Тенсинг
Човекът от Еверест (13) (Автобиография на Тенсинг)

13
Свещената планина

Сред шерпите съществува поверие, че критическата възраст у жената е към края на двадесетте години, а в живота на мъжа към края на тридесетте. През тези години се случва най-хубавото или най-лошото в живота им. И ето аз стигнах тази възраст. Когато ходих на Нанга Парбат бях на тридесет и шест години — и началото не бе добро. На Голата планина за първи път участвувах в експедиция, завършила с човешки жертви, а през следващата година в още две такива експедиции. Три нещастни изкачвания подред и макар че аз самият излизах невредим, това не предвещаваше нищо добро. Едва през 1952 година в съдбата ми настъпи неочаквана и голяма промяна. Но за това по-късно.

Чувал съм англичаните да си служат с израза „пир или глад“. Това може да се каже и за изкачванията в Хималаите. В продължение на много години през войната и след нея експедиции почти нямаше и трудно се намираше работа. Но в началото на петдесетте години всеки сезон се организираха много експедиции и на която и да се отидеше, винаги можеше да се мисли, че е пропусната друга, също такава или може би по-интересна. През 1950 година, когато аз бях на Бандар Пунч, французите покориха Анапурна, най-високият от изкачените дотогава върхове в света. Разбира се, много от нашите шерпи участвуваха в тази експедиция, а моят стар приятел Ангтаркей бе сердар. С големи усилия те бяха успели да свалят живи от планината своите сахиби и разказите им ме караха да съжалявам, че не съм участвувал в това смело дело. През същата година, когато бях на път за Нанга Парбат, Тилман и американският алпинист д-р Чарлз Хустън за пръв път преведоха малка група през Непал към южната страна на Еверест. Въпреки че не бяха екипирани за истинско изкачване, те прекосиха Соло Кумбу и стигнаха до самото подножие на върха и така поставиха началото на много нови проекти за щурмуването му от тази страна. Съжалявах, че и аз не бях заедно с тях.

През 1951 година за Еверест се отправи нова голяма експедиция, ръководена от Ерик Шиптън. Те не хранеха особени надежди да стигнат върха, но имаха намерение да се изкачат колкото е възможно най-високо и да начертаят цялостен маршрут от южната страна. Бях ходил толкова пъти на Еверест, та вече имах чувството, че това е моя планина и изпитвах мъка да пропусна такъв случай. Обаче не можех да бъда едновременно на две места, а аз вече се бях уговорил чрез Хималайския клуб да участвувам в друг поход — с една френска група на Нанда Деви, където ходих през 1936 година, но фактически не се изкачих.

Заедно с другите шерпи, на които отново бях сердар, аз се срещнах с експедицията към средата на пролетта в Делхи и скоро се отправихме към Гархвал. През 1947 година участвувах в експедиция заедно с швейцарци, които говореха френски, но никога не бях имал работа с истински французи и сега установих, че те са много решителни и ентусиазирани. Покоряването на Анапурна предната година бе предизвикало голямо въодушевление във Франция и насочило мислите на всички алпинисти към Хималаите. Първоначално тази нова група замислила да изкачи още по-висока планина, но тъй като не успяла да се снабди с необходимото разрешение, родил се смел и оригинален план за покоряването на Нанда Деви. Главният връх, както отбелязах, бе изкачен през 1936 година от Тилман и Одел, а през 1939 година една полска експедиция достигна връхната точка на неговия малко по-нисък съсед, наречен Източен Нанда Деви. Никой не бе изкачвал двата върха в един поход, а французите бяха замислили именно това — не просто да се изкачат и слязат от единия, а след това да покорят другия, но да преминат от връх до връх по високия хребет, който ги съединява. Историята на Хималаите не познаваше подобно нещо и то щеше да бъде много трудно и опасно начинание.

Бяхме осемнадесет души — осем французи, повечето от Лион, с водач Роже Дюпла, девет шерпи, в това число и аз, и представителят на индийската армия „Нанду“ Джейал (сега капитан), с когото се катерих на Бандар Пунч през 1946 година. И, разбира се, както обикновено значителен брой местни носачи, с които имахме доста неприятности във връзка със заплащането. Но въпреки многото спорове и дезертирания продължавахме пътя си нагоре по дълбокото дефиле на Риши Ганга и на края се озовахме в чудното, покрито с цветя „Светилище“ в подножието на Нанда Деви.

„Благословената богиня“. „Свещената планина“…

При първото ми запознаване с нея нямахме за цел да се изкачваме и особено силно впечатление ми направи нейната красота. Сега обаче работата беше друга: ние бяхме дошли да покорим не само единия, а двата нейни върха и макар че бе все така красива, виждах колко огромна и страшна е. Особено внушително изпъкваше тази част от планината, която бе ключът на целия поход — високият снежен хребет, съединяващ двата върха, който французите замисляха да траверсират. Главният връх на Нанда Деви е висок 7816 метра, източният — около 7440 метра, а белият назъбен гребен между двата върха никъде не се вдлъбва по-ниско от 7000 метра и дължината му надхвърля 3200 метра! Несъмнено ние си бяхме поставили трудна задача и не бях много уверен в успеха ни.

Но французите проявяваха оптимизъм, а водачът Дюпла, твърде импулсивен и нетърпелив човек, смяташе, че всичко можеше да се свърши за няколко дни. Разбира се, ние не се движехме толкова бързо, но все пак по-бързо, отколкото на всички експедиции, които мога да си спомня, и благодарение на хубавото време твърде скоро устроихме цяла редица високи лагери над нашата база. Разположихме ги по склоновете на главния връх, тъй като бе решено първо той да бъде изкачен, след това да се извърши траверс по хребета към по-ниския, източен връх, откъдето да се спуснем надолу. В последния щурм и траверс щяха да участвуват само двама — Дюпла и младият алпинист Жилбер Вин. И двамата бяха добри алпинисти, особено Вин, който, макар че беше само на двадесет и една години, вече бе извършил много забележителни изкачвания в Алпите. Не бях срещал по-добър скален катерач от него. Но на Нанда Деви има малко голи скали. Там има много сняг и големи разстояния. Струваше ми се, че планът на французите е безогледно смел.

От лагер III, където се събраха повечето от участниците в експедицията, Дюпла и Вин заедно с няколко шерпи си проправиха път нагоре и устроиха четвърти лагер на около 7200 метра височина. След това шерпите слязоха, а двамата алпинисти пренощуваха там и на следващото утро — 29 юни — се устремиха към върха. Освен обикновеното съоръжение със себе си те носеха лека палатка и значително количество храна, тъй като се надяваха да прекарат нощта някъде на хребета.

В това време бяха взети мерки за посрещането им при спущането по склона на Източния Нанда Деви. За тази задача бяха определени алпинистът Луи Дюбо, лекарят на експедицията д-р Пайан и аз. Няколко дни преди щурма оставихме другите в лагер III, минахме на противоположната страна на планината и се изкачихме по Източния Нанда Деви до висок превал, назован Седлото на Лонгстаф^[1]. Там опънахме палатките си и останахме да чакаме и сутринта на 29 юни видяхме през биноклите две малки точици, които пълзяха нагоре по склоновете на главния връх на няколко километра от нас. Върху снежния фон те се открояваха ясно и ги проследихме почти до самия връх, но след това изчезнаха от погледа ни и вече не ги видяхме. Същия ден не ги очаквахме, тъй като те трябваше да бивакуват на хребета, но на следващото утро се отправихме от седлото към източния връх, за да ги посрещнем при слизането. Утрото отмина, а тях ги нямаше. Следобедът също — и пак ги нямаше. Огледахме с бинокъл планината над нас, но не открихме никаква следа. Извикахме, но отговор не получихме. Когато падна мрак, трябваше да се върнем в лагера.

Бяхме се уговорили с останалите участници в експедицията, че ако по някакви причини Дюпла и Вин се върнат обратно по същия път, по който се изкачиха, ще ни сигнализират, за да слезем и ние. Обаче този ден нямаше сигнал, на следващия — също. Вече предполагахме, че нещо лошо се бе случило и Дюбо, д-р Пайан и аз трябваше да решим какво да предприемем. Да продължим чакането на седлото бе деморализиращо и безполезно. Трябваше да се движим — надолу или нагоре.

Дюбо и аз поехме нагоре.

Оставихме д-р Пайан (който не бе опитен алпинист) в лагера и потеглихме по стръмните склонове на Източния Нанда Деви, отминахме мястото, до което бяхме стигнали преди това, и продължихме нагоре и нагоре. На седлото имахме изобилие от съоръжения и затова взехме със себе си тежки товари, включително и палатка, тъй като решихме да се изкачим, докъдето позволяват човешките възможности. През целия ден се катерихме и след това устроихме лагер. На следващия ден продължихме и построихме нов лагер. Устроихме всичко три лагера над седлото — без тях нищо не можехме да направим, тъй като придвижването бе ужасно бавно. Почти през цялото време се катерихме по хребет, противоположен на този, по който Дюпла и Вин трябваше да преминат — той бе покрит с лед и рохкав сняг и ставаше все по-стръмен и тесен. Ние не минавахме първи по този маршрут. Това бе пътят на полските алпинисти — изкачили планината дванадесет години преди нас. От време на време попадахме на техни въжета и клинове, все още здраво забити в леда, но твърде стари и изхабени, за да се смятат сигурни, и трябваше сами да си проправяме път нагоре по големи гърбици и падини, по протежение на тесния, почти заострен ръб, където се срещаха стените на две-три хилядиметрови пропасти. Струваше ни се, че всеки миг несигурната опора ще се провали под краката ни. Често през последните години хората ме питаха: „Кое от вашите изкачвания беше най-трудно, най-опасно?“. Те очакваха да отговоря Еверест, но не е Еверест, а изкачването на Източния Нанда Деви.

С Дюбо вече се убедихме, че няма никаква вероятност да открием изчезналите или най-малко да ги намерим живи. Все пак продължихме нататък. Наклонът на хребета бе страшен и всеки момент ни грозеше опасност от падане, но времето се задържа хубаво. На 6 юли, точно една седмица след като за последен път видяхме Дюпла и Вин, напуснахме лагер III и предприехме опит да изкачим върха. Знаехме, че това ще бъде единственият опит, тъй като запасите ни се привършваха. Хребетът бе все така стръмен, дори наклонът и опасностите се увеличаваха. Подхлъзвахме се. Борехме се. Движехме се като по острие на нож, губехме равновесие и отново го възстановявахме. Правехме всичко, с изключение на политане в пропастта и аз и досега не мога да проумея как не се сгромолясахме. Най-сетне се показа синьо небе, не само встрани, но и пред нас, над хребета — след малко и той свърши. Бяхме на върха. Източният Нанда Деви бе за втори път покорен, а за мене той е най-високият връх, който съм изкачвал след Еверест.

Това бе трудна и хубава победа. Гледката, която се откри пред нас в този ясен ден — от величествените планини до Тибетското плато, — бе една от най-красивите, които съм виждал. Но нито за победата, нито за изгледа мислехме в този момент. Пред нас, от другата страна на върха, противоположна на тази, по която се изкачихме, високият хребет, съединяващ двата върха Нанда Деви, криволичеше далеч в простора — тясна, назъбена ивица от сняг и лед, която накрая се извисяваше за последен път към главния връх на планината. Дълго изследвахме хребета с биноклите. Стараехме се да не пропуснем нито метър, нито крачка дори от тази километрична ивица. Но нищо не открихме. Нищо, освен сняг и лед, замайващите стръмнини от двете страни, а отвъд тях два океана от синьо небе. Трудно бе да се помисли, че някой може да се закрепи върху този ръб дори за няколко минути, камо ли да се движи по него с часове.

Нищо не можеше да се направи. Тръгнахме обратно. При слизането имаше, още по-голяма опасност от подхлъзване, отколкото при изкачването, и ние се придвижвахме извънредно бавно. Най-после стигнахме седлото, където ни чакаше д-р Пайан, а на следващия ден продължихме надолу и се присъединихме към другите в базовия лагер. Те също не бяха видели никакви следи от Дюпла и Вин след изчезването им от погледа близо до главния връх на Нанда Деви. Тревогата не ги обхванала така бързо като нас, защото смятали, или поне се надявали, че двамата алпинисти били с нас на другата страна на планината. Но когато връщането ни се забавило, те разбрали, че нещо се е случило. По-силните алпинисти се опитали да се изкачат по следите на Дюпла и Вин, но не успели да отидат далеч. След това не им оставало нищо друго, освен да чакат. Известна утеха за тях бе, че ние с Дюбо бяхме изкачили източния връх — така поне експедицията не можеше да се смята за напълно безуспешна, но това не значеше много в сравнение със загубата на двамата другари.

Какво се бе случило с Дюпла и Вин? Както с Торнли и Крейс на Нанга Парбат — както с всички, които изчезват в планините — човек може само да гадае. Аз самият предполагам, че са стигнали главния връх на Нанда Деви, тъй като те бяха твърде близко, когато ги видяхме за последен път, и, изглежда, че не им оставаше да преодолеят особени трудности. Но щом преминали върха и започнали траверса на трихилядиметровия ръб, те сигурно са се убедили, че това е съвсем друга работа. Навярно те са се подхлъзнали от другата страна на планината, която е по-стръмна, и са паднали на ледника долу в пропастта.

Така или иначе те загинаха. Смели мъже и прекрасни алпинисти, но подобно на Торнли и Крейс и на много други преди тях те се отнесоха твърде лекомислено към високата планина и заплатиха с живота си.

Две експедиции — четири смъртни случая. Като че ли това бе достатъчно. Но несполуките продължиха. През същата година дойде още една експедиция, а с нея — още едно нещастие.

Това се случи през есента след мусона в района на Кангченджунга, северно от Дарджилинг. Както и предишните експедиции, с които ходих в тази местност, тя нямаше за цел изкачването на някой голям връх, а бе по-скоро изследователска група и при това твърде малобройна. В действителност имаше само един сахиб — мистър Жорж Фрей, помощник на търговския представител на Швейцария в Индия, Пакистан и Бирма, няколко шерпи и аз като сердар. Макар и отличен алпинист, Фрей нямаше особени амбиции и от подобна експедиция най-малко можеше да се очаква нещастен случай.

Седлото на Лонгстаф, Нанда Деви

Шерпа, отправил поглед към един от безименните върхове от подстъпа на Нанда Деви

Всичко тръгна добре. Времето бе прекрасно. Като стигнахме високите местности, направихме много турове около върховете и между тях, изследвахме големия ледник Ялунг близо до Кангченджунга и преминахме трудния превал Ратонг между Непал и Сикким, прекосяван само веднъж преди нас. Бяхме и наблизо до местата, където преди години при неуспешни опити да изкачат Кангченджунга изчезнаха една швейцарско-шерпска група и младият американец Фармър. Търсихме някакви следи от тях, но нищо не открихме. След това успешно щурмувахме няколко по-малки съседни върха и оставихме на тях в консервени кутии имената си, написани на хартия. На края решихме да опитаме щастието си на малко по-високия връх Канг пик.

За Хималаите той не прави особено впечатление. Наред с Кангченджунга този връх изглежда джудже със своите 5800 метра. Но сам по себе си Канг пик е доста внушителен и тъй като никога не бе изкачван, изглеждаше подходяща награда за такава малобройна група като нашата. И така ние се отправихме към подножието му, набелязахме маршрута и устроихме лагер. Дотогава всичко вървеше благополучно и не виждах никакви основания за тревога. Но през следващата нощ сънувах лош сън. Зная, че вече разказвах за моите сънища и може би ще дотегна на някои читатели, но трябва да кажа истината. Аз действително сънувах лош сън и на другия ден се случи беда, точно както стана година преди това след съня ми на Нанга Парбат. Този път не ми се присъниха познати хора. Видях само себе си и една непозната жена, която раздаваше храна, и макар че бях много гладен, тя нищо не ми даде. Това бе всичко. Обаче според шерпските поверия такъв сън предвещава нещо лошо и аз се разтревожих, а на сутринта, когато го разказах на моите другари, те също се обезпокоиха. Фрей само се засмя, пошегува се нещо и каза: „Хайде, време е да тръгваме“.

Може би трябваше да откажа. Трудно е да се обяснят такива неща. Някои от другите шерпи не пожелаха да тръгнат, обаче аз се съгласих и в края на краищата само трима поехме нагоре — Фрей, шерпата Анг Дава и аз. Отначало изкачването вървеше твърде леко, движехме се по голям снежен склон, който не бе така стръмен, за да се осигурим и биехме стъпки съвсем лесно с обущата. Но не след дълго наклонът стана по-остър, а снегът по-твърд. Спрях се и поставих котките, за да имам по здрава опора. „Няма ли да поставите вашите?“ — извиках на Фрей, който вървеше начело. „Не, не са ми нужни“ — отвърна той. Продължихме изкачването. Отново изниква въпросът, дали не трябваше да постъпя по друг начин, например да го убедя или да настоя повече. Но, както отбелязах, Фрей бе прекрасен алпинист. Той притежаваше голяма опитност от изкачванията в Алпите и несъмнено бе ходил на много по-трудни места. Изглеждаше, че тук не среща затруднения. Продължавахме да се катерим спокойно и леко — първо той, след него аз и последен Анг Дава — все още без да се осигуряваме на разстояние около пет метра един от друг. Като огледах наоколо, прецених, че се намирахме приблизително на 5200 метра височина — до връхната точка на Канг пик оставаха шестстотин метра.

Неочаквано Фрей се подхлъзна. Как и защо, не мога да кажа. Той се катереше уверено пред мене, а в следващия миг се търкаляше надолу. Отначало изглеждаше, че пада право върху мене и ще ме повлече със себе си, а в същност той се свличаше малко встрани и когато мина покрай мене, аз се закрепих здраво, поех дъх и се опитах да го задържа. Напразно, тежината бе значителна и всичко стана за миг. Тялото му се удари в протегнатата ми ръка, усетих внезапна, остра болка в единия пръст и той вече бе преминал покрай мене, покрай Анг Дава, попадайки, премятайки се надолу по склона, докато се спря на едно равно място на около триста метра под нас.

За пръв път виждах падащ човек. Но други, които са имали подобно преживяване, са ми разказвали за това — в продължение на няколко минути вие сте просто вцепенен, не можете да мръднете, не можете да чувствувате или мислите за каквото и да било, освен за това, че в следващия миг ще полетите и вие. Така бе с Анг Дава и с мене. Още в първия момент замряхме, сковани на място, сякаш бяхме част от планината. Нещастието стана така мигновено, че бе почти невъзможно да повярваме, и аз имах чувството, че ако погледна нагоре, ще видя Фрей над мене на същото място както преди. Но той не беше там. Той бе малка точица върху снега далече под нас. Най-после слязох до Анг Дава. Той беше крайно потресен и отначало каза, че не може да слезе надолу, но след като почакахме, малко се поободри и започнахме да се спускаме извънредно бавно и внимателно, тъй като съзнавахме, че в състоянието, в което се намирахме, можехме лесно да загубим равновесие. Приблизително на половината път забелязах малък черен предмет в снега и като отидох към него, открих фотоапарата на Фрей. След това продължихме слизането до него. Разбира се, той бе мъртъв — никой човек не може да преживее такова падане.

Като го носехме на гръб, успяхме да преминем останалата част от пътя и когато наближихме лагера, другите шерпи ни посрещнаха и ни помогнаха. На следващия ден го погребахме — не на самия ледник, където щеше да бъде отнесен от движещия се лед, а под скалите на съседната морена, като издигнахме пирамида от камъни за обозначение на мястото. С натъжени сърца потеглихме обратно за Дарджилинг. Едва по пътя разбрах, че пръстът, който контузих, опитвайки се да хвана Фрей, е счупен — освен обикновени подутини или одрасквания за пръв път претърпявах сериозно нараняване в планината.

И така, мислех си аз, вече бях към края на тридесетте години — в „критическата“ възраст. И въпреки че се отървах благополучно, участвувах в три експедиции поред, при които загинаха хора… Нанга Парбат, Нанда Деви, Канг пик… „А сега накъде?“ — питах се аз и изпитвах известен страх. Оставаха ми две години от „критическата“ възраст.