Ингър Аш Улф
Лечителят (4)

4.

Неделя, 14 ноември, 7:00 ч.

По изгрев той излезе от Уестмюр и продължи на изток през окръг Ренфрю. Беше на по-малко от петдесет километра от границата с окръг Линет, последния преди Квебек. Градовете в тази провинция си приличаха много с тези, които беше видял в Британска Колумбия и Прериите^[1] — извън тях селата бяха нанизани като мъниста от двете страни на двулентовите пътища — по едно на всеки петнайсет-двайсет километра. Разстояние, което спокойно можеш да изминеш на кон, без да спреш за почивка. Селцата бяха малки, даже миниатюрни. Някои имаха само църква, магазин и викторианска пощенска станция, отдавна превърната в нещо друго: кръчма, гостоприемница, антикварен магазин. Тук, в Хамбър Котидж — където спря, след като беше карал в източна посока в продължение на три часа — бе малко кафене. Беше уморен и имаше нужда да хапне нещо.

Седя с Делия до два сутринта, изпълни ритуалите си, почисти след себе си и обиколи къщата. Малко преди два, когато тя беше готова, вчеса косата й, сложи я да седне на канапето и я снима. После й благодари, благослови я и пое по пътя си. Прекара остатъка от този ден, събота, 13 ноември, в една гора край пътя, помоли се и си почина. В три сутринта се качи на колата и се отправи пак на изток. В шест свърна по малките пътища, а сега, час по-късно, заревото вече разперваше ветрилото си от ярка оранжева светлина над няколкото постройки покрай шосе 121 — селцето Хамбър Котидж — където щеше да закуси.

Когато се приближи до вратата на кафенето, една красива трийсетинагодишна жена отключи заради него.

— Рано ставате? — каза тя.

— Просто минавам.

— Кафето още не е готово. Заповядайте.

Отвърна й, че не пие кафе, да не прави специално за него, и ако му донесе гореща вода, сам ще си приготви сутрешната напитка. Тя му донесе малък чайник, целият на петна от твърдата вода, и видя как слага щипка сиви листа в него. Той го разлюля и наля течността в една чаша.

— Вносен чай, а? — попита тя. — Братовчедка ми има магазин за чай в Котингам, на двайсет километра оттук. Трябва да я посетите.

— Сам си го отглеждам — отвърна той. — Това е турнерата^[2]. Естествено тонизиращо средство. — Отпи глътка. — Имате ли някакви плодове?

— Мога да ви направя извара с горски плодове. Добра закуска е.

— Ако нямате нищо против, госпожице, предпочитам само плодовете. Нищо друго.

Тя повдигна любезно рамене и се запъти към бара.

— Нямам нищо против, но изглеждате като човек, който има нужда от солидно ядене.

— Рано е за закуска — отвърна той, — но благодаря. Включете горещата вода в сметката ми, разбира се.

— Не бих си го помислила дори — дойде отговорът.

Тя изчезна в кухнята, където явно приготвяше закуската му. Той се надяваше да донесе ягодите с дръжките; те затягаха, а стомахът го присвиваше и му беше тежко. Но това пък привличаше погледите — кой яде нещо, което се хвърля на торището. „Всички сме орисани да идем на торището — помисли си той и се усмихна сам на себе си. — Не сме нищо друго, освен пръст.“

Донесе му плодовете — боровинки, ягоди, без дръжките, малини. Донесе и два резена пъпеш, които нямаше да докосне, защото се разпадаше в устата и караше всичко в стомаха да ферментира, а той не близваше алкохол.

— Нещо друго? — попита тя.

— Засега не.

Тя застана до масата му и го погледна мило.

— Лекар ли сте? — попита тя, наклонила глава от любопитство. — Изглеждате ми като лекар.

— И как изглежда един лекар, мила моя?

— Уморен от спасяване на животи — разсмя се тя. — Цяла нощ животи ли спасявахте, докторе?

Тази жена бе много очарователна. Мила, уравновесена. Но много млада.

— Наистина спасявам животи. Можете да се потупате по рамото, задето познахте, госпожице.

— Какъв лекар сте?

Той сдъвка една боровинка между кътниците си. Сокът беше блудкав, не наелектризираше. Остана разочарован.

— Не точно такъв, за какъвто вероятно ме мислите. По-скоро бих казал, че съм натуропат. Лекувам душата, не само тялото.

— О! — възкликна тя. — Вие сте билкар.

— Наистина използвам билки. Но и много други неща.

— И вършат ли работа?

— Вършат. Обикновено. Ако не е прекалено късно. — Последното явно я сепна и тя сложи ръка на облегалката на стола срещу него. Когато вдигна поглед към лицето й, тя гледаше през прозореца към пътя. — Май ви разстроих — рече той.

— Не, не сте. Но е тъжно, като си помислиш, че за някого може да е прекалено късно.

— Не можеш да обезсолиш супата — отвърна той.

Тя първо погали облегалката на стола, после я потупа, все едно беше любимо животно.

— Имам племенница. Държат я у дома, защото получава гърчове. Изпружва се цялата и губи съзнание, все едно е мъртва.

— Това звучи доста сериозно. — Наля още гореща вода в чашата си. „Те сами идват при мен — помисли си той. — Призван съм.“ — Ходила ли е на лекар?

— На цял куп.

— Донесете още една чаша, госпожице…

— Макдоналд. Грейс Макдоналд.

— Ще ви направя от моя чай и ще си поговорим за вашата племенница.

Тя се възпротиви леко — не било любезно да го притеснява така в седем сутринта — но той настоя и тя отиде зад бара и донесе чаша. Той сложи щипка турнерата и я заля с гореща вода.

— На вкус е като лайка — рече тя.

— Много прилича на лайка — отвърна той. — А сега ми разкажете за това момиченце.

* * *

Когато Грейс се обади на сестра си Тери, още нямаше осем сутринта. Каза й, че иска да доведе един човек да прегледа Роуз. Тери въздъхна. Роуз спеше, най-сетне беше заспала. Но Грейс настоя. В кафенето дошъл клиент и имала чувството, че можел да предложи нещо повече от лекарите.

— Даде ми чай, който те кара да се чувстваш невероятно — рече Грейс. — Трябва да се срещнеш с него. Той е като шаман. — Чуваше изтощението в гласа на Тери: пристъпите на Роуз били един подир друг. Започвала изведнъж да крещи, както си била в леглото, и Тери се втурвала в детската стая и я заварвала да бръщолеви несвързано, изпружена на пода, или да стои в ъгъла с ужасена физиономия. Все едно отново гледаше новородено — новородено, обсебено от демони.

— Не съм за гости точно сега, Грейс. Изглеждам адски зле.

— На него не му пука, Тери. Имам предчувствие. Нека да минем!

Върна се на масата с въодушевено изражение.

— Добър човек сте, щом правите това — рече тя. — Представа нямате какво преживява сестра ми. Първо развода, сега и това. Двете с Роуз сноват непрекъснато до Торонто и обратно за изследвания — навират я в какви ли не апарати. Можете ли да си представите?

— Мога.

Тя сниши глас.

— Сякаш дъщеря й е вече мъртва. Сякаш вече я оплаква. Имат нужда от малко надежда.

— Да видим какво можем да направим — рече той.

Къщата беше само на две пресечки от кафенето. Той извади чантата си от багажника на колата и дръпна вратата на хладилното барче, по навик. Провери кабела от хладилника до извода за запалката. После тръгна с жената под есенното слънце, което вече се бе вдигнало над хоризонта и хвърляше лимонена светлина по пътя. Тери ги посрещна на вратата с уморена усмивка.

— Много мило от ваша страна, господине.

— Просто минавах. Чиста случайност, ако вярвате в такива неща.

— А вие?

— Не, не вярвам. Будна ли е?

— Да.

Тери ги пусна да влязат в дома й: чудесна стара къща, строена преди повече от сто и петдесет години. Докато кръстосваше страната, той беше видял как материалите, използвани за строежа на къщите, стават все по-стари. Тук, в Онтарио, колкото по̀ на изток отиваше човек, толкова по-сиви и груби ставаха камъните. Сестрата на госпожица Макдоналдс живееше в къща, която в града щеше да е собственост на някой адвокат. Но тук беше нещо обичайно. Той обходи с поглед миришещия на застояло дом. Бродерия в рамка висеше на стената над пианото, като шиболет^[3]. Тя означаваше, че в този град бяха живели поколения от това семейство. Телевизорът беше пуснат, но без звук. На него една жена с престилка разбъркваше бяла смес в купа.

Момичето, още по нощница, чакаше в стаята си. Погледна го с оградени с черни кръгове очи. Беше свикнало с появата на лекари и специалисти, те идваха в къщата да я изучават или я преглеждаха в кабинетите си, спринцовки чакаха да бъдат напълнени с кръвта й; машини, заредени да направят снимки на вътрешностите й; и ръцете им все стискаха, опипваха, мачкаха.

— Ще ме боцкате ли, господине? — попита тя.

— С игла ли?

— Коя ръка? — Тя опъна и двете си ръце. Кожата й беше жалостиво бяла, светлосините вени прозираха.

— Нямам нужда от кръвта ти, Роуз. Искам просто да поговоря с теб. Може да ти погледна езика и очите.

— Прави каквото ти казва този мил човек — рече майка й от прага. — Съгласил се е да отдели време, за да те прегледа.

Роуз кимна и свали ръкавите на нощницата си. Седна на края на леглото си.

— Сигурно имам огромен гаден мозъчен тумор рече тя.

— Роуз…

— Някой доктор ли ти го каза? — попита Саймън.

— Не, казал е на Тери — отвърна детето и погледна към майка си. — Тя не иска да ми каже…

— Ще се оправиш, скъпа — рече Тери Батън.

— Но аз знам. Главата ми е като компютър, който някой е разбил с камък.

Той се извърна към прага, където стояха двете жени, и се усмихна на майката.

— Много се съмнявам — рече той. — Ще се чувстваш ли удобно, ако останеш насаме с мен, Роуз? Без майка ти и леля ти?

— Сама? — рече Тери. — Не съм сигурна дали аз…

— Не ми пука, Тери — отвърна момичето.

Нито една от жените не реагира на тази грубост.

— Можем да ви донесем гореща вода, докторе. Ако смятате, че ще ви потрябва.

— Не съм доктор — отвърна той, като рязко се извърна към Грейс. — Казах ви го вече.

— Съжалявам.

— Искам гореща вода, но не вряща.

Двете жени затвориха вратата. Чу ги как стигнаха до площадката и започнаха да слизат надолу. Насочи вниманието си към детето.

— Значи припадаш — рече той.

— Един доктор ми каза, че за по-сигурно трябва да лежа в леглото, но падам и от него.

— Разбира се — отвърна той. Взе малката й ръчичка и прокара пръсти по тънките вени от вътрешната страна на китката. — Кажи ми, Роуз, какво става, преди да имаш пристъп? Виждаш ли светлина? Подушваш ли, чуваш ли нещо?

— Понякога подушвам нещо.

— Хм. — Саймън вдигна брадичката й и леко отвори устата й. — На какво мирише?

— На сбъркани яйца.

Той пусна челюстта й и се усмихна.

— Обичаш ли бъркани яйца, Роуз?

— Вече не.

Той се разсмя ласкаво.

— Обичаш ли чай?

— Аз съм само на осем. Не пия чай.

— Днес може да пиеш.

Той погледна момичето в очите. Детските очи обикновено бяха ясни, сякаш направени от излъскано до блясък стъкло. Кафявите очи на Роуз бяха избледнели; ирисите приличаха на нарисувани с водни бои, но сякаш някой беше сложил капчица вода, след като бяха изсъхнали. Изглеждаха воднисти.

Грейс почука на вратата, той отвори и взе подноса от ръцете й. Тя погледна разтревожено племенницата си, но Саймън застана пред нея и закри гледката. Чу отново стъпките по коридора.

— Представи си, че тялото ти е градина — каза той на Роуз. — Майка ти има ли градина?

— Има.

— Какво става, когато поникнат бурени?

— Растенията не получават вода.

— Точно така — рече той. Отвори си чантата и прокара пръсти по шишенцата, прикрепени с ластични панделки от двете страни. Бутна чука встрани, за да стигне до редичката близо до дъното. Бял имел. От другата страна — смлени семена от тис, отрова. Извади ги и отви капачките.

— Искаш ли да ги помиришеш?

Роуз се наведе напред и навря нос в гърлото на едното шишенце. Смръщи се.

— Ужас! Няма да пия чай от това.

— Ще го подсладя — мъничко — с мед. Специално за теб.

— Не го искам — отсече тя и той просто й се усмихна. Усмивка от света на възрастните, която казваше: неподчинението ти е разрешено на теория, но не и на практика. Тя го видя как стрива две малки зелени листенца между палеца и показалеца си и ги поръсва в чашата, която леля й беше донесла. После пусна щипка от белия тисов прашец. Наля гореща вода отгоре.

— Листенцата са бял имел, като този на Коледа. Знаеш ли го, Роуз?

— Целуваш се под него.

— Точно така. Но е глупаво имелът да се употребява за това. Той е много по-благородно растение. Друидите буквално го боготворели. — Тя вдигна рамене. — Расте по кората на някои дървета — истински паразит, който извлича сто процента от храната си от живия организъм. Друидите се качвали на дъба по време на първото пълнолуние през новата година и отрязвали парче имел от кората със златен нож. Смятали, че билката ги предпазва. Ако дори и едно листенце паднело на земята, докато траела церемонията, започвали да плачат и нареждат, че великият им народ ще бъде сполетян от голямо зло. Можеш да си представиш колко здраво го е стискал мъжът на дървото.

— Те елфи ли са били?

— Не.

— Звучат ми като елфи.

— Гърчовете ти са симптом, а не болест. Имелът ще издигне укрепление в нервната ти система и ще спре погрешните сигнали от мозъка към мускулите ти.

— Значи наистина имам тумор?

— Може и да имаш. Ако имаш, прахът от тисови семена, който сложих, ще му види сметката. — Тя погледна димящата чаша в ръцете му не толкова със страх, колкото с любопитство. — Да сложа ли мед? — попита той.

— Да — отвърна тя, — щом трябва да го изпия.

— Не искаш да ставаш напразно от леглото. — Той отиде до вратата и се провикна да му донесат буркан с мед и чаена лъжичка. Грейс се качи след малко.

— Поставихте ли й диагноза? — попита тя.

— Да — отвърна Саймън. — Има гърчове и припадъци. Сега ни оставете.

Той сипа една капчица мед в чая и го подаде на момиченцето. То гледаше сместа с отвращение.

— Знаеш ли да пееш, Роуз? — попита я той. — Тази чаша чай е по-вкусна, когато й пееш.

 

 

Преди девет беше отново на път, беше извършил ритуалите си и изрекъл благословиите си. Къщата на Макдоналдс бе притихнала, когато я напусна. Напълно.

На около четирийсет километра от Отава спря отново. Беше в Чембърлейн, на граничната линия между окръзите Ренфрю и Линет. НАСЕЛЕНИЕ 2100, гласеше табелата. Погледна картата, която беше разпечатал от мрежата. Къщата, която търсеше, явно беше близо до центъра. Спря на общинския паркинг и отиде до адреса пеша.

Позвъни и чака цели две минути, преди да чуе дрънченето и влаченето на проходилката на Майкъл Улмър. Най-накрая вратата се отвори и Саймън огледа благото, отпуснато лице на своя домакин.

— Точно навреме идваш — рече мъжът. Нямаше и трийсет години, но беше отслабнал толкова много, че изглеждаше три пъти по-стар. Саймън му съчувстваше с цялото си сърце — младостта ти да бъда открадната толкова нагло от болест, която да носиш върху кожата си като клеймото на Каин.

— Благодаря ти, че ме приемаш в дома си.

— Не съм сигурен, че си добре дошъл — отвърна мъжът. — Но си необходим. Влизай.

Саймън затвори вратата, като сложи и веригата. В единайсет и половина на вратата се почука и той замръзна. След минута чу как стъпките се отдалечиха по тротоара. Приближи се до един от прозорците във всекидневната и дръпна леко пердето, колкото да види как един мъж с черно яке върви по тротоара. Носеше черно куфарче, много по-малко от неговото. Свидетели на Йехова може би. Да съградиш църква за всеки, който иска да влезе в нея. Двамата с брат му бяха доста по-придирчиви. По обяд прерови хладилника на господин Улмър и откри връзка магданоз, поръси я с лимон и я изяде. В два и половина господин Улмър беше готов. Саймън го снима и му благодари. За негов късмет къщата беше толкова безукорно чиста — като изключим слабия мирис на цигарен дим — че за него не беше останала работа. Радваше се, когато откриеше, че хората, които посещаваше, взимат указанията му толкова присърце, макар че в случая на господин Улмър чистота в дома му се дължеше на чистачката. Все едно, за него това беше потвърждение, че не е сбъркал с избора на господин Улмър — в интерес на истината, не сбърка с избора на нито един от тях — и усилваше радостта му, че идва да им помогне, да ги спаси. Както него го бяха спасили. Плащаше дълга си и това караше сърцето му да ликува. И именно поради тази причина сутринта и ранният следобед, прекарани със семейство Макдоналдс и господин Улмър, на двайсет и девет години, се оказаха наистина много приятни.