Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (3)

Глава трета

През останалата част от вечерта Никълъс танцува още три пъти с Карол. Тъй като те бяха сгодени, това предизвика умерени коментари от страна на по-възрастните дами, ала докато бе в прегръдките на Никълъс по време на валса или докато танцуваше с други мъже, Карол непрекъснато усещаше върху себе си погледа на лейди Огъста. Знаеше, че трябва да й даде обяснение за това, което се бе случило в библиотеката, ала откри, че не я интересува дали лейди Огъста ще й се скара. Тази целувка, която не би трябвало да позволява, бе събудила в душата й необикновена радост и тя се чувстваше безкрайно щастлива. Усмихваше се, разговаряше и танцуваше, сякаш винаги е била част от това общество, от тази бална зала, сякаш бе родена да танцува в Марлоу Хаус.

Бързо установи, че танците не са толкова сложни, както се бе опасявала в началото на вечерта. Веднъж, когато бе на четиринадесет години, родителите на една от приятелките й бяха устроили празненство по случай рождения ден на дъщеря си, на което се танцуваха старинни танци. На него присъстваха и учители, които показваха стъпките на младите гости. Повечето от танците, които се танцуваха в залата на лейди Огъста се оказаха подобни и Карол бързо усвои непознатите стъпки, фигури и завъртания.

— Тази вечер изглеждаш много щастлива — прошепна й Пенелопи в една кратка почивка между танците. — Каролайн, струва ми се, че никога не съм те виждала толкова жизнена и възбудена. — Меките сини очи на момичето я гледаха проницателно и Карол се смути. Опита се да отклони любопитството на Пенелопи.

— И Никълъс ми каза същото — весело избъбри тя и хвана девойката под ръка. — Казах му, че се дължи на вълнуващата вечер. Надявам се, че и ти се забавляваш. Пристигна ли лорд Саймънс?

— О, да. Никълъс се оказа прав. Той ми каза, че тази вечер е дошъл специално, за да танцува валса с мен. Дори помоли леля Огъста за разрешение да ме заведе на вечеря. — Изведнъж тя видя някого зад рамото на Карол и бузите й поруменяха.

Изпълнена с любопитство, Карол се обърна и видя Никълъс, който се приближаваше с един мъж, една или две години по-възрастен от Пенелопи. Не знаеше кой е той, ала от реакцията на момичето реши, че това сигурно е лорд Саймънс, и внимателно се вгледа в младия мъж. Въпреки че носеше фамилното й име, тя не откри прилика с роднините си. Лорд Саймънс беше висок блондин с приятно и открито лице. Явно двамата мъже бяха много близки и Карол се запита дали Монфор му е казал за богатата зестра, която възнамерява да даде на Пенелопи и дали това е причината за вниманието му към девойката.

Когато валсът започна и Карол отново се озова в прегръдките на Никълъс, тя сподели с него съмненията си. За радост на Карол той не отхвърли въпроса й със смях, нито пък се разсърди, когато тя настоя за отговор.

— Сигурен съм, че Саймънс наистина харесва Пенелопи — отвърна Монфор. — Обаче аз го познавам достатъчно добре и знам, че той никога не би си позволил да си навлече гнева на надменния си и студен баща, който не би му разрешил да се ожени за момиче с малка зестра. Значителната сума, която възнамерявам да прехвърля на сестра ти, ще му позволи да последва избора на сърцето си. А това е единственото, което Пенелопи желае. Не би могла да имаш възражения против това споразумение, още повече че ти и аз постигнахме съгласие по този въпрос преди няколко седмици.

— Просто искам тя да бъде щастлива — въздъхна Карол. — И не само за няколко месеца или за няколко години, а през целия си живот. Тя е толкова мило и хубаво момиче. Уверена съм, че никога не е помислила нищо лошо за когото и да било.

— Съгласен съм с теб. — В очите му проблесна шеговито пламъче и той й подари очарователна усмивка. — Опасявам се, че не мога да кажа същото и за теб, скъпа моя. Убеден съм, че доста често си таила лоши мисли за мен.

— Не мога да го отрека, милорд. — Тя успя да потисне надигащия се в гърдите й смях.

— Каролайн, ако и занапред си такава, каквато бе тази вечер, заклевам се, че ще положа всички усилия никога да не мислиш лошо за мен.

— Това обещание ли е, милорд? — Искаше думите й да прозвучат шеговито, но тонът й беше по-остър, отколкото бе възнамерявала.

— Най-тържествено обещание. Намирам, че новите страни от характера ти са изключително очарователни. — Зелените му очи я погледнаха замечтано и Карол изтръпна от едва обузданата страст в тях. Можеше да се обзаложи, че той отново иска да я целуне, а сетне да сложи устни върху гърдите й… Потръпна от спомена и по израза на лицето му разбра, че той е отгатнал мислите й. — Ако винаги си такава, каквато бе тази вечер, ще бъда твой роб завинаги.

— Завинаги е много дълго време — промърмори младата жена.

— Въпреки това…

В този миг танцът свърши и Пенелопи и лорд Саймънс се присъединиха към тях, което сложи край на интимния им разговор. Ала Карол бе сигурна, че Монфор отново ще се върне към него. Начинът, по който я гледаше, докато я отвеждаше към трапезарията, неудоволствието, което проявяваше, когато някой друг мъж насочеше вниманието си към нея, я убеждаваха, че той наистина е пленен от нея и думите му не бяха само комплимент. С лекомислие, което не бе присъщо на характера на Карол Саймънс, както и на сдържаната лейди Каролайн Хайд, младата жена реши да се наслаждава на живота и мъжкото внимание, докато пребивава в деветнадесети век.

Тази вечер просторната трапезария изглеждаше много уютно, украсена с многобройни свещи, свежи зелени клонки и червени и бели цветя, разпръснати по дългата маса и малките масички около нея.

Карол, Монфор, Пенелопи и лорд Саймънс се настаниха на една от тези масички. Господата донесоха чинии с шунка, печено говеждо и салати за дамите и бутилка бяло вино за тях. По време на лекия светски разговор Карол непрекъснато усещаше възхитения поглед на Монфор, както и изпитателния поглед на лейди Огъста, която бе седнала начело на дългата маса. Знаеше, че не след дълго ще трябва да й обясни поведението си в библиотеката.

Въпреки страха си от предстоящия разговор с привидението, Карол прекара чудесна вечер. Лорд Саймънс бе остроумен и любезен млад мъж и само след няколко минути Карол бе твърдо убедена, че той наистина е влюбен в сестра й. Изведнъж се сепна. Милата и прелестна Пенелопи не бе нейна сестра. Тогава защо изпитваше такава нежност към нея и желание да я закриля? Това бе чувство, което не можеше да пренебрегне, въпреки че младата жена се опита да го потисне.

А освен това и Никълъс. Вниманието му я ласкаеше и Карол не можеше да устои на очарованието му. Изпитваше все по-нарастващо желание отново да се озове в прегръдките му, да изпита насладата от целувките му. От погледите, които й хвърляше, тя разбираше, че и той копнее за същото.

Наистина бе изпаднала в невъзможна ситуация. Питаше се дали лейди Каролайн изпитва същите желания към годеника си. Какво ще стане, котата Карол се завърне в своето време, а лейди Каролайн — в тялото си и отблъсне Никълъс, когато той се опита да се люби с нея? Мисълта, че това ще го нарани, й причини болка.

Тази болка събуди гнева й към лейди Огъста. Щом като привидението бе заявило, че знае всичко за нея, тогава би трябвало да съзнава, че през последните шест години Карол бе посветила толкова много усилия да избягва всяко чувство, което би могло да й причини страдание. А сега чрез нея лейди Огъста щеше да причини мъка на друг човек. Това бе отвратително и нечестно!

Ала въпреки възмущението, което изпитваше към лейди Огъста и гнева, че злоупотребяваха с чувствата й, Карол трябваше да си признае, че тази вечер бе една от най-щастливите в живота й и не би искала да бъде никъде другаде. От всички невероятни неща, които се бяха случили през тази смайваща нощ, това бе най-поразителното.

След вечерята отново имаше танци и балът продължи почти до сутринта. Когато и последният гост си тръгна, Карол бе толкова уморена, че очите й се затваряха и едва стоеше, на крака. Подаде ръка на Никълъс и му позволи да я целуне любезно по бузата, като се опита да потисне прозявката си, но Никълъс я забеляза.

— Надявам се, че е резултат от късния час, а не израз на досада от присъствието ми — пошегува се той и се наведе да целуне и другата й буза, ала този път устните му бяха много близо до нейните и Карол потръпна. — Мога ли да дойда да те видя следобед и да те изведа на разходка?

— О, би било чудесно, Никълъс! — възкликна Пенелопи, преди Карол да успее да отговори и преди лейди Огъста да отхвърли предложението. — Сигурна съм, че Каролайн ще бъде доволна, а и освен това нямаме никакви ангажименти преди вечеря, тъй като леля Огъста настояваше, че ще сме твърде уморени след тази нощ. Ала аз не се чувствам толкова изморена и смятам, че и Каролайн не е.

— Каролайн? — Никълъс я наблюдаваше с повдигнати вежди.

Как може някой, дори и лейди Огъста, да очаква, че би могла да отхвърли поканата му? Тя се усмихна и кимна в знак на съгласие, а той се поклони и се отдалечи.

— Каролайн — чу се суровият глас на лейди Огъста, — трябва да поговорим.

— Не сега — отвърна младата жена, изненадана от твърдостта си. — Чувствам се твърде уморена, за да водя сериозни разговори. Ако желаеш, можем да поговорим по-късно, а сега отивам да си легна.

А ако ме върнеш в двадесети век, преди да си успяла да говориш с мен — помисли си Карол, — то каквото и да възнамеряваш да ми кажеш, тогава няма да има никакво значение.

— Много добре. Ще те очаквам в будоара си малко преди обед. — Лейди Огъста започна да се изкачва по стълбите към втория етаж. — Настоявам да говоря с теб, преди да излезеш на разходка с Монфор. А сега е време да си лягате.

— Да, лельо Огъста — отвърна Пенелопи, докато Карол се прозяваше. Тя се засмя и прошепна на сестра си: — Скъпа сестричке, аз също искам да поговоря с теб и да разбера какво ти е казал Монфор тази вечер, но едва се държа на краката си. Струва ми се, леля Огъста е доста сърдита, но за разлика от нея аз имам чудесна новина.

— Позволи ми да отгатна — усмихна се Карол. — Свързано е с лорд Саймънс, нали?

— Ще почакаш до утре — дяволито се засмя Пенелопи, топло я прегърна и с танцова стъпка се отправи по коридора към стаята си. Карол видя, че тя бе съседна на стаята, която обитаваше лейди Каролайн.

 

 

Когато на следващата сутрин се събуди, Карол с изненада установи, че все още се намира в хубавата стая в синьо и бяло, а това означаваше, че все още е в деветнадесети век. Очакваше, когато отвори очи, да види мрачната гола стая, в която бе прекарала последните пет години и половина от живота си.

След като прислужницата дръпна завесите и лъчите на слънцето на късния декемврийски ден проникнаха в спалнята й, тя остана да лежи в леглото, оглеждайки стаята. В нея имаше нещо изключително успокояващо. Сините и бели порцеланови вази, поставени върху полицата на камината, синият брокатен стол, мекият килим на светли цветя и красивите завеси на прозорците, украсени с изящни дантели, придаваха уют и красота на обстановката.

— Добро утро, милейди. — Прислужницата носеше поднос с каничка и чашка от фин порцелан! — Нося ви препечени кифлички и чай, вашата любима закуска. Карол се изправи, подпря се на възглавниците и пое подноса от ръцете на прислужницата.

— Никога досега не съм забелязвала колко е хубава тази стая — рече тя. — Когато човек живее в толкова приятно място, сигурно не би могъл да бъде раздразнителен и неприветлив.

— О, милейди, едва ли някой би ви нарекъл раздразнителна — почтително отвърна прислужницата. — Вие винаги сте толкова мила и любезна, че мога спокойно да кажа, че всички слуги ви обожават.

— Наистина ли? — Карол си помисли, че едва ли слугите в Марлоу Хаус в двадесети век биха казали същото.

— О, да — настоя прислужницата. — Всички се радваме, че ще се омъжите за истински благородник. Лорд Монфор е много красив мъж. — Блясъкът в погледа й показваше, че тя искрено се възхищава от младия джентълмен.

Когато слугинята излезе, Карол остана в леглото. Отпиваше от чая и си мислеше за необикновените събития от предишния ден. Вероятно й предстояха още, в противен случай щяха да я върнат в двадесети век.

Никълъс. Мисълта за него я накара да стане от леглото. Тя отвори гардероба, за да си избере подходяща утринна рокля. Прислужницата, й бе донесла и кана с топла вода. Карол тъкмо миеше лицето си, когато тя влезе.

— О, милейди. Не предполагах, че ще станете толкова рано. Не, не се опитвайте сама да се обличате. Нали за това съм тук. Не си ли спомняте, че когато за пръв път дойдохте в Лондон и смятахте, че трябва сама да се обличате и да се вчесвате, се разбрахме, че истинските дами никога не го правят сами? Това е работа на прислужниците.

— Да, права сте. Едва ли бих могла сама да закопчея копчетата на гърба. Как мислите, тази рокля подходяща ли е?

— Напълно, милейди. А сега почакайте малко. Ела ще дойде да се погрижи за тези копчета.

Роклята бе от жълт муселин на бели ивици и не бе много подходяща за хладния декемврийски ден, ала Ела с нищо не показа, че господарката й би трябвало да си избере по-топла дреха. Само наметна красив шал в зелено и жълто върху раменете й. Той беше мек и пухкав и Карол реши, че вероятно е кашмирен.

— Готова сте, милейди — рече Ела и одобрително я огледа. — Знам, че лейди Пенелопи ви чака в стаята си. Преди малко й помогнах да се облече.

Спалнята на Пенелопи бе подобна на нейната, но бе декорирана в розово и бяло. Когато Карол влезе, Пенелопи седеше пред изящно бюро и държеше паче перо в ръка. Като видя сестра си го захвърли, стана и бързо се приближи към нея.

— О, Каролайн, дадох тържествено обещание, че няма да казвам на никого, освен на теб, а ти трябва да ми обещаеш, че ще го запазиш в тайна — оживено заговори тя.

— За каква тайна става дума? — попита Карол, но бе сигурна, че се досеща за отговора. Следващите думи на Пенелопи оправдаха догадките й.

— Алвин, искам да кажа лорд Саймънс… ми се обясни. Каза, че ме обича — заяви момичето.

— Помоли ли те да се омъжиш за него?

— Разбира се, че не, глупавичката ми! — Пенелопи избухна в смях. — Знаеш отлично, че не би могъл да поиска ръката ми, преди да получи благословията на баща си. Алвин винаги е много благовъзпитан, когато става дума за баща му.

— Тогава съм изненадана да чуя, че е бил толкова неблаговъзпитан, че да говори с теб, преди да е обсъждал въпроса с баща си — отвърна Карол.

— Алвин ми каза, че Монфор го е посъветвал да почака, но той се страхувал, че някой друг може да го изпревари и да поиска ръката ми. Затова по време на валса ми призна чувствата си. Нали си спомняш, че той дойде на бала само за да танцува този валс с мен.

— Спомням си, че Монфор каза, че лорд Саймънс ще дойде — замислено отвърна Карол. Тя започна да се пита каква роля има Никълъс в тази любовна история.

— Е — продължи Пенелопи, — Алвин е искал да се увери, че и моите чувства са толкова силни колкото неговите.

— И ти го увери, че е така?

— О, да. — Лицето на Пенелопи бе пламнало от вълнение. — Знам, че не можем да го обявим публично, докато бащата на Алвин не даде съгласието си, но можем поне да се уверим в чувствата, които изпитваме един към друг. Алвин ми каза, че Никълъс го е уверил, че напълно одобрява нашия брак и е обещал да го придружи, когато отиде да говори с баща си. След като такъв човек като лорд Монфор е на негова страна, Алвин е убеден, че баща му ще даде съгласието си за нашия брак.

— Изглежда, Монфор и лорд Саймънс уреждат нашия живот помежду си — промърмори Карол.

— Да, така е. Предполага се, че мъжете трябва да се погрижат за тези неща. Не можеш да протестираш, Каролайн, защото искаше да сключа подходящ брак, а сега и двете имаме възможността да се омъжим за богати и благородни съпрузи. Коя жена би могла да желае повече? Ти си щастлива, нали?

— Страхотно съм щастлива. — Пенелопи не забеляза сухия тон в гласа на Карол и продължи щастливо да бъбри за бъдещия си живот като съпруга на лорд Саймънс.

Карол не искаше да разваля щастието й с въпроси какво знае Пенелопи за обещаната й зестра, а и не беше сигурна дали момичето подозира за споразумението между по-голямата й сестра и лорд Монфор.

След разговора си с Никълъс предишната вечер Карол бе разбрала, че той е използвал зестрата на сестра й, за да окаже изкусен натиск върху лейди Каролайн. Той нямаше да направи щедрото дарение на Пенелопи, докато Каролайн не изпълни своята част от сделката — да се омъжи за него. Несъмнено се надяваше тя да му роди наследник. И въпреки че граф Монфор бе аристократ, той не се различаваше много от обикновения селянин, който се жени за здрава селянка, за да има родът му продължение.

— Извинете, милейди — разнесе се гласът на личната прислужница на лейди Огъста, Мари, която бе застанала до вратата. — Моята господарка желае веднага да разговаря с лейди Каролайн. Очаква я в стаята си.

— О, скъпа — възкликна Пенелопи с престорен ужас, — искаш ли да дойда с теб, за да те защитавам от дракона?

— Мисля, че сама ще се справя. — Карол набързо прегърна момичето и нежно я целуна: — По-късно пак ще поговорим. Ако си щастлива и ако си сигурна в любовта на лорд Саймънс, аз се радвам за теб и ти желая най-доброто.

Карол бе изминала половината път до стаята на лейди Огъста, когато осъзна какво бе направила. Не си спомняше кога за последен път така искрено бе прегръщала някого, ала сега се чувстваше странно щастлива. Когато почука на вратата на лейди Огъста, сърцето й бе изпълнено с непозната топлина. За съжаление, всичко това нямаше да продължи дълго.

— Чакам те повече от час, за да разговарям с теб — направо започна лейди Огъста. — А сега ми обясни какво си мислеше, че правиш миналата нощ с Монфор.

— Той искаше да целуне годеницата си. Не можех да му откажа, нали?

— Това, което видях, бе нещо повече от целувка между годеници.

Наистина беше нещо повече и при спомена за настойчивите устни на Никълъс Карол усети как по тялото й се разлива приятна топлина. Изглежда, не беше по силите й да попречи на чувствата си към този мъж. Осъзнаването на това безсилие я разгневи, ала си каза, че заради доброто на лейди Каролайн трябва да обясни случилото се на лейди Огъста.

— Лорд Монфор смята, че той ще контролира изцяло връзката си с лейди Каролайн. И тъй като е много богат, си мисли, че може да прави всичко, което му харесва. Знаете ли, че е обещал да осигури зестра на Пенелопи? Но само след като Каролайн се омъжи за него.

— Да, знам. Това е съвсем разумно споразумение, особено ако един мъж е богат и щедър като Монфор. Да не би да очакваш от мен да повярвам, че сцената, която видях миналата нощ в библиотеката, е била израз на благодарността ти заради намерението му да осигури щастието на сестра ти? — Язвителният тон на лейди Огъста и неприкритият намек в гласа й накара Карол да се запита дали този дух не й се подиграва.

— Просто се опитвах да му докажа, че лейди Каролайн не е безпомощно и безгръбначно същество — отвърна Карол. — Надявах се, че това ще го накара да се отнася по-добре към годеницата си.

— Не знаех, че той се е отнасял зле към нея. — Лейди Огъста я изгледа проницателно. — Искрено се съмнявам, че подбудите ти са били толкова алтруистични, колкото се опитваш да ги изкараш. Монфор е изключително привлекателен мъж. — Тя замълча, без да откъсва поглед от Карол.

— Не се интересувам от привлекателни мъже. Достатъчно се нагледах на тях преди шест години.

— Сигурно е така, особено на един — кимна лейди Огъста.

— Ако възнамерявате отново да ми напомняте за случилото се между мен и Робърт Дръмонд, няма да ви слушам повече и ще си тръгна.

— Карол, трябва да се научиш да бъдеш честна към себе си. Това е първото изискване за успеха на моята мисия. Трябва да признаеш чувствата си към Монфор.

— Нямам никакви чувства към него — заяви Карол. Когато видя, че лейди Огъста тъжно поклати глава, младата жена вдигна ръце. — Добре. Ако искате да знаете истината, ще ви я кажа. Той е красив и сексапилен, а освен това е много настойчив и уверен в себе си. Заради това ли лейди Каролайн се е държала толкова хладно към него?

— Нима тя е била хладна към него? — Лейди Огъста наклони глава, искрено смаяна от това разкритие.

— Така ми каза той.

— Защо мислиш, че е било така, Карол?

— Откъде мога да знам? Вие сте тази, която сте информирана за ситуацията. И вие сте тази, която не ми каза нищо за връзката между лорд Монфор и лейди Каролайн. Аз трябваше да накарам Никълъс да ми разкаже за споразумението им. Това е просто сделка. Но вие го знаете, нали?

— И какво възнамеряваш да направиш?

— Да направя ли? — Карол се втренчи смаяно в нея. — Вие ще ми кажете. Това е ваша мисия, не моя.

— Предполагам, че е прекалено много да очаквам, че веднага ще разбереш всичко — въздъхна лейди Огъста.

— Не разбирам нищо, защото вие не сте ми казали това, което трябва да знам! — извика Карол. — Дори не сте ми обяснили каква е вашата цел, а ме изпратихте сред непознати хора и ме оставихте сама да се опитвам да разбера всичко. Това не е честно. Моля ви, направете ми една услуга — върнете ме обратно в моето време.

— Никоя от нас не може да се върне, докато не изпълним това, заради което сме изпратени тук.

— Заради какво сме изпратени тук? — Ако имаше по-тежък предмет под ръка, Карол щеше да го хвърли в лицето на възрастната жена, която я вбесяваше с невъзмутимото си държание.

— Ще знаем, когато го изпълним — спокойно отвърна лейди Огъста. — А сега ще трябва да ме извиниш, Карол. Имам известни задължения. — Тя махна с ръка в знак, че я отпраща, но младата жена не помръдна от мястото си.

— Това ли е всичко, за което искахте да ме питате? — Когато не последва отговор, тя зададе друг въпрос. — Колко време ще останем тук?

— Колкото е необходимо — бе загадъчният отговор. Лейди Огъста й обърна гръб, за да покаже, че разговорът е приключил. Сякаш с магическа пръчка на вратата се появи Мари, отвори я и почтително зачака Карол да излезе.

След като се поуспокои малко и помисли, Карол стигна до заключението, че лейди Огъста не е сърдита от случилото се в библиотеката. Не можеше да си обясни защо е така, ала бе сигурна в едно — привидението нямаше да й обясни нищо повече. Това, което Карол трябваше да знае за лейди Каролайн, трябваше да го открие сама. Единственото, което разбра бе, че ще остане още известно време в деветнадесети век. А това означаваше, че ще се срещне още веднъж с Никълъс, когато той дойде следобед, за да я изведе на разходка. Удоволствието, което изпита при тази мисъл, бе толкова голямо, че тя се изплаши.

— Не знам какво да облека — каза си тя, докато вървеше по коридора към стаята си. — А което е още по-важно, не знам какво да очаквам, нито как да се държа. Когато приближи до стаята на Пенелопи, тя се спря и почука на вратата. — Помогни ми — започна Карол веднага щом Пенелопи отвори вратата. — Какво да облека, когато дойде Никълъс?

— Знаех си, че ще ме попиташ — засмя се момичето. — Винаги го правиш, а аз винаги ти давам добър съвет, нали?

С помощта на Пенелопи и с извинението, че е уморена от предишната нощ, Карол успя да се справи с визитите на три млади жени, които изглежда, добре познаваха сестрите Хайд. Гостенките бяха пълни с последните клюки за годежите, сватбите и всички новости сред аристократичното общество на Лондон. Карол внимателно ги слушаше и се стараеше да запомни всичко. Когато не отговаряше правилно, Пенелопи със смях я поправяше и изглаждаше недоразумението. Карол установи, че за разлика от Пенелопи, и трите млади жени бяха доста глупави и лекомислени. Уважението й към момичето нарасна.

Дори не се разсърди, когато Пенелопи я подразни при пристигането на огромен букет за лейди Каролайн от Никълъс. Не след дълго й се удаде възможност да си върне шеговитите подмятания, когато пристигна малко по-малък букет от лорд Саймънс за лейди Пенелопи. Беше чудесно да имаш някого, с когото можеш да поговориш и за когото си уверен, че наистина е загрижен за теб. За няколко часа Карол забрави, че тя не е лейди Каролайн Хайд.

Когато късно следобед Никълъс дойде, за да я изведе на разходка, Карол бе облечена и го очакваше. Пенелопи й бе избрала една рокля в сиво на сини райета. Върху нея бе облякла дълго вълнено палто, а на главата си носеше синя шапка, вързана с широки панделки под брадичката.

Никълъс я настани в каретата, но седалката й се стори много висока и несигурна и отначало Карол се държеше здраво за страничните дръжки. Ала младият мъж караше много уверено и тя постепенно се отпусна. Очевидно тази лека лъскава кола бе нещо като по-ранна версия на спортните автомобили, които караха мъжете от двадесети век. Не след дълго тя започна да се наслаждава на разходката.

Като следваше примера на Никълъс, тя махаше и се усмихваше на хората, покрай които минаваха. Обаче през цялото време наблюдаваше Никълъс с крайчеца на окото си и чакаше удобен случай, за да го заговори по един важен въпрос. Бе решила да помогне с още нещо на лейди Каролайн. А междувременно се радваше на приятния ден и се възхищаваше на внушителната фигура на спътника си, облечен в тъмнозелено зимно палто и шапка от боброва кожа.

Никълъс зави колата към парка и забави конете. Пред тях имаше дълга редица от карети, пълни с хора, които бяха излезли да се насладят на чудесния ден и да се срещнат и побъбрят с познати. Младата жена реши, че е настъпил подходящият момент за разговора.

— Имам да уреждам сметки с вас, сър — заяви тя.

— Моля? — Той изненадано я погледна. Карол смутено прехапа устни, като си каза, че трябва по-внимателно да подбира думите си. Навярно досега Никълъс не бе чувал подобен израз.

— Това, което искам да кажа — поправи се тя, — е, че ти и лорд Саймънс манипулирате лейди Каролайн… мен и сестра ми, за да ме накарате да се омъжа за теб.

— Каролайн, да не би да си полудяла? — Той изпитателно я изгледа и отново насочи вниманието си към конете. — Саймънс и аз искаме да осигурим на Пенелопи щастлив живот, какъвто тя желае и какъвто заслужава. Не разбирам защо възразяваш срещу усилията ми да се погрижа за нея, след като допреди няколко дни напълно ги одобряваше. Колкото до теб, за нашия годеж се знаеше отдавна и не е имало нужда аз да те манипулирам за нищо.

— Нима на една жена не й е позволено сама да взима решение? — извика Карол.

— Разбира се, че й позволено. Ти можеше да откажеш да се омъжиш за мен.

— Разбирам — остро отвърна тя. — Значи всичко е приключено и няма за какво повече да говорим.

— Напротив, смятам, че има много неща, за които можем да поговорим — тихо отвърна той и многозначително я погледна. — Ние ще се оженим. Този брак е подходящ и за двама ни. Трябва да ти призная, че очаквах бракът ни да е едно разумно споразумение, както обикновено е в нашето общество. Обаче след миналата нощ… започнах да се надявам на много повече.

— И какво е то, милорд?

— Започнах да мечтая за съпруга, която изпитва много по-топли чувства към мен. Знам, че във висшето общество не е прието съпрузите да са влюбени един в друг, но сега вярвам, че ние можем да се обичаме и да бъдем щастливи, особено когато се опознаем по-добре. Искаш ли да опитаме, Каролайн? Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че няма да разбия сърцето ти и няма да те нараня?

За миг, когато той се наведе към нея, за да я погледне в очите, Карол съзря под външната самоувереност на добре владеещ се мъж топлина и истинска нежност. Никълъс искаше да обича лейди Каролайн, ако тя му позволеше това. Ала Карол не беше лейди Каролайн и нямаше право да отговаря вместо нея.

— Аз… аз… не съм сигурна… — Напразно се опитваше да намери подходящите думи. Сърцето й се сви от мъка, когато видя как очите му отново станаха студени и далечни.

— Знам, че моето предложение е изненадващо — рече той. — Може би ти е нужно време да помислиш и по-късно ще ми отговориш.

Преди Карол да може да отговори бяха прекъснати от някакъв глас, идващ от минаващата покрай тях карета, която се движеше в противоположната посока. Никълъс дръпна поводите на конете и другата карета също спря.

— Лейди Фелънър. Лорд Фелънър. — Той повдигна шапката си и леко се поклони. — Радвам се да ви видя.

Карол разпозна възрастния джентълмен, който се оплакваше от подаграта в крака си, и неговата съпруга, които бяха на бала на лейди Огъста. Тя им отправи изящен поклон, какъвто бе видяла, че правят останалите дами.

— Е, момичето ми — извика лорд Фелънър към Карол, — както винаги изглеждате хубава и свежа. Явно късното лягане никога не се отразява на младите. Кажете ми, скъпа, възнамерявате ли тази вечер да дойдете на бала на лейди Линвил?

— Леля Огъста, сестра ми и аз ще бъдем на бала — отвърна Карол.

— Бих искал да ви помоля да запазите един валс за мен — усмихна се лордът, — но подаграта не ми позволява да танцувам. Ще кажете ли на леля си, че се надявам тази вечер да ми партнира при играта на вист?

— Разбира се, милорд. Ще й предам съобщението. Вие също ли възнамерявате да играете карти, лейди Фелънър?

— Аз ще придружавам племенницата си — отвърна дамата.

Когато се разделиха и другата карета се отдалечи, Карол отново насочи вниманието си към Никълъс. Беше благодарна за прекъсването. То й даде възможност да си поеме дъх и да се успокои. Сега можеше да насочи разговора към по-малко интимни въпроси, отколкото обсъждането на бъдещите съпружески връзки между лейди Каролайн и Никълъс.

— Ти ще бъдеш ли на бала на лейди Линвил?

— Възнамерявам да присъствам. — Той се наведе по-близо към нея и добави: — Бих искал да те помоля да запазиш всички танци за мен.

— Ако наистина го искаш, ще го направя. — Отговорът сам се изплъзна от устата й. Когато я гледаше по този начин, не можеше да разсъждава. Той наистина бе изключително красив, особено когато се усмихваше по този шеговит начин.

— Би било доста неприлично. — Никълъс взе поводите в едната си ръка, а с другата хвана ръката й. Дори през кожените ръкавици тя почувства топлината му. Усещането я накара да потръпне. — Напоследък, Каролайн, се държиш доста дръзко. Да не би да имаш намерение да предизвикаш скандал?

— А можем ли? — усмихна се тя. Ръката му стисна още по-здраво нейната. — Искам да кажа, възможно ли е една сгодена двойка да бъде отхвърлена от обществото само защото танцува заедно прекалено често?

— Започвам да се чудя дали да не пренебрегна изискванията на обществото? — Когато пръстите й стиснаха неговите, той се наведе и добави: — За бога, Каролайн, бъди внимателна, в противен случай ще ме накараш да полудея.

— Не знам колко дълго ще бъда тук — прошепна тя. — Това няма да е вечно и когато си отида, никога повече няма да имам възможност да разбера какъв е този живот или какъв си ти.

— Не съм очаквал подобни философски изказвания от теб. — Никълъс изненадано я изгледа.

— Искам да разбера всичко за теб, преди да е станало твърде късно. Никълъс, след като се оженим къде ще живеем?

— В моята къща, както вече решихме. На Монфор плейс.

— Тя в Лондон ли е?

— Да, Каролайн, и ти много добре го знаеш. Има ли това нещо общо с нашия разговор?

Карол видя, че той е озадачен от въпросите й, но видя и как в очите му отново пламна надежда. Мисълта, че тази надежда е предназначена за лейди Каролайн й причини болка, но се опита да се овладее.

— Бих искала да видя къщата ти — заяви тя, взе ръката му с двете си ръце и я постави на гърдите си. — Моля те, Никълъс. Искам да видя как изглежда, за да си представям къде живееш, когато аз няма… — Навреме се спря, не биваше да продължава, този път бе отишла твърде далеч.

— Добре, но ще е по-добре да пуснеш ръката ми, ако не искаш да причиниш смайване във висшето общество. Хората ни гледат доста втренчено.

— Нима всичко, което правим, може да предизвика скандал? — изненада се тя.

— Много добре знаеш как трябва да се държиш на публично място. — В гласа му прозвуча строга нотка. — Когато сме сами, твоята топлина и отзивчивост ме радват, но не бих искал да бъда обект на клюки. Просто внимавам за твоята репутация, скъпа.

— Разбира се. Трябваше да се досетя. — От разговорите по време на посещението на трите млади дами в Марлоу Хаус и от забележките на Пенелопи тя бе разбрала, че се очаква младите госпожици да бъдат по-въздържани. Карол пусна ръката му и сключи ръце в скута си. — Съжалявам, Никълъс. Наистина не съобразих какво върша. Сега ще ми покажеш ли къщата си?

— Ако желаеш, ще минем покрай нея. Знаеш, че не мога да те поканя вътре без придружителка.

— Разбирам.

Къщата беше на Мейфеър. Мястото не събуди спомени в паметта на Карол, въпреки че тя много пъти бе минавала по тази улица по време на самотните си разходки из Лондон в двадесети век.

— Колко е голяма! — възхитено прошепна тя.

— Сигурен съм, че ти ще знаеш как да я управляваш — рече той. — Твоята майка те е възпитала да бъдеш господарка на подобна къща.

Докато я отвеждаше обратно към Марлоу Хаус, Карол чувстваше, че мозъкът й пламти от информацията, която тя се опитваше да подреди. Когато той се сбогува с нея, тя бе уверена само в едно нещо — едва щеше да дочака вечерта, когато отново ще го види на бала на лейди Линвил.