Мирослав Петров
Съкровището на Атлантис (1)

1

Беше топла и ясна средиземноморска нощ. Подухващият откъм морето лек ветрец нежно полюляваше клоните на кипарисите, приласкавайки в опияняващата си, екзотична прегръдка могъщите бастиони на притихналата родоска крепост. Подобно на титанични, застинали във вечността исполини, нейните четвъртити кули се взираха безмълвно към потъналия в дълбок сън град. От обвитите в сумрак градини се носеше уханието на ароматни цветя и маслинови дървета, светулки танцуваха шеметно под неспирните песни на щурците. Изкачилата се високо върху небосвода пълна луна се оглеждаше като суетна жена в лъскавата повърхност на водата, флиртувайки усмихнато с искрящите звезди, обсипващи кадифената мантия на нощта. Нейните меки, бледозлатисти лъчи галеха гребените на препускащите като диви коне вълни, превръщайки късчетата морска пяна в искри от разтопено сребро. Там, където тези причудливи искри докоснеха покритите със златист пясък плажове, изригваше чудна феерия от багри. Те пленяваха сетивата и покоряваха ума, пренасяйки попадналия под въздействието им случаен зрител в един невидим свят на вълшебства и тайнства.

На един малък закътан плаж, разположен недалеко от пристанището, бяха застанали двама мъже и мълчаливо се взираха в морската шир пред тях. Първият беше възрастен духовник, с олисяло теме и протрито черно расо, пристегнато с груба конопена връв. Неговият поглед беше трескав и блуждаещ, като на човек, който е прекарал живота си сред книги. Красноречиво доказателство за последното беше преметнатата през лявото му рамо голяма кожена торба. Тя беше силно издута и от нея стърчаха краищата на няколко вехти пергаментови свитъка.

Спътникът на духовника беше пълна негова противоположност. Той беше млад мъж, прехвърлил средата на двадесетте, с ръст малко над средния, грациозен и пъргав като дива котка. Лицето му беше ведро, с благородни черти, леко гърбав нос и тънки устни, присвити в леко насмешлива усмивка. Скъпите дрехи, които носеше младият мъж, контрастираха с полюшващите се върху широкия му кожен колан меч и кама. Те бяха лишени от каквато и да било украса, но в тях добрият познавач с лекота би разпознал първокласната толедска стомана. Това бяха оръжия, които струваха няколко пъти теглото си в сребро, и които ползваха преди всичко опитните фехтовачи и бойци.

Недалеко от двамата мъже кротко муле пощипваше връхчетата на малка туфа израсла над пясъка трева. Върху дървения му самар бяха привързани два обемисти вързопа и различни части от воинско снаряжение.

— Полунощ наближава, а твоите приятели още ги няма, Анри — каза с гъгнещ глас монахът и погледна притеснено към обляната в светлини крепост, от която долиташе весела глъч и песни. — Когато епископът открие липсата на забранените книги…

— Ние вече отдавна ще сме далеч оттук. Виж там — младият мъж вдигна ръка.

Иззад скалите, ограждащи източния край на залива, се беше появила почти неразличима черна точка, сливаща се с мастиления мрак на хоризонта. Няколко минути по-късно тя нарасна и се превърна в бързоходна галера.

Корабът беше прекрасен образец на уменията на венецианските корабостроители. Изящен, с тесен продълговат корпус, той можеше да гази плитко и да развива скорост между 8 и 10 възела. Имаше общо 48 гребла, разположени над палубата и оградени с висок парапет с навес, по който бяха накачени щитове. Галерата имаше две високи и гъвкави мачти, оборудвани с големи триъгълни арабски платна. Обичайната за повечето кораби от този тип кула за стрелци отсъстваше, но за сметка на това в предната част имаше някакво странно приспособление, загънато грижливо с намаслени платнища. Таранът й беше високо над водата, дълъг и тесен, наподобяващ много шип на скорпион. Изящна фигура на жена с позлатени коси украсяваше носа й.

Свил платната, корабът напредваше почти без звук, използвайки само веслата си. С изключение на няколко малки затъмнени фенера на кърмата и носа, всички останали светлини по палубата му бяха угасени. Всичко това оставаше впечатление у двамата зрители на брега, че галерата се управлява от безтелесни духове, а не от хора.

Плавателният съд вече почти беше навлязъл сред спокойните води на залива, когато отекна конски тропот. Иззад близкия завой на водещия към плажа малък черен път се появиха половин дузина тежковъоръжени конници. Те не носеха отличителни белези, но Анри не се съмняваше кой ги праща.

— Бягай към скалите! — извика той на вцепенения от ужас монах, докато сваляше окачения на гърба на мулето щит. После, за да придаде тежест на думите си, го удари не особено нежно в гърба.

Доминик залитна от удара, но се подчини. Старият монах напрегна всичките си сили и хукна към онази част от брега, където плажната ивица преминаваше в ронлив сипей. По него кон не можеше да се изкачи, а няколко търкулнати надолу камъка с лекота можеха да попречат на преследвачите му, докато дойдеше помощ от кораба.

Анри извика предизвикателно към наближаващите войници и на свой ред се затича към отстоящата на няколко разкрача малка смесена горичка. Единственият му шанс да остане жив беше да накара противниците му да приемат неговия начин на бой.

Водачът на конниците извика нещо приглушено, посочвайки с окачения на китката си къс боен чук към стария духовник. Двама от тях продължиха след него, а останалите завиха към Анри. Той се усмихна предизвикателно, навлизайки още по-навътре в горичката. Тук беше много по-тъмно, отколкото на плажа. Като се изключи някой случайно проникнал лунен лъч, единственият източник на светлина бяха светулките и фосфоресциращия мъх по стволовете на дърветата.

Докато си проправяше път все по-напред, Анри не спираше да следи с периферното си зрение преследвачите си. След като обикаляха в продължения на няколко минути напред-назад, опитвайки се безуспешно да накарат животните си да го последват, те бяха принудени да се спешат. Воините се разпръснаха в широка дъга и нагазиха в гъсталака.

Анри подхвърли камъче към намиращия се най-близо до него. Той допусна грешката да обърне глава по посока на звука и това коства живота му. Младият мъж връхлетя отгоре му, нанасяйки точен удар с меча си във врата му. Мъжът издаде глух звук и се сгромоляса мъртъв. Анри светкавично се хвърли към следващия противник. Въпреки че атаката му беше изненадваща, опитният воин срещу него успя да реагира и пресрещна меча му със своя. Анри веднага замахна отдолу нагоре с щита си, като успя да го удари в брадичката. Противникът му залитна зашеметен. Анри се възползва от открилата се благоприятна възможност и го намушка в гърдите. Толедската стомана премина с лекота през плетената ризница и дрехите под нея, забивайки се в сърцето.

Яростно ръмжене предупреди Анри за задаващата се нова заплаха. Към него като разгневена мечка пристъпваше широкоплещест брадат воин, въоръжен с тежка брадва и щит. Той замахна със сумтене, като се целеше в главата на Анри. Младият мъж успя да вдигне навреме щита си и отблъсна целящия да разцепи черепа му удар. Той обаче беше толкова силен, че го накара да падне по гръб и да изпусне меча. Противникът му се ухили тържествуващо. Явно вече се виждаше победител и броеше монетите, които епископът му беше обещал. Анри му отвърна с вълча усмивка и освободи ръката си от каишките на щита, а после го метна към коленете на брадатия воин. Той реагира инстинктивно, сваляйки собствения си щит. Но това беше напълно достатъчно за Анри. Той вече беше извадил един от скритите в ботушите му метателни ножове. Тясното, добре балансирано острие проблесна като падаща звезда и се заби в гърлото на брадатия воин. Той успя само да го изгледа тъпо и рухна по очи.

Силно ръкопляскане накара Анри да се обърне. На около десетина разкрача от него беше застанал водачът на наемниците. В погледа му се четеше смесица от възхищение и интерес.

— Притежаваш забележителни таланти, младежо! — произнесе той с леко хриптящ глас. — Ще бъде жалко да те убия.

— Наистина каква трагедия — отвърна саркастично Анри, докато вдигаше меча си и освобождаваше камата от ножницата си. — Нима епископът не те прати с тази цел?

— Епископът иска само онзи чернокнижник и документите, които носи. Не каза нищо за теб. А аз, както се видя току-що, ще имам нужда от нови бойци. Човек като теб би стигнал далеч.

— Не се сприятелявам с убийци, Пиер!

— Обиждаш ме, Анри! — очите на мъжа се присвиха. Той завъртя леко бойния си чук, докато пристъпваше с пружинираща походка напред. Стъклените му, почти перленосиви очи бяха вперени хипнотично в лицето на Анри. Приличаше на змия, която всеки момент се готви да се нахвърли върху жертвата си.

Анри остана на мястото си, почти неподвижен, с леко присвити колене, като следеше внимателно действията на противника си. Пиер Усойницата беше един от най-опасните наемници, които човек можеше да срещне по бреговете на Средиземно море. За него се разказваха многобройни истории — коя от коя по-страховити и невероятни. Според едни от тях, той бил син на вещица, според други бил обучаван на забранени изкуства от неверници в светите Земи. Всички истории обаче бяха единодушни за едно — Пиер беше изключителен майстор в боя с две оръжия. Това, което го правеше още по-опасен беше, че за разлика от повечето фехтовачи не използваше традиционния меч, а месер^[1]. Касапският нож, макар и почти наполовина по-къс, имаше широко тежко острие и в ръцете на човек, умеещ да си служи с него, се превръщаше в смъртоносно оръжие — еднакво ефективно както в мелета, така и в двубои.

Щом скъси наполовина разстоянието, Пиер се усмихна и като изстрелян от пружина се хвърли напред, като извади в движение месера от провесената на гърба му ножница. При приземяването оръжието описа плавна дъга и се стрелна към ребрата на Анри. Младият мъж парира с камата и на свой ред контраатакува. Усойницата отби атаката му с чука си и се опита го изрита с крак в слабините. Но Анри не му даде тази възможност. Докато оръжията на двамата противници все още бяха вплетени в мъртва хватка, Анри се изви настрани, опитвайки се в същото време с меча си да изтръгне бойния чук на противника си. Пиер предугади замисъла и в отговор пусна дръжката на чука, като го остави да увисне на закачения за китката му кожен ремък. Усилието, което беше вложил в атаката си Анри, го накара да загуби баланс и да залитне леко напред. Пиер бързо отскочи и нанесе с месера си мушкащ удар към корема на младия мъж. Целта не беше толкова да го убие, колкото да отвлече за миг вниманието му. В мига, в който Анри парира острието на оръжието му, Пиер направи ловък финт и вдигна чука си в опит да го удари отстрани на главата. Анри светкавично приклекна. Металната глава на чука просвири над него и се стовари върху ствола на близкото дърво. Във въздуха се разхвърчаха късчета кора. Анри замахна с камата си, забивайки я в долната част на бедрото на Пиер. Раната не беше дълбока, но ужилването от хладната стомана накара Усойницата да се оттегли две-три крачки назад. За миг зъбите му се бялнаха в хищна усмивка, след което той се нахвърли с дива ярост върху Анри. Въпреки че очакваше атаката му, младият мъж не беше подготвен за това, което последва. Пиер се движеше много бързо и го засипа с поредица от удари, използвайки най-различни комбинации от фехтовални техники и мръсни номера. Усойницата се движеше така, че Анри да не може да използва ефективно меча си. Не след дълго младият мъж беше принуден просто да се защитава, докато отчаяно търсеше възможност за контраатака.

Анри тъкмо беше отбил поредния удар на месера с меча си, когато Пиер изведнъж пусна оръжието и отстъпи назад. Загубил равновесие, Анри залитна напред. Усойницата се възползва от това и нанесе бърз удар в слепоочието му. Защитеният от метална ръкавица юмрук го зашемети, причинявайки леки разкъсвания на кожата. Пред очите на Анри затанцуваха тъмни кръгове. Той изохка и се строполи по гръб. Пиер се отпусна отгоре му, като затисна тялото му с колене и вдигна бойния си чук, за да го довърши. Но смъртоносният удар така и не беше нанесен. Измежду дърветата се разнесе остро свистене и една къса стрела от арбалет се заби в рамото му. Пиер изрева от болка и пусна оръжието, след което отправи злобен поглед към появилите се между дърветата мъже с факли и оръжия.

— Ще се срещнем отново, момче! — изсъска Пиер и ниско приведен, с дълги скокове се затича към дърветата, край които бяха привързани конете. Няколко стрели профучаха след него, но не го уцелиха. Пиер се метна на първото попаднало му животно и препусна към крепостта.