Мирослав Петров
Съкровището на Атлантис (7)

7

Отвъд прага имаше неголямо преддверие с форма на пресечена сфера, изпълнено с бледа светлина. Тя идваше от множество миниатюрни отвори високо в стените. Сложна система от вградени в камъка огледала я пречупваше и я насочваше към центъра на помещението. Там, върху голям блок от черен базалт, се издигаше внушителен каменен саркофаг. Четири фигури на воини без лица, държащи в ръцете си кристални жезли, изпълнени с меко синьо-златно сияние, стояха на вечна стража край него.

Къс, иззидан от червени тухли тунел свързваше преддверието със същинската съкровищница. Тя представляваше дълга широка зала, разделена на няколко по-малки помещения от стигащи до тавана каменни рафтове. Върху тях бяха подредени грижливо хиляди глинени плочки, изписани със ситното загадъчно писмо на Атлантисите и купчини пергаменти. Имаше и много маси, затрупани с книги, чертежи и модели на чудновати уреди. В най-далечния край бяха струпани някак набързо и без особен ред множество обковани с желязо дървени сандъци и ленени торби. На някои места платът се беше прокъсал и върху пода се бяха разпилели искрящи сребърни монети.

Свен надигна капака на най-близкия сандък. В него имаше изящни съдове от позлатен бронз — плата за хранене, ритуални чаши, ритони за вино.

С възторжени възгласи моряците се втурнаха напред, нетърпеливи да се докоснат до съкровището. Скъпоценни камъни, златни кюлчета, ефирни като паяжина бижута, скъпи облекла и церемониални оръжия заблестяха под светлината на факлите, пленявайки сетивата.

— За да пренесем всичко това, ще ни е необходим цял флот — каза с блеснали очи Свен и зарови пръсти в купчина светещи като кървави сълзи рубини.

Анри не отвърна. Вниманието му беше погълнато от вехта, силно омачкана книга, която стоеше някак странно самотна и не на място във вътрешността на едно сандъче, пълно с еднакви по големина, майсторски шлифовани диаманти.

По-голямата част от съдържанието на книгата се състоеше от рисунки и чертежи, които разкриваха различни части от острова и от съкровищницата. В полетата отстрани имаше набързо нахвърляни бележки и сложни непонятни за младия мъж изчисления. По всичко личеше, че това е бележникът на някой от строителите на съкровищницата. Анри вече се канеше да го захвърли, когато една страница към края привлече вниманието му. Тя показваше надлъжен разрез на съкровищницата. Под скритото помещение, където според думите на Евталия се пазеше знанието, имаше второ — продълговато и тясно, свързано с подземна кухина, в която бушуваше клокочеща лава. Изпълваше го странен механизъм, основата на който се състоеше от множество тръби и клапани. Те продължаваха по скрити тунели, отвеждайки до преддверието на съкровищницата и до странните фигури, които охраняваха саркофага. Една съвсем миниатюрна рисунка най-отдолу показваше угасналите жезли и изригналата лава.

— Свен, трябва да говорим… — викна Анри към приятеля си, но думите му се изгубиха сред веселата глъч на моряците. С блеснали очи те тичаха наоколо, тъпчеха скъпоценности в торбите си и се смееха, докато изчисляваха стойността им. Брат Доминик подскачаше като обезумял между масите и етажерките, като се спираше ту тук, ту там пред странните уреди. Недалеко от Анри в средата на голям кръг, съставен от различни астрологични и математически знаци, беше застанала Евталия.

— Тук ли е входа към Залата на познанието? — запита Анри, докато завързваше кесията си. Подобно на останалите, той не беше устоял на блясъка на съкровището, вземайки известно количество диаманти.

— Да. Но ние не можем да влезем. Ключалката я няма! — момичето посочи една част от пода, където имаше малка вдлъбнатина, основата на която се състоеше от потъмнял метал с назъбени неправилни очертания. Търкалящите се наоколо люспи ръжда и парченца скала показваха, че нещо е било насилствено изтръгнато от пода.

— Това не е направено от Атлантисите — каза Анри, след като внимателно огледа пораженията. — Този, който е махнал ключалката, не е искал да блокира входа към Залата на познанието, а да попречи тя да бъде отворена от човека, който притежава ключа за нея.

— Каква прозорливост! Браво, младежо! — разнесе се глас с остър металически тембър, придружен от тихо ръкопляскане.

Анри и останалите се обърнаха в посоката, от която бяха дошли думите.

В залата на съкровището беше влязъл висок слаб мъж, облечен в одеждите на свещенослужител от висок ранг. Той имаше властни, жестоки черти и надменно стиснати устни. Зад гърба му, предвождана от Пиер, беше застанала голяма група тежковъоръжени наемници.

Брат Доминик се сви уплашено зад гърба на Анри, а Свен и мъжете му се приготвиха за отчаяна битка. Враговете ги превишаваха два пъти по численост и повечето носеха заредени арбалети.

— Спрете, чеда божии! — вдигна ръце епископът с благ глас, в който обаче се долавяха нотките на неизказана заповед и зле прикрито лицемерие. — Нямам вражда с вас, нито пък искам нещо от тези лъскави играчки — той погледна с презрение към купчината съкровища. — Знанието е моята цел! Жак!

Един едър войник с овчо изражение излезе напред, понесъл кутия от сандалово дърво. Епископът я отвори. Вътре върху легло от червено кадифе беше поставена липсващата ключалка. По своята форма тя представляваше разлистено дърво с височина не повече от педя, направено от злато. Корените му бяха покрити с множество ситни зъбчета, които пасваха идеално на пролуките в пода. Самите листа на дървото бяха направени от стотици миниатюрни нешлифовани диаманти.

— Аз имам ключалката, а вие притежавате ключа! — продължи епископът. — Дайте ми го и ще ви оставя да си отидете с колкото богатства можете да носите.

— Защо трябва да ти вярваме? — присви подозрително очи Анри. — Повече сте от нас. Бихте могли да ни убиете и пак да вземете, каквото ви трябва?

— Така наистина би било много по-лесно, признавам си! За съжаление ако го направя, красивата дама до теб няма да ми съдейства. Ключът за Залата не е обикновена материална вещ, а нейната вътрешна енергия. За да я освободи, тя трябва да го стори по собствено желание или да има дълг към мен, който да я накара да го стори. Такъв е моралният кодекс, на който се подчинява и тя не може да го пристъпи.

„Вярно е! — Евталия погледна Анри с отчаяние. — Ако той стори добро и пощади живота ви, аз не мога да откажа да изпълня желанието му да отворя Залата. Уви, сторя ли го, това ще доведе до много злини. Около този човек витае тъмна аура, той целият е изпълнен със зло и жажда за власт.“

— Хммм! — каза Анри неопределено и пристъпи към епископа. — Виждам, че познавате добре нравите на Атлантисите, Ваше Високопреосвещенство. И ако не греша, сте били тук и преди, нали?

— Така е — усмихна се студено духовникът. — За пръв път посетих този остров преди повече от тридесет години. Доведе ме един неверник от царски род, когото бях спасил от кладата. В замяна на живота си, той ми разкри тайната съкровищница. Прекарах тук повече от месец, но въпреки всичките ми опити, не можах да стигна до залата на познанието, тъй като не разполагах с ключ. Затова и преди да напусна острова, наредих да се извади ключалката.

По-нататъшните ми проучвания на книгите и ръкописите, които бях взел оттук, ми разкриха какво представлява ключът. Започнах да издирвам потомци на Атлантисите, притежаващи описаните сили, но това се оказа изключително трудно — все едно да намериш игла в купа сено.

Все пак накрая усилията ми се увенчаха с успех, благодарение на проучванията на брат Доминик. С негова помощ попаднах на следите на младата Евталия.

— Значи онези берберски пирати, които срещнахме, са били ваши съюзници?

— Слуги по-скоро. Въпреки това бях силно обезпокоен, като открих останките от корабите им. Кой би предположил, че свитият брат Доминик разполага с такива смели и безстрашни приятели, както и че сам ще рискува да се впусне в тази авантюра. Самият аз с удоволствие бих ви приел на служба, ако не бяха непреодолимите… хм-м-м… различия, които споделяме.

— Точно така — Анри смело погледна епископа в очите. — Ние може да сме авантюристи и разбойници, но имаме своя чест. Нима очаквате да вземем златото и да оставим момичето.

— Това ли било! — Смехът на епископа стана по-силен. — След като отвори съкровищницата, Евталия повече не ми е необходима. Може да я вземете с вас. Никой няма да ви попречи да излезете. Ако не броим моряците на борда на личната ми галеота, това са всички мъже, които успях да спася от потъващия дромон. Давам Ви думата си на служител на Светата църква. Решавайте!

Анри се обърна към приятелите си.

— Не му вярвам на този поп — изръмжа Свен.

— Аз също. Но предлагам да се направим, че приемаме предложението му. Евталия, ще отвориш ли съкровищницата. Да, знам, че звучи като лудост — бързо продължи Анри, за да пресече ужасения и протест — но мисля, че открих как да се измъкнем. — Той предаде в съзнанието й образите, които беше видял върху страниците на книгата.

— Какво имаш предвид? — оживи се Свен.

— Ако оцелеем, ще ти разкажа. Но бъди готов да счупиш някоя и друга глава — погледна Анри многозначително към наемниците на епископа.

— Нямаш грижи — отвърна с блеснал поглед приятелят му. — Ръцете ме сърбят, откакто тези плъхове влязоха тук.

„Това, което си намислил, е лудост — Евталия се усмихна на Анри, — но ще направя каквото искаш.“

— Съгласни сме с предложението ви, Ваше преосвещенство! — обърна се Анри към епископа. — Но имаме едно условие. Преди Евталия да задейства ключалката, Вие и воините Ви да се оттеглите ето там — младият мъж посочи възможно най-далечната точка на съкровищницата.

— Справедливо искане! Приемам!

Духовникът щракна с пръсти и хората му като добре тренирани кучета започнаха да се оттеглят към указаната част от залата. Свен и моряците му на свой ред се придвижиха по-близо до изхода на тунела. Край кръга, бележещ входа към подземната крипта, останаха единствено Евталия и Анри, на когото овчедушният Жак беше връчил ковчежето с ключалката.

Нежно и много внимателно Евталия извади златното дръвче. Тя коленичи и грижливо го постави върху пода. Разнесе се тихо изщракване, когато механизмите се плъзнаха в оставените жлебове. Евталия прокара гальовно пръсти по листата и притвори очи. Те запулсираха с мека бяла светлина, която постепенно се усили и нарасна, за да излъчи нематериален силно увеличен образ на дървото, който заемаше целия кръг. Символите в него се размиха и бавно промениха местата си. Някъде дълбоко под земята се разнесе глухо бучене. Подът бавно започна да потъва надолу, за да оформи вито широко стълбище.

— Залата на познанието е отворена! — изкрещя екзалтирано епископът, забравил каквото и да било благоприличие. — Избийте плъховете и ми доведете момичето.

Наемниците нападнаха и пуснаха стрелите си в движение. Стрелбата им обаче беше неефективна заради лошото осветление. Само двама от моряците на „Фрея“ бяха ранени леко — един в рамото и още един в крака.

— Свен, вземи Евталия! — извика Анри, като застана между момичето и прииждащата вълна нападатели.

Девойката все още стоеше коленичила, изпаднала в нещо като транс, с ръце, сключени около златния ствол на скъпоценното дръвче. Цветовете около нея бяха станали още по-ярки и живи, въздухът беше изпълнен с оживели илюзии и тиха невидима мелодия.

Крещящ воин, въоръжен с тежък меч, замахна към Анри, за да го посече. Той бързо се отдръпна. Противникът му залитна силно напред, загубил равновесие. Анри го удари с плоската страна на меча си в тила. Воинът рухна с тих стон. Младият мъж го прескочи с грацията на хищник и се вряза в една групичка от трима наемници. Не очаквали подобен ход от негова страна, те за момент се стъписаха. Анри реагира светкавично и заби кинжала си в лицето на първия. С хъхрещ звук той залитна назад, пръстите му стиснаха гърлото в безсмислен опит да спре кръвта.

Анри нанесе удар с меча към корема на втория си противник, но той успя да парира, макар и с леко забавяне. Преди обаче да контраатакува, Анри смени позицията си, като отстъпи към едно пространство между две дълги каменни лавици. Наемниците го последваха злобно ухилени, решили, че с него е свършено.

Младият мъж обаче ненапразно беше избрал това място. Въпреки че в него не можеше да развърти както трябва меча, то осигуряваше защита по фланговете му и не позволяваше враговете да го нападат вкупом, а само един по един. Засилилите се срещу му наемници осъзнаха това едва в мига, в който се сблъскаха един с друг. Анри светкавично се нахвърли отгоре им, засипвайки ги с поредица от удари. Първият от тях рухна мигновено, посечен в гърдите и рамото. Другарят му успя да отблъсне острието на Анри. Когато обаче се опита да контраатакува, късметът му изневери. Острието на меча му се закачи в няколко от глинените плочки. Анри се възползва от открилата се възможност и с един точен удар в сърцето сложи край на схватката.

Младият мъж пристъпи отново на открито, като хвърли поглед към съкровищницата. Наемниците на епископа и моряците на „Фрея“ се бяха вкопчили в яростна битка недалеко от входа на тунела. Сред хаоса от просветваща стомана, умиращи мъже и озъбени лица, Анри зърна брат Доминик и Евталия. Възрастният монах беше хванал момичето под ръка и с някак странно клатушкаща се походка се опитваше да го изведе от превърналата се в бойно поле съкровищница. Недалеко от тях Пиер раздаваше удари като луд наляво и надясно, в опит да стигне до Евталия. Епископът не се виждаше никъде, но той в момента изобщо не интересуваше Анри.

— Хей, влечуго! Искаш ли да довършим започнато! — извика той предизвикателно.

Пиер го чу, обръщайки се към него с трескав, гладен поглед.

— Разбира се, пале! Никога не оставям неуредени сметки.

Противниците се нахвърлиха настървено един върху друг, като си разменяха яростни удари под призрачната светлина на струящите от пода лъчи. И двамата бяха забележителни фехтовачи, демонстриращи всички тънкости на уменията, които притежаваха.

Изневиделица гръмовен тътен разтърси съкровищницата. Подът се наклони силно на една страна. Мъжете изпопадаха един връз друг с крясъци. Анри залитна и се претърколи през глава, като удари гърба си в подпората на една от масите. Тя поддаде и върху него се изсипаха купища книги и уреди. Мечът излетя от ръката му.

Пиер, който беше успял да запази баланса си, понечи да намушка обезоръжения си противник. Младият мъж реагира инстинктивно и метна срещу противника си първия изпречил му се предмет — някаква прозрачна продълговата колба, пълна с гъсто лепкаво зелено желе. Тя уцели Пиер в гърдите и се строши с тихо пукане. Течността се разля по предницата на ризницата му. Металът започна да пуши, разнесе се задушаваща миризма. Една случайно попаднала върху ръката на Анри капка, остави грозно червено петно.

Усойницата отскочи назад с проклятие и трескаво започна да реже с ножа си закопчалките на ризницата. От изпаренията лицето му беше станало моравочервено, покрито с червени отоци, а очите му сълзяха.

Подът се разтърси отново, накланяйки се още повече.

„Бягайте! — звънна в ума на Анри кристалният глас на Евталия. — Залата скоро ще бъде запечатана.“

По израженията на Свен и останалите оцелели моряци Анри разбра, че те също бяха чули призива на момичето.

Той скочи на крака и се втурна към изхода. Пиер, който в този миг се освобождаваше от разпадналата се ризница, понечи да го спре, но Анри го блъсна силно с рамо в гърдите. Усойницата излетя и тупна тежко на земята. Анри го прескочи и се хвърли към тунела. Пред него беше настанало стълпотворение. Свен и още неколцина моряци се опитваха да задържат наемниците, които сега напираха като вълна, нетърпеливи да я напуснат. Вече никой не мислеше за съкровищата, а как да спаси живота си.

На Анри му се наложи да впрегне всичките си сили, за да си проправи път към изхода. Той мушкаше свирепо с кинжала, раздаваше щедро удари и сам поемаше такива. Нещо остро раздра ръкава на дрехата му и по китката му потече топла струя кръв. Вече почти на прага на тунела, го удариха зверски с щит в лявото рамо. Извика от болка, след което замахна и заби кинжала си в крещящото лице на мъжа зад щита. После се препъна, залитна, но здрави ръце го хванаха, за да го изтеглят на сигурно място.

— Отстъпваме! — ревна Свен, докато отблъскваше с могъщ замах няколко насочени срещу му остриета.

Бавно, с отмерена крачка моряците навлязоха в тунела. Неговите стени се разтърсваха от ужасяващи трусове. Най-горният слой от тухлите беше паднал, разкривайки гъста мрежа от черни стоманени шипове. Като мрежа на паяк, те бавно пълзяха към пода.

„Побързайте. Нямаме време“, разнесе се умоляващо-подканящия глас на Евталия.

Отекналия нов трус накара мъжете да забравят за всякакъв ред. Няколко големи камъка се откъртиха и премазаха под себе си един моряк и трима-четирима от втурналите се в тунела наемници.

Анри затича, колкото му държаха краката. Имаше чувството, че тунелът е безкраен. Под краката му бученето се усилваше, металните пръти над него започнаха да се спускат с ужасяваща скорост. Приятели и врагове се смесиха.

В мига, в който Анри изскочи в преддверието на съкровищницата, плочите зад него хлътнаха. Отвори се голяма черна бездна, която погълна изостаналите моряци и следващите ги по петите наемници на епископа.

Само един човек успя в последния момент да се хвърли с отчаян скок напред. Подобно на нокти на граблива птица пръстите му се сключиха около един стърчащ като зъб на праисторически звяр строшен камък.

Анри скочи напред и хвана ръката на борещия се за оцеляване мъж. Той вдигна глава, разкривайки силно подпухнало лице. Това беше Пиер Усойницата. За момент в очите му проблесна омраза. Тя обаче бързо беше заменена с надежда, когато Анри започна да го тегли. Каквито и различия да имаха, можеха да ги уредят по-късно. Сега пред него имаше човек, който се нуждаеше от помощ.

С помощта на Анри Пиер изпълзя и се просна се по корем върху тресящия се под. Младият мъж го остави и със залитане се насочи към саркофага в средата на преддверието. До една от фигурите се беше отпуснал брат Доминик с отнесен поглед и кървава пяна на уста. Стрела от арбалет, стърчаща малко над кръста му, показваше причината за състоянието му. Три от кристалните жезли в ръцете на статуите бяга угаснали. Брат Доминик беше стиснал последния. До него беше застанала Евталия, която го гледаше с огромна тъга.

— Тръгвайте! — прикани възрастният монах оцелелите. — Аз ще остана и ще довърша започнатото дело.

— Той се жертва заради мен! — изхлипа Евталия. — Стрелата беше за мен!

Анри се опита да каже нещо, но от гърлото му излезе сухо стържене. Хвана момичето за ръката и го поведе към изхода на Съкровищницата. Свен, Пиер и оцелелите моряци от „Фрея“ ги последваха.

По-нататък всичко се разви като в полусън. Анри смътно си спомняше прекосяването на моста и лудешкото тичане по обратния път към кораба. Далечният тътен, показващ, че брат Доминик е унищожил и последния жезъл, ги застигна до хълма, в който живееха странните полухора — полузверове. След него бученето се усили, от върха над издигащия се над съкровищницата хълм изхвърча висок облак пепел и сяра.

 

 

— Мътните да го вземат! Намираме се върху вулкан! — изкрещя Свен, докато прескачаше едно повалено дърво.

Думите му тласнаха като с остен уморените пътешественици напред. Те напрегнаха докрай силите си.

Първото нещо, което зърна Анри, щом излезе на плажа, беше разбитият в скалите, овъглен скелет на кораб. Напиращият в гърдите му ужасен вик прерасна във въздишка на облекчение, когато видя „Фрея“. Галерата беше хвърлила котва до изхода на залива, готова за отплаване. По корпуса й имаше следи от приключила неотдавна битка. Моряците по палубата й се оглеждаха тревожно. Щом видяха приближаващата окъсана група пътешественици, те завикаха възторжено.

 

 

— Докладвай! — изръмжа Свен на помощника си вместо поздрав, когато прехвърли перилата на „Фрея“. Очите му обхождаха поразения кораб. Той имаше непозната конструкция, над която стърчаха останките от три високи мачти, покрити с множество напречни реи.

— Тези се появиха около два часа, след като акостирахме. Дойдоха откъм морето, готови за битка. Нямахме избор, освен да заповядам абордаж. Беше страшно. Освен, че бяха повече от нас, на борда си имаха някакви гръмотевични тръби, които изстрелваха смъртоносни метални снаряди с ужасяваща сила. Те убиха много мъже и причиниха щетите, които виждате. Вече мислех, че сме свършени, когато Теофан задейства машинарията си. Изстрелът му улучи палубата на неприятелския кораб. Нещо избухна и той се превърна в кълбо от пламъци, след което се заби в онези скали.

— Добра работа! — Свен потупа помощника си. — Да се махаме оттук! Не искам да се сваря като рак!

По брега вече бяха започнали да падат парчета скали, покрити с черни сажди и вулканична пепел. Водата клокочеше, все повече риби с обърнати кореми изплуваха на повърхността.

„Фрея“ бързо напусна опасните води. Докато разтърсваният от трусовете на пробудилия се вулкан остров се смаляваше, Анри си мислеше за всичко, което беше преживял последните дни. Очите му потърсиха Свен, който уверено управляваше „Фрея“, преминаха през свилия се с отнесен поглед между двама въоръжени моряци Пиер и се спряха на сгушилата се в прегръдката му Евталия.

— Тръгваме си по-бедни, отколкото дойдохме! — приближи се приятелят чу, подмятайки една монета с лика на древен атлантски цар — единствената, която беше останала в джобовете му. — Но пък какво плаване беше, ех! Достойно за сага…

— Наистина — Анри разсеяно откачи кесията от колана си. — Вземи! Това би трябвало да покрие загубите ти!

Свен отвори кесията и изсипа част от съдържанието й върху дланта си. Диамантите заблестяха ярко като уловени звезди в мрежата на приказен магьосник.

Анри не им обърна внимание. Неговите звезди сияеха в очите на Евталия. Той се усмихна щастливо, усетил как малките пръсти на девойката се вплитат силно в неговите. Обичта й беше най-голямото и ценно съкровище, което беше спечелил по време на това вълнуващо и незабравимо плаване.