Тенсинг
Човекът от Еверест (14) (Автобиография на Тенсинг)

14
На Еверест с швейцарците
(Пролетта)

Нанга Парбат, Нанда Деви, Канг пик, Кашмир, Гархвал, Непал и дори Тибет. Аз пребродих цялата карта. Изкачих много планини, видях много неща, преживях много изпитания. Но едно ми липсваше — Чомолунгма, Великия връх. Изминаха пет години, откакто го видях за последен път по време на странния светкавичен поход с Денман, и четиринадесет години, откакто се изкачих високо по неговите стени и завоювах званието тигър. Понякога се питах, дали нявга ще се върна при него или боговете, по свои собствени причини, вечно ще ме държат далеч от тази планина, която бе най-близка до сърцето ми.

Но боговете бяха милостиви. Аз отново щях да се върна — отново и отново. Последните години от „критическата“ ми възраст щяха да бъдат великите години на моя живот.

Еверест, при който се върнах, бе нов, различен от този, който познавах преди. Следвоенните експедиции вече не го атакуваха от север, а от юг, а да изкачвате една планина от различна страна, това е почти равносилно да изкачвате съвсем друга планина. Но макар че в известен смисъл Еверест бе нов, в друго отношение той бе стар, поне за мене по-стар, отколкото върхът, към който се отправях четири пъти от Тибет и Ронгбук, защото южният маршрут минава през Соло Кумбу — страната на моето детство. Въпреки че никога не бях опитвал да се изкача от тази страна, аз я познавах по-добре от всичко от моите възпоминания и мечти. И сега след осемнадесет дълги години отново щях да видя майка си. Пак щях да застана до нея на високите пасища оттатък Тами и да погледна нагоре към „високата планина, над която птица не може да прехвръкне“. По два различни начина щях да се върна „у дома“.

Причините за изменението на маршрута бяха политически. По това време китайските комунисти се установиха здраво в Тибет и за експедициите от Запада бе невъзможно да проникнат там, а в същото време в Непал бе направен преврат и той постепенно отваряше вратите си за външния свят.

Както вече споменах, през 1950 година Х. У. Тилман и американецът д-р Чарлз Хустън преминаха от Катманду през Соло Кумбу до южното подножие на Еверест. На следващата година под ръководството на Ерик Шиптън се отправи голяма експедиция, за да провери възможностите за изкачване от тази страна. Нито една от тези експедиции не успя да се изкачи много високо. Тилман и Хустън не бяха достатъчно екипирани дори за частично изкачване; Шиптън и неговите хора бяха спрени от голяма пукнатина на един ледопад, който се спуща към ледника Кумбу. Първата група поне потвърди мнението на Малори, който бе наблюдавал този път отгоре, близо до Лхо Ла, много години преди това, че той е много по-труден от стария северен път и по всяка вероятност непроходим.

Тъй като Тибет бе затворен, все пак южният път оставаше единствен. Що се отнася до некомунистическия свят, опитите за изкачването на Еверест трябваше да бъдат предприети от юг или въобще да се откажат от тях.

През 1952 година имаше и нещо друго ново на Еверест освен маршрута. През цялата история на изкачванията той е бил изключително „английска планина“. Единствените представители на другите западни нации, които въобще са се доближавали до него, бяха д-р Хустън и един датчанин на име Ларсен, който през 1951 година премина от Кумбу до Ронгбук, и никой, освен англичани не е стъпвал на върха. Сега обаче наставаше промяна — голяма промяна. Докато в миналото Тибет допускаше само англичани, наскоро отворилият вратите си Непал бе готов да приеме алпинисти от много страни. И първи пристигнаха швейцарците.

Велик ден бе за мене, когато новината стигна до Дарджилинг. От Швейцария се получи писмо лично до мене и друго до мисис Хендерсън — секретаря на Хималайския клуб. И в двете ме молеха да стана сердар. Най-после не само щях да се върна на Еверест, но щях да бъда с хора, с които предпочитах да се изкачвам повече, отколкото с всички други. Разбира се, аз не познавах всички членове на експедицията, но бях срещал преди няколко години в Дарджилинг ръководителя д-р Вис-Дюнан. Двама от алпинистите — Рене Дитерт и Андре Рош, бяха стари приятели от Гархвал през 1947 година и аз бях уверен, че ще обикна и останалите. „Дали съм съгласен?“ — питаха в писмата. Със същия успех можеха да попитат дали искам да ям или да дишам. Няколко дни така се държах у дома, че Анг Ламу и момичетата сигурно са ме мислили за луд.

Хималайският клуб уреждаше финансовите въпроси, а аз бях натоварен да подбера шерпите. Швейцарците желаеха да наемат тринадесет души от Дарджилинг и други десет от Соло Кумбу. Обаче скоро се убедих, че няма много, които да горят от такова силно желание като мене да отидат на Еверест. Преди всичко изтъкваха се неприятностите, възникнали по време на експедицията на Шиптън предната година. Много от непалските носачи твърдяха, че не са получили пълното си възнаграждение. Имало неприятности с някакъв загубен или може би откраднат фотоапарат и при завършването на експедицията не бил даден бакшиш. Аз възразих: „Може и така да е. Но какво общо има това с швейцарците?“ Оказа се, че много бяха склонни да обвинят самата планина. Те не искаха да тръгнат. Еверест е много голям, много опасен, невъзможно е да се изкачи от южната страна. Дори знаменитият „тигър“ Ангтаркей, сердар през 1951 година, не желаеше да дойде този път. Той се обзаложи с мене на двадесет рупии, че швейцарците, както и хората на Шиптън никога няма да преминат голямата пукнатина на ледопада Кумбу.

Все пак на края успях да събера тринадесет опитни мъже и в ранна пролет — „времето за експедиции“ за всички шерпи планинари — се отправихме към Катманду, за да се срещнем с нашите сахиби. Освен старите ми познати имаше шест други алпинисти и двама учени — те изглеждаха не само силна група планинари, но и прекрасни хора. Дитерт и Рош бяха участвували в други хималайски експедиции след 1947 година и сега бяха опитни ветерани, а останалите се числяха към най-добрите френско-швейцарски алпинисти от района на Женева. Може би най-изтъкнат от всички бе Раймон Ламбер. Въпреки че го срещах за пръв път, той щеше скоро да стане мой другар във височините, най-близкият и най-скъпият от приятелите ми. „Погледнете, доведох мечка със себе си“ — каза Дитерт, като го представяше. И Ламбер се ръкува — едър, усмихнат и изведнъж спечели обичта на всички. Веднага ми направи впечатление, че обущата му са необикновено къси, сякаш отрязани, и скоро научих причините. Преди много години той попаднал в силна буря в Алпите, измръзнал и загубил всичките си пръсти на двата крака. Обаче това не му попречило да си остане един от най-известните швейцарски водачи и нямаше да му попречи да се изкачи почти до върха на Еверест.

В Катманду ни очакваше доста работа с тоновете хранителни припаси и съоръжения, пристигнали от Швейцария на новото летище край града. Още там ги разпределихме между непалските носачи, които трябваше да ги пренесат до Соло Кумбу. Както обикновено не мина без разправии с носачите за заплащането. Но този път нямаше сериозни затруднения и смятам, че поне отчасти и аз имах заслуга за това, тъй като се отказах от процента, който обикновено сердарите получават от възнаграждението на наеманите от тях хора. По този начин носачите получиха цялото си възнаграждение, без да се обременява експедицията с допълнителни разходи. Във всеки случай тръгнахме на определения ден — 29 март. Освен другите ми задължения като сердар аз определях кой какво да носи, като в това отношение следвах система, в която се бях убедил от дългогодишен опит, че е най-добра. Всеки ден на носачите, които бяха готови първи да тръгнат, се даваше дневната продоволствена дажба и кухненските съоръжения, така че вечерта при завършване на прехода да може бързо да се приготви храна. Следващите вземаха палатките и личните вещи, необходими за нощуване. Последните носеха припасите и съоръженията, нуждата от които ще се яви едва с навлизането в планината. Ако те изостанат по пътя, няма особено значение, но неприятна работа е при пътешествие, ако по-голямата част от групата пристигне на мястото за бивакуване и след това трябва да чака с часове храна и подслон.

Разстоянието между Катманду и Намче Базар е около двеста и деветдесет километра и ние го изминахме за шестнадесет дни. През по-голямата част от пътя се движехме на изток, а последните няколко дни — на север, но винаги нагоре и надолу, нагоре и надолу, през хребети и дълбоки долини, които покриват почти целия Непал. По стария тибетски път можеха да се използуват товарни животни чак до подножието на Еверест, но тук това е невъзможно. Самият път е добър за животни — в същност той е една от главните съобщителни артерии между Непал и Тибет — но в дъното на всяка долина тече река и никакъв кон или муле не може да премине висящите и люлеещи се дъсчени мостове, по които само е възможно да се прекоси реката. Това е главната причина, поради която от векове непалците носят товарите на собствените си гърбове. И дори днес всички пътешественици в страната са принудени да правят същото.

Нагоре и надолу — нагоре и надолу. Сякаш всеки ден преваляхме малка планинска верига и погледа ни опираше в друга, която ни очакваше за следващия ден. Но ние не само носехме и се катерехме. По пътя изготвяхме плановете за изкачването, опознавахме се един друг и другите шерпи като мене обикваха все повече швейцарците. Дитерт, който щеше да ръководи експедицията по високите части на планината, бе весел и жизнерадостен човек и трудно бе за когото и да било да бъде в лошо настроение в неговата компания. Той така подскачаше, че го наричахме Кишигпа — Бълхата. Дитерт ни представи Ламбер като мечка и това прозвище му отиваше не по-малко, отколкото на Тилман. Така Ламбер стана Балу сахиб. Той не знаеше нито един от източните езици и само няколко думи английски, така че разговорите ни се водеха предимно с ръце, но не след дълго започнахме да се разбираме твърде добре.

Като навлизахме все повече в страната, природата започна да се променя. Все още се движехме нагоре и надолу, нагоре и надолу, но сега повече нагоре, отколкото надолу, и скоро оризовите поля останаха зад нас — навлязохме в гориста местност, примесена с ниви от ечемик и картофи. Променяха се също и хората. Нямаше вече индуисти, а будисти, нямаше непалци, а монголци. Приблизително на десетия ден се отклонихме на север и навлязохме в страната на шерпите — първо през по-ниската част на Соло и след това нагоре по буйното течение на Дуд Кози към Кумбу и Намче Базар. Това бяха вълнуващи дни за мене — приближавахме се не само към Чомолунгма, но и към родното ми място. Навсякъде наоколо виждах отдавна познати места и не знаех дали да викам от радост или да роня сълзи за старите спомени. Когато стигнахме Намче, състоя се трогателна среща не само за мене, но и за всички шерпи, отделили се отдавна от родината. Страхувам се, че за кратко време експедицията трябваше да мине без нас. Разбира се, новината за нашето пристигане бе ни предварила и сякаш всички шерпи на света бяха дошли тук, за да ни приветствуват и отпразнуват свиждането. Дори моята майка, макар вече твърде стара, бе дошла пешком от Тами и аз се обърнах към нея:

— Ама ла, ето ме най-после.

След осемнадесетгодишна раздяла ние се прегърнахме и поплакахме.

Обаче радостите бяха повече от сълзите. Имаше толкова много да се види, да се чуе, да се научи и разкаже. Майка ми носеше на ръце едно от своите внучета. С нея бяха трите ми сестри, а наоколо братовчеди, племенници и всякакви роднини, които или не бях виждал от детинство, или не бяха още родени, когато напуснах родното място. Те носеха подаръци, храна и чанг, както и почти всички жители на Кумбу. Наистина ние не се нуждаехме от особен повод, за да празнуваме, но по щастлива случайност на другия ден след нашето пристигане бе непалската Нова година и вторият ден на Великден на европейците и всички дружно пяхме, танцувахме и пихме чанг. По-късно имах възможност да разгледам Намче и установих, че почти всичко беше както преди. Но имаше и някои промени, най-съществената от които бе появата на училище. Разбира се, то бе малко, само с един учител и работата в него вероятно е много трудна, тъй като шерпският език няма писменост и преподаването се води на непалски. Но аз бях щастлив да видя, макар и такова училище и смятах, че това е добро предзнаменование за бъдещето на нашия народ.

Разполагахме само с един ден да се нарадваме и да се нагледаме. След това отново се заловихме за работа. Непалските носачи, които дойдоха с нас от Катманду, получиха възнаграждението си и тръгнаха обратно. Според набелязания план десет от най-опитните шерпи от Кумбу се присъединиха към нас, за да участвуват във високопланинските преходи, а едва ли не половината от местното население тръгна с нас, помагайки ни при носене на големите товари до базовия лагер. Тръгнаха не само мъже, но и жени и всред шерпанките бяха най-малката ми сестра Сона Дома и племенницата ми Пху Ламу, дъщеря на един от починалите ми братя. Родственици съпровождаха и много от другите дарджилингски шерпи и сякаш едно голямо семейство се отправяше за манастира Тиянгбоче и планините оттатък него.

Ламите в Тиянгбоче ни устроиха сърдечно посрещане. Не съм съвсем уверен дали сахибите бяха доволни от този прием, тъй като ни поднесоха голямо количество тибетски чай, пълен със сол и гранясало яково масло, а рядко съм виждал човек от Запада, който може да погълне голяма част от тази течност. Но Ламбер беше герой на деня или може би той просто има „тибетски стомах“. Докато другите отпиваха по малко, шмекеруваха и се мъчеха да не оскърбят домакините, той не само изпи всичкия си чай, но усмихвайки се, взе чашите на своите другари и изпразни и тях. По-късно през деня всички очакваха да се почувствува неразположен, но това не стана. „Quel espèce d’homme!“^[1] — мърмореха другите с възхищение и благодарност.

В манастира вече се намирахме на повече от 3600 метра височина, ала истинската планина започваше отвъд него. Като следвахме маршрута на Тилман и Хустън и на групата на Шиптън през 1951 година, ние се отклонихме от Дуд Кози в източна посока, изкачихме стръмните клисури между красивите върхове Тавече и Ама Даблам и стигнахме началото на ледника Кумбу, спускащ се от високите превали югозападно от Еверест. През тази част на похода виждахме съвсем малко от Еверест, тъй като той е почти закрит от огромните стени на южния си съсед — Лотсе и на западния — Нуптсе и погледът ни обхващаше самия връх — белоснежен облак на студеното синьо небе. Ниската част на ледника беше приблизително най-високата точка, която съм достигал като момче, когато пасях якове. Разбира се, от другата страна на планината се изкачвах много по-високо, но по сегашния маршрут всичко, което ми предстоеше да видя, щеше да бъде ново за мене.

Една вечер в лагера настана голямо вълнение, тъй като двамата швейцарски учени се върнаха от дневното си проучване и съобщиха, че са открили загадъчни следи. На другия ден някои от нас се отправиха към това място — ивица пухкав сняг покрай ледника на около 4800 метра височина — и наистина върху снега имаше отпечатъци — следите на йети, точно такива, каквито видях през 1946 година на ледника Зему, близо до Кангченджунга. Те бяха ясни и добре очертани и дори сахибите, макар и недоволни като всички хора от Запада от неща, които не могат да си обяснят, признаха, че следите не са от животно, което познават. Учените ги измериха внимателно и установиха, че са дълги двадесет и девет сантиметра и широки дванадесет сантиметра, а дължината на всяка крачка е точно петдесет сантиметра. Те бяха в една-единствена редица. Началото и краят не им се виждаше и въпреки че учените търсеха упорито, те не откриха нито йети, нито други следи. Желал бих да разкажа повече. Желал бих да зная повече. Но не зная.

На 22 април установихме базовия лагер върху ледника Кумбу на 5050 метра височина. Оттук повечето от местните шерпи се върнаха в Намче, но швейцарците задържаха около тридесет души, освен десетте, участвуващи във високите изкачвания, за да помогнат при пренасянето на дърва за огрев и хранителни припаси до следващия лагер. Точно пред нас, на север, ледникът свършваше с голяма стена от сняг и лед. На горния край на стената се намираше превалът Лхо Ла, който ни отделяше от Тибет и откъдето през 1938 година наблюдавах тази страна на планината. Но сега не отправихме поглед към Лхо Ла, а вдясно, на запад, където огромна маса натрупан лед, известен като ледопада, се спускаше надолу към ледника през тесен проход между масивите на Еверест и Нуптсе. Именно към ледопада бяха погледнали и поклатили глава Тилман и Хустън. Тук Шиптън се бе опитал със своите хора и претърпял неуспех, тук ние трябваше сега да се опитаме и да успеем, ако искахме да влезем в Западния циркус, и след това да продължим нагоре към върха.

Понякога на ледника времето се влошаваше, но не задълго, и ние отбелязахме известен напредък. От базата се отправихме нагоре и устроихме близо до подножието на ледопада лагер I. Оттам швейцарците започнаха да търсят път през стръмния, безредно натрупан лед. За тази цел те се разделиха на две групи — Дитерт, Ламбер, Обер и д-р Шевалие в едната; Рош, Флори, Аспер и Хофщетер в другата, които се редуваха в тежката работа по набелязване на маршрута, копаене на стъпки и поставяне на въжени парапети. Д-р Вис-Дюнан, който бе по-възрастен от другите, ръководеше работата в базовия лагер и в лагер I, а Дитерт застана начело на щурмовата група. През този етап на похода аз като сердар следях за пренасянето на товарите до по-високите лагери, веднага след установяването им — шерпите се движеха нагоре и надолу и отново нагоре и надолу, сигурно и по план.

Бавно се напредваше по ледопада, сякаш си пробивахме път през някакви бели джунгли. А освен това беше и опасно — навсякъде имаше ледени кули, грозящи да се срутят върху нас, и дълбоки, скрити под снега пропасти, в които можехме да пропаднем. Шерпите, които участвуваха в групата на Шиптън предната година, съвсем не си спомняха пътя, а вероятно и нямаше какво да си припомнят, тъй като ледопадът постоянно променя вида си. Сахибите опитваха един път, след това друг. Стигаха до непреодолими ледени стени и пропасти. Връщаха се, опитваха нов път, копаеха стъпки, поставяха въжени парапети, а ние, шерпите, ги следвахме с товарите. В добре защитено място, насред ледопада, устроихме лагер II. Оттук придвижването стана още по-трудно, но ние продължавахме да си пробиваме път нагоре. Нещастни случаи нямаше. Най-сетне приближавахме Западния циркус.

— Съвсем малко остава — казваха сахибите, изпълнени с надежда.

А Ламбер, който сега не само изглеждаше като мечка, но и работеше като десет мечки, се извръщаше и усмихнат подхвърляше любимата си фраза: Ça va bien! (Всичко е наред!)

Тогава, почти на върха на ледопада, стигнахме до това, което през цялото време с безпокойство очаквахме — огромната пукнатина, точно под входа на циркуса, която бе спряла групата на Шиптън година преди това. Действително страшна пропаст — достатъчно широка, за да не може човек да я прескочи, толкова дълбока, че дъното й не се виждаше и се простираше напреко на целия ледопад от склоновете на Еверест до склоновете на Нуптсе. Какво трябваше да се направи? Какво можеше да се направи? Швейцарците започнаха да сноват насам и натам покрай ръба, изследвайки всеки метър. С часове те се мъчеха да разрешат въпроса, как да се прехвърлят на другата страна, обаче отговор все още не бе намерен, когато стана късно и трябваше да се върнат в лагер II. На следващия ден те отново се изкачиха. След продължително проучване хрумна им идеята, че е възможно някой да се прехвърли, като се залюлее, увиснал на въже, и Аспер, най-младият в групата, направи опит. Обаче без успех. Увиснал на въже, закрепено на долния ръб на пукнатината, той можа да се залюлее и да достигне отсрещната стена, но не бе в състояние да се задържи о гладкия лед нито с ръце, нито с ледокопа си и всеки път, връщайки се обратно, се удряше силно о долната стена.

След няколко безуспешни опита той трябваше да се откаже. Но швейцарците продължиха усилията си, тъй като, ако спреха тук подобно на Шиптън, това щеше да означава край на всичките им надежди и мечти. Най-сетне те намериха начин. На едно място, на около двадесет метра надолу в пропастта, забелязаха издатина като площадка или платформа, откъдето човек би могъл да се прехвърли на противоположната стена, която специално в този сектор не изглеждаше много стръмна за изкачване. Отново Аспер направи опит. Другарите му внимателно го спуснаха на площадката, той успя да премине на другата страна и след това, както те очакваха, се изкатери благополучно на горния ръб на пукнатината. На такава височина работата се оказа толкова изтощителна, че няколко минути Аспер лежа в снега, опитвайки се да възстанови силите си и нормалното дишане. Щом се почувствува отново добре, всичко беше добре. С прехвърлянето на един човек отсреща преминаването на пукнатината вече не представляваше проблем. Въжето между Аспер и другите бе осигурено, след това се прехвърлиха други въжета. Построихме цял въжен мост. И доскоро изглеждащата непреодолима пропаст стана лесна за преминаване както за хората, така и за товарите.

Това бе голяма победа. Чувствувахме се така щастливи, сякаш вече бяхме стъпили на самия връх. Бяхме се придвижили по-далече от всички преди нас и бяхме първите хора, които навлизаха в Западния циркус. „Аха, Ангтаркей — помислих си аз, — дължиш ми двадесет рупии!“ Но за съжаление трябва да отбележа, че и до днес не съм ги получил.

Сахибите продължиха нагоре, за да устроят лагер III, а товарите следваха непосредствено след тях. От базата до циркуса трябваше да се пренесат всичко два и половина тона товари и тъй като на тази височина можеха безопасно да се носят по двадесет килограма от човек, това правеше около 125 отделни прехода на носачите. Сега не Дитерт, а аз бях бълхата — непрекъснато се движех нагоре-надолу, нагоре-надолу и следях за спазването на маршрута и графика. Но значителна помощ ми оказваха другите шерпи ветерани — между тях Сарки, Аджиба и старият ми приятел Дава Тондуп, а дори и най-младият и най-неопитният от момчетата вършеше всичко, което се изискваше от него.

За да дам представа колко сложно и трудно бе всичко, ще цитирам няколко реда от записките на Дитерт:

„1 май. Дванадесет шерпи да се изкачат до лагер II. Шестима от тях ще преспят в II заедно с Аила и Пасанг, които са вече там. Така тази вечер в лагер II — осем шерпи. Останалите шестима да се върнат отново в лагер I, където Сарки и Аджиба ще отпочиват днес.

2 май. Шестима шерпи да се придвижат до лагер II, Сарки и Аджиба да изпратят първите носачи до лагер III.

3 май. Четирима шерпи да се изкачат до лагер II. Десет шерпи да се придвижат от лагер II до лагер III.“

И така ден след ден.

Намирахме се почти на 6000 метра височина и някои от швейцарците започнаха да чувствуват разредения въздух — особено Аспер и Рош, които работиха твърде усилено при преминаването на пукнатината. Спомням си, че една вечер те седяха и разговаряха за това и някой каза, че няма място за тревога: всички се чувствуват зле, докато се аклиматизират, дори и шерпите.

— С изключение на този — обади се друг, като посочи към мене.

— А, този ли! Той има три бели дроба.

— Колкото по-високо се изкачва, толкова по-добре се чувствува.

Те се засмяха. Засмях се и аз. Но колкото и да е чудно, поне последните думи бяха верни. Наистина в планините с мене винаги е било така — колкото по-високо се изкачвах, толкова по-бодро се движех, чувствувах по-добре краката си, дробовете си и сърцето. На какво се дължи това, не зная. Но това е така. И аз мисля, че в него се таят причините за моите постижения. То ми е давало не само сили, но и воля в моя устрем. Благодарение именно на него животът ми високо в планината е бил не само труд и борба, но и любов. Като гледах тази вечер нагоре към студеното, смрачено небе, усещах вътре в себе си вълна от сила, топлина и щастие. И си помислих: „Да, чувствувам се добре. И всичко върви добре.“ Погледнах Ламбер.

— Ça va bien — казах аз с усмивка…

Може би този път, този път ние ще вървим и вървим, докато най-сетне мечтата се осъществи.

Намирахме се в циркуса, където преди нас не бе идвал нито един човек, нито едно живо същество, освен някоя случайна птица. Дълбока, запълнена със сняг котловина около седем километра на дължина и два километра на ширина, Еверест наляво, Нуптсе надясно, а право напред белият масив на Лотсе. Когато сте съвсем близо до планината, погледът ви трудно може да я обгърне цяла. Така беше сега и с Еверест — горната му част се губеше във висините над нас. Но ние знаехме кой път да хванем, за да стигнем до нея, тъй като имаше само един възможен път — по дължината на циркуса до подножието на Лотсе, после нагоре по стръмните, заснежени склонове от лявата страна на Лотсе до голямата седловина, свързваща двата върха, наречена Южното седло. След това… Но за по-нататък едва се осмелявахме да мислим. Първо трябваше да стигнем до седлото.

Три седмици живяхме и работехме в Западния циркус. Ала швейцарците не го наричаха така. Те бяха избрали по-хубаво име — Долината на мълчанието. Разбира се, понякога свистеше вятър. От време на време се чуваше силен тътнеж — лавина се свличаше от височините над нас. Но най-често цареше велика снежна тишина, нарушавана само от нашите гласове, от нашето дишане и от скърцането на обувките и ремъците на раниците. Към средата на циркуса устроихме лагер IV — нашата предна база, а близо до подножието на Лотсе — лагер V. Понякога се извиваше буря и ни приковаваше в палатките, но изобщо се движехме по график, а това бе най-важно. Като всички пролетни експедиции на Еверест ние се надпреварвахме с мусона и трябваше не само да се изкачим, но и да слезем и се отдалечим от планината, преди той да се развихри.

Разположихме лагер V на около 6900 метра височина и до Южното седло имаше повече от деветстотин метра. Пътят, който избрахме, за да ни изведе до него, извиваше нагоре от предната част на циркуса, следваше дълбок кулоар в леда и след това минаваше покрай огромна скална издатина, която швейцарците нарекоха Éperon des Genevois или Женевско ребро. Както на ледопада се изискваше изнурителна работа — внимателно разузнаване, много опити и несполуки, продължително копаене на стъпки и поставяне на въжени парапети, — в която се редуваха както сахибите, така и шерпите. По това време аз работех главно с Ламбер. Нямаше служебно задължение, никой не бе наредил това. Просто така се случи. Бях доволен, защото се разбирахме добре и образувахме здрава двойка. В началото на последната седмица на май всички приготовления бяха завършени. Насред пътя към седлото устроихме склад за припасите. Някои от алпинистите се изкачиха още по-високо, почти до върха на Женевското ребро. Бяхме вече готови да щурмуваме Южното седло. В групата, определена да щурмува първа, а така също в случай на успех да предприеме първия опит за изкачване на върха, влизаха Ламбер, Обер, Флори и аз. С нас дойдоха и шерпите Пасанг Пхутар, Пху Тарке, Да Намгиал, Аджиба, Мингма Дордже и Анг Норбу. Сега имах двойни задължения. Както в началото все още бях сердар на шерпите и отговарях за пренасянето на товарите до предназначението им, но сега бях и участник в щурмовата група и действителен член на експедицията. Това бе чест, най-голямата чест, с която въобще съм удостояван — в сърцето си се заклех да бъда достоен за нея.

Първият старт се състоя на 24 май, обаче лошото време ни застави да се върнем. На следващия ден тръгнахме отново и този път продължихме. Вървяхме по вече изкопаните стъпки и товарите ни не бяха тежки. Известно време всичко беше добре. Но след час се случи първата беда — Аджиба внезапно получи пристъп на треска и трябваше да се върне обратно. За щастие не бяхме се отдалечили много и той можеше да слезе сам. Поделихме си неговия товар и продължихме нагоре. Към пладне достигнахме склада, където попълнихме товарите си с много неща, изнесени преди това. Взехме палатки, храна, гориво и кислородни бутилки, но кислорода само носехме, без да си служим с него, и то в такова количество, каквото смятахме, че ще е нужно при изкачването на самия връх на планината, където може би щеше да бъде невъзможно да се живее без него.

Катерехме се още четири часа — всичко осем часа, откакто напуснахме циркуса. Изравнихме се с намиращия се зад нас връх Нуптсе, 7827 метра. Вече се изкачихме доста високо покрай скалите на Женевското ребро. Седлото не бе далеч, но слънцето постепенно захождаше и ставаше страшно студено. След като се придвижихме още малко, Анг Норбу и Мингма Дордже спряха, свалиха товарите си и заявиха, че се връщат, защото били изтощени и се страхували от измръзване. Започнах да споря с тях, но сахибите казаха:

— Не, те дадоха, каквото могат. Оставете ги да си отидат.

И те бяха прави. Когато човек е дал всичко, на което е способен, и е в такова положение, в каквото се намирахме ние, той сам трябва да бъде съдия на постъпките си. Ако го принудите да постъпи иначе, може да му причините вреда и дори смъртта му. И така Анг Норбу и Мингма Дордже се върнаха обратно. Отново останалите разделихме допълнителните товари, обаче можехме да носим само малка част от тях и по-голямата оставихме за по-късно. Изведнъж нещо профуча покрай лицето ми. Това бе спалният чувал на Обер, който вероятно се бе разхлабил при пренареждането на товарите. Вятърът го понесе като голяма клатушкаща се птица.

Продължихме да се изкачваме — час, още един. След това започна да се смрачава и въпреки че бяхме твърде близко, разбрахме, че не ще можем да стигнем до Южното седло този ден. Спряхме се, изкопахме площадка в стръмния леден склон и опънахме две палатки. Тримата сахиби пропълзяха в едната, Пасанг Пхутар, Пху Тарке, Да Намгиал и аз — в другата. Вятърът се развихри и понякога ни се струваше, че всеки момент може да ни отнесе. Но ние съумяхме да се задържим, а аз след много опити дори успях да сваря малко супа. След това се помъчихме да заспим, но беше много студено. В малката палатка лежахме почти един върху друг, стараейки се да влеем малко топлина в телата си, а нощта сякаш нямаше край. Най-сетне настъпи утрото — ведро утро. Погледнахме нагоре — седлото бе съвсем близко. Днес ще бъдем там.

Тръгнахме само четирима — Ламбер, Обер, Флори и аз. Пху Тарке и Да Намгиал се спуснаха надолу, за да донесат товарите, които бяхме принудени да оставим по пътя, а Пасанг остана да ги чака в бивака. Швейцарците и аз поехме нагоре и все нагоре, но този път изкачването не продължи много и към десет часа настъпи велик миг. Ледът и скалите пред нас се изравниха. Достигнахме върха на Женевското ребро и най-сетне пред нас лежеше Южното седло. В действителност то бе не само пред нас, но и под нас, тъй като върхът на реброто се издига на около сто и петдесет метра над седлото откъм страната на Лотсе и сега трябваше да се спуснем надолу към него. Сахибите продължиха нататък, като взеха и моята раница, а аз се върнах по същия път, за да пресрещна тримата шерпи и да им помогна при носенето. Надявах се да ги срещна насред път, ала това не стана и се наложи да сляза до самия бивак. Пху Тарке и Да Намгиал се бяха върнали благополучно с товарите, но не продължили нагоре, а Пасанг Пхутар, който бе стоял през цялото време в бивака, лежеше в палатката и стенеше.

— Болен съм — ми каза той. — Болен съм и ще умра.

— Нищо ти няма — отвърнах аз. — Ще се поправиш. Ще станеш и ще отнесеш един товар до Южното седло.

Той каза, че не може. Отговорих му, че е длъжен. Спорехме и аз го наругах, а след това го набих, за да му докажа, че не е умрял. Сега положението коренно се различаваше от момента, когато по-долу двамата шерпи решиха да се върнат. Ако товарите не бъдеха доставени на седлото, тримата швейцарци там положително щяха да загинат. А ако оставя Пасанг да лежи в палатката, той също щеше да умре и този път не само във въображението си. Той наистина беше болен — изтощен и с отпаднал дух. Но той можеше още да върви. И бе длъжен да направи това.

— Хайде! Хайде, Жокей! — извиках му аз. (Наричахме го Жокей, защото беше малък и често участвуваше в конните надбягвания в Дарджилинг). Най-сетне успях да го вдигна на крака и да го изведа от палатката. Преметнахме товарите на гръб и тръгнахме. Катерехме се и пълзяхме, клатушкахме се и се подкрепяхме и най-после четиримата се довлякохме до края на Женевското ребро, а след това надолу към седлото. По това време Пху Тарке и Да Намгиал отмаляха почти като Пасанг и силите им стигнаха само да опънат своята палатка и да пролазят вътре. За щастие моят „трети бял дроб“ все още работеше добре и тъй като в бивака останаха значителни количества храна и съоръжения, слязох сам още два пъти и ги пренесох горе. Вече имахме с нас всичко необходимо и можехме да започнем щурма на върха.

Бил съм в много диви и самотни места през моя живот, но никога не бях виждал нещо подобно на Южното седло. Разположено на 7879 метра между Еверест и Лотсе, то е лишено дори от мека снежна покривка — голо, замръзнало плато от скали и лед, над което без отдих бушува вятърът. Вече се намирахме почти на най-голямата височина, достигната от човек, и над нас връхният масив на Еверест се издигаше нагоре, нагоре във висините, сякаш бе отделна планина. Както изглеждаше, най-удобният път водеше първо нагоре по дълъг снежен склон, след това по самия хребет, но как щеше да върви изкачването, не бяхме в състояние да кажем, преди да се озовем там. Самият връх не можехме дори да видим, той се криеше зад снежната издатина на малко по-ниския южен връх.

Настъпи нощ. Вятърът свистеше. Ламбер и аз деляхме една палатка и положихме големи усилия да се топлим. Наистина нощта не бе така мъчителна, както предната, но все пак достатъчно тежка, а на сутринта стана ясно, че силите на останалите трима шерпи бяха изчерпани. Жокей продължаваше да говори за смъртта и наистина изглеждаше сериозно болен, а и другите не бяха по-добре. Швейцарците разбраха, че ако искахме да разчитаме на успех в щурмуването на върха, трябваше да устроим още един лагер — седмия — на хребета над нас и предложиха на Пху Тарке и Да Намгиал специално възнаграждение, ако се опитат да пренесат съоръженията. Обаче двамата отказаха. Не само телата им бяха уморени, но и духът им, а освен че не желаеха да вървят нагоре, те умоляваха и мене да не правя това. Но аз бях не по-малко решен от тях и в края на краищата се стигна до единственото възможно разрешение. Изправихме Жокей, завързахме го здраво на въжето между Пху Тарке и Да Намгиал и тримата поеха надолу, докато швейцарците и аз се подготвяхме за изкачването. Без помощта на другите не бяхме в състояние да носим дори всички необходими съоръжения за лагер VII и надеждата ни за успех изглеждаше слаба. Ала нищо не можеше да се направи.

И така потеглихме — Обер и Флори в една свръзка, Ламбер и аз в друга. Изкачвахме се час след час от седлото нагоре по стръмния заснежен склон до основата на югоизточния хребет и след това по самия хребет. Времето бе ясно и сега планината ни защищаваше от западния вятър. Напредвахме твърде бавно поради височината и трудностите в търсенето на безопасен път. Имахме само една палатка, която носех, и храна за един ден, а също така всеки от нас носеше малка бутилка с кислород. За първи път в планината използувах кислород, обаче той не ни помогна много. Апаратът действуваше само когато почивахме или се спирахме, а не когато ни бе най-нужен — при движение. Все пак продължавахме да се изкачваме. Достигнахме 8200 метра височина и отминахме. „Счупих личния си рекорд — помислих си. По-високо съм, отколкото през 1938 година в лагер VI от другата страна на планината“… Обаче до върха оставаха още почти шестстотин метра.

На около 8380 метра спряхме. По-нататък този ден не можехме да продължим. Както споменах, носехме съвсем малко съоръжения и смятам, че сахибите имаха намерение през този ден само да разузнаят, да оставят палатката и малко припаси и след това да се върнат отново, когато разполагат с повече носачи. Но времето бе прекрасно. Ламбер и аз не бяхме много уморени. Забелязах малко, почти равно място, където можеше да се опъне палатката, посочих към него и казах:

— Сахиб, тази вечер трябва да пренощуваме тук.

Ламбер се усмихна — разбрах, че той мислеше същото. Обер и Флори ни достигнаха и заедно с Ламбер обсъдиха положението — беше решено първите двама да слязат долу, а ние да останем. На сутринта, ако времето се запазеше хубаво, щяхме да се опитаме да стигнем върха.

Обер и Флори оставиха малкото неща, които носеха. „Пазете се“ — казаха те — очите им се насълзиха. Те бяха в добра форма, както и ние с Ламбер. Можеха да останат те вместо нас и шансът им за успех нямаше да бъде по-малък. Но имаше само една палатка и твърде малко храна и те направиха жертва, без да се оплакват. Така е в планината.

Обер и Флори поеха надолу. Превърнаха се в малки точици и съвсем изчезнаха. С Ламбер опънахме палатката, като се задъхвахме и препъвахме от напрежение, но щом свършихме работа, отново се почувствувахме добре, а и времето бе толкова хубаво, че за малко поседяхме навън на гаснещите слънчеви лъчи. Тъй като не знаехме общ език, не можехме да разговаряме много, а и не чувствувахме нужда да говорим. Веднъж аз посочих нагоре и казах на английски:

— Утре — вие и аз.

Ламбер се усмихна и отговори:

— Ça va bien!

Стъмни се и стана по-студено — вмъкнахме се в палатката. Нямахме примус, но не бяхме и гладни — хапнахме малко сирене и го промихме със сняг, който стопих на свещ. Спални чували също нямахме и легнахме плътно един до друг, като се тупахме и търкахме взаимно, за да поддържаме кръвообращението. Мисля, че това се оказа по-полезно за мене, отколкото за Ламбер, тъй като аз съм среден на ръст, а той е толкова плещест и едър, че можех да затопля само малка част от него. И все пак той бе загрижен не за себе си, а за мене — особено се тревожеше да не ми измръзнат краката.

— За мене няма опасност — казваше той. — Аз нямам пръсти. Но ти пази своите!

За сън и дума не можеше да става. Но ние и не искахме да спим. Лежейки неподвижно, без спални чували вероятно щяхме да се вледеним до смърт. И така ние се тупахме и разтривахме, разтривахме се и се тупахме, а бавно, бавно отминаваха часовете… Най-сетне в палатката проникна дрезгава светлина. Сковани и премръзнали, измъкнахме се навън и огледахме наоколо. Това, което видяхме, не ни зарадва — времето се бе влошило. Не бе съвсем лошо, нямаше буря, но ведростта бе изчезнала, облаци изпълваха небето на юг и запад, а развихрилият се вятър навяваше в лицата ни ледени зърна. Поколебахме се за малко, но както винаги думите бяха ненужни. Ламбер намигна и показа с палец към хребета, аз се усмихнах и кимнах с глава. Бяхме отишли твърде далеч, за да се предадем. Трябваше да опитаме.

Сякаш часове изминаха, докато притегнем с вкочанясалите си ръце котките на обувките. Но най-после потеглихме. Нагоре… нагоре… твърде бавно, почти пълзейки — три крачки и почивка, две крачки и почивка, една крачка и почивка. Носехме три бутилки с кислород, ала както и по-рано, те не действуваха, когато се движехме, и след известно време ги захвърлихме, за да облекчим товара си. Приблизително през всеки двадесет метра сменяхме водачеството, за да поделим трудностите при пробиването на пътя, а също така да може единият от нас да почине и отдъхне, докато другият го отминаваше. Измина час, два, три. Изобщо изкачването не бе много трудно, но трябваше да бъдем крайно внимателни, тъй като от едната страна на хребета зееше огромна пропаст, а от другата снежна козирка се бе надвесила над цял океан от празно пространство. На места хребетът ставаше по-стръмен и се налагаше да копаем стъпки. Тук Ламбер прояви удивителна ловкост. Късите му ходила без пръсти му позволяваха да се задържа на най-малките издатини, също като коза.

Измина още един час. Стори ми се дълъг като ден или седмица дори. Времето ставаше все по-лошо, вятърът носеше вълни от мъгла и сняг. Даже моят „трети бял дроб“ започна да се затруднява, гърлото ми пресъхна и ме болеше от жажда, а понякога така капвахме от умора, че пълзяхме в снега. Веднъж Ламбер се обърна и каза нещо, но аз не го разбрах. Малко след това той заговори отново. Под очилата си и дебелия слой защитен крем той се усмихваше. Този път го разбрах добре.

— Ça va bien! — казваше той.

— Ça va bien! — отвърнах аз.

Ала това не беше вярно. Не вървеше добре и двамата знаехме това. Но така стояха нещата между нас. Когато всичко вървеше добре „Ça va bien!“ Ако ли пък не — също „Ça va bien!“

В подобни моменти човек мисли за много неща. Аз мислех за Дарджилинг, за дома, за Анг Ламу и момичетата. Мислех за Дитерт и за втората група алпинисти, които сега се изкачваха под нас, и за това, че ако ние не стигнем върха, може би те ще успеят. Мислех си: „Не, ние сами ще стигнем — по силите ни е! Но ако успеем, можем ли след това да се върнем обратно?“ Спомних си за Малори и Ирвин и как те бяха изчезнали завинаги от другата страна на планината приблизително на същата височина, на която се намирахме сега… След това престанах да мисля. Мозъкът ми се скова. Превърнах се на машина, която се движеше и спираше, движеше и спираше, движеше и спираше.

Най-после се спряхме и повече не мръднахме. Ламбер стоеше неподвижен, брулен от вятъра и налитащия сняг и разбрах, че той обмисляше положението. Аз също се опитах да преценя обстановката, но мисленето бе дори по-трудно от дишането. Погледнах надолу. Колко ли сме изкачили? Около 200 метра вертикално, пресметна по-късно Ламбер, и за това бяха необходими пет часа. Погледнах нагоре. И ето там — Южният връх на около сто и петдесет метра над нас. Не върхът, а само Южният връх. А зад него…

Аз вярвам в бога. Вярвам, че в най-трудните моменти в живота на хората той понякога им казва как да постъпят и в този тежък момент той напъти и нас с Ламбер. Ние можехме да отидем по-нататък. Може би щяхме да стигнем до върха. Но нямаше да можем да се върнем. Да продължим, значеше да загинем… И ние не продължихме. Спряхме и се обърнахме… Бяхме достигнали височина около 8600 метра — най-близо до връх Еверест от всички хора дотогава, най-високата точка, достигната от някого в света. И все пак това не беше достатъчно. Бяхме дали всичко, което можехме, а и то не бе достатъчно. Обърнахме се, без да продумаме. Слизахме мълчаливо. Надолу по дългия хребет, покрай високия лагер, отново по хребета, по снежния склон. Бавно… бавно. Надолу… надолу… надолу…

 

 

Това постигнахме ние с Ламбер. На следващия ден заедно с Обер и Флори се спуснахме от седлото към Западния циркус, а втората група, съставена от четирима швейцарци и петима шерпи, под водачеството на Дитерт се отправи нагоре, за да опита щастието си. Отначало те се справили по-добре от нас, като преодолели разстоянието от циркуса до седлото за един ден, ала там щастието ги напусна. Както сахибите, така и шерпите заболели от планинска болест. Вятърът се засилил, а температурата значително се понижила. След три дни и нощи те се върнаха, без да имат възможност дори да започнат изкачването на връхния хребет.

И все пак това бе голямо усилие.

И аз спечелих един голям приятел.