Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cricket on the Hearth, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2014)
Корекция и форматиране
meilanxold (2018)

Издание:

Заглавие: Коледна магия с Чарлс Дикенс

Преводач: Теодора Давидова; Юлия Чернева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: Повест

Националност: Английска

Печатница: „Експреспринт“ ЕООД, София

Редактор: Евгения Мирева

Художник на илюстрациите: Даниъл Маклис, Кларксън Станфийлд, Ричард Дойл, Джон Лийч, Франк Стоун, Джон Тениъл

ISBN: 978-954-389-232-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4075

История

  1. — Добавяне

Първа песен

Все едно какво казва госпожа Пиърибингъл. Чайникът започна песента! Аз по-добре знам как стана. Госпожа Пиърибингъл може да твърди каквото си иска за това кой е започнал, но казвам ви, чайникът беше. Оставаха цели пет минути по белезникавия, сякаш восъчен циферблат на малкия холандски часовник в ъгъла до ударите за кръгъл час, когато Щурецът се обади.

Не беше отекнал и последният удар на часовника, а полюшващият се най-отгоре мъничък косач още размахваше наляво-надясно косата си пред мавританския дворец и не бе окосил и половин акър[1] от въображаемата морава пред себе си, когато Щурецът запя!

Всеки ще ви каже, че рядко съм напълно уверен в това, което твърдя. Никога не бих противоречил на госпожа Пиърибингъл, ако не съм съвсем сигурен в нещо. Няма сила, която да ме накара да го сторя. Но фактът си е факт. А фактът е, че чайникът започна пет минути преди Щурецът да се обади. Пробвайте да ме оборите и ще ви засипя с куп доводи.

Но нека ви разкажа как точно стана всичко. Трябваше да подхвана така от първата дума, защото щом ще разказвам история, се налага да започна от самото начало, а как да започна от началото, ако не започна с чайника?

Човек би си казал, че е имало състезание кой е по-умел или по-способен — чайникът или Щурецът. Тъкмо това беше в основата на всичко.

Госпожа Пиърибингъл излезе в сумрака навън и като потропваше по влажните камъни на двора с дървените подметки на налъмите си, които очертаваха грубо линиите от Първата аксиома на Евклид, гребна вода с чайника от бъчвата. Щом се върна, свали налъмите (и доста от ръста си, защото подметките бяха високи, а госпожа Пиърибингъл — ниска). Сложи чайника на огъня и загуби за миг доброто си настроение — водата бе неприятно студена в това хлъзгаво и полузаледено състояние, беше се разплискала и проникнала през дупките на налъмите, а оттам и през чорапите на госпожа Пиърибингъл дори нагоре по краката. А когато сме се нагиздили както трябва, до чистите чорапи включително, това е доста дразнещо.

Чайникът се оказа инатливо и проклето създание. Не искаше да бъде достатъчно любезен, та да застане мирно върху скарата, мърдаше върху въглените, докато най-накрая се килна напред като пиян и водата се плисна върху огъня — истински проклетник. Горещите въглени се развикаха, възмутено засъскаха и запукаха. На всичкото отгоре капакът се изхитри, изплъзна се от пръстите на госпожа Пиърибингъл, преобърна се, сетне цопна във водата и спря чак на дъното. Дори корпусът на кораба „Роял Джордж“ не е оказвал такава съпротива да излезе от водата, каквато демонстрира този капак на ръката на госпожа Пиърибингъл, която най-накрая все пак излезе победител.

Чайникът продължаваше да се муси — дръжката му стърчеше предизвикателно и вирнал чучура дръзко и подигравателно към стопанката на дома, той сякаш казваше: „Няма да завря! Не можеш да ме накараш!“.

Ала възвърнала доброто си настроение, госпожа Пиърибингъл отри една в друга пълничките си длани и усмихната се настани пред чайника. Веселите пламъци заиграха своя танц и осветиха кацналия над холандския часовник Косач така, че той изглеждаше като закован пред мавританския дворец, а и сякаш всичко друго освен огъня беше замряло.

Но Косачът всъщност не спираше да се клатушка: по два пъти в секунда — равномерно и точно. Ала дойде време часовникът да бие и стана страшно да го гледаш как се мъчи; щом кукувичката надникна от вратата на двореца и се обади шест пъти, при всеки удар той целият се разтърсваше така, сякаш е видял привидение или пък жица го тегли за крака.

Едва когато гюрултията и трескавото движение на тежестите и синджирите под него стихнаха, ужасеният до смърт Косач дойде на себе си. Уплахът му съвсем не беше напразен — механизмите на тези часовници тракаха като кости на скелет и биха докарали сърцебиене на всекиго — чудя се що за птици са холандците, че произвеждат подобни неща. Известно е, че обичат солидните предмети и дебелите дрехи, та би трябвало по-добре да помислят, преди да произвеждат часовниците си толкова крехки и незащитени.

Както вече стана дума, чайникът отбеляза началото на вечерта. Сега, когато се поукроти, от гърлото му взе да долита трудно удържимо мелодично бълбукане, преминаващо на моменти в леки подвиквания, които той сподавяше веднага, все още неуверен в желанието си да стане по-добра компания. След два-три напразни опита да потисне обзелото го весело настроение той забрави въздържаността и от гърлото му бликна весела песен, толкова радостна и приятна за ухото, че дори трелите на най-разнежения славей не можеха да се сравняват с нея.

А беше толкова простичка, като си помислиш! И вие бихте я разбрали — ясна като написано в книга, може би дори по-ясна от някои писания, които аз и вие познаваме. Горещият дъх на чайника излиташе нагоре като облаче, което игриво и плавно се издигаше и увисваше за миг до ръба на комина, негово отдавнашно убежище, а песента отдолу продължаваше с енергията и жизнерадостта, на които само металното му тяло върху огъня бе способно. Дори капакът, доскорошен бунтовник — това е то добрият пример — се бе разтанцувал и потропваше като чинел, още не познал възможностите на своя брат близнак.

В това, че песента на чайника е приветствие и покана към някого навън, някой, който вече приближаваше вратата на уютния малък дом и танцуващия огън вътре, нямаше никакво съмнение. Очевидно беше ясно и на госпожа Пиърибингъл, седнала замислена в очакване пред веселите пламъци в огнището. Тъмна нощ е вън, пееше чайникът, мокри есенни листа лежат край пътя, над тях — мъгла и мрак, а долу само кал и киша; една-единствена светлинка разкъсва тъжната навъсена привечер, но тя е само гневен отблясък, с който бруленото от вятъра алено слънце наказва виновните за лошото време облаци; над откритото поле тегне дългата сянка на вечерта, белият скреж, покрил пътепоказателя, чезне върху коловозите на пътя; тук-там водата между тях вече не е вода, а бавно става на лед, и нищо не е такова, каквото трябва да бъде… Но той си идва… идва си, идва си!

И точно в този момент, ако искате вярвайте, Щурецът се обади! Кри-кри — така високо и стъписващо ясно, сякаш цял хор от гласове. Гласът му бе толкова силен за подобно дребно създание, особено в сравнение с чайника (едва се забелязваше!), че гърмеше като препълнено оръдие, и ако изведнъж малкото му телце се пръснеше на парченца, всеки би го приел като неизбежна последица от собствените му усилия.

Чайникът бе завършил последното си соло. Той постоянстваше с неуморим ентусиазъм, ала Щурецът свиреше първа цигулка и не спираше. Божичко, как само скриптеше! Острият му пронизителен глас отекваше в къщата и сякаш трепкаше като звезда в мрака навън. Можеше да се долови неописуем лек трепет в най-високите тонове, който подсказваше, че е подскочил, тласкан от собственото си вихрено вдъхновение. Въпреки всичко чайникът и Щурецът звучаха добре заедно. Чувството в песента бе едно и също, тя ставаше все по-силна и по-силна, и още по-силна, а те не спираха — очевидно се надпяваха.

Хубавичката малка слушателка, защото тя наистина беше млада и хубава, макар и позакръгленка — лично аз нямам нищо против това — запали свещ, погледна Косача на върха на часовника, окосил вече доста минути, и извърна очи към прозореца, но заради тъмнината не видя нищо, освен собственото си отражение. По скромното ми мнение, а и вие бихте се съгласили, тя би могла да се взре и по-надалеч, но пак да не види нещо и наполовина толкова приятно. Когато се върна на мястото си, Щурецът и чайникът все така пееха в разгорещена надпревара. Недостатък на чайника очевидно беше, че не можеше да разбере кога е победен.

Вълнуваха се като на истинско състезание. Кри-кри-кри! — Щурецът води с много точки. Хъм-бъл-хъм! — свири чайникът отдалеч, като от някой връх. Кри-кри-кри, някъде отблизо се обажда Щурецът. Хъм-бъл-хъм, не се предава чайникът, макар и малко мудно. Кри-кри-кри, ще го довърши всеки момент Щурецът. Хъм-бъл-хъм, не отстъпва чайникът. Най-сетне песните им се сливат в трескавото и объркано надпяване така, че дали единият скрипти, а другият шушне, или и двамата ту скриптят, ту шушнат, може да реши само някой по-умен от вас и мен. Едно беше сигурно — и чайникът, и Щурецът едновременно и обединени от нещо, известно само на тях, отправяха своята песен към един лъч на свещта пред прозореца, която изпращаше светлината си навън далеч по пътеката надолу. Светлината огря точно определен човек, който в този момент приближаваше къщата в мрака, буквално за миг му обясни всичко и извика: „Добре дошъл у дома, приятелю! Добре дошъл!“.

Най-сетне, победен, чайникът бе свален от огъня. Госпожа Пиърибингъл изтича до вратата, където от тропота на колелетата на каруца, от чаткането на конски копита, от гласа на мъж, от възбуденото куче, притичващо насам-натам, и от изненадващата поява на едно бебе се вдигна голяма суетня и гюрултия. Как точно се появи бебето и как се озова в ръцете на госпожа Пиърибингъл, не стана ясно. Факт е, че тя държеше истинско бебе и видимо се гордееше с него, когато един много по-висок и по-възрастен от нея здравеняк я привлече нежно до огъня и доста се наведе, за да я целуне. Вярвайте ми, тя беше жена, която си заслужаваше подобно усилие. Дори човек с ръст от близо метър и деветдесет и с болки в кръста би го направил.

— Божичко, Джон — възкликна госпожа Пиърибингъл, — на какво приличаш от това лошо време вън!

И беше права. Капки гъста мъгла висяха от клепачите му като ледени зрънца, а от светлината на огъня влагата по мустаците му бе вдигнала мъничка дъга.

— Нали виждаш, Дребосъче — отвърна Джон бавно, докато сваляше шала, увит около врата му, и протягаше ръце към огнището, за да ги сгрее, — все пак не е лято. Нормално е.

— Знаеш, че не ми се иска да ме наричаш Дребосъче, Джон. Не ми харесва — нацупи кокетно устни госпожа Пиърибингъл, но личеше, че всъщност това й харесва.

— Че ти какво си? — усмихна се Джон, отправи очи от висотата на своя ръст към нея и леко, доколкото леко можеше грамадната му ръка, притисна длан към кръста й. — Дребосъче и… — Той извърна поглед към бебето. — Дребосъче, което държи… По-добре да не го казвам, за да не развалям шегата, но пък за малко да го изтърся, беше ми направо на езика.

Често му се случваше да направи една или друга остроумна забележка „за малко“, както сам обичаше да казва този толкова тежък, но с толкова лек характер мъж, на пръв поглед груб, но с нежно сърце, външно тромав, а всъщност пълен с енергия, толкова флегматичен и толкова добър! Дарявай на децата си, майко Природо, истинската поезия на сърцето, стаена в гърдите на този беден разносвач (защото той беше каруцар разносвач), и ще преглътнем, че те говорят в проза и водят не толкова поетичен живот, и ще те благославяме, че ги има сред нас!

Приятно беше да видиш крехката фигурка на Дребосъчка с бебето на ръце — бебе, същинска кукла — да се взира кокетно замислена в огъня, да накланя към разносвача деликатната си главица точно толкова, че да я опре закачливо и с обич в мощните гърди на съпруга си. Мила гледка бе да наблюдаваш и Джон — как с нежна непохватност се мъчи да нагоди едрото си тяло, за да я прислони така, че стабилната опора на зрял мъж като него да не е неподходяща за цъфтящата й младост. Трогателна беше и Тили Слоубой (едва навършила единайсет), която очакваше в дъното на стаята да й дадат бебето и ги наблюдаваше с широко отворени очи и с особен интерес и наведена напред глава — сякаш животът й зависеше от това. Не по-малко умилително бе да видиш и как, след като нежната му съпруга каза нещо за бебето, Джон дръпна сепнато длан, понечила да погали главицата му, сякаш изплашен, че може да я нарани. Ето защо само се наведе и се взря в детето от безопасно разстояние със смесица от смущение и гордост, каквато би могла да се види в изражението на добродушен едър пес, установил, че е станал баща на току-що излюпено канарче.

— Нали е красив, Джон? Виж колко е мил като спи.

— Много е мил — съгласи се бащата. — Много! Той обикновено спи, нали?

— Господи, Джон! За бога, не!

— Ъхъ — замислено кимна мъжът. — Щото очите му все са затворени май.

— Ама и ти си един. Можеш да изкараш акъла на човек.

— А защо ги извърта така някак нагоре? Виж как примигва и с двете едновременно. Ами устата? Отваря я и я затваря, все едно е златно-сребърна рибка!

— Не заслужаваш да си баща, така да знаеш — отбеляза Дребосъчка с достойнството на опит на майка. — Но пък и няма как да знаеш какви оплаквания имат бебетата. Дори названията им не са ти известни, глупчо. — Тя обърна бебето по корем върху лявата си ръка, потупа го леко по гърба и засмяно щипна ухото на съпруга си.

— Така е — съгласи се той, докато сваляше връхната си дреха. — Това си е самата истина. Не знам много за тия работи. Знам обаче, че тази вечер трудно се преборих с вятъра. По целия път духаше от североизток право в лицето ми.

— Горкият ми старей! — възкликна госпожа Пиърибингъл и мигом се разшета. — Ето, вземи малкото съкровище, Тили, докато свърша нещо полезно. Сладкото ми, мога да го задуша с целувки, наистина! Ей, бягай оттук, доброто ми куче! Мърдай, Боксър! Нека първо ти направя чай, Джон, после ще ти помогна с пакетите като трудолюбива пчелица. „Като малката пчелица…“ — нали го помниш, Джон? Учил ли си го някога? Докато ходеше на училище?

— Малко нещо… — отвърна Джон. — Веднъж дори аха да го науча, но така и не успях. Реших, че няма смисъл да развалям стихотворението.

Дребосъчка се разсмя весело. Имаше най-мелодичния смях, който сте чували някога.

— Наистина си страшно мил глупчо, Джон!

Той дори не направи опит да възрази и се запъти навън към двора, за да види какво прави момчето с фенера, което досега подтичваше като блуждаещ огън, но вече трябваше да се погрижи за коня. Този кон беше по-дебел, отколкото можете да си представите, а и толкова стар, че рождената му дата се губеше някъде в предисторията на човечеството. Боксър, обзет от чувството, че дължи внимание на цялото семейство или поне че трябва да го разпредели на всички по равно, тичаше ту вън, ту вътре, сетне с кратки полайвания взе да се върти в кръг около коня, който разтриваха със слама пред обора. От време на време се правеше, че напада господарката си, но спираше на крачка от нея, а после се стрелваше към седналата край огнището Тили Слоубой и завираше студения си нос в лицето й, от което тя писваше стреснато. Случваше се да прояви интерес и към бебето, но после отскачаше, подгонваше игриво опашката си, след което съвсем неочаквано се просваше пред огъня, уж се готви за сън. Миг по-късно, сякаш внезапно сетил се за важна среща, която не бива да пропуска, отново скачаше и хукваше навън, развял проскубаната си опашка.

kuche.png

— Ето, чаят е готов! — обяви Дребосъчка, радостна и енергична като дете, което си играе на домакиня. — Нося и останалото парче студена шунка, масло и хубаво опечен хляб с коричка! Ето ти коша за пране за малките пакети, Джон, ако имаш такива… Къде си, Джон? Тили, внимавай детето да не падне в огъня, каквото и да правиш там.

Трябва да отбележим, че макар да отхвърли енергично предупреждението, госпожица Тили Слоубой притежаваше редкия талант да вкарва в затруднения бебето и няколко пъти бе излагала на опасност краткия му живот по присъщия си кротичък начин. Слабичка и стройна, дрехите висяха по нея като на закачалка и човек имаше чувството, че всеки момент ще се изхлузят от кокалестите й рамене. Облеклото й се отличаваше с това, че при всеки възможен случай се разтваряше някъде и разкриваше част от фланеленото й бельо с особена кройка. Откъм гърба пък се показваше корсет в убито зелено. Тили все беше в състояние на зяпнало удивление и непрестанно се възхищаваше на съвършенствата на своята господарка и на бебето, ето защо честта за малките грешки в преценките й се падаше отчасти на главата и отчасти на сърцето й. И макар рядко да правеха чест на главата на бебето — тя все се удряше във врата или в парапет, в гардероб или креват и други разни твърди тела, те бяха честен резултат от непрестанното изумление на Тили, че се държат така добре с нея и е настанена в такъв уютен дом. Никой не знаеше кои са майка й и баща й, тя бе подхвърлено дете и бе отгледана в сиропиталище благодарение на милосърдието на обществото, но тук за първи път разбра какво е милост, защото макар да звучат сходно, тези две думи означават твърде противоположни неща.

Ако можехте да видите как нисичката госпожа Пиърибингъл влиза в стаята със съпруга си, уловила коша за дрехи в енергично усилие да не върши нищо (защото всъщност Джон го носеше), щяхте да се забавлявате почти колкото него. А вероятно и Щурецът се бе развеселил, защото поднови ентусиазирано своята песен.

— Гледай го ти — обади се Джон с характерния си провлечен глас. — Струва ми се, че не съм го чувал толкова весел.

— Той със сигурност ще ни донесе късмет, Джон! Знае се, че няма по-голям късмет от това щурец да живее в огнището ти!

Джон я изгледа така, сякаш и в неговата глава се върти същата мисъл, нищо че за него най-важният щурец беше тя, и кимна в знак на съгласие. Изглежда обаче и тази му мисъл щеше да си остане само за него — той нищо не каза.

— Чух за първи път веселата му песен вечерта, когато ме доведе тук, в новия ми дом, за да бъда неговата малка господарка. Преди близо година. Нали си спомняш, Джон?

Разбира се, че си спомняше. И още как.

— Скриптенето му беше като поздрав за добре дошла. Изпълнено с обещание и подкрепа. Сякаш ми казваше, че ти ще си добър и мил с мен и няма да очакваш (аз наистина се боях от това, Джон) на раменете на глупавата ти женичка да има глава на възрастен човек.

Джон я потупа замислено по рамото, сетне помилва косата й като че искаше да каже: не, не, не е очаквал такова нещо, напълно доволен е да я приеме такава, каквато е. И има всички основания за това.

— Щурецът говореше истината тогава, защото ти си най-добрият, най-грижливият и най-нежен съпруг. Щастлив е този дом, Джон, и точно затова обичам Щуреца.

— Тогава и аз го обичам — обади се разносвачът. — И аз, Дребосъче.

— Обичам го и заради десетките пъти, когато съм го слушала, и заради многото мисли, които ми е навявала песента му. Случвало се е привечер да се чувствам самотна и тъжна — особено преди бебето да се появи, за да ми прави компания и да весели този дом — да си мисля колко самотен ще бъдеш, ако се случи да умра, колко самотна ще бъда аз, ако вземеш да ме загубиш, мили, но тогава неговото кри-кри на огнището ме подсещаше, че може да се появи и друг мъничък гласец, тъй сладък и тъй скъп, който ще прокуди всичките ми тревоги. А когато се боях — веднъж много се изплаших, Джон, нали знаеш колко млада бях тогава — бракът ни да не се окаже неравен, защото аз бях още почти дете, а ти по-скоро като мой настойник, а не съпруг, та когато се боях, че въпреки усилията си ти може да не ме обикнеш така, както се надяваше и се молеше, пак неговото кри-кри ме изпълваше със сигурност и вяра. Мислех си, мили, за тези неща тази вечер, докато те чаках, и заради това обичам нашия щурец!

— И аз също — повтори след нея Джон. — Но, Дребосъче мое, да се надявам и да се моля да те обичам ли? Какви ги говориш? Бях се научил на това дълго преди да те доведа тук, за да бъдеш господарка на Щуреца.

Госпожа Пиърибингъл отпусна за миг длан върху ръката на мъжа си и го погледна развълнувано, сякаш се канеше да му каже нещо. В следващия миг обаче вниманието й бе привлечено от коша за пране и тя коленичи пред него.

— Не са много тази вечер, Джон, но видях и други пакети отзад в колата. И макар да ти създават повече работа, носят и повече пари, така че нямаме основание да се оплакваме, нали? А и сигурно си предал някои пратки на път за дома.

— О, да — потвърди Джон. — И то много.

— А каква е тази кръгла кутия? Гръм да ме удари, Джон, това трябва да е сватбена торта!

— Една жена не може да не познае такова нещо — възхитено отбеляза Джон. — Мъж не би се сетил. Както и да опаковаш сватбена торта — в колкото и неподходящо нещо — в кутия за чай, в обърнат с краката нагоре креват или дори в буренце за осолена сьомга, жената веднага ще я открие. Отбих се при сладкаря за нея.

— Пък и тежи… Не знам, трябва да е цели петдесет килограма — изумено възкликна Дребосъчка, правейки се, че не може да повдигне кутията. — Чия е, Джон? И за кого?

— Виж адреса от другата страна.

— Гледай ти! За бога, Джон!

— Ти за кого си мислеше, че е?

— Да не искаш да кажеш — седнала от изумление на пода, госпожа Пиърибингъл клатеше глава, — че е за Гръф и Текълтън, търговеца на играчки?

Джон кимна утвърдително.

Госпожа Пиърибингъл закима също, поне петдесет пъти. Но това не беше съгласие, а по-скоро нямо удивление. Стискаше устни с цялата си сила (а те, знаете, не бяха създадени за това), като не сваляше очи от мъжа си. Междувременно госпожица Слоубой, която притежаваше способността да повтаря механично части и изрази от водения в момента разговор без всякаква връзка между тях и да сменя числото на съществителните от единствено в множествено, запита бебето в ръцете си дали става дума за Гръфови и Текълтънови, майсторите на играчки, и ще се отбие ли при сладкарите за сватбени торти, дали майките знаят за кутиите, които бащите са донесли, и така нататък.

— Значи е истина? — не спираше да се чуди Дребосъчка. — Та ние двете бяхме в един клас, Джон.

Той се замисли каква ли е била малката му женичка в училище. Гледаше я унесено и с удоволствие, но предпочете да си замълчи.

— Ама той е толкова стар! Изобщо не е за нея! Колко, мислиш, е по-стар от теб, Джон?

— Колко ли повече чаши чай ще изпия тази вечер на едно ядене, отколкото той е изпивал на четири? — добродушно отбеляза Джон, придърпа един стол към масата и се зае със студената шунка. — А като стана дума за ядене, не ям много, но пък ми се услажда.

Дори тази кратка забележка — една от невинните му заблуди (защото апетитът му винаги бе голям, противно на твърдението му), която той подхвърляше при всяко сядане на масата, не успя да предизвика усмивка на дребното й личице, докато стоеше пред пакетите и избутваше с крак кутията с тортата, без да я поглежда, макар очите й да бяха насочени към деликатната обувка, на която обикновено отделяше доста грижи. Потънала в мисли, тя съвсем бе забравила и за чая, и за Джон, не отговори и на повикването му, та се наложи той да чукне с ножа по масата, за да привлече вниманието й. Най-сетне стана и докосна ръката й. Тя вдигна очи и се забърза към мястото си зад таблата с чая, засмивайки се на небрежността си. Смехът й обаче не бе същият като преди. И звукът му, и изражението на лицето й бяха различни.

Щурецът, неясно защо, бе замлъкнал. Веселото настроение в стаята беше изчезнало. Без следа.

— Това са всичките пакети, така ли? — запита госпожа Пиърибингъл, нарушавайки продължителното мълчание, което Джон бе посветил на едно от любимите си преживявания — храненето, макар да твърдеше, че хапва малко. — Значи това са всички пакети, Джон.

— Да, всички — обади се той. — А… Всъщност не… — Той въздъхна и остави ножа и вилицата. — Съвсем забравих за онзи джентълмен.

— Кой джентълмен?

— В каруцата — обясни мъжът й. — Беше заспал в сламата, когато го погледнах за последен път. На два пъти се сещах за него, откакто влязох, и двата пъти го забравих, брей! Ей, вие там! — провикна се той вече навън със свещ в ръка: — Ставайте! Пристигнахме у дома!

Усетила нещо тайнствено в присъствието на странника поради религиозната си природа, госпожица Слоубой така се разтревожи, че стана рязко от ниското столче край огнището, за да потърси защита зад полите на господарката си. Но на прага се сблъска с много стар непознат човек и така се стресна, че за да се предпази, вдигна единственото, с което разполагаше в момента — бебето. Настана страшна суматоха, към която Боксър допринесе според възможностите си. Бидейки по-бдителен от господарите си, той бе пазил стария джентълмен, за да не се измъкне с няколкото тополови фиданки, привързани отзад за колата, и продължаваше да го следи и сега, по-скоро гетрите му и най-вече техните копчета.

— Не може да ви се отрече, че имате здрав сън, сър — констатира Джон, след като обстановката се поуспокои. Междувременно човекът бе влязъл в стаята и стоеше гологлав и неподвижен. — За малко да попитам къде са останалите шестима, само че това щеше да е шега, а като нищо щях да я разваля. За малко — промърмори Джон и завърши: — Бях на крачка от това!

Непознатият, който имаше дълга бяла коса, правилни и добре оформени за възрастта му черти и проницателни очи, се огледа усмихнато и поздрави съпругата на разносвача с кимване.

Облеклото му, странно и необикновено, беше твърде старомодно. Всичко в него беше кафяво. Държеше в ръка голям кафяв бастун или тояга, която удари в пода и тя се превърна в стол. Настани се в него съвсем спокойно.

— Ето така го срещнах да седи край пътя. Стърчеше като крайпътен камък — обърна се каруцарят към жена си. — И глух за всичко наоколо.

— Така на открито ли, Джон?

— Точно така. Привечер. Ще ви платя, ако ме качите, — рече той и ми даде осемнайсет пенса. И ето го тук.

— Май си тръгва, Джон!

— Не вярвам. Иска само да каже нещо.

— Моля ви да остана, докато дойдат да ме вземат — обади се любезно непознатият. — Не ми обръщайте внимание.

След тези думи извади от единия си джоб очила, а от другия — книга, и невъзмутимо зачете. Не обръщаше внимание дори на Боксър, все едно беше агне.

Каруцарят и жена му размениха изненадани погледи. По едно време непознатият вдигна очи, огледа стопаните и попита:

— Това дъщеря ви ли е, добри ми приятелю?

— Съпругата ми — отвърна Джон.

— Може би племенница? — сякаш не беше го чул, продължи човекът.

— Съпругата ми! — почти изрева Джон.

— Наистина? Гледай ти. Много е млада.

Сетне странникът продължи да чете. Не мина и минута, и отново се обади:

— А бебето? Ваше?

Джон закима енергично в знак на потвърждение.

— Момиче?

— Мооомче! — изкрещя Джон.

— Мъничко, а?

Сега вече се намеси госпожа Пиърибингъл, стараейки се да вика колкото може по-високо:

— На два месеца и половина! Преди шест седмици го ваксинираха! Мина много леко! Според лекаря бил чудесно дете! Почти като петмесечен. Като средно петмесечно дете! Да се чудиш! Може да ви се вижда невъзможно, но вече си улавя крачето.

Останала без дъх, докато крещеше почти в ухото на госта, и с пламнало от усилие то лице, дребничката майка едва не навря бебето в лицето на мъжа като неопровержимо доказателство. В това време Тили Слоубой старателно повтаряше нещо подобно на „крачето, крачето“, което звучеше почти като кихавица, и подрипваше като юница около нищо неподозиращото малко създание.

— Чуйте! Май са дошли да го вземат — обади се Джон. — На вратата има някого. Отвори, Тили.

Преди момичето дори да е доближило вратата, тя се отвори отвън — беше примитивна, с мандало, което всеки можеше да вдигне, ако пожелае, и доста хора наистина го правеха, особено съседите, когато искаха да разменят по някоя дума с разносвача, макар той да не беше от най-разговорливите. На прага се появи дребен, слаб, замислен мъж с пепеляво лице, облечен в дреха, която сякаш сам си беше ушил от чувалите, с които увиват старите сандъци. И наистина, когато се обърна да затвори вратата, за да спре студа отвън, на гърба на същата тази дреха се мъдреше надпис с големи букви „Г и Т“, а също и „СТЪКЛАРИЯ“.

— Добър вечер, Джон — поздрави дребният мъж. — Добър вечер, госпожо. Здравей, Тили. Добър вечер, непознати човече! Как е детето, госпожо? Боксър е много добре, надявам се.

— Всички сме добре, Кейлъб — отговори Дребосъчка. — Достатъчно е само да погледнеш сладкото ни бебе и ще разбереш.

— Достатъчно ми е да погледна теб, за да се уверя в думите ти — отбеляза Кейлъб, но не я погледна. Очите му блуждаеха замислено и създаваха впечатлението, че и те, и мислите му са в някое друго време и на някое друго място, все едно какво говори.

— Същото може да се каже и за Джон — рече Кейлъб. — Или за Тили например. Но със сигурност и за Боксър.

— Имаш ли много работа, Кейлъб? — попита Джон.

— Доста — отговори гостът с разсеяния вид на човек, който изследва най-малкото философски камък. — Твърде много дори. В момента много се търсят Ноеви ковчези. Иска ми се да усъвършенствам още семейството, само че не виждам как да стане при сегашната цена. За мен ще е удоволствие да поясня кой е Сим и кой е Хам и кои са съпругите им[2]. Пък и мухите не са съразмерни със слоновете, както знаете. И така, имаш ли нещо за мен сред пакетите, Джон?

Разносвачът пъхна ръка в един от джобовете на връхната си дреха и извади малка саксийка, старателно опакована в мъх и хартия.

— Ето. — И той подаде пратката, оправяйки внимателно опаковката. — Растението е съвсем здраво. Цялото е в пъпки!

Помрачнелите допреди миг очи на Кейлъб светнаха, докато поемаше саксийката и благодареше.

— Но е скъпа, да знаеш — уточни Джон. — Особено през този сезон.

— Няма значение. За мен ще е евтино, каквато и да е цената — отвърна дребничкият мъж. — Нещо друго, Джон?

— Една малка кутия — отвърна разносвачът. — Ето и нея.

— За „Кейлъб Плъмър“ — прочете бавно дребният мъж. — „Внимание пари.“ Какви пари, Джон? Това май не е за мен.

— Пише „Внимателно“ — уточни Джон, като погледна над рамото му. — Къде видя „пари“?

— Ох, прав си! — въздъхна Кейлъб. — Всичко е наред. „Внимателно.“ За мен е, разбира се. Няма да се изненадам да има и пари наистина, ако скъпото ми момче е в златната Южна Америка. Ти го обичаше като син, Джон, нали? Няма нужда да ми казваш, знам го добре. „Кейлъб Плъмър. Внимателно.“ Да, всичко е наред. Това са очи за куклите, които изработва дъщеря ми. Де да можеше нейното зрение да е в кутийката.

— И на мен ми се иска да беше възможно — възкликна разносвачът.

— Благодаря ти. Добър човек си ти. Като си помисля, че тя никога няма да види своите кукли, а те по цял ден са вперили в нея ококорените си очи. Много ме боли от това. Колко струва безпокойството, което ти причиних, Джон?

— Ще ти дам аз едно безпокойство — сопна се Джон, — ако продължаваш да питаш. За малко да излезе шега, нали, Дребосъче?

— Такъв си си ти, Джон — отбеляза Кейлъб. — Добър. Май това беше всичко.

— Не съм сигурен, я помисли пак.

— Да не е нещо за господаря, а? — попита Кейлъб след кратък размисъл. — В главата ми се въртят само Ноеви ковчези и други разни работи. Не е идвал, нали?

— Как ли пък не! — отвърна разносвачът. — Много е зает с ухажването.

— Но сигурно ще дойде — предположи дребният мъж. — Предупреди ме да вървя по краткия път, за да ме пресрещне, ама мога да се обзаложа, че няма да ме вземе, така че по-добре да тръгвам. Ще ми разрешите ли да щипна опашката на кучето ви, госпожо? Съвсем лекичко.

— Що за въпрос, Кейлъб?

— Все едно, може и да не му хареса. Получихме малка поръчка за лаещи кучета и ми се иска да имам пряко наблюдение, но е за по шест пенса парчето. Няма значение.

За свой късмет, без да бъде подложен на щипването на Кейлъб, Боксър залая яростно. Това със сигурност беше знак, че към вратата приближава нов посетител, ето защо Кейлъб реши да отложи изследването си за по-подходящ момент, заобиколи кръглата кутия и побърза да се сбогува. Можеше да си спести труда, защото едва не се сблъска с посетителя на прага.

— Тук си, значи? Почакай ме. Ще те закарам у вас. Моите почитания, Джон Пиърибингъл. Още повече почитания на хубавата ти съпруга. Все по-хубава всеки ден! А и по-хубава, макар че къде повече. Пък и млада — промърмори вече по-тихо новодошлият.

— Бих се изненадала от комплиментите ви, господин Текълтън — подхвана Дребосъчка, — ако не знаех за близките ви планове.

— Знаете, значи?

— Трудно ми беше да повярвам, но очевидно е така.

Текълтън, търговецът на играчки, известен като Гръф и Текълтън, така се наричаше фирмата, макар Текълтън отдавна да бе изкупил дела на Гръф, запазвайки името и както обичаха да подмятат някои — и нрава[3] му. А колкото до търговията, родителите и покровителите на Текълтън така и не го разбраха. Ако го бяха накарали да се занимава с лихварство, с право или пък беше станал полицай или борсов посредник, той би могъл да се порадва на младините си, след което да се отдаде на воля на недотам честни сделки и да се превърне постепенно в по-симпатичен човек, ей така, за разнообразие. Ала прикован от мирното си занимание да произвежда играчки, се беше превърнал в нещо като злодей, който през целия си живот се прехранваше от децата и бе станал техен безмилостен враг. Презираше играчките, за нищо на света не би дал и пукната пара за такова нещо, в проклетията си правеше хартиените лица на селяните, повели прасетата си на пазар, мрачни, глашатаите на неговите лавици обявяваха безчестието на адвокати, старици кърпеха чорапи или режеха сладкиш. Имаше и други подобни фигури — ужасни маски, противни, космати, червенооки човечета на пружина, изскачащи от кутийка, хвърчила с образи на вампири по тях, акробати демони, които все се втурваха напред, за да изкарат ума на малките купувачи. Душата му искрено се наслаждаваше на всичко това. Нищо друго не я радваше така и сякаш от страха на децата му олекваше. Много го биваше да измисля страхотии. Всичко, което будеше ужас, го радваше. Заради самото удоволствие произведе, при това със значителна загуба, стъкла за магически фенери с лица на призраци и фигури на герои от света на Мрака — например черупчести риби с човешки физиономии. За да изработи великани, бе дал доста пари и макар самия него да не го биваше в рисуването, показваше на работниците си, драскайки с тебешир, как да изобразят особено зла усмивка, която да прогони съня на всеки млад господин на възраст от шест до единайсет по време на коледната или лятната ваканция.

И какъвто беше при измислянето на играчки, такъв си беше и в живота (като повечето мъже впрочем). Та лесно ще се досетите, че под широката зелена пелерина, стигаща до самите му глезени, се криеше изключително „приятен“ човек с чифт тъмночервени обувки с големи бомбета, когото всеки би си „пожелал“ за компания.

Все пак Текълтън, търговецът на играчки, щеше да се жени. Въпреки всичко. При това за млада жена. Много красива млада жена.

Застанал там, в кухнята на разносвача, той не приличаше много на младоженец с изкривеното си сухо лице и наклоненото на една страна тяло, с падналата над носа шапка, пъхнатите в джобовете ръце и цялата си язвителна зложелателна природа, която надникваше от ъгълчето на едно от малките му очички, същинско гнездо на безброй гарвани. Беше си решил да се жени обаче.

— След три дни. Следващият четвъртък. Последният ден от първия месец на годината ще бъде денят на моята сватба — важно обяви Текълтън.

Споменах ли, че едното му око беше винаги отворено, а другото — винаги притворено, и тъкмо притвореното беше изразителното? Мисля, че забравих.

— Този ще е сватбеният ми ден! — рече Текълтън, докато подрънкваше парите си.

— Гледай ти, това е датата и на нашата сватба — възкликна разносвачът.

— Ха-ха! — разсмя се Текълтън. — Странно! И вие сте такава двойка. Точно такава.

Възмущението на Дребосъчка не можеше да се опише. Какво ли още щеше да измисли този? Като нищо щеше да се сети да поиска и бебе като тяхното. Този човек беше луд.

— Искам да ти кажа нещо — промърмори Текълтън и смушка Джон в ребрата, след което го отведе настрани. — Нали ще дойдете на сватбата? Все пак сме от една порода.

— Как така от една порода?

— Заради разликата в годините, нали се сещаш? — Текълтън отново смушка стопанина на къщата. — Елате на гости някоя вечер преди това.

— Защо? — продължаваше да не разбира Джон.

— Как защо? В знак, че приемате поканата. Ей така, заради приятното прекарване, да се сдружим и тъй нататък.

— Не мислех, че някога би пожелал такова нещо — простичко отбеляза Джон.

— Ех, виждам, че трябва да съм откровен докрай — въздъхна Текълтън. — Вие с жена ти сте онова, което почтените хора наричат, докато пият чай следобед, прилична двойка. А ние по-добре знаем каква е истината…

— Не, аз не знам за какво говориш — повдигна вежди Джон.

— Как така не знаеш. Но добре, както искаш. Няма значение. Исках да кажа само, че присъствието ви ще повлияе добре на бъдещата госпожа Текълтън. И макар твоята съпруга да не е много добре настроена към мен, това не може да ме накара да разваля мнението си за нея, тъй като нещо в нея вдъхва увереност, а това влияе на хората, дори на тези, които са безразлични. Обещай да дойдете.

— Бяхме решили да прекараме годишнината си, поне що се отнася до мен, у дома — отбеляза Джон. — Обещали си го бяхме от шест месеца. Виждаш ли, този дом…

— Че какво му е толкова на дома? Четири стени и таван (защо държите още този щурец, аз бих го убил; винаги ги убивам, шумът им много ме дразни). Четири стени и таван има и у нас. Елате!

— Убиваш щурците, така ли?

— Стъпквам ги. — И той показа как го прави с тежкия ток на обувката си. — Ще дойдете, нали? Това е и в твой интерес, не само в мой. Така двете жени ще се убедят една друга, че им е добре и не биха могли да са по-добре. Знам ги жените. Каквото и да каже едната, другата винаги е готова да се съгласи. Ако твоята например рече на моята: „Аз съм най-щастливата жена на света и моят съпруг е най-добрият“, и моята ще го потвърди за себе си, дори много-много да не го вярва.

— Да не искаш да кажеш, че тя не те…? — попита разносвачът.

— Не те…! — повтори Текълтън презрително. — Какво не ме?

Джон понечи да каже нещо като „обожава“. Погледът му обаче срещна притвореното око тъкмо когато то му намигаше над вдигнатата яка, която едва не се беше забила в него, и му хрумна, че такова око едва ли е нещо, което може да бъде обожавано, затова додаде само:

— Че тя не го вярва.

— Ех и ти, куче такова! Голям си майтапчия — ухили се Текълтън.

Разносвачът, макар да не съобрази достатъчно бързо значението на току-що казаното, го изгледа така сериозно, че търговецът се почувства длъжен да обясни.

— Хрумна ми — подхвана Текълтън, като вдигна лявата си ръка и потупа показалеца й за по-добра илюстрация, — та хрумна ми на мен, Текълтън, да се оженя за млада хубава жена. — Сега пък почука малкия си пръст, за да покаже колко малка е тя. Почука не леко, а доста силно и властно. — Способен съм да задоволя това свое хрумване и го правя. Толкоз, а сега виж това — и той посочи огнището, където замислена седеше Дребосъчка, подпряла брадичка на малката си длан с поглед, вперен в огъня.

Каруцарят проследи пръста му, погледна жена си и после отново госта.

— Няма съмнение, че тя те слуша и уважава, и тъй като не съм много сантиментален, това ми е достатъчно. Мислиш ли, че в тези неща има и нещо друго?

— Мисля, че бих метнал през прозореца всеки, който твърди, че няма — отвърна Джон.

— Именно — съгласи се Текълтън странно оживен. — Сигурен съм! Не се съмнявам, че ще го сториш. Няма две мнения. Лека нощ. Приятни сънища!

Добрият разносвач беше смутен и объркан въпреки всичко. И не успя да го скрие.

— Лека нощ, добри ми приятелю — повтори Текълтън и в гласа му се прокраднаха нотки на съчувствие. — Тръгвам. Уверих се, че наистина сме от едно тесто. Ще ни посетите утре вечер, нали? И така — утре. Ще доведа и бъдещата си съпруга. Добре ще й се отрази. Разбрахме се, нали? Благодаря. Я, какво става?

В стаята отекна силният вик на съпругата на разносвача — внезапен и пронизителен, той огласи малкото помещение. Скочила от мястото си, тя стоеше като вкаменена, а по лицето й се четеше смесица от ужас и стъписване. Непознатият се беше приближил до огъня да се сгрее и бе застанал на крачка от нея напълно неподвижен.

— Дребосъче! — провикна се Джон. — Мери! Скъпа! Какво има?

Всички я наобиколиха. Кейлъб, който бе задрямал до кутията с тортата, се сепна и в объркването си сграбчи госпожица Слоубой за косата, но бързо се извини.

— Мери! — продължи да настоява Джон, прегръщайки съпругата си, — зле ли ти е? Какво има? Кажи ми, скъпа!

В отговор жената заудря длани една в друга и само след миг избухна в пристъп на неудържим смях. Свлече се на земята, покрила лицето си с престилката, и се разрида горчиво. Сетне отново се смя и отново плака, после каза, че й е станало студено, и помоли да я заведат по-близо до огъня, където седна на своето столче. Странникът стоеше все така непоклатим.

— По-добре съм, Джон — рече Дребосъчка по едно време. — По-добре. Джон…

Но съпругът й беше от другата й страна. Защо се бе обърнала към непознатия с неговото име, дали мозъкът й не се беше размътил изведнъж?

— Нещо ми мина пред очите, Джон, мили… Нещо като привидение. Не знам точно какво, но отмина.

— Радвам се да го чуя — обади се Текълтън, докато оглеждаше стаята с отвореното си око. — Къде ли може да е отишло и какво може да е било? Кейлъб, я ела тук! Кой е този тук с побелялата коса?

— Не знам, сър — шепнешком отговори Кейлъб. — Никога не съм го виждал, но фигурата му става за нов модел орехотрошачка. Чудесен ще бъде.

— Не е достатъчно грозен — отбеляза Текълтън.

— А защо не за кибритена кутийка — продължаваше с предложенията Кейлъб. — Развинтваш му главата, слагаш клечките вътре, а драскаш в подметките. Кутийка за чудо и приказ за полицата над камината на някой джентълмен!

— Не е и наполовината грозен за такова нещо — скастри го Текълтън. — Не става. Взимай кутията и да тръгваме. Добре ли сте вече? — обърна се той към малката стопанка.

— О, да! Онова нещо изчезна! — махна му тя с ръка в несъмнен знак, че е добре да си тръгват. — Лека нощ!

— Лека и на вас — пожела Текълтън. — И на теб, Джон Пиърибингъл! Внимавай с кутията, Кейлъб. Изпуснеш ли я, ще те убия! Вън е тъмно като в рог, а и времето е още по-лошо, както виждам. — След още един бърз критичен оглед на стаята той се запъти към вратата, следван от Кейлъб, който старателно придържаше кутията с тортата.

Добрият разносвач беше толкова разтревожен от поведението на жена си, че цялото му внимание бе насочено към това да я успокоява и утешава и бе забравил за присъствието на своя пътник до момента, когато останалите напуснаха къщата и той остана единственият им гост.

— Очевидно не е с тези, дето си тръгнаха — обади се Джон, — ще му намекна да си ходи.

— Прости ми, приятелю — неочаквано се разнесе гласът на непознатия, който пристъпи напред. — Много съжалявам, че на съпругата ти не й е добре, но тъй като придружителя, когото очаквам, го няма, а ми е много необходим поради недъга ми — и той докосна ушите си, — боя се, че е станала грешка. Лошото време навън, заради което каруцата ти ми беше чудесен подслон (дано никога не ми се случи да имам по-лош!), така и не се оправя. След като си толкова любезен, би ли ми дал възможност да пренощувам тук?

— Да, разбира се — провикна се Дребосъчка.

— Ами… — сепна се разносвачът от бързината, с която съпругата му даде съгласието си. — То и аз нямам нищо против, но все пак…

— Шшшт, скъпи — предупредително се обади жена му.

— Че защо, той е напълно глух.

— Знам, но въпреки всичко… Да, господине. Ей сега ще приготвя леглото му, Джон.

Вълнението й и обзелото я оживление бяха доста странни и Джон зяпна след нея съвсем объркан.

— И майките му приготвиха леглата — подхвана високо госпожица Слоубой, обръщайки се към бебето. — А косата му стана кафява и къдрава, когато си вдигнаха шапките и изплашиха нашите скъпи и любими същества, както си седяха край огнищата.

С необяснимата способност на съзнанието да обръща внимание на дребните неща, особено когато човек е изпълнен със съмнение и тревога, Джон се разхождаше бавно напред-назад и по едно време се улови, че повтаря наум дори тези абсурдни излияния на Тили, която разтърка плешивата главица на бебето толкова дълго, колкото прецени, че е полезно (според опита на детегледачките), след което отново му сложи шапчицата.

kamina.png

— И изплашиха нашите скъпи и любими същества, както си седяха край огнищата. Какво може да е изплашило Дребосъчка? — разсъждаваше на глас Джон.

Отхвърляше със сърце и душа намеците на Текълтън, но не можеше и съвсем да ги пренебрегне — те го изпълниха със смътно безпокойство. Познаваше този човек и неговия зъл и хитър ум, а не можеше да се отърве от чувството, че бавно схваща нещата, затова всеки намек го тревожеше. Не искаше да свързва онова, което подхвърли Текълтън, с необичайното поведение на жена си, но двете се сляха в съзнанието му и му бе много трудно да ги раздели.

Много скоро постелята за непознатия беше готова и той, след като отказа каквато и да е храна освен чаша топъл чай, отиде да спи. Дребосъчка, съвсем добре вече, както сама каза, премести голямото кресло в ъгъла до огнището за своя съпруг. Напълни лулата и му я подаде, а тя самата се настани на столчето до него.

Винаги сядаше на това столче. Според мен там й беше много уютно.

Трябва да се признае, че рядко можете да срещнете човек, който толкова умело да пълни лули. Истинско удоволствие бе да наблюдаваш как тя слага пълничкото си кутре в чашката на лулата, след това духа в чибука, за да го прочисти, но не само веднъж, а поне десетина пъти, правейки се, че в цевта все още има нещо, после го вдигаше на равнището на очите си като телескоп, а на лицето й се изписваше изключителна сериозност. На всичкото отгоре беше и специалист по тютюните, да не говорим колко умело можеше, когато лулата бе вече в устата на мъжа й, да я запали с парче хартия, която доближаваше току до носа му, без да го опари. Изкуство, само така можеше да се нарече умението й.

И Щурецът, и чайникът, подели пак песента си, го потвърждаваха. Огънят, който лумна отново — също! Дребничкият косач, кацнал над часовника, зает с неуморния си труд, го призна! Разносвачът, с вече изгладени по челото бръчки и усмихнато лице, също го потвърди с най-голяма готовност.

И докато Джон пуфтеше замислено със старата си лула, докато холандският часовник тиктакаше, докато разпаленият огън бумтеше, Щурецът (този дух на домашното огнище, защото той беше точно това) пееше, призовавайки много други духове, пазители на дома, Дребосъчка на най-различна възраст и ръст изпълни пространството. Дребосъчка, като весело дете, тича и бере полски цветя. Свенливата Дребосъчка ту приема, ту отблъсква несръчното ухажване на Джон. Тук бе и току-що омъжената Дребосъчка — приема ключовете на прага на дома му. Дребосъчка — вече майка, с една въображаема Слоубой до нея носят деца към църквата за кръщене. Дребосъчка наблюдава дъщерите си как танцуват на селския празник. Поналяла се Дребосъчка, заобиколена от внуци с червени бузки, се подпира на бастун. Пред очите на Джон се появи и стар разносвач с един вече сляп Боксър, изтегнат в краката му. Нови каруци с по-млади разносвачи („Братя Пиърибингъл“ пише на чергилото). Картина на стария и болен разносвач, за когото се грижат любящи ръце, последвана от зелената трева на гробището. Докато Щурецът му показваше всичките тези образи — Джон ги виждаше ясно, нищо че очите му бяха приковани в пламъците — на сърцето му стана леко и приятно и той от все сърце благодари на домашните феи, забравил напълно за злобата на Гръф и Текълтън.

Но каква беше тази фигура на млад мъж, която Щурецът вълшебник бе оставил до столчето на Дребосъчка да стърчи там самотна? Какво правеше толкова близо до нея с опряна в комина длан и повтаряше: „Омъжена! И то не за мен!“.

О, Дребосъчке! Невярна Дребосъчке! Във виденията на съпруга ти няма място за такъв човек. Защо сянката му надвисва над неговото огнище?

Бележки

[1] Мярка за площ — около 4 дка. — Б.ред.

[2] В Библейската история за Потопа Сим и Хам са синове на Ной. — Б.ред.

[3] На английски думата gruff означава грубиян. — Б.пр.