Ингър Аш Улф
Лечителят (10)

10.

Вторник, 16 ноември, 12:00 ч.

Грийн пристигна победоносно с окования в белезници Кен Лоунърган на предната седалка.

— За бога! — възкликна Хейзъл и го прегърна. — Помислих, че си мъртъв.

— Няма право да ме арестува! — извика мъжът през отворения прозорец. — Свали ми белезниците, Хейзъл.

Тя пусна Рей Грийн и навря лице в лицето на Лоунърган.

— Трябва да си с белезници, проклет глупак такъв! Стреляш по улица, пълна с хора!

— Два пъти — додаде Грийн. — Нямаше да те арестувам, Кен, ако беше оставил оръжието на земята, когато ти наредих.

Лоунърган промърмори нещо и ритна кората под жабката.

— Запиши го и го пусни да си ходи — рече Хейзъл. — Дай да видя горкото същество. — Грийн отключи багажника и двамата се загледаха в тъжното, безжизнено тяло на пумата.

— Представи си да те убие шибаният Кен Лоунърган — рече Грийн. — Какво красиво животно. Ще извикам Службата за защита на диви животни да дойдат да я вземат. — Той отвори вратата на колата и Лоунърган слезе, без да удостои с внимание ръката на Грийн. — Бъди благодарен, че те хванах жив, Кен.

— Млъкни, Рей. Този звяр изяде три кучета. Как мислиш, какво щеше да ловува, след като кучетата свършат?

— Сигурен съм, че си бил в безопасност, Кен. Едва ли си е падала по жилаво месо.

— Приключѝ с него — каза Хейзъл, — после ела при мен.

Грийн избута арестанта през вратата на участъка, Хейзъл погледна за последно пумата и затвори багажника.

 

 

След като разбра за ДНК пробите в Торонто, Грийн се облегна на стола срещу Хейзъл и се опита да измисли отговор на въпроса й. Изглежда бяха разкрили модус операнди^[1] на Беладона. Уингейт бе открил четвърта жертва следобед в Гимли, Манитоба. И тук ставаше дума за смъртно болна жена, около четирийсетте, на име Рут Марис. Умираше от амиотрофична латерална склероза^[2]. Открили обезглавеното й тяло под завивките на леглото й. Главата намерили в хладилника, разцепена на две по средата и завъртяна така, че жертвата да се гледа сама в очите. Местопрестъплението беше толкова ужасяващо, че влезе в новините на Уинипег, на повече от хиляда километра разстояние. Беше станало на 3 ноември и ако смъртта в Пикангикъм, шест дни по-късно, бе следващото убийство, много ясно, че никой нямаше да свърже двата трупа. Все още не беше сигурно дали убийството на индианеца е дело на техния човек — полицията от резервата отказваше съдействие на Уингейт, искаха заповед за делегиране на правомощия, преди да покажат каквото и да е на Порт Дъндас. Все още не можеха да наберат скорост.

Щом нямаше как да отгатнат къде ще е следващият удар, струваше ли си да се разпространява бюлетин до всички участъци на изток от Онтарио? Така щяха да предупредят убиеца, че е забелязан, но можеше и да го накарат да направи нова грешка. А те имаха нужда той да прави повече грешки. Доводът против беше, че не разполагаха с достатъчно парченца от мозайката, за да знаят за какво по-точно да предупредят хората. Страничният ефект — хиляди смъртно болни хора източно от Онтарио да започнат да се страхуват двойно повече за живота си — не си струваше учебната тревога.

И за какво по-точно трябваше да са нащрек хората и силите на реда? Мъж, който обикаля из страната с кофа кръв в багажника?

Рей Грийн зяпаше в тавана.

— Знам, че федералната полиция досега вече щеше да е разпространила бюлетина.

— Ако бяха наясно с факта, че има сериен убиец на свобода.

— Ние можем да им кажем — предложи той.

Тя тихо се разсмя.

— Искаш да отстъпиш кормилото на федералните в собствения си град? Четиринайсет пъти са имали шанса да го надушат. Разполагат с много по-дълбока мрежа от нас, а явно представа си нямат какво става в областите под тяхна юрисдикция.

— Откъде си толкова сигурна?

— Мислех, че ще обсъдим следващия ни ход.

— Както и да е — отвърна Грийн. — Все едно е дали ще пуснем бюлетин до всички, или ще уведомим федералната полиция.

Тя се замисли за миг.

— Тогава няма да го правим.

— Някой може да каже, че му намирисва на централноканадска арогантност. Местната полиция действа на своя глава.

Тя го погледна в очите.

— Това е голям случай, Рей. От едната ми страна дремят федералните, от другата — Йън Мейсън, така че ако не си абсолютно убеден, че не можем да си оправим сами бакиите, може би трябва да ме подкрепиш. Ние сме последната преграда между този тип и останалите жертви и ако централноканадската арогантност върши работа, залагам на нея с две ръце.

Грийн мълчеше, потънал в размисъл. С мен или против мен, зачуди се тя. Винаги беше смятала Рей Грийн за съюзник, но в момента доверието й беше подложено на изпитание. Той прокара ръка през косата си и си сложи шапката.

— Значи без федералните и без бюлетин — рече той. — Засега.

Усети как раменете й се отпуснаха и си дойдоха на мястото.

— Точно така. Засега. Трябва да мислим като ловци, които чакат на пусия. Няма да се показваме, докато не стане абсолютно наложително. Ще имаме само един шанс да го хванем. Трябва да открием кои са останалите му жертви, да разберем как ги е намерил и да се доберем до него, преди да е довършил това, което прави. Защото свърши ли, край с него. Ще се изпари.

— Добре. — Той погледна дланите си. — Каза, че е трябвало да стигне до Пикангикъм с лодка, нали?

— Точно така.

— Значи непознато лице, не индианец, е прекосило езерото два пъти за един ден.

— Така предполагаме. Но може да е минал на две различни места. Ако аз бях толкова умна, колкото, изглежда, е той, щях да постъпя точно така. Пък и кой казва, че не е индианец?

— Сериозно ли мислиш, че е индианец?

— Не, но всяко предположение, което отхвърля дадена вероятност, е опасно.

— Трябва да започнем отнякъде, Хейзъл, и щом не си готова да разпространиш бюлетин, добре е да се иде дотам. Поне за един ден.

Тя обмисли идеята за миг.

— Кой би вбесил по-малко индианците, ти или Уингейт?

Грийн вдигна длани нагоре в знак на молба.

— За бога, не пращай мен. Ще взема да изръся нещо още щом стъпя на брега.

Хейзъл вдигна телефона и след малко Уингейт почука на вратата.

— Извади ли късмет с полицията в Пикангикъм?

— Чакам да ми се обадят.

— Недей да чакаш повече — отвърна тя. — Върви при Мелани и й кажи да се обади на „Грейт Шилд Еър“. Ще летиш до Ред Лейк следобед.

— Не обичам да летя със самолет.

— Ще ти хареса. Ще седнеш до пилота. Върви.

 

 

Хейзъл вдигна ципа на роклята на гърба на майка си и погледна през рамото й към отражението им в огледалото.

— Мислиш ли, че ще всея смут? Аз да ходя на погребението на Делия?

— Ще стане много по-зле, ако не го направиш, майко. Просто постъпваш като добра гражданка.

— Няма човек в града, който да не знае какво направи Делия.

— Не ставай смешна. Не всички знаят. Рей не знаеше.

— Но ти си му казала?

— Виж, мамо, и татко беше виновен. Но ти отиде на неговото погребение.

Емили Микалеф се наведе да отвори кутията си за бижута. Никога не си беше падала особено по бижутата. Разрови украшенията, преди да избере скромна перлена огърлица, подарена от съпруга й, когато Хейзъл беше още дете.

— Помогни ми да си я сложа — рече тя и оголи шията си. Дъщеря й закопча огърлицата. — Мислиш ли, че журналистите ще са там?

— Не знам, мамо. Не се тревожи за тях.

— Изгониха ме от поста ми преди осем години, Хейзъл. Да не мислиш, че са забравили как се продават вестници?

Хейзъл се сети за понеделнишкия брой на „Уестмюр Рекърд“ и предпочете да не й отговаря.

По пътя към църквата „Сейнт Джордж“ имаше паркирани коли и от двете страни — Хейзъл пресметна, че над двеста коли с пътниците им бяха слезли до църквата, за да чуят погребалното слово на отец Глендининг. Вътре Рей Грийн беше запазил няколко места на пейката до него и двете Микалеф отидоха да седнат. Той беше с цивилен костюм, но Хейзъл реши, че от нея се очаква да се появи в качеството си на инспектор Микалеф, така че си беше облякла парадната униформа — не я беше слагала, откакто през 1999 стана временно изпълняващ командир. Униформата я караше да се чувства силна и макар че беше началник на участъка в Порт Дъндас само поради липсата на титуляр, в моменти като този наистина се чувстваше шеф на полицията.

Здрависваше се с хората, докато минаваше по централната пътека, но в очите им виждаше очакването тя да намери отговор на ужасната мистерия, която ги беше събрала днес.

Отец Глендининг обходи с поглед паството си.

— Заповядайте — подкани той тези, които стояха скупчени отзад. — Има място за всички. Заповядайте, попълнете празните места отстрани. — Изчака, докато хората срамежливо се промъкваха отстрани на главния кораб.

— Sed et si ambulavero in valle non timebo malum. „И в долината на мрачната сянка ако ходя — рече той, — няма да се уплаша от зло.“ Колко студена утеха е това за всички, събрали се тук днес, за да оплачат смъртта на Делия Чандлър. Защото дори и да не ви е страх от злото, то е на крак и върви сред нас. Начинът, по който Делия беше отнесена в гроба, е известен на всички ни и аз няма да говоря за това, приятели мои. — Той погледна към ковчега под амвона. — Беше прекалено скромна жена, за да бъде подложена на това оскърбление — ужасният начин, по който си отиде, да бъде разнасян като клюка сред съгражданите й.

Хейзъл беше стиснала ръката на майка си, когато свещеникът каза скромна.

— Нека вместо това да поговорим за злото. Какво трябва да направим, когато се изправим срещу него? Да извърнем очи и да се надяваме, че Господ ще ни пази? Не, Господ ще ни пази само ако се опълчим срещу злото; когато не му позволим да повлияе на живота ни. Нашата полиция твърди, че Делия сама е отворила вратата на убиеца. По най-различни начини и ние отваряме вратите си пред злото. Приемаме радушно Сатана в дома си. Трябва да залостим вратите си, да не би злото да дебне отвън.

— Какъв идиот! — каза Грийн на гроба час по-късно.

Хейзъл стоеше сама зад навалицата с колегата си. Преди да дойде на гробищата, беше закарала майка си у дома, защото тя каза, че достатъчно е оплакала Делия Чандлър.

Грийн чистеше калта от обувката си.

— Има възможност да утеши горките хора, а той ги подстрекава. Не след дълго още десет Лоунъргановци ще размахват пушки зад шпионките си.

— Това ли мислиш, че чуха? — попита Хейзъл, докато гледаше множеството около дълбокия три метра гроб. — Според мен са чули, че ако са праведни, ще бъдат в безопасност. Той каза, че Делия сама си го е изпросила.

Грийн се замисли за миг.

— Възможно ли е нашият човек да прави точно това? Убийството присъда ли е било? А Улмър какво е направил? Едва е ходел.

— Съмнявам се, че нашият човек прекосява страната да наказва грешници. Никой няма да тръгне да се самоубива, за да изкупи греховете си.

— Просто ми хрумна.

— Не, мисля, че отец Глендининг просто ни каза, че нищо лошо няма да ни се случи, ако живеем по Божията воля. Не е виждал това, което хора с нашата професия виждат. Ако беше, щеше да си хвърли расото.

— И ние рядко го виждаме, Хейзъл. И аз горе-долу толкова разбирам от убийства, колкото и Глендининг.

— Но ти нямаш расо, което да хвърлиш, Рей.

Глендининг стоеше при гроба на Делия с отворена библия.

— Прах при праха — започна той и насъбралото се множество се скупчи и прекръсти.

Хейзъл огледа тълпата с надеждата да види непознато лице, но имаше море от добре познати физиономии — мъже и жени, в чиито къщи беше ходила, чиито деца беше предупреждавала и дори арестувала, чиито съседи беше усмирявала. Целият град беше тук. Видя отзад няколко души с бележници. Нямаше голямо развитие от гледна точка на разследването и тя с облекчение си помисли, че няма какво да каже на местната преса.

Боб и Гейл стояха до отец Глендининг, хванати за ръце. Хейзъл се опита да не гледа към Боб, който плачеше. Другият син на Делия, Денис, беше дошъл от Калгари, но Хейзъл не го беше виждала от почти трийсет години. Спомняше си го като високо атлетично момче, срамежливо дете, известно с това колко далече можеше да запрати бейзболната топка. Ако правилно си спомняше, отиде да учи в Мичиган със спортна стипендия, но нямаше никаква представа как се е озовал в Калгари. Не беше съвсем сигурна кой от петимата мъже, застанали близо до отчето, беше Денис. Глендининг кимна на Боб Чандлър и той, заедно с още един по-едър мъж, пристъпи напред, взе шепа пръст и я хвърли в гроба. Другият мъж се извърна да огледа опечалените и тя видя смътна прилика с младежкото лице, което се мъчеше да си спомни. Беше остарял.

След погребението Хейзъл отиде да намери Денис Чандлър. Представи се и той пое ръката й.

— За малко да не те позная — каза тя.

— Опитвах се да стоя надалеч, доколкото можех — отвърна той. — Има ли някакъв напредък?

— Бавно върви — призна тя. — Много е предпазлив.

— Благодарен съм ви за всичко, което правите, инспекторе.

Тя не го поправи. Той пусна ръката й и Хейзъл се хвана, че го гледа втренчено в очите. Минаваше петдесетте, беше по-малък от брат си, но беше надебелял. Трийсет години бяха достатъчно време човек да се промени коренно. В средата на седемдесетте, когато го бе видяла за последен път, тя самата беше с петнайсет килограма по-слаба. И женена.

— Поддържаше ли контакт с нея? — попита тя.

— Пишехме си имейли — отвърна той. — Веднъж седмично. И преди да ме попитате, ще ви кажа, че нямаше нищо в имейла й от миналата седмица, нито от по-миналата, което да намеква, че знае, че времето й изтича. Или че възнамерява да направи нещо подобно, ако наистина е било планирано.

— Можеш ли да си представиш майка ти да иска помощ от някого, за да сложи край на живота си?

— Не знам на какво е готов човек, когато знае, че умира, инспекторе. Предполагам, че е възможно. Според мен не е в стила й, но от петнайсет години живея далече от нея.

— Често ли я виждаше?

Денис Чандлър наведе леко глава.

— Не — отвърна той. — Имейли и колети няколко пъти в годината. Неприятно ми е да го кажа, но ми стигаше.

Хейзъл видя Хауърд Спиър да стои на тревата близо до пътя и да говори с Рей Грийн. Двамата я гледаха.

— Какво ти пращаше? Подаръци за рождения ден?

— И за Коледа. Обичайното. Имам шестгодишна дъщеря. Купуваше нещо от града, увиваше го в амбалажна хартия и го пращаше. Макар че последните две години получавахме по нещо от поредния онлайн магазин, от който пазаруваше, платено с нейната кредитна карта. Вече дори не надписваше на ръка опаковката. И компютърна картичка с пожеланията й в кутията. — Наведе се леко и Хейзъл вдигна ръка зад гърба си, за да предупреди Спиър и Грийн да не се приближават. — Искате ли да знаете истината? Майка ми беше мързелива. Обичаше да прави всичко по лесния начин. Затова успя да се убеди, че е постъпила добре с баща ви — сигурно си е казала, че е за предпочитане да страда сама. Така че може наистина да се е превърнала в човек, който би накарал някой друг да сложи край на живота му, не знам.

— Може ли да ти задам още един въпрос?

— Разбира се.

— Майка ти пращала ли ти е нещо наскоро? Подарък?

— И да е пращала, не съм го получил още. Но в нашето семейство рождени дни след октомври няма, а до Коледа остава месец и половина…

— Съжалявам за загубата ти — каза тя и сложи ръка на рамото му. — Радвам се, че си поговорихме.

Денис Чандлър й кимна и продължи по пътя си. Двамата й колеги се озоваха зад нея.

— Кой беше този? — попита Рей Грийн.

— Малкият син на Делия.

— Това е Денис Чандлър?

— Да.

— Хлапето можеше да одере топката. Какво ти каза?

— Не е бил много близък с нея. Каза, че била мързелива. За рождените дни и за Коледа им пращала подаръците от Интернет.

— Бих го нарекъл удобство, а не мързел — рече Спиър.

— Хауърд, може ли поне веднъж да не се отклоняваш от темата? Този пухен юрган, който Делия е купила от страницата на Биднау…

Спиър примигна няколко пъти. Поток от хора преминаваше и от двете им страни, като вода покрай камък.

— Ще накарам някое от момчетата да открие кой е продавачът. Предполагам, че той ще знае къде го е изпратил.

— Ти „предполагаш“? — ухили се Грийн.

Едрият мъж изчисти трошичка от ъгъла на устата си и изгледа Рей с присвити очи.

— Не те разбрах, Рей?

— Шегувам се. Мислех, че вие не предполагате.

— Така се казва, Рей.

— Добре.

— Свършихте ли, момчета? — попита Хейзъл. Те се извърнаха към нея. — Какво дойде да ми кажеш?

— Добри новини, донякъде — отвърна Спиър. — Федералните в Гимли ми пратиха няколко цифрови снимки на убийството на Марис. Със сигурност е нашият човек. Присвил й е устата.

— Нали е разрязал главата й наполовина?

— Така е, но са направили снимки на местопрестъплението и са ги сглобили цифрово. Изглежда така, сякаш свири с уста.

Хейзъл несъзнателно сви устни.

— Свири с уста.

— Или праща въздушна целувка.

— Мили боже! — възкликна Грийн.

Тримата се запътиха към колата на Хейзъл.

— Трябва да открием останалите жертви, и то веднага — рече тя. — Тази в Гимли е четвъртата за единайсет дни.

— Бързо действа — съгласи се Грийн. — Ако в Гимли е на трети ноември, убийството в Атлукан на девети ноември, Делия на дванайсети и Майкъл Улмър на четиринайсети ноември, значи убива почти на всеки три дни.

— Ако си прав, предполагам, че сме пропуснали едно между Гимли и Пикангикъм — рече Спиър.

— Значи пак предполагаш.

Спиър не му обърна внимание. Беше си извадил бележника и записваше енергично датите.

— Всеки момент ще има ново, в рамките на петстотин километра източно от Чембърлейн.

Хейзъл спря до колата си.

— Хауърд, искам допълнителен персонал от Мейфеър. Без много шум. Искам всички, които са свободни, да се заемат — телефони, имейли, полицейски честоти. — Тя почука по бележника на Грийн. — Рей, намери карта и започни да триангулираш^[3] градове на такова разстояние. Ако убива на всеки три дни и идва от запад, ще разберем още колко посещения възнамерява да направи. Трябва да го хванем, преди да е свършил.

— Веднага ще се заема.

Той се затича към колата си, а Спиър остана пред Хейзъл.

— А ти накарай някого да влезе в акаунта на Делия на Bidnow.com. Този пухен юрган не е бил за нея — нареди тя.

 

 

Езерото Сюпириър изглеждаше като океан от четири хиляди метра височина.

— Голямо е горе-долу колкото Нова Скотия — каза жената пилот по микрофона. Уингейт я чуваше в слушалките си. — Като много голяма чаша с вода — додаде тя.

Уингейт беше престанал да стиска дръжките на седалката някъде след северния бряг на остров Манитулин, но още не можеше да се отпусне. Самолетът беше стара „Чесна 180“ и имаше място за пилота, Уингейт и куфар, нищо че тя твърдеше, че можела да качи пет човека, ако се наложи. Казваше се Брена.

— За щастие сме само двамата, иначе щеше да ми е трудно да измина целия път с едно зареждане — рече тя. — Ред Лейк е в края на обсега ми.

— Но ще стигнем дотам.

— Дори и да се наложи да се пуснем безмоторно до пистата.

Трябваше да признае, че в края на краищата беше приятно да се возиш в самолет с размерите на миниван, макар че друсаше така, сякаш караш велосипед по разбит път. А и Брена го разсейваше, като му показваше градове като Уауа и Роспорт, докато минаваха над тях.

— Оттук можеш да различиш гъските долу. Можеш да ги видиш от високо.

Не можеше да види толкова далече, но й вярваше. Полетът щеше да трае четири часа и имаше нужда от колкото се може повече разсейване. Можеха да говорят само по микрофоните. Самолетът така бръмчеше, че той не се чуваше дори като кихаше. Наближаваха град на име Маратон.

— Още колко остава?

— Отегчавам те с приказките си, а, скъпи?

— Никак даже.

— Гледай сега — рече тя, рязко спусна самолета надолу и после отново го вдигна.

Уингейт за малко не повърна.

— Боже! — изстена той.

— Можеш да караш тази бракма като състезателна кола. Всичко прави.

— Моля те недей — рече той.

Тя сложи ръка на коляното му.

— О, я стига — мога да разбия това чудо, да скочим с парашутите и да оставим парчетата зад гърба си.

— Бих предпочел…

— … да не го правя, разбрах. Всички само това повтарят. Не се тревожи, полицай Уингейт, това нещо е безопасно като къща. Ще те закарам в Ред Лейк цял и невредим, обещавам ти.