съществата.

Чудеше се дали ще го забележат, седнал тук в паркирана кола край самотен път в пустошта, и дали ще му обърнат внимание. Дали можеха да проникнат в ума му и да видят, че е Халид Халим Бърк, загинал при катастрофа няколко часа по-рано на същата магистрала от отсрещната страна на град, наречен Барстоу? Дали знаеха нещо за предполагаемия инцидент, без да се консултират с компютърната си мрежа? Защо трябваше да си правят този труд? Какво ги интересуваше?

Навярно, каза си той, щяха да погледнат в мислите му и да открият, че именно той е човекът, седем години по-рано убил един от техните на магистралата между Солсбъри и Стоунхендж. В такъв случай най-вероятно беше допуснал грешка, като остана тук в обсега на тяхната телепатия, вместо да избяга в храстите заедно със Синди.

В ума му разцъфна образът от онази нощ на пътя за Стоунхендж, прекрасното ангелско създание, застанало в транспортната кола, оръжието, съвършено прихванатата в мерника глава. Натискането на спусъка, експлодирането на ангелската глава, ослепителният фонтан от пламък, сияйният дъжд от частици, зеленикавочервеният облак извънземна кръв, бързо разнасящ се във въздуха. Другото същество, изпаднало в отчаяни конвулсии, докато душата на спътника му отлиташе в мрака. Можеше да се смята за мъртъв, знаеше го, ако пришълците засечаха този образ, докато минаваха покрай него.

Той го скри надълбоко. Напълно изпразни ума си. Затвори го сигурно срещу проникване на всякакви натрапници.

„Аз съм никой. Просто не съм тук.“

Лъчи тюркоазеносиня светлина се спускаха от небето точно пред него. Конвоят почти бе достигнал върха на хълма.

Халид го чакаше с пълно спокойствие.

Нямаше го тук. В колата нямаше абсолютно никой.

В машината стояха три извънземни: едно от големите, които наричаха „същества“, и две от по-дребните, призраците. Халид не обърна внимание на последните и прехласнато впери поглед в съществото, както винаги омаян от вълшебната му красота. Душата му се преизпълни с любов и възхита. Ако спряха и поискаха от него да им даде света, щеше да го направи. Но те и без това вече го притежаваха, разбира се.

Докато наблюдаваше отминаването на конвоя, се чудеше защо не е станал колаборационист, щом толкова много обича съществата. Но бързо откри отговора. Нямаше желание да им служи, а само да обожава красотата им. Въпросът имаше чисто естетичен характер. И изгревът беше красив, както и покритата със сняг планина или езерото, отразяващо червените отблясъци на залеза. Но човек не постъпваше на служба при планината, езерото или изгрева, просто защото смята, че са красиви.

Халид остави времето да тече, без да мисли за него: пет минути, десет. После излезе навън и повика Синди от дерето.

— Отидоха си, вече ги няма. Можеш да се върнеш обратно.

— Сигурен ли си? — донесе се далечният отговор.

— Седях тук и ги видях да отминават.

Мина известно време, преди Синди да се появи. Накрая се измъкна от храстите, измачкана, разтревожена, зачервена. Тя се стовари на седалката до него и задъхано попита:

— Те… изобщо ли… не ти… обърнаха… внимание?

— Не. Просто ме подминаха. Казах ти, че ще стане така. Просто ме нямаше тук.

— Беше лудост да поемаш такъв риск.

— Може и да съм луд — весело отвърна Халид, когато Синди запали двигателя и отново излезе на магистралата.

— Не си, струва ми се — след малко каза тя. — Защо го направи?

— За да мога да ги погледам — абсолютно искрено призна той. — Толкова са красиви, Синди. За мен те са като вълшебни създания. Джинове. Ангели.

Възрастната жена се завъртя и странно го изгледа.

— Ти наистина си необикновен, Халид.

Той не й отговори. Какво би могъл да й каже?

След ново продължително мълчание Синди се обади:

— Предполагам, че съм изгубила самообладанието си. Всъщност нямаше причина да спрат и да ни разпитат, нали?

— Не.

— Но се уплаших. Колаборационистка и затворник, които пътуват нощем по пусто шосе далеч след града, в който би трябвало да отиват. А и регистрациите ни в главната мрежа вече са анулирани, защото сме мъртви. Паникьосах се.

Ново мълчание.

— За какво те затвориха, Халид? — малко по-нататък попита тя.

Той не се поколеба.

— Убих същество.

— Какво си направил?

— В Англия, край Солсбъри. Онова, което беше застреляно край пътя. Аз го направих. Стрелях със специално оръжие, което взех от баща си. Те събраха всички от шестте града в района на убийството, екзекутираха някои и пратиха останалите от нас в затворнически лагери.

Синди се засмя по начин, който му показваше, че изобщо не му вярва.

— Що за безумно чувство за хумор имаш, Халид.

— О, не — отвърна той. — Аз изобщо нямам чувство за хумор.

 

 

Утрото бе настъпило. Пустинята най-после свърши и те пътуваха сред пръснати по пътя градчета, дори минаха през няколко по-големи града. По магистралата срещаха и други автомобили.

— Това е Сан Бернардино — поясни Синди. — А онова ей там е Редландс. Намираме се на около час от Лос Анджелис, струва ми се.

Сега Халид виждаше палми, високи и странни на фона на изсветляващото небе. И други растения и дървета, които не познаваше, с особени, шипести листа. Ниски сгради с червени керемидени покриви. Синди шофираше толкова предпазливо, че колите зад тях надуваха клаксони, за да ги пусне да я изпреварят.

— Трябва много да внимаваме да не попаднем в някой инцидент. Ако пътната полиция поиска да провери документите ни, загубени сме.

По някое време се отклониха от магистралата и поеха по друга.

— Това е магистралата „Сан Бернардино“ — каза Синди. — Ще ни отведе на запад през Онтарио, Ковина и други такива градчета към долината Сан Гейбриъл и самия Лос Анджелис. Предишната минаваше през Ривърсайд за Сан Диего.

— Аха — разбиращо отвърна той, като че ли тези имена му говореха нещо.

— Минаха повече от двайсет години, откакто за последен път бях в Лос Анджелис. Бог знае колко много се е променил за това време. Но имам намерение да се насоча право към крайбрежието. Зигфрид ми даде името на свой познат, който живеел в Малибу. Ще опитам да го открия и ще го помоля да ме включи в местните комуникационни канали. Някога имах много приятели в тази част на града, в Санта Моника, Венис, Топанга. Някои от тях би трябвало още да живеят в околността. Познатият на Зигфрид ще ми помогне да ги открия. И ще ми намери нов регистрационен номер, както и документи за двама ни.

— Зигфрид ли?

— Моят приятел, хакерът от Лайпциг.

— Опростителят.

— Да. Опростителят.

— Аха — кимна Халид.

 

 

Тук магистралата бе огромна. Имаше толкова много платна, че Халид не можеше да повярва на очите си. Макар и по-многобройни, отколкото където и да е другаде, автомобилите се губеха в невероятните й мащаби. Но Синди го увери, че някога този път бил натоварен денонощно, че по него във всеки момент прелитали хиляди коли. Някога, разбира се.

Малко по-нататък стигнаха до огромен жълт знак, издигнат високо над всички платна, който гласеше: „КРАЙ НА МАГИСТРАЛАТА СЛЕД 8 КМ“.

— Какво? — удиви се Синди. — Та ние сме едва в Роузмийд! Още не сме наближили Лос Анджелис. Да не би да искат да ми кажат, че ще трябва да изминем цялото останало разстояние по обикновените улици? Как ще открия пътя през всички тези градчета, по дяволите?

— Какво им е на обикновените улици? — попита Халид, но тя вече бе отбила от магистралата при порутена бензиностанция точно край пътя. Изглеждаше изоставена, но иззад колонките се появи небръснат мъж в лекьосан гащеризон. Синди изскочи от автомобила и се втурна към него. Последва продължителна консултация, придружена от много сочене и размахване на ръце. Когато се върна, на лицето й бе изписано смаяно изражение.

— Имало стена — ужасено му каза Синди. — Огромна стена около целия Лос Анджелис!

— Това нещо ново ли е?

— Ново ли? Разбира се, че е ново, по дяволите! Той казва, че била висока до небето и отвсякъде заобикаляла града. На всеки девет-десет километра имало портали. Никой не можел да влезе или да излезе без парола. Никой.

— Нали имаш служебен номер? — сви рамене Халид.

— Аз съм мъртва от снощи, забрави ли? Ако дам на охраната номера си, пет минути по-късно и двамата ще бъдем арестувани.

— Ами приятелят на твоя опростител? Не може ли да ти уреди нова регистрация?

— Той е вътре, от отсрещната страна на стената — отвърна Синди. — Как ще ми помогне, без да идем при него? Оттук няма начин да установим контакт.

— Можеш да влезеш в компютърната мрежа и да се свържеш с него — предложи Халид.

— С какво? — Тя разпери ръце, с обърнати нагоре длани. — Нямам имплант. И никога не съм имала. А ти? Не, разбира се, че нямаш. Какво да правя, картичка ли да му пратя? — Синди притисна клепачите си с пръсти. — Чакай да помисля малко. Дявол да го вземе. По дяволите! Стена около целия град. Кой би могъл да си го представи, по дяволите?

Халид мълчаливо я наблюдаваше.

— Има една възможност — накрая реши тя. — Почти безнадеждна. Санта Барбара.

— Да? — попита той, макар и само за да я насърчи.

— Това е градче на два часа път на север от Лос Анджелис. Не може да са издигнали проклетата стена чак толкова надалеч. Някога имах един роднина там, по-големият брат на моя съпруг. Беше полковник от запаса. Имаше голямо ранчо в планината над града. Преди много години съм ходила там един, два пъти. Той не ме харесваше много, Полковника. Предполагам, че не съм била негов тип. И все пак мисля, че няма да ми откаже.

Нейният съпруг. До този момент не бе споменавала за съпруг.

— Полковника! Не съм се сещала за него от страшно много години — продължи Синди. — Трябва да е… не зная… на осемдесет-деветдесет години. Но сигурно още е там. Обзалагам се. Беше корав като камък, не мога да си представя, че някога ще умре. Пък и даже да е умрял, е, там ще живее някое от децата или внуците му. Все ще е останал някой член от семейството. Може да ни приемат. Струва си да опитаме. Не зная какво друго бихме могли да направим.

— Ами съпругът ти? — попита Халид. — Къде е?

— Мъртъв е, струва ми се. Някога чух, че загинал в деня на пристигането на съществата. Разбил се със самолета си, докато гасял пожар, нещо такова. Мил човек, наистина. Милият Майк. Много го обичах. — Тя се засмя. — Не че вече си спомням как изглеждаше. Освен очите му. Сини очи, които виждат вътре в теб. И Полковника имаше такива очи. Децата му също. Всичките. Целият род. Е, какво ще кажеш, приятел? Да опитаме ли в Санта Барбара?

 

 

Тя се върна на магистралата и продължи напред. След още няколко знака за край на пътя пред очите им се издигна стената.

— Господи Иисусе Христе — възкликна Синди. — Само я виж!

Беше внушителна, да. Сива грамада от големи бетонни блокове, която продължаваше в двете посоки, докъдето им стигаше погледът и се издигаше на височината на катедралата в Солсбъри. Магистралата свършваше с арковиден портал, дълбок и мрачен. Пред него се точеше дълга върволица автомобили. Влизаха вътре много бавно, един по един. От време на време отвътре също се появяваха коли и поемаха на изток по шосето.

Синди отби по една градска улица — широк булевард, заобиколен от порутени магазинчета, повечето от които наглед изоставени. Продължиха на север покрай стената. Възрастната жена като че ли не можеше да преодолее удивлението си от мащабите й. Тя продължаваше да си мърмори под нос, клатеше глава, от време на време подсвирваше, когато пред тях се появеше особено висок участък. Имаше места, на които се налагаше да отбиват на няколко преки от стената, но през цялото време я виждаха отляво.

Почти не разговаряха. Синди се мъчеше да се ориентира из непознатите райони и това очевидно я изтощаваше.

— Невероятно — малко преди обед каза тя, докато пътуваха през поредица от разположени плътно едно до друго градчета, някои от които много по-привлекателни от други. — Грамадна е. Колко труд трябва да е вложен в нея! В какви овце сме се превърнали! Постройте стена около целия Лос Анджелис, ни казват те — и даже не ни го казват, просто ти дават малко Тласък — и ти веднага събираш десет хиляди души и ги караш да строят стена. Осигурявайте ни храна! И ние го правим. Сглобявайте огромни непонятни машини за нас. Да. Да. Те ни опитомиха. Цяла планета овце, ето какво сме сега. Планета роби. И най-ужасното е, че не си помръдваме пръста, за да променим това положение. Наистина ли уби онова същество?

— Ти мислиш ли, че съм го направил?

— Мисля, че би могъл, да. Който и да го е извършил обаче, е единственият досега. — Тя се наведе напред, присви очи към излющен пътен знак, целият надупчен, като че ли някой го бе използвал за мишена. — Спомням си деня, в който се случи. В продължение на пет минути всички същества полудяха. Подскачаха наоколо, сякаш ги бе ударил електрически ток. После се успокоиха. Безумен ден, да. Тогава бях във виенския център. Истински цирк беше. А после научихме, че някой в Англия наистина е очистил едно от тях. Когато го чух, останах поразена, напълно шокирана. Ужасно, ужасно престъпление, мислех си. Все още ги обичах.

Разговорът караше Халид да се чувства неспокоен.

— Близо ли сме вече до Лос Анджелис? — попита той.

— Всичко наоколо е Лос Анджелис, повече или по-малко. Това бяха отделни градчета, но всъщност образуваха Лос Анджелис, макар че се водеха самостоятелни. Но официално Лос Анджелис е оттатък стената. Може би на трийсетина километра оттук.

Виждаше се, когато напускаха едно градче и навлизаха в друго, защото уличните лампи бяха различни, къщите също, тук чудесни имения, там малки и порутени. Но така или иначе, всички си приличаха: големите улици, тучните градини дори пред най-малките и бедни къщурки, ниските сгради и яркото слънце, което огряваше всичко. Право пред тях се издигаха огромни планини, надвиснали над всички тези градчета. По върховете им имаше сняг, въпреки че тук долу бе топло като през лятото.

Синди му казваше имената на градовете, през които минаваха, като че ли му предаваше урок по география.

— Пасадина — съобщаваше тя. — Глендейл. Бърбанк. Това там долу вляво е Лос Анджелис.

Бяха завили на запад към слънцето и отново пътуваха по магистралата. Сега стената оставаше далеч от тях, макар че по-късно отново я приближиха. След това бяха принудени да напуснат магистралата и да навлязат в друг непознат район. Теренът бе равен и еднообразен, улиците — дълги и прави.

— Съвсем близо сме до мястото, където се приземиха съществата — каза му Синди. — Веднага отидох там, още същата сутрин. Трябваше да ги видя. Опияняваше ме дори самата мисъл, че са се появили космически създания. Предложих им услугите си. Предполагам, че съм била първата колаборационистка. Не че се смятах за предателка, нали разбираш, само за пратеничка, за мост между различните видове. Но те ме измамиха. През всички тези години, докато чаках да ме отведат на родната си планета, просто ме местеха от работа на работа. И накрая осъзнах, че никога няма да го направят. Виж, Халид, пак можеш да зърнеш стената в онази долина наляво от нас, ей там долу, виждаш ли я как продължава към океана? Но сега сме далеч от нея. Пътят до Санта Барбара би трябвало да е открит.

Така и беше. Но когато привечер стигнаха там, откриха, че градът е абсолютно пуст. Къщите бяха изоставени, квартал след квартал красиви, вече започнали да се рушат сгради.

— Не мога да повярвам — все повтаряше тя. — Това чудно градче. Всички трябва просто да са го напуснали! Или да са ги отвели. — Синди посочи към високите планини, издигащи се зад равнината край океана. — Я използвай тези твои остри очи. Виждаш ли къщи там горе?

— Да, няколко.

— Някакви признаци, че са обитаеми?

— Очите ми не са чак толкова остри — отвърна той.

Но Санта Барбара не бе опустяла съвсем. След като обикаляха известно време, Синди откри трима ниски, тъмнокожи мъже, застанали заедно на уличен ъгъл, който някога трябваше да е бил център на търговската част на града. Тя свали прозореца и им заговори на език, който Халид не разбираше. Единият й даде едносричен отговор и тя отново им каза нещо, този път доста дълго, те се усмихнаха, посъветваха се помежду си и същият мъж, отговорил й първия път, започна да сочи към планината и с движения на дланите и китките си й показа поредица от лъкатушни пътища, които трябваше да я отведат дотам.

— На какъв език разговаряхте? — когато продължиха нататък, попита Халид.

— На испански.

— На испански ли говорят в Калифорния?

— В тази част — отвърна Синди. — Поне сега. Той каза, че ранчото още било там, че просто трябвало да продължаваме нагоре и че накрая сме щели да стигнем до портала. Освен това каза, че нямало да ни пуснат вътре. Но може да греши.

 

 

Далечния клаксон чу Касандра, която дежуреше в детския лагер: три дълги сигнала, после къс и още три дълги. Тя взе телефона и се свърза с къщата в ранчото. Отговори й глас, който принадлежеше или на мъжа й, или на неговия близнак. Никой не можеше да различава гласовете на Майк и Чарли по-добре от нея, но дори Касандра понякога се затрудняваше.

— Майк? — налучка тя.

— Не, Чарли е. Какво има?

— Някой идва. Очакваме ли гости?

Чу, че Чарли пита някого, може би Рон. После отново се обади:

— Не, никого. Защо не изтичаш да провериш и после пак да ми позвъниш? Ти си най-близо до портала.

— Бременна съм в шестия месец и никъде няма да тичам — остро отвърна тя. — Освен това съм в детската къща при Айрийн, Анди, Ла-Ла, Джейн и Черил. И Сабрина. И нямам оръжие. Потърси някой друг, чуваш ли?

Чарли ядосано измърмори нещо, но Касандра затвори телефона. „Това не е мой проблем“, помисли си тя. Ранчото гъмжеше от малки деца и точно в този момент грижите за тях бяха нейно задължение. Чарли можеше да прати някой друг на портала: Джил, Лиза или Марк. Който и да е. Или да иде сам.

Изтекоха няколко минути. Отново се разнесе клаксон.

После видя покрай къщата да претичва младият й братовчед Ансън. Носеше пушка, както винаги, когато някой отиваше да посрещне неочаквани гости на портала. Лицето му изглеждаше напрегнато, строго, изражение, типично за него, когато някой от по-възрастните мъже му възложеше задача. Ансън бе ужасно отговорно хлапе. Дъжд или пек, той винаги с готовност изпълняваше каквото му наредят.

Е, проблемът беше решен, каза си Касандра, и отиде да смени памперса на малкия Анди.

 

 

— Да? — попита Ансън, като надникна към непознатите през решетките на портала. Пушката небрежно висеше в ръката му, но можеше само за миг да я насочи напред. Той бе шестнайсетгодишен, висок и снажен, готов на всичко.

Тези хора обаче не изглеждаха опасни. Слаба жена с уморено лице на възрастта на майка му или даже няколко години по-възрастна и необикновен наглед, двайсетина годишен мъж, много висок и строен, с големи синьо-зелени очи, тъмна кожа и буйни къдрици лъскава, червеникавокестенява коса.

— Казвам се Синди Кармайкъл — извика жената. — Преди много години бях съпруга на Майк Кармайкъл. Това е Халид, който пътува заедно с мен. Няма къде да се подслоним и се чудим дали бихте ни приели.

— Съпруга на Майк Кармайкъл? — намръщи се обърканият Ансън. Майк Кармайкъл се казваше братовчед му, но той бе женен за Касандра, пък и във всеки случай непознатата беше достатъчно възрастна, за да му е баба. Трябваше да говори за някакъв друг Майк Кармайкъл от някаква друга епоха.

Тя изглежда разбра проблема.

— Майк е братът на полковник Кармайкъл. Сега е мъртъв. Ти също си Кармайкъл, нали? Виждам го по очите ти. И по стойката ти. Как се казваш?

— Ансън, госпожо. — И прибави: — Кармайкъл, да.

— Така се казваше Полковника, Ансън. И синът му носеше същото име. Анс, така му викаха. Ти негово момче ли си?

— Не, госпожо. На Рон.

— Наистина ли? Момчето на Рон. Значи вече е семеен мъж. Предполагам, че са се променили много неща. Чакай да помисля, това означава, че си Ансън Пети, нали така? Също като царска династия.

— Пети, да, госпожо.

— Ами, здравей, Ансън Пети. Аз съм Синди Първа. Може ли да влезем? Изминахме дълъг път.

— Почакайте тук — отвърна момчето. — Ще ида да проверя.

Той се затича обратно към къщата. Чарли, Стив и Пол седяха на масата в чертожната зала и проучваха една разпечатка.

— На портала има някаква странна жена — съобщи им Ансън. — И мъж, който прилича на чужденец. Тя твърди, че се казвала Кармайкъл. Била женена за брат на Полковника на име Майк, много отдавна. Не знам кой е мъжът. Но тя като че ли знае много неща за семейството. Полковника имал ли е брат на име Майк?

— Поне аз не знам — отвърна Чарли. — Ако е имал, трябва да е било преди да се родя.

Стив само сви рамене. Но Пол попита:

— Колко е възрастна? По-стара ли е от мен?

— Да, определено. Може би по-стара даже от чичо Рон. Горе-долу на възрастта на леля Розали.

— Каза ли си името?

— Да, Синди.

Очите на Пол се разшириха.

— Проклет да съм.

— Със сигурност, братовчеде — каза току-що влезлият в стаята Рон. — Какво става?

— Няма да повярваш. Но очевидно се е завърнала пратеничката от далечния космос и чака на портала. Синди, имам предвид. Жената на Майк — Синди. Какво ще кажеш?

 

 

Значи сега цялото ранчо представляваше нещо като Кармайкълова комуна, цялото семейство на Полковника, събрано на върха на хълма. Синди не го очакваше. Това правеше много Кармайкълови, като се смятаха хлапетата и всички останали.

Бе удивително отново да види всички тези хора, които много отдавна в продължение на няколко години бяха нейни роднини. Не че през онези свободни лосанджелиски дни беше поддържала тесни връзки с някой от тях. По примера на ужасния стар Полковник те изобщо не я бяха допуснали в семейния си кръг, освен може би племенника на Майк — Анс, който се бе отнасял към нея много любезно. За другите тя си оставаше само побърканата жена на Майк, която се обличаше странно, разговаряше странно и мислеше странно, и съвсем ясно й бяха дали да разбере, че не искат да имат нищо общо с нея. Което я устройваше. Двамата с Майк си имаха свой живот.

Но сега беше друго, Майк отдавна го нямаше, светът ужасно се бе променил, тя също, както и те. И нямаше по-близки от тези хора. Не можеше да им позволи да я отхвърлят.

— Нямате представа колко се радвам, че съм тук, че пак съм сред Кармайкълови. Или по-точно, че за пръв път съм сред Кармайкълови. Едно време не бях истински член на семейството, нали? Но сега много бих искала. Действително.

Зяпаха я така, като че ли бе същество или може би призрак, кой знае как появил се в планинския им дом.

Синди също ги гледаше. Очите й обхождаха стаята. Опитваше се да си ги спомни.

Рони. Онзи трябваше да е Рони, там, по средата на групата. Явно сега той движеше нещата. Странно. Помнеше лукавия Рони като необуздан мъж, измамник, мошеник, винаги на разстояние от роднините си. Той беше черната овца на семейството, дори повече от самата нея. Но ето че сега бе тук, петдесет, петдесет и пет годишен, едър и солиден, заякнал с годините, с почти побеляла руса коса, човек веднага можеше да види, че се е променил и вътрешно, че е станал по-силен, по-стабилен, че за тези двайсетина години напълно се е преобразил. Навремето никога не беше изглеждал сериозен. Но сега изглеждаше.

До него стоеше сестра му, Розали. Някога миловидна жена, спомняше си Синди, и възрастта не й се бе отразила много, да, висока, величествена, сдържана. Трябваше да е към шейсетте, но наглед не можеше да й даде толкова. Майк й беше казвал, че като по-малка Розали им носела ужасни проблеми — дрогирала се, чукала се с кого ли не, — но че после всичко се оправило. Омъжила се за някакъв дебел задръстен тип, компютърен специалист, и бързо станала нов човек. Трябваше да е онзи до нея, помисли си Синди, едрият, плешив мъж с месестото лице. Не можеше да си спомни името му.

А онази, жилавата руса жена, тя трябваше да е съпругата на Анс. Навремето обикновена домакиня, малко нервна. Синди я беше смятала за абсолютно безинтересна. Още едно забравено име.

По-младият мъж — това бе Пол, нали? Синът на другия брат на Майк. Приятен младеж, професор в някакъв колеж на юг от Лос Анджелис. Сега трябваше да е на около четирийсет и пет. Синди си спомняше, че Пол има сестра, но изглежда в момента я нямаше в стаята.

Що се отнасяше до останалите, четири от тях бяха хлапетии на по двайсет и пет, трийсет години, а тийнейджърът, който ги посрещна на портала, бе синът на Рон.

Другите сигурно бяха деца на Анс или на Пол. Всички повече или по-малко си приличаха, освен един, явно най-големият, набит, с кафяви очи и вече оплешивяващ, със съвсем слаба прилика с роднините си. Синът на Розали и компютърният специалист, предположи Синди. По-късно щеше да има време да се запознае с другите в ранчото. Оставаше само жена на около петдесет години, която стоеше точно до Рон. Струваше й се смътно позната, но явно не бе от рода, не и с тези тъмни очи и дребна, фина фигура. Жената на Рони, най-вероятно.

— Ами Полковника? — свършила проучването си, попита тя. — Възможно ли е още да е жив?

— Възможно е и е жив — отвърна Рони. — Почти на осемдесет и пет и е съвсем немощен. Струва ми се, че няма още дълго да е с нас. Адски ще се изненада да те види.

— И няма много да се зарадва, обзалагам се. Сигурно знаеш, че никога не е имал високо мнение за мен. Може би основателно.

— Ще се зарадва, защото си най-близката му връзка с брат му Майк, нали разбираш. Напоследък през повечето време блуждае в миналото. Разбира се, той няма голямо бъдеще.

Синди кимна.

— Липсва още някой. Брат ти Анс.

— Умря — каза Рони. — Преди четири години.

— Много съжалявам. Беше чудесен човек.

— Наистина, да. Но през последните години имаше проблем с пиенето. Анс толкова много искаше да е силен и добър като Полковника, а не можеше. Никой не би могъл. Анс обаче не си прости факта, че е обикновено човешко същество.

Дали имаше още някой от едно време, за когото трябваше да попита? Едва ли. Синди погледна към Халид и се зачуди какво разбира от всичко това. Но Халид изглеждаше напълно спокоен. Като че ли мислите му се бяха отправили на пътешествие до Марс.

— Предполагам, че не се сещаш коя съм, нали, Синди? — весело попита петдесетина годишната жена, която стоеше до Рони. — Но разбира се, виждали сме се само за няколко часа.

— Наистина ли? Кога? Съжалявам.

— В извънземния кораб след приземяването в Портър Ранч. Бяхме в една и съща група пленници. — Топла усмивка. — Маргарет Гейбриълсън. Пеги. Дойдох тук, за да работя при Полковника и по-късно се омъжих за Рон. Няма причина да ме помниш.

Не. Нямаше. Синди не я помнеше.

— Ти обаче се отличаваше от всички ни — продължи Пеги. — Не бих могла да те забравя: мънистата, сандалите, големите обеци. Онзи следобед пуснаха всички ни, но ти реши да останеш. Каза, че щели да те отведат на своята планета.

— Така си мислех. Но не го направиха — отвърна Синди. — През всички тези години работих за тях, правех каквото поискаха, ръководех затворнически лагери, прехвърлях затворници от място на място, чаках да изпълнят обещанието си. Но не го изпълниха. После започнах да се чудя дали изобщо са ми го обещавали. Сега мисля, че всичко просто е било самоизмама.

— Значи си колаборационистка, така ли? — попита Розали. — Съзнаваш ли, че това е основен център на Съпротивата?

— Бях колаборационистка — възрази тя. — Вече не съм. Работех в затворнически лагер на турското крайбрежие, когато осъзнах, че в продължение на двайсет години напразно съм служила на съществата. Че не са дошли тук, за да превърнат нашия свят в рай, както вярвах преди. Че са дошли да ни поробят. И реших да се махна. Да се върна у дома. Уредих един познат хакер от Германия да ме прехвърли в Щатите като придружителка на група затворници и той пренаписа служебния ми код. Според поправката съм загинала при автомобилна катастрофа между Вегас и Барстоу, докато съм водила този младеж в следващия му лагер. Затова е тук и той. Хакерът пренаписа и неговия код. Сега и двамата сме мъртви. Когато стигнахме до Лос Анджелис, открих, че градът е заобиколен със стена. Нямаше начин да влезем, защото официално вече не съществуваме.

— И ти е хрумнало да дойдеш тук.

— Да. Какво друго можех да направя? Но ако не ме искате, просто кажете и ще си ида. Името ми обаче е Кармайкъл. Някога бях член на това семейство, съпруга на чичо ти. Обичах го много и той ме обичаше. И няма да преча на дейността ви в Съпротивата. Даже мога да ви помагам. Мога да ви кажа много неща за съществата.

Рони замислено я наблюдаваше.

— Да идем да поговорим с Полковника — предложи той.

 

 

Халид я видя да излиза от стаята, последвана от повечето други. При него останаха само неколцина от по-младите: двама мъже, очевидно близнаци, макар че единият имаше дълъг червен белег на лицето, и напрегнатият, сериозен младеж, явно техен роднина, който ги бе посрещнал на портала с пушка в ръка. И момиче, пълно копие на близнаците, високо, стройно и русо, със същите леденосини очи, каквито като че ли имаха всички обитатели на това място. Всичко друго в нея също изглеждаше ледено: тя беше хладна и далечна като небето. Но много красива.

— Най-добре да вървим, Чарли — каза на брат си близнакът с белега. — Трябва да поправим главната напоителна помпа.

— Добре. — Чарли се обърна към момчето с пушката. — Мислиш ли, че ще имаш някакви проблеми с него, Ансън?

— Не се безпокой за мен. Знам си работата.

— Ако направи нещо, забий му един в корема, чуваш ли, Ансън?

— Върви, Чарли — сковано отвърна Ансън и посочи с пушката към вратата. — Върви да поправяш проклетата помпа. Казах ти, знам си работата.

Близнаците излязоха. Халид търпеливо стоеше на мястото си, спокоен, както винаги, и оставяше времето да тече покрай него. Високото русо момиче внимателно го наблюдаваше. В любопитството й имаше някаква безпристрастност, някаква научна резервираност. Изучаваше го така, сякаш е нова форма на живот. Халид намери това за странно привлекателно. Усещаше, че въпреки съвсем различната си външност, двамата с нея може би си приличат.

— Можеш вече да си вървиш, Ансън — обади се след малко тя. — Само ми остави пушката.

Ансън изглежда се стресна. „Това момче се възприема страшно сериозно“, помисли си Халид.

— Не мога, Джил!

— Можеш, разбира се. Мислиш, че не зная да стрелям с пушка ли? Стреляла съм по зайците из тая планина, докато ти още се напикаваше в пелените си. Дай ми я. А сега бягай.

— Хей, не зная дали…

— Върви — прекъсна го тя, взе пушката от ръцете му и посочи с палец към вратата. През целия разговор не бе повишила глас, но обърканият и уплашен Ансън се измъкна от стаята така, като че ли го бе шибнала през лицето с камшик.

— Здравей — каза момичето на Халид. Сега бяха останали само двамата.

— Здравей.

Очите й бяха забити в него. Почти не мигаше. Внезапно му хрумна мисълта, че му се иска да я види без дрехи. Искаше да научи дали триъгълникът на слабините й е златист като косата й. Представи си какво ли ще е да прокара длан по дългите й, гладки бедра.

— Аз съм Джил — представи се тя. — Ти как се казваш?

— Халид.

— Халид. Що за име е това?

— Ислямско. Нося името на вуйчо си. Роден съм в Англия, но майка ми беше от пакистански произход.

— Пакистанец значи, а? И какво означава това?

— Пакистанците са хора, които идват от Пакистан. Държава, съседна на Индия.

— Аха. Индия. Знам за Индия. Слонове, тигри и рубини. Веднъж прочетох една книга за Индия. — Тя небрежно поклащаше пушката. — Имаш интересни очи, Халид.

— Благодаря ти.

— Всички пакистанци ли приличат на теб?

— Баща ми беше англичанин — отвърна той. — Много висок. Приличам на него. Пакистанците обикновено не са толкова високи. И имат по-тъмна кожа и очи от моите. Аз го мразех.

— Защото очите му не са били тъмни ли?

— Очите му нямаха никакво значение за мен.

Тя гледаше право в него. Онези сини, сини очи.

— Бил си в затворнически лагер на съществата, така каза оная жена. Какво си направил?

— Ще ти разкажа някой друг път.

— Не сега ли?

— Не сега, не.

Тя прокара ръка по цевта на пушката и нежно я погали, като че ли обмисляше дали под заплахата на оръжието да не му заповяда да й признае какво престъпление е извършил. Халид си спомни как бе галил гранатохвъргачката през нощта, в която уби съществото. Но се съмняваше, че Джил ще го застреля и нямаше намерение да й разкаже за това точно сега, независимо от заплахите й. Може би по-късно. Не сега.

— Ти си много потаен, а, Халид? — изгледа го тя. — Чудя се какъв си всъщност.

— Съвсем обикновен.

— Аз също — каза Джил.

 

 

Полковника прилича на двестагодишен, помисли си Синди. От него като че ли не беше останало нищо друго, освен онези негови невероятни очи, сини като ледници, пронизващи като лазери.

Лежеше в леглото си, облегнат на няколко възглавници. Видимо трепереше, лицето му бе слабо и мъртвешки бледо и ако се съдеше по раменете и гърдите му, тежеше около трийсет и пет килограма. От прочутата му гъста, сребриста коса не беше останало почти нищо.

Навсякъде около него по двете нощни шкафчета и на стената имаше десетки, десетки семейни снимки, някои двуизмерни, други триизмерни, наред с всевъзможни официални наглед документи, поставени в рамки, военни отличия и тем подобни. Синди веднага забеляза снимката на Майк. Тя незабавно изпъкваше от всичко останало: Майк, какъвто си го спомняше, енергичен красив мъж на петдесетина години, сниман до онзи малък самолет, който толкова много обичаше, „Чесна“-та, в пустинята в Ню Мексико.

— Синди — каза Полковника и я покани със сбръчканата си, трепереща длан. — Ела тук. По-близо. По-близо. — Колкото и да беше изнемощял, това определено все още бе гласът на Полковника. Никога не би могла да го забрави. Когато Полковника казваше нещо, макар и меко, то имаше силата на заповед. — Ти наистина си Синди, нали?

— Наистина. Действително.

— Удивително. Не съм си и представял, че ще те видя отново. Ти отиде на тяхната планета, нали?

— Не. Това беше просто неизпълнима мечта. През всички тези години ме караха да работя, местеха ме от лагер на лагер, от една административна работа на друга. Накрая реших да избягам.

— И да дойдеш тук ли?

— Ни най-малко. Нямаше откъде да зная, че ще открия някого тук. Заминах за Лос Анджелис. Но не успях да вляза, затова рискувах и дойдох тук. Това е последното ми убежище.

— Знаеш, че Майк отдавна е мъртъв, нали?

— Зная, да.

— И Анс. Спомняш ли си Анс? По-големият ми син?

— Разбира се, че си го спомням.

— Сега е моят ред. Живея поне десет години повече от нормалното. Може би трийсет. Но сега краят като че ли най-после настъпва. Миналата седмица си счупих бедрото. Човек не се възстановява от такова нещо, не и на моята възраст. И без това живях достатъчно.

— Никога не съм си помисляла, че ще те чуя да говориш така.

— Искаш да кажеш, че говоря като пораженец ли? Не. Не е така. Не се предавам. Просто си отивам. Няма начин да го избягна, нали? Не сме създадени да живеем вечно. Надживяваме времето си, надживяваме приятелите си, ако имаме това нещастие, надживяваме и децата си и после си отиваме. В това няма нищо лошо. — Той успя да се усмихне. — Радвам се, че дойде, Синди.

— Наистина ли?

— Никога не съм те разбирал, знаеш го. Предполагам, че и ти никога не си ме разбирала. Но въпреки всичко ние сме от едно семейство. Ти си жена на брат ми, как бих могъл да не те обичам? Човек не може да очаква всички наоколо да са като него. Вземи Майк, например…

Той се закашля. Рони, който мълчаливо стоеше настрани, бързо се приближи, взе чаша вода от масата и му я подаде.

— Може би се преуморяваш, татко — тихо каза той.

— Не. Не. Просто произнасям кратка реч. — Полковника отпи голяма глътка, за миг затвори очи, отвори ги и отново погледна към Синди. — Та както казвах, вземи Майк. Преди го смятах за мъченик на всички онези тъпи идеи, които изпълваха американския живот след войната във Виетнам. Нещата, които вършеше. Напусна военновъздушните сили, избяга в Лос Анджелис, ожени се за хипарка, често ходеше в пустинята да се крие и медитира. Не го одобрявах. Но това не беше моя работа, нали? Той си бе такъв, какъвто си беше. Такъв си бе още от шестгодишен, съвсем различен от мен.

Още една голяма глътка вода.

— Анс. Правеше всичко възможно да прилича на мен. И не успя. Изгоря и умря млад. Рони. Розали. Проблеми, проблеми, проблеми. Щом собствените ми деца са толкова луди, мислех си аз, какъв ли трябва да е останалият свят? Една голяма лудница, сред която съм захвърлен съвсем сам. И това беше още преди да се появят съществата. Но грешах. Просто исках всички да са задръстени и строги като мен, защото смятах, че хората трябва да са такива. Поне Кармайкълови. Воини, отдадени на каузата на справедливостта и благоприличието. — От гърлото му се разнесе тих смях. — Е, съществата ни научиха на някои неща, нали? Добри или лоши, всички бяхме победени в един и същи ден и оттогава живеем нещастно.

— Ти никога не си бил побеждаван, татко — намеси се Рони.

— Така ли мислиш? Е, възможно е. Възможно е. — Старецът не пускаше ръката на Синди. — Значи казваш, че през цялото време си живяла сред съществата, така ли? В такъв случай трябва да знаеш нещичко за тях. Имат ли някакви слабости, как смяташ? Някаква Ахилесова пета, която да ни позволи да ги победим?

— Не бих казала, че съм забелязала подобно нещо, не.

— Не. Не. Те са съвършени свръхсъщества. Те са като богове. Възможно ли е? Предполагам. Но въпреки това исках да продължа да се съпротивлявам. Поне, за да поддържам жива идеята за съпротива. Спомена за това какво е да живееш в свободен свят. Може би всъщност никога не сме живели в свободен свят. Бог знае, че по времето на Виетнам съм чувал много такива приказки, че всъщност всичко владеели злите международни корпорации или пък някаква малка група тайни политически господари, заговори, лъжи. Че нищо не било такова, каквото изглеждало на повърхността. Че всичките ни предполагаеми демократични свободи били просто илюзии, целящи да скрият истината от хората. Че Америка всъщност била тоталитарна държава също като всички останали. Никога не съм вярвал на тези неща. Но въпреки това, даже през целия си живот да съм бил наивник, иска ми се да си мисля, че е възможно отново да съществува онази Америка, която вярвах, че съществува, независимо дали е било истина. Разбираш ли ме? Че е възможно да се възроди, че можем да се избавим от тези извънземни робовладелци, че можем някак си да се поправим и да живеем така, както сме били създадени да живеем. Наречи го вяра в Божието провидение. Наречи го… — Той замълча и й намигна. — Каква реч, а, Синди? Прощалното обръщение на стареца. Само че вече издишам. Ще останеш ли да живееш при нас?

— Много бих искала.

— Чудесно. Добре дошла у дома. — Яростните очи за пръв път омекнаха. — Обичам те, Синди. Трябваха ми трийсет години, за да мога да ти го кажа и предполагам, че първо светът трябваше да бъде завладян, Майк да умре и да се случат още много други ужасни неща. Но те обичам. Това е всичко. Обичам те.

— И аз те обичам — тихо каза тя. — Винаги съм те обичала. Предполагам, че просто не съм го съзнавала.