Тихомир Димитров
Аварията (4)

Два месеца по-късно

Адам отвори очи по обяд, както обикновено. Омачканите чаршафи до него бях празни. Юлия ставаше рано. Измъкваше се от леглото и внимаваше да не го събуди. Взимаше душ и веднага излизаше, за да улови утрото с обектива. Цял ден обикаляше по улиците, наблюдаваше хората, гълъбите, фасадите на къщите, изследваше пулса на градския живот и търсеше нови сюжети. Снимаше всичко, което й направеше впечатление, после двамата разглеждаха снимките, обсъждаха ги, пиеха вино, правеха любов, лепяха колажи от натрупаните кадри и така се раждаше вдъхновението за ново платно. Или за серия от нови платна. Картините продаваха на богати европейци.

Адам се възхищаваше от таланта й, но богатите рядко дават пари за талант. Интересуваше ги само авторът и неговата, за предпочитане драматична, история. Всички галерии, в които Юлия излагаше, получаваха ужасяващи биографии, написани от Адам. Въображението и перфектният му английски работеха за нея. Представяше я като раково болна или като нещастно разведена, с дете инвалид, описваше по-мрачните й платна като резултат от неуспешен опит за самоубийство. Така картините се продаваха по-лесно. Това нямаше нищо общо с истината, но за да оцелеят в бранша, повечето художници се принуждаваха да лъжат. Това в особено голяма степен важеше за жените с четка в ръка.

Юлия не се срамуваше от тези детайли. Приемаше ги като част от занаята и си играеше ролята добре. По-важното за нея беше, че с парите и двамата можеха да живеят нормално, тъй като неговите спестявания отдавна бяха свършили.

Адам най-после се отдаде на истинския си талант — да съчинява истории. Само в литературата намираше спасение, след като разруши целия си досегашен живот. И в Юлия. Двамата бяха сигурни, че дебютният му роман ще пожъне небивал успех. Трябваше му време, за да го довърши, а Юлия нямаше нищо против да му го осигури. След това планираха дълго пътешествие из красотите на Стария континент — нещо като меден месец.

Докато си миеше зъбите, Адам размишляваше върху сюжета. Разполагаше с няколко часа преди Юлия да се прибере. Тя обикновено се връщаше към шест вечерта — уморена, но вдъхновена от заснетото и преживяното. Нямаше търпение да му покаже снимките, да ги обсъдят, да вечерят, после двамата прекарваха блажени часове върху голямото й кръгло легло, любеха се под душа, във ваната, на пода, върху масата за хранене, на кухненския плот. Бяха похотливи и ненаситни, като двойка тийнейджъри, не можеха да се наситят на допира на телата си. Към дванайсет излизаха да се поразходят. Еднакво харесваха спокойствието на нощта, когато колите по улиците оредяваха и пешеходните алеи опустяваха. Градът ги правеше свободни по това време. Имаше твърде малка вероятност да срещнат случайно някой от познатите на Фани. Полунощ беше тяхното пладне.

Уикендите бяха изцяло за творчеството на Юлия. Тя опъваше платната, пръскаше навсякъде инструментите си и започваше да работи под звуците на силна музика. Рисуваше цял ден, понякога и в неделя до късния следобед. Неделната вечер прекарваха заедно на пейка в парка или прегърнати в леглото. Обсъждаха новите си идеи, четяха поезия или просто мълчаха. Адам обичаше да масажира красивото й тяло с часове.

Спазваха рутината нарочно, защото им помагаше да канализират енергията си и да бъдат продуктивни. Няма нищо по-деморализиращо от хаоса в абсолютната свобода на ежедневието, окупирано единствено от творчески проекти и плътска наслада. „Режимът“ им позволяваше успешно да напредват с работата. След като завършеше романа, щяха да си отдъхнат.

„Монополи“ растеше. Историята ставаше все по-заплетена, героите оживяваха в главата му, започваха да водят свой собствен живот, ставаха реални, а мисълта му течеше гладко. Постоянно му идваха нови идеи как да направи сюжета още по-интересен.

Пишеше между пет и десет страници на ден, в зависимост от вдъхновението. Това му отнемаше час-два. После идваше „моментът на пресищане“. Правеше кратка тренировка с уредите за фитнес, струпани в единия край на просторното ателие, взимаше душ, отваряше бира, наместваше се удобно в кожения стол пред монитора и започваше да редактира.

Колкото повече напредваше, толкова повече нови ситуации, персонажи и идеи навлизаха в сюжета. Всяка нова идея водеше до друга, а принтираните страници върху бюрото му се увеличаваха. Тревожеше го мисълта, че романът може да не бъде завършен скоро. Заплашваше да стане прекалено голям. Юлия го подкрепяше и стимулираше творческите му хрумвания. Непрекъснато му повтаряше да не поставя бариери пред себе си. „По-важното е всяка думичка да е на мястото си, всяка сричка да е излязла от теб, във всяка буква да виждаш себе си — казваше му тя. — Няма значение колко на брой са думичките.“

„Монополи“ разказваше за четири осемгодишни деца, които играят на едноименната игра. Вдъхновяваха го спомените от детството, когато Адам и братовчедите му прекарваха дни наред в местене на фигури по картонения квадрат. Сами измисляха нови правила, с които непрекъснато обогатяваха играта: теглеха заеми, инвестираха, съюзяваха се един срещу друг и се разоряваха, правеха си „мръсни номера“, надпреварваха се да изкупуват терени, строяха хотели и казина, изплащаха наеми, преуспяваха и фалираха. Хипнотичният ефект от играта върху детското въображение беше невероятен.

Същото правеха и неговите четирима малки герои, с единствената разлика, че родителите им от време на време проявяваха интерес към тяхната игра. Постепенно възрастните започват да разбират, че съдбите на четиримата играчи удивително съвпадат със съдбите на четирима известни олигарси, които редовно запълват новинарските емисии.

Родителите се притесняват, че децата им получават вдъхновение от света на големите така, както го отразява синият екран. Забраняват им да гледат телевизия, но продължават да следят играта.

За ужас и недоумение на възрастните, личната история на играчите продължава да следва с изключителна точност живота на магнатите от реалния свят, макар децата отдавна вече да не гледат телевизия. Така се ражда идеята за малък експеримент: заключват приемниците по тавански помещения, освобождават децата за една седмица от училище и ги поставят под „домашен арест“. Целта им е да видят какво ще се случи в играта, която хлапаците продължават с огромно настървение, тъй като вече си имат публика, а освен това не им се налага да ходят и на училище. Оказва се, че не реалните събития диктуват хода на играта, а точно обратното — играта по някакъв начин ги предхожда и влияе върху съдбата на хората от истинския свят. „Монополи“ ставаше все по-интересен…

* * *

Доволен от себе си, Адам затвори капака на лаптопа. Шумът в ключалката беше ясен сигнал, че работата му за деня е приключила. Неговата любима се прибираше! Всеки момент щеше да докосне устните й, да чуе гласа й, да погали косите й. Доизпи бирата си на екс и облегна глава назад в удобния кожен фотьойл. За първи път в живота се чувстваше щастлив. Цялостен. Завършен. Беше влюбен, свободен, изпълнен с творческа енергия. Трябваше да изпрати някакъв подарък на Ники! Не, по-добре да му го връчи лично! Дължеше му толкова много! Домъчня му за най-добрия му приятел. Вдигна мобилния и го набра. Парфюмът на Юлия го заля откъм гърба и ръцете й се спуснаха по гърдите му. Горещите й устни започнаха да го целуват.

— Ало — чу сънения глас на Ники в слушалката.

„Отново се е напушил“ — помисли си Адам.