Тенсинг
Човекът от Еверест (20) (Автобиография на Тенсинг)

20
От хълма на тигъра

Отново Индия…

В Ню Делхи още един път се срещнах с Пандит Неру, а също и с президента на Индийската република д-р Раджендра Прасад, които изслушаха разказа за моето пътуване и ми дадоха ценни съвети за бъдещето. Повече от всякога почувствувах бащинското отношение на Пандитджи към мене и реших, че ако някога се окажа в трудно положение, ще се обърна именно към него.

Най-сетне след толкова месеци и дълги пътешествия аз се върнах в Дарджилинг. Старият ни дом в Тоонг Соонг Бусти беше така препълнен с подаръци, изпратени за мене, че за нас не оставаше място. В началото отседнахме в хотел, а след това се преместихме в малка квартира и започнахме да кроим планове за купуване на нова къща. Междувременно се срещах с другарите от експедицията и със старите си приятели от Дарджилинг. Разбира се, тържествата, приемите, интервютата продължаваха. Имаше постоянно оживление, трепети — чудесно бе да те приветствуват така у дома, но нямаше отдих, от който толкова много се нуждаех. Дните, а след тях и седмиците отлитаха като в някакъв безсмислен сън.

Още докато бях в Непал, моят приятел Роби Митра бе писал на д-р Б. К. Рой, главен министър на Западен Бенгал (щат, в който се намира Дарджилинг), и му предложил да се основе Индийска алпийска школа, на която аз да стана ръководител. Както д-р Рой, така и аз смятахме това за добра идея и наскоро след моето завръщане ние се срещнахме и обсъдихме този въпрос. Реши се школата да се назове Хималайски институт по алпинизъм и да има за цел да развива любов към планините всред индийците, а така също да даде необходимите познания и възможност на нашите младежи да станат истински планинари. На мене поверяваха ръководството на обучението и тренировките, а административното ръководство на Н. Д. Джейал, стар мой другар от Бандар Пунч и Нанда Деви, който сега бе майор в индийската армия. Седалището на школата щеше да бъде Дарджилинг, но тъй като близо до града няма големи планини, необходимо бе да се намери база за практически занимания и се реши, че най-подходящото място за това е величествената планинска верига на север около Кангченджунга.

Понеже се нуждаехме от съветите на най-добри специалисти по тези въпроси, влязохме във връзка с Швейцарската фондация за алпийски изследвания и Арнолд Глатхард, ръководителят на алпийската школа в Розенлауи, пристигна в Дарджилинг, за да ни помогне. През октомври, приблизително два месеца след моето завръщане, Глатхард, Джейал и аз се отправихме към Сиккимските Хималаи, за да потърсим подходящо място за нашата база. След продължителни проучвания избрахме едно място в района на Коктанг и Канг пик, където бях ходил с Джордж Фрей две години преди това. Тук имаше не само снежни планини, но и много скални масиви и местността беше напълно подходяща за всички видове катерения и тренировки. След като се върнахме и направихме нашите препоръки, започна работата по финансирането и организирането на школата, като откриването й бе определено да стане през есента на следващата година.

В това време семейството ми и аз започнахме отново нашия живот в Дарджилинг, но ние веднага се убедихме, че ни очаква нов живот, защото едва ли по нещо приличаше на предишния. Все още хората се стичаха на тълпи, все още продължаваха приемите и интервютата. Въпреки че бях дълбоко признателен за вниманието и почитта, които ми се засвидетелствуваха, понякога почти изпадах в отчаяние. Винаги съм обичал да се разхождам из улиците на Дарджилинг, но сега се убедих, че трябва да излизам преди изгрев-слънце, ако не исках да бъда придружаван от цяла процесия. Посетители идваха у дома не само по покана и не само в обичайните часове, а по всяко време на денонощието и понякога влизаха дори насила през вратите и прозорците. Идваха хора от най-различни фирми и организации и настояваха да подпиша това или онова. А журналистите не ме оставяха на мира нито за минута. Почти винаги те изопачаваха моите думи за свои лични цели, така че това, което по-късно се отпечатваше във вестниците, нямаше нищо общо с моите изказвания. Разбирах добре защо полковник Хънт не можа да се овладее в Непал, когато всички го дърпаха на различни страни и му приписваха чужди думи. Естествено, най-често ме питаха коя ще бъде следващата ми експедиция и на края обикновено отговарях:

— Точно сега съм на експедиция. Експедиция за интервюта и снимки.

Понякога се чувствувах като животно в зоологическа градина. „Може би ламите от Тиянгбоче бяха все пак прави — мислех си. — Сега богът на Еверест ме наказва.“

Но имаше също и други неприятности. Аз получих значителна сума от „Юнайтед прес“, а също така и щедри подаръци от много градове и организации в Индия и вече не бе необходимо да живеем в нищета както преди. Някои хора се отнесоха благосклонно и с разбиране към това, но други проявиха завист и дори говореха, че Анг Ламу се била „възгордяла“, защото носеше сега чадър в дъждовни дни. Друго неприятно нещо бе свързано с Лакпа Тшеринг, който беше мой съветник. Няма смисъл да влизам в подробности, но скоро открих, че той нямаше присърце моите интереси и нашето сътрудничество свърши. Това поне си имаше и своята добра страна, защото неговото място зае Роби Митра, който напълно се отказа от своята работа, за да ми помага. И оттогава неговият неуморен труд, добри съвети и преданост допринесоха повече да направят живота ми по-лек и по-щастлив, отколкото мога да изразя с думи.

Новият дом, който купих, е разположен на стръмен хълм в покрайнините на града с чудесен изглед към Сикким и снеговете на Кангченджунга. Но той се нуждаеше от значително преустройване и измина известно време, преди да се преместим. Анг Ламу, която беше айа в много английски семейства, познаваше добре западния стил на мебелировка и именно така искаше да подреди своя дом, включително и с най-модерни принадлежности за кухнята. Естествено, не мина без обичайните семейни препирни и аз казвах на Анг Ламу:

— Досега у нас всичко вървеше добре. Недей да искаш прекалено много. По-добре е да живеем скромно.

Страхувам се обаче, че е по-лесно да говориш, отколкото да вършиш. Дори към мене с моите скромни желания са отправяни критики за вещите, които съм събрал през време на многобройните експедиции и пътешествия. „Той би трябвало да се отърве от тези непотребни вещи — казваха хората. — Къщата му е като музей.“ Но моят дом не е музей, той е място, където съхранявам близки и скъпи за мене предмети.

Нашият дом е пълен и оживен. Освен жена ми, дъщерите и аз в него живеят моите две млади племенници^[1], които помагат в домакинството. Техните родители, Ламу Кипа и лама Нуанг Ла, с които те дойдоха от Соло Кумбу, живеят в нашия стар дом в Тоонг Соонг Бусти и често ни идват на гости, а Нуанг Ла се грижи за молитвената стая, която аз построих и обзаведох. Почти всеки ден давам интервюта и получавам писма. Пасанг Пхутар и много други роднини и приятели ми помогнаха при преустройването на къщата и сега, след като е готова, често наминават към нас. Постоянно имаме посетители — стари приятели, непознати хора, понякога идват десетина, понякога стотици. А като господар на всичко в нашия дом живее Гангар — моят териер от Лхаса със своята многобройна фамилия. Единственият, който не влиза в гостната, е моят кон. Той живее в конюшнята и усилено се угоява, погубвайки всички шансове за победа в надбягванията.

Въпросът за образованието на Пем Пем и Нима винаги ми създаваше много грижи. Няколко години те посещаваха непалско училище, но имах възможност да ги запиша в училището към манастира „Лорето“ в Дарджилинг. Там те учат английски език, получават добро съвременно образование и имат възможност да се срещат с най-различни хора. За да усъвършенствувам собствените си познания по английски език, аз си купих лингвафон и благодарение на него и на многото разговори, които водя, мога с радост да заявя, че започвам да говоря все по-свободно. Много бих желал да се науча също да чета и да пиша, но животът е толкова кратък, и напрегнат. Зная вече всички букви, печатни и ръкописни, ала все още ми е трудно да ги подредя в думи… с изключение, разбира се, на моето собствено име. Досега съм дал толкова много автографи, че, струва ми се, бих могъл да се подпиша с лявата ръка на сън.

Едва се завърнах у дома и започнаха да пристигат много покани да посетя други части на Индия и на Изтока. Някои от тях, например от Бирма и Цейлон, за съжаление не можех да приема, но посетих Калкута, Делхи, Бомбай, Мадрас, Пунджаб и много други места. Както и в Дарджилинг, аз се трогвах от топлото приветствие на толкова много хора, но също така постоянните тържества, приеми и интервюта ме изморяваха много. Освен това ми се случваха разни инциденти и преживелици, които не биха могли да станат на Запад. Хората постоянно искаха да им разказвам за свръхестествени неща, станали на Еверест, и аз трябваше да ги разочаровам. Много искаха да ме докоснат, мислейки, че по този начин ще се излекуват от своите болести. А имаше и такива, които виждаха в мене втори Буда или превъплъщение на бог Сива и веднъж в Мадрас няколко стари жени запалиха камфорови кандила и паднаха на колене пред мене. Не ми оставаше нищо друго, освен да им заговоря ласкаво и да им помогна да се изправят на крака.

Съществуваха много възможности да спечеля пари. Разбира се, не състояние като на някой махараджа, но все пак значително богатство в сравнение с това, което имахме в миналото. Освен хонорара от „Юнайтед прес“ и подаръците от разни градове и организации получих предложения от много търговски фирми да използуват името ми за реклама, но приех само две такива предложения и реших, че е по-добре да не се заплитам повече в подобни работи.

Споменах за камъните, които подбрах под самия връх Еверест — в света нямаше камъни от по-високо място. Имах и други, които бях взел малко по-долу от върха. Веднъж разгласено това от пресата, любителите на сувенири започнаха да ми предлагат огромни суми за тях. Обаче аз не желаех да ги продавам. Няколко подарих на Пандит Неру, а останалите запазих за себе си. И освен шалчето на Ламбер, което му изпратих, не исках да се разделя с нищо от това, което носех по време на последния щурм. Еверест ми е твърде скъп и твърде велик, за да се обогатявам по този начин.

В началото на 1954 година получих покана от Клуба на изследователите в Ню Йорк да посетя Съединените щати. Поканата бе изпратена чрез моя приятел принц Петър Гръцки и Датски, който живее в Калимпонг и с когото ме запозна Хайнрих Харер. Въпреки че ми се искаше да се съглася, в края на краищата сметнах за благоразумно да откажа. Имаше няколко причини — всичките прости и изключително лични. Първо по това време преустройвах моя нов дом, който (като повечето къщи) ми струваше двойно по-скъпо, отколкото очаквах, и счетох за необходимо да остана, за да надзиравам работата. Също така имах работа по организирането на алпийския институт, за която правителството на Западен Бенгал вече ми плащаше заплата. Освен това невъзможно бе да взема със себе си жена си и дъщерите си, а клубът съобщаваше, че не може да поеме пътните разноски на Роби Митра, от когото се нуждаех като преводчик и съветник. И на края изглеждаше по-разумно да отложа пътуването си до Америка до издаването на моята книга, която тогава се замисляше и на която възлагах големи надежди. „Ако отида сега — писах на принц Петър, — ще изглеждам като ням и хората ще добият погрешна представа за мене“.

На мене всички тези причини изглеждаха прости и безобидни. Но и сега се разрази вихърът на политическите страсти. Заговори се, че са ми забранили да замина поради обтегнатите отношения между Индия и Съединените щати във връзка с американската военна помощ за Пакистан. Това ме огорчи много, защото не обичам да ме въвличат в подобни истории и да си служат с мене за пропагандни цели. Тук мога да повторя само това, което казах и по-рано. Нямаше никакви политически, а само лични причини за моя отказ. Нито Пандит Неру, нито който и да било друг от индийското правителство ми забрани или оказа някакво въздействие върху мене. Това казах на времето и на американския посланик мистър Джордж Алън, който ме посети в Дарджилинг, и го повтарям най-категорично и сега. Мистър Алън се отнесе много любезно и с разбиране към мене и когато му обясних моето положение, той не настоя. По-късно, когато той дойде в Дарджилинг, за да ми връчи медала „Хъбард“, с който ме награждаваше Националното географско дружество в Америка, ние вече бяхме приятели и говорехме доста за това, как и кога ще посетя неговата страна. Малко са нещата, които желая повече, отколкото да посетя Америка — страна, толкова голяма, толкова жизнена, толкова пълна с хора, предмети и идеи. Когато отида там, между нещата, който ме интересуват, ще бъдат една кинокамера и един джип, с който да полетя по широките шосета. Повечето от американците, които познавам, обичат бързината. Същото мога да кажа и за себе си. Ако се науча да карам кола, преди да замина, то вероятно няма да избягна това, което те наричат „тикет“^[2].

Току-що споменах за моята книга, а това за мене е твърде важно нещо. През целия си живот като алпинист имах работа с хора, които са писали книги. В много от тях се споменава и моето име. Моят дом е пълен с тях. След изкачването на Еверест повече от всичко ми се искаше да имам своя собствена книга. Но за съжаление се сблъсках с много препятствия и затруднения. Тъй като не можех сам да пиша, необходим ми беше сътрудник и отначало ми се струваше, че най-добре е той да бъде индиец. Обаче агенция „Юнайтед прес“, чийто договор с мене включваше и правата за издаване на книга, настояваше той да бъде човек от Запада, защото така книгата щяла да бъде написана по-достъпно за широк кръг читатели от целия свят. Според тях най-подходящ щял да бъде някой англичанин и те ми предложиха няколко души, но след като размислих, отхвърлих тази идея. Подобно на почти всичко друго, случило се след покоряването на Еверест, и този отказ бе изопачаван и тълкуван погрешно. Причината съвсем не бе в това, че не харесвам англичаните или пък че имам някакво предубеждение спрямо тях, а само в това, че ми се струваше, че ако индиец не е подходящ за сътрудник, тогава и англичанин не е подходящ. Все пак по време на изкачването се появиха известни усложнения и недоразумения. И въпреки — това подчертах много пъти — че те сами по себе си нямат значение, от значение бе да имам възможност да разкажа моята история просто и откровено, без да причинявам или да чувствувам смущение. За съжаление поради всичко това излизането на книгата значително се забави. Понякога почти се отчайвах, че тя въобще ще се появи на бял свят.^[3] Обаче в края на краищата бе постигнато споразумение с американския писател Джеймс Рамзей Улман и през пролетта на 1954 година той пристигна в Дарджилинг, за да работи с мене. Случи се така, че денят, в който започнахме работа, съвпадна с деня, известен в моята религия като Буда Пурнима (ден на пълнолунието) — трижди благословената годишнина от раждането, обожествяването и смъртта на Буда. Казах на Джим Улман с усмивка:

Носител на ордени

"Зиндабад!"

— Надявам се, че това е щастлив знак за нас.

През първите месеци на годината получих много покани да участвувам в нови експедиции, които се организираха тогава. След големите усилия и напрежение на трите щурма на Еверест в продължение на малко повече от година аз не можех да предприема друго голямо изкачване, но имах желание да отида с някоя от по-малките групи, особено с англо-индийската експедиция, която се отправяше към района на Еверест, за да търси „страшния снежен човек“ — йети. Обаче многобройните ми задължения не ми позволяваха да тръгна. Освен това същата пролет в Индия започваше прожектирането на филма „Покоряването на Еверест“ и аз бях така сърдечно и настойчиво поканен да присъствувам на премиерата в Делхи и Бомбай, че ми бе невъзможно да откажа. За съжаление оказа се, че не съм постъпил правилно. След преумората от изкачването на Еверест се прибави още по-голямата преумора от безкрайните тържества, приеми и интервюта, които продължиха около десет месеца. Бях отслабнал с повече от десет килограма и здравето ми бе разклатено. В Бомбай по време на една топла вълна се разболях. Имах висока температура и чувствувах страшна слабост. Наложи се да прекъсна обиколката си и да се върна у дома. Д-р Б. К. Рой (той е не само главен министър на Западен Бенгал, но и един от най-изтъкнатите лекари в Индия) ми предписа пълна почивка. През следващите няколко седмици единствената ми дейност бе да работя спокойно върху моята книга. Стоях настрана от хората и вълненията и постепенно възстанових здравето си.

Когато започна прожектирането на „Покоряването на Еверест“ в Дарджилинг, бях вече достатъчно добре, за да присъствувам на премиерата. Това бе на 29 май — първата годишнина от изкачването, и бе замислено да се отпразнува тържествено. Но почти по същото време се получи известие от Непал, че сър Едмунд Хилари, който тази година възглавяваше една новозеландска експедиция на Макалу II, се разболял в планината. За щастие той бързо оздравя, но в момента изглеждаше, че положението му е сериозно, и аз помолих от уважение към него повечето от набелязаните тържества да бъдат отменени. В кинотеатъра преди започването на филма казах няколко думи на непалски.

— Дълбоко съм натъжен, че моят приятел Хилари е болен — обърнах се аз към публиката. — Сега не е време за веселие, а да се молим за неговото бързо оздравяване. Изкачването на Еверест бе осъществено благодарение на задружни усилия и аз отправям моите сърдечни благопожелания и поздрави към моя другар в победата.

Позволете ми още един път да наблегна на това, което е толкова важно за мене? Бих ли говорил така за човек, към когото изпитвам лоши чувства и злоба?

Откриването на новия Хималайски институт по алпинизъм бе определено да стане през есента, а майор Джейал и аз трябваше да прекараме лятото в Швейцария като гости на Фондацията за алпийски изследвания, за да изучим модерната техника на катеренето и методиката на преподаването. За моя радост в началото на юни бях вече достатъчно добре, за да замина, и скоро се озовах в Алпите всред старите приятели. Не мина и този път без зиндабад, без тълпи от хора, приеми, интервюта, но много по-малко, отколкото предната година. Въобще можех да живея спокойно, да се любувам на планините и да се занимавам с работата, за която бях дошъл. Първо се отправихме за селото Шампе, в кантона Вале, където млади швейцарски алпинисти държаха изпит за водачи. Там за съжаление се почувствувах до известна степен неудобно, защото се отнасяха към мене като към новак. Но все пак това не беше нещо особено и скоро всичко тръгна добре. Както и преди, аз обичах Швейцария и щом се изкачих в нейните планини, имах чувството, че отново се намирам всред родните Хималаи. „Също като Соло Кумбу“ — мислех си често, но не когато гледах шосетата и железопътните линии, мостовете и електростанциите.

По-късно през лятото от Индия пристигнаха още шестима шерпи. Те също бяха поканени от швейцарската фондация, за да преминат курс на обучение за тяхната бъдеща работа в новата алпийска школа, и аз ги бях подбрал, преди да напусна Дарджилинг. Те бяха: ветеранът Ангтаркей и Гиалзен Микчен, който бе също и главен сердар, Да Намгиал и Анг Темпа, участници в експедицията на Еверест, и моите племенници Гомбу и Топгей. След тяхното пристигане всички заминахме за Розенлауи, където се намира школата на Арнолд Глатхард, и в продължение на няколко седмици набрахме ценен опит по алпийска техника. Към края на лятото се върнахме в Дарджилинг, за да продължим подготовката за нашата школа, която бе официално открита от Пандит Неру на 4 ноември 1954 година.

През този първи сезон на школата, разбира се, можа да се постави само началото на обучението. Към края на годината, когато времето значително застудя, аз се освободих за известно време и извърших пътешествие, за което отдавна мечтаех. Отново се отправих към Соло Кумбу, но този път взех със себе си Пем Пем и Нима. Тръгнахме от Дарджилинг на Коледа. С кола и влак стигнахме до Джейнагар и Дхаран, близо до границата с Непал, и оттам продължихме пеша, а момичетата носеха багажа на гърба си като всички пътуващи шерпи. Това беше съвсем ново преживяване за тях и ние доста се посмяхме. Но също така нашето пътуване беше и нещо като поклонничество, защото те никога не бяха ходили в родината на своя народ и не бяха виждали своята баба — моята майка, която сега беше на осемдесет и четири години. Когато стигнахме земята на шерпите, настъпиха дни на веселие, угощения и танци. След като постояхме известно време в Намче Базар и Тами, продължихме по-нататък, за да посетим прославения Тиянгбоче и други манастири. След това заведох моите дъщери почти до мястото на базовия лагер от 1953 година, където те отдадоха почит на Еверест, който бе направил шерпите велики, а нас щастливи.

В Соло Кумбу на два пъти имахме интересно преживяване. За пръв път в живота си видях истински останки на йети или „страшния снежен човек“. И в двата случая това стана в манастири — в Кумджунг и Пангбоче, където ни показаха череп с доста заострена форма, на който още имаше кожа и косми. Космите на кумджунгския череп бяха тъмни и корави като свинска четина, а на пангбочския череп — по-светли, от което може да се предполага, че са принадлежали на по-младо животно. Ламите считаха черепите за много ценни и силно действуващи талисмани. Те се намираха в манастирите от толкова отдавна, че никой не знаеше откъде са дошли. Тайната на живия йети и на какво той прилича все още остава неразкрита.

По време на това пътуване се случи и друго събитие, което отдавна очаквах — доведох майка си в Дарджилинг. Като истинска шерпанка въпреки преклонната си възраст тя благополучно измина дългия път пеша, но тъй като никога преди това не бе напускала родния край, когато стигнахме Индия, имаше неочаквани и странни преживявания. В Джейнагар тя пръв път в живота си седна във влак. Наскоро след като влакът потегли, тя изведнъж ме попита с удивление:

— Тенсинг, къде е дървото, което видях пред чакалнята на гарата?

Дъщерите ми и аз избухнахме в смях и аз й обясних какво представлява влакът. Тогава тя облекчено въздъхна и каза:

— Никога през живота си не съм виждала цяла къща да се движи от място на място.

И така сега за пръв път в Дарджилинг се събра почти цялото ми семейство. Така стоят нещата в момента, когато свършвам своя разказ. Какво ще донесе бъдещето, разбира се, не мога да кажа. Предстои ми работа в Алпийския институт и аз се надявам, че ще помогна на много млади индийци да опознаят и обикнат планините. В Съюза на шерпите, на който сега съм председател, също ме очаква работа. Той разширява своята дейност, като подбира шерпи за експедициите, определя техните заплати и условия на работа. Аз също желая да бъда полезен на своя народ, доколкото ми позволяват силите. Започнах от низините, познавам бедността и невежеството и искам да помогна на моите сънародници да се образоват и подобрят живота си.

Особено силно желая да подпомогна и поуча младите хора, пред които стои животът. Наистина това, което мога да им дам, не е взето от книги, а е извлечено от моя опит в живота — от много хора, от много страни, от много планини и преди всичко от Еверест. Доста от това е свързано с практически неща, но не всичко, защото мисля, че съм научил и други неща, и то по-значителни. Едно от тях е, че не можете да станете добър алпинист, колкото и да е голяма вашата способност, ако не сте жизнерадостен и нямате другарско чувство. Приятелите — те не са по-малко важни от подвига. Друго нещо е, че задружните усилия са единственият ключ към успеха, а егоизмът само прави човека малък. И още — нито един човек в планината или другаде не извлича повече от каквото и да е, отколкото е вложил в него… Бъди велик. Направи и другите велики. Това аз научих и всички хора могат да научат от великата богиня Чомолунгма.

Често ме питат дали смятам, че Еверест ще бъде изкачен отново. Отговорът е: да, разбира се. Кога ще стане следващото изкачване или опит, никой не знае, но с време той ще бъде изкачен и, мисля, не само от Непал, а и от Тибет и възможно е чрез траверс от едната страна до другата^[4]. Въпросът, който винаги следва, е по-труден — може ли да бъде изкачен Еверест без кислородни апарати? Моето предположение е, че това може да стане след грижлива подготовка и при благоприятни условия. Но считам, че е необходим още един лагер по-близо до върха, отколкото нашият лагер IX през 1953 година, защото на такава височина и без кислород за един ден човек може да измине съвсем малко разстояние. Освен това необходимо ще бъде времето да се задържи хубаво пет последователни дни, за да могат алпинистите да се придвижат от Южното седло до върха и да се върнат обратно живи. Така че ако това някога бъде извършено, то ще бъде последица не само на голямо умение, издръжливост и подготовка, но и на изключителен шанс, защото нито един човек (а понякога човек мисли — нито един бог) не е властен над времето на Еверест.

Имам ли намерение да се изкачвам отново? Отговорът ми е: на други по-малки върхове — да. На Еверест — не. На такъв връх, както и на който и да било от хималайските гиганти, да се катериш едновременно като алпинист и сердар, изпълнявайки двойни задължения, е твърде много за един човек и повече такива изпитания няма да има в моя живот. По-рано положението бе съвсем различно. През 1953 година чувствувах, че или трябва да изкача Еверест, или да умра, и победата оправда усилията. Ала сега, когато победата е извоювана, не чувствувам нищо подобно нито по отношение на Еверест, нито по отношение на който и да е друг връх от същата величина. Сега съм на четиридесет години, не толкова стар, но не и млад и не копнея да покорявам повече „върхове на света“. Несъмнено желая отново да се върна в планините, защото планините са моят дом и моят живот. Искам да се отправя отново и неведнъж към тях — с малки експедиции, с добри другари. Повече от всичко бих желал да се изкачвам още с моя скъп приятел Раймон Ламбер.

Освен да се катеря из планините бих желал да пътешествувам. Надявам се да посетя Съединените щати, когато тази книга бъде издадена там. Надявам се отново да отида в Англия и Швейцария, където ме посрещнаха така сърдечно, а също да видя много места, където никога не съм ходил. От пътешествията ми досега смятам, че съм научил доста много и не само за градовете, въздухоплавателните линии и географията. Научих, че светът е голям и не можеш да го обхванеш с поглед от някой малък ъгъл, че навсякъде има добро и зло и че ако хората са различни от вас, това не значи непременно, че вие сте прав, а те грешат. Често се говори, че хората от Запад са по-големи материалисти, отколкото хората от Изток, ала не следва ли да се добави, че те са и по-честни? Във всеки случай моят личен опит от срещите ми с разни чиновници и търговци ме убеди в това. Също така ние от Изтока често се гордеем със своето гостоприемство, обаче приемът, оказан ми в Лондон, почти ме накара да се изчервя, като го сравнявах с посрещането на английските алпинисти в Катманду. Тези два малки примера съвсем не означават, че съм против собствения си народ. Напротив, аз се гордея, че съм както индиец, така и непалец. Но смятам, че значителна вреда бе нанесена от предразсъдъците и национализма, че самият Еверест бе засегнат и че затова поне отчасти е виновен моят народ. Светът е твърде малък, Еверест твърде велик, за да проявим нещо друго към тях, освен търпимост и разбирателство. Това е най-важното от всичко, което научих от моите изкачвания и пътешествия. Каквито и да са различията между Изтока и Запада, те са нищо в сравнение с общността, която обединява всички хора по света. Каквито и да са усложненията, които възникнаха във връзка с изкачването на Еверест, те са нищо в сравнение с общото дело и общата победа и на моите английски другари, на Хънт и Хилари, на другите и на всички техни сънародници аз протягам ръка през половината свят.

След изкачването на Еверест моите сънародници се отнасят добре към мене. Всички са добри към мене. Но както и при всички хора, и в моя живот имаше добро и лошо, награди и трудности, свързани заедно. Понякога тълпите от хора така ме обкръжаваха, така ме притискаха, че в главата ми нахлуваше мрачната мисъл: нормален живот вече е невъзможен, единствената възможност за щастлив живот е да отида със семейството си в някое уединено място, където може да се живее спокойно. Но това би означавало поражение и отстъпление и аз се моля никога да не ми се наложи да го направя. Само ако хората не ме вмесват в политиката, тогава всичко ще бъде наред, ако не ме дърпат на всички страни за свои лични цели и не ме питат защо говоря на този или онзи език, защо нося индийски, непалски или европейски дрехи, защо знаменцата, когато ги държах в ръката си на Еверест, били подредени в този ред, а не в друг. Всичко това ме засяга не заради мене самия, а заради Еверест, защото той е твърде велик, твърде скъп за подобни дребнавости. Това, което най-много очаквам от бъдещето, е да ми позволят да преживея честно своя живот и да не опозоря Еверест. Бъдещите поколения ще питат: „Що за хора са били първите покорители на върха на света?“ И аз искам отговорът да бъде такъв, от който не бих се срамувал.

Мисля, че истинското значение на Еверест е именно в това: той е най-високата точка не само на една или друга страна, но на цялата земя. Той бе изкачен от хора както от Изтока, така и от Запада. Той принадлежи на всички. А това желая аз и за себе си: да принадлежа на всички, да бъда брат на всички хора, а не само представител на някоя група, раса или вероизповедание. Както казах в началото на своя разказ, аз съм щастлив човек. Имах мечта и тя се сбъдна. Сега мога да помоля бога само за едно нещо — да се покажа достоен за това, което ми бе дадено.

И така Еверест е покорен. Моят живот продължава своя ход. В тази книга обърнах поглед към миналото, но в живота трябва да се гледа напред.

Веднъж, само веднъж в моя нов живот извърших това, което така често се случваше в стария, — изкачих се при изгрев-слънце на Хълма на тигъра зад Дарджилинг и устремих поглед в далечината към северозапад. С мене няма туристи сега, само няколко приятели. Няма защо да говоря или обяснявам, а само да стоя спокойно и да наблюдавам как се извисяват в утринната светлина величествените бели върхове. Но както гледам, неусетно се пренасям в друго утро, в друга година. Връщам се в миналото, стоя на хълма със седемте американски лейди и им говоря: „Не, не този. Това е Лотсе. Нито този. Това е Макалу. Ето, онзи там, малкият“.

„Малкият“… Вероятно звучи странно да се нарича така най-голямата планина на земята. Но може би не е така странно и така неправилно, защото какво е Еверест без очите, които го виждат? Да бъде той велик или малък зависи от сърцето на човека.

Дълго не можете да го съзерцавате от Хълма на тигъра. Скоро слънцето изправя чело, събират се облаци. Той не е нито голям, нито малък, а изчезнал в далечината. И аз тръгвам надолу към Дарджилинг, към моя дом и моето семейство, към новия живот, който толкова се различава от стария. Един от приятелите пита:

— Как се чувствуваш сега?

Но аз не мога да му отговоря. Мога да отговоря само в сърцето си и само на Еверест, както направих в онова утро, когато се наведох и поставих в снега на върха червено-синьо моливче:

Туджи чей, Чомолунгма. Признателен съм.