Тихомир Димитров
Аварията (11)

Епилог

„Дишането се нормализира. Сърдечният ритъм е в норма. Пациентът идва в съзнание.“

Адам отвори очи. Над главата му се надвеси женска фигура в медицински халат. Косите й бяха прибрани на кок. Върху устата си носеше маска. Насочи фенерче право в окото му. Ослепителната светлина го накара да стисне клепачи.

Първата му мисъл беше, че не е успял да се застреля като хората и сега го лекуват с цел после да го накажат. За бягството.

Но нещо не беше наред.

„Фенерчето!“

Той отвори очи.

Лекарката му кимна с одобрение.

Помещението, в което се намираше, с нищо не напомняше за лазарета в поделението. Стените бяха чисто бели. Мигаше непозната апаратура. Миришеше на хубаво. Мястото по-скоро приличаше на стая в частна болница — от онези, които можеха да си позволят само богатите преди Аварията. „Чакай малко! Ама каква е цялата тази апаратура?“

Под гърба си усещаше меко и удобно легло, не като сгъваемите легла в полевата болница, на които беше лежал.

Адам повдигна ръце, за да опипа устата си — продължи с длани нагоре по бузите и по тила — нямаше никакви наранявания! Езикът му също си беше на мястото. Отвори уста и раздвижи ченето. Чувстваше се леко отпаднал, но като човек, прекарал дълъг сън, а не като прострелян в главата с куршум от АК-47, който може да пробие дори железопътна релса.

ОЧЕВИДНО вторият му опит за самоубийство също беше завършил с провал. Е, поне този път се събуди в болница — за предпочитане беше пред старото мазе, полазен от плъхове. А от Аварията сякаш нямаше и следа! Ясно чуваше пиукането на медицинските апарати, поставени върху колички от двете страни на леглото му. Всичко това изглеждаше като пълен абсурд! Може би този път наистина беше успял? Намираше се в отвъдното. Сигурно ги посрещаха по някакъв познат им от земята начин, за да намалят стреса.

И после ги разпределяха…

„Той въздава всекиму дължимото“.

Мястото на самоубийците е в ада. Но тук изобщо не приличаше на ад. Така би нарекъл по-скоро кошмара, от който се беше измъкнал.

Лекарката имаше сини очи, които го наблюдаваха с любопитство. И много красиво лице — поне тази част от него, която можеше да види над маската. Дали му се усмихна, или просто така му се стори? Със сигурност не приличаше на демон!

Не приличаше на демон и мъжът, който се надвеси над него — висок, тъмнокос, с кожа, лъхаща на здраве. Спортната фигура личеше по стойката, дори под белия халат. Сякаш беше излязъл от реклама в някое списание.

По-скоро бяха ангели, отколкото демони.

„Пътят към ада е постлан с добри намерения.“

Нямаше как да е оцелял без драскотина след изстрела, това поне беше сигурно! Вакуумът, който се образува в устната кухина, увеличава силата на експлозията многократно и само налягането от изгорелите газове е достатъчно, за да ти пръсне черепа. Да не говорим за температурата и за куршума, който минава със свръхзвукова скорост през мозъка. Знаеше го от едно предаване по телевизията.

— Къде се намирам? — собственият му глас прозвуча странно.

— На сигурно място и в отлично здраве! — отвърна му симпатичната лекарка.

— Страдате от временна загуба на паметта — допълни красавецът в медицинския халат, — но тя е обратима и до седмица-две най-много ще възстановите всичките си спомени. Веднага щом се почувствате достатъчно уверен, за да се изправите на крака, без да ви прилошава, ще ви изпратим при въвеждащия психолог. Неговата задача е да ви улесни в процеса.

— Какъв въвеждащ психолог? Къде се намирам? Какъв процес?

— По възстановяване на паметта — каза лекарката с възможно най-благия си и дружелюбен тон. — А сега поспете.

— Не ми се спи.

— Може би сте гладен? Да ви донесем нещичко за хапване — предложи мъжът. — Имаме чудесни сандвичи!

— Последното, което помня, е как се прострелях в главата с автоматично оръжие, а вие ми говорите за сандвичи?

Мъжът и жената избухнаха в смях.

— По-добре ми кажете още сега, че съм мъртъв!

— По-жив сте от всякога — успокои го лекарката с милувка по косата — излишно е да се тревожите. Всичко ще ви се изясни. С времето. Затова е въвеждащият психолог.

— Той ще отговори на многобройните ви въпроси — допълни красавецът.

— Кога мога да разговарям с този въвеждащ психолог?

— По всяко време, когато пожелаете — отвърна мъжът.

Адам напрегна сили, изправи се и седна в леглото. После премести крака встрани и стъпи с босите си ходила върху пода. Зави му се свят.

— От залежаването е. Постойте така малко, би трябвало да отмине — каза лекарят и се обърна към колежката си: — Донесете му чехли, ако обичате.

* * *

В коридора на болницата се разминаха с други представители на медицинския персонал. Всички носеха задължителните бели халати. Имаше и облечени в сини нощници, като него. Това със сигурност бяха пациентите.

„Или гостите в преддверието на ада!“

Обединяваше ги нещо странно. Както мъжете, така и жените бяха красиви: перфектни пропорции, гъвкави, атлетични тела, правилни черти на лицето, висок ръст.

Лекарят и лекарката вървяха от двете му страни. Болницата беше стерилна, някак дори скучна. Никъде не видя прозорци.

— Имате ли огледало? — попита Адам.

Мъжът изгледа жената с разбиращ поглед. Сякаш очакваха този въпрос. Тя бръкна в джоба на престилката си и извади малко дамско огледало, част от сгъваем комплект сенки за очи. Адам се загледа в отражението си.

Не само гласът му беше станал различен. И външният му вид се беше променил! Не до неузнаваемост, пак си беше той, но някак по-съвършен. От огледалцето го наблюдаваше най-добрата версия на самия него. Или поне така си беше мечтал да изглежда винаги. Нямаше ги дребните лунички по бузите, драскотините и петната от слънчевите изгаряния бяха изчезнали. Бръчиците около очите му също липсваха. От начинаещото му оплешивяване нямаше и следа. Главата му беше покрита с гъста черна коса. Чертите на лицето му бяха елегантни и красиви, носът му беше перфектно изваян — нищо общо с предишния, дори цветът на очите му беше различен!

— Чакат ви още доста изненади! — каза лекарят.

Адам върна огледалцето на колежката му. Тримата продължиха да вървят мълчаливо по коридорите. Стигнаха до врата, която беше обозначена с табела:

„Въвеждащ психолог“

— Е, оставяме ви в ръцете на добър специалист. Той очаква с нетърпение да ви види! — жената почука по вратата.

От вътре се чу „влез“.

Двамата му кимнаха учтиво, след което продължиха нататък по коридора. Адам натисна бравата и влезе.

Кабинетът на въвеждащия психолог изглеждаше стерилно. Това никак не го учуди. Липсваха грамоти и дипломи по стените, нямаше прозорец. Всичко лъщеше в бяло. Адам се зачуди откъде ли идва светлината. Огледа тавана. Нямаше крушка, полилей, липсваха стандартните луминесцентни лампи. Ярката светлина, напомняща за летен ден по пладне, сякаш извираше директно от стените. В стаята нямаше други мебели, освен бюрото на психолога, стола, на който той седеше зад него, и стола пред бюрото, който очевидно очакваше Адам. И едно странно металическо кълбо, което висеше във въздуха. Направи му впечатление, че върху бюрото липсваха всякакви бележки, документи, химикали, тефтери, кочани с рецепти, каквито беше свикнал да вижда в лекарските кабинети. Нямаше го дори задължителният за всяко работно място компютър. Психологът го подкани с жест да седне.

Когато се отпусна в стола, Адам усети колко е удобен! Седалката и облегалката сякаш се раздвижиха, за да се нагодят към извивките на тялото му. Дали наистина се случи това, или просто така му се стори? Той вдигна поглед към въвеждащия психолог. Подобно на всички останали хора, които беше срещнал в странното учреждение, психологът също беше млад и красив. Уж се намираха в болница, а нямаше нито един грохнал старец.

„В рая всички са на 33 години“.

Домакинът му имаше дружелюбно, приветливо излъчване. Загадъчната усмивка върху лицето му издаваше приятно чувство за хумор.

— Как се чувстваш, Адаме?

— Леко отпаднал, ако не броим целия шок от непрекъснатите изненади, на които съм подложен!

— Може ли да ти предложа нещо за освежаване? Кафе? Чай? Вода? Шоколад? Едно валерианче?

— Мисля, че се търкалях достатъчно в леглото. Но няма да откажа цигара.

— Ха-ха-ха, браво, така ми харесваш! Нали не възразяваш да си говорим на ти? Извинявай, че не попитах в самото начало…

— Никакъв проблем, това винаги улеснява комуникацията — отвърна му Адам.

Преди да успее да продължи, въвеждащият психолог го изненада сериозно, като бръкна в шкафа под бюрото си, извади кутия жълт „Камел“, запалка, бутилка „Джони Уокър“ с червен етикет и две малки пластмасови чашки — от онези, в които дават на лудите да си пият лекарствата.

— Кой е Джони и накъде се е запътил? — пошегува се домакинът, докато наливаше уискито. — А, за малко щях да забравя.

Той отново се наведе и извади от шкафчето лек, алуминиев пепелник. Постави го на масата с думите:

— Чувствай се като у дома си! Готов съм да отговоря на всичките ти въпроси.

Без да бърза, Адам глътна малко от алкохола, закашля се, извади цигара, помачка я между пръстите си и запали. Невидима вентилация се включи над главата му и започна да издърпва дима към тавана.

— Къде се намирам?

— Болница, санаториум, рехабилитационен център. Наречи го както си пожелаеш. И при всички случаи ще бъдеш прав! Официалното наименование, все пак, ако това те интересува, е Център S-558–113. Тук всички сме посветени на грижата за новодошлите. Като теб. Целта ни е да улесним прехода максимално и да го направим възможно най-комфортен.

— Мъртъв ли съм?

— Какво те кара да мислиш така?

„Ето, започна се — помисли си Адам — сигурно ме смята за луд“.

— Нито смятам, че си луд, нито съм на мнение, че си мъртъв, Адаме.

— Можете да четете мислите ми?

— Нали щяхме да си говорим на „ти“?

— Откъде разбра точно за какво си мисля в момента?

— Работя като въвеждащ психолог отдавна. Занимавам се с новопристигнали всеки ден. Повечето задават едни и същи въпроси в началото. Но основният винаги е този. Та да се върнем към него — какво те кара да мислиш, че си умрял?

— Много просто, застрелях се в главата с автомат! — отвърна му Адам.

Въвеждащият психолог се усмихна, изпи уискито си на един дъх и наля в двете чашки до горе. След кратка пауза продължи:

— Не ти беше за първи път, нали?

— Кое?

— Опитът за самоубийство.

— Не. Първия път пробвах да се обеся, но се събудих в мазе, нахапан от плъхове.

— Знам, знам, гледал съм Доклада. Беше ужасно!

— Какъв доклад?

— Ами нещо като резюме на всичко, което си преживял там. В Симулацията. Но за това по-късно. А сега ми кажи какво мислиш за нашия Център? Как го намираш?

— Все по-убедително ми прилича на лудница. Само дето лудите рядко ги черпят с алкохол — Адам посочи с поглед бутилката върху бюрото.

— Е, малко ме надценяваш, аз съм психолог, а не психиатър. Психиатрите работят в лудницата.

— Какво е това място тогава? Като не е лудница?

— Нали ти казах? Рехабилитационен център! За възстановяване след преживяното в Симулацията. Повечето от вас са доста смели в избора си на Сценарий, а после ние, въвеждащите психолози, трябва да се справяме с последствията от шока. Пак, добре че не идваш от Средновековието, хе-хе. Тогава шокът наистина щеше да е голям. Кажи ми, не забелязваш ли нещо странно наоколо?

— Като липсата на прозорци например?

— Точно така! Като липсата на прозорци. На какво се дължи, според теб?

— Мислех, че вие, т.е. ти ще отговориш на всичките ми въпроси.

— Затова съм тук. Просто те насочвам към правилните въпроси. Така ще бъде по-лесно и за двама ни. Наздраве!

Адам не можа да устои на подкупващата усмивка на психолога и смело отпи. Дръпна си от цигарата. Започваше да се чувства удобно в тази странна лудница (тире) санаториум (тире) пансион. Компанията на психолога му харесваше.

— Няма прозорци, тъй като светът, в който пристигаш, е доста различен от онзи, в който си бил досега. Имам предвид Симулацията. Макар единият да е измислен, и двата изглеждат напълно реални. Тъй като събуждането винаги е свързано с временна загуба на паметта, щеше да бъде странно, дори опасно, ако ви излагахме директно на влиянието на тотално непозната среда. Погрижили сме се Центърът да изглежда подобно на видяното в Симулацията. Тук всички пристигате от горе-долу близки във времето и пространството Сценарии. Ето защо Центърът толкова много ти прилича на болница от края на 20-ти и началото на 21-ви век.

— Че кой век сме в момента?

— Готов ли си за отговора на този въпрос?

— Абсолютно! Да! — оживи се Адам.

— Имаме по-различно понятие за време, но ако спазваме традиционното летоброене, с което си свикнал в Симулацията, би трябвало да сме 2285 година.

— Моля?

— Правилно ме чу.

— Ебаси!

— А сега очаквам въпросите ти с нетърпение — въвеждащият психолог удари още един екс и отново си наля.

Адам последва примера му. Загаси цигарата в пепелника. Закашля се. Вентилацията се изключи, след като в помещението не остана и следа от дима. Адам попита:

— Затова ли всички са толкова красиви?

— Ами, как да ти кажа, науката доста напредна. А представяш ли си как се чувстват пристигналите от Рим или от друга антична епоха? Направо се виждаме в чудо тогава! Декорите не са проблем, естествено, но персоналът… изненадата е потресаваща. Хората тогава не са били толкова високи.

— А какво представлява Симулацията?

— Дълбока стаза. Хипнотичен сън. Контролирано видение. Наречи го както си пожелаеш…

— И при всички случаи ще бъдеш прав! — довършиха заедно в един глас.

— Точно така! Харесваш ми, нали ти казах! Май ще се превърнеш в любимия ми пациент! — психологът удари още един екс, отмятайки рязко глава назад.

Адам направи същото. Топлината от алкохола се разля по тялото му. Психологът отново напълни чашите. Зачервените му бузи контрастираха с белотата на медицинския халат.

— Няма ли да се напием прекалено бързо така? — развеселено попита Адам.

— Е, какво от това? Достатъчно е да увеличим само с няколко пункта метаболизма си и всичко ще изпотим. За нула време. Разбира се, при достатъчен прием на вода. След малко ще поръчам да ни донесат вода.

Адам запали нова цигара и уверено продължи с въпросите:

— Добре, а защо тогава нищичко не си спомням?

— Заради реализма.

— Бихте ли, тоест би ли уточнил?

— Основната цел на Симулацията е точно това — да симулира реално преживяване в съвсем различна среда. Сетивата не правят разлика. И няма как, тъй като по време на стазата се манипулират директно мозъчните центрове, отговорни за преживяването, които са свързани с Програмата на Сценария. Това води до временна загуба на паметта след събуждането. Но процесът е обратим и бързо ще се оправиш. Срокът зависи от конкретния пациент. Не би трябвало да отнеме повече от седмица-две. Имам предвид толкова е като усещане спрямо възприятията за време, с които си свикнал в Симулацията.

— А какви са тукашните възприятия за време? Ти как усещаш времето? — попита Адам.

— Нека кажем, че не сме толкова вкопчени в линейната му форма — отвърна весело психологът. Ще свикнеш и с това, не се притеснявай! Рано или късно всичко ще си припомниш, когато…

— Нищо не разбирам — прекъсна го Адам.

— Ще се опитам да го формулирам простичко. Времето не съществува. Всичко се случва във вечното настояще. В непрекъснатото сега. Тук е реалността. Останалото е илюзия. Миналото и бъдещето са спомени, мечти или надежди, но кухи, лишени от съдържание, въпрос на гледна точка… Субективни са, ала това не им пречи да изглеждат реални, също като преживяното в Симулацията. Без на практика да съществуват… В епохата, от която идваш, хората усещат времето линейно. Правят го по навик. Измерват го линейно, мислят за времето като минало, бъдеще и настояще. Всъщност няма как да измериш нещо, което не съществува.

— Но нали слънцето изгрява и после залязва? Денят и нощта се редуват. Има различни сезони. За 200–300 години едва ли всичко това се е променило…

— Така, е, ако наблюдаваш астрономическите тела от Земята.

Въвеждащият психолог чукна с пръст висящата във въздуха метална сфера.

Пред очите на Адам се разгърна триизмерна карта на слънчевата система. Планетите се въртяха около Слънцето и около оста си. Приближаваха се ту към него, ту към събеседника му, изглеждаха толкова реални, че се опита да докосне Сатурн, но ръката му мина през него. Беше триизмерна холограма.

— Както виждаш, решаваща е гледната точка. Всичко зависи от Наблюдателя.

— Искаш да кажеш, че не сме на Земята в момента, така ли?

— Искам да кажа, че може би си абсолютно прав! Хайде наздраве! И добре дошъл у дома!

* * *

Бутилката беше на привършване. Двамата с въвеждащия психолог вече фъфлеха. Онзи чукна отново с пръст по левитиращото металическо кълбо. Кълбото се завъртя, някаква диаграма се материализира във въздуха. Въвеждащият психолог издърпа една цветна линийка надолу с пръст, повдигна друга, след което диаграмата изчезна. На вратата се почука.

— Влез — извика домакинът.

— Поръчали сте вода — обади се мек женски глас.

— Оставете я на бюрото, благодаря!

Красива брюнетка се появи иззад гърба на Адам, сложи кана с вода и две чаши върху бюрото и застина в очакване.

— Може да разчистите всичко това! — въвеждащият психолог кимна с глава към препълнения пепелник, почти празната бутилка от уиски, двете пластмасови чашки и смачканата кутия цигари.

След като брюнетката излезе, психологът каза със сериозен тон:

— Сега ще те помоля да затвориш очи и да се облегнеш удобно, ето така — той скръсти ръце върху белия халат на корема си, притвори очи, а облегалката на стола му потъна назад, като се наклони с около 30 градуса.

Адам направи същото. И неговата облегалка се подчини.

Прекараха известно време в мълчание. Адам изведнъж усети топлината. Все едно се намираше в сауна, само че горещината идваше отвътре, а не отвън! Потта извираше от порите на тялото му и се стичаше надолу под дрехите. Шуртеше по слепоочията му. Спускаше се по гърдите и по корема под пижамата, с която беше облечен. Платът залепваше за кожата, бузите му горяха. Зави му се свят. Усети остра жажда. Отвори очи, за да си налее от каната и видя, че психологът се беше изправил зад бюрото. Гледаше го усмихнат, с ведрия си, умен поглед. И наливаше в двете чаши вода. Подаде едната на Адам:

— Лекичко, на малки глътки, внимавай да не се задавиш.

Изпиха водата. Домакинът предложи временно да прекратят сеанса:

— Мисля, че и двамата се нуждаем от освежаващ душ — каза той, бършейки с ръкав потта от челото си — от нещо хубаво за хапване и кратък сън. А след това ще продължим. Аз сам ще те повикам, когато си готов.

Адам усети колко е гладен. Спомни си за сандвичите, предложени му по-рано от красавеца в белия халат. Коремът му закъркори. От алкохолното опиянение нямаше и следа. Чувстваше се уморен и целият беше подгизнал в пот. Стана, кимна на въвеждащия психолог за довиждане и излезе от кабинета.

В коридора го очакваха двамата, които го бяха довели дотук. Върнаха се обратно по същия път, по същите бели, широки, прави коридори.

Посочиха на Адам къде се намира банята в неговата стая — вътре имаше душ кабина и закачена на стената хавлия. Точно до кабината се мъдреше чисто бяло порцеланово клекало. На стената висеше голямо, кръгло огледало. Върху рафтчето под него бяха наредени пластмасови шишенца с надписи: „течен сапун“, „шампоан“, „крем за лице“, „крем за тяло“, „балсам за коса“. „Като в някакъв шибан хотел! — помисли си Адам и доволно се усмихна — Само дето липсват логата и фирмените марки.“ Увериха го, че докато се къпе, обядът му ще бъде готов. Попитаха го какво иска за ядене.

— А какво предлага менюто? — поинтересува се Адам.

— Всичко! Каквото пожелаете! — отвърна му красивата лекарка. Беше свалила маската от лицето си и сега Адам можеше да види, че наистина е очарователна.

— Мисля да се възползвам от сандвичите. Ако може и малко шоколад за десерт. За пиене само вода, благодаря!

Лекарката кимна, той затвори вратата на банята, съблече пижамата и се напъха в душ кабината. Имаше още толкова много въпроси да задава на въвеждащия психолог! Нямаше търпение срещата им да продължи.

* * *

Когато излезе, в стаята нямаше никого. Апаратурата беше изнесена. На масичка до леглото му го очакваше табла, върху която бяха наредени сандвичите — най-обикновени триъгълни филийки, намазани с масло, покрити с шунка, горчица, маслини, поръсени с черен пипер и украсени с магданоз. В малка чинийка бяха поставени кубчета шоколад, имаше и чаша, пълна с вода. След като засити глада си, Адам блажено се изпъна върху леглото и с удоволствие остави на съня да го превземе, заедно с умората, натрупана от преживяното.

* * *

Отново се намираше в кабинета на въвеждащия психолог. Бяха го повикали малко след като се събуди. Преди да го ескортират за пореден път през коридорите, си беше поискал лист хартия и химикал, за да запише множеството въпроси, които се трупаха в главата му. Възнамеряваше да ги зададе един по един. Започна с първия:

— Кой, по дяволите, би се подложил на всичко това? Или Симулацията е някаква форма на наказание?

— Симулацията е форма на забавление — отвърна му въвеждащият психолог. — Нещо като ходенето на лунапарк, посещението на киносалон и играенето на видео игри от епохата, която познаваш. Само че наведнъж! И… много по-убедително при това! Толкова убедително, че е необходимо да си припомняш истинския си Аз и истинския свят, след като излезеш. Точно затова съм тук — усмихна се той.

— Хе-хе, говорим си вече като стари приятели, дори изпихме бутилка уиски заедно, но все още не си знаем имената — каза Адам. — Или поне аз не знам твоето.

— Ти вече разбра, че не сме вкопчени в представата за време, която носиш от Симулацията. Същото важи и за имената.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че името, като идентификация, е ненужно. Имената се повтарят, може да стане грешка. Всичко, от което се нуждаеш, е един номер, за да се различаваш от останалите. Ето, например, ти си А985875785976549. Колежката, която те доведе тук, е Е87650875607850. „А“ означава Адам, т.е. мъж. Е се отнася за Ева, т.е. индивидът е от женски пол. Комбинацията от числа може да запълни цял том с лични данни. Нещо като „баркод“. Или как му викахте там, ЕГН? Само че доста по-съвършено.

— Сигурно се шегуваш!

— Ни най-малко. Виж, това няма нищо общо с ролите, които играем в обществото. Всеки може да си избира име, с което да се представя. Тези имена се менят, ала номерът си остава. За нуждите на идентификацията. Същото е и в Симулацията. Там всички сте с измислени имена. Ти как би нарекъл въвеждащия си психолог, например?

Адам се замисли. Хрумна му закачлива идея:

— Свети Петър. Нали държиш ключовете към „небесното царство“!

— Добър избор. Жена ми ме нарича Кретен, но това няма нищо общо, нали?

Двамата се разсмяха.

— Ако не възразяваш, докато си възстановиш паметта, ще продължавам да те наричам Адам.

— Не възразявам. А сам ли си избрах това име?

— Не беше много оригинално, трябва да ти призная. Да, сам го избра.

Адам погледна към листа с въпросите:

— Нека се върнем на Симулацията. Така и не ми стана ясно защо някой би си причинил гадостите, които преживях там?

— Има три причини човек да влезе в Симулацията, Адаме. Искаш ли да ги чуеш? — лицето на психолога придоби сериозен вид.

— Целият съм в слух.

— Първата е скуката. По същата причина хората в миналото са гледали филми, ходили са на лунапарк, скачали са с бънджи, тълпили са се по стадионите или в Колизея, за да наблюдават кървавите зрелища.

— Така, това го разбрах, а коя е втората причина? — попита Адам.

— Втората причина е невъзможността да извършиш престъпление.

— Моля?

— Колкото и добре да е уреден животът ни тук, ние не можем да извършим престъпление. Никакво нарушение на правилата! Да не говорим за насилие. Ето, нека си направим един експеримент — стани от стола, заобиколи бюрото ми и ела да ми забиеш един шамар. Ама мъжката!

Адам се поколеба.

— Не се шегувам! — подкани го въвеждащият психолог.

Воден от нарастващото си любопитство, Адам изпълни нарежданията му. Той заобиколи бюрото, изправи се пред психолога, вдигна дясната си ръка и замахна. В момента, в който плесницата трябваше да изплющи върху бузата на събеседника му, дланта рязко отскочи назад, някаква сила го повлече след себе си и Адам се озова на пода. Леко уплашен и силно изненадан, той стана и се върна обратно на стола:

— Какво беше това? — попита запъхтян.

— Помниш ли, когато се изпотихме по-рано?

— Как да не помня!

— Всички сме едно цяло, Адаме! Свързани сме, без да губим своята индивидуалност. Можем да си влияем взаимно, дори от разстояние, но без лоши намерения. По-рано ти помогнах да се очистиш от алкохола, това беше добро намерение. Сега не можеш да ми обършеш шамар, защото, дори да го правиш с моето съгласие, това намерение би могло евентуално да ме нарани.

— Как различавате добрите от лошите намерения? За да излекуваш някого, понякога трябва да му причиниш малко болка, нали така? Ти си лекар, би трябвало да си наясно с тези неща! Кой определя правилата?

— Благодаря ти за комплимента, но както казах по-рано, аз съм само психолог, а не психиатър. Психиатрите са медицински лица. Иначе директно на въпроса ти: никой. И всеки от нас поотделно. Всички ние заедно определяме правилата. Съществуваме като един организъм, Адаме. Като една обща Личност. Каквото е добро за теб, е добро и за мен. Всяко наше действие, което може пряко или косвено да навреди на друго човешко същество, т.е. на собствената ни Личност, изразена чрез него, се санкционира с реакция, насочена към източника на това действие.

— Равно по сила и обратно по посока противодействие — промълви под носа си Адам.

— Точно така! Ето че започваш да си припомняш!

— Но как става това?

— Защитен механизъм. Сингулярност. Автогенен тренинг.

— Наречи го както искаш и винаги ще си прав! — казаха двамата в един глас.

— Ще свикнеш, спокойно. Всичко ще си припомниш. Въпрос на време е само — окуражи го въвеждащият психолог.

— Щом сме способни на такива неща, защо тогава са необходими седмици, за да си възвърна паметта? Не можеш ли да ускориш процеса, както направи с разграждането на алкохола?

— Не, защото това би могло да ти навреди!

— И как по-точно?

— Ще навреди на психическото ти здраве. Симулацията оставя трайни следи. Дълбоки отпечатъци в съзнанието. Човек губи представа кое е реално и кое — не. Също както при водолазите, можеш да се потопиш в Симулацията бързо, но не можеш да излезеш със същата скорост, това ще те накара да полудееш.

— Схванах метафората, но не разбирам процеса — отвърна Адам.

— Самият факт, че го наричаш „метафора“ вече показва, че започваш да се връщаш, да възстановяваш връзката си с хората. Именно това беше намерението ми, когато избрах примера — да го използвам като метафора.

— Двете реалности се преплитат — каза Адам.

Това твърдение изненада и самия него.

— Точно така. Особено в сънищата — въвеждащият психолог наблегна върху думата „сънища“.

— Значи ли това че…?

— Да! Онова, което сънуваш в Симулацията, често са спомени от истинския ти живот. Или от друга Симулация, оставила дълбок отпечатък. Сънищата се засилват, преди да се събудиш.

— Магистралата…

— Магистралата е предишно изживяване от друга Симулация, в която си бил. Исторически Сюжет от по-късен етап — някъде към края на 21 век, ако използваме класическото летоброене. „Умря“ на няколко пъти, така и не успя да я пресечеш. Накрая се стигна до запознанството ти с водача на глайдера. После я намери след събуждането и сега сте семейство. Това е жена ти.

— Юлия?

— Е098660986087960. В онази реалност тя се казваше Ева. Приличате си по липсата на въображение, трябва да ви се признае!

— Значи и други хора могат да участват в моята Симулация, така ли?

— Естествено! Че кое му е забавното иначе! — въвеждащият психолог плесна с ръце.

— Чакай малко, всички хора в Симулацията ли са истински?

— Не. Само тези, които имат най-лични и дълбоки преживявания с теб.

— Значи, освен Юлия…

— И така нареченият Николай, да. Най-добрият ти приятел. Няма търпение да се видите.

— А останалите?

— Останалите са само част от Сценария. Сценарият има няколко опорни точки: обстановката, средата, епохата, събитията, които участникът желае да преживее. И главните герои. Другото е въпрос на свободна воля! Ти искаше да преживееш „Аварията“. Затова не успя да се обесиш. В мазето. Николай приключи в деня на „Аварията“. Той беше там, за да ти прави компания. Да облекчава страданията ти. Излезе по-рано и изключително бързо възстановява паметта си сега. Както казах, няма търпение да те види.

— Ами Юлия?

— Разминахте се преди малко. Аз съм и неин въвеждащ психолог. Все още е объркана, но ще се оправи, не се безпокой. Досега нямаме случай на пациент, който да не е възвърнал паметта си изцяло.

— Значи само ние тримата, така ли?

— Само вие тримата. Плюс целия „драматичен състав“. Да не пренебрегваме реализма на останалите „герои“. Хората, които сънуваме, невинаги съществуват. Това не прави сънищата по-малко въздействащи. Не забравяй, че Симулацията е преди всичко контролиран сън.

— И времето там тече различно?

— И времето там тече различно!

— Колко време ме нямаше?

— Около 60 часа — отговори въвеждащият психолог.

— А какво стана с Юлия? Тя в Индия ли загина? Или оцеля след Аварията?

— Ще имаш възможност да прегледаш Доклада й, след като си възстановиш спомените. Излязоха по едно и също време с така наречения Николай. Преди теб.

— Искаш да кажеш, че е загинала в Деня на Аварията?

— Това се опитвам да кажа. Но е не по-малко жива от теб.

— А какво стана с индиеца?

— Има ли значение, Адаме? По-важното е какво става с теб сега, когато отново си сред нас!

— Добре, но нека се върнем към Симулацията, моля те! — запъна се Адам.

— В очакване съм на твоите въпроси — въвеждащият психолог се намести удобно в стола. Нямаше и следа от отегчение в гласа му. „Сигурно си обича работата“ — помисли Адам. Погледна към листа с въпросите и попита:

— Какво предизвика Аварията?

— „Аварията“ е заглавие на Сценарий — полуисторически, полуфантастичен. Имам предвид, епохата и средата са напълно действителни, хората са живели така някога, в една малка страна, откъдето произхождаш и ти. Но самият катаклизъм е бедствие, родено в ума на Сценариста — комбинация от резки превключвания на земното магнитно поле и от мощно слънчево изригване. Такъв катаклизъм никога не е имало на Земята. Поне в писаната история. Целта на Сценариста е била човечеството да се върне назад в еволюцията, преди електричеството. И процесът да бъде необратим. Мисля, че се е справил чудесно със задачата, но аз, честно да си призная, никога не бих избрал точно неговата Симулация.

— Значи и ти влизаш в Симулацията?

— Всички влизаме в Симулацията. Преобладават историческите сюжети. Нормално е човек да се интересува от миналото. Няколко пъти съм бил Хитлер, дори веднъж спечелих Втората световна война. После бях Наполеон, убиха ме още в казармата, а веднъж бях редник в армията на Александър Македонски. Сценарии като „Аварията“, полуфантастични, са доста по-трудни за реализиране и по-мъчно се излиза от тях. Затова подозирам, че възстановяването ти може да се проточи. Иначе психиката просто го възприема като пътуване във времето и по-лесно позволява на истинските спомени да се завърнат.

— Значи всичко в Симулацията е нагласено, така ли?

— Не, само основните фактори, както ти казах. И главните действащи лица. Останалото зависи от волята на индивида. От изборите, които прави. Всичко е възможно, както при съзнателното сънуване. А реалностите се преплитат…

Последва кратко мълчание.

— Искаш ли да знаеш какво работиш тук, с какво се занимаваш? — попита въвеждащият психолог.

— Ами… да — отвърна Адам.

— Сценарист. Автор на Симулацията „Монополи“. Все още не съм я пробвал, но колегите доста я хвалят. Явно си те бива, Адаме! Затова го написа онзи роман.

— Сега разбирам защо идеите сякаш идваха наготово! Все едно, че ми ги диктуваше някой.

— Диктувало ги е подсъзнанието ти. „Монополи“ е пример за полуисторически, полуфантастичен Сценарий. От най-трудните. Справил си се блестящо! Гледал съм докладите на мои пациенти, които се завръщат оттам. Отваряш ми доста работа като въвеждащ психолог, но както правилно отбеляза, аз наистина си обичам професията, така че не възразявам!

— Значи все пак можеш да четеш мислите ми?

— Не бих го нарекъл точно така. По-скоро е усещане. Интуиция. Идва от дълбоката свързаност, ти също го можеш. Ще видиш, всичко ще си припомниш.

— Защо тогава си губим времето с тези въпроси?

— Защото улесняват процеса. По време на разговора ти вече имаше няколко интуитивни прозрения.

— Аха! Добре, ето ти един неинтуитивен въпрос: коя е третата причина да влизаме в Симулацията? Дотук изброи само две: скуката и възможността да правим там каквото си пожелаем. Коя е третата?

— Хайде, пробвай си интуицията! Ще можеш ли да отговориш сам на този въпрос? — попита въвеждащият психолог.

— Но аз не знам как…

— Не ти трябват знания, кажи първото, което ти дойде на ума, без да се замисляш. Сега! — психологът щракна с пръсти.

— За да живеем отново на Земята — изненада себе си Адам.

— Именно. За да живеем отново на Земята.

— По-рано беше споменал, че не се намираме на Земята, но къде сме тогава? — Адам хвърли поглед върху списъка с въпросите:

— Това е една от основните ми питанки.

— Държиш ли се здраво за стола? — въвеждащият психолог отново му отвърна с въпрос.

После се изправи в креслото, чукна висящата във въздуха металическа сфера и стената зад него изчезна.

Появи се земното кълбо. Заемаше цялото пространство. Северна и Южна Америка се въртяха бавно, като спиците на гигантско виенско колело.

— Харесва ли ти гледката от кабинета ми? — усмихна се въвеждащият психолог.

Адам наистина се хвана за стола. Зави му се свят. Инстинктивно усети, че изображението е истинско, а не някаква холограма.

— Намираме се на геостационарна орбита над Централна Америка. Заради изкуствената гравитация се получава така. Живееш в станция с формата на геврек, който се върти около центъра си. Имам привилегията да работя в едно от крайните помещения, които гледат право надолу, към предишния ни дом.

— Би ли изключил това, всеки момент ще повърна!

Въвеждащият психолог чукна металическото кълбо с пръст и старата бяла стена се появи на мястото си, закривайки космическата панорама.

— Населението на станцията е около 30 милиона души — продължи въвеждащият психолог — от всякакви етноси и народи. И не е единствената. Има още две. Освен това разполагаме с колония на Луната и на Марс. Стотици екипажи летят в дълбокия Космос. Експедициите имат за цел да проучат нови планети, подходящи за заселване. Докато Земята отново стане обитаема, ще изминат десетки хиляди години.

— Какво се е случило? — попита тихо Адам.

— Нещо по-лошо от Аварията, приятелю! — въздъхна въвеждащият психолог.

— След време всичко ще си припомниш — казаха и двамата в един глас.