Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (3)

Глава трета
Понеделник следобед

Цял ден вятърът духаше неотклонно откъм север-северозапад. Мощен вятър, който непрекъснато се усилваше. Студен вятър, който режеше с мразовитото си острие, носеше със себе си сняг и лед и странен полъх на смърт, роден от забравените ледени шапки отвъд полярната бариера. Това не бе поривист вятър. Това бе постоянен неотслабващ вятър и той продължи да духа откъм десния борд от изгрев до здрач. Бавно, незабелязано той усилваше вълнението. Хора като Карингтън, които познаваха всяко море и пристанище в света, като Валери и Хартли поглеждаха разтревожено навън и не казваха нито дума.

Живакът на термометъра продължаваше да пада и снегът вече се задържаше. Мачтите и реите представляваха огромни искрящи коледни елхи, окичени с гирлянди от обсипаните със сняг ванти и фалини. По главната мачта от време на време се появяваше кафяво петно — следа от дим, излизащ от задния комин, която по-скоро се усещаше, отколкото се виждаше: само за миг и изчезваше. Снегът се задържаше и трупаше по палубата. Той превръщаше котвените вериги на бака в огромни пухкави въжета от бял памук и полепваше високо по вълнореза, чак до оръдейна палуба „А“. Затрупваше оръдейните кули и надстройките, проникваше на мостика и там се превръщаше в киша. Затуляше огромните очи на главния далекомер, промъкваше се незабелязано по коридорите, сипеше се безшумно върху хамбарите. Търсеше и най-малката незащитена пролука в метала или дървото и от него спалните помещения ставаха влажни, студени и неуютни. Без да се съобразява със земното притегляне, той проникваше безпрепятствено под крачолите на панталоните, под полите на полушубите и непромокаемите облекла и под качулките им и караше хората да се чувствуват съвсем нещастни. Нещастен свят, мокър свят, но въпреки това един свят на белота, мекота, красота и странно приглушени звуци. Този сняг валя през целия ден, валя непрекъснато и упорито, докато Юлисис се плъзгаше тихо по мъртвата вълна — призрачен кораб в призрачен свят.

Но той не бе сам в този свой свят. И напоследък изобщо не оставаше сам. Той имаше спътници — желани, надеждни спътници — присъствието на 14. ескадра самолетоносачи, издръжлива, опитна и калена в битките ескадра, вече почти толкова легендарна, колкото и знаменитият Осми отряд, който наскоро бе прехвърлен на юг, за да поеме другите самоубийствени рейсове — малтийските конвои.

Като Юлисис през целия ден ескадрата неотклонно държеше курс север-северозапад. Тиндъл ненавиждаше движението на зигзаг и рядко го използваше освен при конвой, и то в райони, в които се знаеше, че има вражески подводници. Той вярваше, както и много други капитани, че зигзагът може да се окаже много по-опасен, отколкото самия враг. Бе видял с очите си как Кюрасо, 4 200-тонна черупка, движейки се на обичайния зигзаг, бе изпратен в мрачните дълбини на Атлантика от мощния вълнорез на Куин Мери. Той никога не говореше за това, но споменът живееше у него.

Юлисис бе заел своето обичайно място — мястото, отредено му като флагман на ескадрата — колкото е възможно по-близо до центъра на тринадесетте бойни кораба.

Право по носа димеше крайцерът Стърлинг. Стар крайцер, клас „Кардиф“, той бе солиден и надежден кораб, с много години по-стар и с много възла по-бавен от Юлисис, прилично въоръжен с пет единични шестинчови оръдия, но едва ли бе построен да се бори с арктическите бури — при щормово време той пропускаше толкова вода, че бе станал пословичен. Неговата основна задача бе защитата на ескадрата, а второстепенната — да поеме ескадрата, ако флагманът излезе извън строя или потъне.

Самолетоносачите Дифендър, Инвейдър, Реслър и Блу Рейнджър плаваха от десния и от левия борд на Юлисис. Дифендър и Реслър малко по-напред, а останалите два малко по-назад. Изглеждаше de rigueur^[1] имената на тези самолетоносачи да окончават на „ър“, а фактът, че във флота вече имаше един Реслър, ескадрен миноносец от Осми отряд (и един Дифендър, който преди известно време бе потопен край Тобрук), бе лекомислено пренебрегнат. Те не бяха като тридесет и пет хиляди тонните гиганти от кралския флот — кораби като Индифетигъбъл или Иластриъс, а петнадесет-двадесет хиляди тонни спомагателни самолетоносачи, наричани подигравателно „бананови кораби“. Бяха преоборудвани търговски кораби, строени в Щатите и оборудвани в Паскагула, щата Мисисипи, и преплавали Атлантика със смесен британо-американски екипаж.

Те можеха да развиват осемнадесет възла — скорост сравнително висока за кораб с един винт — Реслър имаше два винта, но някои от тях имаха до четири дизелови двигателя „Буш-Зулцер“, разположени на един вал. Правоъгълните им палуби за излитане, дълги сто и четиридесет метра, бяха построени над откритата палуба на юта, така че под тях да може да се наблюдава хоризонтът. От тях можеха да излитат до тридесет изтребителя „Груман“, „Сийфайър“ и най-вече „Корсар“ или двадесет леки бомбардировача. Те бяха странни плавателни съдове — тромави, неповратливи и неподходящи за военни действия, но с течение на времето бяха започнали да изпълняват блестящо задачата по осигуряването на въздушно покритие против самолетни атаки и по откриването и унищожаването на вражески кораби и подводници — статистиката за техните точни попадения над и под водата бе внушителна и в Адмиралтейството често не й вярваха.

Сред военноморските стратези на Уайтхол не вдъхваше доверие и групата ескадрени миноносци. Тя представляваше истински тюрлюгювеч и тези кораби биваха наричани „ескадрени миноносци“ от чиста куртоазия.

Единият от тях бе Неърн — хиляда и петстотин тонна фрегата, клас „Ривър“, Ийгър бе миночистач, третият, Ганит — известен повече като Хантли и Палмър, — бе доста остаряла и изнемощяла корвета, тип „Кингфишър“, вероятно предназначена най-вече за каботажно плаване. Нямаше никаква загадка, свързана с произхода на прякора му — достатъчно бе да се хвърли един поглед върху силуета му на фона на залеза. Неговият проектант бе работил несъмнено според изискванията на Адмиралтейството, но въпреки това е имало дни, когато работата му не е споряла.

Вектра и Вайкинг бяха ескадрени миноносци с по два винта, клас „V“ и „XV“, вече в пенсионна възраст; не им достигаше нито скорост, нито мощност, но бяха здрави и издръжливи. Бейлиол бе допотопен ескадрен миноносец, клас „Хант“, и могъщите северни морета не бяха лъжица за неговите уста. Портпатрик, слаб като скелет ескадрен миноносец, с четири комина, бе един от петдесетте кораба, предадени по лендлиз от Съединените щати по време на Първата световна война. Никой не дръзваше да прави предположения за неговата възраст. Интересен във всяко отношение кораб, в него бяха съсредоточени погледите на целия флот и при лошо време се превръщаше в източник на необикновен интерес. Носеха се слухове, че два от корабите му близнаци са се прекатурили в Атлантика по време на щорм, и тъй като човешката природа си остава човешка природа — щом метеорологичните условия се влошаваха до такава степен, че се очакваше потвърждение на тези слухове, всеки искаше да има панорамен изглед към него. А какво мислеше екипажът на Портпатрик за всичко това, беше трудно да се каже.

Тези седем охраняващи кораба, трудноразличими в снега, спазваха през цялото време местата си в строя — фрегатата и миночистачът начело, ескадрените миноносци отстрани, а корветата в края на строя. Осмият охраняващ кораб — бърз и съвременен ескадрен миноносец, клас „S“ под командата на капитан втори ранг Ор, сновеше неумолимо около ескадрата. Всеки капитан на кораб от ескадрата завиждаше на Ор заради пълната свобода на действие, дадена му от Тиндъл в отговор на досадните настоявания на Ор. Но никой не възразяваше, нито оспорваше тази негова привилегия — Сиръс имаше безпогрешен нюх за опасност и почти магнетично влечение към подводниците, дебнещи в засада.

 

 

От затоплената каюткомпания на Юлисис — дълга, нелепо уютна, простираща се петнадесет метра по десния борд на кърмовата надстройка — Джони Никълс се взираше навън, към намръщеното оловносиво небе. Той си мислеше, че дори този благодатен сняг, който скриваше хиляди недостатъци, бе от незначителна полза за причудливите, неугледни, тромави и толкова овехтели кораби.

Помисли си, че би трябвало да упрекне господата от Адмиралтейството с техните лимузини и кресла и леки закуски преди обед, с техните огромни стенни карти и красиви флагчета, които изпращат тази калпава ескадра да се бие срещу елитните глутници от подводници, докато те си седяха удобно и спокойно у дома. Но току-що родена, тази мисъл умря — обвинението му бе крещяща несправедливост. Адмиралтейството би им дало и цяла дузина чисто нови ескадрени миноносци, ако ги имаше. Знаеше, че положението е критично и че нуждите на атлантическия и на средиземноморския флот се ползваха с предимство.

Помисли си, че видът на тези стари и овехтели кораби би трябвало да буди у него непристойни и язвителни чувства. Странно, но не будеше. Беше му известно какво можеха те и какво бяха направили. Ако изобщо чувствуваше нещо към тях, то бе изключително близо до възхищението, може би даже и гордост. Никълс се размърда неловко и се отдръпна от илюминатора. Погледът му се спря върху сънливата фигура на Мъхнатия, проснал се в едно кресло — чифт огромни, обточени с кожи пилотски ботуши бяха кацнали над електрическата камина.

Никълс си помисли с досада, че именно Мъхнатия, капитан-лейтенантът от кралския флот Андрю Карпентър, потомствен благородник, щурман на Юлисис и най-добър приятел на Никълс, бе човекът, който трябваше да се чувствува горд. Най-колоритната фигура, която Никълс изобщо познаваше, Мъхнатия се чувствуваше навсякъде като у дома си — на дансинга или на руля на състезателна яхта, на градинско увеселение, на тенискорта или на волана на своя открит тъмночервен „Бугати“ със свалено предно стъкло и развят зад гърба му двуметров копринен шал. Но никога външният вид не е бил по-подвеждащ. За Мъхнатия военноморският флот бе всичко и той живееше само за него. Зад тази донякъде несериозна външност се криеше освен първокласен ум, дълбоко романтична душа и любов към морето и корабите, почти като от времето на кралица Елизабет, любов, която той си мислеше, че успява да прикрива успешно от своите колеги. Тя обаче бе толкова явна, че никому не минаваше и през ум да споменава за нея.

Никълс си мислеше, че тяхното приятелство е необикновено. Привличане на противоположностите, ако такова нещо изобщо съществуваше. За разлика от заразителната жизнерадост на Карпентър, Никълс бе по природа сдържан и необщителен, а ако имаше нещо, което Никълс от душа ненавиждаше, това бе военноморската служба, която Мъхнатия почти боготвореше. Вероятно поради това прекомерно развито чувство за лична свобода и независимост, което тежеше като проклятие над толкова много шотландци, Никълс бе върл противник на хилядите дребнавости на военната дисциплина, устава и бюрократичното късогледство във флота, всички те непрекъснато оскърбяваха неговата интелигентност и чувство за собствено достойнство. Още преди три години, когато войната го бе измъкнала от една голяма болница в Глазгоу, преди още да успее да поработи и година като ординатор, у него се породиха мрачни предчувствия, че степента на съвместимост между него и военния устав ще се окаже изключително ниска. Така и стана. Но въпреки тази неприязън — а може би именно заради нея и заради проклятието на калвинистката добросъвестност — Никълс бе станал първокласен офицер. Въпреки това обаче изпитваше някаква смътна тревога, улавяйки се, че се гордее с корабите от своята ескадра.

Той въздъхна. В този момент високоговорителят в ъгъла на каюткомпанията пропука. От горчив опит Никълс знаеше, че съобщенията по транслацията рядко предвещават нещо добро.

— Внимание, внимание. — Гласът бе металически и безличен. Мъхнатия продължаваше да тъне в блажена забрава. — Тази вечер в 17,30 капитанът ще говори на корабния екипаж. Повтарям. Тази вечер в 17,30 капитанът ще говори на корабния екипаж. Край на съобщението.

Никълс срита Мъхнатия с върха на обувката си.

— Ставай, Васко да Гама. Сега му е времето за чаша чай, преди да се качиш на мостика. — Карпентър се размърда и отвори зачервени очи: Никълс му се усмихваше насърчително. — Освен това там сега е прекрасно — вълнението се усилва, температурата пада, а започва и снежна виелица. С една дума, нещата, за които си роден, драги ми Анди!

Мъхнатия със стон дойде на себе си, с усилие изправи гръб и се наведе напред — правата му буйна коса преливаше между пръстите му.

— Какво става? — Гласът му бе кисел и още сънен. Поусмихна се. — Знаеш ли къде бях, Джони? — попита той замечтано. — Бях отново на брега на Темза, в „Сивата гъска“ — намира се точно над Хенли. Беше лято, Джони, късно лято, топло и много тихо. Тя беше облечена цялата в зелено…

— Лошо храносмилане — прекъсна го рязко Никълс. — Резултат от охолния живот… Сега е четири и половина, а старият ще говори след един час. Всеки момент могат да обявят учебна тревога — най-добре да похапнем.

Карпентър тъжно поклати глава.

— Този човек няма душа, лишен е от всякаква чувствителност. — Той стана и се протегна. Както винаги бе облечен в гащеризона от тежък, мъхнат растителен пух — в копринените нишки бяха втъкани семената на дърво, което растеше само в Япония и Малая. На десния горен джоб бе избродирано голямо златисто „X“ и всеки гадаеше какво ли означава то. Той погледна през илюминатора и потрепера.

— Чудя се каква ли ще е темата тази вечер, Джони?

— Нямам представа. Любопитно ми е да чуя какво ще бъде отношението му, с какъв тон ще говори и откъде ще я подхване. Положението, меко казано, е… ъъъ… деликатно. — Никълс се усмихна, но очите му останаха сериозни. — Да не говорим за това, че екипажът още не знае, че рейсът ще е отново до Мурманск — макар че сигурно вече всички се досещат.

— Хм! — кимна разсеяно Мъхнатия. — Не допускам, че старият ще се опита да ни будалка, да кажем, с опасностите на рейса или да започне да се оправдава — с други думи, да посочи истинските виновници.

— Никога! — решително завъртя глава Никълс. — Не и той. Просто не му е в характера. Той никога не се оправдава и никога не се щади. — Загледа се продължително в камината, после вдигна очи към Мъхнатия. — Капитанът е много болен, Анди, наистина много болен.

— Какво! — Мъхнатия бе искрено учуден. — Много болен… За бога, ти се шегуваш! Сигурно се шегуваш. Защо…

— Не се шегувам — прекъсна го спокойно Никълс. Говореше почти шепнешком. Уинтроп, корабният свещеник — ентусиазиран, ревностен млад човек с огромно жизнелюбие и непоклатими убеждения по всеки въпрос под слънцето, — седеше в другия край на каюткомпанията. Жизнелюбието му временно бездействуваше — той бе потънал в дълбок сън. Никълс го харесваше, но предпочиташе да не чуе разговора им — свещеникът щеше да се разбъбри. Никълс често си мислеше, че от Уинтроп никога няма да излезе добър свещеник — просто щеше да му бъде невъзможно да запази тайната на изповедта.

— Старият Сократ твърди, че болестта му е напреднала, а той знае какво говори — продължи Никълс. — Снощи старият го повикал в каютата си. Всичко било оплескано с кръв, а той кашлял така, че дробовете му се късали. Остър пристъп на кръвохрачене. Брукс отдавна подозираше, че е болен, но капитанът изобщо не му разрешаваше да го прегледа. Според Брукс, ако продължава така още няколко дни, това ще го довърши. — Той замълча и стрелна с поглед Уинтроп. — Много се разприказвах — рече той рязко. — Започвам да приличам на онзи бъбрив дърдорко там. Струва ми се, че не биваше да ти казвам… нарушаване на професионалната тайна и прочие. Така че никому нито дума по този въпрос, Анди.

— Разбира се. — Последва продължителна пауза. — Значи според теб, Джони, той… умира?

— Точно така. Хайде да пием чай, Анди.

Двадесет минути по-късно Никълс се отправи надолу към лазарета. Започваше да мръква и Юлисис се клатеше силно. Брукс беше в лекарския кабинет.

— Добър вечер, сър. Всеки момент ще обявят учебна тревога. Ще имате ли нещо против, ако остана в лазарета тази вечер?

Брукс го изгледа подозрително.

— Съгласно разписанието за бойна тревога — заговори той напевно — мястото на младшия медицински офицер е на кърмата, в кабината на главния механик. Далеч съм от мисълта, че…

— Моля ви.

— Защо? Самота, мързел или просто умора? — Повдигнатите му вежди не допускаха и сянка на обида в думите.

— Не. Любопитство. Искам да наблюдавам реакцията на огняря Райли и неговите… ъъъ… съзаклятници от речта на капитана. Може да се окаже твърде поучителна.

— Шерлок Никълс, а? Дадено, Джони. Обади се по телефона на старшия на аварийната група. Кажи му, че си зает. Сериозна операция или нещо от този род. Колко ни е лековерно обкръжението и как лесно може човек да го преметне. Срамота.

Никълс се ухили и посегна към телефона.

Когато сирената даде сигнал за учебна тревога, Никълс седеше в амбулаторията. Осветлението бе изгасено и завесите почти спуснати. Така виждаше всяко, кътче на ярко осветения лазарет. Петима от болните спяха. Двама от останалите — огромният неразговорчив огняр Петерсен, полунорвежец-полушотландец, и Бърджес, нисък тъмнокос кореняк лондончанин от източните квартали — бяха седнали в леглата си и разговаряха тихичко, обърнали очи към мургавия плещест пациент, който заемаше средното от трите легла. Огнярят Райли провеждаше заседание.

Алфред О’Хара Райли още от най-ранна възраст си бе избрал пътя на престъпник и макар че се сблъскваше с безброй превратности, той се придържаше към този свой избор с непоколебимо упорство. Ако тази му решимост се бе насочила към каквато и да било друга дейност, тя щеше да бъде похвална и полезна. Райли обаче се бе разминал с похвалата и ползата.

Човек се оформя под въздействието на средата и наследствеността. Райли не правеше изключение и Никълс, комуто бе известно как е бил възпитаван, разбираше, че животът така и не бе дал възможност на огромния огняр. Роден от неграмотна майка алкохоличка в отвратителен, гъмжащ от хора и болести коптор в Ливърпул, той още от самото начало бил отхвърлен от обществото — към това трябва да добавим и неговата космата маймунска фигура, тежката, издадена напред долна челюст, изкривената уста, сплескания, нос и лукавите черни очи, които се стрелкаха изпод ниското чело, отразяващо най-точно скритите зад него умствени способности — всичко това съответствуваше великолепно на избраната от него съдба. В погледа, който му отправи Никълс, нямаше одобрение, ала нямаше и упрек. За миг му се мярна подозрение за трагизма на неизбежното.

Райли никога не бе се проявил като способен престъпник — умствените му способности рядко надхвърляха нивото на един слабоумен. Той смътно съзнаваше своите ограничени възможности и никога не се захващаше със сложни и изтънчени престъпления. Кражби, главно кражби с насилие, бяха неговия métier^[2]. Той бе лежал в затвора шест пъти, последния за две години.

Постъпването му във флота бе загадка, която объркваше както Райли, така и началниците, допуснали това. Но Райли бе приел това свое най-ново нещастие хладнокръвно и бе преминал през бомбардираните казармени блокове „Ж“ и „З“ на кралския флот в Портсмут като вихър през царевична нива и бе оставил след себе си низ от разбити куфари и празни портмонета. Без особена трудност бе заловен, осъден на шестдесет дни карцер и след това командирован на Юлисис като огняр.

Кариерата му на престъпник на Юлисис бе кратка и тъжна. Първият му опит за кражба се бе оказал и последен — неумел и изключително тъп обир на един шкаф в трапезарията за сержанти от морската пехота. Бе хванат на самото местопрестъпление от старшина Евънс и сержант Макинтош. Те предпочетоха да не докладват за случилото се и следващите три дни Райли прекара в лазарета. Според неговите обяснения той се бе спънал по трапа и бе паднал от шест метра върху пода на котелното отделение. Но истинските факти около случая бяха широко известни и Търнър бе предложил да го откомандироват. За всеобща изненада обаче, не по-малка и за самия Райли, главният механик Додсън бе настоял да му се даде последна възможност и Райли бе останал на кораба.

От този ден в продължение вече на четири месеца той бе ограничил дейността си в сеене на раздори. Нелогично, но естествено, краткият му сблъсък с морските пехотинци бе помел апатичната му търпимост към флота и нейното място бе заела затаената ненавист. Като подстрекател постигна такъв успех, какъвто не бе постигнал като престъпник. Той, разбира се, имаше благодатна почва за действие. Но заслуга, ако това е думата, имаха също неговата проницателност, животинска ловкост и лукавство, както и влиянието върху другарите му. Пресипналият настойчив глас, способността му да убеждава и дълбоко хлътналите му очи придаваха на Райли някаква първична сила, която той бе използвал максимално преди няколко дни, когато бе предизвикал бунта, довел до смъртта на огняря Ролстън и пехотинеца — загинал загадъчно със счупен врат. Без съмнение за тяхната смърт бе отговорен Райли и без съмнение това никога нямаше да може да се докаже. Никълс се питаше какви ли нови пъклени планове се мътеха зад ниското намръщено чело и още как, по дяволите, е възможно същият този Райли непрекъснато да има неприятности за това, че носи на кораба и предано се грижи за всяко намерено от него бездомно коте или ранено птиче.

Високоговорителят изпука. От този звук мислите му се прекъснаха, а тихите гласове в лазарета секнаха. Но не само там, а из целия кораб, в оръдейните кули и погребите, в машинните и котелните отделения, в помещенията над и под главната палуба — разговорите навсякъде замряха. Чуваше се единствено воят на вятъра, равномерните удари на носа, който пропадаше все по-дълбоко между вълните, приглушеният рев на огромните вентилатори в котелното и бръмченето на десетки електромотори. Напрежението, обхванало кораба и седемстотин и тридесетте офицери и матроси, бе почти осезаемо по своята сила.

— Говори капитанът. Добър вечер. — Гласът звучеше спокойно, бодро, без даже и следа от напрежение или умора. — Както ви е известно, по традиция в началото на всеки рейс аз ви осведомявам, колкото е възможно по-рано, за онова, което ви предстои. Убеден съм, че е ваше право да го знаете и мой дълг да ви го кажа. Този дълг невинаги е приятен — особено през последните няколко месеца. Този път обаче аз съм почти доволен. — Той направи пауза. След нея думите му прозвучаха бавно и отмерено: — Това е нашата последна операция като бойна единица в този район. След един месец, с божията помощ, ще бъдем в Средиземно море.

„Браво! — помисли си Никълс. — Подслади горчивия хап на болния и му кажи добра дума!“ Капитанът обаче имаше други намерения.

— Но първо, господа, за работата, която ни предстои. Комбинацията е същата — отново Мурманск. Среща в 10,30, в сряда, северно от Исландия, с конвой от Халифакс. В конвоя са включени осемнадесет кораба — големи и бързи, всички развиващи петнадесет и повече възла. Нашият трети скоростен руски конвой, господа — FR77, в случай че поискате да разкажете един ден на внуците си за него — добави той сухо. — Тези кораби карат танкове, самолети, авиационен бензин, мазут и нищо друго. Няма да се опитвам да омаловажавам опасностите. Вие знаете в какво отчаяно положение се намира сега Русия, колко болезнено остро се нуждае тя от това оръжие и гориво. Освен това можете да бъдете сигурни, че немците вече знаят и че агентите на тяхното разузнаване вече са докладвали за естеството на този конвой и датата на отплаване. — Внезапно млъкна и звукът от острата му сподавена кашлица се разнесе странно по смълчалия се кораб. Той продължи бавно: — В този конвой има достатъчно изтребители и гориво, за да се промени цялостният ход на войната в Русия. Нацистите няма да се спрат пред нищо, за да попречат на този конвой да стигне до Русия.

Никога не съм се опитвал да ви подвеждам или заблуждавам. Няма да го направя и сега. Положението не е блестящо. Нашето преимущество се състои, първо, в нашата скорост и, второ, надявам се, в елемента изненада. Ще се опитаме да се промъкнем директно до Нордкап. Против нас действуват четири главни фактора. Сигурно всички вече сте забелязали, че времето непрекъснато се влошава. Опасявам се, че се сблъскваме с ненормални метеорологични условия — ненормални дори за Арктика. Има вероятност, повтарям, „има вероятност“ това да попречи на атаките на подводниците срещу нас. От друга страна, то може да причини загубата на някои по-малки кораби от нашия отряд — не разполагаме с време да се отклоняваме от курса, за да избегнем щорма или да го изпреварим. Конвой FR77 ще върви твърдо напред… А това означава, че изтребителите няма да могат да излетят от самолетоносачите, за да ни осигурят въздушно покритие.

„Боже господи, да не би капитанът да си е загубил ума? — питаше се Никълс. — Та той ще убие и остатъците от бойния ни дух. Ако изобщо е останало нещо от него. Какво, по дяволите…“

— Второ — продължи гласът спокойно и неумолимо. — За този конвой не вземаме никакви спасителни кораби^[3]. Няма да имаме време за спиране. Освен това на всички ви е известно какво се случи със Стокпорт и Зафааран. Вие ще бъдете в по-голяма безопасност на борда на своя кораб.

Трето, известно е, че две, а може би и три групи подводници действуват на 70° северна ширина, а нашите агенти в Северна Норвегия донасят за струпване в този район на немски бомбардировачи от всякакъв вид.

Накрая, имаме основание да вярваме, че Тирпиц се готви да излезе в открито море. — Той отново направи пауза, която изглеждаше безкрайна. Капитанът сякаш съзнаваше огромната разтърсваща сила, скрита в тези няколко думи, и искаше да даде на хората време да я почувствуват. — Не е необходимо да ви обяснявам какво означава това. Немците могат да изложат на риск Тирпиц, за да задържат конвоя. На това разчита и Адмиралтейството. В последния етап на рейса на дванадесет часа разстояние успоредно с нас ще се движат мощни бойни единици на нашия флот, включващи вероятно самолетоносачите Викториъс и Фюриъс, както и три ескадрени миноносеца. Те отдавна го причакват, а ние ще играем ролята на стръв за затварянето на капана…

Възможно е нещата да се объркат. И най-добре замислените планове… или може би капанът няма да успее да се затвори. Дори и при това положение конвоят трябва да се промъкне. Дори изтребителите да не могат да излетят от самолетоносачите, Юлисис трябва да прикрие изтеглянето на FR77. А вие знаете какво означава това. Надявам се, че всичко ви е абсолютно ясно.

Последва още един продължителен пристъп на кашлица и още една продължителна пауза, а когато отново заговори, тонът му бе напълно променен. Той бе съвсем спокоен.

— Съзнавам какво искам от вас. Съзнавам колко уморени се чувствувате всички, колко отчаяни и потиснати. Знам, и никой не знае по-добре от мен какво сте преживели, как се нуждаете и как заслужавате почивка. Почивка ще получите. Целият екипаж ще получи десетдневен отпуск в Портсмут на осемнадесети, а после — ремонт в Александрия. — Думите бяха казани небрежно, като че ли нямаха никакво значение за него. — Но преди това, да, знам, че сигурно и на вас ще ви прозвучи жестоко и нечовешки, но трябва да ви помоля да преживеете отново целия този кошмар, може би най-страшния от всички досега. Нищо обаче не мога да направя, никой нищо не може да направи. — Сега всяко изречение бе отделено с дълги паузи — беше трудно да се доловят думите му — така тихо и далечно звучаха.

Никой няма право да иска това от вас, най-малкото аз… най-малкото аз. Но знам, че вие на всяка цена ще го направите. Знам, че няма да ме подведете. Знам, че ще закарате Юлисис до местоназначението му. На добър час и бог да ви благослови. Лека нощ.

 

 

Говорителите замлъкнаха, но на кораба продължаваше да цари тишина. Никой не проговори и никой не помръдна. Дори очите не мигаха. Онези, които бяха вперили поглед в говорителите, продължаваха да ги гледат, без да виждат, или се бяха вторачили в дланите си, или гледаха надолу към тлеещите угарки от забранените цигари, без да обръщат внимание, че лютивият дим пълнеше изморените очи. Странно, като че ли всеки един от тях искаше да бъде сам, да надзърне в мислите си, сам да ги проследи докрай и сякаш съзнаваше, че срещне ли нечий поглед, няма да е вече сам. Необикновена тишина, свръхестествено мълчание, безмълвното разбирателство, което толкова рядко спохожда хората. Завесата се вдига и отново се спуска и човек изобщо не може да си спомни какво е видял, но съзнава, че е видял нещо и че това нещо никога няма да се повтори. Рядко, толкова рядко се случва това: залез с ненадмината красота, фрагмент от някоя велика симфония, зловещата тишина, която се спуска над огромните арени в Мадрид и Барселона, когато шпагата на най-великия от матадорите се забива безпогрешно в целта. А испанците са й дали дори специално име — „мигът на истината“.

Стенният часовник на лазарета отброи неестествено гръмко една, а може би и две минути. С тежка въздишка, сякаш си бе поел дъх за последен път преди цяла вечност, Никълс тихо издърпа плъзгащата се врата зад завесата и включи осветлението.

Той погледна към Брукс и отново отмести поглед.

— Е, Джони? — гласът на Брукс прозвуча ласкаво и почти закачливо.

— Просто не знам какво да кажа, сър, изобщо не знам какво да кажа. — Никълс поклати глава. — Първоначално си помислих, че той ще… ами да, че ще ги забърка кой знае какви. Помислих си, че ще ги изплаши до смърт — продължи той слисано, — и, боже мой, той направи точно това. Какви ли само не ги надрънка — бури, Тирпиц, пълчища от подводници… И все пак… — Гласът му постепенно затихна.

— И все пак какво? — поде Брукс насмешливо. — Ето това е то. Прекалено интелигентни — ето я бедата е младите лекари днес. Видях те как седеше като самозван психиатър и анализираше най-задълбочено въздействието на речта върху съзнанието на ранените войни, без обаче изобщо да й дадеш възможност да проникне в твоето. — Той млъкна и продължи с тих глас. — Беше великолепно замислена, Джони. Не, това не е точната дума — в нея нямаше нищо преднамерено. А видя ли какво се получи? По-мрачна картина човек не би могъл да си представи: изтъкна, че този рейс е просто един по-сложен начин за самоубийство, ни лъч надежда, нито обещания, дори за Александрия бе споменато съвсем между другото. Ту горещ душ, ту студен. Нито утеха, нито надежда, нито желание да се хареса — и все пак речта му се хареса… На какво ли се дължи това, Джони?

— Не знам. — Никълс имаше угрижен вид. Той вдигна рязко глава и едва забележимо се усмихна. — Може и да не се е харесала. Слушайте. — Той отвори отново безшумно вратата и изключи осветлението. Боботещият дрезгав глас, нисък и напрегнат, несъмнено принадлежеше на Райли.

—… Всичко това са само куп празни приказки. Александрия? Средиземно море? Не и за нас, приятели. Вие никога няма да ги видите. Никога няма да видите отново даже Скапа Флоу. Капитан Ричард Валери, кавалер на орден „За отлична служба“! Знаете ли какво му се иска на дъртия копелдак, момчета? Да добави още един към него. Може би дори „Кръст Виктория“^[4]. Само че тая няма да я бъде! Не и за моя сметка! Не и ако зависи от мен… „Знам, че няма да ме подведете“… — подражаваше подигравателно той е писклив глас. — Хленчещ дърт копелдак! — Той млъкна за миг и продължи яростно:

— Тирпиц! Всемогъщи боже! Тирпиц! Щели сме да го спрем, ние ли! С това жалко корабче! Стръв сме щели да бъдем, стръв, а! — Той извиси глас. — Вижте какво, момчета, никой не дава и пукната пара за нас. Курс към Нордкап! Та те ни хвърлят право в устата на вълка! И онзи дърт копелдак там горе…

— Затваряй си плювалника! — Това бе Петерсен, който шепнеше тихо и яростно. Той протегна ръка и Брукс и Никълс запримигаха от ужас в амбулаторията, като чуха как китката на Райли изпращя в могъщата длан на гиганта. — Често съм ти се чудил, Райли — продължи Петерсен бавно. — Но не и сега, вече не. Повръща ми се от теб! — Той отблъсна ръката на Райли и се обърна.

С изкривено от болка лице Райли разтри китката си и се обърна към Бърджес.

— За бога, какво му става на тоя? Какво, по дяволите… — Той рязко млъкна. Бърджес бе втренчил поглед в него. След малко той бавно и решително се отпусна в леглото, придърпа завивките до шията си и се обърна с гръб към Райли.

Брукс се изправи бързо на крака, затвори вратата и натисна ключа за осветлението.

— Край на първа картина, първо действие. Завеса! Светлини! — измърмори той. — Стана ли ти ясно какво имам предвид, Джони?

— Да, сър — Никълс бавно кимна. — Поне така ми се струва.

— Само че ефектът, моето момче, няма да е за дълго. Поне силата му няма да е същата. — Той се усмихна. — Дано поне ги държи до Мурманск. Кой знае.

— Надявам се, сър. Благодаря ви за представлението. — Никълс протегна ръка за полушубата си. — Мисля, че най-добре ще е да отида до кърмата.

— Е, върви тогава. Момент, Джони…

— Да, сър?

— Онова там твое предупреждение за скарлатината. На път към кърмата можеш да го хвърлиш в морето. Не мисля, че ще ни трябва вече.

Никълс се усмихна и тихо затвори вратата след себе си.