Тихомир Димитров
Аварията (6)

Една година по-късно

Ако човешкият живот може да стигне абсолютното дъно, то Адам се намираше някъде под него. Любовта на живота му си беше отишла така, както се бе появила — внезапно, неочаквано и безразсъдно. Успя да съсипе всичко в името на един блян! След изчезването на Юлия той напълно се вглъби в литературата. Пишеше денонощно, за да държи отчаянието по-далеч.

Успя да завърши огромния си, трагичен роман — стана цели 500 страници. Вложи талант, парче от себе си и най-вече — чудовищна тъга. Получи се силна, убедителна драма. Сюжетът беше на ниво. Изпрати ръкописа до няколко издателства. Върнаха се много добри отзиви. Нямаха търпение да отпечатат „Монополи“, но въпреки това книгата му остана непубликувана. Петър Чобанов се погрижи за това. Погрижи се и той да не може да започне работа — не и в този град, не и в тази държава. Пипалата на Чобанови бяха навсякъде.

Адам остана без пари и не можеше да плаща наема на ателието. Махна се с облекчение. Всичко там му напомняше за Юлия. Премести се да живее при Николай. Вече си приличаха много. Адам беше станал самотен неудачник като него. След раздялата с Фани нямаше много близки. Цели девет години беше градил контакти в нейната среда и в средата на нейните родители. Сега му се налагаше да ги избягва. Любовта оправдаваше всичко това, разбира се, но нищо не можеше да запълни празнотата, която Юлия остави след себе си.

Изолация, отчаяние, бедност и тъга. Загуба и самосъжаление, плюс липса на всякаква перспектива — това бяха резултатите от поредицата грешни избори, които беше направил. А можеше да бъде мултимилионер с щастливо семейство, осигурен до края на живота си! Можеше да има жена, която го обича. Мразеше се за това! Мразеше и Ники, задето му даде тласък. Живееше у тях, но го презираше.

Повече от всичко Адам ненавиждаше себе си — не толкова заради проваления живот, колкото заради неспособността си да забрави Юлия. Все още я обичаше с цялото си сърце, въпреки чудовищното й предателство. Трудно му беше да приеме факта, че някакъв дебел и брадат индиец е успял да открадне половинката му с лъжи за края на света, да я превърне в една от многото си наложници, да я измъкне от свободния й живот и да я затвори в някаква пещера. Всичко стана толкова бързо! Дори не можа да се опита да я задържи. Никога нямаше да си го прости! Никога нямаше да прости на индиеца, но най-важното беше, че никога повече нямаше да види Юлия — своята прекрасна, слънчева, нежна и артистична Юлия! Тази мисъл го угнетяваше най-много.

Прекарваше дните съсипан, в пълно бездействие. Рядко си правеше труда да се нахрани дори. Занемари изцяло външния си вид — така или иначе, не излизаше навън, а Николай го търпеше всякакъв. Спря да си мие зъбите. Пораснаха му нокти и брада, дъхът му започна да смърди на риба, венците му кървяха, изгуби няколко зъба. Утешенията на най-добрия му приятел не помагаха, нито леките наркотици и алкохола, с който се наливаше постоянно. Приятелството между тях отдавна беше мъртво за Адам. Търпеше Николай заради липсата на друга алтернатива. Изгуби надежда, че с времето болката ще утихне и нещата постепенно ще започнат да се нормализират. С времето нещата ставаха още по-зле.

Една сутрин се събуди с твърдото решение да сложи край на всичко това. Не можеше да търпи повече. Дори страхът от смъртта не беше в състояние да го спре. Нямаше смелост да скочи от деветия етаж, затова излъга Николай, че слиза до магазина. Купи от резервните части до входа здраво въже за теглич, подбра най-високата тръба в коридора на мазето, сплете клуп, качи се върху един стар пластмасов бидон и се обеси.

* * *

Мрак. Влага. Плесен. Нещо се движеше в тъмното. Дращеше и скрибуцаше. Смрад на маза. Миризма на миши изпражнения. ПЛЪХОВЕ! Навсякъде около него и ВЪРХУ него лазеха плъхове. Значи все пак е вярно — самоубийците остават в телата си до пълното им разложение! Без да помръднат! Без да продумат! Усещайки как плътта им се разлага клетка по клетка. Как се издуват от газове. Как червеите снасят яйцата си в очите им. Как плъховете късат от разкапаното им месо. Това беше наказанието за посегателство върху Живота. Божичко, щяха да го изядат в пълно съзнание! Докосваха лицето му с меките си лапички. Усещаше настръхналата им козина върху устата си. Остра болка прониза палеца на десния му крак. Тънки като топлийки зъби проникнаха в плътта.

Болката го извади от ступора. Изпрати гадината в отсрещния край на коридора с ритник. Гризачът се удари в стената, изсъска и побягна. Десетки малки лапички шумоляха около него. Лежеше по гръб върху студения под на мазето, с омотано около врата въже за теглич. Ръждясалата тръба не беше издържала теглото му. Стана. Заподскача от крак на крак. Настъпи една от големите мишки, която му отговори с квичене. Хукна да бяга, но се блъсна в тухлена стена. Не виждаше нищо в мрака. Пипнешком затърси пътя към стълбището. Някой беше заключил паянтовата врата на мазето. Плъховете се изкачваха нагоре към него! Чуваше ги как приближават. Удари вратата с рамо. Старата брава поддаде. Побягна навън. Излезе от входа, на площадката пред блока. Лъхна го студеният нощен въздух. Махна въжето. Опипа си врата — целият беше протрит и в мехури. Огледа се. Нещо не беше наред. Нещо съвсем не беше наред!

Първото, което му направи впечатление, бе тишината! Нямаше представа колко е часът, но дори след полунощ в квартала се движеха автомобили, чуваха се крясъците на пияни компании, околовръстното бучеше наблизо. Сега нямаше никого. Беше толкова тихо, че можеше да чуе собственото си дишане. Доповръща му се. Ухапаният палец пулсираше от болка. Сърбеше го ожулената кожа по врата. Лактите му бяха натъртени от падането.

Блоковете тънеха в мрак. Сърдитите великани изглеждаха като ослепени. Уличното осветление не работеше. „Сигурно е някаква голяма авария. Спрели са тока в целия квартал. Никога досега не се е случвало!“

Адам бръкна в джоба си. Имаше достатъчно за шишенце йод. Трябваше да дезинфекцира раните! Той пое към денонощната аптека. Надяваше се междувременно токът да дойде, за да могат да го обслужат. Вървенето го ободри. Зави зад ъгъла. Не беше подготвен за това, което видя:

Целият булевард, докъдето му стигаше погледът, бе покрит с трупове, огрени от лунната светлина. Изглеждаха така, сякаш са паднали, докато вървят. Някои от гражданите стискаха пазарски торби, продуктите им бяха разпилени по асфалта. Между телата имаше трупове и на животни: котки, кучета, плъхове, гарвани, гълъби. Произволно спрени коли навсякъде. Бездиханни шофьори зад волана. Цели семейства лежаха мъртви по седалките в купетата на автомобилите. Във въздуха се носеше смрад на опърлена плът и разтопена пластмаса. Откритите части по лицата и ръцете на труповете бяха в мехури от тежко изгаряне.

Чу приближаващи се стъпки. Някой идваше отзад. Адам се обърна. Видя четирима мъже да тичат към него. Още преди да успее да ги заговори, единият от тях извади нож и го промуши в корема. Другият го свали с юмрук на земята. Пребъркаха джобовете му. Адам виждаше собствената си кръв да тече по асфалта. Намериха само лев и петдесет. Рестото от покупката на въжето. Злобни ругатни. Започнаха да го ритат. Всичко потъна в мрак.

* * *

Тишина. Нещо се движеше в тъмното. Докосваше го. Беше в ада. Трябваше отново и отново да преживее собствената си смърт…

Отвори очи. Старица, огряна от светлината на свещ. Намираше се в кухнята на някакъв апартамент. Прозорците бяха покрити с одеяла.

— Ш-ш-ш-т! Не се движете! Не издавайте нито звук! Спокойно! Вече сте на сигурно място! В добри ръце сте! Ш-ш-ш-т! — настояваше старицата.

Раздираща болка го преряза в стомаха, мина през гърдите му и експлодира в главата. Отново тъмнина.

* * *

Раните бяха превързани. Марля покриваше врата му. Коремът беше зашит. Дори палецът му беше бинтован. Виждаше размазано. До леглото имаше ниска табуретка, постлана с жълта кърпа за баня. Върху кърпата бяха разположени изцапани с кръв хирургически инструменти. Навън беше ден. Нещо го ужили по ръката. Старицата извади спринцовката, постави я между хирургическите инструменти и го докосна по челото. Тъмнина.

* * *

— Коя сте вие? Какво правите с мен? Какво става тук? Къде съм? Къде е Николай? Жив ли съм? Пуснете ме да си ходя!

Отново беше нощ.

— Може да се чувствате малко дезориентиран. Заради упойката е, скоро ще ви мине — отвърна му старицата.

— Коя сте вие?

— Успокойте се и хапнете нещо. Имате нужда от храна. Ето, забъркала съм ви студена попара.

Тя повдигна главата му и пъхна голяма лъжица попара със захар, масло, сухар и вода в устата му.

— Исках да ви приготвя нещо по-топло, но нямаме ток! Никъде няма ток. Вече сте по-добре, не се тревожете! Състоянието ви се подобрява. Температурата спадна, раните заздравяват бързо. Скоро ще станете на крака! Извадихте голям късмет, да знаете! Само не вдигайте шум, моля ви! Опасно е!

Адам усети колко е жаден. Устните му бяха напукани. Опита да се повдигне на лакти, за да изяде попарата по-лесно, но остра болка го сряза в корема. Старицата сгъна възглавницата на две под врата му и продължи да го храни.

— Вода, моля ви, само вода! Умирам от жажда!

— Преживяхте едно обесване и едно промушване с нож, няма да ви оставим да умрете от жажда сега, я! — усмихна се добронамерено старицата. Подаде му стъклена чаша, пълна с вода.

— Коя дата сме днес? — попита той.

— Минаха четири дни, откакто ви прибрах у дома, а от раните по врата ви съдя, че сте опитали да се обесите съвсем скоро преди това.

— Откъде знаете, че съм искал да се беся?

— Виждала съм трупове на обесени. Освен това бълнувате много. Помните ли нещо? Разкажете ми какво се случи.

— Не, вие ми разкажете! Коя сте и какво правя тук? Защо се грижите за мен? Кои бяха онези хора? Защо искаха да ме убият? Какво става по улиците? Видях овъглени хора и животни!

— Едно по едно, младежо! Моля ви, не се напрягайте излишно! Не е полезно за вас. Всичко ще разберете, спокойно! Само говорете по-тихо, че някой да не ви чуе. Онези типове сигурно още са навън. Пълно е с такива като тях! Излагате на опасност и двама ни.

— Защо прозорците са покрити с одеяла? Защо няма ток? Коя сте вие? — прошепна Адам.

— Казвам се Богдана Желязкова, приятно ми е! — представи се старицата.

Обясни му, че е една от първите жени хирурзи в България. Имала повече от 40 години стаж в спешното отделение, спасила е хиляди животи, пенсионирали я отдавна, но продължавали да я викат в болницата при по-трудните операции, когато лекарите не достигали.

— Всичко това, разбира се, преди Аварията! Както ви казах, имате голям късмет! Добре, че ви намерих. Като ви видях да лежите на улицата, бяхте на косъм от смъртта. Положението беше критично — загуба на кръв, множество травми по цялото тяло, инфектирани рани, следи от ухапвания… Не ме питайте как съм успяла да ви довлека у нас. Добре, че живея на първия етаж!

— Кои са хората, които ме нападнаха? Защо се опитаха да ме убият?

— О, сега е пълно с такива! Откакто токът спря, няма никакъв ред — нито полиция, нито пожарна, нито жандармерия, няма гражданска защита, нищо! Телефоните не работят, колите не вървят, почти всички са мъртви. Оцелелите са малко и не спазват никакъв закон. Навън цари тотална анархия! По-силните се движат на групи и нападат всеки срещнат, за да го ограбят. Разбиват врати и влизат в апартаментите. Убиват собствениците, ако намерят някого жив, търсят скъпоценности и храна. Плячкосват всичко. Покрила съм прозорците с одеяла, за да не виждат светлината на свещите нощем. Дори не смея да погледна навън. Това се отнася и за вас. Не се показвайте! Рисковано е. Излагате себе си и мен на голяма опасност!

— Но… какво сте правили навън, когато ме спасихте? Не ви ли беше страх от разбойниците?

— Виж, момче…

— Адам.

— Адаме, пенсията ми е малка и рядко купувам храна за цяла седмица от магазина. Обикновено взимам колкото да изкарам деня. Пък и ходенето до магазина е единственият повод да изляза навън, за да се поразтъпча. Да подишам малко чист въздух. Още преди Аварията бях останала с празен хладилник. Скоро и водата ми свърши. Откакто токът спря, нямаме течаща вода. Трябваше да отида до магазина отсреща за провизии, дори това да ми костваше живота. Иначе и двамата да сме умрели от жажда до сега! Но Господ е решил да ме запази — бабичката се прекръсти с поглед нагоре, към окачената над леглото икона на Исус Христос. — Решил е да запази и теб, защото чух стенания на връщане от магазина. Не ме питай как съм те влачила до вкъщи, заедно с водата, сухарите, захарта и маслото — единственото, което успях да намеря в магазина. Вандалите са минали вече оттам. Вдигах много шум, но слава Богу, никой не ме чу!

— Спасила си живота ми, благодаря ти, лельо…

— Богдана — напомни му тя.

— Благодаря ти, лельо Богдана! — Адам целуна костеливата й ръка.

— На Господа да благодариш, синко, той те запази! — старицата посочи иконата. — И говори по-тихо, че да не ни прибере веднага обратно при себе си!

— Обещавам, че ще внимавам! — прошепна Адам. — Разкажи ми за Аварията, лельо Богдана! Какво се случи? Какво уби всичките тези хора?

— Слънцето ги уби.

— Слънцето?

— Да, слънцето. Онези, които бяха на тъмно, като теб и мен, те оцеляха. Всички други са мъртви. Не зная дали в този блок има други живи хора, освен нас двамата. Труповете вече се разлагат и по улиците започна да мирише лошо. Скоро ще плъзнат зарази…

— Значи не можем да си подадем носа навън, така ли? Освен по тъмно, когато бродят убийците?

— Не, беше за кратко време. Силно изригване, може би, не знам. Слънцето вече е безопасно. Може да се излиза навън. Само да не бяха разбойниците! Аз бях в мазето по време на Аварията. Чух писъци и трясък на коли, викове за помощ, чупене на стъкла. Замириса на изгорена гума, на разтопен асфалт. Пърлено прасе и варена кокошка знаеш ли как миришат? Ей така миришеха хората, докато горяха! Стана много горещо. После нищо. Токът спря. Водата спря. Телефоните умряха. Плъховете и мишките изпълзяха от дупките, почнаха да налитат. Виждам, че и теб са те изпонахапали. Дано да не те заразят с някоя болест само! Сложих ти ваксина против тетанус, но не разполагам с достатъчно лекарства у дома. Всичко е в ръцете на Бога оттук нататък, Адаме!

„Всичко е в ръцете на Бога — повтори мислено Адам, загледан в иконата на Исус Христос над леглото. — Може би има някакъв смисъл все пак! Може би не съм оцелял напразно.“

Една идея го разтресе. Изведнъж се сети за Юлия, за индиеца и за края на света. „Значи гадното копеленце е познало! Значи така изглежда краят на света! Значи Юлия е жива! Някъде там, в планините на Индия, но жива! Та нали беше една от «избраните», нямаше как да не е жива! Не си е направил сметчицата правилно гадният индийски мангал! — Адам се напрегна. — Трябвало е да провери кармата и на мъжете, чиито жени отвлича за продължаване на човешкия род.“

Тлъстата физиономия на индиеца изплува в спомените му. Заедно с деликатните черти на Юлия. Неговата сладка Юлия! Крехката, прекрасна Юлия! Любовта на живота му!

„Ще усетиш какво е отмъщение по български, мръснико! Господ забавя, но не забравя!“ — закани се Адам в мислите си.

В един тежко ранен и опустошен свят, на който беше отказано правото да живее, един тежко ранен и опустошен мъж, който сам си беше отказал това право, повярва в Живота отново. Беше победил два пъти Смъртта за едно денонощие. Беше излязъл от ада. Беше надживял и Апокалипсиса дори!

„Още щом се изправя на крака, ще изляза оттук, ще намеря дебелия гуру, ако ще и вдън земя да се е скрил, и ще го накарам да си плати за всичко, което ми причини! Ще го убия с двете си ръце! Ще си върна Юлия обратно! Тя е моя! Ние сме родени един за друг!“ Ритници заблъскаха по входната врата. Старицата падна на колене и започна да се моли. Вратата нямаше да издържи дълго. Съвсем скоро щяха да нахлуят в апартамента…

* * *

Чуваха се гласове. Някой удари бравата с тежък предмет. После още веднъж. Нещо метално издрънча върху пода. Ритнаха входната врата. Тя се отвори, завъртя се върху пантите и се блъсна в стената. В коридора затрополиха стъпки. Бяха много. Отваряне на още врати. Претърсваха из другите стаи. След малко нахлуха при тях в кухнята. Мъже в зелени войнишки униформи. Насочиха дулата на автоматите си към Адам и към старицата. Двамата замръзнаха. Един от войниците се провикна, очевидно беше главният:

— Стой! Всички по местата! Никой да не мърда! — погледна към един от своите — Проверихте ли останалите помещения?

— Тъй вярно!

— Открихте ли други хора?

— Съвсем не!

— Изведете тия двамата! Не ми се струват опасни. Внимавайте с мъжа. Изглежда ранен. Донесете носилка!

— Слушам!

Първо изведоха старицата, въпреки протестите й. Никой не отговори на многобройните й въпроси: Кои бяха те? Къде ги водеха? Какво искаха от тях? Не й позволиха да вземе нищо със себе си, колкото и да настояваше. Внимателно, но настойчиво я избутаха през вратата на кухнята и я поведоха през коридора. Гласът й постепенно заглъхна. Двама въоръжени останаха да охраняват Адам, докато се появи носилката. След малко дойдоха още двама. Поставиха носилката на пода, сложиха го да лежи внимателно върху нея. Групираха се в четирите краища, после на „три“ го повдигнаха и изнесоха навън. Адам нямаше сили да протестира. Липсваше му и желание. Само наблюдаваше. Достатъчно беше, че още е жив.

Натовариха ги в дълга каруца, теглена от два млади жребеца. В каруцата имаше още хора. Бяха се свили по ъглите, върху сламата. Изглеждаха уплашени. Две млади момичета, леля Богдана и четирима непознати мъже. Всички мълчаха. Поставиха носилката с Адам по средата. Двама въоръжени се качиха и седнаха в края на каруцата. Около перилата й стърчаха летви, оплетени с бодлива тел. Отгоре беше само тъмното, нощно небе. Леля Богдана се наведе и хвана Адам за ръката. Другите очевидно не се познаваха помежду си. Каруцата потегли с леко поклащане. До нея, от двете й страни, крачеха въоръжени мъже.

— Кои сте вие? Какво искате от нас? — леля Богдана се обърна към най-близкия от тях, който вървеше от нейната страна.

— Ш-ш-ш-т! Тихо! Забранено е да се говори. Ще получите разяснения, когато пристигнем! Сега мълчете. Опасно е.

— Приличат ми на редовни войници — намеси се един от непознатите мъже.

— Казах тихо! — провикна се онзи.

— Няма от какво да се страхувате, не ви мислим злото, спокойно! — прошепна един от охранителите, които седяха в каруцата най-отзад. — Радвайте се, че ви намерихме ние, а не мародерите. Те не знаят милост. А сега мълчете! Ще разберете всичко, когато му дойде времето.

Пътуваха около час в пълно мълчание. Навън започна да се развиделява. Първите слънчеви лъчи предизвикаха известно безпокойство у пътниците, но когато стана светло се успокоиха, че няма опасност. Всичко беше наред. Някои дори разкопчаха палтата си, за да се сгреят.

През целия път Адам не виждаше друго, освен лицата на непознатите, които седяха около него, просветляващото небе над главите им и летвите с бодлива тел, стърчащи към него. Нямаше как да погледне отвъд, не знаеше къде се намират. Каручката се клатушкаше по неравен терен. Конете цвилеха, кочияшът ги налагаше с камшика, очевидно изкачваха наклон, който ги изтощаваше.

По едно време двамата охранители отзад слязоха да бутат. Присъединиха се още войници. По тяхна заповед слязоха да бутат и четиримата непознати мъже. Никой не се опита да избяга. Нямаше разговори. След като наклонът се изравни, всички се качиха обратно и пътят продължи. Въздухът беше свеж. Миришеше на борова смола. Иглолистните клони, които се редяха на фона на синьото утринно небе, показваха, че са някъде в планината. Скоро пристигнаха.

Адам видя над главата му да се отваря и затваря висок железен портал, омотан в бодлива тел. Минаха под охранителни вишки, наоколо се чуваха гласове. Отнякъде замириса на вкусно. Някой пържеше яйца! Конвоят спря.

Мъжете, които досега бяха вървели около каруцата, се пръснаха и изчезнаха някъде. Двамата охранители слязоха. Застанаха до каруцата. Направиха знак на останалите да кротуват.

— Мирно! — провикна се единият от тях след малко.

— Свободно! — отговори му трети човек, който току-що беше пристигнал.

Адам не можеше да види източника на гласа. Новодошлият звучеше като по-възрастен мъж:

— Дами, слезте от превозното средство!

Момичетата се размърдаха. Направиха място на леля Богдана да слезе преди тях. Тя погледна Адам с разтревожен и разбиращ поглед, преди да изпълни заповедта. Момичетата я последваха.

— Редник Иванов!

— Аз.

— Заведи ги при медсестрата за преглед и обезпаразитяване, след това ги предай на дневалния по женско отделение за ориентиране!

— Слушам!

— Момичета, вървете след Иванов и правете каквото ви каже. Ходом марш!

Адам чу отдалечаващите се стъпки на редника, последван от трите жени.

— Стойнев! — изкомандва по-възрастният мъж.

— Аз.

— Повикай двама доброволци от полевата да пренесат носилката.

— Слушам!

— Вземи тези граждани с теб, покажи им къде са баните за новопристигнали. Там ще ги обезпаразитят. После директно в мъжкото отделение. Действай!

Четиримата непознати мъже от каруцата се спогледаха колебливо, след това слязоха, изчаквайки се един друг, и последваха войника. Останаха само Адам и невидимият по-възрастен мъж. Въздухът донесе мирис на изгорял тютюн. Онзи пушеше. На Адам страшно много му се прииска и той да запали една цигара.

— Извинете, може ли една цигара, ако ви се намират в повече?

Последва известно мълчание. Онзи звучно си дръпна от цигарата и докато издишваше бавно, отговори:

— На цивилни лица не се разрешават алкохол, цигари и упойващи вещества! Ранените не правят изключение от това правило.

Още преди да успее да осмисли казаното, Адам усети как тънка игла се впи във вената на врата му. После бавно се изтегли. Някой притисна памуче със спирт към сърбящата рана. Две силни ръце издърпаха носилката от каруцата, поеха я още две и го понесоха нанякъде. Адам усети, че му се завива свят, беше напът отново да изгуби съзнание.

* * *

В лазарета прекара няколко денонощия. Сложиха го на системи. Хранеха го с топла супа, преглеждаха го, сменяха му гърнето редовно. След като се увериха, че може да се крепи някак изправен, му дадоха две патерици и пъхнаха в джоба му медицинско свидетелство за освобождаване от физически занятия през следващите десет дни. Показаха му къде се намира кабинетът на началника, който искал да говори с него. Оттам нататък Адам не беше техен проблем. Прочете го в очите им.

По пътя най-после успя да разгледа мястото, където беше попаднал. Намираше се на огромна поляна, завършваща с рехава горичка, където бяха струпани множество зелени камиони с брезентови платнища на военните и няколко по-тежки машини. Имаше конюшня. Видя и каруцата, с която го бяха докарали. Успя да преброи поне двайсет огромни палатки, очевидно служеха за спални помещения. Имаше мини „площад“, разчертан с линии от вар върху тревата. Основите на дърветата също бяха варосани. Обозначителни табели указваха посоките към различни пътеки, внимателно отъпкани и маркирани с варосани камъчета от двете страни. Момче в зелена униформа метеше една от тези пътеки. За целта използваше наръч от клони. Във въздуха се носеше миризма на изгоряла борова растителност. Комините над големите палатки изпускаха гъст, бял дим. Явно готвеха и се отопляваха на твърдо гориво.

Целият район беше заобграден от висока ограда с бодлива тел. От вътрешната й страна патрулираха войници с кучета, които се разминаваха помежду си. На равни разстояния край оградата стърчаха дървени наблюдателни кули, в които имаше въоръжен караул. „Хех, поне със сигурност знаем, че оградата не е електрическа“ — помисли си Адам. Подпря се на патериците и пое към зелената палатка, обозначена като „ЩАБ“. На вратата го спря войник с насочен към него автомат:

— Цивилни не се допускат в ЩАБА! Назад!

— Имам среща с главния! Разпоредил е да ме извикат.

Не последва никаква реакция.

— Очаква ме! — Адам извади бележката от доктора и я размаха пред лицето на часовия.

— На място! — изкомандва войникът, приближи се към него, удари го с приклада в ръката, с която държеше бележката, ритна една от патериците и го остави да се свлече върху земята. За малко Адам да погълне тежкия му войнишки ботуш, който със сигурност щеше да избие повечето му зъби, когато от вътрешността на палатката се чу глас:

— Какво става там? Каква е тази дандания?

— Опит за проникване в ЩАБА, лейтенант! Някаква цивилка твърди, че го викал командирът!

— С патерици ли е?

— Да. Що?

— Пусни го да влезе веднага, лайно такова! После ще се разправям с теб!

— Ама…

— Това е заповед, изпълнявай!

— Слушам, гос’ин лейтенант!

Войникът подаде ръка на Адам, за да се изправи. Докато го повдигаше му изсъска в ухото:

— Аз ще те оправя аз тебе! Мамичката съм ти ебал! — след което продължи на висок глас: — Влизаш вътре и право напред! Като стигнеш до кабинета на полковника заемаш поза мирно и заявяваш: „Явявам се по ваша заповед, разрешете да остана!“ Ясно ли е?

— Цивилните не са длъжни да спазват устава, Вълчанов! Пусни го да влезе, ти казах! — провикна се лейтенантът отвътре.

— Ама са длъжни да изпълняват заповеди от нас! — възрази часовият и се озъби на Адам:

— Ясно ли е, те питам? — изрева на висок глас.

— Тъй верно! — изненада дори себе си Адам.

— Ходом марш! — заповяда часовият.

Адам влезе в палатката на Щаба. Видя лейтенанта, който се люлееше на задните крака на стола си точно до входа. Онзи му направи знак да продължи. Беше пълно с униформени. Никой не му обръщаше внимание. Разминаваха се мълчаливо, отдаваха си чест, отиваха някъде или се връщаха отнякъде, но не разговаряха помежду си. Озова се пред специално отделена секция от палатката, обозначена с надпис „Командир“. Войникът на входа дръпна брезентовото платнище и му направи знак да влиза.

— Явявам се по ваша заповед! — каза Адам. — Разрешете да остана!

Зад бюрото срещу него седеше масивен мъж с напукани капиляри по бузите, с едър врат и дебел, сплескан нос, около 40-годишен. Имаше веселяшко изражение, което контрастираше рязко с хищническите му, зелени очи. На табелката върху бюрото му пишеше „Полковник Саздов“.

— Свободно!

Адам се зачуди какво да прави оттук нататък. Сякаш отгатнал колебанието му, полковникът каза:

— Дръпни си онзи стол и седни. Отпусни се!

Адам се настани върху ниско трикрако столче срещу бюрото на командира. Патериците държеше до себе си изправени, за да може да се подпре на тях и да стане, когато се наложи.

— Ще ти задам няколко въпроса — започна полковникът, — искам да отговаряш кратко, точно и ясно. За неверни показания носиш наказателна отговорност. Дотук ясен ли съм?

— Тъй вярно! — отвърна Адам, без да се замисля.

— Минал ли си общовойскова подготовка?

— Тъй вярно! Имам шестмесечна казарма във флота. Уволних се като помощник дежурен по батальон.

— Значи те връщаме обратно в строя! Какъв чин имаше там?

— Повишиха ме в старши матрос точно преди уволнението, г-н полковник!

— Значи те възстановявам на същия чин. Имай предвид, че ще пусна данните ти за проверка. Сега нямаме бърза комуникация, но след две-три седмици най-късно ще разполагам с резултатите от централния архив. За умишлено подвеждане на висшестоящ офицер получаваш разстрел, без право на обжалване. Извънредното положение! Наясно ли си с това?

— Тъй вярно!

— Добре. Мисля, че ще се разберем, ефрейтор…

— Адамов.

— Адам Адамов, а? Като първия човек! — усмихна се полковникът. За момент придоби нормално, човешко излъчване.

— По-скоро като внука на първия човек — поправи го Адам — от Адамовото ребро… кръстен съм на дядо си…

Усмивката изчезна от лицето на полковника:

— Някой създавал ли ти е проблеми, откакто си тук, ефрейтор Адамов?

— Съвсем не… — Адам се замисли, спомни си за последствията от лъжата и добави: — С изключение на часовия преди малко.

— Докладваха ми — заяви мрачно полковникът. — Редник Вълчанов е от доверените ми хора, професионален войник е, част от личната ми охрана.

Последва кратко мълчание. Полковникът продължи:

— Но е превишил правата си, като е посегнал на по-висок чин, и ще бъде наказан за постъпката си.

— Със сигурност не е знаел — запротестира Адам — пък и аз не съм в униформа…

— Незнанието на закона не оправдава неговото неспазване! — прекъсна го командирът. — Други проблеми?

— Ъм… Съвсем не!

— Боеспособен ли се чувстваш, момче?

— В смисъл?

— В смисъл мога ли да те въоръжа и да разчитам, че ще стоиш на двата си крака, изпълнявайки команди, без да застреляш някого от своите междувременно?

— Съвсем не — Адам подаде на командира бележката от доктора. Пръстите още го боляха от удара на приклада.

Полковникът я погледна за момент, после му я върна обратно:

— Остава у теб, защото може да ти потрябва. След десет дни те искам обратно в строя. Здрав и прав като бреза! Ясно ли е?

— Тъй вярно!

— Свободен си до второ нареждане. Яви се при дневалния на мъжкото отделение, за да ти покаже къде ще спиш. Утре ще ти връчат книжката, униформата и лекото оръжие. Автоматично ще получиш, когато се върнеш в строя. На безсрочна служба си до второ нареждане, ефрейтор Адамов. Обявена е всеобща мобилизация за всички военнослужещи от запаса. Добре дошъл отново в армията!

— Служа на Република България! — отвърна Адам и се изправи, намествайки патериците под двете си мишници, като се опитваше да козирува едновременно. Рязка болка го пресече в корема, докато си вдигаше ръката за поздрав. Раната от намушкването. Опита се да не му проличи в гласа:

— Разрешете да напусна! — каза задъхан.

— Свободен си! — кимна полковникът, извади тефтер и се зае да пише нещо в него. Изведнъж вдигна глава, прониза го със зелените си очи и заповяда:

— Редник Вълчанов да влезе при мен!

— Слушам!

Когато съобщи на Вълчанов, че командирът го вика, в погледа на онзи се четеше само омраза. Жестът, който войникът направи, преди да потъне в палатката, беше достатъчно красноречив — палец, обикалящ около врата от ухо до ухо. Можеше да означава само едно: „Мъртъв си!“. Притеснен, Адам се отправи към спалните помещения…

* * *

Не успя да мигне нито за секунда през онази нощ. Чуваше пружините да скърцат, улавяше прошепнати разговори в тъмнината. Някой някъде пръдна. Друг тихичко мастурбираше под одеялото. Адам се зачуди как изобщо му става в такъв студ. И на такова място…

Мъжете хъркаха, въртяха се в леглата си или тихичко разговаряха. Изпита безпокойство от мисълта, че може да стане жертва на някаква войнишка гавра като новодошъл, но тук имаше и други цивилни, освен него. Войниците очевидно нямаше да създават проблеми. Редът се спазваше стриктно на това място. Бяха се натръшкали по леглата и бяха изгасили газените лампи точно в осем. „Заспаха“ по команда. Един войник остана да поддържа печката. Адам също се преструваше, че спи. И слухтеше.

Основните разговори, провеждани шепнешком, се въртяха около Аварията. От чутото Адам разбра, че никой не беше наясно със ситуацията. „Нормално, при липсата на всякакви комуникации“ — напомни си той. Носеха се слухове за експерименти с тайно руско или американско оръжие, за вражеско нападение от съседна държава, за терористичен акт, за авария в атомната електроцентрала, за необичайно силно слънчево изригване, за космическа радиация, за намесата на извънземни, дори за детониране на атомна бомба наблизо.

Никакви електрически уреди не работели, не можел да се задейства дори обикновен фенер с батерия. По неизвестни причини. Електрониката и електротехниката били мъртви. Това обясняваше защо използваха каруцата вместо камионите. Камионите са били струпани тук преди Аварията, по време на някакво учение, научи Адам. Военните превърнали полигона в своя база — достатъчно близо до града, но и достатъчно далеч, за да следят нещата от разстояние. Мародерите колели и бесели из градовете, организирани в големи или малки групи, въоръжени с каквото им попадне. Често воювали помежду си за територии. Избягалите затворници били основният контингент на тези новосформирани грабителски шайки, които безчинствали из остатъците от цивилното население след Аварията.

Адам разбра, че след Аварията военните са взели властта в страната, обявили са извънредно положение и всеобща мобилизация, след което са започнали да атакуват бандите на мародерите в градовете и да транспортират оцелели граждани в лагери като този, където цивилните работели през деня, а военните изчаквали заповед от Генералния щаб, поддържайки пълна бойна готовност. Съобщенията били бавни, защото се разнасяли от куриери — ездачи и велосипедисти. Куриерите често изчезвали безследно по пътя. Жертвите на Аварията сред цивилното население били колосални. Всички намерени живи мъже от запаса ги зачислявали обратно в редовете на българската армия. Оказващите съпротива, укриващите се и несъгласните ги наказвали със смърт. За дезертьорство.

На сутринта му връчиха военна книжка с набързо скициран портрет, вместо снимка. Получи ефрейторска униформа, чифт войнишки ботуши, зачислиха му стар пистолет „Макаров“, нож и кобур с два пълнителя, след което му наредиха да се строи на бялата линия за проверка. Щяха да го въоръжат с автомат, след като му изтечеше болничният.

Химна го изпълняваше духов оркестър. Вдигнаха знамето, изслушаха докладите на нощната смяна и ги поведоха с маршова стъпка към полевата кухня. В колона по един.

Метално канче с гореща вода, сварено яйце, натрошен сухар, пакетче чай, лъжичка захар, пластмасова кутийка конфитюр, парче кашкавал и консерва „Русенско варено“. Това беше закуската. Адам се нагълта с кеф. Не беше ял толкова разнообразна храна от дни. След закуската ги изведоха, отново в колона по един, и ги строиха на бялата линия. Появи се полковник Саздов с „разбор на задачите за деня“, както сам се изрази. Монологът му беше кратък:

— Цивилните при дежурния им отговорник за разпределение по работни места! Войниците да се явят при отдельонните си командири за инструктаж. Тренировките продължават. Намираме се в състояние на пълна бойна готовност. Ранените, две крачки напред!

Адам направи две крачки, облегнат на патериците. Почти не му трябваха, но усещаше, че му дават и други предимства, освен пазенето на равновесие. Чувстваше се добре тази сутрин, въпреки безсънната нощ. Може би се дължеше на обилната храна и на топлия чай. Последваха го още двама войници — единият беше с бинтована глава, а другият — с превързани китки. Изпод мръснобялото на марлите си пробиваше път смесица от кафяво, което сигурно беше засъхнала кръв, и яркожълт дезинфектант. Адам отвърна глава с отвращение. Полковник Саздов ги изгледа презрително със зелените си, хипнотизиращи очи. Адам спря погледа си върху неговия. Подобен страх беше изпитвал само веднъж, като малък, когато го заведоха в зоопарка и се загледа отблизо в лицето на лъва. Паниката го стисна за гърлото. Сърдечният му ритъм се учести. Не можа да издържи. Наложи му се да отмести поглед пръв. Доволен, полковникът продължи:

— Днес ще помагате на наказателния отряд. Изпушете по цигара и после — в Четвърти сектор! Затворниците ще пристигнат по обяд. Отговаряте за тяхната охрана до и по време на екзекуциите. Разрешавам ви да стреляте на месо, ако някой се опита да избяга. Ако ваш колега се опита да му помогне — също! Ясен ли съм?

— Тъй вярно! — отговориха тримата в един глас.

— Свободно! — заповяда полковникът, завъртя се на пети и изчезна.

Адам остана сам с другите двама върху импровизирания плацдарм. Войникът с бинтованата глава извади кутия жълт Camel, издърпа цигара с устни и я запали. Адам го изгледа стръвнишки.

— Това сега е по-скъпо от златото, — обясни бинтованият — не мога да ти дам цяла, но ще ти оставя да си дръпнеш.

— Много благодаря, наистина! — Адам беше съвсем искрен.

— Чух, че освен цигари, на участниците в екзекуциите се полагал и по малко алкохол, — каза момчето с превързаните ръце.

— Това е само за войниците от наказателния отряд, не се облизвай! — смъмри го бинтованата глава.

— Абе, хора, какви екзекуции, какъв наказателен отряд? Мислех, че смъртното наказание в България е забранено?!!

— Забранено е това, което военните кажат, че е забранено — отвърна бинтованата глава и му подаде да си дръпне от цигарата. След това продължи:

— Например кражбата! За мародерство наказанието е смърт. Извънредно положение! Тези, дето ще ги стрелят днес, сигурно просто са ровили за храна из някой супермаркет. Или са избягали от някое поделение.

Тютюнът удари Адам право в петите. Отпусна тялото му. Усети как сладостни тръпки пробягват нагоре по мускулите на краката, по стомаха и по гърдите. Коленете му се подвиха. Добре че бяха патериците, иначе щеше да изгуби равновесие. Еуфорията премина бързо. Адам си дръпна отново. Втория път не беше същото. Само бледо подобие. При третото дръпване имаше чувството, че вече е изпушил цяла кутия. Върна цигарата и попита:

— Колко често се изпълняват екзекуции?

— Веднъж-два пъти в седмицата. Или когато докарат провинени. Обикновено гледат да приключат с тях веднага, за да не ги охраняват. Особено през нощта. Смятат, че това застрашава сигурността на лагера. Ще трябва само да стоим с извадени оръжия, готови за стрелба. Това е всичко. Задържаните са обездвижени. Пък и не сме единствената охрана. Досега не съм имал произшествия.

— На колко екзекуции си бил? — попита Адам.

— На всичките. Присъствието е задължително, даже за цивилните. Ще свирят общ сбор. Камбанките пред спалните помещения са за това.

— От Четвърти сектор ни викат — обади се момчето с превързаните ръце.

Адам се зачуди как точно този ще държи оръжието си в готовност, но преглътна думите. Потисна внезапно напушилия го неуместен смях. Заедно поеха към мястото, откъдето ги викаха. По пътя Адам попита:

— Къде пострадахте така, момчета?

— В сбиване — отговориха му почти едновременно.

— Случват ли се такива неща тук? При тази дисциплина!

— По-лошото се случва, когато те хванат — каза бинтованата глава. — Нас ни хванаха.

— И какво беше наказанието?

— Ще видиш — многозначително отвърна момчето с превързаните ръце.

— Полковникът не разчита на нас за охрана — продължи то. — Цели да ни направи показно. Ние и двамата сме с последно предупреждение. След бичуването. При още едно провинение ни очаква същото като тези, които ще охраняваме…

— Бичуване? — Адам имаше чувството, че е попаднал в някакъв средновековен ад. Или може би всички се шегуваха с него? Нали беше новобранец.

— А ти не знаеше ли? — попита момчето с превързаните ръце. — За по-дребни нарушения само те бичуват. Имаш право на едно последно предупреждение. Изтича след месец. Издъниш ли се преди това, направо на разстрел…

— Боже мили! — въздъхна Адам и вдигна поглед, за да разгледа Четвърти сектор, към който приближаваха.

* * *

Беше зона със засилена охрана, в рамките на поделението — точно така го наричаше вече Адам — „поделението“ — войнишките навици се връщаха бързо.

Бяха оградили пространството с бодлива тел, приблизително десет на десет метра, бяха поставили и допълнителна въоръжена охрана край него. Старшината, който ги очакваше, се развика:

— Хайде бе, всеки момент ще пристигнат! — и посочи задъхано войниче със зачервено лице, което се бореше за глътка въздух. Очевидно беше дотичал, за да съобщи новината.

— Нали щяха да пристигат по обяд? — обади се бинтованата глава.

— Подранили са. В момента изкачват последния баир — уточни старшината.

Събра длани около устата си и извика силно, така че да го чува целият лагер:

— Всички по местата! Заеми позиция!

Войниците на портала се приготвиха да го отворят, стражевите от кулите заредиха своите автомати и ги насочиха надолу, същото направиха и войниците от Четвърти сектор. Старшината погледна въпросително към групичката на Адам:

— Вие специална покана ли чакате?

Адам проследи какво ще направи бинтованата глава. Онзи извади личното си оръжие, зареди го, насочи го към земята, вдигна предпазителя и с леко кимване го подкани да направи същото. Адам извади служебния си Макаров, постави пълнителя, зареди пистолета, насочи го към земята, вдигна предпазителя и също зачака. Единствено момчето с превързаните ръце не реагира.

— Ти! Мини десет крачки назад! — заповяда му старшината. — Не се пречкай на колоната, когато пристигне! Искам да наблюдаваш всичко внимателно и ако забележиш дори най-малката нередност, незабавно да подадеш сигнал!

— Слушам! — онзи направи внимателно десет крачки назад и зачака.

Всички чакаха с мълчаливи погледи, вперени в портала, където все още нямаше никого. Колоната се появи след няколко секунди.

Тя се състоеше от каруцата, с която ги бяха докарали предишния ден, заобградена от пехотинци, с тази разлика, че пред нея и зад нея този път яздеше по един войник. И пътниците бяха по-малко. По лицата на задържаните имаше пресни следи от побой. Синините и нараняванията си личаха от разстояние. Двамата „провинили се“ бяха на колене, ръцете им бяха завързани отзад, на гърба. При завоя след входа Адам видя, че са използвали въжета и белезници, за да ги обездвижат. Глезените им също бяха оковани в белезници, а краката им — омотани с въжета до коленете. Двамата мъже се поклащаха в каруцата, която направи още един завой и се насочи право към „Четвърти сектор“.

Свалиха задържаните в пространството, оградено с бодлива тел. Тъй като трудно пазеха равновесие, двамата се принудиха да седнат върху отъпканата пръст. Притиснаха гърбовете си един към друг. Погледите им бяха забити в земята. Не разговаряха помежду си. Потяха се обилно.

Сега вече Адам имаше възможността да ги огледа по-внимателно:

Двамата мъже приличаха на изпечени бандити. Бяха с едра физика, около 30-годишни, с мрачни лица и масивни крайници, с големи, леко закръглени, но излъчващи сила мускулести тела. По физиономиите им личаха белези, далеч по-стари от нанесения им съвсем скоро побой. Едва ли бяха под метър и осемдесет на ръст. Приличаха на бивши мутри… не, на биячите на бившите мутри — от онези, които се грижеха за лошите заеми. Адам прецени, че всеки от тях може да го пречука с голи ръце, без да му мигне окото. Това го накара да стисне дръжката на пистолета здраво. Внимаваше да не произведе случаен изстрел, внимаваше дулото му да сочи надолу, но внимаваше и да не изпуска от поглед арестантите. Такава му беше задачата. Неподчинението тук не се толерираше.

Въпреки нехуманния характер на това, което предстоеше, Адам не изпита съжаление към двамата задържани. Отблъскваше го външният им вид. Изглеждаха като диви животни, затворени в клетка, които са готови да се нахвърлят и да ти разкъсат гърлото при първата появила се възможност. Той стисна пистолета още по-здраво. Колко ли момичета бяха изнасилили долу, в града? Колко ли невинни мъже бяха убили, осакатили, оставили да гният в собствената си кръв, като него самия преди няколко дни? Е, скоро щяха да си получат заслуженото!