Мирослав Петров
Съкровището на Атлантис (3)

3

Звук от трополящи нозе и местене на предмети събуди Анри. Той скочи на крака и грабнал колана с оръжията си, изхвърча от каютата.

На палубата го посрещна трескава суетня. Подканян от гръмките заповеди на офицерите, екипажът на галерата бързаше да заеме местата си. Гребната команда вече беше на веслата, платната бяха вдигнати високо и се опитваха да уловят слабо подухващия вятър. От трюма се издигаха наръчи от копия, стрели и кошници, пълни с леко въоръжение — арбалети, лъкове, брадви, мечове, къси боздугани. Покрай мачтите и бордовете бяха подредени съдове с вода и пясък, жилести ръце опъваха над палубата въжени мрежи за защита от падащи отломки. Платнището на носа беше махнато и покрай него се бяха струпали четирима души. Един от тях — прехвърлил четиридесетте мъж с грижливо напомадена козя брадичка и синьо-черна коса — жестикулираше възбудено, докато нагласяше една продълговата месингова фуния.

Три кораба — една тежковъоръжена галера и две малки маневрени галеоти^[1], приближаваха сред облаци водни пръски. Развяващите се на върховете на мачтите им знамена с кървавочервен полумесец и металните отблясъци по палубите им не оставяха никакво съмнение относно произхода и намеренията им. Това бяха берберски пирати — едни от най-страшните морски разбойници, които по това време кръстосваха водите на Средиземно море.

— Денят започва просто прекрасно! — отбеляза кисело Анри, докато закопчаваше колана с оръжията си. — Не можем ли да им избягаме?

Свен поклати глава.

— „Фрея^[2]“ е бърз кораб, но й трябва вятър, за да се движи! Пък и — зъбите му се бялнаха в хищна усмивка — искам да видя в действие онази чудесия — той кимна по посока на странното приспособление в носовата част на галерата. — Теофан, готов ли е гръцкият огън?

— Да, командир! — отвърна мъжът с козята брадичка, докато се навеждаше отново над сифона, с който се изстрелваше опасната запалителна течност.

Един моряк притича, носейки голям тежък щит и боен топор с широко острие. Свен ги пое и ги удари силно един о друг.

— Хайде, вълци! — изтътна гласът му. — Да подпалим опашките на тези пършиви чакали.

Екипажът отвърна със силни възгласи. Барабанът, отмерващ темпото на гребците заби, веслата се потопиха и галерата се стрелна към неприятелските кораби. Анри се задоволи само да изхъмка и взе един лък от близката поставка.

Докато четирите кораба приближаваха един към друг, времето сякаш спря. Единствените звуци, които се чуваха, бяха плискането на вълните о дървените корпуси, отмерените удари на веслата и проскърцването на такелажа.

Тази измамна илюзия изчезна в мига, в който плавателните съдове влязоха в обсега на метателните оръжия. Големият пиратски кораб разполагаше с балисти и първи откри огън, като засипа кораба на Свен с камъни и стрели. Екипажът на „Фрея“ не закъсня да отвърне. Следващите няколко минути се водеше ожесточена престрелка. Загубите в нея не бяха големи за двете страни, но тя беше достатъчна да разпали кръвта на войните.

На палубите на галеотите забиха призивно барабани. Леките корабчета се стрелнаха като оси напред. Намеренията им бяха очевидни — искаха да се възползват от възможността, докато „Фрея“ води престрелка с тежковъоръжената галера, за да я вземат на абордаж. Но те не подозираха за изненадата, която ги очакваше.

Когато първата галеота приближи на разстояние от около петдесет разтега, Теофан задейства устройството си. От гърлото на сифона изхвърча голяма огнена струя, която улучи изключително точно носовата част на кораба. Дървото пламна мигновено. Неколцина пирати се втурнаха напред, като се опитаха да угасят пожара с вода. Вместо да изгаси пламъците обаче, тя ги накара да се разгорят още по-силно.

— Кормилото ляво на борд! Готови за Таран! — ревна Свен.

Моряците се втурнаха да изпълнят мигновено заповедите му. „Фрея“ се люшна докато изпълняваше маневрата, завивайки край десния му борд. Докато двата плавателни съда се разминаваха, Теофан задейства още веднъж страховитата си машина. Този път гръцкия огън попадна по средата на палубата и подпали главната мачта и такелажа. Много от намиращите се там пирати също бяха поразени от него, превръщайки се в живи факли. Свен се разсмя зловещо и насочи вниманието си към втората галеота. Обзет от панически ужас, екипажът й сега правеше всичко възможно, за да избяга от „Фрея“, която изведнъж от съблазнителна плячка се беше превърнала в смъртоносно бълващо огън чудовище. Но това беше невъзможно. Горящият от едната му страна кораб ограничаваше възможностите му за маневри, а от друга собствената му скорост все още беше твърде голяма.

„Фрея“ удари силно галеотата в средната й част, като натроши греблата й и отвори дълбока пробойна. Водата взе да нахлува на силни тласъци на палубата на гребците, причинявайки още по-голям хаос.

— Назад! — изкрещя Свен.

Моряците на греблата напрегнаха мишци и ги завъртяха обратно. Бавно, но уверено „Фрея“ се откъсна от повредения кораб. Преди двата съда да се разделят, неколцина пирати се опитаха да закачат борда й с куки, но стрелците ги отблъснаха. Веднага след това Теофан задейства сифона и гръцкият огън заля галеотата.

Обхванатият от пламъци, силно повреден кораб бързо започна да се пълни с вода. Но опасността за „Фрея“ не беше отминала. Тежката галера приближаваше решително, настръхнала като разгневен таралеж. Въпреки грохота на вълните и звуците, идващи откъм пламтящите кораби, Анри можеше ясно да чуе плющенето на камшиците на надзирателите, които изстискваха последната капка сила от нещастните роби, които бяха приковани към веслата.

„Фрея“ обаче беше изключително маневрен кораб, а Свен бе водил не една морска битка. След като нареди греблата да бъдат вдигнати, за да се запазят от счупване при сблъсъка, той застана лично на руля и поведе „Фрея“ право към галерата. Отстрани изглеждаше, че възнамерява да се плъзне покрай десния борд, за да изпочупи греблата й. Но броени минути преди сблъсъка, Свен завъртя рязко руля. „Фрея“ потрепери и се размина с пиратския кораб. Светлокосият здравеняк се засмя. Сякаш това чакали, моряците задърпаха скрипците и смениха ъгъла на ветрилата. Те още се обръщаха, когато Свен завъртя рязко кормилото, описвайки полукръг. По този начин „Фрея“ се озова зад пиратската галера и я удари откъм кърмата. При сблъсъка противниковият кораб буквално подскочи, а мнозина от струпаните на палубата му воини и моряци загубиха равновесие, падайки един връз друг. Преди да успеят да се опомнят от тази неочаквана атака, абордажният мостик падна и Свен се втурна напред със силни бойни викове. Екипажът му го последва като подивяла орда демони. Стрелците на противника откриха огън, но той, макар и точен, не можа да спре човешката лавина. С дива ярост мъжете на Свен пометоха челните редици на неприятеля.

Понесените загуби съвсем не обезкуражиха пиратския екипаж. Насърчавани от капитана си, пиратите застанаха рамо до рамо и образуваха плътна стена от щитове, над която стърчаха оголени остриета на копия и закривени ятагани. Като добре смазана машина те запристъпваха към мъжете на Свен в опит да ги изтласкат назад. Въпреки че по численост моряците на „Фрея“ ги превъзхождаха близо два пъти, именно те бяха в по-неизгодна позиция. Настанилите се в бойната кула на галерата пирати с лъкове сееха смърт сред редиците им, а стената от щитове удържаше въпреки свирепата им атака.

Стрелците на „Фрея“ правеха всичко възможно да елиминират противниковите лъкометци, но тази задача беше изключително трудна, заради люшкащите се силно кораби.

След като отправи няколко безуспешни изстрела, Анри захвърли лъка си.

— След мен! — извика той и се прехвърли на борда на противниковия кораб.

Неколцина от близкостоящите моряци го последваха, останалите продължиха да стрелят по неприятеля.

На палубата на галерата цареше кървав ад. Мъжете се блъскаха яростно един друг и се удряха с щитове, брадви и мечове в опит да спечелят предимство. Това не беше битка, а касапница, в която всичко зависеше от грубата сила.

Застаналият на първа линия Свен ревеше гръмогласно някаква стара нордическа песен, докато трошеше кости и разбиваше черепите на враговете. Това вдъхваше кураж на хората му и ги караше да се сражават с упоритостта на диви бикове. Само благодарение на стрелците си пиратите все още успяваха да удържат позицията си.

Тази битка трябваше да приключи колкото се може по-скоро. Затова и вместо да поведе мъжете си съм стълпотворението от хора в средата на кораба, Анри се насочи към гребната палуба. Неколцината надзиратели там бързо бяха посечени, а оковите на робите смъкнати. Освободените нещастници веднага побързаха да се включат в битката, като се нахвърлиха с части от вериги, попаднали им случайно оръжия и дори с голи ръце върху пиратите. Тяхната намеса се оказа преломен момент в битката за кораба. Въпреки че мнозина от робите паднаха, големият им брой се оказа решаващ. Редиците на враговете се пропукаха. Свен и хората му се възползваха от това и удариха здраво, пръскайки ги като пилци на всички страни. Битката се превърна в поредица от многобройни единични схватки.

Пиратите продължиха да се държат още известно време, окуражавани от капитана си. Едва след неговата смърт — причинена от една точно изстреляна стрела — оцелелите бербери сложиха оръжие.

Веднага след като пленниците бяха затворени в трюма, екипажът на „Фрея“ започна да разчиства и подготвя кораба за отплаване, подпомогнат усърдно от освободените роби. Палубата беше измита от кръвта, мъртвите — свои и чужди — след кратка молитва на морските вълни. Свен отдели неколцина опитни моряци, които да наставляват бившите роби при управлението на галерата. Едва когато всичко това беше готово, русокосият здравеняк и Анри преминаха към оглед на пленения кораб.

Плячката възлизаше на стойност около хиляда златни флорина^[3], повечето от които представляваха кюлчета сребро, прибрани грижливо в няколко обковани с желязо сандъка. Освен това в трюмовете на галерата имаше и голямо количество скъпи платове, благоуханни масла, подправки.

— Ще трябва да приберем тази красавица и товара й на сигурно място! — каза Свен, докато галеше хипнотично блестящата повърхност на сребърните кюлчета.

— Въпросът е къде? — Анри замислено потърка брадичката си. — Епископът трябва вече да е разпратил пощенски гълъби до всички близки острови с нареждане да ни задържат на всяка цена. Със сигурност ни е изкарал еретици и врагове на църквата.

— Че аз съм си такъв! — ухили се Свен — Колкото до скривалището, не се безпокой. На по-малко от ден плаване оттук има чудесно местенце. Ела да хапнем! Заради тези нахалници сутринта не можах…

— Чакай! — вдигна ръка Анри, прекъсвайки приятеля си. — Не чуваш ли някакъв звук?

Свен мигновено замръзна и плъзна ръката си към дръжката на висящия на колана му тежък боен нож. Анри също хвана кинжала си. Не беше изключено някой оцелял враг да се спотайва в сумрака между денковете с товар.

Звукът се разнесе отново. Този път беше по-ясен и силен. Сякаш някой блъскаше дървена преграда.

Анри предпазливо пристъпи към обвитото в сумрак дъно на трюма. Иззад една дълга редица от бурета, в които се съхраняваха прясна вода и зеленчуци, прозираше едва доловима ивица светлина. Тя беше залостена с тежко метално резе, заключено с тежък катинар.

Свен, който неотлъчно следваше приятеля си, пъхна острието на ножа си между раменете на катинара и натисна силно. Металът поддаде с глухо изщракване. Анри отвори рязко вратата.

Разкри се малко тясно помещение, чийто под беше покрит с меки килими и възглавници. Край стената в дъното му се беше свила дребна девойка с гарвановочерна коса и омагьосващи смарагдово зелени очи, облечена в къса ленена туника. Тя имаше благородни, класически черти. Когато човек я погледнеше, оставаше с усещането, че е застанал пред някоя от онези съвършени статуи на древногръцки богини, които украсяваха останките от светилищата на древните елини. В едната си ръка затворничката държеше счупено парче от глинена кана. Очите и блестяха решително.

Анри вдигна високо ръце с длани, обърнати навън — традиционния жест, че няма лоши намерения. Момичето въздъхна и част от напрегнатостта му изчезна. То обаче не пусна примитивното си оръжие, нито пък помръдна от мястото си. Анри пробва да я заговори — първо на латински, после на френски и италиански, но девойката не показваше по никакъв начин, че го разбира.

— В името на чука на Тор! — изръмжа загубилият търпение Свен. — Какво толкова се обясняваш…

Светлокосият здравеняк не успя да довърши. При споменаването на името на древния езически Бог момичето сякаш се събуди. То пристъпи напред и бързо започна да говори. Езикът й беше странна смесица от скандинавски диалекти, между които се провлачваха някои напевни думи, отчасти напомнящи древногръцките.

Свен зяпна с широко отворена уста.

— Разбираш ли я? — попита Анри.

— Повечето неща да, макар че този език… Както и да е, ще ти обясня по-късно. — Свен се покашля и заговори бавно на девойката. По всичко личеше, че изпитва силно притеснение.

Момичето се усмихна леко, кимайки в отговор на думите на Свен и пусна парчето глина върху дъските. Светлокосият здравеняк побърза да свали наметалото си и грижливо го сложи върху раменете й. После отстъпи назад, давайки път на девойката. Безмълвно, с царствена горда походка, тя напусна доскорошния си затвор под палубата.