Серия
Ускорение (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spin, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

4.109 г. н.е.

Всеки пада и все някъде стъпва на земята.

И тъй, наехме стая на третия етаж на хотел в колониален стил в Паданг. Там нямаше да се набиваме на очи поне за малко.

Срещу деветстотин евро на нощ получихме уединение и изглед от балкона към Индийския океан. Когато времето беше хубаво — както през последните дни, — можехме да зърнем най-близката част на Арката: отвесна линия с цвета на облаците, която се издигаше от хоризонта и изчезваше в синкавата мараня. Макар да беше внушителна, от западния бряг на Суматра се виждаше само малка част от цялата структура. Далечният край на Арката се спускаше към върховете на подводния хребет Карпентър, над хиляда километра по-нататък, и обгръщаше падината Метауей като брачна халка, потопена с ръба надолу в плитка локва. Ако беше на сушата, щеше да се простира от Бомбай на източния бряг на Индия до Мадрас на западния. Или приблизително от Ню Йорк до Чикаго.

Даян остана на балкона почти през целия следобед, седеше и се потеше в сянката на чадър на избледнели ивици. Гледката я запленяваше, а аз се чувствах успокоен и доволен, че след всичко, което се случи, тя все още е способна да й се радва така.

Излязох при нея по залез — най-хубавия момент. Товарен кораб се плъзгаше плавно край брега към пристанището на Телук Баюр като огърлица от светлинки сред чернеещия простор. Близкият край на Арката лъщеше като полиран червеникав пирон, приковал небосвода към морето. Гледахме как сянката се катери по този стълб, а морската шир потъмнява.

Технология, която — според прословутия цитат — „не можем да различим от магията“. Какво друго, освен магия, би пропускало безпрепятствено въздушните и морските течения от Бенгалския залив към Индийския океан, но би пренасяло корабите към твърде необикновени пристанища? Какво инженерно чудо позволяваше на структура с радиус над хиляда километра да издържа собствената си тежест? От какво бе направена и как вършеше онова, за което бе поставена?

Вероятно само Джейсън Лоутън би могъл да отговори. Но Джейсън не беше с нас.

Даян се изтягаше на шезлонга, а от жълтата й плажна рокля и смешно широката сламена шапка оставаха само тъмни очертания във все по-гъстия здрач. Кожата й беше гладка, свежа, с тъмен лешников загар. Очите й блестяха привлекателно под последните слънчеви лъчи, но погледът все си оставаше недоверчив — това не се бе променило.

Озърна се към мен.

— Цял ден си като на тръни.

— Мисля да напиша нещо — отвърнах. — Преди да е започнало. Нещо като спомени.

— Боиш се да не ги загубиш ли? Тайлър, държиш се неразумно. Паметта ти изобщо няма да бъде заличена.

Да, нямаше да бъде заличена, но имаше риск да помътнее, да загуби яснотата си, да се размие. Другите странични въздействия на лекарството бяха временни и поносими, но вероятността да загубя частично паметта си ме ужасяваше.

— Впрочем — добави Даян, — шансовете са в твоя полза. Знаеш това по-добре от всеки друг. Да, има риск… но съвсем нищожен.

Ако вероятността да загуби спомени се бе осъществила в нейния случай, може би само щеше да спечели.

— Въпреки това ще почувствам облекчение, като записвам по нещо.

— Ако не искаш да правиш тази крачка, не си принуден. Сам трябва да се увериш, че си готов.

— Искам да го направя.

Или само така си внушавах.

— Значи трябва да започнем тази вечер — заяви Даян.

— Знам. Но през следващите седмици…

— … едва ли ще ти е до писане.

— Освен ако не ми се прииска неудържимо. Настървената жажда за писане е един от по-малко тревожните странични ефекти.

— Да видим как ще си настроен, когато започне гаденето.

— Тя ми се усмихна насърчаващо. — Май всеки от нас си има нещо, с което се страхува да се раздели.

Не ми се искаше да умувам над нейните думи, те ме притесниха.

— Слушай, може би просто е време да започнем — казах й аз.

Във въздуха се долавяше тропически дъх, поразмесен с миризмата на хлор от басейна на хотела три етажа под нас. Напоследък Паданг се бе превърнал във важно международно пристанище, претъпкано с чужденци: индийци, филипинци, корейци, дори отделни американци като мен и Даян — хора, които не можеха да си позволят луксозни пътувания, нито да се запишат в одобрените от ООН програми за преселване. Кипящ от живот, но често и преливащ от беззаконие град, особено откакто „новите реформатори“ дойдоха на власт в Джакарта.

Хотелът обаче беше сигурно място, звездите вече сияеха в целия си хаотичен блясък. Сега горната извивка на Арката беше най-яркият обект в небето. Държах ръката на Даян, докато я гледахме как избледнява.

— За какво мислиш? — попита тя.

— За последния път, когато видяхме старите съзвездия. Дева, Лъв, Стрелец — толкова привичните от хороскопите имена се бяха превърнали в бележка под линия в някоя историческа книга.

— И без това оттук би трябвало да виждаме другите — от южното полукълбо, нали?

Май беше права.

Щом нощта спусна мрака си, ние се върнахме в стаята. Включих лампите, а Даян затвори щорите, после извади спринцовката и ампулите, с които я бях научил да борави. Напълни стерилната спринцовка, сви вежди и изтласка мехурче въздух. Имаше вид на професионалист, ръката й обаче трепереше.

Свалих ризата и се проснах на леглото.

— Тайлър…

Сега пък нерешителността обзе нея.

— Нямам колебания — успокоих я. — Знам какво ще си навлека. Обсъждахме го поне десетина пъти.

Тя кимна и разтърка със спирт сгъвката на лакътя ми. Държеше спринцовката с иглата нагоре. Малкото течност вътре изглеждаше невинна като вода.

— Отдавна беше… — промълви Даян.

— Кое?

— Последният път, когато гледахме звездите.

— Радвам се, че не си забравила.

— Не съм забравила, разбира се. Сега стисни юмрука.

Болката беше съвсем поносима. Поне отначало.