Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (10)

Глава десета

— Какво е това? — Машинарията в средата на площада се стори на Карол като някакво гигантско ръждивокафяво насекомо. — За какво служи?

— По това време на годината се издига Дървото, символизиращо единството на Света — отвърна лейди Огъста. — Именно затова го наричат Дървото на Света.

— Нима ви прилича на коледно дърво? Не мога да повярвам, че това грозно съоръжение може да помогне за разкрасяването на площада!

След тези думи младата жена млъкна, зашеметена от неочакваната гледка. От всички страни площадът бе заобиколен от полусрутени и олющени сгради. Нямаше и помен от някогашните елегантни фасади. Само три-четири къщи изглеждаха обитаеми. Навред зееха дълбоки пукнатини като между проядени зъби — очевидно някога там са се издигали изисканите лондонски къщи, сега съборени до основи. През една от тези пролуки пред смаяния поглед на Карол се мярна обширно празно пространство, стигащо чак до хоризонта.

Потърси къщата, която й бе най-добре позната в далечното минало. Когато най-после я откри, разбра защо призракът на лейди Огъста не се бе появил в стаята й — някогашната спалня на Карол липсваше, изчезнало бе и крилото на величествената къща, обитавано през деветнадесети век от лейди Огъста и племенничките й. От Марлоу Хаус сега над земята се подаваше само един етаж. Отвред стърчаха изпотрошени тухли — жалки отломки от горните етажи. Парадният вход бе закован с яки греди, усилени с метални шини.

Площадът си оставаше просторен, както и в миналото, но нямаше и следа от тревата, дърветата и храстите — вместо тях се ширеха сиви бездушни павета. Около скърцащата машинария безцелно се шляеха няколко човешки фигури, облечени в мрачни, груби и дрипави дрехи.

Карол потръпна. Всичко й се струваше отблъскващо, мрачно, сивкаво, изпочупено, грозно, шумно… И студено, неприятно, отвратително студено. Леденият дъжд не спираше. По мушамата й капките се стичаха на ручеи. Влагата от паважа се просмукваше през тънките подметки на обувките й, а струйките вода се плъзгаха по косата й и проникваха до яката на мушамата.

— Ако такава ще е Коледа в бъдещето, не завиждам на хората, които живеят в тази епоха. По нищо не ми напомня на старите коледи, нито пък това там прилича на коледно дърво.

Странната конструкция в средата на площада, издигната от ръждясали пръти и изхабени машинни детайли, не бе истинско дърво, а само някакво негово уродливо подобие, конструирано от сивкав метал и издигащо се високо, високо нагоре в мрачното небе, надвиснало като оловен покров над града. Гигантското стъбло беше с обиколка над седем метра и три пъти по-високо от хората, които бавно се трупаха около него. От масивния ствол стърчаха някакви израстъци, навярно имитиращи клони на дърво. На върха дебелата метална колона се разклоняваше на три — като три огромни ръце, завършващи с по пет сгърчени пръста. Цялата конструкция бе оплетена с дебели метални въжета, гротескно напомнящи за виещи се лози.

— Струва ми се, че никога не съм виждала по-грозна гледка — промълви Карол, загледана в петнадесетте пръста, подвити нагоре, сякаш очакващи да сграбчат огромна плячка, спусната от небето.

— Никой не бива да чуе, че си позволяваш подобни дръзки забележки — посъветва я лейди Огъста.

— Нима това е Дървото на Света? — не можеше да повярва Карол. Когато придружителката й кимна утвърдително, тя продължи: — Но за какво служи?

— Май трябва да ти разкажа по-подробно за това чудо на двадесет и втория век, за да не изпадаш в неудобни ситуации — каза лейди Огъста. — Вече не празнуват Коледа. Един век след твоята епоха човечеството се отказа от религията и изостави празниците. Великите вождове на човечеството обявиха, че тези празници са прекалено материалистични и комерсиализирани и че отдавна са загубили значението си. Освен това, според тях, имало прекалено много почивни дни, около сто всяка година, а това ограничавало производителността. Затова, след обявяването на Новия календар, всички древни празници били забранени, за да се възстанови икономиката след ужасяващата стопанска криза, продължила повече от четвърт век и довела света до ръба на хаоса.

— Нима не празнуват дори Вси светии или Сейнт Валънтайн, за да не харчат пари за картички и украси? — иронично попита Карол, ала в следващия миг се замисли, тръсна глава и продължи със сериозен тон. — Хм, струва ми се, че забраната да се честват тези празници само ще пречи на възстановяването на икономиката. Едва ли съществуването на Коледа ще причини съществен спад на производството.

— Тъкмо обратното. Щом няма празници, работниците няма да губят време за тяхната подготовка и според Великите вождове ще работят усилено за увеличаване на производителността. Всъщност промените се оказаха доста полезни за развитието на промишлеността, земеделието и транспорта.

— Но не е честно работниците да нямат почивни дни и празници! — възкликна Карол. — Животът ще е прекалено мрачен, сив, непоносим…

— Радвам се, че си толкова загрижена за обикновените хора, защото помня, че преди време не те бе грижа за никого, освен за себе си. Дори отричаше всякакви празници, особено коледните. Все пак не може да се твърди, че Великите вождове не разбират примитивните нужди и желания на трудещите се — продължи лейди Огъста. — Затова измислиха четири празника, като побързаха да ги обявят за най-важните дати в историята на човечеството. Всеки от тези четири ежегодни празници съвпада с началото на всяко от четирите годишни времена. Празнуват на 21 декември и 21 юни, т.е. дните на зимното и лятното слънцестоене, плюс 21 март и 21 септември — дните на пролетното и есенното равноденствие. Наричат ги просто — Денят на пролетта или Празника на лятото и така нататък… Всеки празник трае по три денонощия.

— Доста дълъг уикенд — подметна Карол.

— Да, макар че в Новия календар не се предвижда нито един уикенд. Оставили са само по един почивен ден след всяка десетдневка и един допълнителен неприсъствен ден на всяка Нова година. — Лейди Огъста млъкна, за да може спътничката й да се окопити и да възприеме тази информация.

— Звучи доста мрачно — промълви Карол.

— Може би не изглежда много привлекателно, но не забравяй, че вече няма нито войни, нито бунтове и размирици, нито етнически конфликти, нито политически борби. След векове, изпъстрени с кървави сблъсъци заради религиозни или национални каузи и идеали, след десетилетия на тероризъм и икономически сътресения, сега по-голямата част от народа е благодарна на лидерите си, че е сложен край на насилието и не е необходимо да се борят срещу закони, унижаващи достойнството и застрашаващи правата на индивида. — Тя замълча и добави с твърда нотка в гласа. — Така мислят по-голямата част от хората, но не всички.

— Очевидно възстановяването на икономиката не е повлияло на тази част на града. — Младата жена огледа скептично разнебитените сгради и ръждясалата машинария. Погледът й се прикова в грозната скулптура, кацнала в центъра на унилия площад. — Явно сегашното правителство на Англия не е имало време… или средства, за да се разчистят разрушенията след последната война. Вместо това са похарчили пари за тази отвратителна купчина метал в средата на площада. А онези работници не ми изглеждат много преуспели в живота.

— Всъщност тези хора са по-щастливата прослойка от населението — рече лейди Огъста. В този миг един от минувачите забеляза двете чужденки и каза нещо по техен адрес на приятелите си. Всички обърнаха глави към тях и лейди Огъста бързо прошепна: — По-добре веднага да влезем в къщата.

Поведе Карол покрай купчините тухли и греди към Марлоу Хаус, а после двете жени се спуснаха по стълбите към входа за прислугата. Някога зад тази врата имаше кокетно преддверие, завършващо с двойна врата с дърворезба и четири цветни стъкла. Сега нямаше и следа от някогашното очарование. Вратата бе заменена с преграда от груби дебели дъски, препречваща достъпа до долните етажи. Лейди Огъста почука по една от дъските. Не последва отговор.

Тя удари по-силно с юмрук по преградата, а после затропа с пръсти в някакъв странен такт.

— Това шифър ли е? — попита Карол.

— Винаги е разумно хората вътре да знаят кой е на прага на къщата. Къде ли е този мъж? Ако се забави още минута-две, може да ни арестуват.

Младата жена тъкмо се канеше да попита защо ще ги арестуват, след като не са извършили нищо лошо, когато дървената преграда се отмести със скърцане и иззад нея надникна мъж на средна възраст с мръсна, слепена коса и облечен в износени, тъмносиви дрехи.

— Пусни ни да влезем, Бас — заповяда лейди Огъста. — Водя една гостенка при господаря ти.

— Нямам господар. Аз съм свободен човек — промърмори мъжът, но отмести дъските едва-едва, само колкото двете жени да се промушат.

В тъмната и разхвърляна стая Карол едва разпозна очертанията на някогашната кухня. В стаята, която някога беше трапезарията на слугите, сега имаше легло и сандък с чекмеджета. Явно служеше за спалня на Бас.

— Той е в стаята с книгите — заяви мъжът и посочи към стълбището, водещо към горния етаж на къщата. Без повече обяснения той се върна при входната врата и отново нагласи преградата от дъски.

— Оттук — рече лейди Огъста и Карол я последва.

Горният етаж се оказа значително по-чист, но се нуждаеше от сериозен ремонт. Изящната орехова ламперия в коридора бе изподрана, а почти всички черно-бели мраморни плочи по пода — напукани и нащърбени. Освен това липсваха доста от тях. Изглежда, нямаше електричество, защото по масичките и по поставките върху стените се виждаха опушени газови лампи и свещници. В резултат целият горен етаж — единственият, който бе оцелял през вековете заедно с приземния етаж — сега тънеше в полумрак, защото всички прозорци бяха закрити с няколко слоя груби, недодялани дъски, през които почти не проникваше слънчева светлина.

Когато стигнаха до вратата на библиотеката, лейди Огъста не се спря, за да почука. Махна с ръка към Карол да я последва, бутна вратата и влезе в стаята.

Прозорците бяха скрити зад плътна кафява завеса, за да не се вижда, че, подобно на всички останали врати и прозорци в къщата, и тези бяха покрити с дъсчени прегради. Повечето от лавиците в библиотеката бяха празни. Върху бюрото, в олющен свещник, догаряха две свещи. По пода нямаше и следа от килим. Но въпреки тези навяващи тъга промени, помещението странно напомни на Карол за годините, когато бе компаньонка на лейди Огъста в Марлоу Хаус, както и за пътуването й в далечното минало. Това бе стаята, в която граф Монфор я целуна за пръв път в нощта на техния годежен бал.

Полуобърнат към вратата, до бюрото седеше мъж, когото тя никога не би сбъркала с друг. През раменете му бе преметнато зеленикаво одеяло, за да го предпази от студа. Мъжът пишеше нещо. От погледа на Карол не убягна как ръката му застина и раменете му потръпнаха в мига, в който двете жени влязоха в стаята.

— Ти ли си, Ог? — Познатият глас накара Карол да онемее.

— Аз съм. — Лейди Огъста пристъпи напред. — Доведох с мен една приятелка.

— Твоите приятелки са добре дошли в тази къща. — Той се надигна и смъкна одеялото от раменете си. Обърна се с лице към Карол и тя се увери, че предчувствието не я бе излъгало.

— Никълъс! — ахна тя.

— Не точно — отвърна мъжът. — Името ми е Ник.

— Това е жената, за която ти говорих миналия път — обърна се лейди Огъста към мъжа, който се нарече Ник. — Може би ще ти помогне.

— Няма да питам дали мога да разчитам на нея. Ти не би я довела, ако не можеше да й се вярва.

С тези думи той протегна дясната си ръка и стисна здраво нейната с дългите си, мазолести пръсти.

— Как се казваш? — Гласът му бе същият, какъвто го помнеше — дълбок и леко провлачен. Ръкостискането му бе силно, а докосването му бе до болка познато, така че в първия миг Карол не можа да отрони нито дума. Обаче Ник отдаде колебанието й на други причини.

— Вероятно, докато си тук, ще искаш да използваш друго име, а не твоето собствено, но аз бих искал да узная истинското ти име — настоя Ник, а пръстите му стиснаха по-здраво ръката й. — Между приятели това се смята за израз на доверие.

— Казвам се Карол Саймънс. — Кажи ми, че ме познаваш. Кажи ми, че аз съм твоята любима.

— Тогава ще те наричам Кар. — Той пусна ръката й и изведнъж тя се почувства сама и изоставена в този непознат свят. Той беше нейният Никълъс, ала в същото време не беше. И макар че сърцето й казваше, че това е същият мъж, когото обичаше, разумът й нашепваше, че това не е възможно.

Той заговори с лейди Огъста й тя се възползва от възможността да го разгледа по-внимателно. Сега вече виждаше разликата между граф Монфор и Ник — мъжът от бъдещето. Косата на Ник бе също лъскавочерна, но не бе къдрава, а права, и отзад бе завързана на опашка. Дрехите му бяха износени и тъмни — приличаха на тези на Бас и на работниците, които бе видяла на площада — тъмносива риза, отворена около врата, тъмносиви панталони и избеляло сиво сако. На ръкавите и коленете имаше големи кръпки, но дрехите бяха чисти и изгладени.

Ник бе по-висок, по-слаб, но някак си по-жилав и по-суров от мъжа, когото бе обичала в деветнадесети век. Скулите му бяха по-ясно очертани, но плътните му извити устни бяха същите, а очите му бяха остри и проницателни, въпреки че в тях не проблясваха познатите весели искрици. Разбираше отсъствието на смях в тях — едва ли в тази унила епоха съществуваха много поводи за смях и веселие.

— Ще се върнеш по-късно за срещата, нали? — обърна се младият мъж към лейди Огъста. — И се пази, Ог. Вчера арестуваха още двама.

— Аз ще бъда в безопасност. Не се страхувай за мен.

— Да не би да ме оставяте? — извика Карол, паникьосана от мисълта как ще се оправи в това странно място без помощта й.

— Оставям те там, където трябва — рязко отвърна привидението.

— Аз ще се погрижа за твоята безопасност — каза Ник на Карол и леко докосна ръката й. Карол го погледна и усети, че главата й се замайва. Когато най-после успя да откъсне поглед от него и се огледа, видя, че лейди Огъста бе изчезнала.

— Ще трябва веднага да започнем работа — каза Ник. — Кажи ми какво умееш да вършиш.

— Не мисля, че моите умения ще ти бъдат особено от полза. Не съм сигурна защо лейди… защо Ог ме доведе тук. Какво ти каза тя за мен? — Карол се опита да се съсредоточи. Беше сигурна, че има нещо, което трябва да научи в бъдещето, заради което лейди Огъста я бе довела. Трябваше да открие какво е то.

Ала неочакваната среща с този мъж, толкова подобен на онзи, когото бе обичала три века, я смущаваше, и това не се отразяваше добре на плановете на лейди Огъста. Искаше да се притисне до него, да почувства ръцете му около тялото си, но знаеше, че ако се спусне към него, Ник ще я помисли за полудяла. Мислено си повтаряше, че този мъж не е Никълъс, че този мъж е съвсем различен, но сърцето й не искаше да повярва. Сетивата й крещяха, че това е нейният изгубен любим. Лейди Огъста бе изчезнала и нямаше кой да й обясни как да се държи в този толкова далечен и толкова различен от нейния свят. Тук всичко я плашеше и объркваше.

— Ог ми каза, че ти си забележителна жена, умна и много изобретателна. Каза, че ще можеш да ни помогнеш. От думите й разбрах, че притежаваш някакви особени умения.

— За какви умения става дума? — Надяваше се, че той ще й даде някаква информация, която ще й помогне да разбере какво се иска от нея. Той я погледна несигурно и сърцето й сякаш спря да бие.

— Навярно Ог ти е казала, че можеш да ми се довериш.

— Трябва да знам повече — предпазливо отвърна тя.

— Аз също. — Той скръсти ръце пред гърдите си и се облегна назад. Беше й необходимо цялото самообладание, за да не изтича до него и да не се хвърли на врата му. Искаше да го гали и целува, да усеща парещите му устни и дългите чувствени пръсти по тялото си.

— Може би трябва да ми разкажеш по-подробно защо Ог те доведе при мен — обади се той.

— Наистина не знам защо Ог ме доведе тук — искрено отвърна Карол. В последните няколко секунди тя се бе уверила в чувствата си и устните й казаха това, което сърцето й заповяда: — Това, което знам, е, че съм те срещала преди в друго време и място. Смаяна съм, че те откривам тук.

Той разтвори ръце и се хвана здраво за ръба на бюрото, сякаш се страхуваше, че ако не се държи за него, ще падне на пода. Или може би се страхуваше, че ще пропадне някъде далеч във вековете. Втренчи се в нея, сякаш искаше да запомни всяка частица, всяка клетка от тялото й — очертанията на лицето й, очите, светлокестенявата й коса, извивката на устните й. За миг погледът му се задържа на устните й, а после се срещна с нейния. Карол имаше чувството, че в последните минути, докато мълчаливо я изучаваше, той бе направил удивително пътуване и бе разбрал всичко.

— Ти идваш от миналото. — Гласът му прозвуча тихо и спокойно, сякаш говореше за времето.

— Ог не те ли предупреди? — Погледът му все още бе втренчен в лицето й и това й пречеше да се съсредоточи. — Може би не биваше да ти казвам нищо — рече тя, но в сърцето си бе сигурна, че е постъпила правилно.

— Ог само ми каза, че аз ще те позная.

— А позна ли ме? — Карол напрегнато зачака отговора. Сърцето и душата й го знаеха, ала въпреки това едва дишаше от вълнение.

— О, да — прошепна той. — Аз те познавам много добре. Безброй нощи съм те сънувал. Когато влезе в тази стая, ми се стори, че и ти също ме познаваш.

— Наистина те познавам. Има някои малки разлики, но ти си същият мъж. Сега вече съм сигурна.

— Бяхме ли любовници?

— За кратко. — Карол с изненада установи, че се изчервява. — Твърде кратко.

— А, разбирам — усмихна се той. Усмивката му приличаше на слънчевите лъчи, които проникват през облаците и прогонват мрака и студа. — Кар… — Кратката дума бе топла като милувка.

— Здравей, Ник. — Тя приближи към него достатъчно близко, за да може да го докосне.

Той не се изправи и не я прегърна, както тя очакваше. Само протегна ръка, прокара я през косата й, а сетне сложи главата й на рамото си. Карол постави ръка на гърдите му, за да усети ударите на сърцето му и да се увери, че всичко е истина, че това е нейният любим. Дълго време останаха така, докато най-после Ник заговори:

— След като това е дело на Ог, повече няма да те разпитвам. — Топлият му дъх милваше лицето й и бузата му леко одра челото й. — Тя е забележителна магьосница.

— Тя не е магьосница — промърмори Карол и зарови глава във врата му. — Тя е дух.

— Не ми казвай повече. Не искам да знам как те е довела тук. Стига ми, че мечтата ми се превърна в действителност.

— Ако си живял преди, може би една малка част от съзнанието ти е запазила спомена за мен и затова си ме сънувал — предположи Карол.

— Замълчи. Казах ти, че не искам никакви обяснения. Здравият разум няма нищо общо с всичко това.

Искаше да го послуша, ала не можеше да спре да мисли за това къде се намира и какво ще се случи. Не спираше да се пита какво очакваше този път от нея лейди Огъста.

— Ник… — Повдигна глава и го погледна в лицето. — Каква е тази опасност, която усещам в това място? Защо всичко е толкова мрачно, сиво и черно?

— Какво ти е казала Ог? Не, не ме разбирай погрешно. Виждам, че изражението на лицето ти се промени. Не се опитвам да извъртам. Просто ще мога да ти опиша по-добре моята дейност, ако знам какво ти е казала Ог.

— Тя ми разказа за Великите вождове, които са установили мир на Земята след много векове войни и насилие. Спомена ми и за промените в календара. Според Ог, повечето от хората са съгласни с желанията на тези Велики вождове и с радост им се подчиняват.

— Желания ли? — Смехът му прозвуча кратко и безрадостно. — Великите вождове не се интересуват от желанията на хората. Те издават само заповеди и закони, на които всички трябва да се подчиняваме. Сегашното правителство им се подчинява от толкова дълго, че повечето хора не знаят какво е да бъдеш свободен.

— Ог ми спомена, че не всички са съгласни с правителството. Ник, кои са тези Велики вождове?

— Това е съвет от трима мъже, които оглавяват Световното правителство. Когато един от тях остарее и умре, или бъде убит от другите двама, което се е случвало няколко пъти през последните десетилетия, тогава измежду членовете на Световното правителство се избира нов вожд. Хората не участват в този избор. Аз и още неколцина смятаме, че тази система е погрешна.

— Значи на земята има диктатура — замислено каза Карол. — Или по-точно хунта.

— Децата изучават само внимателно подбрани откъси от историята — продължи Ник. — Така че, когато пораснат, те нямат представа какъв е бил светът преди това правителство да дойде на власт. Тези, които помнят, са вече много възрастни или са измрели.

— Ог ми говори за войни и жестокости.

— Сто години преди Великите вождове да завземат властта, на земята е царял истински ужас — призна Ник. — От онази епоха са останали някои документи и аз успях да открия част от тях и да ги прочета. Първите Велики вождове са установили мир на земята, това е истина. Никой не им се е противопоставил, защото хората били уморени от безкрайните войни и кръвопролития. От седемдесет години живеем в мир, но заплатихме твърде голяма цена за него. На земята повече няма свобода. Правителството ни казва как да живеем, какво да работим, дори какви дрехи да носим.

— Ог ми каза също, че откакто е въведен Новия календар, старите празници вече не съществуват — обади се Карол. — Не съм мислила, че ще го кажа, но след като видях унилите хора, които обикаляха покрай онова грозно метално дърво, което било символ на Света, копнея да видя истинско малко коледно дърво — поклати глава тя. — Липсва ми коледната суетня и веселият дух, който царува тогава. Какво от това, че търговците и медиите са комерсиализирали празника? Истинският дух на Коледа не може да бъде купен и продаден, и всеки, който има достатъчно здрав разум, го знае. Тази комерсиалност е само глазурата на огромната торта, която е нашата древна традиция. Хората, които наистина вярват в Коледа, са изпълнени с доброта, милосърдие и желание да помогнат на нуждаещите се. — Тя замълча, защото видя, че Ник я гледа с блясък в очите си.

— Ти си точно това, от което ние се нуждаем! — възкликна той. — Това, от което аз се нуждая най-много!

— От което ние се нуждаем — замислено повтори младата жена. — Ти спомена, че имаш приятели. И те ли мислят като теб?

— Ние сме решени да променим управлението на света. Искаме обикновените хора да вземат участие при създаването на законите, да могат да кажат своето мнение относно наказанията, които трябва да се налагат при неспазването на законите.

— Никой не се отказва доброволно от властта — предупреди го Карол. — Ако искаш истински промени, а не само козметични поправки, тогава ти и твоите приятели ще трябва да се биете. А освен това ще трябва да убедите и други хора да се присъединят към вас. Задачата, която сте си поставили, не е по силите на малка група от сподвижници.

— Знаем това и сме готови да рискуваме живота си за нашата кауза. Ще се присъединиш ли към нас?

— Мисля, че вече съм направила избора си. — Видя радостния блясък в очите му и побърза да го предупреди: — Ник, искам да бъда докрай честна с теб и затова трябва да ти кажа, че не знам докога лейди Огъста ще ми позволи да остана в двадесет и второто столетие. Тя си има собствен план и не се съобразява с моите желания.

— Лейди Огъста? — промърмори той. — Това ли е истинското име Ог? Чел съм, че някога са съществували благороднически титли, но в нашата епоха отдавна са забранени. Всички титли и фамилни имена са били премахнати още преди десетки години, когато Великите вождове са завзели властта.

— Когато те познавах преди, ти също беше благородник. Мисля, че все още си.

— Правиш прибързани заключения — каза той по познатия й шеговит маниер, който й бе толкова скъп. — Все още не ме познаваш много добре. Може би съм съвсем различен от мъжа, когото си познавала в миналото.

— Ако беше така, щях да го почувствам със сърцето си.

— Как? — Ръцете му обгърнаха талията й и я привлякоха по-близо до него, макар че той все още се опираше на ръба на бюрото. — Кажи ми, какво чувстваш към мен?

— Работата е там — започна Карол, като се опитваше да устои на желанието да слее устните си с неговите, — че лейди Огъста… Ог, може внезапно да реши, че съм научила това, което е трябвало. Ако изчезна, без да ти кажа довиждане, не мисли, че е защото искам да те напусна. Може би няма да успея да ти кажа нищо.

— Може би няма да пожелаеш да си заминеш.

— Не се самозалъгвай. Няма да бъда тук много дълго. — Беше невероятно трудно да гледа тези зелени очи и да изрича тези думи, без да избухне в сълзи. Мисълта, че може би скоро ще го загуби за втори път разкъсваше сърцето й.

— В такъв случай, не бива да пропиляваме времето, което ни е дадено. — Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й и притеглиха бедрата й към неговите. Карол обви врата му с ръце. — Мога ли да те целуна, Карол?

— Искам да ме целунеш. — Устните му се извиха в изкусителна усмивка. Тя му подаде устните си и той я целуна… в началото нежно, като едва докосваше нейните, сякаш не бе съвсем сигурен, че иска това, което тя му даваше.

Карол разбираше колебанието му. Самата тя чувстваше нещо подобно. Докато за Ник тя бе една мечта, превърнала се в реалност, за която се питаше дали ще бъде така несравнима като сънищата, то младата жена бе обзета от незабравимите спомени. Не бе толкова глупава, че да не разбира, че Ник изпитва същото физическо привличане към нея, както Никълъс, който я бе любил веднъж в миналото. Ала тя вярваше, че част от душата на Никълъс, когото все още обичаше, живееше в тялото на този мъж, който сега я държеше в прегръдките си. Тази вяра не бе основана на разумни доводи, но Карол знаеше, че не греши, защото нито за миг не изпита вина от надигащото се в гърдите й желание към Ник. Ако в него не бе оживял духът на любимия й Никълъс, тя не би могла да иска да се люби с този мъж от бъдещето.

Той я отдръпна от себе си, за да може да вижда лицето й.

— Да, ти си същата — прошепна Ник. — Сега съм сигурен. Познавам усещането на устните ти върху моите, помня вкуса и мириса на тялото ти сякаш наистина съм те държал в обятията си. Но ти бе права, когато каза, че ще те отнемат от мен. Във всеки сън аз накрая те губех и се събуждах, облян в сълзи. — Пусна я, отдалечи се от бюрото, приближи се към лавиците с книги и застана с гръб към нея. — Смята се, че мъжете не бива да плачат. Както и да е, аз се различавам от мъжете, които живеят в това време. — Махна към книгите. — Прочел съм твърде много книги и вероятно те са ми повлияли и са събудили у мен опасни мисли. Опитвам се да сподавя желанието на сърцето ми да слушам древна музика. Знам, че мечтите почти никога не се сбъдват, ала щом една от тях се превърна в истина, защо и с останалите да не е така? Твоето присъствие ми дава нови сили, Карол. — Ник се обърна към нея. — Щом ти си тук, и щом ние си спомняме какво сме били някога един за друг, защо аз и моите приятели да не победим Великите вождове и да не премахнем тиранията? Като те гледам, аз се изпълвам с надежда… — Той млъкна и тялото му се напрегна. В коридора се чу шум от предпазливи стъпки.

— Ние сме, Ник — обади се мъжки глас и Ник се отпусна.

— Господи, що за живот е това? Винаги ли се страхуваш, когато чуеш нечии стъпки? Непрекъснато ли те е страх, че могат да те нападнат?

— Оцелях толкова дълго само с цената на изключителна предпазливост — отвърна той, а сетне повиши глас и извика: — Тук съм. Влизай, Ал.

Мъжът бе облечен в обичайните тъмни дрехи. След него в стаята влезе още някой. Новодошлите бяха средни на ръст, а широките дрехи прикриваха очертанията на фигурите им, затова в първия миг, докато не заговори, Карол не разбра, че втората фигура принадлежи на жена.

— Нали ти казах, че ще се върнем безпрепятствено — рече непознатата, махна голямата плетена шапка и под нея се показа сплетена в стегнати плитки, светлоруса коса. В сините й очи светеха весели искрици. Тя пристъпи напред и прегърна Ник. — Напразно се тревожеше.

— Винаги се тревожа за теб — нежно отвърна Ник, а миловидното лице на жената засия от обич.

— И двамата с Ал сме невредими. — В този миг тя забеляза Карол. — Коя е тази жена? Никога не съм я виждала.

— Карол е тук, за да ни помогне. Ог я доведе днес следобед. Карол — обърна се той към нея, — това е моята по-голяма сестра, Пен. А този е нейният любим — Ал.

— Пен? — По погледа на Ник, Карол знаеше, че той е забелязал реакцията й и е разбрал, че тя е познала новодошлите. Сигурно щеше да я попита по-късно. В този миг имаше други грижи.

— Видяха ли ви? — обърна се той към Ал.

— Не. Бяхме внимателни. Обаче мисля, че преди да се мръкне, трябва да излезем, за да ни видят. По този начин ще избегнем въпросите къде сме били вчера и днес. Ще бъде естествено да предположат, че студът и дъждът са ни попречили да излезем и сме останали по домовете си, както повечето хора. Времето се изясни и работниците привършиха работата по Дървото на Света, така че ще е по-нормално, ако излезем, за да го видим.

— Ще дойда с вас. Карол, ти също ще ни придружиш. — Ник я хвана за ръката. — Ако не ни виждат често, правителството ще се усъмни, че замисляме нещо против него и ще изпрати агенти, за да разберат какво става.

— Да не би да искаш да кажеш, че наоколо има шпиони на правителството, които непрекъснато ви следят? — ужасено попита Карол.

— През по-голямата част от времето. Почти не се забелязват — обясни й Пен.

— Що за свят е това? Звучи, сякаш се намираме в едновремешния Съветски съюз.

— Доколкото познавам историята на двадесетия век, мисля, че сега е още по-лошо — обади се Ник. — Пен, Ал, докладвайте по-бързо, преди да излезем навън.

— Срещнахме се с четири от групите — започна Пен. — Всички са съгласни с плана ти. Ще започнем да действаме на втория ден след празника на Зимното слънцестоене.

— Аз смятам — намеси се Ал, — че не можем да разчитаме на групата на Бен. В нея няма жени, а мъжете не са различават много от разбойниците. Могат да причинят големи неприятности и едва ли ще има полза от тях.

— Нямаме голям избор, твърде малко сме. Трябва да използваме всеки, който иска да работи с нас. — Ник изчака Ал и сестра си да излязат от библиотеката и тогава се обърна към Карол. — По-късно ще довършим това, което започнахме. Обещавам ти, Кар, че ще имаме време само за нас двамата.

— Ще ми кажеш ли какво планирате? Звучи така, сякаш се готвите да нападнете правителството.

— А ако е така ти ще се присъединиш ли към нас? Ог каза, че си изпратена тук, за да ни помогнеш.

— Всъщност, изпратена съм да науча някакъв урок, въпреки че нямам ни най-малката представа за какво се отнася. Да, Ник. — Тя се вгледа в дълбоките зелени очи, които излъчваха такава топлота, че във вените й сякаш потече огън. Многозначителната усмивка, която играеше на устните му, подсказваше, че той разбира двойствения смисъл на следващите й думи. — С радост ще се присъединя към теб.