Мирослав Петров
Съкровището на Атлантис

1

Беше топла и ясна средиземноморска нощ. Подухващият откъм морето лек ветрец нежно полюляваше клоните на кипарисите, приласкавайки в опияняващата си, екзотична прегръдка могъщите бастиони на притихналата родоска крепост. Подобно на титанични, застинали във вечността исполини, нейните четвъртити кули се взираха безмълвно към потъналия в дълбок сън град. От обвитите в сумрак градини се носеше уханието на ароматни цветя и маслинови дървета, светулки танцуваха шеметно под неспирните песни на щурците. Изкачилата се високо върху небосвода пълна луна се оглеждаше като суетна жена в лъскавата повърхност на водата, флиртувайки усмихнато с искрящите звезди, обсипващи кадифената мантия на нощта. Нейните меки, бледозлатисти лъчи галеха гребените на препускащите като диви коне вълни, превръщайки късчетата морска пяна в искри от разтопено сребро. Там, където тези причудливи искри докоснеха покритите със златист пясък плажове, изригваше чудна феерия от багри. Те пленяваха сетивата и покоряваха ума, пренасяйки попадналия под въздействието им случаен зрител в един невидим свят на вълшебства и тайнства.

На един малък закътан плаж, разположен недалеко от пристанището, бяха застанали двама мъже и мълчаливо се взираха в морската шир пред тях. Първият беше възрастен духовник, с олисяло теме и протрито черно расо, пристегнато с груба конопена връв. Неговият поглед беше трескав и блуждаещ, като на човек, който е прекарал живота си сред книги. Красноречиво доказателство за последното беше преметнатата през лявото му рамо голяма кожена торба. Тя беше силно издута и от нея стърчаха краищата на няколко вехти пергаментови свитъка.

Спътникът на духовника беше пълна негова противоположност. Той беше млад мъж, прехвърлил средата на двадесетте, с ръст малко над средния, грациозен и пъргав като дива котка. Лицето му беше ведро, с благородни черти, леко гърбав нос и тънки устни, присвити в леко насмешлива усмивка. Скъпите дрехи, които носеше младият мъж, контрастираха с полюшващите се върху широкия му кожен колан меч и кама. Те бяха лишени от каквато и да било украса, но в тях добрият познавач с лекота би разпознал първокласната толедска стомана. Това бяха оръжия, които струваха няколко пъти теглото си в сребро, и които ползваха преди всичко опитните фехтовачи и бойци.

Недалеко от двамата мъже кротко муле пощипваше връхчетата на малка туфа израсла над пясъка трева. Върху дървения му самар бяха привързани два обемисти вързопа и различни части от воинско снаряжение.

— Полунощ наближава, а твоите приятели още ги няма, Анри — каза с гъгнещ глас монахът и погледна притеснено към обляната в светлини крепост, от която долиташе весела глъч и песни. — Когато епископът открие липсата на забранените книги…

— Ние вече отдавна ще сме далеч оттук. Виж там — младият мъж вдигна ръка.

Иззад скалите, ограждащи източния край на залива, се беше появила почти неразличима черна точка, сливаща се с мастиления мрак на хоризонта. Няколко минути по-късно тя нарасна и се превърна в бързоходна галера.

Корабът беше прекрасен образец на уменията на венецианските корабостроители. Изящен, с тесен продълговат корпус, той можеше да гази плитко и да развива скорост между 8 и 10 възела. Имаше общо 48 гребла, разположени над палубата и оградени с висок парапет с навес, по който бяха накачени щитове. Галерата имаше две високи и гъвкави мачти, оборудвани с големи триъгълни арабски платна. Обичайната за повечето кораби от този тип кула за стрелци отсъстваше, но за сметка на това в предната част имаше някакво странно приспособление, загънато грижливо с намаслени платнища. Таранът й беше високо над водата, дълъг и тесен, наподобяващ много шип на скорпион. Изящна фигура на жена с позлатени коси украсяваше носа й.

Свил платната, корабът напредваше почти без звук, използвайки само веслата си. С изключение на няколко малки затъмнени фенера на кърмата и носа, всички останали светлини по палубата му бяха угасени. Всичко това оставаше впечатление у двамата зрители на брега, че галерата се управлява от безтелесни духове, а не от хора.

Плавателният съд вече почти беше навлязъл сред спокойните води на залива, когато отекна конски тропот. Иззад близкия завой на водещия към плажа малък черен път се появиха половин дузина тежковъоръжени конници. Те не носеха отличителни белези, но Анри не се съмняваше кой ги праща.

— Бягай към скалите! — извика той на вцепенения от ужас монах, докато сваляше окачения на гърба на мулето щит. После, за да придаде тежест на думите си, го удари не особено нежно в гърба.

Доминик залитна от удара, но се подчини. Старият монах напрегна всичките си сили и хукна към онази част от брега, където плажната ивица преминаваше в ронлив сипей. По него кон не можеше да се изкачи, а няколко търкулнати надолу камъка с лекота можеха да попречат на преследвачите му, докато дойдеше помощ от кораба.

Анри извика предизвикателно към наближаващите войници и на свой ред се затича към отстоящата на няколко разкрача малка смесена горичка. Единственият му шанс да остане жив беше да накара противниците му да приемат неговия начин на бой.

Водачът на конниците извика нещо приглушено, посочвайки с окачения на китката си къс боен чук към стария духовник. Двама от тях продължиха след него, а останалите завиха към Анри. Той се усмихна предизвикателно, навлизайки още по-навътре в горичката. Тук беше много по-тъмно, отколкото на плажа. Като се изключи някой случайно проникнал лунен лъч, единственият източник на светлина бяха светулките и фосфоресциращия мъх по стволовете на дърветата.

Докато си проправяше път все по-напред, Анри не спираше да следи с периферното си зрение преследвачите си. След като обикаляха в продължения на няколко минути напред-назад, опитвайки се безуспешно да накарат животните си да го последват, те бяха принудени да се спешат. Воините се разпръснаха в широка дъга и нагазиха в гъсталака.

Анри подхвърли камъче към намиращия се най-близо до него. Той допусна грешката да обърне глава по посока на звука и това коства живота му. Младият мъж връхлетя отгоре му, нанасяйки точен удар с меча си във врата му. Мъжът издаде глух звук и се сгромоляса мъртъв. Анри светкавично се хвърли към следващия противник. Въпреки че атаката му беше изненадваща, опитният воин срещу него успя да реагира и пресрещна меча му със своя. Анри веднага замахна отдолу нагоре с щита си, като успя да го удари в брадичката. Противникът му залитна зашеметен. Анри се възползва от открилата се благоприятна възможност и го намушка в гърдите. Толедската стомана премина с лекота през плетената ризница и дрехите под нея, забивайки се в сърцето.

Яростно ръмжене предупреди Анри за задаващата се нова заплаха. Към него като разгневена мечка пристъпваше широкоплещест брадат воин, въоръжен с тежка брадва и щит. Той замахна със сумтене, като се целеше в главата на Анри. Младият мъж успя да вдигне навреме щита си и отблъсна целящия да разцепи черепа му удар. Той обаче беше толкова силен, че го накара да падне по гръб и да изпусне меча. Противникът му се ухили тържествуващо. Явно вече се виждаше победител и броеше монетите, които епископът му беше обещал. Анри му отвърна с вълча усмивка и освободи ръката си от каишките на щита, а после го метна към коленете на брадатия воин. Той реагира инстинктивно, сваляйки собствения си щит. Но това беше напълно достатъчно за Анри. Той вече беше извадил един от скритите в ботушите му метателни ножове. Тясното, добре балансирано острие проблесна като падаща звезда и се заби в гърлото на брадатия воин. Той успя само да го изгледа тъпо и рухна по очи.

Силно ръкопляскане накара Анри да се обърне. На около десетина разкрача от него беше застанал водачът на наемниците. В погледа му се четеше смесица от възхищение и интерес.

— Притежаваш забележителни таланти, младежо! — произнесе той с леко хриптящ глас. — Ще бъде жалко да те убия.

— Наистина каква трагедия — отвърна саркастично Анри, докато вдигаше меча си и освобождаваше камата от ножницата си. — Нима епископът не те прати с тази цел?

— Епископът иска само онзи чернокнижник и документите, които носи. Не каза нищо за теб. А аз, както се видя току-що, ще имам нужда от нови бойци. Човек като теб би стигнал далеч.

— Не се сприятелявам с убийци, Пиер!

— Обиждаш ме, Анри! — очите на мъжа се присвиха. Той завъртя леко бойния си чук, докато пристъпваше с пружинираща походка напред. Стъклените му, почти перленосиви очи бяха вперени хипнотично в лицето на Анри. Приличаше на змия, която всеки момент се готви да се нахвърли върху жертвата си.

Анри остана на мястото си, почти неподвижен, с леко присвити колене, като следеше внимателно действията на противника си. Пиер Усойницата беше един от най-опасните наемници, които човек можеше да срещне по бреговете на Средиземно море. За него се разказваха многобройни истории — коя от коя по-страховити и невероятни. Според едни от тях, той бил син на вещица, според други бил обучаван на забранени изкуства от неверници в светите Земи. Всички истории обаче бяха единодушни за едно — Пиер беше изключителен майстор в боя с две оръжия. Това, което го правеше още по-опасен беше, че за разлика от повечето фехтовачи не използваше традиционния меч, а месер^[1]. Касапският нож, макар и почти наполовина по-къс, имаше широко тежко острие и в ръцете на човек, умеещ да си служи с него, се превръщаше в смъртоносно оръжие — еднакво ефективно както в мелета, така и в двубои.

Щом скъси наполовина разстоянието, Пиер се усмихна и като изстрелян от пружина се хвърли напред, като извади в движение месера от провесената на гърба му ножница. При приземяването оръжието описа плавна дъга и се стрелна към ребрата на Анри. Младият мъж парира с камата и на свой ред контраатакува. Усойницата отби атаката му с чука си и се опита го изрита с крак в слабините. Но Анри не му даде тази възможност. Докато оръжията на двамата противници все още бяха вплетени в мъртва хватка, Анри се изви настрани, опитвайки се в същото време с меча си да изтръгне бойния чук на противника си. Пиер предугади замисъла и в отговор пусна дръжката на чука, като го остави да увисне на закачения за китката му кожен ремък. Усилието, което беше вложил в атаката си Анри, го накара да загуби баланс и да залитне леко напред. Пиер бързо отскочи и нанесе с месера си мушкащ удар към корема на младия мъж. Целта не беше толкова да го убие, колкото да отвлече за миг вниманието му. В мига, в който Анри парира острието на оръжието му, Пиер направи ловък финт и вдигна чука си в опит да го удари отстрани на главата. Анри светкавично приклекна. Металната глава на чука просвири над него и се стовари върху ствола на близкото дърво. Във въздуха се разхвърчаха късчета кора. Анри замахна с камата си, забивайки я в долната част на бедрото на Пиер. Раната не беше дълбока, но ужилването от хладната стомана накара Усойницата да се оттегли две-три крачки назад. За миг зъбите му се бялнаха в хищна усмивка, след което той се нахвърли с дива ярост върху Анри. Въпреки че очакваше атаката му, младият мъж не беше подготвен за това, което последва. Пиер се движеше много бързо и го засипа с поредица от удари, използвайки най-различни комбинации от фехтовални техники и мръсни номера. Усойницата се движеше така, че Анри да не може да използва ефективно меча си. Не след дълго младият мъж беше принуден просто да се защитава, докато отчаяно търсеше възможност за контраатака.

Анри тъкмо беше отбил поредния удар на месера с меча си, когато Пиер изведнъж пусна оръжието и отстъпи назад. Загубил равновесие, Анри залитна напред. Усойницата се възползва от това и нанесе бърз удар в слепоочието му. Защитеният от метална ръкавица юмрук го зашемети, причинявайки леки разкъсвания на кожата. Пред очите на Анри затанцуваха тъмни кръгове. Той изохка и се строполи по гръб. Пиер се отпусна отгоре му, като затисна тялото му с колене и вдигна бойния си чук, за да го довърши. Но смъртоносният удар така и не беше нанесен. Измежду дърветата се разнесе остро свистене и една къса стрела от арбалет се заби в рамото му. Пиер изрева от болка и пусна оръжието, след което отправи злобен поглед към появилите се между дърветата мъже с факли и оръжия.

— Ще се срещнем отново, момче! — изсъска Пиер и ниско приведен, с дълги скокове се затича към дърветата, край които бяха привързани конете. Няколко стрели профучаха след него, но не го уцелиха. Пиер се метна на първото попаднало му животно и препусна към крепостта.

2

— Вино?

Анри махна отрицателно с ръка и посегна към кристалната гарафа с вода.

— Ще се въздържа засега. След удара, който получих, имам чувството, че съм пил и препил.

Настанилият се срещу него едър светлокос мъж се засмя гръмко, докато пълнеше златния си бокал с рубинена течност.

— Винаги съм казвал, че си късметлия! Ако не бях уцелил, сега щях да пия с духа ти. Кажи ми, Анри, защо ме повика? Ако мога да съдя от това, на което станах свидетел, работата е наистина сериозна, щом епископът е изпратил онова куче Пиер.

— Преди да отговаря, кажи ми доколко екипажът ти е склонен да рискува?

— Колкото трябва, стига да им се плаща достатъчно.

— Значи няма да имат нищо против за едно плаване до Стълбовете на Херкулес^[2]?

Свен за малко щеше да се задави с виното си.

— Анри, да не си полудял!? Няма да вкарам кораба си в онези води. Там е пълно с опасности — пирати, подводни скали, смъртоносни течения. Само безумец би предприел подобно плаване.

— Или капитан, който има карта — Анри извади изпод туниката си малък пакет и го хвърли небрежно върху масата.

Свен трескаво го разтвори. От него изпадна голям пожълтял лист хартия, върху който беше начертана подробна карта на Средиземно море. Повечето от надписите върху нея бяха на латински, но имаше и няколко на непознат език. Макар буквите му много да припичаха на старогръцки, между символите се срещаха и странни йероглифи, напомнящи арабските. Особено внимание беше отделено на непознатите и считани за опасни води около Херкулесовите стълбове. Няколко по-плътни начупени линии отбелязваха коварни рифове и гибелни подводни течения.

— Хиляди морски чудовища! — изруга Свен и буквално заби нос в омачканата хартия. — Ако нарисуваното тук е истина, тази карта е безценна. Как попадна у теб?

— Аз му я дадох!

На прага на каютата беше застанал брат Доминик. Монахът носеше своята неизменна торба, а лицето му бе пребледняло. Явно клатушкането на кораба не му понасяше.

Анри побърза да помогне на възрастния мъж да се настани край масата.

— Картата, която виждате тук — започна Доминик, — е копие на много по-стар документ, който е част от архивите на Светия престол. — Направих го преди повече от тридесет години, когато се захванах с моето проучване. Всъщност в началото нямах и представа за какво става дума. Просто ме привлече странната писменост. Тя не беше нито египетско писмо, нито езикът на Омир и Херодот, който аз смея да твърдя, че познавам много добре.

— С течение на времето, колкото повече се занимавах с това, толкова по-ясно разбирах, че става дума за коренно различен език и писменост, както и култура. Това беше езикът на древните атланти — загадъчната раса, чиято земя изчезнала под водите на океана, заради гордостта им и желанието да бъдат равни на боговете. Силно развълнуван и горящ от желание да науча повече за тях, започнах още по-усърдно да се ровя в прашните книги и свитъци, като събирах бавно, но полека късчетата информация. Ала след близо две десетилетия усърден труд единственото, с което разполагах, бяха няколко страници, в които се говореше за величието на атлантите — и тази стара карта.

— Бях готов да се откажа от проучването, когато бях посетен от пратеник на родоския епископ. Той беше чул за моите изследвания и ме канеше в своята резиденция, за да ми покаже своята колекция от антични предмети. Тя се оказа наистина впечатляваща и съдържаше много артефакти от Атлантида, включително и няколко каменни плочи. Бях толкова щастлив, че се чувствах като попаднал в рая, да ме прости Господ за богохулството. Епископът ми предложи да остана при него, за да довърша своя труд. Тъй като бях обсебен от проучванията си, приех без да се замисля, че подобна щедрост е подозрителна.

— В следващите години, докато работех над древните текстове, имах възможност да опозная епископа и да прозра истинските му цели. Той беше обсебен единствено от мисълта за собственото си величие и желанието да се сдобие с оставеното от атлантите съкровище…

— Съкровище? — повтори Свен с блеснали очи. — И то се намира някъде около Херкулесовите стълбове?

— Точно така! — закима усърдно монахът — Върху едно парче от оцеляла глинена плоча беше написано следното:

„… И когато дойде бедствието, царят нареди да натоварят всичко, що бе ценно на кораби и да го занесат в Хранилището, що се намира отвъд Каменните зъби“.

— Няма никакво съмнение… Каменните зъби са Херкулесовите стълбове. Но къде е съкровищницата? На брега или на някой остров?

— Това ще разберем, като стигнем тук — Доминик посочи една малка червена точка край бреговете на Алжир. — Според звездните карти, с които разполагам и някои други текстове, там в първия ден на октомври се появява пътепоказателят, който ще ни отведе до Съкровищницата на Атлантите. — Старият мъж уморено се отпусна в стола си, като с това показа, че за него разговорът е приключил.

— Е, какво ще кажеш, Свен? — взе отново думата Анри. — Ще се впуснеш ли в това приключение с нас?

— Иска ли питане! Бих го направил дори само за да се убедя, че картата е истинска. Но екипажът ще има нужда от нещо повече.

— Щом намерим съкровището, могат да вземат достатъчно от него. Доколкото разбрах, ще е нужен повече от един кораб, за да се пренесат богатствата на атлантите. Прав ли съм, отче?

Доминик закима усърдно с глава.

— Тогава всичко е наред. Ще поговоря с екипажа. А вие си починете. Чака ни дълго плаване.

3

Звук от трополящи нозе и местене на предмети събуди Анри. Той скочи на крака и грабнал колана с оръжията си, изхвърча от каютата.

На палубата го посрещна трескава суетня. Подканян от гръмките заповеди на офицерите, екипажът на галерата бързаше да заеме местата си. Гребната команда вече беше на веслата, платната бяха вдигнати високо и се опитваха да уловят слабо подухващия вятър. От трюма се издигаха наръчи от копия, стрели и кошници, пълни с леко въоръжение — арбалети, лъкове, брадви, мечове, къси боздугани. Покрай мачтите и бордовете бяха подредени съдове с вода и пясък, жилести ръце опъваха над палубата въжени мрежи за защита от падащи отломки. Платнището на носа беше махнато и покрай него се бяха струпали четирима души. Един от тях — прехвърлил четиридесетте мъж с грижливо напомадена козя брадичка и синьо-черна коса — жестикулираше възбудено, докато нагласяше една продълговата месингова фуния.

Три кораба — една тежковъоръжена галера и две малки маневрени галеоти^[3], приближаваха сред облаци водни пръски. Развяващите се на върховете на мачтите им знамена с кървавочервен полумесец и металните отблясъци по палубите им не оставяха никакво съмнение относно произхода и намеренията им. Това бяха берберски пирати — едни от най-страшните морски разбойници, които по това време кръстосваха водите на Средиземно море.

— Денят започва просто прекрасно! — отбеляза кисело Анри, докато закопчаваше колана с оръжията си. — Не можем ли да им избягаме?

Свен поклати глава.

— „Фрея^[4]“ е бърз кораб, но й трябва вятър, за да се движи! Пък и — зъбите му се бялнаха в хищна усмивка — искам да видя в действие онази чудесия — той кимна по посока на странното приспособление в носовата част на галерата. — Теофан, готов ли е гръцкият огън?

— Да, командир! — отвърна мъжът с козята брадичка, докато се навеждаше отново над сифона, с който се изстрелваше опасната запалителна течност.

Един моряк притича, носейки голям тежък щит и боен топор с широко острие. Свен ги пое и ги удари силно един о друг.

— Хайде, вълци! — изтътна гласът му. — Да подпалим опашките на тези пършиви чакали.

Екипажът отвърна със силни възгласи. Барабанът, отмерващ темпото на гребците заби, веслата се потопиха и галерата се стрелна към неприятелските кораби. Анри се задоволи само да изхъмка и взе един лък от близката поставка.

Докато четирите кораба приближаваха един към друг, времето сякаш спря. Единствените звуци, които се чуваха, бяха плискането на вълните о дървените корпуси, отмерените удари на веслата и проскърцването на такелажа.

Тази измамна илюзия изчезна в мига, в който плавателните съдове влязоха в обсега на метателните оръжия. Големият пиратски кораб разполагаше с балисти и първи откри огън, като засипа кораба на Свен с камъни и стрели. Екипажът на „Фрея“ не закъсня да отвърне. Следващите няколко минути се водеше ожесточена престрелка. Загубите в нея не бяха големи за двете страни, но тя беше достатъчна да разпали кръвта на войните.

На палубите на галеотите забиха призивно барабани. Леките корабчета се стрелнаха като оси напред. Намеренията им бяха очевидни — искаха да се възползват от възможността, докато „Фрея“ води престрелка с тежковъоръжената галера, за да я вземат на абордаж. Но те не подозираха за изненадата, която ги очакваше.

Когато първата галеота приближи на разстояние от около петдесет разтега, Теофан задейства устройството си. От гърлото на сифона изхвърча голяма огнена струя, която улучи изключително точно носовата част на кораба. Дървото пламна мигновено. Неколцина пирати се втурнаха напред, като се опитаха да угасят пожара с вода. Вместо да изгаси пламъците обаче, тя ги накара да се разгорят още по-силно.

— Кормилото ляво на борд! Готови за Таран! — ревна Свен.

Моряците се втурнаха да изпълнят мигновено заповедите му. „Фрея“ се люшна докато изпълняваше маневрата, завивайки край десния му борд. Докато двата плавателни съда се разминаваха, Теофан задейства още веднъж страховитата си машина. Този път гръцкия огън попадна по средата на палубата и подпали главната мачта и такелажа. Много от намиращите се там пирати също бяха поразени от него, превръщайки се в живи факли. Свен се разсмя зловещо и насочи вниманието си към втората галеота. Обзет от панически ужас, екипажът й сега правеше всичко възможно, за да избяга от „Фрея“, която изведнъж от съблазнителна плячка се беше превърнала в смъртоносно бълващо огън чудовище. Но това беше невъзможно. Горящият от едната му страна кораб ограничаваше възможностите му за маневри, а от друга собствената му скорост все още беше твърде голяма.

„Фрея“ удари силно галеотата в средната й част, като натроши греблата й и отвори дълбока пробойна. Водата взе да нахлува на силни тласъци на палубата на гребците, причинявайки още по-голям хаос.

— Назад! — изкрещя Свен.

Моряците на греблата напрегнаха мишци и ги завъртяха обратно. Бавно, но уверено „Фрея“ се откъсна от повредения кораб. Преди двата съда да се разделят, неколцина пирати се опитаха да закачат борда й с куки, но стрелците ги отблъснаха. Веднага след това Теофан задейства сифона и гръцкият огън заля галеотата.

Обхванатият от пламъци, силно повреден кораб бързо започна да се пълни с вода. Но опасността за „Фрея“ не беше отминала. Тежката галера приближаваше решително, настръхнала като разгневен таралеж. Въпреки грохота на вълните и звуците, идващи откъм пламтящите кораби, Анри можеше ясно да чуе плющенето на камшиците на надзирателите, които изстискваха последната капка сила от нещастните роби, които бяха приковани към веслата.

„Фрея“ обаче беше изключително маневрен кораб, а Свен бе водил не една морска битка. След като нареди греблата да бъдат вдигнати, за да се запазят от счупване при сблъсъка, той застана лично на руля и поведе „Фрея“ право към галерата. Отстрани изглеждаше, че възнамерява да се плъзне покрай десния борд, за да изпочупи греблата й. Но броени минути преди сблъсъка, Свен завъртя рязко руля. „Фрея“ потрепери и се размина с пиратския кораб. Светлокосият здравеняк се засмя. Сякаш това чакали, моряците задърпаха скрипците и смениха ъгъла на ветрилата. Те още се обръщаха, когато Свен завъртя рязко кормилото, описвайки полукръг. По този начин „Фрея“ се озова зад пиратската галера и я удари откъм кърмата. При сблъсъка противниковият кораб буквално подскочи, а мнозина от струпаните на палубата му воини и моряци загубиха равновесие, падайки един връз друг. Преди да успеят да се опомнят от тази неочаквана атака, абордажният мостик падна и Свен се втурна напред със силни бойни викове. Екипажът му го последва като подивяла орда демони. Стрелците на противника откриха огън, но той, макар и точен, не можа да спре човешката лавина. С дива ярост мъжете на Свен пометоха челните редици на неприятеля.

Понесените загуби съвсем не обезкуражиха пиратския екипаж. Насърчавани от капитана си, пиратите застанаха рамо до рамо и образуваха плътна стена от щитове, над която стърчаха оголени остриета на копия и закривени ятагани. Като добре смазана машина те запристъпваха към мъжете на Свен в опит да ги изтласкат назад. Въпреки че по численост моряците на „Фрея“ ги превъзхождаха близо два пъти, именно те бяха в по-неизгодна позиция. Настанилите се в бойната кула на галерата пирати с лъкове сееха смърт сред редиците им, а стената от щитове удържаше въпреки свирепата им атака.

Стрелците на „Фрея“ правеха всичко възможно да елиминират противниковите лъкометци, но тази задача беше изключително трудна, заради люшкащите се силно кораби.

След като отправи няколко безуспешни изстрела, Анри захвърли лъка си.

— След мен! — извика той и се прехвърли на борда на противниковия кораб.

Неколцина от близкостоящите моряци го последваха, останалите продължиха да стрелят по неприятеля.

На палубата на галерата цареше кървав ад. Мъжете се блъскаха яростно един друг и се удряха с щитове, брадви и мечове в опит да спечелят предимство. Това не беше битка, а касапница, в която всичко зависеше от грубата сила.

Застаналият на първа линия Свен ревеше гръмогласно някаква стара нордическа песен, докато трошеше кости и разбиваше черепите на враговете. Това вдъхваше кураж на хората му и ги караше да се сражават с упоритостта на диви бикове. Само благодарение на стрелците си пиратите все още успяваха да удържат позицията си.

Тази битка трябваше да приключи колкото се може по-скоро. Затова и вместо да поведе мъжете си съм стълпотворението от хора в средата на кораба, Анри се насочи към гребната палуба. Неколцината надзиратели там бързо бяха посечени, а оковите на робите смъкнати. Освободените нещастници веднага побързаха да се включат в битката, като се нахвърлиха с части от вериги, попаднали им случайно оръжия и дори с голи ръце върху пиратите. Тяхната намеса се оказа преломен момент в битката за кораба. Въпреки че мнозина от робите паднаха, големият им брой се оказа решаващ. Редиците на враговете се пропукаха. Свен и хората му се възползваха от това и удариха здраво, пръскайки ги като пилци на всички страни. Битката се превърна в поредица от многобройни единични схватки.

Пиратите продължиха да се държат още известно време, окуражавани от капитана си. Едва след неговата смърт — причинена от една точно изстреляна стрела — оцелелите бербери сложиха оръжие.

 

 

Веднага след като пленниците бяха затворени в трюма, екипажът на „Фрея“ започна да разчиства и подготвя кораба за отплаване, подпомогнат усърдно от освободените роби. Палубата беше измита от кръвта, мъртвите — свои и чужди — след кратка молитва на морските вълни. Свен отдели неколцина опитни моряци, които да наставляват бившите роби при управлението на галерата. Едва когато всичко това беше готово, русокосият здравеняк и Анри преминаха към оглед на пленения кораб.

Плячката възлизаше на стойност около хиляда златни флорина^[5], повечето от които представляваха кюлчета сребро, прибрани грижливо в няколко обковани с желязо сандъка. Освен това в трюмовете на галерата имаше и голямо количество скъпи платове, благоуханни масла, подправки.

— Ще трябва да приберем тази красавица и товара й на сигурно място! — каза Свен, докато галеше хипнотично блестящата повърхност на сребърните кюлчета.

— Въпросът е къде? — Анри замислено потърка брадичката си. — Епископът трябва вече да е разпратил пощенски гълъби до всички близки острови с нареждане да ни задържат на всяка цена. Със сигурност ни е изкарал еретици и врагове на църквата.

— Че аз съм си такъв! — ухили се Свен — Колкото до скривалището, не се безпокой. На по-малко от ден плаване оттук има чудесно местенце. Ела да хапнем! Заради тези нахалници сутринта не можах…

— Чакай! — вдигна ръка Анри, прекъсвайки приятеля си. — Не чуваш ли някакъв звук?

Свен мигновено замръзна и плъзна ръката си към дръжката на висящия на колана му тежък боен нож. Анри също хвана кинжала си. Не беше изключено някой оцелял враг да се спотайва в сумрака между денковете с товар.

Звукът се разнесе отново. Този път беше по-ясен и силен. Сякаш някой блъскаше дървена преграда.

Анри предпазливо пристъпи към обвитото в сумрак дъно на трюма. Иззад една дълга редица от бурета, в които се съхраняваха прясна вода и зеленчуци, прозираше едва доловима ивица светлина. Тя беше залостена с тежко метално резе, заключено с тежък катинар.

Свен, който неотлъчно следваше приятеля си, пъхна острието на ножа си между раменете на катинара и натисна силно. Металът поддаде с глухо изщракване. Анри отвори рязко вратата.

Разкри се малко тясно помещение, чийто под беше покрит с меки килими и възглавници. Край стената в дъното му се беше свила дребна девойка с гарвановочерна коса и омагьосващи смарагдово зелени очи, облечена в къса ленена туника. Тя имаше благородни, класически черти. Когато човек я погледнеше, оставаше с усещането, че е застанал пред някоя от онези съвършени статуи на древногръцки богини, които украсяваха останките от светилищата на древните елини. В едната си ръка затворничката държеше счупено парче от глинена кана. Очите и блестяха решително.

Анри вдигна високо ръце с длани, обърнати навън — традиционния жест, че няма лоши намерения. Момичето въздъхна и част от напрегнатостта му изчезна. То обаче не пусна примитивното си оръжие, нито пък помръдна от мястото си. Анри пробва да я заговори — първо на латински, после на френски и италиански, но девойката не показваше по никакъв начин, че го разбира.

— В името на чука на Тор! — изръмжа загубилият търпение Свен. — Какво толкова се обясняваш…

Светлокосият здравеняк не успя да довърши. При споменаването на името на древния езически Бог момичето сякаш се събуди. То пристъпи напред и бързо започна да говори. Езикът й беше странна смесица от скандинавски диалекти, между които се провлачваха някои напевни думи, отчасти напомнящи древногръцките.

Свен зяпна с широко отворена уста.

— Разбираш ли я? — попита Анри.

— Повечето неща да, макар че този език… Както и да е, ще ти обясня по-късно. — Свен се покашля и заговори бавно на девойката. По всичко личеше, че изпитва силно притеснение.

Момичето се усмихна леко, кимайки в отговор на думите на Свен и пусна парчето глина върху дъските. Светлокосият здравеняк побърза да свали наметалото си и грижливо го сложи върху раменете й. После отстъпи назад, давайки път на девойката. Безмълвно, с царствена горда походка, тя напусна доскорошния си затвор под палубата.

4

— Е, разказвай! — подкани Анри нетърпеливо приятеля си, когато корабите потеглиха на път. Свен, който благородно беше отстъпил каютата си на девойката, сега беше на щурвала. — Какъв е този тайнствен език? И защо така внезапно се промени отношението ти към момичето. Знам, че е красива, но…

— Тя е Вестителка на Боговете.

— Какво? — Анри погледна приятеля си изумено.

— Езикът, който говори — поде Свен, зареял замислен поглед в синьото море — е много древен. Във времена, стари колкото костите на света, самите Богове живеели сред хората, защитавали ги от дремещите в недрата на земята и в дълбините на морето ужаси, напътствали ги и ги учели. Най-талантливите от човеците били отвеждани в приказния, съграден от звездни лъчи и лунен камък дворец на Боговете, където им били разкривани великите тайни на живота и Вселената.

— Когато дошло времето Боговете да оставят хората, техните ученици продължили да просветляват народите, като им предали заръките, които Безсмъртните оставили за тях в специално издигнатите светилища. Така се появило обществото на Вестителите. В продължение на много години то изпълнявало дълга си — да помага на хората и да бъде тяхната връзка с Боговете. Но човешките създания са несъвършени. Постепенно Вестителите осъзнали каква власт държат в ръцете си и се възгордели, след което започнали да я използват за лична облага. Мнозина от тях отхвърлили Боговете и разрушили поверените им светилища, а после сами се обявили приживе за такива. Повели се битки, които скоро сложили край на дните на просперитет и благоденствие. В пожарите на войната и последвалата тъмна епоха Обществото на Вестителите се сринало и се превърнало единствено в блед спомен, живеещ само в старите полузабравени саги.

— Но ти разпозна езика? Значи си го чувал и преди?

— Така е. Недалеко от селото, в което съм роден, живееше стар полусляп старец. За него казваха, че е луд, защото непрекъснато обикаляше фиордите и говореше странни безсмислици на вятъра и вълните. Но една зима се случи особено студена и баща ми го прибра във фермата ни. Оказа се, че старият човек не е толкова луд. За да се отблагодари за храната ни разказваше най-различни истории и ни учеше на различни неща. Сега като се замисля, възможно е и той да е бил Вестител на Боговете.

— Какво се случи с него?

— Изчезна сред хълмовете с пукването на пролетта. Тъй като се бяхме привързали към него, се опитахме да го намерим и върнем, но не го открихме.

„Вестителите умират в самота“, отекна в главата на Анри тих кристален глас. Заедно с това в съзнанието му изплува картина на малка крайморска пещера. В нея върху ложе от прясна папрат със затворени очи се беше изтегнал възрастен мъж с одухотворено лице. Прииждащите вълни бавно я пълнеха с вода.

Анри възкликна приглушено от изненада.

— Какво ти стана? — стрелна го с очи Свен.

— Старата рана в крака нещо се обади — усмихна се Анри. — Май ще те оставя малко.

Свен кимна и насочи вниманието си към управлението на кораба.

Анри се спусна по късата стълбичка, водеща към каютите. Щом се озова в тесния сумрачен коридор, който ги разделяше, той тръсна глава. Случилото се преди малко не беше плод на уморения му мозък или сън наяве. Беше реално, както дървената палуба под краката му. Но в такъв случай…

В коридора се разнесе изщракване на брава. Вратата на каютата на Свен се отвори и на прага и застана спасеното момиче.

— Моля… влез… Трябва да го… ворим — произнесе тя бавно, но ясно на почти съвършен латински.

Анри се подчини като хипнотизиран, обзет от силно вълнение.

— Ти говориш латински? — беше първото, което успя да каже, когато вратата се затвори зад гърба му.

— Всъщност сега го уча — отвърна момичето със звънък запленяващ смях, настанявайки се край масата. Върху нея беше положен един том от корабната библиотека на Свен. — Макар че да говоря с ума си ми е много по-лесно…

— Как го правиш? — запита Анри едновременно впечатлен и ужасен.

— Просто го мога. За мен това е същото, което е за художниците или музикантите талантът. Родила съм се с тази способност и съм обучавана да я развивам — думите на момичето ставаха все по-гладки. — Тя е моя благословия и проклятие. Мога да говоря мислено с хората, когато пожелая, да им показвам картини, но избягвам да се докосвам до дълбините на умовете им. Те са като заключени чекмеджета, в които спят ужасяващи демони. Затова и предпочитам да не отварям някои врати, освен ако не е крайно наложително — за да избягна по-голяма беда или да се защитя.

— Мисля, че разбирам — Анри се отпусна. — Но къде останаха добрите ми обноски — все още не съм се представил! — Той леко се поклони на момичето. — Казвам се Анри льо Сен, рицар по занятие и търсач на приключения по душа.

— Аз съм Евталия^[6] — отвърна кратко момичето.

— Каза, че искаш да говорим? За какво?

— За целта на плаването ви? — Евталия стана сериозна. — Съкровището на Атлантис е много повече от това, което очаквате да намерите.

— Така и предполагах. Откак съм срещнал брат Доминик, той не е спрял да ми приказва за велики открития, за просветляване на умовете на хората.

— Приятелят ти не знае това, нали?

— Да речем, че просто пропуснах да му кажа цялата истина. Надявам се единствено там да има достатъчно благороден метал, за него и морските му вълци.

— Не се безпокой за това. На острова, към който плавате, има предостатъчно количество монети и скъпоценни камъни. Но те са без значение. Както и повечето чудновати уреди и изобретения, които ще видите. Истинското съкровище се намира на повече от петстотин лакти дълбочина, в подземна крипта, огледална на главната зала. Тя е много силно охранявана. Повечето от капаните мога да отстраня с уменията си, но има и такива, за които ще ми е нужна помощ. Сподвижниците, които пътуваха с мен загинаха, когато ни нападнаха пиратите.

Анри извади меча си и коленичи пред момичето.

— Кълна се, че докато съм жив, няма да позволя на никого — било човек или демон — да те нарани! — произнесе той отривисто.

— Благодаря! — отвърна Евталия кратко. В погледа й се долавяше облекчение.

— Това знание, което е в съкровищницата — запита Анри, докато се надигаше, — какво представлява то?

— Самата аз не знам точно. Когато моят наставник ме закле да продължа мисията му с издирването на Съкровището, той ми каза следното: „То е много и малко, всичко и нищо. Може с еднаква лекота да тласне света към светлината, или да го потопи в дълбок мрак и невежество“.

— Значи заедно ще го открием — каза въодушевено Анри. — Е, какво пък — ще бъде приключение!

— Да, приключение! — Евталия се загледа в очите му и младият мъж почувства как лицето му почервенява. Извинявайки се набързо с неотложни задачи, той напусна каютата.

5

Начупените тъмни брегове на африканското крайбрежие се простираха като титанична, издигната от великани стена във вечността. Струпан покрай бордовете, екипажът на „Фрея“ гледаше с интерес как брат Доминик, подпомаган от Анри и Свен, снове по палубата, чертае с парче странно проблясващ камък сложни фигури и разполага малки бронзови пирамиди на местата, където се пресичаха върховете на фигурите. Очите му бяха вперени в небето, устните му се мърдаха беззвучно, докато си говореше нещо сам на себе си. От време на време той се спираше и поглеждаше към застаналата зад най-изпъкналата външна дъга Евталия. В ръцете си момичето държеше широко разтворена стара звездна карта, показваща състоянието на небесните светила по времето, когато Атлантис гордо се е издигал над вълните.

Брат Доминик се наведе и постави последната най-голяма пирамида в центъра. За разлика от останалите, тя беше направена от странен на вид блед кристал, а стените й бяха шлифовани до съвършенство.

Монахът едва беше застанал до останалите, когато в центъра на кръга падна ярък сноп лунни лъчи. Кристалната пирамида засия — отначало едва-едва. Постепенно блясъкът й се усили, по начертаните линии запълзяха лъчи във всички цветове на дъгата. Те се усукаха около по-малките пирамиди и образуваха потрепваща, нарастваща паяжина на около стъпка над палубата. Тя ту се люшкаше напред-назад, ту се извисяваше и свиваше — сякаш беше подивяло животно, попаднало в клетка. Постепенно пред погледите на изумения екипаж на „Фрея“ започна да се оформя миниатюрна реалистична карта на цялото крайбрежие и водите около Херкулесовите стълбове. Недалеко от входа на преминаващия между тях опасен проток се намираше малък остров, опасан от стърчащи като зъби на акула подводни скали. Свен бързо грабна картата и започна да нанася грубо очертанията му върху хартията.

— Кой би предположил — шепнеше развълнувано отец Доминик, докато гледаше като омагьосан проблясващия светлинен макет. — Такива знания, такова изкуство. Атлантите…

Остър писък на тръба прекъсна словоизлиянията на възрастния монах. Всички рязко обърнаха глави. В далечината се беше появила голяма светла точка. Тя бързо нарасна, превръщайки се в тежковъоръжен дромон^[7]. След малко различиха и фигурата на носа му: до голям, пълен с въглени триножник, беше застанал Пиер. Светлините на огъня хвърляха кървавочервени, демонични отблясъци по мрачното му лице. Зад него се бяха подредили мъже в черни униформи.

— Кучето на епископа най-накрая ни надуши! — изръмжа ухилено Свен и тикна картата със зле скицирания остров в ръцете на брат Доминик. — Сега ще стане забавно!

— Не виждам нищо весело! — изсумтя Анри, докато гледаше приближаващия кораб. — Не обичам морските битки, а още по-малко си падам по такива през нощта.

— Нима съм казал нещо за битка? — усмивката на Свен стана още по-широка, докато поемаше щурвала в ръце. — Към сушата, момчета! — викна той на екипажа си.

Без да задават въпроси, моряците на „Фрея“ изпълниха заповедта. Скрипците заскърцаха, веслата се плъзнаха плавно във водата. Силният тласък при потеглянето на кораба прекатури бронзовите пирамиди. Светлинната карта потрепери, пречупи се и изгасна.

— Уредите ми… — опита се да протестира брат Доминик, но Анри го хвана за ръка, повеждайки го към каютите.

— Сега по-важна е вашата безопасност, братко Доминик — каза любезно, но твърдо той. — Вярвам, че на острова, към който плаваме, ще откриете достатъчно научни приспособления, които да компенсират загубата ви.

— Да, да… — отвърна трескаво монахът, а отнесеното му изражение показваше, че се е пренесъл в някакъв свой свят.

Анри го настани грижливо в каютата му и се върна отново на палубата, заставайки до Евталия. Девойката беше отказала да последва отец Доминик във вътрешността на душните каюти и сега стоеше край левия борд, загледана развълнувано в преследващия ги кораб.

„Фрея“ и дромонът плаваха на разстояние по-малко от четвърт морска миля един от друг, като следваха извивките на брега. Начупената тъмна линия на сушата сега се беше превърнала в ясно различима стена от скали, и дълги покрити с гъста растителност пясъчни ивици. Вятърът, който духаше близо до нея, беше твърде слаб, за да може „Фрея“ да използва пълноценно платната си. Тя трябваше да разчита за придвижването си основно на греблата. Тъй като дромонът имаше почти три пъти повече весла от нея, макар и по-тежко натоварен и въоръжен, той бавно, но неумолимо топеше разстоянието. Свен обаче по никакъв начин не показваше, че това го притеснява. Той уверено направляваше кораба си и се смееше гръмогласно.

От дромона изхвърча огнено кълбо. Като ярка комета то проряза нощта и падна на около десетина разкрача от левия борд на „Фрея“.

— Натискайте здраво, мързеливци! Или ще ви съдера кожите! — ревна гръмогласно Свен и леко завъртя кормилото.

Като кошута, подгонена от ловци, „Фрея“ се стрелна напред. Дромонът удвои темпото, за да я настигне. Многобройните му весла се задвижиха трескаво като краката на някакъв чудовищен паяк.

— Греблата горе! Сега ще се поразтърсим! — жизнерадостно-свирепият глас на Свен отекна над рева на вълните.

Анри откъсна погледа си от преследващия ги дромон. Недалеко пред носа на „Фрея“ изпод синьо-зелените вълни стърчаха ръбовете на черни, покрити с водорасли скали. Младият мъж побърза да стисне едно въже, като обви другата си ръка около тънкия кръст на Евталия. Той едва беше сторил това, когато Свен завъртя докрай кормилото. „Фрея“ потрепери, но зави. Десният й борд закачи леко външната страна на подводните скали. Те изстъргаха грозно по обшивката, корабът се наклони силно, но устоя. Използвайки греблата като лостове, моряците го отблъснаха от скалите и енергично загребаха към открито море.

Гледката на коварния воден капан предизвика ужасени възгласи сред екипажа на идващия зад „Фрея“ дромон. Той се опита да предотврати сблъсъка, но скоростта му беше твърде висока. С грозен звук на цепещо се дърво дромонът се удари в скалите и заседна върху тях като риба на сухо. Дървените прегради в средната му част поддадоха и водата бавно започна да нахлува в него.

— Виждаш ли, нямаше нужда да се бием! — ухилено каза Свен, спускайки се на палубата при Анри и Евталия. — Жалко, че не мога да видя лицето на Пиер. Със сигурност е останал доста изненадан от номера, който му погодих.

— Аз също. Откъде познаваш толкова добре тези води?

— От картата на брат Доминик — ухили се Свен. — Тя е истинско съкровище, нали? — Той смигна многозначително на Анри, докато се отдалечаваше се с бързи крачки.

Младият мъж примигна сепнато и си даде сметка, че ръката му все още е около кръста на Евталия. Неохотно и в същото време смутено, той се отдръпна.

 

 

Два дни по-късно „Фрея“ хвърли котва край бреговете на мистериозния остров, където се намираше съкровищницата на Атлантисите. Докато моряците прибираха веслата и свиваха платната, Анри със смътно загнездило се в душата му безпокойство гледаше черната, огрявана от лъчите на залязващото слънце грамада пред него.

Целият остров беше покрит с гъста растителност, обвит от потискаща, призрачна тишина. Не се виждаха кръжащи птичи ята, не се чуваха звуци от ловуващи хищници. Миещите бреговете му води бяха учудващо спокойни и светеха с особен матов блясък.

Малко след като „Фрея“ акостира, падна нощта. Но мракът не настъпи постепенно, с онзи плавен преход от светлина към сумрак и после към нощ. В мига, в който последният слънчев лъч потъна зад хоризонта, се спусна плътна черна пелена — сякаш някой беше хвърлил гигантски покров. Върху небето остана да свети само една ярка звезда. Тъй като липсваха други небесни светила, Анри не можеше да определи точно коя е тя, но брат Доминик беше въодушевен.

— Вижте там! — извика той, сочейки с треперещата си ръка. — Съкровищницата!

Звездната светлина обливаше с бледото си сияние един висок скален връх в североизточния край на острова. Обърнатата му към морето страна беше равна, леко наклонена, отсечена сякаш с гигантски нож. Ярки снопове лъчи, блещукащи във всички цветове на дъгата, рисуваха върху него образите на мъж и жена с неземна, сурова хубост. Лицата им бяха обърнати едно към друго, а протегнатите им ръце бяха поставени върху голяма меко проблясваща сфера.

— Какво чакаме тогава? Да вървим да вземем златото — извика Свен.

— Но сега е нощ. Не е ли по-добре… — опита се да протестира Анри, но думите му бяха заглушени от възторжените възгласи на екипажа. Младият мъж погледна към Доминик и Евталия, като се надяваше, че те ще го подкрепят.

Монахът обаче стоеше като парализиран, с очи хипнотично вперени в светлинната картина. Сигурно вече си представяше как разлиства оставените от Атлантисите свитъци. Девойката също се беше отдала на своите мисли.

С тиха въздишка, Анри се предаде и започна да се гласи за слизане на брега.

6

Светлините на факлите блещукаха в мрака и чертаеха светла пътека между гъстата растителност. Неколцина моряци, хванали тежки ножове и брадви вървяха напред, като отстраняваха изпречилите се храсти и увивни растения. Следваха ги стрелци с арбалети, които зорко се оглеждаха за заплахи. Зад тях идваше основната група, в центъра на която бяха поставени брат Доминик и Евталия.

Малко повече от една четвърт от екипажа на „Фрея“ се беше отправил на това нощно приключение. Останалите, макар и неохотно, изчакваха на борда на галерата, командвани от първия помощник на Свен. Мисълта за това какво се крие под скалистия връх вълнуваше въображението на всички — повече от блясъка на благородния метал.

Докато вървяха между дърветата, Анри забеляза, че на равни интервали бяха издигнати множество каменни колони. Повечето от тях бяха разрушени от времето, други покрити с мъх. Всички те до една бяха покрити с надписи, под които бяха всечени страховитите морди на непознати същества с полуживотински — получовешки черти.

— Май ни предупреждават да стоим далеко! — каза той, спирайки се пред една от най-близкостоящите до пътя колони. Тя беше много добре запазена, а изображението върху нея беше още по-недвусмислено. Върху купчина кости се беше навело създание със змиеподобно тяло, покрито с дълги израстъци — някаква кошмарна смесица между пипала и човешки крайници.

— Досега не съм срещал гущер, който да не може да бъде убит с добре наточена стомана — предизвикателно рече Свен.

Думите му предизвикаха смях сред спътниците му. Веселостта обаче не стигна до очите на Свен. Самият той също беше силно обезпокоен от странните изображения. Те бяха прекалено реалистични, за да са просто плод на нечие лудо въображение.

Около четвърт час по-късно дърветата се разредиха, преминавайки плавно в голям открит участък. Той беше покрит с висока, стигаща до гърдите на възрастен човек пожълтяла трева. Останки от широк павиран път го пресичаха в съвършено права линия, отвеждайки до билото на висок гол хълм. Подобно на гигантски мравуняк, той беше прорязан от черните входове на пещери и дупки. Въпреки голямото разстояние, беше очевидно, че повечето от тях не са естествени природни образования.

Пътниците едва бяха стъпили на пътя, когато от дълбините на хълма се разнесе глухо думкане. После от дупките започнаха да се появяват силно прегърбени рошави фигури.

— Запалете още факли! Стегнете редиците! — нареди Свен и зае мястото си от външната страна на колоната.

Мълчаливо, с особена мрачна решимост, моряците се приготвиха за битка, като продължаваха бавно, но уверено да напредват по пътя. Съществата само стояха и ги гледаха, без да предприемат нищо. От време на време въздухът биваше раздиран от високи гърлени звуци. Те много напомняха на кучешко ръмжене, но в интонацията им се долавяха наченки на интелект. На Анри дори се стори, че някои от тях стискат груби сечива или оръжия.

Щом пътниците наближиха хълма, тайнствените барабани забиха отново. Този път звукът им беше много по-силен и призивен. Съществата отметнаха глави и с оглушителен вой се спуснаха като лавина по склона.

Моряците стреляха. Някои от създанията паднаха, но това не спря устрема на останалите. Те прегазваха и прескачаха загиналите си другари, но продължиха напред.

Двете групи се сблъскаха със звън на стомана, ръмжене и бойни викове. В началото изглеждаше, като че ли смелите приключенци са обречени. Противниците им бяха няколко пъти повече от тях, изпълнени с първична ярост и ожесточение. Самите те се блъскаха и зъбеха един на друг, в опит да се доберат по-бързо до тези странни чужденци, които бяха навлезли в територията им.

Яростта на съществата не можеше да разбие стената от щитове, нито да надделее над здравата стомана и жилещите стрели. След няколкоминутно кърваво сражение те се обърнаха и побягнаха обратно към леговищата си в дълбините на хълма.

Анри избърса меча си в тревата и се наведе над последния посечен от него противник. Изпружилото се сега в цял ръст същество много напомняше на човек, въпреки че челото му беше силно скосено, почти триъгълно, а очите като на маймуна малки, тесни и жестоки, скрити под изпъкнали вежди. Нанизи от кости на дребни животни пресичаха гърдите му. Едната му лапа стискаше огромна сопа, в краищата на която бяха набити три високи остри парчета кремък. Направеното по този начин примитивно оръжие приличаше на вила със закривени зъбци.

— Истински дяволи, Боже опази — рече потресеният от гледката на лежащите на земята тела отец Доминик и бързо започна да реди думите на гореща молитва.

— Така е, отче — мрачно отвърна Свен, докато гледаше как моряците подреждат встрани от пътя телата на падналите си другари.

— Нямаме време за погребение! — намеси се Анри, като местеше тревожно очи от пътя към хълма, където барабаните продължаваха да бият. Явно съществата призоваваха останалите от вида си за борба срещу чужденците.

— Знам, но няма да оставя момчетата си на милостта на тези лешояди.

Моряците бързо наскубаха суха трева и покриха телата на загиналите. Свен изля отгоре й малка кратунка с масло и мълчаливо хвърли подадената му от Анри факла. Импровизираната клада пламна веднага.

Продължиха пътя си в мълчание, съпроводени единствено от идващите изпод земята глухи удари. Докато преминаваха покрай хълма, Анри видя от дупките да светят огнени, изпълнени с омраза очи, но съществата така и не се появиха.

Зад хълма имаше неголяма тясна долина, през която минаваше буйна пълноводна река. Като крепостен ров тя ограждаше високия скален масив със странните фигури, който приятелите бяха видели от морето. Арковиден мост без перила, но с достатъчна ширина, за да могат по него да минат една до друга три каруци, свързваше двата бряга на реката и отвеждаше до входа на всечена в скалите постройка с високи колони и тежки бронзови порти.

Видът на съкровищницата оживи моряците и изтласка на заден план тягостните мисли, които ги бяха обзели след скорошния сблъсък с чудовищата от хълмовете.

Единствено Евталия остана сериозна и вглъбена в себе си. Девойката не беше излизала от това състояние дори по време на нападението. Следваше механично спътниците си, движенията й бяха като на бездушна кукла. Анри нямаше представа какви точно са невидимите и неосезаеми бариери, за които тя бе споменала при първия им разговор, но беше сигурен в едно — момичето се беше изправило срещу тях, концентрирайки цялата си воля и енергия.

Изведнъж Евталия залитна с тих стон. Стоящият до нея Анри бързо я подхвана.

— Добре ли си? — попита загрижено той.

Но момичето не му отговори. Стиснало здраво ръката му, то прикова очи в повърхността на реката. Като наблюдател, който гледа картина отстрани, Анри почувства как съзнанието му полита към потайните дълбини, гмурка се из скритите вирове, търси и призовава.

Очите му гледаха към смълчаната съкровищница, но в същото време умът му рисуваше други картини. Той можеше да види в подробности красивите риби, които плуваха сред водната растителност, да върне изящните като паяжини, но изумително здрави основи на моста, който другарите му бавно бяха започнали да пресичат.

Внезапно тази идилична картина изчезна и съзнанието на Анри се понесе по дълъг мрачен тунел, из който лежаха разхвърлени загнили остатъци от растения и дълги странни бели кости. Той внезапно свърши в голяма подводна кухина. По средата й върху малко островче от черен влажен пясък лежеше свита на кълбо чудовищна морска змия. Тя имаше масивна клиновидна глава, покрита с дълги като камшици пипала, и тежки застъпващи се люспи. В безжизнените и стъклени очи се долавяха неутолим глад и някакъв изкривен, но неизмерим по мащабите си разум. Той се протегна към Анри. Младият мъж почувства как го обзема паника. Змията искаше да погълне не физическата му обвивка, а съзнанието му.

Анри вече беше на границата да загуби собственото си Аз, когато подводната пещера се озари от наситена млечнобяла светлина. Лежащата върху пясъчното ложе змия се разтърси, очите й се затвориха и тя се отпусна вцепенена.

Съзнанието на Анри се понесе обратно към тялото му. Докато напускаше подводната пещера, той видя застаналата до змията нематериална проекция на Евталия. Девойката леко, почти гальовно докосваше рогата й.

— Хей, заспа ли, бе! — Боботещият глас на Свен бързо върна Анри към реалността. — Побързай, ако искаш от съкровището да остане нещо и за теб.

Младият мъж примигна. Без да разбира как, но се беше озовал по средата на моста, в най-високата му точка. Някак интуитивно усещаше, че под нея се намира подземната кухина със странната змия.

Евталия все така беше до него и го държеше за ръката. Очите й сега бяха будни и изпълнени с тревога.

Останалите вече бяха от другата страна и се суетяха покрай вратата на храма.

— Не може ли да се порадвам на хубавата гледка! — отвърна уморено Анри и тръгна напред. Чувстваше краката си странно омекнали.

„Прости ми, че те използвах така — разнесе се в главата му мелодичният глас на Евталия. — Но Пазителят се оказа много по-силен, отколкото предполагах. За да мина през защитата му, ми трябваше някой да отвлече вниманието му.“

„Винаги съм готов да помогна на красива жена — отвърна Анри също мислено, като се усмихна леко глуповато. — Но този Пазител, какво представлява той? Не е обикновен морски змей, нали?“

„Не. Морската змия е обикновена физическа обвивка, която държи в себе си съзнание на хиляди години. Само по себе си то не е едно-единствено цяло, а се състои от мисли и спомени, умения и знания на създателите си и на онези, които е погълнало през годините. С една част от тях, то продължава да се обогатява и развива, с друга се храни.“

Анри потрепери, на свой ред стискайки силно пръстите на Евталия.

„Ужасяващо. Защо е било нужно изобщо създаването му?“

„За защита на съкровищницата. Пазителят е обвързан с целия остров и негова първостепенна задача е защитата на залата на Знанието.“

„Значи той има достъп до него, така ли?“

Евталия замръзна изведнъж на мястото си. Очите й се разшириха от ужас.

— Спрете! — извика тя силно и остро към мъжете край вратата на съкровищницата. Хванали лостове и брадви, те полагаха усилия да разтворят покритите с патина крила. — Трябва да се мах…

Гласът й беше заглушен от разнеслия се страховит грохот. Водите на реката се надигнаха, заливайки струпаните пред входа на съкровищницата мъже. Неколцина бяха съборени и понесени към дълбините на реката, преди някой да успее да им помогне.

Морският змей изскочи, раззинал паст, в която проблясваха дълги и остри като мечове зъби. Очите му сега представляваха тесни жълти цепки, пипалата му се движеха трескаво.

Със силата на снаряд, изстрелян от стенобитна машина, древният звяр се стовари сред мъжете на брега. Неколцина загинаха мигновено, премазани под туловището му. Други няколко бяха разполовени от страховитите челюсти или погълнати направо в огромния му белезникав търбух.

Водени от Свен, останалите се хвърлиха в неравна битка срещу този оживял кошмар от моряшките приказки. Мъжете пускаха стрели, размахваха копия и мечове в опит да го наранят. Повечето им удари обаче пропускаха или отскачаха от твърдите люспи.

Анри измина с няколко скока разделящото го от сушата разстояние и се хвърли с див вик към звяра. Страшилището не го усети, тъй като вниманието му беше заето с мъжете пред него. Анри стовари меча си в шията му. Толедската стомана се заби дълбоко и отвори широка кървяща рана. Едно пипало мигновено се стрелна към Анри, но той успя да го отблъсне. В следващия миг тялото му се разтърси от невидим, дошъл сякаш от нищото удар. Той беше изхвърлен в основата на моста. Там, където мечът беше докоснал пипалото, имаше голямо парче пушещ метал. Израстъкът на съществото също беше пострадал. Подобно на счупена ръка, той висеше до тялото му. Анри забеляза, че мъжете, които се озовяха в близост до нараненото пипало, не биваха закачани от звяра.

— Удряйте пипалата. Те са слабото му място! — извика Анри. Стори му се, че гласът му излезе слаб, все едно писукаше пиле голишарче.

Думите му бяха чути и подети от Свен. Светлокосият здравеняк запрати брадвата си с все сила към звяра и отсече две пипала почти из основи. Морският змей изрева протяжно, от раните плисна гъста тъмна кръв.

Окуражени, мъжете продължиха да го нападат, като се целеха в израстъците му. Не всички имаха късмета на Анри и Свен. Макар и ранен, звярът беше бързоподвижен и смъртоносен. Още няколко мъже паднаха, преди пипалата, с които чудовището „гледаше“, да бъдат унищожени. Със зловещо съскане, изпълнено с болка и гняв, морският змей започна да се върти по брега.

Неколцина моряци, стискащи дълги въжета с куки, притичаха и ги метнаха към морския змей. Металните зъбци се вклиниха здраво между люспите му. По-голямата част от останалите, с изключение на стрелците и неколцина воини с копия, пуснаха оръжията си и се присъединиха към тях. Прекарвайки въжетата между колоните пред входа на съкровищницата, те започнаха да издърпват неумолимо морския змей. Той продължаваше да се мята и извива, но силите му намаляваха с всяка изминала минута. Оставящата след него следа от утъпкана земя беше подгизнала от кръв.

Щом чудовището бе притиснато до колоните, моряците грабнаха оръжията и се втурнаха към него със свирепи крясъци. Стоманата застърга по бронираното му тяло. Люспите се огънаха, отстъпили под яростната атака, зейнаха черни, грозни рани. Звярът увисна безволево, тялото му се разтърси от конвулсии.

Свен вдигна брадвата си и с един могъщ удар отсече главата на чудовището, за да сложи край на агонията му. Мъртвият морски змей притихна и се отпусна като дрипа върху въжетата.

Оцелелите се спогледаха невярващо. В очите на всички се беше загнездил въпросът „Накъде?“.

— Това съкровище май не иска да бъде намерено — каза тъжно Анри, гледайки силно намалелите си спътници.

— Не, не! — Свитият до портите брат Доминик скочи и диво размаха ръце. — Ние трябва да дадем знанието на хората, да ги просветлим!

— Ти какво мислиш, Вестителке? Да продължим ли? — прекъсна Свен брътвежите му, заставайки пред Евталия. Момичето се беше изправило невярващо пред мъртвия морски змей, в погледа му се четяха неверие и мъка.

„Той беше последният от вида си!“, отвърна тя мислено в отговор на мълчаливия укор на Анри.

— Няма причина да не го сторим — каза тя на глас, загледана в русокосия гигант. — Чудовището е мъртво и нищо не стои на пътя ни.

Анри се опита да се възпротиви. Та нали самата Евталия беше изпаднала в ужас, когато бе разбрала, че Пазителят е свързан със съкровищницата.

„Тялото беше съдът, в който се съхраняваше съзнанието на Пазителя. След като тленната обвивка е унищожена, разумът ще почне да търси подходящ приемник. Това ще му отнеме време, както и самото пробуждане. За момента Съзнанието спи, подчинено от моите умения. Нямам представа колко ще продължи това, но сме длъжни да направим опит да проникнем в Залата на познанието. Това е важно за добруването на всички хора“.

„Не разбирам. Ако Съзнанието на Пазителя спи, защо тогава ни нападна морският змей?“

„Разумът на чудовището от една страна е част от този на Пазителя и в същото време независим сам по себе си. Когато Умът на Пазителя заспа, се пробуди хищникът. Но тъй като в него бяха останали спомени и мисли от съзнанието на другото същество, с което споделяше тялото, той реши да ни нападне, за да защити съкровището, което смяташе и за свое притежание…“

Евталия млъкна и насочи вниманието си към вратите на съкровищницата. С тихо стържене, сипейки ситни люспици позеленял метал, те се отвориха.

С огромно вълнение, но предпазливо, като се придържаха в плътна група, пътешествениците влязоха в съкровищницата.

7

Отвъд прага имаше неголямо преддверие с форма на пресечена сфера, изпълнено с бледа светлина. Тя идваше от множество миниатюрни отвори високо в стените. Сложна система от вградени в камъка огледала я пречупваше и я насочваше към центъра на помещението. Там, върху голям блок от черен базалт, се издигаше внушителен каменен саркофаг. Четири фигури на воини без лица, държащи в ръцете си кристални жезли, изпълнени с меко синьо-златно сияние, стояха на вечна стража край него.

Къс, иззидан от червени тухли тунел свързваше преддверието със същинската съкровищница. Тя представляваше дълга широка зала, разделена на няколко по-малки помещения от стигащи до тавана каменни рафтове. Върху тях бяха подредени грижливо хиляди глинени плочки, изписани със ситното загадъчно писмо на Атлантисите и купчини пергаменти. Имаше и много маси, затрупани с книги, чертежи и модели на чудновати уреди. В най-далечния край бяха струпани някак набързо и без особен ред множество обковани с желязо дървени сандъци и ленени торби. На някои места платът се беше прокъсал и върху пода се бяха разпилели искрящи сребърни монети.

Свен надигна капака на най-близкия сандък. В него имаше изящни съдове от позлатен бронз — плата за хранене, ритуални чаши, ритони за вино.

С възторжени възгласи моряците се втурнаха напред, нетърпеливи да се докоснат до съкровището. Скъпоценни камъни, златни кюлчета, ефирни като паяжина бижута, скъпи облекла и церемониални оръжия заблестяха под светлината на факлите, пленявайки сетивата.

— За да пренесем всичко това, ще ни е необходим цял флот — каза с блеснали очи Свен и зарови пръсти в купчина светещи като кървави сълзи рубини.

Анри не отвърна. Вниманието му беше погълнато от вехта, силно омачкана книга, която стоеше някак странно самотна и не на място във вътрешността на едно сандъче, пълно с еднакви по големина, майсторски шлифовани диаманти.

По-голямата част от съдържанието на книгата се състоеше от рисунки и чертежи, които разкриваха различни части от острова и от съкровищницата. В полетата отстрани имаше набързо нахвърляни бележки и сложни непонятни за младия мъж изчисления. По всичко личеше, че това е бележникът на някой от строителите на съкровищницата. Анри вече се канеше да го захвърли, когато една страница към края привлече вниманието му. Тя показваше надлъжен разрез на съкровищницата. Под скритото помещение, където според думите на Евталия се пазеше знанието, имаше второ — продълговато и тясно, свързано с подземна кухина, в която бушуваше клокочеща лава. Изпълваше го странен механизъм, основата на който се състоеше от множество тръби и клапани. Те продължаваха по скрити тунели, отвеждайки до преддверието на съкровищницата и до странните фигури, които охраняваха саркофага. Една съвсем миниатюрна рисунка най-отдолу показваше угасналите жезли и изригналата лава.

— Свен, трябва да говорим… — викна Анри към приятеля си, но думите му се изгубиха сред веселата глъч на моряците. С блеснали очи те тичаха наоколо, тъпчеха скъпоценности в торбите си и се смееха, докато изчисляваха стойността им. Брат Доминик подскачаше като обезумял между масите и етажерките, като се спираше ту тук, ту там пред странните уреди. Недалеко от Анри в средата на голям кръг, съставен от различни астрологични и математически знаци, беше застанала Евталия.

— Тук ли е входа към Залата на познанието? — запита Анри, докато завързваше кесията си. Подобно на останалите, той не беше устоял на блясъка на съкровището, вземайки известно количество диаманти.

— Да. Но ние не можем да влезем. Ключалката я няма! — момичето посочи една част от пода, където имаше малка вдлъбнатина, основата на която се състоеше от потъмнял метал с назъбени неправилни очертания. Търкалящите се наоколо люспи ръжда и парченца скала показваха, че нещо е било насилствено изтръгнато от пода.

— Това не е направено от Атлантисите — каза Анри, след като внимателно огледа пораженията. — Този, който е махнал ключалката, не е искал да блокира входа към Залата на познанието, а да попречи тя да бъде отворена от човека, който притежава ключа за нея.

— Каква прозорливост! Браво, младежо! — разнесе се глас с остър металически тембър, придружен от тихо ръкопляскане.

Анри и останалите се обърнаха в посоката, от която бяха дошли думите.

В залата на съкровището беше влязъл висок слаб мъж, облечен в одеждите на свещенослужител от висок ранг. Той имаше властни, жестоки черти и надменно стиснати устни. Зад гърба му, предвождана от Пиер, беше застанала голяма група тежковъоръжени наемници.

Брат Доминик се сви уплашено зад гърба на Анри, а Свен и мъжете му се приготвиха за отчаяна битка. Враговете ги превишаваха два пъти по численост и повечето носеха заредени арбалети.

— Спрете, чеда божии! — вдигна ръце епископът с благ глас, в който обаче се долавяха нотките на неизказана заповед и зле прикрито лицемерие. — Нямам вражда с вас, нито пък искам нещо от тези лъскави играчки — той погледна с презрение към купчината съкровища. — Знанието е моята цел! Жак!

Един едър войник с овчо изражение излезе напред, понесъл кутия от сандалово дърво. Епископът я отвори. Вътре върху легло от червено кадифе беше поставена липсващата ключалка. По своята форма тя представляваше разлистено дърво с височина не повече от педя, направено от злато. Корените му бяха покрити с множество ситни зъбчета, които пасваха идеално на пролуките в пода. Самите листа на дървото бяха направени от стотици миниатюрни нешлифовани диаманти.

— Аз имам ключалката, а вие притежавате ключа! — продължи епископът. — Дайте ми го и ще ви оставя да си отидете с колкото богатства можете да носите.

— Защо трябва да ти вярваме? — присви подозрително очи Анри. — Повече сте от нас. Бихте могли да ни убиете и пак да вземете, каквото ви трябва?

— Така наистина би било много по-лесно, признавам си! За съжаление ако го направя, красивата дама до теб няма да ми съдейства. Ключът за Залата не е обикновена материална вещ, а нейната вътрешна енергия. За да я освободи, тя трябва да го стори по собствено желание или да има дълг към мен, който да я накара да го стори. Такъв е моралният кодекс, на който се подчинява и тя не може да го пристъпи.

„Вярно е! — Евталия погледна Анри с отчаяние. — Ако той стори добро и пощади живота ви, аз не мога да откажа да изпълня желанието му да отворя Залата. Уви, сторя ли го, това ще доведе до много злини. Около този човек витае тъмна аура, той целият е изпълнен със зло и жажда за власт.“

— Хммм! — каза Анри неопределено и пристъпи към епископа. — Виждам, че познавате добре нравите на Атлантисите, Ваше Високопреосвещенство. И ако не греша, сте били тук и преди, нали?

— Така е — усмихна се студено духовникът. — За пръв път посетих този остров преди повече от тридесет години. Доведе ме един неверник от царски род, когото бях спасил от кладата. В замяна на живота си, той ми разкри тайната съкровищница. Прекарах тук повече от месец, но въпреки всичките ми опити, не можах да стигна до залата на познанието, тъй като не разполагах с ключ. Затова и преди да напусна острова, наредих да се извади ключалката.

По-нататъшните ми проучвания на книгите и ръкописите, които бях взел оттук, ми разкриха какво представлява ключът. Започнах да издирвам потомци на Атлантисите, притежаващи описаните сили, но това се оказа изключително трудно — все едно да намериш игла в купа сено.

Все пак накрая усилията ми се увенчаха с успех, благодарение на проучванията на брат Доминик. С негова помощ попаднах на следите на младата Евталия.

— Значи онези берберски пирати, които срещнахме, са били ваши съюзници?

— Слуги по-скоро. Въпреки това бях силно обезпокоен, като открих останките от корабите им. Кой би предположил, че свитият брат Доминик разполага с такива смели и безстрашни приятели, както и че сам ще рискува да се впусне в тази авантюра. Самият аз с удоволствие бих ви приел на служба, ако не бяха непреодолимите… хм-м-м… различия, които споделяме.

— Точно така — Анри смело погледна епископа в очите. — Ние може да сме авантюристи и разбойници, но имаме своя чест. Нима очаквате да вземем златото и да оставим момичето.

— Това ли било! — Смехът на епископа стана по-силен. — След като отвори съкровищницата, Евталия повече не ми е необходима. Може да я вземете с вас. Никой няма да ви попречи да излезете. Ако не броим моряците на борда на личната ми галеота, това са всички мъже, които успях да спася от потъващия дромон. Давам Ви думата си на служител на Светата църква. Решавайте!

Анри се обърна към приятелите си.

— Не му вярвам на този поп — изръмжа Свен.

— Аз също. Но предлагам да се направим, че приемаме предложението му. Евталия, ще отвориш ли съкровищницата. Да, знам, че звучи като лудост — бързо продължи Анри, за да пресече ужасения и протест — но мисля, че открих как да се измъкнем. — Той предаде в съзнанието й образите, които беше видял върху страниците на книгата.

— Какво имаш предвид? — оживи се Свен.

— Ако оцелеем, ще ти разкажа. Но бъди готов да счупиш някоя и друга глава — погледна Анри многозначително към наемниците на епископа.

— Нямаш грижи — отвърна с блеснал поглед приятелят му. — Ръцете ме сърбят, откакто тези плъхове влязоха тук.

„Това, което си намислил, е лудост — Евталия се усмихна на Анри, — но ще направя каквото искаш.“

— Съгласни сме с предложението ви, Ваше преосвещенство! — обърна се Анри към епископа. — Но имаме едно условие. Преди Евталия да задейства ключалката, Вие и воините Ви да се оттеглите ето там — младият мъж посочи възможно най-далечната точка на съкровищницата.

— Справедливо искане! Приемам!

Духовникът щракна с пръсти и хората му като добре тренирани кучета започнаха да се оттеглят към указаната част от залата. Свен и моряците му на свой ред се придвижиха по-близо до изхода на тунела. Край кръга, бележещ входа към подземната крипта, останаха единствено Евталия и Анри, на когото овчедушният Жак беше връчил ковчежето с ключалката.

Нежно и много внимателно Евталия извади златното дръвче. Тя коленичи и грижливо го постави върху пода. Разнесе се тихо изщракване, когато механизмите се плъзнаха в оставените жлебове. Евталия прокара гальовно пръсти по листата и притвори очи. Те запулсираха с мека бяла светлина, която постепенно се усили и нарасна, за да излъчи нематериален силно увеличен образ на дървото, който заемаше целия кръг. Символите в него се размиха и бавно промениха местата си. Някъде дълбоко под земята се разнесе глухо бучене. Подът бавно започна да потъва надолу, за да оформи вито широко стълбище.

— Залата на познанието е отворена! — изкрещя екзалтирано епископът, забравил каквото и да било благоприличие. — Избийте плъховете и ми доведете момичето.

Наемниците нападнаха и пуснаха стрелите си в движение. Стрелбата им обаче беше неефективна заради лошото осветление. Само двама от моряците на „Фрея“ бяха ранени леко — един в рамото и още един в крака.

— Свен, вземи Евталия! — извика Анри, като застана между момичето и прииждащата вълна нападатели.

Девойката все още стоеше коленичила, изпаднала в нещо като транс, с ръце, сключени около златния ствол на скъпоценното дръвче. Цветовете около нея бяха станали още по-ярки и живи, въздухът беше изпълнен с оживели илюзии и тиха невидима мелодия.

Крещящ воин, въоръжен с тежък меч, замахна към Анри, за да го посече. Той бързо се отдръпна. Противникът му залитна силно напред, загубил равновесие. Анри го удари с плоската страна на меча си в тила. Воинът рухна с тих стон. Младият мъж го прескочи с грацията на хищник и се вряза в една групичка от трима наемници. Не очаквали подобен ход от негова страна, те за момент се стъписаха. Анри реагира светкавично и заби кинжала си в лицето на първия. С хъхрещ звук той залитна назад, пръстите му стиснаха гърлото в безсмислен опит да спре кръвта.

Анри нанесе удар с меча към корема на втория си противник, но той успя да парира, макар и с леко забавяне. Преди обаче да контраатакува, Анри смени позицията си, като отстъпи към едно пространство между две дълги каменни лавици. Наемниците го последваха злобно ухилени, решили, че с него е свършено.

Младият мъж обаче ненапразно беше избрал това място. Въпреки че в него не можеше да развърти както трябва меча, то осигуряваше защита по фланговете му и не позволяваше враговете да го нападат вкупом, а само един по един. Засилилите се срещу му наемници осъзнаха това едва в мига, в който се сблъскаха един с друг. Анри светкавично се нахвърли отгоре им, засипвайки ги с поредица от удари. Първият от тях рухна мигновено, посечен в гърдите и рамото. Другарят му успя да отблъсне острието на Анри. Когато обаче се опита да контраатакува, късметът му изневери. Острието на меча му се закачи в няколко от глинените плочки. Анри се възползва от открилата се възможност и с един точен удар в сърцето сложи край на схватката.

Младият мъж пристъпи отново на открито, като хвърли поглед към съкровищницата. Наемниците на епископа и моряците на „Фрея“ се бяха вкопчили в яростна битка недалеко от входа на тунела. Сред хаоса от просветваща стомана, умиращи мъже и озъбени лица, Анри зърна брат Доминик и Евталия. Възрастният монах беше хванал момичето под ръка и с някак странно клатушкаща се походка се опитваше да го изведе от превърналата се в бойно поле съкровищница. Недалеко от тях Пиер раздаваше удари като луд наляво и надясно, в опит да стигне до Евталия. Епископът не се виждаше никъде, но той в момента изобщо не интересуваше Анри.

— Хей, влечуго! Искаш ли да довършим започнато! — извика той предизвикателно.

Пиер го чу, обръщайки се към него с трескав, гладен поглед.

— Разбира се, пале! Никога не оставям неуредени сметки.

Противниците се нахвърлиха настървено един върху друг, като си разменяха яростни удари под призрачната светлина на струящите от пода лъчи. И двамата бяха забележителни фехтовачи, демонстриращи всички тънкости на уменията, които притежаваха.

Изневиделица гръмовен тътен разтърси съкровищницата. Подът се наклони силно на една страна. Мъжете изпопадаха един връз друг с крясъци. Анри залитна и се претърколи през глава, като удари гърба си в подпората на една от масите. Тя поддаде и върху него се изсипаха купища книги и уреди. Мечът излетя от ръката му.

Пиер, който беше успял да запази баланса си, понечи да намушка обезоръжения си противник. Младият мъж реагира инстинктивно и метна срещу противника си първия изпречил му се предмет — някаква прозрачна продълговата колба, пълна с гъсто лепкаво зелено желе. Тя уцели Пиер в гърдите и се строши с тихо пукане. Течността се разля по предницата на ризницата му. Металът започна да пуши, разнесе се задушаваща миризма. Една случайно попаднала върху ръката на Анри капка, остави грозно червено петно.

Усойницата отскочи назад с проклятие и трескаво започна да реже с ножа си закопчалките на ризницата. От изпаренията лицето му беше станало моравочервено, покрито с червени отоци, а очите му сълзяха.

Подът се разтърси отново, накланяйки се още повече.

„Бягайте! — звънна в ума на Анри кристалният глас на Евталия. — Залата скоро ще бъде запечатана.“

По израженията на Свен и останалите оцелели моряци Анри разбра, че те също бяха чули призива на момичето.

Той скочи на крака и се втурна към изхода. Пиер, който в този миг се освобождаваше от разпадналата се ризница, понечи да го спре, но Анри го блъсна силно с рамо в гърдите. Усойницата излетя и тупна тежко на земята. Анри го прескочи и се хвърли към тунела. Пред него беше настанало стълпотворение. Свен и още неколцина моряци се опитваха да задържат наемниците, които сега напираха като вълна, нетърпеливи да я напуснат. Вече никой не мислеше за съкровищата, а как да спаси живота си.

На Анри му се наложи да впрегне всичките си сили, за да си проправи път към изхода. Той мушкаше свирепо с кинжала, раздаваше щедро удари и сам поемаше такива. Нещо остро раздра ръкава на дрехата му и по китката му потече топла струя кръв. Вече почти на прага на тунела, го удариха зверски с щит в лявото рамо. Извика от болка, след което замахна и заби кинжала си в крещящото лице на мъжа зад щита. После се препъна, залитна, но здрави ръце го хванаха, за да го изтеглят на сигурно място.

— Отстъпваме! — ревна Свен, докато отблъскваше с могъщ замах няколко насочени срещу му остриета.

Бавно, с отмерена крачка моряците навлязоха в тунела. Неговите стени се разтърсваха от ужасяващи трусове. Най-горният слой от тухлите беше паднал, разкривайки гъста мрежа от черни стоманени шипове. Като мрежа на паяк, те бавно пълзяха към пода.

„Побързайте. Нямаме време“, разнесе се умоляващо-подканящия глас на Евталия.

Отекналия нов трус накара мъжете да забравят за всякакъв ред. Няколко големи камъка се откъртиха и премазаха под себе си един моряк и трима-четирима от втурналите се в тунела наемници.

Анри затича, колкото му държаха краката. Имаше чувството, че тунелът е безкраен. Под краката му бученето се усилваше, металните пръти над него започнаха да се спускат с ужасяваща скорост. Приятели и врагове се смесиха.

В мига, в който Анри изскочи в преддверието на съкровищницата, плочите зад него хлътнаха. Отвори се голяма черна бездна, която погълна изостаналите моряци и следващите ги по петите наемници на епископа.

Само един човек успя в последния момент да се хвърли с отчаян скок напред. Подобно на нокти на граблива птица пръстите му се сключиха около един стърчащ като зъб на праисторически звяр строшен камък.

Анри скочи напред и хвана ръката на борещия се за оцеляване мъж. Той вдигна глава, разкривайки силно подпухнало лице. Това беше Пиер Усойницата. За момент в очите му проблесна омраза. Тя обаче бързо беше заменена с надежда, когато Анри започна да го тегли. Каквито и различия да имаха, можеха да ги уредят по-късно. Сега пред него имаше човек, който се нуждаеше от помощ.

С помощта на Анри Пиер изпълзя и се просна се по корем върху тресящия се под. Младият мъж го остави и със залитане се насочи към саркофага в средата на преддверието. До една от фигурите се беше отпуснал брат Доминик с отнесен поглед и кървава пяна на уста. Стрела от арбалет, стърчаща малко над кръста му, показваше причината за състоянието му. Три от кристалните жезли в ръцете на статуите бяга угаснали. Брат Доминик беше стиснал последния. До него беше застанала Евталия, която го гледаше с огромна тъга.

— Тръгвайте! — прикани възрастният монах оцелелите. — Аз ще остана и ще довърша започнатото дело.

— Той се жертва заради мен! — изхлипа Евталия. — Стрелата беше за мен!

Анри се опита да каже нещо, но от гърлото му излезе сухо стържене. Хвана момичето за ръката и го поведе към изхода на Съкровищницата. Свен, Пиер и оцелелите моряци от „Фрея“ ги последваха.

По-нататък всичко се разви като в полусън. Анри смътно си спомняше прекосяването на моста и лудешкото тичане по обратния път към кораба. Далечният тътен, показващ, че брат Доминик е унищожил и последния жезъл, ги застигна до хълма, в който живееха странните полухора — полузверове. След него бученето се усили, от върха над издигащия се над съкровищницата хълм изхвърча висок облак пепел и сяра.

 

 

— Мътните да го вземат! Намираме се върху вулкан! — изкрещя Свен, докато прескачаше едно повалено дърво.

Думите му тласнаха като с остен уморените пътешественици напред. Те напрегнаха докрай силите си.

Първото нещо, което зърна Анри, щом излезе на плажа, беше разбитият в скалите, овъглен скелет на кораб. Напиращият в гърдите му ужасен вик прерасна във въздишка на облекчение, когато видя „Фрея“. Галерата беше хвърлила котва до изхода на залива, готова за отплаване. По корпуса й имаше следи от приключила неотдавна битка. Моряците по палубата й се оглеждаха тревожно. Щом видяха приближаващата окъсана група пътешественици, те завикаха възторжено.

 

 

— Докладвай! — изръмжа Свен на помощника си вместо поздрав, когато прехвърли перилата на „Фрея“. Очите му обхождаха поразения кораб. Той имаше непозната конструкция, над която стърчаха останките от три високи мачти, покрити с множество напречни реи.

— Тези се появиха около два часа, след като акостирахме. Дойдоха откъм морето, готови за битка. Нямахме избор, освен да заповядам абордаж. Беше страшно. Освен, че бяха повече от нас, на борда си имаха някакви гръмотевични тръби, които изстрелваха смъртоносни метални снаряди с ужасяваща сила. Те убиха много мъже и причиниха щетите, които виждате. Вече мислех, че сме свършени, когато Теофан задейства машинарията си. Изстрелът му улучи палубата на неприятелския кораб. Нещо избухна и той се превърна в кълбо от пламъци, след което се заби в онези скали.

— Добра работа! — Свен потупа помощника си. — Да се махаме оттук! Не искам да се сваря като рак!

По брега вече бяха започнали да падат парчета скали, покрити с черни сажди и вулканична пепел. Водата клокочеше, все повече риби с обърнати кореми изплуваха на повърхността.

„Фрея“ бързо напусна опасните води. Докато разтърсваният от трусовете на пробудилия се вулкан остров се смаляваше, Анри си мислеше за всичко, което беше преживял последните дни. Очите му потърсиха Свен, който уверено управляваше „Фрея“, преминаха през свилия се с отнесен поглед между двама въоръжени моряци Пиер и се спряха на сгушилата се в прегръдката му Евталия.

— Тръгваме си по-бедни, отколкото дойдохме! — приближи се приятелят чу, подмятайки една монета с лика на древен атлантски цар — единствената, която беше останала в джобовете му. — Но пък какво плаване беше, ех! Достойно за сага…

— Наистина — Анри разсеяно откачи кесията от колана си. — Вземи! Това би трябвало да покрие загубите ти!

Свен отвори кесията и изсипа част от съдържанието й върху дланта си. Диамантите заблестяха ярко като уловени звезди в мрежата на приказен магьосник.

Анри не им обърна внимание. Неговите звезди сияеха в очите на Евталия. Той се усмихна щастливо, усетил как малките пръсти на девойката се вплитат силно в неговите. Обичта й беше най-голямото и ценно съкровище, което беше спечелил по време на това вълнуващо и незабравимо плаване.