Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (32)

Двадесет и девета глава

На другата сутрин, 5 май, „Щерн“ излязъл с втората серия откъси от дневниците. Списанието, възвърнало се към нормалната си практика да излиза в четвъртък, посветило корицата си и тридесет и четири вътрешни страници на историята за полета на Рудолф Хес до Шотландия. Хитлер бил цитиран във връзка с характеристиката, дадена от него за Уиндзорския херцог, в откъс от 1937 година, представяща го като „ярък националсоциалист“; Уинстън Чърчил бил представен през 1939 година като най-големия отровител в Лондон. Броят бил забележителен още и с бомбастична уводна статия от Петер Кох, написана преди заминаването му за Америка и озаглавена „Фалшификаторите“, която заклеймявала критикуващите „Щерн“ като участници в международна конспирация, изградена на основата на завист. Ървинг и Мазер били историци, лишени от репутация, която да изгубят; такъв се оказал и Еберхард Йекел, осмелявайки се да критикува сензационната находка на списанието. А за Тревър-Роупър Кох намеквал, че той е променил становището си отчасти поради военновременната си връзка с британското разузнаване. Всички тези мними историци били достойни за презрение. Списание „Щерн“ одобрявало обидите, отправяни към такива хора. „Повече врагове — пишел в статията Кох, — по-голяма чест.“

Това било шедьовър на зле избран момент, защото по същото време бедата наближавала с бързи крачки „Щерн“ от най-малко пет посоки: от Кобленц, където Бомс предал дневниците на екип от учени, които да издирват грешки; от съдебните лаборатории в Берлин, които взели образци на материала, извлечен от три дневника; от полицейските лаборатории във Висбаден, чиито учени сега получили същите три тома и провеждали свои тестове; от Съдебния институт в Санкт Гален; и от Ню Йорк, където в 10 часа сутринта Кенет Рендъл възобновил изследването на почерка.

Три часа по-късно Рендъл бил вече готов да докаже това, което заподозрял още в момента, когато видял дневниците. Главните латински букви Е, Н и К в тома за 1932 година се отличават с поразителна нееднаквост в сравнение с автентични примери от почерка на Хитлер.

„Кох беше поразен, като видя моето доказателство, изложено на заседателната маса — спомня си Рендъл. — Този вид систематичен анализ е безупречен.“

Кох поискал да знае как американецът е могъл така бързо да заключи, че тези букви са фалшиви, когато трима други експерти по графология са били убедени, че дневниците са автентични.

„Той имаше впечатлението — твърди Рендъл, — че всички документи за сравнявано, дадени от списанието, са дошли от Германския федерален архив. Но аз му изтъкнах, че като се прочетат внимателно докладите за автентизацията, от тях ще проличи, че повечето примери са взети от досието на «Щерн» и от неговия репортер Герд Хайдеман.“

Рендъл — за когото се знаело, че е получил предварителен хонорар в размер на 8000 щатски долара от „Нюзуик“ — искал да съобщи незабавно на Мейнард Паркър какво е установил. Кох го помолил да си мълчи засега; „Щерн“ ще му плати самолетния билет до Европа и ще му даде възможност да изследва целия архив, ако той се съгласи да работи единствено за тяхното списание. Рендъл приел.

В 1.30 часа на обед нюйоркско време (7.30 часа хамбургско) Кох телефонирал на Шулте-Хилен.

 

 

Мениджърът на „Грунер и Яр“ бил вдигнал температура и легнал болен.

— Рендъл смята, че дневниците са фалшифицирани — казал Кох, когато успял да го открие. Със замаяна глава Шулте-Хилен приел предложението на Кох да поканят Рендъл в Хамбург, за да провери дневниците. Но той не изпаднал в паника: щял да изчака, казал на Кох, оценката на Бундесархива, за която списание „Щерн“ било уведомено, че ще я получи на другия ден. Освен това Рендъл бил прекарал само няколко часа с материала; Фрай-Зулцер, Хилтън и Хюбнер имали на разположение седмици и всички били сигурни, че материалът е автентичен.

Шулте-Хилен все още се чувствувал уверен, когато Манфред Фишер го посетил вкъщи по-късно същата вечер. Фишер бил напуснал „Бертелзман“ предишния ноември: въпреки вълнението, с което Райнхард Мон посрещнал покупката на Хитлеровите дневници, отношенията между двамата не вървели гладко. Въпреки това Фишер продължил да поддържа интерес към проекта, започнат от него през 1981 година. Но през последната седмица гордостта му се сменила с тревога. Дневниците на Хитлер могли да се окажат „най-голямата заблуда на века“, предупредил той приемника си.

— Боя се, че сме допуснали да ни водят за носа — казал Фишер на Шулте-Хилен.

Мениджърът поклатил глава, че не е съгласен. Той бил сигурен, че Фишер проявява песимизъм. Но така или иначе, двамата щели да узнаят със сигурност истината на следния ден.

 

 

Събитията, които щели да превърнат петък, 6 май 1983 година, в „черен петък“, доколкото това засягало участниците в историята с дневниците, започнали в 11 часа сутринта, когато двамата юрист консулти на „Щерн“, Руперт и Хаген, се появили в Бундесархива, за да се срещнат с Ханс Бомс.

Бомс вече бил получил пълните доклади от учените във Висбаден и Берлин. Сведена до основните си съставки, голямата сензационна находка на „Щерн“ се оказала твърде посредствена фалшификация. Хартията била от лошо качество, смес от иглолистна дървесина, трева и листа, гарнирана с химически избелител, който не бил съществувал преди 1955 година. Подвързията на томовете също съдържала избелител. Червените конци, прикрепени към печатите на кориците, съдържали вискоза и полиестер. Етикетите, залепени на предните корици и уж подписани от Борман и Хес, били написани на една и съща пишеща машина. Тази машина датирала от съответния период — „Адлер Клайн II“, произвеждана между 1925 и 1934 година, — но въпреки че интервал от седем години трябвало да отделя етикетите, залепени на дневника за 1934 година и специалния том за Хес за 1941 година, отпечатъкът на буквите не показвал никакво износване: етикетите били написани в близка последователност по време. Четирите вида мастило, използувани за написване на томовете, били от често срещан вид в западногерманските магазини за художници; те не съвпадали с нито един вид мастило, известен като широко употребяван през войната. А измерването на изпарението на хлорида от мастилото показало на учените, че томът за Хес е бил написан през последните две години, докато текстът в дневника за 1943 година бил написан преди по-малко от дванадесет месеца.

Бомс казал всичко това на Хаген и Руперт. Те останали, спомня си той, „като гръмнати“ и били „силно разколебани“:

„Още чувам техните аргументи: «Хайдеман е сигурен. Той се кълне с пълна вяра в достоверността им. А от увереността му следва, че е напълно невъзможно да сме се занимавали през цялото време с една фалшификация…»

Но нямало място за съмнения. В добавка към съдебните доказателства Бундесархивът открил и много грешки в текста: например един закон, прокаран на 19 януари 1933 година, бил вписан в дневника като приет на 19 януари 1934 година. Архивистите бързо открили главния източник на фалшификатора: двутомното издание на «Хитлерови речи и прокламации», съставено от Макс Домарус.

«Стана ни ясно — твърди по-късно Бомс, — че ако за някой ден не е писано нищо в двутомника на Домарус, и Хитлер не е писал нищо в своя дневник на тази дата. Когато Домарус е включил нещо, и Хитлер го е отразил в дневника си. А ако някоя неволна грешка се е промъкнала в Домарус, Хитлер е повторил същата грешка. Една такава грешка фигурира в пасаж на „Хитлер“, където се казвало, че той е получил телеграма от генерал Ритер фон Еп, в която го поздравяват по случай петдесетата годишнина от постъпването му в армията; всъщност телеграмата била от Хитлер до Фон Еп. Куяу преписал грешката дословно в дневника си.»

По време на половинчасовия разговор Бомс бил постоянно прекъсван от телефонни позвънявания от Берлин, Висбаден и Бон. И Хаген изведнъж разбрал какво се случва: двете съдебни лаборатории — официални организации — докладвали направо на Федералното правителство. Бомс потвърдил, че случаят е точно такъв. Но къде остава тогава гаранцията за поверителност? Тя повече не била в сила, отвърнал Бомс. Случаят с дневниците прераснал в «министерски въпрос». Щяло да има правителствена пресконференция по обед, на която ще бъде обявено, че дневниците са фалшиви.

Двамата юристи на «Щерн» се добрали с мъка до един телефон, за да алармират Хамбург какво предстои да се случи. Успели да се свържат с Ян Хензман. Почти никой друг не бил налице. Хензман позвънил на Шулте-Хилен, който веднага напуснал болничното си легло и пристигнал в сградата на «Щерн». Хензман се опитал да намери Нанен.

Нанен се намирал на летището на Хамбург и се готвел да отлети за Рим, където щяла да се състои церемония по откриването на ново бюро на «Щерн» в Италия. Стюардесата му казала, че го търсят спешно на телефона.

— Всичко се оказа фалшификация — простенал Хензман.

Нанен го попитал как може да е сигурен в това. Бундесархивът, отвърнал Хензман. Той ще обяви за това след по-малко от тридесет минути.

Шестдесет и девет годишният издател изтървал слушалката, излязъл тичешком от терминала, изоставяйки багажа, а също и колата си, и се метнал в едно такси. Като пристигнал в службата, започнал да диктува изявление, в което се признавало установеното от Бундесархива и се обещавало пълно проучване на дневниците. Изявлението било светкавично подадено на една телексмашина, но пристигнало на определените места пет минути след обявяването на официалното съобщение на правителството.

 

 

Новината, че дневниците са фалшифицирани, била пошушната на западногерманския министър на вътрешните работи Фридрих Цимерман по време на заседание на Федералния парламент. Широки усмивки разцъфтели на лицата на присъствуващите там министри. Цимерман съобщил новината на федералния канцлер Хелмут Кол.

— И това си го бива! — разсмял се Кол. Списание «Щерн» било отдавнашен враг на християндемократите: провалът на Нанен и на останалите от «Хамбургската клика», както ги наричал пренебрежително Кол, чертаел благоприятна перспектива за ясни, ведри хоризонти за правителството. Цимерман изтичал от заседателната зала да уведоми представителите на печата.

Решението на Цимерман да обяви веднага новината не било мотивирано само от партийни подбуди. Наследството на Адолф Хитлер било твърде важно, за да бъде подхвърляно насам-натам, както постъпило списание «Щерн». Всяко западногерманско правителство щяло да бъде чувствително по отношение на дневниците; фактът, че скандалът се разразил на петдесетгодишнината от идването на власт на Хитлер, по време на интензивен интерес към нацистите, превръщал въпроса в изключително деликатен. Не можело и да се мисли, че вътрешното министерство ще позволи на Бундесархива да премълчи новината за фалшивите дневници, когато «Щерн» се опитва да се изтръгне от куката на въдицата, на която се е хванал. Цялата работа била извън контрол. Тя не могла да се побира повече в тесните рамки на колекция на някой жаден за сензации журналист.

Ето какво съобщил Цимерман на репортерите:

— Въз основа на анализ на съдържанието и след съдебна експертиза Федералният архив се е убедил, че документите не са писани от ръката на Хитлер, а са произведени след войната. Най-дълбоко съжалявам, че този анализ не е бил извършен по инициатива на «Щерн» преди публикуването на материала.

В близко бъдеще щяла да бъде организирана от Бундесархива пресконференция, на която ще се дадат повече подробности.

Няколко минути по-късно германската осведомителна агенция ДПА предала бързо съобщение: «ХИТЛЕРОВИТЕ ДНЕВНИЦИ СА СЛЕДВОЕННИ.» А само преди две седмици с точност до същия час същата агенция пуснала съобщението за сензационната находка на «Щерн».

В редакцията на «Сънди таймс» в Лондон, както свидетелствува самият вестник, цялата тази сутрин царяло въодушевление. Най-сетне списание «Щерн» се било съгласило да предостави на вестника два тома от дневниците, за да му даде възможност да осъществи свои съдебни тестове. Куриер на «Щерн» взел самолета от Хамбург и предал лично томовете на Рупърт Мърдок. Някой подсказал на Мърдок, че трябва да се направят фотокопия на книгите. Мърдок не бил съгласен. Дал дума, подчертал той, че томовете ще бъдат използувани само за оценка на научната им стойност.

Атмосферата на взаимни поздравления секнала изведнъж по обед. Петер Хес, издателският директор на «Грунер и Яр», позвънил от Германия с новината, че дневниците са фалшификати.

— Новината е зашеметяваща, смазваща — казал той и запелтечил извинения. — Още не можем да повярваме в нея.

Мърдок наредил на своите журналисти да направят фотокопия на дневниците.

Артър Бритъндън дал изявление пред Асошиейтед прес: «Сънди таймс» приема доклада на германските архивисти, че томовете, изследвани от тях, съдържат материали, които показват, че дневниците не са автентични. Предвид на това «Сънди таймс» прекратява печатането на откъси от тях.“ А „Нюс Интърнашънъл“ обявил, че ще настоява незабавно да му се възстанови сумата 200 000 щатски долара, която е заплатил като първа вноска за дневниците.

В Хамбург списание „Щерн“ свикало съвещание, на което да се реши как да се постъпи в бъдеще. За всеобщо учудване Хенри Нанен смятал, че „Щерн“ трябва да престане да се позовава на Хитлеровите дневници и да продължи със серията за Рудолф Хес: тя си оставала интересен журналистически материал. Всички изпаднали в ужас. Списанието ще бъде разкъсано от своите критици, ако се опитва да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Нанен бил принуден да отстъпи.

В печатарския завод „Ицехьо“, на тридесет мили североизточно от Хамбург, вече се печатал третият брой на „Щерн“ с откъси от дневниците на Хитлер. Когато дебатите, водени на етажа на редакторския отдел, завършили и била издадена заповед да се спре печатането на броя, били отпечатани 160 000 екземпляра от вътрешните страници и 260 000 корици. Други 70 000 бройки на списанието били напълно отпечатани и пътували в камиони към своите разпространители; след отчаяни телефонни обаждания успели да отзоват камионите обратно. Всяка страничка от броя била претопена, което донесло на „Щерн“ четвърт милион марки загуба. Снимката на Рудолф Хес, поместена на корицата, била заменена със снимката на едно новородено бебе.

В 2.30 часа следобед Феликс Шмит открил набързо свикано редакционно заседание. Всеки трябвало да се заеме с преработването на следващия брой, съобщил той на присъствуващите. Отказал да отговори на подробните въпроси. Смутени и гневни, ръководителите на отдели в „Щерн“ напуснали заседанието. В 5 часа започнало събрание на целия персонал, което избрало комитет за преговори с ръководството. То трябвало да установи нова форма на поведение с босовете на списанието.

 

 

В Кембридж телефонът на Хю Тревър-Роупър отново зазвънял безспир.

— Аз просто не желая да кажа нищо по този въпрос — казал той на един репортер. — Смятам да коментирам случая единствено на страниците на групата „Таймс“.

 

 

В Америка Лесли Хинтън, помощник-редактор в „Бостон Глоуб“, издание на Рупърт Мърдок, потвърдил, че вестникът смятал да печата откъси от дневниците на Хитлер.

— Отменихме плановете си за публикация — заяви той в изказване за Ю Пи Ай — предвид становището на немските архивисти, оповестено днес.

 

 

Дейвид Ървинг бил в Дюселдорф по време на друго турне за беседи за Де Фау У, когато научил новината от секретарката си в Лондон. Това бил катастрофален обрат на събитията. Той набързо продиктувал изявление за печата, в което приемал определението на Бундесархива, но привличал вниманието върху факта, че той бил първият, който обявил дневниците за фалшиви.

(— Да — казал един репортер от „Таймс“, когато му прочели изявлението на Ървинг, — и последният, който ги обяви за автентични.)

Ен Би Си изпратила телевизионен екип да го интервюира след речта му пред публика от десни екстремисти в близкия град Нойс.

„Попитахме към кого съм се обърнал в речта си — записал Ървинг в дневника си, — но аз отбягнах въпроса. Тъй като бях седнал, за да дам интервюто, цялата публика се заточи покрай мен и премина зад оператора, като някои от най-колоритно облечените носеха униформата и значките на «Викингер Югенд» (фанатична секта млади неонацисти). За щастие Ен Би Си не ги забеляза.“

 

 

За Конрад Куяу светкавичната новина, обявяваща, че дневниците са фалшиви, били сигнал да си събира багажа и да напусне Щутгарт колкото може по-бързо. Нещата започвали да стават тревожни за него. Щефан Ауст, редакторът на „Панорама“, водеща западногерманска телевизионна програма за текущи събития, успял да възстанови обратния път от Дейвид Ървинг през Аугуст Призак до Фриц Щифел. Като изходил от думи, изтървани от Призак, че доставчикът на дневниците е очевидно търговец на военни сувенири на име Фишер, Ауст започнал да обикаля всеки антикварен магазин в Щутгарт, докато някой си спомнил за хер Фишер, притежаващ магазин на „Аспергщрасе“. Тамошните съседи казали на Ауст, че Фишер се е преместил на „Шрайберщрасе“. Ауст отишъл там в четвъртък, но намерил магазина напуснат. После отишъл с колата си направо у Фриц Щифел, за да му предаде тази информация, и докато се намирал там, успял да говори по телефона с Куяу.

— Кажете ми къде се намирате — настоял Ауст — и аз ще дойда при вас.

Куяу успял да го възпре. Сега, когато дневниците били вече обявени за фалшиви, било повече от ясно, че не след дълго още дузина журналисти ще последват Ауст в Щутгарт.

Според Мария Модрич любовникът ѝ се появил на прага ѝ в петък в 7 часа вечерта, придружен от Едит Либланг.

„Имахме кратък разговор — спомня си Мария. — Кони каза на Едит, че аз съм негова чистачка.“

Куяу настоял тримата да напуснат незабавно Щутгарт. И двете жени знаели твърде много за него, за да си позволи да ги остави в Щутгарт и да замине сам.

— Кони поиска да отидем в Шварцвалд — твърди Мария, но после възприе моето предложение за Австрия.

Малко по-късно фалшификаторът, съпругата му по обичайно право и метресата му се качили в кола и това странно ménage à trois^[1] поело към австрийската граница.

 

 

Цял ден Герд Хайдеман бил в изолация от външния свят; той бродил с колата си из околността между Берхтесгаден и Мюнхен, опитвайки се да намери доказателства за опора на своята сензационна находка, започнала да се руши. Ръководителите на „Щерн“ жадували веднага да го спипат. Подобно чувство изпитвала и Джина, която трябвало да отговаря на телефонните позвънявания в апартамента им на „Елбхаусе“. Тя просто не можела да повярва на твърдението на Бундесархива.

— Не съм изненадана — казала тя на Гита Серени. — Очаквахме нещо такова да се случи.

— Искала ли е да каже с това, че дневниците са истински? Да — бил отговорът на Джина.

Тези, които твърдели, че дневниците са фалшиви, подчертала тя пред един репортер от „Ню Йорк таймс“, се опитвали да „потиснат истината“.

— Ужасно е — добавила тя, — но каквото и да се случи, ние винаги ще вярваме в дневниците… Би било истинско удоволствие да можем да разкажем на света за фюрера. Получихме писма и телеграми предимно от млади хора, които най-сетне узнаха истината с възторг.

Между разговорите с журналистите Джина успяла да се свърже с приятеля на семейството Хайнрих Хофман, син на фотографа на Хитлер, който бил също в Бавария — на лечение в частна клиника. Знае ли той къде се намира съпругът ѝ? Хофман казал, че не знае. Много било спешно, допълнила Джина, Герд трябва незабавно да ѝ позвъни.

„Малко по-късно — спомня си Хофман — Хайдеман ми позвъни.

Той ми каза, че се намира наблизо, но няма време да се отбие при мен. Попита как се чувствувам. Казах му, че жена му се е обадила и че го търси отдавна. Хайдеман каза: — Да, точно затова съм се разбързал толкова — да взема последния самолет от Мюнхен за Хамбург…“

„След това позвъних на фрау Хайдеман и казах: — Може да бъдете спокойна. С Герд всичко е наред и той вече е на път за към вас.“

По думите на самия Хайдеман той научил новината за съобщението на Цимерман към края на деня по радиото в колата си. Бил „напълно разстроен“. В 8 часа вечерта позвънил в редакцията на „Щерн“ и бил накратко информиран, че цял ден са се опитвали да го намерят и че частен самолет го чака на предхангарната бетонирана площадка на мюнхенското летище, за да го отведе веднага в Хамбург.

Самолетът се приземил в Хамбург малко след 11 часа вечерта. Представител на „Щерн“ очаквал Хайдеман на летището с кола, която да го закара до редакцията на „Щерн“. Джина била също там. Отпърво тя била уведомена от „Щерн“ да стои настрана, но била твърдо решила да посрещне съпруга си. Списанието отстъпило, обаче неговият служител бил инструктиран да внимава двамата съпрузи да не се опитват да се уговарят помежду си за някаква фабула.

„Единственото, което Герд можа да ми каже в колата — спомня си Джина, — беше: «Зная, че те са истински. Зная.» Изглеждаше разстроен до крайност.“

Хайдеман бил посрещнат в кабинета на мениджъра от смръщени лица. Хенри Нанен, Феликс Шмит, Ролф Гилхаузен и Герд Шулте-Хилен го чакали там цялата вечер.

— Ние ще разбулим цялата история на тази фалшификация и ще я представим на нашите читатели — обещал Нанен в интервю по Западногерманската телевизия същата нощ. — Имаме основание да се срамуваме.

Никой не бил в настроение да слуша извинения от Хайдеман.

— Какво имаш да ни кажеш? — попитал рязко Шулте-Хилен.

Хайдеман казал, че е сигурен, че повечето дневници са истински. Трябвало му още малко време. Искал да се срещне с една своя връзка в Източна Германия.

Шмит го прекъснал:

— Стига с тези игри! Не мога да понасям вече това представление. Нека слезем до реалните проблеми.

Той отворил чантата си и поставил на масата касетофон. Включил го и предоставил на тези, които го разпитвали, петнадесетминутен запис на телефонен разговор от Мюнхен, който той водил с Медард Клапер. Клапер обещавал на репортера, че Мартин Борман е изявил желание да долети от Южна Америка със самолет, за да потвърди достоверността на дневниците — сега Борман бил доста възрастен и не се страхувал от съдебно преследване, затова щял да дойде и помогне на Хайдеман да се избави от затруднителното положение, в което е изпаднал. Хайдеман спрял лентата. Четиримата шефове на „Щерн“ се спогледали. След малко Шулте-Хилен запитал:

— Как смята Борман да пристигне тук?

— С реактивен самолет „Лир“.

Край масата отекнали гневни гласове, пропити с покруса. Феликс Шмит изтъкнал, че реактивните самолети „Лир“ нямат толкова далечен обсег на действие, те ще паднат в Атлантика по средата на полета.

Атмосферата се нажежила още повече, когато Хайдеман отново отказал да назове своя източник.

— Поставяме в опасност живота на не един човек — настоявал той.

— Глупости! — отсякъл Шмит. — В опасност сме самите ние.

Хайдеман отговорил, че доставчикът се е завърнал в Източна Германия, за да се опита да получи оригиналната партитура на Вагнеровата „Ди Майстерзингер“, едно от притежанията на Адолф Хитлер, които той ценял най-много и което също се намирало на борда на самолета, разбил се край Бьорнерздорф.

Минавало полунощ. Шулте-Хилен не се чувствувал добре, а Хенри Нанен започнал да се одрямва. Четиримата началници решили да си дадат почивка, а Хайдеман бил отведен долу в кабинета на Феликс Шмит, където се изправил пред други желаещи да го разпитват: Томас Валде, Волф Тиме и още един журналист от „Щерн“, Михаел Зойферт. Разпитът продължил до зори.

По това време в друг кабинет Джина Хайдеман също била подложена на подробен разпит. Хайдеман навремето описал как е карал колата ѝ до Източна Германия, за да предаде по драматичен начин парите и получи дневниците по аутобана за Берлин; била ли е тя с него? Джина казала, че е била, отговор, който не помогнал за увеличаване на доверието към Хайдеман, защото в този момент той отричал, че жена му някога го е придружавала. В 2.45 часа след полунощ Джина телефонирала на Гита Серени в хотел „Четирите сезона“. Серени била пристигнала със самолет, за да отрази историята на фалшификацията на страниците на „Сънди таймс“.

— Горе разпитват Герд — прошепнала Джина. — Здравата го притискат.

Когато малко след 3 часа Гита напуснала сградата на „Щерн“, съпругата на Хайдеман била в жалко състояние. Тя отишла до хотела на Серени.

„Косата ѝ — писала репотерката, — винаги спретната и привлекателна, беше разчорлена, целият вид на Джина говореше, че е изпаднала в силен шок. Трепереше и плачеше. Запитала я дали сега е убедена, че дневниците са фалшиви. Не зная какво да мисля, отговори тя.“ Герд винаги е вярвал и се е клел, че са истински. „Кой е доставчикът?“ Точно това искат да знаят те, каза Джина. „Затова го и разпитват там.“

Над Хамбург започнало да се развиделява. Най-сетне упоритостта на Хайдеман намаляла. Принудили го да се съгласи, че журналисти от съпернически организации скоро ще нахълтат в Щутгарт.

— Не можем повече да се придържаме към принципа да пазим в тайна имената на нашите осведомители — казал Валде.

В пет часа сутринта Хайдеман предал „домашния телефонен номер на хер Фишер“.

— Той преди живееше в Дицинген — добавил репортерът, — но преди години се премести оттам. „Дай ми новия си адрес“ — му казах аз, обаче той отказа да ми го даде и се налагаше да разговаряме с него само по телефона.

Това бил пробивът, от който се нуждаело списание „Щерн“. В 5 часа Зойферт позвънил на шефа на бюрото на „Щерн“ във Франкфурт и му казал да се опита да издири притежателя на този телефонен пост.

— Възможно ли е — попитал някой — „хер Фишер“ да е подправил всичко?

— Не би могъл — отвърнал Хайдеман. — Защото е твърде примитивен.