Мирослав Петров
Съкровището на Атлантис (4)

4

— Е, разказвай! — подкани Анри нетърпеливо приятеля си, когато корабите потеглиха на път. Свен, който благородно беше отстъпил каютата си на девойката, сега беше на щурвала. — Какъв е този тайнствен език? И защо така внезапно се промени отношението ти към момичето. Знам, че е красива, но…

— Тя е Вестителка на Боговете.

— Какво? — Анри погледна приятеля си изумено.

— Езикът, който говори — поде Свен, зареял замислен поглед в синьото море — е много древен. Във времена, стари колкото костите на света, самите Богове живеели сред хората, защитавали ги от дремещите в недрата на земята и в дълбините на морето ужаси, напътствали ги и ги учели. Най-талантливите от човеците били отвеждани в приказния, съграден от звездни лъчи и лунен камък дворец на Боговете, където им били разкривани великите тайни на живота и Вселената.

— Когато дошло времето Боговете да оставят хората, техните ученици продължили да просветляват народите, като им предали заръките, които Безсмъртните оставили за тях в специално издигнатите светилища. Така се появило обществото на Вестителите. В продължение на много години то изпълнявало дълга си — да помага на хората и да бъде тяхната връзка с Боговете. Но човешките създания са несъвършени. Постепенно Вестителите осъзнали каква власт държат в ръцете си и се възгордели, след което започнали да я използват за лична облага. Мнозина от тях отхвърлили Боговете и разрушили поверените им светилища, а после сами се обявили приживе за такива. Повели се битки, които скоро сложили край на дните на просперитет и благоденствие. В пожарите на войната и последвалата тъмна епоха Обществото на Вестителите се сринало и се превърнало единствено в блед спомен, живеещ само в старите полузабравени саги.

— Но ти разпозна езика? Значи си го чувал и преди?

— Така е. Недалеко от селото, в което съм роден, живееше стар полусляп старец. За него казваха, че е луд, защото непрекъснато обикаляше фиордите и говореше странни безсмислици на вятъра и вълните. Но една зима се случи особено студена и баща ми го прибра във фермата ни. Оказа се, че старият човек не е толкова луд. За да се отблагодари за храната ни разказваше най-различни истории и ни учеше на различни неща. Сега като се замисля, възможно е и той да е бил Вестител на Боговете.

— Какво се случи с него?

— Изчезна сред хълмовете с пукването на пролетта. Тъй като се бяхме привързали към него, се опитахме да го намерим и върнем, но не го открихме.

„Вестителите умират в самота“, отекна в главата на Анри тих кристален глас. Заедно с това в съзнанието му изплува картина на малка крайморска пещера. В нея върху ложе от прясна папрат със затворени очи се беше изтегнал възрастен мъж с одухотворено лице. Прииждащите вълни бавно я пълнеха с вода.

Анри възкликна приглушено от изненада.

— Какво ти стана? — стрелна го с очи Свен.

— Старата рана в крака нещо се обади — усмихна се Анри. — Май ще те оставя малко.

Свен кимна и насочи вниманието си към управлението на кораба.

Анри се спусна по късата стълбичка, водеща към каютите. Щом се озова в тесния сумрачен коридор, който ги разделяше, той тръсна глава. Случилото се преди малко не беше плод на уморения му мозък или сън наяве. Беше реално, както дървената палуба под краката му. Но в такъв случай…

В коридора се разнесе изщракване на брава. Вратата на каютата на Свен се отвори и на прага и застана спасеното момиче.

— Моля… влез… Трябва да го… ворим — произнесе тя бавно, но ясно на почти съвършен латински.

Анри се подчини като хипнотизиран, обзет от силно вълнение.

— Ти говориш латински? — беше първото, което успя да каже, когато вратата се затвори зад гърба му.

— Всъщност сега го уча — отвърна момичето със звънък запленяващ смях, настанявайки се край масата. Върху нея беше положен един том от корабната библиотека на Свен. — Макар че да говоря с ума си ми е много по-лесно…

— Как го правиш? — запита Анри едновременно впечатлен и ужасен.

— Просто го мога. За мен това е същото, което е за художниците или музикантите талантът. Родила съм се с тази способност и съм обучавана да я развивам — думите на момичето ставаха все по-гладки. — Тя е моя благословия и проклятие. Мога да говоря мислено с хората, когато пожелая, да им показвам картини, но избягвам да се докосвам до дълбините на умовете им. Те са като заключени чекмеджета, в които спят ужасяващи демони. Затова и предпочитам да не отварям някои врати, освен ако не е крайно наложително — за да избягна по-голяма беда или да се защитя.

— Мисля, че разбирам — Анри се отпусна. — Но къде останаха добрите ми обноски — все още не съм се представил! — Той леко се поклони на момичето. — Казвам се Анри льо Сен, рицар по занятие и търсач на приключения по душа.

— Аз съм Евталия^[1] — отвърна кратко момичето.

— Каза, че искаш да говорим? За какво?

— За целта на плаването ви? — Евталия стана сериозна. — Съкровището на Атлантис е много повече от това, което очаквате да намерите.

— Така и предполагах. Откак съм срещнал брат Доминик, той не е спрял да ми приказва за велики открития, за просветляване на умовете на хората.

— Приятелят ти не знае това, нали?

— Да речем, че просто пропуснах да му кажа цялата истина. Надявам се единствено там да има достатъчно благороден метал, за него и морските му вълци.

— Не се безпокой за това. На острова, към който плавате, има предостатъчно количество монети и скъпоценни камъни. Но те са без значение. Както и повечето чудновати уреди и изобретения, които ще видите. Истинското съкровище се намира на повече от петстотин лакти дълбочина, в подземна крипта, огледална на главната зала. Тя е много силно охранявана. Повечето от капаните мога да отстраня с уменията си, но има и такива, за които ще ми е нужна помощ. Сподвижниците, които пътуваха с мен загинаха, когато ни нападнаха пиратите.

Анри извади меча си и коленичи пред момичето.

— Кълна се, че докато съм жив, няма да позволя на никого — било човек или демон — да те нарани! — произнесе той отривисто.

— Благодаря! — отвърна Евталия кратко. В погледа й се долавяше облекчение.

— Това знание, което е в съкровищницата — запита Анри, докато се надигаше, — какво представлява то?

— Самата аз не знам точно. Когато моят наставник ме закле да продължа мисията му с издирването на Съкровището, той ми каза следното: „То е много и малко, всичко и нищо. Може с еднаква лекота да тласне света към светлината, или да го потопи в дълбок мрак и невежество“.

— Значи заедно ще го открием — каза въодушевено Анри. — Е, какво пък — ще бъде приключение!

— Да, приключение! — Евталия се загледа в очите му и младият мъж почувства как лицето му почервенява. Извинявайки се набързо с неотложни задачи, той напусна каютата.