Чарлз Дикенс
Щурец в огнището (3)

Трета песен

Холандският часовник удари десет, когато разносвачът се отпусна пред огнището в своя дом. Толкова разтревожен и скръбен беше видът му, че дори кукувичката изкара набързо десетте си мелодични обаждания, прибра се в двореца и хлопна вратичката зад себе си, сякаш необичайната гледка бе дошла в повече за нежното й сърце.

Ако Косачът бе пронизал сърцето на разносвача с всеки удар на острата си коса, пак не би го наранил така, както бе успяла да стори Дребосъчка.

Сърцето на Джон бе преизпълнено с любов към нея, обвързано с безброй нишки на скъпи спомени, изтъкани от всекидневната проява на множеството й чудесни качества. То пазеше в себе си нейния образ така нежно и здраво и й се беше отдало така искрено и вярно, така уверено в правотата си, че в този момент не бе способно нито на ярост, нито на жажда за отмъщение, а единствено на това да задържи разпиления образ на своя идол.

Докато седеше замислен край вече изгасналото, студено и тъмно огнище, други, по-мрачни мисли споходиха съзнанието на Джон, подобно на сърдит вятър в недрата на нощта. Странникът се намираше под неговия покрив. Само с три крачки можеше да нахълта в стаята, където онзи спеше. С един удар щеше да разбие вратата. „Можеш да извършиш убийство, преди да се усетиш“, бе подхвърлил Текълтън. Но нямаше да е убийство, ако даде възможност на злодея да се бие с него очи в очи. А онзи определено беше по-младият от двамата.

Мисълта му хрумна в лош момент — и без това беше в мрачно настроение. Тя го подтикваше към мъст, която неизбежно щеше да помрачи тази весела къща и да я превърне в обитаван от призраци дом, покрай който самотните пътници нямаше да смеят да минат, а когато луната е скрита зад облаци, страхливите щяха да виждат сенки да се борят край разбитите прозорци и да чуват страшни шумове по време на буря.

Онзи беше по-млад! Така си беше. Той бе докоснал сърцето, до което Джон не бе успял да стигне. Сигурно го бе харесвала в миналото, за него бе мислила и мечтала, чакала го е дори в миговете, когато Джон си бе въобразявал, че е щастлива с него. Каква болка е да мислиш за това!

Дребосъчка слагаше горе бебето да спи. По едно време тя слезе при него и го завари потънал в мисли. Бе останал глух за всички шумове наоколо, дори за стъпките й. Осъзна, че е тук, когато я видя да слага ниското столче до краката му и да отпуска малката си длан върху неговата, вдигнала лице към него.

Учудване ли видя в изражението й? Не. Погледна я отново, за да види дали е прав. Не видя учудване, а само въпрос. В началото тревожен и сериозен, той бързо прерасна в граничеща с безумие странна усмивка, която показа, че тя е прочела мислите му. И след това — нищо. Само склонената надолу глава, притисната от малките длани, и спуснатата към раменете коса.

Ако в този момент клетият Джон се чувстваше обладан от цялата мощ на света, в сърцето му все пак бе останало твърде много от вроденото му милосърдие, за да насочи и частица от тази сила към нея. Но не можеше да понесе да я гледа така — сгушена на ниското столче в краката му, където се бе взирал толкова пъти с любов и гордост в нея, така невинна и весела. А когато тя се изправи и разплакана се отдалечи, той въздъхна с истинско облекчение, че вижда мястото до себе си празно, а не заето от тъй скъпото му същество. Ала пронизващата го мъка по-силно от всичко му напомни колко отчайващо е това, че най-здравата връзка в живота му се е разпаднала.

Колкото по-силно ставаше това отчаяние, а с него и увереността му, че по-лесно би понесъл да я види мъртва с малкото им дете, толкова повече растеше гневът срещу врага му. Джон вдигна очи и се огледа за някакво оръжие.

На стената висеше пушка. Стана, свали я и пристъпи към вратата на стаята, където спеше натрапникът. Знаеше, че оръжието е заредено. Смътна мисъл да влезе и да простреля онзи като диво животно се прокрадна в съзнанието му и постепенно го завладя напълно, прогонвайки надалеч всички добри мисли.

Не се изразих точно. Не прогони добрите мисли, а просто ги преобрази. Те се превърнаха в камшици, които го шибаха да действа. Превърнаха водата в кръв, любовта в омраза, добротата в сляпа ярост. Образът на Дребосъчка — скръбен, покорен, молещ за неговата нежност и милост със сила, на която никой не би могъл да устои, не напусна нито за миг мислите му, ала скътан там, го тласкаше към вратата. Той вдигна оръжието, докосна с показалец спусъка и сякаш образът заповяда: „Убий го. Както си е в леглото!“.

Джон насочи приклада, за да разбие вратата, но докато го държеше нагоре, необяснимо как му хрумна да отвори прозореца, да избяга и да се спаси завинаги.

Точно в този момент стихналият допреди миг огън внезапно се разгоря, освети с високите си пламъци всичко наоколо и Щурецът в огнището запя.

Никой друг звук, нито човешки глас, дори нейният, не можеше да разнежи и трогне Джон така. Безхитростните й слова за това колко обича този Щурец прозвучаха в ума му. Той отново долови трепета и искреността й тогава. Приятният й глас — какъв глас само, сякаш бе създаден да твори музика край огнището на един честен мъж! — проникна в душата му и събуди всичко добро и благородно в нея.

Клетият човек отстъпи назад като насън, сякаш разбуден от някакъв кошмар, и пусна пушката. Скри лицето си в длани и се строполи на стола край огнището, изливайки облекчението си с порой от сълзи.

Щурецът на огнището излезе от прикритието си и застана в центъра на стаята, приел образа на фея.

— Обичам го — прозвучаха в ушите на Джон познатите му думи — и заради десетките пъти, когато съм го слушала, и заради многото мисли, които ми е навявала песента му.

— Точно това каза тя! — възкликна разносвачът. — Спомням си.

— Щастлив е този дом, Джон, и точно заради това обичам Щуреца!

— Такъв беше, Бог ми е свидетел — отвърна Джон. — Тя винаги го е правила щастлив… досега.

— Толкова мила и приветлива, толкова привързана към дома, весела, работлива и с леко сърце — обади се гласът.

— Иначе не бих я обичал така, както я обичах!

— Обичам — поправи го гласът.

— Както я обичах — настоя Джон. Гласът му потрепваше, той очевидно не го владееше вече, затова и прозвуча колебливо въпреки желанието му.

— В името на твоето собствено огнище… — вдигна тържествено ръка феята…

— Огнището, което тя поруга… — прекъсна я разносвачът.

— Огнището, което тя… толкова често… е благославяла и разведрявала с присъствието си — говореше феята щурец, все едно не чуваше възраженията му, — което без нея щеше да е просто няколко струпани камъка, тухли и ръждиви железни пръчки. Благодарение на нея то е олтарът на вашия дом, на който всяка вечер ти си принасял в жертва някоя незначителна своя страст, себелюбие или грижа и си отдавал почитта на своя спокоен дух, на доверчивата си природа и изпълненото си с любов сърце. Затова димът, излитал нагоре през комина на това огнище, е бил по-благоуханен и от най-ароматния тамян, запален пред най-пищните олтари във всички храмове в света! В името на това твое огнище, в името на спокойното светилище на твоя дом, препълнен с нежни мисли и спомени, чуй я! Чуй и мен! Чуй всичко, което говори с езика на твоето огнище!

— Застъпваш се за нея, така ли? — попита Джон.

— Всичко, което говори с езика на твоето огнище, трябва да се застъпи за нея, защото казва истината.

Докато разносвачът, опрял глава на дланите си, седеше все така замислен на своя стол, вълшебното създание остана до него и му внушаваше мисли, които му поднасяше като отражения в стъкло или картина. Но то не беше само в тази работа. От камъните на огнището, от комина, часовника, лулата, чайника и люлката, от пода и стените, тавана и стълбата, от каруцата навън, от шкафа вътре, от вещите в дома, от всичко, което Дребосъчка бе докосвала, създавайки спомен за себе си, скрит в ума на тъжния й съпруг, заизлизаха феи. Но не стояха до него като Щуреца, а се движеха непрекъснато. Показваха уважението си към образа на Дребосъчка. Дърпаха го за полите, трупаха се край него да го прегръщат, разпръсваха цветя там, където щеше да стъпи, опитваха се да сложат венец на русата главица. Показваха колко са привързани към този образ и колко го обичат, уверяваха, че никое грозно или зло създание не би могло да го окаля, че той няма нищо общо с измислените грехове, в които го обвиняват, а само и единствено с тях, веселите феи, които го обичат.

Мислите на Джон бяха изпълнени само с нейния образ. Той не излизаше от главата му.

Дребосъчка с ръкоделието си, тананикайки си край огъня. Веселата, жизнерадостна и вярна Дребосъчка. Като по даден знак феите до една се обърнаха към него и го загледаха строго и упорито, сякаш питаха: „Това ли е лекомислената съпруга, която оплакваш?“.

Отвън долита песен на весели звънци, песни, шумни приказки и смях. Група младежи нахълтват в къщата, сред тях — Мей Филдинг и още поне двайсетина хубави девойки. Дребосъчка е най-хубава от всички! Викат я да отиде с тях да потанцуват. Няма други крачета, така подходящи за танц като нейните. Тя само се усмихва и поклаща глава, сочейки гозбата на огъня и наредената за вечеря маса. Отказът й е изпълнен с толкова убеденост и жар, че я прави още по-привлекателна. Изпраща ги, кимайки весело за сбогом на всеки евентуален партньор в танците, а докато те се изнизват един след друг, на лицето й се изписва комично безразличие, достатъчно да накара младежите до един да поискат да се издавят, ако са нейни ухажори, а те със сигурност са, защото е невъзможно да не я харесват. Но трябва да се признае, че нищо не е по-чуждо на Дребосъчка от безразличието. О, не! Много скоро на прага се появява познатият ни разносвач и какво посрещане му прави тя само!

Вълшебните същества отново извърнаха като един строги погледи към него, сякаш го питаха: „Тази ли е съпругата, която ти е изменила?“.

Сянка се спусна върху картината или огледалото — както щете го наречете. Високата сянка на непознатия странник, така както бе застанал за първи път под техния покрив. Тя скри всичко останало. Ала неуморните феи се спуснаха като работливи пчели, за да я изчистят, и така Дребосъчка отново се появи — сияйна и красива.

Люлее бебето в люлката и му пее нежно, наклонила глава над едно рамо — двойник на рамото на замисления мъж, до когото стоеше феята щурец.

Нощта — имам предвид истинската нощ, а не онази, която показва часовникът на феите — преваляше и тъкмо мислите на разносвача стигнаха дотук, луната изскочи на небосвода ярка и сияйна. Може би тъкмо в този момент някаква тиха и спокойна светлина озари съзнанието на Джон, защото той започна да мисли по-спокойно и ясно за случилото се.

Сянката на странника се появяваше от време на време върху гладкото огледало — винаги ясна и отчетлива, но вече не така злокобна, както първия път. При всяко нейно появяване феите надаваха тревожен вик и размахваха малките си ръце и крака с невъобразима бързина, за да я изтрият. Стигнеха ли отново до Дребосъчка, показваха му я сияйна и красива и огласяха всичко с веселите си вдъхновяващи гласчета.

И да искаха, не можеха да я покажат друга освен сияйна и красива, защото бяха домашни духове, за които лъжата е непозната, и за тях Дребосъчка не можеше да е друго освен пъргава малка жена с грейнала усмивка — светлина и слънце за дома на разносвача!

С голямо вълнение феите я показваха как си бъбри с група мъдри по-стари жени с детето на ръце, правейки се, че и тя е възрастна матрона като тях, как се подпира сериозна и сдържана на ръката на съпруга си, опитвайки се — тя, дребничка като пъпка на цвете — да покаже, че се е отказала от суетата и че майчинството не е нещо ново за нея. Показваха и как добродушно се шегува с тромавия си съпруг, как оправя яката на ризата му, та да е по-спретнат, и как го учи с малките си крачета да танцува в същата тази стая. Обърнаха сериозните си погледи към Джон, когато му я показаха в компанията на Бърта, защото макар около нея да витаеше жизнерадост и оживление където и да се появеше, в дома на Кейлъб Плъмър Дребосъчка сипеше с пълни шепи тези свои дарби. Обичта, доверието и благодарността, които сляпото момиче хранеше към нея, и умението й да омаловажава всичко, което прави за Бърта, макар времето, прекарано в дома й, да бе отредено все за полезни неща, нищо че се правеше, че е на гости, за да се забавлява; щедрото приготовление на всички онези деликатеси — пая с телешко и шунка, бутилките бира; грейналото лице, с което се появяваше на вратата и после се сбогуваше; чудният начин, по който с цялото си същество, от нежното краче до върха на главата, ставаше част от този дом — нещо така необходимо за него, всичко това безкрайно очароваше феите и те искрено я обичаха заради него. И заедно го поглеждаха с молба и докато се сгушваха в диплите на дрехата й и я галеха, сякаш казваха: „Тази ли е съпругата, измамила доверието ти?“.

Веднъж, два или три пъти през нощта феите му я показаха как седи на любимото си столче с наведена глава, притиснала с длани челото си, със спусната пред лицето коса. Така я бе видял за последно. А когато те я зърваха така, нито го поглеждаха, нито се извръщаха, а се струпваха около нея и я утешаваха, целуваха я и се притискаха към нея, за да покажат съчувствието и добронамереността си, напълно забравили за клетия Джон.

Така измина нощта. Луната залезе, звездите избледняха и с изгряването на слънцето настъпи следващият студен ден. Разносвачът седеше все така в ъгъла до огнището. Цяла нощ бе прекарал там подпрял глава на дланите си. Цяла нощ верният Щурец — кри-кри — пееше при огнището. Цяла нощ Джон беше слушал гласа му. Цяла нощ феите, покровителки на дома, бяха кръжали около него. Цяла нощ огледалото бе показвало Дребосъчка обичлива и невинна, освен когато онази сянка падаше върху него.

Навън беше съвсем светло, когато Джон се изправи, изми се и се облече. Нямаше сили да излезе, за да се захване с любимата си работа — за това му бе нужен дух — но точно днес не се и налагаше, тъй като заради сватбата на Текълтън бе намерил заместник, който да изпълни поръчките. Представял си беше как двамата с Дребосъчка весели ще отидат до черквата. Но с това беше свършено. Свършено беше и с техния семеен празник, годишнината от сватбата им. Най-малко беше очаквал такъв завършек на изминалата година!

Разносвачът очакваше Текълтън да се появи рано-рано тази сутрин и предвижданията му се сбъднаха. Няколко пъти бе пристъпил към вратата, но все не се решаваше да прекрачи прага, когато видя към къщата да приближава кабриолетът на търговеца. Видя, че Текълтън се е наконтил за сватбата и е украсил главата на коня с цветя и панделки. Конят приличаше на младоженец много повече от господаря си, чието притворено око му придаваше израз, по-неприятен от когато и да било. Разносвачът обаче не обърна голямо внимание на това, тъй като мислите му бяха заети с друго.

— Джон Пиърибингъл — започна Текълтън със съчувствие в гласа, — как се чувстваш тази сутрин?

— Прекарах много тежка нощ, господин Текълтън — призна разносвачът и поклати глава. — Голяма тревога ме беше налегнала. Сега вече всичко е минало. Ще можете ли да ми отделите половин час за разговор насаме?

— Затова съм тук — отвърна търговецът. — Остави коня както си е, той ще мирува, ако го завържа за този кол тук, а ти му дадеш стиска сено.

Джон донесе малко сено от обора, остави го пред животното и последва госта в къщата.

— Церемонията е днес следобед, нали? — запита той.

— Да — отвърна Текълтън. — Има време дотогава.

Щом влязоха в кухнята, видяха, че Тили Слоубой клечи пред вратата на странника само няколко стъпала по-нагоре. Едно от зачервените й очи (момичето беше плакало цяла нощ, защото и господарката му бе плакала) бе залепено за ключалката, Тили хлопаше здраво по вратата и беше някак изплашена.

— Извинявайте, но никой не ме чува — промълви тя и се огледа. — Надявам се, че някой не е решил да умре, ако обичате! — Това свое благородно обръщение тя подчерта с още множество удари и ритници по вратата, но напразно.

— Да вляза ли? — обади се Текълтън. — Странно е.

Джон, който бе извърнал лице от вратата, му кимна в знак на съгласие.

За огромно облекчение на Тили Слоубой Текълтън приближи и също като нея започна да рита и да блъска, но не получи отговор. По едно време реши да опита с дръжката и вратата се отвори без проблем. Той надникна, огледа вътре и пристъпи напред. Само миг по-късно излетя навън.

— Джон Пиърибингъл — прошепна той в ухото на стопанина на дома, надявам се не си извършил нещо прибързано снощи.

Разносвачът извърна бързо глава.

— Защото си е отишъл — обясни Текълтън — и прозорецът е отворен. Не се виждат следи, прозорецът е на равнището на градината, но се боях да не е имало някакво боричкане. Какво ще кажеш? — Той почти затвори изразителното си око, вперено в каруцаря. И лицето, и тялото му се изкривиха неимоверно. Сякаш искаше да извади истината от своя събеседник с тирбушон.

— Не се тревожете — рече разносвачът. — Той влезе снощи в тази стая, без да чуе от мен остра дума, не съм сторил нещо необмислено и грубо. Никой след това не е прекрачвал прага. Ако си е тръгнал, било е по негова воля. Бих просил от врата на врата за хляба си, ако можех да върна времето и той изобщо да не бе стъпвал тук. Но така или иначе, този човек дойде и после си отиде. Лично аз съм приключил с него.

— Значи лесно се е отървал — отбеляза Текълтън и се отпусна на един от столовете.

Стопанинът на дома не долови иронията. Той също седна и остана с покрито с длан лице известно време.

— Снощи — промълви най-сетне — ми показахте съпругата ми, моята съпруга, която обичам… Тайно…

— И нежно — додаде Текълтън.

— Тайно да помага в предрешаването на този човек и да му дава възможност да се среща с нея насаме. От цялото си сърце бих желал никога да не бях виждал тази картина, а още по-малко да ми я покажете точно вие.

— Признавам, че винаги съм имал някои подозрения — рече Текълтън. — И това ме направи доста нежелан тук.

— И понеже вие ми ги показахте — без да обръща внимание на думите на своя събеседник, продължи Джон — и видяхте моята съпруга, любимата ми съпруга… — Гласът и погледът, а и ръцете му ставаха все по-уверени и спокойни, докато повтаряше думите си. — Тъй като я видяхте в това неблагоприятно положение, редно и справедливо е да я видите с моите очи и да надникнете в сърцето ми, за да узнаете какво мисля. Защото съм взел решение — въздъхна Джон — и нищо не може да го промени.

Текълтън промърмори няколко общи думи на съгласие за това, че е необходимо да се отстоява едно или друго, но очевидно бе уплашен от поведението на стопанина на дома. Простодушен и непосредствен по принцип, в този миг Джон излъчваше достойнство и благородство, присъщи само на човек с особено чувство за чест.

— Аз съм простоват и груб човек — продължаваше разносвачът — и не мога да се похваля с нещо кой знае какво. Не съм и много умен, както знаете. А не съм и млад. Обичах моята Дребосъчка, защото я познавам от дете и гледах как расте в дома на баща си, знаех какво съкровище е и в продължение на години тя беше моят живот. Има много мъже, с които изобщо не мога да се меря, но пък и никой от тях не може да я обича така, както аз я обичам. — Той замълча и няколко пъти някак механично удари стъпало в пода, след което продължи: — Често съм си мислил, че не съм достатъчно добър за нея, но ще й бъда верен съпруг и ще я ценя повече от всеки друг, и така постепенно свикнах с мисълта, че е възможно да ми стане жена. Накрая това се случи, наистина се оженихме.

— Гледай ти! — възкликна Текълтън и многозначително поклати глава.

— Изучих душата си, познавах се добре, знаех колко много я обичам и колко щастлив ще бъда — продължаваше Джон. — Но едва сега разбирам, че не бях помислил достатъчно за нея.

— Със сигурност — съгласи се Текълтън. — Разсеяна, лекомислена, своенравна, вечно очакваща да й се възхищават. Не си го осъзнал! Просто не си го забелязал, така ли?

— По-добре да не ме прекъсвате — скастри го Джон, — докато не разберете за какво говоря, а още сте далеч от това. Ако вчера бях пречукал онзи човек, кой днес би посмял да отрони и дума против нея! Аз бих му премазал лицето, дори да ми беше брат!

Търговецът на играчки го гледаше втренчено и с изумление.

— Замислял ли съм се, че я взимам на нейната възраст — все така уверено продължаваше разносвачът — и с нейната красота… отделям я от връстниците й и от многото събития, на които е била украшението, и я затварям в скучната си бедна къща да търпи досадното ми присъствие? Замислял ли съм се колко неподходящ съм за веселия й нрав и колко изморителен е човек като мен за жена с толкова жив дух? А и каква заслуга имам, че съм я обичал — та нали всеки, който я познава, би я обикнал. Никога не съм се сещал за това. Възползвах се от доверчивостта и от ведрия й характер и се ожених за нея. Как искам да не го бях сторил!

Търговецът на играчки го гледаше, без да мига. Дори вечно притвореното му око сега беше ококорено.

— Бог да я благослови — въздъхна разносвачът — за веселото постоянство, с което се стараеше да не ми позволи да го узная! И горко ми, че с мудния си ум не съм го разбрал по-рано! Горкото дете! Горката ми Дребосъчка. Как не го разбрах, като виждах как се наливат очите й със сълзи, стане ли дума за брак като нашия? Поне сто пъти съм виждал устните й тайно да потрепват и никога не съм подозирал истинската причина до снощи. Бедното момиче! Как съм могъл да се надявам, че ще ме обича!

— Тя все показваше чувства към теб. Правеше го така демонстративно, че точно това събуди подозрението ми.

Сетне търговецът наблегна на превъзходството на Мей Филдинг, която поне не се правела, че го харесва.

— Опитвала се е — започна отново Джон, още по-развълнуван от преди, — едва сега започвам да разбирам колко усърдно се е старала да ми бъде вярна и предана съпруга. С безкрайната си доброта, с усиления си труд и смелото си и вярно сърце. Нека щастието, което съм изпитал под този покрив, ми е свидетел! То ще ми даде малко помощ и утеха, когато остана тук съвсем сам.

— Защо пък сам? — не се сдържа Текълтън. — Излиза, че си приел тази работа наистина сериозно.

— Имам намерение да й направя най-голямото добро и да й се отплатя според силите и възможностите си. Ще я освободя от мъката да търпи всеки ден този неравен брак и от задължението да прикрива истинските си чувства. Ще й дам свободата.

— Ти ще й се отплащаш, така ли? — възкликна изумен Текълтън, докато въртеше големите си щръкнали уши с пръсти. — Тук нещо не е наред. Не го мислиш, нали?

Джон улови търговеца за яката и здравата го разтърси.

— Я ме чуйте добре — процеди той. — И внимавайте да ме разберете както трябва. Чувате ли ме? Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна Текълтън.

— Седях тук пред огнището цяла нощ. На същото място, където толкова често тя сядаше до мен, вдигнала прекрасното си личице. Припомних си всичко ден по ден, всичките й постъпки и действия. И в душата си, кълна се, тя е невинна, ако изобщо има някой, който да определя кой е невинен и кой не.

Предан Щурец в огнището! Верни домашни феи.

— Яростта и недоверието ме напуснаха — сподели разносвачът, — остана само мъката. В един нещастен момент стар любим, по-подходящ за вкуса и годините й от мен, напуснат може би заради мен, против волята й, се завръща. В злощастен миг, изненадана, тя няма време да помисли какво върши и става съучастничка, прикрива го. Срещнаха се снощи — ние с теб ги видяхме. Да, не беше редно. Но като изключим това, тя е невинна, ако на земята изобщо има истина.

— Щом така мислиш… — поде Текълтън.

— Така че нека да си върви — настояваше разносвачът. — Има благословията ми заради многото хубави часове, които ми е дала, има и прошката ми за болката, която ми причини. Нека бъде свободна и постигне онзи мир в душата, който аз й желая. Тя никога няма да ме намрази. Ще се научи да ме обича повече, когато няма да съм й бреме, и по-леко ще носи веригата, в която я оковах. На този ден я взех от дома й, почти без да мисля за нейното щастие. Днес тя ще се върне там и няма да я безпокоя повече. Баща й и майка: й ще дойдат днес — смятахме да празнуваме заедно — и ще си я заведат у дома. Мога да й вярвам там и където и да било другаде. Дребосъчка ме напуска без никаква вина и съм сигурен, че така и ще продължава да живее. Ако се случи да умра, възможно е и това да се стане, докато тя е все още млада — само за няколко часа загубих вече кураж — тя ще разбере, че не съм я забравил и съм я обичал до последния си час. Това е краят на онова, което ми показахте. Вече е свършено.

— О, не, Джон, не е свършено. Не казвай още, че е свършено! Не съвсем! Чух благородните ти думи и няма да си отида крадешком, като се правя, че не знам това, което ме изпълни с такава дълбока признателност. Не казвай, че е свършило, докато часовникът не е ударил отново!

Дребосъчка бе влязла скоро след Текълтън и бе останала там с очи, приковани в съпруга си. Не погледна търговеца нито веднъж. Стоеше далеч от него, оставяйки възможно най-голямо пространство помежду им, и колкото и разпалено и поривисто да говореше Джон, тя не приближи. Колко различен бе сегашният й образ от предишния.

— Няма ръка, която може да накара часовника да ми върне отминалите часове. Той ще бие отново — отвърна разносвачът с едва доловима усмивка. — Но да бъде така, както искаш, мила моя. Той скоро ще удари. Няма значение какво говорим. Ще се опитам да те зарадвам с нещо по-трудно от това.

— Време е да вървя — промърмори Текълтън, — защото когато часовникът удари отново, ще трябва да съм на път за черквата. Довиждане, Джон Пиърибингъл. Съжалявам, че се налага да се лиша от компанията ти. Съжалявам и за загубата ти, и за причината за нея!

— Ясно говорих, нали? — попита разносвачът, докато го изпращаше до вратата.

— Да, напълно!

— И ще запомните казаното от мен, нали?

— Щом държиш да ти кажа — рече Текълтън и за всеки случай първо се качи в кабриолета си, — това беше толкова неочаквано, че едва ли някога ще го забравя.

— Толкова по-добре и за двама ни. Довиждане и ви желая весело прекарване.

— Бих искал и аз да ти пожелая същото, но знам, че няма как да е весело. Все пак ти благодаря. Между нас казано, не мисля, че моят брак ще е по-малко щастлив само защото Мей не е твърде мила с мен и не държи да показва чувствата си. Довиждане. Пази се.

Разносвачът стоя и гледа как кабриолетът се отдалечава, докато той не стана съвсем малък, почти колкото панделките и цветята, украсили главата на коня. После тръгна да се поразходи с дълбока въздишка, тревожен и загрижен, до един от близките брястове. Не искаше да се прибере, преди да е дошло време часовникът да удари.

Останала сама, малката му съпруга хълцаше жално и само от време на време бършеше сълзите си, повтаряйки си колко добър и чудесен е той. Един-два пъти някаква мисъл я разсмя — от все сърце, възторжено и неуместно, защото сълзите все така се стичаха по страните й.

— Ама моля ви се, недейте — ужаси се Тили. — Все едно погребвате бебето, много ви моля.

— Ще го донасяш ли понякога да вижда баща си, Тили? — попита господарката й, докато бършеше очите си. — Когато няма да живея тук и ще съм вече в стария си дом?

— Ама моля ви се, недейте! — провикна се пак момичето, отмятайки глава назад, и избухна в сълзи (в този момент много заприлича на Боксър). — Моля ви се, недейте! Ама какво всеки върши с всеки и прави всички други така нещастни? Ойййй!

Милозливата Слоубой понечи да нададе още по-силен вой, подсилен от дългото въздържане да не събуди бебето и да го изплаши толкова, че да предизвика нещо сериозно (вероятно колики), но той, слава богу, секна при вида на Кейлъб Плъмър и дъщеря му. Присъствието им бързо върна способността й да се държи както подобава и за известно време тя остана с отворена уста, но безмълвна. Сетне се спусна към люлката на детето и зарови между завивките, пристъпвайки от крак на крак в странен танц — действия, които облекчиха обзелата я тревога.

— Мери — обади се Бърта. — Не си ли на сватбата?

— Казах й, че няма да ходите, госпожо — прошепна Кейлъб и стисна ръцете й в своите. — Дочух нещо снощи, Бог да ви благослови. Не ме интересува какво говорят. Не им вярвам. Не съм кой знае какъв, но такъв, какъвто съм, по-скоро ще се оставя да ме разкъсат на парченца, отколкото да повярвам и на една дума против вас! — И той обгърна раменете й също както дете прегръща куклата си.

— Бърта не я свърташе у дома тази сутрин — продължи след миг. — Страхуваше се, чудесно го знам, да чуе камбаните, за да не стори нещо необмислено, ако е наблизо. Та затова тръгнахме по-рано и дойдохме тук. Много мислих за това, което направих през всичките тези години… — Кейлъб замълча за кратко. — Самообвинявах се и накрая реших да й кажа истината. Но ми се иска да сте с мен, когато го правя. Ще бъдете с мен в този момент, нали? — Клетият човек трепереше от главата до петите. — Не знам как ще го приеме, какво ще си помисли за мен, дали след това ще продължи да обича нещастния си баща. За нея обаче ще е по-добре да изтрия измамата и да понеса последиците.

— Мери — обади се Бърта, — къде е ръката ти? Ето я, ето! — Момичето притисна устни до дланта на приятелката си и я мушна под мишницата си. — Чух снощи някакви хора да говорят, че нещо си сгрешила. И дума от това не вярвам.

Съпругата на разносвача мълчеше.

Кейлъб отговори вместо нея.

— Грешат — заяви той.

— Знаех си! — възкликна момичето. — И дори им го казах. Не изтърпях и думичка да чуя повече. Сякаш има някой, който може да я обвини в нещо. — Бърта притисна дланите на приятелката си между своите, след което допря страната си до бузата на Мери. — Чак толкова сляпа не съм.

Кейлъб застана до дъщеря си, от другата й страна бе Дребосъчка.

— Познавам всички ви по-добре, отколкото си мислите — промълви Бърта. — Но никого не познавам така добре, както Мери. Дори теб, татко. Край мен няма нищо наполовината толкова истинско, колкото нея. Ако сега по някакво чудо зрението ми се върне, без някой да ми подскаже, ще я посоча сред цяла тълпа. Сестрице моя!

— Скъпо мое момиче — подхвана Кейлъб, — нещо ме тревожи от известно време и искам да ти го кажа, докато сме само тримата. Изслушай ме, моля те! Трябва да ти изповядам нещо, миличка.

— На мен ли, татко?

— Отдалечил съм се през годините от истината, дете мое — въздъхна той с изражение, което не можеше да не събуди съжаление, — смятайки, че е за твое добро, а се оказа, че съм грешил. Излиза, че това е по-скоро жестоко.

Тя извърна изненадано лице по посока на възрастния мъж.

— Как така жестоко?

— Баща ти се обвинява повече, отколкото трябва, Бърта — обади се Дребосъчка. — И ти ще го потвърдиш. Първа ти ще му кажеш.

— Как е възможно той да е жесток към мен? — възкликна Бърта с невярваща усмивка.

— Не съм го направил нарочно, но така се оказва в крайна сметка. Довчера не си давах сметка, скъпа моя дъще. Изслушай ме и ми прости! Светът, в който живееш, не е такъв, какъвто съм ти го описал. Очите, на които вярваше до днес, всъщност те мамеха.

Лицето на Бърта бе все така учудено и извърнато към Кейлъб, но тя рязко се дръпна назад и се сгуши в приятелката си.

— Пътят на твоя живот беше тежък, скъпо мое момиче, и исках да го облекча — продължи Кейлъб. — Променях представата ти за предметите, преиначавах характера на хората, за които ти говорех. Измислях си много несъществуващи неща, за да те направя щастлива. Криех от теб грозното, хранех те с измама, нека Господ да ми прости! Ти живееш с роденото от моето въображение.

— Но нали живите хора не са рожби на фантазията ти? — побърза да попита тя с пребледняло лице, отдръпвайки се все по-назад. — Тях няма как да промениш.

— Напротив, и това направих, Бърта — с жален глас призна Кейлъб. — Има един човек, когото познаваш, гълъбче мое…

— О, татко, защо го казваш? — попита тя с горчивина. — За кого говориш? Кого мога да познавам аз? В моя свят няма какво да ме води. Знаеш, че съм напълно сляпа. — Тя протегна безпомощно ръце, сякаш търсеше опора — жест на отчаяние и безнадеждност.

— Сватбата, която ще се състои днес, е сватба на един суров и користолюбив човек. От дълги години той е наш жесток господар, моя мила. Грозен и на вид, и по природа. Студен, безмилостен. Съвършено различен от образа, който съм ти описвал, дете мое.

— Но защо? — отчаяно възкликна момичето. — Защо си го правил? Защо изпълни сърцето ми с обич, а после досущ като смъртта изтръгна от него онези, които обичам. Господи, колко съм сляпа! Колко безпомощна и самотна!

Баща й клюмна глава на гърдите си, разкаян и потънал в скръб.

Сляпото момиче остана за кратко потънало в отчаяние, но Щурецът в огнището най-неочаквано се обади. Чу го само Бърта. Песничката му не беше бодра, а тиха и тъжна. Толкова тъжна, че сълзи се стекоха по лицето й и когато вълшебният образ, който цяла нощ бе с разносвача, се появи зад гърба й и посочи Кейлъб, сълзите рукнаха като дъжд.

Скоро тя чу плача на Щуреца още по-ясно и въпреки че не виждаше, долови как феята вълшебница кръжи около баща й.

— Мери — обади се сляпото момиче, — опиши ми моя дом. Какъв е той наистина?

— Бедна къщичка, Бърта. Много бедна и гола. Едва ви пази от дъжда и вятъра през зимата. И от лошото време — продължи Дребосъчка тихо, но отчетливо. — Това важи и за прокъсаната дреха на баща ти.

Сляпото момиче стана развълнувано и дръпна настрани дребничката жена на разносвача.

— А подаръците, които пазех с толкова любов, които получавах веднага щом ги пожелаех, и толкова много ценях — заговори тя с вълнение, — откъде се взимаха? Ти ли ги изпращаше?

— Не.

— Тогава кой?

Дребосъчка разбра, че тя вече се досеща, и предпочете да замълчи. Бърта отново разпери длани пред лицето си. Сега обаче по съвсем различен начин.

— Мери, скъпа, почакай малко. Ела насам, моля те. Говори ми тихичко. Знам, че ще ми кажеш истината. Не би ме лъгала, нали?

— Не, мила, никога.

— Убедена съм. Твърде много ми съчувстваш. Погледни сега към мястото, където стояхме преди малко, там, където е баща ми — състрадателен и изпълнен с обич, и ми кажи какво виждаш.

— Един стар човек, опрял се тъжно на облегалката на стола си, скрил лице в дланта си. Очаква детето му да го утеши.

— Да, дъщеря му ще го утеши. Продължавай.

— Стар човек, изтерзан от грижи и труд. Слаб, отчаян, потънал в мисли, с посребрени коси. Виждам го ясно — съкрушен и приведен, неспособен да се бори повече. Трябва да знаеш, че преди съм го виждала да преодолява какви ли не трудности, преследвайки една голяма своя цел. Изпитвам искрено уважение, почитам посивялата му глава и дано Небето го благослови.

Сляпото момиче се втурна към стола на баща си, коленичи пред него и обгърна с длани посивялата му глава.

— Виждам вече! — провикна се то. — Бях сляпа, но сега очите ми са отворени за истината. Не съм го познавала досега. Като си помисля само, че е можело да умра, без да познавам бащата, който ми даде толкова много обич!

Кейлъб седеше онемял.

— Няма човек на тази земя — с разтреперан глас мълвеше момичето, докато притискаше главата му в прегръдките си, — когото бих обичала така силно и над когото бих бдяла така предано, както над него! Колкото по-посивял и колкото по-измъчен, толкова по-скъп си ми, татко! Да не чувам вече, че не виждам. От тук нататък никога няма да забравя да благодаря на Всевишния и за най-малката бръчица по лицето ти, за всеки косъм на главата ти.

— Моя Бърта — успя да промълви Кейлъб.

— В слепотата си повярвах — не спираше момичето, като го милваше със сълзи на обич, че е различен от това, което е! Ден след ден беше с мен, грижеше се за мен, а изобщо не ми е хрумвало какъв е всъщност.

— Елегантният баща конте със синьото палто — промълви Кейлъб. — Него вече го няма.

— Не е вярно — възрази тя. — Скъпи татко, не! Всичко е тук — в теб. Бащата, когото обичах така много, бащата, когото никога не съм обичала достатъчно и не съм познавала, благодетелят, когото най-напред започнах да уважавам и обичам, защото бе изпълнен със съчувствие към мен. Всичко е тук в теб. За мен нищо не е умряло. Душата на всичко, което ми е било най-скъпо, е тук… Тук, с изморено лице и посивяла глава. Вече не съм сляпа, татко!

Докато траеше тази сцена, вниманието на Дребосъчка бе насочено към тях двамата, но сега погледът й попадна на часовника с малкия косач и ливадата му и тя забеляза, че само няколко минути ги делят от първия му удар. Това я хвърли в огромна тревога и напрежение.

— Татко — обади се Бърта. — Къде е Мери?

— Тук е, миличка.

— Тя е такава, каквато ми я описваше, нали? Има ли нещо свързано с нея, което да не е точно?

— Каквото и да бих измислил за нея, нямаше да е вярно. За нея могат да се измислят единствено недостатъци, защото само недостатъци не притежава. Нищо не би могло да я направи по-съвършена, Бърта.

Сляпото момиче беше сигурно в отговора, но гордостта и радостта, с които го посрещна, докато отново прегръщаше Дребосъчка, бяха прекрасна гледка.

— Нищо чудно да настъпят повече промени, отколкото си мислиш, миличка — заяви Дребосъчка. — Промени към по-добро, искам да кажа. Те ще донесат голяма радост за някои от нас. Не бива да позволявате да ви стъписат, щом научите за тях. Колела ли чувам навън? Ти имаш остър слух, Бърта, колела ли са наистина?

— Да. И приближават много бързо.

— Аз… Знам, че имаш остър слух — повтори Дребосъчка и сложи длан на сърцето си. Говореше някак припряно, сякаш се мъчеше да прикрие учестените му удари. — Често съм го забелязвала, спомняш ли си как бързо долови стъпките на онзи странник снощи? Само не разбрах защо запита чии са тези стъпки и защо ти направиха толкова силно впечатление? Но както преди малко казах, задават се големи промени и най-добре да се подготвим, та да не се изненадаме прекалено.

Кейлъб не проумяваше какво се крие зад думите й, давайки си сметка, че тя говори колкото на дъщеря му, толкова и на него. Виждаше, че е много развълнувана, направо дъх не й стига, и за всеки случай бе потърсила опора в облегалката на близкия стол.

— Колелета са наистина — възкликна Дребосъчка. — И приближават все повече и повече! Ето, спират пред градинската порта! Чувате и стъпките, нали? Не са ли същите, Бърта? Ето сега… — Тя почти изписка от неудържима радост, изтича до Кейлъб и закри очите му в момента, когато млад мъж се втурна в стаята, хвърли шапката си във въздуха и се спусна към тях.

— Свърши ли се?

— Да!

— Успешно ли беше?

— Да!

— Познаваш ли този глас, добри ми Кейлъб? Познат ли ти звучи? — възторжено извика Дребосъчка.

— Ако момчето ми в златната Южна Америка беше живо, то тогава… — разтреперан промълви старецът, без да довърши.

— Той е жив — обяви Дребосъчка, дръпна дланите си от лицето му и запляска възторжено. — Виж го само! Стои пред теб жив и здрав! Твоят син! Скъпото ти момче! Твоят брат, Бърта!

Как да не се възхитиш от радостта на малката съпруга на разносвача. Как да не се възхитиш на сълзите и смеха й, когато тримата се прегърнаха здраво! Как да не се възхитиш на сърдечността, с която посрещна почернелия от слънцето моряк с буйна черна коса и не само не извърна лице, но му позволи да целуне розовите й устни и да я притисне до гърдите си.

Как да не се зарадваш и на кукувичката от часовника — и защо пък не? — затова че изскочи през вратата на мавританския дворец като нечакан гост и буквално кихна дванайсет пъти, присъединявайки се към компанията, сякаш беше пияна.

В този момент на прага застана и разносвачът и с изненада огледа веселата компания.

— Джон, виж! — обади се Кейлъб с едва сдържан възторг. — Моето момче от златната Южна Америка! Моят син. Този, когото ти приготви за заминаването и го изпрати лично! Винаги си бил негов добър приятел!

Разносвачът пристъпи, за да стисне ръката на госта, но внезапно спря. Смътен спомен за лицето на глухия му пътник в каруцата го накара да спре.

— Едуард! Ти ли си наистина?

— Разкажи му сега всичко — намеси се Дребосъчка. — Разкажи му, Едуард, и не ме щади, защото нищо вече не може да ме оневини в неговите очи.

— Аз бях човекът — потвърди Едуард.

— Как можа да се промъкнеш тайно и предрешен в къщата на своя стар приятел? — не се сдържа Джон. — Преди години ти беше откровено момче… Колко време мина от деня, в който чухме, че е мъртъв, Кейлъб, и ни убедиха, че е потвърдено… Момче, преди ти никога не би сторил подобно нещо.

— Преди години имах благороден приятел, повече баща, отколкото приятел, който никога не съдеше нито мен, нито когото и да било, без да го изслуша. Ти беше този човек. Затова съм сигурен, че и сега ще ме изслушаш.

Разносвачът хвърли тревожен поглед към Дребосъчка, която продължаваше да стои настрани от него.

— Това си е справедливо — отбеляза той. — И ще го сторя.

— Когато съвсем млад напуснах това място — подхвана Едуард, — бях влюбен и любовта ми беше взаимна. Тогава тя беше много млада и (със сигурност ще ми кажеш) може би не е била много наясно със себе си. Аз обаче бях и обичта ми беше искрена и дълбока.

— Точно ти! — възкликна разносвачът. — Ти!

— Така е — отвърна Едуард. — И тя отговори на чувствата ми тогава. И сега продължава да ме обича.

— Бог да ми е на помощ — рече разносвачът. — Това е по-лошо от всичко!

— Верен на любовта си, се върнах тук с надеждата след стотиците трудности и опасности да изпълня своята част от дадената дума, ала на трийсетина километра оттук чух, че тя ми е изневерила. Забравила ме е и се е врекла на друг, по-богат мъж. Не можех да я упреквам, само исках да я видя и да получа безспорно доказателство, че това е вярно. Надявах се, че може би са я заставили да се сгоди за него против желанието й и това я е накарало да загърби спомените за нас. Нямаше да е кой знае каква утеха, но все пак. Затова реших въпреки всичко да дойда тук. Държах да науча истината, самата истина, да видя с очите си всичко и тогава да взема решение, от една страна, без чужда намеса, а от друга — без да й оказвам въздействие (ако все още имам такова). Преоблякох се… ти знаеш как и зачаках на пътя… ти знаеш къде. Ти не заподозря нищо. Тя също — и той посочи Дребосъчка, — докато не прошепнах бързо в ухото й край огнището тук и тя едва не ме издаде.

— А когато тя узна, че Едуард е жив и здрав и се е върнал — хълцайки, заговори Дребосъчка в трето лице, което държеше да направи до края на разказа си, — когато разбра целта му, го посъветва на всяка цена да запази тайната си, тъй като старият му приятел Джон Пиърибингъл е твърде откровен и несръчен в преструвките. — Дребосъчка се разсмя през сълзи. — И не може да се разчита, че ще запази тайната му. И когато тя, имам предвид себе си, Джон — разрида се отново дребната му съпруга, — разказа всичко на Едуард — как любимата му го е смятала за мъртъв и как след дълга съпротива се е оставила да бъде принудена от майка си да се омъжи за мъж, когото онова мило глупаво старо същество нарече изгодна партия, и когато тя, пак имам предвид себе си, му каза, че те не са венчани все още и че това ще е истинска жертва, тъй като от нейна страна липсва каквато и да е любов, и когато той едва не полудя от радост след това, тогава тя — пак себе си имам предвид, каза, че ще играе ролята на посредник, както бе го правила преди години, Джон, и ще изпита любимата му, за да се увери, че каквото е казала и мисли, е вярно. И наистина беше вярно. Те се срещнаха, Джон. И се венчаха преди час! Ето я и младоженката! Така че нищо чудно Гръф и Текълтън да си остане ерген. Сега съм една щастлива малка женичка, Мей, Бог да те благослови!

Тя наистина беше неустоима малка женичка, ако е подходящо да я наречем така. В мига, когато даде воля на чувствата си, беше безмерно неустоима, както никога. Едва ли някой е обсипвал някого с толкова нежни поздравления и с такава голяма радост, с каквито тя обсипа своята приятелка.

Въпреки бурята от чувства в гърдите на честния разносвач, той стоеше застинал. След миг се опомни и понечи да се втурне към Дребосъчка, но тя вдигна ръка, за да го спре, и отстъпи назад.

— Не, Джон, не! Чуй всичко! Не ме обичай, докато не чуеш всичко, което имам да кажа. Не биваше да имам тайна от теб, Джон. Много съжалявам. Не си давах сметка, че не бива да го правя, докато не седнах до теб на малкото столче снощи. Но когато от израза на лицето ти разбрах, че си ме видял да вървя по коридора с Едуард и ми стана ясно какво си мислиш, почувствах колко лекомислено съм постъпила. Но, скъпи мой, как можа да си помислиш такова нещо?

Дребничката жена се разрида неудържимо и по всичко личеше, че всеки миг Джон ще се озове до нея, за да я скрие в прегръдките си. Тя обаче отново го спря.

— Не, Джон, моля те, не ме обичай още! Не ме обичай още известно време. Предстоящата сватба събуди у мен мъка, защото си спомних колко млади и влюбени бяха Мей и Едуард и знаех, че сърцето й е съвсем далеч от Текълтън. Сега вярваш в това, нали, Джон?

Джон отново пристъпи напред, но бе спрян от вдигнатата й за пореден път ръка.

— Стой си там, Джон! Когато се шегувам понякога с теб, когато ти казвам, че си тромав, че си мила стара гъска, и те наричам с други такива имена, то е защото те обичам, Джон, много те обичам. А държанието ти ми носи такова удоволствие, че не бих желала да се промениш, ако ще и цар да станеш утре.

— Урааа! — възкликна Кейлъб най-неочаквано за всички. — И аз така мисля.

— А когато казвам, че някои хора са на средна възраст и несръчни, когато казвам, че сме скучна двойка, която се влачи в еднообразното си всекидневие, то е само защото съм глуповатичка, Джон, и понякога обичам да играя с бебето и други разни неща и да си фантазирам.

Тя видя, че той отново прави стъпка към нея, и отново го спря.

— Само още една-две минути, Джон. Онова, което най-вече искам да ти кажа, запазих за най-накрая. Скъпи мой мечо, благородни ми Джон, когато преди няколко вечери си говорихме за Щуреца, на езика ми беше да ти кажа, че в самото начало не те обичах толкова, колкото сега. Когато пристигнах в този дом, се страхувах, че може да не успея да те обикна според надеждите и молитвите си, тъй като бях много млада. Ала с всеки следващ час те обиквах все повече и повече, но и да не беше така, благородните думи, които чух тази сутрин, щяха да ме накарат да го сторя. Ала повече от това е невъзможно да те обичам. Цялата обич, която изпитвах (а тя беше много голяма, Джон), вече съм ти я дала — ти напълно я заслужаваш отдавна, много отдавна и повече няма какво да ти дам. А сега, скъпи ми Джон, вземи ме отново в сърцето си! Там е моят дом и никога, ама никога да не ти минава през ума да ме изпращаш в друг!

Не вярвам, че някога ще изпитате по-голямо удоволствие при гледката на дребна славна съпруга в нечии прегръдки от това да видите как Дребосъчка се втурва в обятията на разносвача. Толкова пълна, бликаща от душата проява на обич не сте виждали в целия си живот.

Джон беше в пълен възторг, можете да сте сигурни, че същото важеше и за Дребосъчка, да не говорим за останалите, включително и госпожица Слоубой, която плачеше от радост и много й се искаше да включи и бебето в общата размяна на поздравления — подаваше го от човек на човек, сякаш беше някакво питие.

Отвън в този момент се чу нов тропот на колелета. Някой се сети, че Гръф и Текълтън се връща. И наистина той се появи на прага — разгорещен и разтревожен.

— Какво, по дяволите, става Джон Пиърибингъл! — провикна се Текълтън. — Тук има някаква грешка. Имах среща с госпожа Текълтън в черквата, а мога да се закълна, че я видях на пътя да идва към вас. О, ето я и нея! Извинете, сър, нямам удоволствието да ви познавам, но ще ми направите ли услугата да ми отстъпите тази млада дама, тъй като тя има специално задължение тази сутрин.

— Не мога да ви я отстъпя — отвърна Едуард. — Изобщо не разчитайте на това.

— Как смееш да ми отговаряш по този начин, простако?

— Имайки предвид колко сте ядосан — усмихна се Едуард, — трябва да ви предупредя, че тази сутрин съм напълно глух за груби думи, както снощи бях глух за всичко.

Какъв поглед само му хвърли Текълтън и как само подскочи!

— Съжалявам, сър — продължи Едуард, който не изпускаше лявата ръка на Мей и най-вече безименния й пръст, — че младата дама не може да дойде с вас в черквата, тъй като тя вече беше там тази сутрин. Може би ще я извините.

Текълтън впери очи в безимения пръст на девойката и извади от джоба на жилетката си нещо увито в сребриста хартия — очевидно това беше пръстен.

— Госпожице Слоубой — обърна се той към Тили, — ще бъдете ли така добра да хвърлите това в огъня? Благодаря.

— Имаше едно предишно задължение, доста старо задължение, което попречи на съпругата ми да спази уговореното с вас — обясни Едуард.

— Ако иска да бъде честен, господин Текълтън ще признае, че откровено му разказах за тази уговорка и много пъти повтарях, че не мога да те забравя — обади се Мей поруменяла.

— Така си беше! — рече Текълтън. — Разбира се. Всичко е наред. Госпожа Едуард Плъмър, предполагам?

— Точно така.

— Не бих ви познал, сър — изуми се търговецът, като оглеждаше отблизо лицето на младия мъж и същевременно се поклони дълбоко. — Желая ви щастие, сър!

— Благодаря.

— Госпожо Пиърибингъл — обърна се Текълтън внезапно към стопанката на дома, която стоеше до съпруга си. — Искам да ви се извиня. Не бих казал, че ми направихте голяма услуга, но честно казано, съжалявам. Оказва се, че сте по-добра, отколкото си мислех. Джон Пиърибингъл, извини ме и ти. Надявам се, че ме разбираш. Всичко е наред, дами и господа. Довиждане!

След тези думи, без да дава вид, че е засегнат, той си тръгна, но не само си даде вид, а наистина напусна къщата, само спря за малко, за да свали цветята и панделките от главата на коня. Ритна го веднъж в ребрата, за да му съобщи, че плановете се променят.

Естествено, сред компанията възникна въпросът за тържеството, с което ще отбележат събитието, а и годишнината на семейство Пиърибингъл. Дребосъчка се залови за работа, за да организира прием, който да направи чест както на дома й, така и на всички заинтересовани. Много скоро тя потъна в брашно чак до трапчинките на лактите си и всеки път, когато разносвачът се приближеше до нея, за да го целуне, посипваше и него с брашно. Добрият човек изми зеленчуците и обели цвеклото, успя да счупи чинии, прекатури в огъня тенджерата, пълна със студена вода, и изобщо направи каквото можа. Двама съседи — професионални помагачи, извикани по спешност, се блъскаха един в друг, във вратите и в ъглите, а най-често се строполяваха върху Тили Слоубой и бебето. Никога досега Тили не се беше оказвала на толкова много места из къщата. Способността й да бъде едновременно навсякъде събуди възхищението на всички. В два часа и двайсет и пет минути в нея се препънаха в коридора и само пет минути по-късно, в два и трийсет, я блъснаха в кухнята. В три без двайсет и пет се пречкаше дори на тавана. Главата на бебето бе подложена на изпитание за издръжливост срещу всякакъв вид материя — животинска, растителна, минерална. В този ден в къщата не остана нищо, което да не влезе в пряк контакт с това дете.

По едно време се събра делегация, която да отиде да потърси госпожа Филдинг и не само да покаже сърцераздирателно разкаяние пред тази изтъкната благородничка, но и да я доведе, ако трябва, насила, за да се присъедини към радостта, да се почувства щастлива и да прости. Когато групата най-сетне я откри, отначало тя не искаше и да чуе никакви аргументи, непрестанно повтаряйки, че не бивало да доживее този ден. Така и не можаха да изтръгнат от нея нищо друго освен: „А сега ме отведете в гроба!“. Но това бе невъзможно, защото тя нито беше мъртва, нито в състояние, близко до това. Не след дълго жената се поуспокои и отбеляза, че след онази злощастна поредица от обстоятелства, засегнали търговията с индиго, била предвидила, че през целия си живот ще бъде излагана на всевъзможни обиди и оскърбления. С радост се уверила, че наистина е така, и ги молела да не се занимават с нея… Защото коя е тя всъщност? О, боже! Едно нищожество. Да забравят за съществуването й и да вървят по житейския си път без нея. От горчиво-саркастичното настроение тя бързо премина в гневно и изказа забележителната мисъл, че и червеят надига глава, ако го настъпят. И това премина, отстъпвайки място на милозливото съжаление, че ако само й се бяха доверили, тя би могла да предложи едно-друго. Възползвайки се от тази криза в чувствата й, пратениците я прегърнаха и много скоро тя вече беше с ръкавици и пътуваше към дома на Джон Пиърибингъл, вдигнала глава като истинска представителка на благороднически род и със завита в хартия официална шапка до нея, висока почти колкото владишка митра.

Междувременно очакваха майката и бащата на Дребосъчка с друг кабриолет. Те обаче закъсняваха, та се появиха страхове, че нещо се е случило. Оглеждаха пътя, госпожа Филдинг гледаше в неправилната посока и като й обърнаха внимание върху това, тя възрази, че ще си гледа накъдето иска. Най-после и те пристигнаха. Набита дребна двойка, подрусваща се в малкия кабриолет с типичното за семейството излъчване на домашен уют и добро разположение на духа. Истинско удоволствие беше да видиш Дребосъчка и майка й една до друга. Те наистина много си приличаха.

Наложи се майката на Дребосъчка да поднови познанството си с майката на Мей. Майката на Мей демонстрира колко държи на благородния си произход, докато майката на Дребосъчка се държеше единствено на пъргавите си малки крачета. Старият Дребосък, така ще наричаме бащата на Дребосъчка — забравих истинското му име, но няма значение — се държеше дръзко, ръкуваше се, без да бъде представен, а на шапката на госпожа Филдинг, която за него не беше нищо повече от колосан муселин, не обърна внимание, както и на търговията с индиго, отбелязвайки, че сега вече по този въпрос не може нищо да се направи. Общото заключение на госпожа Филдинг бе, че той е добродушен, но грубоват човечец.

За нищо на света не бих пропуснал да наблюдавам как Дребосъчка играеше ролята на домакиня в сватбената си рокля — да е благословено сияйното й лице. Не бих пропуснал и добрия разносвач — весел и със зачервени бузи, в края на масата. Нито пък загорелия от слънцето весел моряк и неговата красива съпруга. Нито когото и да било от компанията. Да пропуснеш тържествения обяд значи да се разминеш с най-веселото и обилно пиршество, на което човек би могъл да присъства, а пък да пропуснеш преливащите им чаши, вдигнати за наздравица в сватбения ден, би било най-големият пропуск.

След обеда Кейлъб изпя любимата си песен за искрящия съд с вино и кълна се, този път я изкара докрай.

Между другото, точно когато той довърши последната строфа, се случи нещо неочаквано.

На вратата се почука и влезе един човек, който се олюляваше под тежестта на тежък пакет. Без поздрав или каквото и да било друго, той стовари кутията насред масата между орехите и ябълките и каза:

— Господин Текълтън ви поздравява и тъй като на него тортата няма да му трябва, предлага вие да я изядете. — След тези думи човекът се завъртя на пета и излезе.

Представяте ли си каква беше изненадата на веселата компания? Прозорливата госпожа Филдинг изказа мнението, че тортата е отровна, и подкрепи твърдението си с разказ за една друга торта, която, доколкото знаела, станала причина да посинеят момичетата в цял един пансион. Предупреждението й бе отхвърлено от повечето присъстващи и Мей разряза сладкиша със замах и много смях.

Не помня дали някой бе успял да го опита, когато на вратата отново се почука и същият човек се появи с нов голям пакет, старателно опакован в кафява хартия, под мишница.

— Господин Текълтън ви поздравява и изпраща няколко играчки за бебето. Не са от грозните. — След тези думи той отново изчезна.

Всички присъстващи занемяха от удивление, трудно бе да намерят думи да го изразят. Не им се и наложи, защото тъкмо пратеникът бе хлопнал вратата, когато се чу следващо почукване и самият Текълтън се появи на прага.

— Госпожо Пиърибингъл! — рече той, стиснал шапка в ръка. — Искам да се извиня отново. Съжалявам за държанието си много повече от тази сутрин. Имах време да помисля. Джон Пиърибингъл! Знаеш, че нравът ми не е много симпатичен, но винаги, когато срещам човек като теб, се чувствам малко или повече по-добър. Кейлъб, малката бавачка снощи, без да иска, ми подсказа нещо, за което се замислих. Сега се срамувам, като си помисля колко лесно съм обвързал теб и дъщеря ти със себе си и какъв нещастник съм бил, наричайки нея идиотка! Приятели, обръщам се към всички ви тук, домът ми е много самотен. Дори щурец си нямам в огнището. Прогоних ги всички. Бъдете така добри и ми позволете да участвам във вашата веселба!

Не минаха и пет минути и той се почувства като у дома си. Направо да не повярваш какъв човек се оказа. Кой знае какво беше мислил за себе си, та не беше разбрал, че може чудесно да се весели! А нищо чудно и феите да имаха пръст в тази удивителна промяна.

— Джон, нали няма да ме отпратиш в бащиния ми дом тази вечер? — тихичко попита Дребосъчка.

Помните, че той бе на крачка от това.

Липсваше едно-единствено създание, та компанията да е пълна. И той се появи изневиделица — жаден от дългото тичане, се опитваше да натика едрата си глава в тясното гърло на своя съд за вода. Придружавал бе каруцата по целия маршрут този ден, силно обезпокоен от отсъствието на своя господар, като често изразяваше несъгласието си с неговия заместник. Повъртя се за малко в обора с надеждата да пробуди бунтовнически плам у престарелия кон, та да се върнат обратно, но видял, че нищо няма да се получи, се шмугна в кръчмата и легна пред огнището. След кратка почивка, очевидно убеден, че заместникът е истински мошеник и трябва да бъде зарязан, той скочи и с подвита опашка се прибра у дома.

Завари компанията в момента, когато започваха танците. Нямаше да продължавам разказа си, ако не бях сигурен, че последвалото бе нещо наистина необикновено и трябва да бъде споделено. Едуард — какъв славен момък беше той — разказваше чудни истории за папагали, мини, мексиканци и златен прах, когато най-неочаквано скочи и предложи да танцуват. Арфата на Бърта беше там и момичето засвири с умение, което рядко ще срещнете. Дребосъчка (истинска хитруша) заяви, че времето й за танци е минало, според мен само защото разносвачът кротко си пушеше лулата, а тя най-много обичаше да си седи до него. След подобно изказване госпожа Филдинг нямаше друг избор, освен да заяви, че и нейното време за танци е минало. Всички казаха същото освен Мей. Тя бе готова да се присъедини.

И така Мей и Едуард се изправиха сред аплодисменти и затанцуваха сами под звуците на най-веселата мелодия на Бърта.

Не знам дали ще ми повярвате, но бяха танцували само пет минути, когато разносвачът захвърли лулата си, обгърна кръста на своята Дребосъчка, втурна се към центъра на стаята и затанцува с нея, движейки пръсти и пети с неподозирано за него майсторство. Щом видя това, Текълтън се завтече към госпожа Филдинг, подхвана я през кръста и последва Джон и Дребосъчка. Старият Дребосъчко, като видя какво става, се изправи енергично, дръпна майка Дребосъчка и се прояви като голям танцьор. И Кейлъб стана, повлече Тили Слоубой за двете ръце и заподскача в такт. За момичето, естествено, представата за танц се състоеше главно в блъскане в другите двойки, и то колкото може по-често.

И Щурецът се присъедини към музиката със своето кри-кри, а след него и чайникът затананика.

 

 

Но какво става? Докато ги слушам в захлас и извръщам глава за последен поглед към дребната, така приятна за гледане фигурка на Дребосъчка, тя и останалите сякаш са се изпарили, а аз съм сам-самичък. Щурец пее в огнището, счупена детска играчка лежи на пода. Нищо друго не е останало.