Мирослав Петров
Съкровището на Атлантис (6)

6

Светлините на факлите блещукаха в мрака и чертаеха светла пътека между гъстата растителност. Неколцина моряци, хванали тежки ножове и брадви вървяха напред, като отстраняваха изпречилите се храсти и увивни растения. Следваха ги стрелци с арбалети, които зорко се оглеждаха за заплахи. Зад тях идваше основната група, в центъра на която бяха поставени брат Доминик и Евталия.

Малко повече от една четвърт от екипажа на „Фрея“ се беше отправил на това нощно приключение. Останалите, макар и неохотно, изчакваха на борда на галерата, командвани от първия помощник на Свен. Мисълта за това какво се крие под скалистия връх вълнуваше въображението на всички — повече от блясъка на благородния метал.

Докато вървяха между дърветата, Анри забеляза, че на равни интервали бяха издигнати множество каменни колони. Повечето от тях бяха разрушени от времето, други покрити с мъх. Всички те до една бяха покрити с надписи, под които бяха всечени страховитите морди на непознати същества с полуживотински — получовешки черти.

— Май ни предупреждават да стоим далеко! — каза той, спирайки се пред една от най-близкостоящите до пътя колони. Тя беше много добре запазена, а изображението върху нея беше още по-недвусмислено. Върху купчина кости се беше навело създание със змиеподобно тяло, покрито с дълги израстъци — някаква кошмарна смесица между пипала и човешки крайници.

— Досега не съм срещал гущер, който да не може да бъде убит с добре наточена стомана — предизвикателно рече Свен.

Думите му предизвикаха смях сред спътниците му. Веселостта обаче не стигна до очите на Свен. Самият той също беше силно обезпокоен от странните изображения. Те бяха прекалено реалистични, за да са просто плод на нечие лудо въображение.

Около четвърт час по-късно дърветата се разредиха, преминавайки плавно в голям открит участък. Той беше покрит с висока, стигаща до гърдите на възрастен човек пожълтяла трева. Останки от широк павиран път го пресичаха в съвършено права линия, отвеждайки до билото на висок гол хълм. Подобно на гигантски мравуняк, той беше прорязан от черните входове на пещери и дупки. Въпреки голямото разстояние, беше очевидно, че повечето от тях не са естествени природни образования.

Пътниците едва бяха стъпили на пътя, когато от дълбините на хълма се разнесе глухо думкане. После от дупките започнаха да се появяват силно прегърбени рошави фигури.

— Запалете още факли! Стегнете редиците! — нареди Свен и зае мястото си от външната страна на колоната.

Мълчаливо, с особена мрачна решимост, моряците се приготвиха за битка, като продължаваха бавно, но уверено да напредват по пътя. Съществата само стояха и ги гледаха, без да предприемат нищо. От време на време въздухът биваше раздиран от високи гърлени звуци. Те много напомняха на кучешко ръмжене, но в интонацията им се долавяха наченки на интелект. На Анри дори се стори, че някои от тях стискат груби сечива или оръжия.

Щом пътниците наближиха хълма, тайнствените барабани забиха отново. Този път звукът им беше много по-силен и призивен. Съществата отметнаха глави и с оглушителен вой се спуснаха като лавина по склона.

Моряците стреляха. Някои от създанията паднаха, но това не спря устрема на останалите. Те прегазваха и прескачаха загиналите си другари, но продължиха напред.

Двете групи се сблъскаха със звън на стомана, ръмжене и бойни викове. В началото изглеждаше, като че ли смелите приключенци са обречени. Противниците им бяха няколко пъти повече от тях, изпълнени с първична ярост и ожесточение. Самите те се блъскаха и зъбеха един на друг, в опит да се доберат по-бързо до тези странни чужденци, които бяха навлезли в територията им.

Яростта на съществата не можеше да разбие стената от щитове, нито да надделее над здравата стомана и жилещите стрели. След няколкоминутно кърваво сражение те се обърнаха и побягнаха обратно към леговищата си в дълбините на хълма.

Анри избърса меча си в тревата и се наведе над последния посечен от него противник. Изпружилото се сега в цял ръст същество много напомняше на човек, въпреки че челото му беше силно скосено, почти триъгълно, а очите като на маймуна малки, тесни и жестоки, скрити под изпъкнали вежди. Нанизи от кости на дребни животни пресичаха гърдите му. Едната му лапа стискаше огромна сопа, в краищата на която бяха набити три високи остри парчета кремък. Направеното по този начин примитивно оръжие приличаше на вила със закривени зъбци.

— Истински дяволи, Боже опази — рече потресеният от гледката на лежащите на земята тела отец Доминик и бързо започна да реди думите на гореща молитва.

— Така е, отче — мрачно отвърна Свен, докато гледаше как моряците подреждат встрани от пътя телата на падналите си другари.

— Нямаме време за погребение! — намеси се Анри, като местеше тревожно очи от пътя към хълма, където барабаните продължаваха да бият. Явно съществата призоваваха останалите от вида си за борба срещу чужденците.

— Знам, но няма да оставя момчетата си на милостта на тези лешояди.

Моряците бързо наскубаха суха трева и покриха телата на загиналите. Свен изля отгоре й малка кратунка с масло и мълчаливо хвърли подадената му от Анри факла. Импровизираната клада пламна веднага.

Продължиха пътя си в мълчание, съпроводени единствено от идващите изпод земята глухи удари. Докато преминаваха покрай хълма, Анри видя от дупките да светят огнени, изпълнени с омраза очи, но съществата така и не се появиха.

Зад хълма имаше неголяма тясна долина, през която минаваше буйна пълноводна река. Като крепостен ров тя ограждаше високия скален масив със странните фигури, който приятелите бяха видели от морето. Арковиден мост без перила, но с достатъчна ширина, за да могат по него да минат една до друга три каруци, свързваше двата бряга на реката и отвеждаше до входа на всечена в скалите постройка с високи колони и тежки бронзови порти.

Видът на съкровищницата оживи моряците и изтласка на заден план тягостните мисли, които ги бяха обзели след скорошния сблъсък с чудовищата от хълмовете.

Единствено Евталия остана сериозна и вглъбена в себе си. Девойката не беше излизала от това състояние дори по време на нападението. Следваше механично спътниците си, движенията й бяха като на бездушна кукла. Анри нямаше представа какви точно са невидимите и неосезаеми бариери, за които тя бе споменала при първия им разговор, но беше сигурен в едно — момичето се беше изправило срещу тях, концентрирайки цялата си воля и енергия.

Изведнъж Евталия залитна с тих стон. Стоящият до нея Анри бързо я подхвана.

— Добре ли си? — попита загрижено той.

Но момичето не му отговори. Стиснало здраво ръката му, то прикова очи в повърхността на реката. Като наблюдател, който гледа картина отстрани, Анри почувства как съзнанието му полита към потайните дълбини, гмурка се из скритите вирове, търси и призовава.

Очите му гледаха към смълчаната съкровищница, но в същото време умът му рисуваше други картини. Той можеше да види в подробности красивите риби, които плуваха сред водната растителност, да върне изящните като паяжини, но изумително здрави основи на моста, който другарите му бавно бяха започнали да пресичат.

Внезапно тази идилична картина изчезна и съзнанието на Анри се понесе по дълъг мрачен тунел, из който лежаха разхвърлени загнили остатъци от растения и дълги странни бели кости. Той внезапно свърши в голяма подводна кухина. По средата й върху малко островче от черен влажен пясък лежеше свита на кълбо чудовищна морска змия. Тя имаше масивна клиновидна глава, покрита с дълги като камшици пипала, и тежки застъпващи се люспи. В безжизнените и стъклени очи се долавяха неутолим глад и някакъв изкривен, но неизмерим по мащабите си разум. Той се протегна към Анри. Младият мъж почувства как го обзема паника. Змията искаше да погълне не физическата му обвивка, а съзнанието му.

Анри вече беше на границата да загуби собственото си Аз, когато подводната пещера се озари от наситена млечнобяла светлина. Лежащата върху пясъчното ложе змия се разтърси, очите й се затвориха и тя се отпусна вцепенена.

Съзнанието на Анри се понесе обратно към тялото му. Докато напускаше подводната пещера, той видя застаналата до змията нематериална проекция на Евталия. Девойката леко, почти гальовно докосваше рогата й.

— Хей, заспа ли, бе! — Боботещият глас на Свен бързо върна Анри към реалността. — Побързай, ако искаш от съкровището да остане нещо и за теб.

Младият мъж примигна. Без да разбира как, но се беше озовал по средата на моста, в най-високата му точка. Някак интуитивно усещаше, че под нея се намира подземната кухина със странната змия.

Евталия все така беше до него и го държеше за ръката. Очите й сега бяха будни и изпълнени с тревога.

Останалите вече бяха от другата страна и се суетяха покрай вратата на храма.

— Не може ли да се порадвам на хубавата гледка! — отвърна уморено Анри и тръгна напред. Чувстваше краката си странно омекнали.

„Прости ми, че те използвах така — разнесе се в главата му мелодичният глас на Евталия. — Но Пазителят се оказа много по-силен, отколкото предполагах. За да мина през защитата му, ми трябваше някой да отвлече вниманието му.“

„Винаги съм готов да помогна на красива жена — отвърна Анри също мислено, като се усмихна леко глуповато. — Но този Пазител, какво представлява той? Не е обикновен морски змей, нали?“

„Не. Морската змия е обикновена физическа обвивка, която държи в себе си съзнание на хиляди години. Само по себе си то не е едно-единствено цяло, а се състои от мисли и спомени, умения и знания на създателите си и на онези, които е погълнало през годините. С една част от тях, то продължава да се обогатява и развива, с друга се храни.“

Анри потрепери, на свой ред стискайки силно пръстите на Евталия.

„Ужасяващо. Защо е било нужно изобщо създаването му?“

„За защита на съкровищницата. Пазителят е обвързан с целия остров и негова първостепенна задача е защитата на залата на Знанието.“

„Значи той има достъп до него, така ли?“

Евталия замръзна изведнъж на мястото си. Очите й се разшириха от ужас.

— Спрете! — извика тя силно и остро към мъжете край вратата на съкровищницата. Хванали лостове и брадви, те полагаха усилия да разтворят покритите с патина крила. — Трябва да се мах…

Гласът й беше заглушен от разнеслия се страховит грохот. Водите на реката се надигнаха, заливайки струпаните пред входа на съкровищницата мъже. Неколцина бяха съборени и понесени към дълбините на реката, преди някой да успее да им помогне.

Морският змей изскочи, раззинал паст, в която проблясваха дълги и остри като мечове зъби. Очите му сега представляваха тесни жълти цепки, пипалата му се движеха трескаво.

Със силата на снаряд, изстрелян от стенобитна машина, древният звяр се стовари сред мъжете на брега. Неколцина загинаха мигновено, премазани под туловището му. Други няколко бяха разполовени от страховитите челюсти или погълнати направо в огромния му белезникав търбух.

Водени от Свен, останалите се хвърлиха в неравна битка срещу този оживял кошмар от моряшките приказки. Мъжете пускаха стрели, размахваха копия и мечове в опит да го наранят. Повечето им удари обаче пропускаха или отскачаха от твърдите люспи.

Анри измина с няколко скока разделящото го от сушата разстояние и се хвърли с див вик към звяра. Страшилището не го усети, тъй като вниманието му беше заето с мъжете пред него. Анри стовари меча си в шията му. Толедската стомана се заби дълбоко и отвори широка кървяща рана. Едно пипало мигновено се стрелна към Анри, но той успя да го отблъсне. В следващия миг тялото му се разтърси от невидим, дошъл сякаш от нищото удар. Той беше изхвърлен в основата на моста. Там, където мечът беше докоснал пипалото, имаше голямо парче пушещ метал. Израстъкът на съществото също беше пострадал. Подобно на счупена ръка, той висеше до тялото му. Анри забеляза, че мъжете, които се озовяха в близост до нараненото пипало, не биваха закачани от звяра.

— Удряйте пипалата. Те са слабото му място! — извика Анри. Стори му се, че гласът му излезе слаб, все едно писукаше пиле голишарче.

Думите му бяха чути и подети от Свен. Светлокосият здравеняк запрати брадвата си с все сила към звяра и отсече две пипала почти из основи. Морският змей изрева протяжно, от раните плисна гъста тъмна кръв.

Окуражени, мъжете продължиха да го нападат, като се целеха в израстъците му. Не всички имаха късмета на Анри и Свен. Макар и ранен, звярът беше бързоподвижен и смъртоносен. Още няколко мъже паднаха, преди пипалата, с които чудовището „гледаше“, да бъдат унищожени. Със зловещо съскане, изпълнено с болка и гняв, морският змей започна да се върти по брега.

Неколцина моряци, стискащи дълги въжета с куки, притичаха и ги метнаха към морския змей. Металните зъбци се вклиниха здраво между люспите му. По-голямата част от останалите, с изключение на стрелците и неколцина воини с копия, пуснаха оръжията си и се присъединиха към тях. Прекарвайки въжетата между колоните пред входа на съкровищницата, те започнаха да издърпват неумолимо морския змей. Той продължаваше да се мята и извива, но силите му намаляваха с всяка изминала минута. Оставящата след него следа от утъпкана земя беше подгизнала от кръв.

Щом чудовището бе притиснато до колоните, моряците грабнаха оръжията и се втурнаха към него със свирепи крясъци. Стоманата застърга по бронираното му тяло. Люспите се огънаха, отстъпили под яростната атака, зейнаха черни, грозни рани. Звярът увисна безволево, тялото му се разтърси от конвулсии.

Свен вдигна брадвата си и с един могъщ удар отсече главата на чудовището, за да сложи край на агонията му. Мъртвият морски змей притихна и се отпусна като дрипа върху въжетата.

Оцелелите се спогледаха невярващо. В очите на всички се беше загнездил въпросът „Накъде?“.

— Това съкровище май не иска да бъде намерено — каза тъжно Анри, гледайки силно намалелите си спътници.

— Не, не! — Свитият до портите брат Доминик скочи и диво размаха ръце. — Ние трябва да дадем знанието на хората, да ги просветлим!

— Ти какво мислиш, Вестителке? Да продължим ли? — прекъсна Свен брътвежите му, заставайки пред Евталия. Момичето се беше изправило невярващо пред мъртвия морски змей, в погледа му се четяха неверие и мъка.

„Той беше последният от вида си!“, отвърна тя мислено в отговор на мълчаливия укор на Анри.

— Няма причина да не го сторим — каза тя на глас, загледана в русокосия гигант. — Чудовището е мъртво и нищо не стои на пътя ни.

Анри се опита да се възпротиви. Та нали самата Евталия беше изпаднала в ужас, когато бе разбрала, че Пазителят е свързан със съкровищницата.

„Тялото беше съдът, в който се съхраняваше съзнанието на Пазителя. След като тленната обвивка е унищожена, разумът ще почне да търси подходящ приемник. Това ще му отнеме време, както и самото пробуждане. За момента Съзнанието спи, подчинено от моите умения. Нямам представа колко ще продължи това, но сме длъжни да направим опит да проникнем в Залата на познанието. Това е важно за добруването на всички хора“.

„Не разбирам. Ако Съзнанието на Пазителя спи, защо тогава ни нападна морският змей?“

„Разумът на чудовището от една страна е част от този на Пазителя и в същото време независим сам по себе си. Когато Умът на Пазителя заспа, се пробуди хищникът. Но тъй като в него бяха останали спомени и мисли от съзнанието на другото същество, с което споделяше тялото, той реши да ни нападне, за да защити съкровището, което смяташе и за свое притежание…“

Евталия млъкна и насочи вниманието си към вратите на съкровищницата. С тихо стържене, сипейки ситни люспици позеленял метал, те се отвориха.

С огромно вълнение, но предпазливо, като се придържаха в плътна група, пътешествениците влязоха в съкровищницата.