Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (2)

Глава втора
Понеделник сутринта

— Да се затворят всички водонепроницаеми врати и илюминатори. По места за отплаване. — Безпристрастно и неумолимо металическият глас на корабната транслация достигна и до най-отдалеченото кътче.

И в отговор на този повик от всяко кътче на кораба започнаха да излизат хора. На тези хора им беше студено, потръпваха неволно, пронизвани от ледения северен вятър, и настръхваха, когато обилно падащият сняг се набиваше в яките и маншетите или щом вкочанените им ръце се докосваха до замръзнали въжета или метал. Те бяха уморени хора, защото зареждането с гориво, провизии и боеприпаси се бе проточило дълго след началото на нощната вахта — малцина бяха спали повече от три часа.

Бяха все още разгневени, враждебно настроени хора. Наистина изпълняваха заповедите с безупречната точност на високодисциплиниран корабен екипаж, но се подчиняваха неохотно, примиряваха се с негодувание и дързостта прозираше все по-осезателно. Офицерите и старшините обаче се отнасяха особено внимателно към хората. Валери бе категоричен по този въпрос.

Колкото и да бе нелогично, причината негодуванието на екипажа да достигне своята връхна точка не беше предпазливото измъкване на Къмбърланд, а само едно обикновено съобщение от предната вечер: „Пощата да се предаде до 20,00 часа тази вечер“ Пощата! Онези, които не работеха денонощно без прекъсване, спяха като умрели и нямаха нито желание, нито воля дори да помислят за писане. Старши матросът Дойл, човекът с най-дълга служба в кубрик „Б“ и три почетни нашивки (тринадесет години без разкрито престъпление, както сам скромно обясняваше той получените за добра служба нашивки), обобщи накратко положението:

— Дори моята благоверна да беше Хубавата Елена и Джейн Ръсел, взети заедно — а всички вие, приятелчета, които сте виждали снимката на скъпата ми старица, знаете, че тя потресаващо не прилича на нито една от тези две дами, — пак не бих й изпратил даже една келява картичка. Човек трябва да тегли черта донякъде. Моята е дотук. — При което той сне хамака си от стойката, провеси го с точност до милиметър под отвора, от който духаше горещ въздух — старшинството си има своите преимущества, — и след две минути заспа. Цялата пристанищна вахта до един направиха същото. Пощенският чувал замина на брега почти празен…

В 06,00, с точност до секунда, Юлисис отдаде швартовите въжета и бавно се насочи към баражите. В сивкавия полумрак, под оловносиви, плъзнали ниско облаци, той премина през рейда като безплътен призрак, често почти невидим под внезапните пориви на гъстия снежен вихър.

Но дори през относително ясните промеждутъци беше трудно да се забележи корабът. При него нямаше масивност, плътност и рязко очертание на силуета. Той създаваше странно чувство за мимолетност, за непостоянство. Това, естествено, бе илюзия, но илюзия, която отговаряше на легендата — защото за краткото си съществуване Юлисис се бе превърнал в легенда. Той бе познат и обичан от моряците на търговските кораби — хората, които кръстосваха мразовитите морета на Севера, от Сейнт Джонс до Архангелск, от Шетландските острови до Ян Майен, от Гренландия до най-отдалечените точки на Шпицберген, разположени на края на света. Там, където имаше опасност, където вилнееше смъртта, там се появяваше и Юлисис — изникваше от мъглата, подобно на призрак, или се появяваше като по чудо, когато синкавият здрач на арктическата зора донасяше на хората заплахата, а понякога и убеждението, че никога няма да дочакат следващата.

Кораб призрак, почти легенда. При това Юлисис бе нов, но бе овехтял от руските конвои и от патрулиране из арктическите морета. А той плаваше по тези морета от самото начало и не познаваше друг живот. Първоначално действуваше сам, придружавайки отделни кораби или групи от по два-три кораба; по-късно заработи с корвети и фрегати^[1], а сега вече не тръгваше за никъде без своята ескадра, 14. конвоиращ отряд самолетоносачи.

В действителност обаче Юлисис никога не бе плавал сам. Смъртта бе и си оставаше негов постоянен спътник. Тя докосваше с пръст някой танкер — и ето че от избухналия високооктанов бензин изригваше огнен стълб; или товарен кораб — и той с пречупен от германско торпедо гръбнак се отправяше към дъното със своя товар от боеприпаси; или ескадрен миноносец — и той с все още работещи машини, превърнали се в негови собствени палачи, си проправяше път към сивкаво-черните дълбини на Баренцово море; или подводница — и тя тутакси изплаваше на повърхността, за да бъде пометена от оръдеен огън, или се спускаше леко към морското дъно, докато зашеметеният и ужасен екипаж се надяваше на пробив от налягането върху корпуса и на милосърдна, мигновена смърт пред ужаса от безкрайната агония на задушаването и от желязната гробница на океанското дъно. Там, където се появяваше Юлисис, там се появяваше и смъртта. Но смъртта никога не го докосваше. Той беше кораб с късмет. Кораб с късмет, кораб призрак и Северът бе неговият дом.

Заблуда бе, разбира се, тази призрачност, но преднамерена заблуда. Юлисис бе проектиран специално за една задача, за един район на плаване и експертите по военна маскировка бяха свършили прекрасна работа. Специалната арктическа маскировка, начупените скосени линии в сиво, бяло и размито синьо се преливаха хармонично и едва доловимо с безбройните нюанси на сивото и бялото на студената и мрачна пустота на северните морета.

А тази маскировка бе само външен, повърхностен белег на боевите му качества за този район.

По технически данни Юлисис бе лек крайцер. Той бе единствен по рода си, с водоизместимост 15500 тона, вариант на прочутия тип кораби „Дидо“, който бе предшественик на клас „Блек Принс“. Дължина — сто петдесет и пет метра, най-голяма ширина 15,25 метра, с отсечена кърма и удължена носова палуба, изтеглена по посока на мостика на повече от шестдесет метра. Той не само изглеждаше, но и беше строен, за да бъде бърз и стегнат боен кораб, опасен и издръжлив.

„Открий! Атакувай! Унищожи!“ Това са класическите изисквания към един боен кораб по време на война и за да изпълни всяко едно от тях, за да го изпълни с максимална скорост и резултатност, Юлисис беше безупречно оборудван.

Откриването на врага например. Човешкото участие, разбира се, бе задължително, а Валери бе твърде опитен и кален в боевете капитан, за да подценява значението на непрекъснатото бдение на наблюдателите и сигналистите. Светомаскировката, техническите повреди и авариите не засягаха човешкото око. Информацията по радиото също имаше своето място, както и хидролокаторът, който бе единствената защита срещу подводниците.

Но най-голямата сила на Юлисис при откриването на врага се криеше другаде. Той беше първият кораб в света, напълно оборудван с радарно устройство. Ден и нощ радарните антени, разположени на върха на предната и главната мачта, метяха непрекъснато на триста и шестдесет градуса, дълбаеха далечните хоризонти и търсеха, търсеха. Долу, в радарните помещения — осем на брой, — както и в тези за насочване на бойните самолети, опитни очи, чувствителни и към най-малкото отклонение от нормалната обстановка, никога не изпускаха светещите екрани. Чувствителността и обхватът на радара бяха направо невероятни. Според най-оптимистичните прогнози на създателите му обхватът на радара трябваше да бъде 40–45 мили. Но по време на първите изпитания на Юлисис с вече монтирано устройство радарът откри на разстояние от осемдесет и пет мили един „Кондор“, унищожен впоследствие от някакъв „Бленхайм“.

„Атакувай!“ — това бе следващата стъпка. Понякога врагът сам идваше при теб, но по-често ти трябваше да го преследваш. И тогава само едно нещо имаше значение — скоростта.

Юлисис бе извънредно бърз. Четирилопатни винтове, захранвани от четири огромни турбини „Парсънс“ с едностепенен редуктор — две в предната и две в задната част на машинното отделение, — достигаха невероятна мощност, каквато много бойни кораби, и то съвсем не остарели, не можеха да достигнат. Обявената официално скорост на кораба бе 33,5 възла. Край Аран по време на изпитанията му за пълна мощност, с надигната кърма и нос, забит като на хидроплан, вибрирайки до последния си нит, при което бялата кипнала пяна се вдигаше три метра над нивото на юта, Юлисис бе преминал мерната миля с невероятната скорост от 39,2 възла — морския еквивалент на 45 сухопътни мили в час. А Контето — главният механик Додсън — се бе усмихнал и бе казал, че това не са и половината от възможностите на кораба, а че трябва да се изчака появата на вражеските Абдийл и Манксман, за да им даде да се разберат. Но тъй като бе всеизвестно, че тези прочути миноносци развиват 44 възла, офицерите почувствуваха в тези негови думи „професионална завист“ и не им обърнаха внимание. Тайно обаче те се гордееха толкова много с тези мощни двигатели, колкото и самият Додсън.

„Открий, атакувай… и унищожи!“ Унищожението. То бе крайната и окончателна цел. Вземи врага на прицел и го унищожи. Юлисис бе добре съоръжен и за тази цел.

Той имаше четири двойни, калибър 5,25 инча оръдейни кули — две в предната и две в задната част, — скорострелни и двуцелеви, еднакво резултатни по земни и по въздушни цели. Тези оръдия се направляваха от две командни кули — главната бе над мостика по посока на кърмата, а спомагателната — по-назад.

Всички най-важни данни относно пеленги, скорост на вятъра, течения, разстояние до целта, собствена скорост, скорост на вражеския кораб и съответните курсови ъгли се подаваха от тези кули към огромните електронноизчислителни устройства в разпределителния център — бойното сърце на кораба, разположено за най-голяма изненада в самия търбух на Юлисис дълбоко под водолинията, а оттам автоматично се изпращаха на оръдейните кули във вид на две обикновени величини — ъгъл на повдигане и на насочване. Оръдейните кули, разбира се, можеха да се сражават и самостоятелно.

Те бяха основните огневи установки. Останалите бяха най-обикновени артилерийски оръдия — батареи от многобройни скорострелни автоматични оръдия, стрелящи с двуфунтови снаряди, които не се отличаваха с изключителна точност, но създаваха огнева завеса, достатъчно плътна, за да обезсърчи всеки вражески летец. На места бяха групирани двуцевови оръдия тип „Йорликон“, отличаващи се с висока точност и скорострелност, зловещи и смъртоносни в опитни ръце.

И накрая Юлисис бе въоръжен с подводни бомби и торпеда — само тридесет и шест бойни глави, нищожен брой в сравнение с тези, които са на въоръжение на много корвети и ескадрени миноносци, а максималният брой, който можеше да бъде изстрелян с един залп, бе шест. Но една подводна бомба съдържаше 450 смъртоносни фунта аматол и през изминалата зима Юлисис бе унищожил две подводници. Двадесет и един инчовите торпеда, всяко едно с бойна глава от 750 фунта тротил, лежаха, лъскави и застрашителни, по тройки в контейнери върху главната палуба — по една тройка от двете страни зад комина. Те все още не бяха влизали в бой.

Ето това представляваше Юлисис. Завършен, безупречна бойна машина, последното постижение на човешкия ум до този момент, плод на стремежа му да слее науката и варварството в уред за унищожение. Безупречна бойна машина — но само дотолкова, доколкото бе обслужвана от безупречно комплектован и безпогрешно действуващ екипаж. Един кораб, какъвто и да е той, никога не може да бъде по-добър от своя екипаж. А екипажът на Юлисис беше разединен и разбит: кратерът бе запушен, но вулканът продължаваше да действува.

Първите признаци на растяща опасност се появиха три часа след като излязоха в открито море. Както винаги миночистачи прочистваха пътя по курса им, но както винаги Валери не оставяше нищо на случайността. Това бе една от причините, поради която той и Юлисис бяха оцелели до този момент. В 06,00 той заповяда да спуснат противоминните паравани — тънките торпедообразни шамандури, които падаха под ъгъл от носа, по една от всеки борд, закрепени върху специална проволка. На теория проволките, които задържат мините за техните котвички на морското дъно, се отклоняват от кораба и се насочват към самите паравани, където ги прерязват секачи: след това мините изплават на повърхността и се взривяват или потопяват с огнестрелно оръжие.

В 09,00 Валери заповяда да вдигнат параваните. Юлисис забави ход. Първият офицер, капитан трети ранг Карингтън, отиде на бака, за да надзирава операциите: матросите, работещите на винчовете и младшите офицери, отговарящи за левия и десния борд, застанаха по местата си.

Бигите^[2] бяха освободени бързо от стойките им, точно зад ходовите светлини от двата борда, завъртяха се извън борда и проволките се спуснаха надолу. Тритонните винчове на оръдейна палуба „Б“ подхванаха незабавно товара и го издигнаха плавно и леко на повърхността.

И тогава се случи нещо. Виновен за това бе младши матрос Фери. За зла участ винчът от левия борд бе неизправен — работеше с дефектен прекъсвач, за зла участ на него работеше Ролстън — мълчаливият, стиснал сурово устни Ролстън, за когото тъкмо тогава всичко изглеждаше напълно безразлично, най-малко пък това, какво ще каже или извърши. Но единствено Карслейк бе виновен случилото се да придобие такива размери.

Присъствието на младши лейтенант Карслейк там, върху струпаните спасителни плотове, откъдето командуваше обирането на проволката от левия борд, бе върхът на поредица от грешки. Грешка от страна на баща му — контраадмирал от запаса, който бе съзрял у своя син човек от собствената си величина, бе го измъкнал през 1939 година от Кеймбридж вече в понапредналата възраст от двадесет и шест години и всъщност насила го бе натикал във флота. Слабост от страна на първия му командир, капитан трети ранг, който познаваше баща му и го препоръча за производство в офицерски чин. Рядко допускана грешка от страна на комисията по подбора в „Кинг Алфред“, която му даде офицерски чин. И пропуск от страна на капитана, който му бе поверил това задължение, въпреки че Карслейк бе известен със своята некадърност и неумение да се справя с хората.

Той имаше лице на преситен състезателен кон — продълговато, изпито и тясно, с изпъкнали бледосини очи и издадена напред горна челюст. Под рядката русолява коса веждите му изразяваха вечен въпрос, а под дългия клюнест нос надменната извивка на горката устна хармонираше изцяло с изражението на веждите. Речта му бе потресаваща пародия на литературния английски — при него кратките гласни бяха удължени, а дългите — безкрайни, а граматиката му често бе ужасяваща. Той ненавиждаше флота, ненавиждаше протакането на производството му в по-горен чин, ненавиждаше начина, по който хората го ненавиждаха. С една дума, младши лейтенант Карслейк бе типичен представител на най-долнокачествен вторичен продукт на английската буржоазна образователна система. Суетен, горделив, груб и зле възпитан — той бе пълен дръвник.

Той и сега се правеше на дръвник. Като се опитваше да запази равновесие върху плотовете, театрално разкрачил крака, Карслейк крещеше непрекъснато безсмислени команди на матросите си. Старшина Хартли изпъшка тежко, но в интерес на дисциплината си замълча. Младши матрос Фери обаче не страдаше от такива задръжки.

— Виж го ти негова светлост — измърмори той към Ролстън. — И всичко това, за да се докара пред капитана. — Той кимна към мястото, където Валери се бе облегнал на парапета на мостика, шест метра над главата на Карслейк. — Негова светлост сигурно си мисли, че е неотразим.

— Ти не гледай Карслейк, а внимавай с проволката — посъветва го Ролстън. — И свали тези проклети ръкавици. Някой ден…

— Добре де, добре, знам — ухили се подигравателно Фери. — Проволката ще ми забере ръкавиците и ще ме навие на барабана. — Той сръчно обираше въжето. — Не се тревожи, приятелче, такова нещо никога няма да се случи с мен.

Но се случи. Случи се точно в този момент. Като наблюдаваше внимателно олюляващия се параван, Ролстън стрелна поглед назад. Той видя закъсалата проволка буквално на инчове от Фери, видя как тя се впи жестоко в ръкавиците му и как въртящият се барабан го повлече, преди да успее да извика.

Реакцията на Ролстън бе мигновена. Спирачката бе само на шест инча от крака му, но това разстояние сега бе огромно. За частица от секундата той свирепо завъртя командния лост — пълно надясно и пълно наляво. Едновременно с писъка на Фери, когато ръката му над лакътя бе приклещена в ръба на барабана, от винча се разнесе глух трясък и се издигнаха облаци лютив дим — електромоторът, струващ петстотин лири, изгоря с бял пламък. Проволката тутакси започна да се развива, като всеки миг увеличаваше скоростта си под тежестта на падащия параван. Тя повлече и Фери. На около шест метра от винча проволката минаваше през макара, закрепена за палубата: с повече късмет Фери щеше да загуби само ръката си.

Той се намираше на около метър от нея, когато кракът на Ролстън жестоко натисна спирачката. Бавно въртящият се барабан изскърца, потрепера и спря, параванът пльосна в морето, а проволката, останала без товар, се залюля лениво в такт с поклащането на кораба.

Карслейк се смъкна от плотовете — жълтеникавото му лице бе изкривено от злоба. Той се втурна към Ролстън.

— Ти, проклети глупако! — изкрещя той гневно. — Заради тебе изтървахме паравана. За бога, старши торпедист, какво ще кажеш за свое оправдание! Кой, по дяволите, ти нареди да вършиш това?

Ролстън стисна устни, но отговори напълно вежливо:

— Съжалявам, сър. Не можах да устоя — трябваше да го направя. Ръката на Фери…

— По дяволите ръката на Фери! — Карслейк едва ли не виеше от гняв. — Аз командувам тук и аз давам заповедите! Виж! Погледни! — Той посочи към люлеещата се проволка. — Това е твое дело, Ролстън, ти… ти, празноглави идиоте! Параванът пропадна, пропадна, разбираш ли, пропадна!

Ролстън погледна към водата, придавайки си вид на безкрайно изненадан.

— Вярно, наистина е пропаднал. — Очите му гледаха сурово, а тонът му бе предизвикателен, когато отмести поглед към Карслейк и поглади с ръка винча. — А не забравяйте и винча. С него също е свършено, а той струва дяволски повече от някакъв си параван.

— Не се нуждая от гадните ти нагли разсъждения! — изкрещя Карслейк. Устните му се изкривиха, а гласът му трепереше от гняв. — Това, от което имаш нужда, е да ти се набие в кратуната, че съществува дисциплина и, бога ми, аз ще се погрижа за това, безочлив копелдако!

Ролстън силно се изчерви. Той направи крачка напред, юмрукът му се стегна, а после бавно се отпусна, когато яките ръце на старшина Хартли уловиха замахналата ръка. Но бедата бе вече сторена. Не оставаше нищо друго, освен да се доложи на капитана.

Спокойно и търпеливо Валери слушаше доклада на обидения Карслейк. Но отвътре целият кипеше. Помисли си уморено, че само бог му е свидетел колко много работа имаше и бездруго. Но безпристрастната му невъзмутима служебна физиономия не даваше и намек за чувствата му.

— Вярно ли е това, Ролстън? — попита спокойно той, след като Карслейк завърши тирадата си. — Отказали сте да изпълните заповеди, наругали сте и сте обидили лейтенанта?

— Не, сър. — Капитанът почувствува умората в гласа на Ролстън. — Не е вярно. — Той погледна с безизразно лице Карслейк и отново обърна очи към капитана. — Не съм отказал да изпълня заповеди — такива не бяха дадени. Старшина Хартли е свидетел — той кимна към плещестия невъзмутим мъж, който ги бе придружил до мостика. — Не съм го ругал. Не искам думите ми да прозвучат по адвокатски, сър, но има много свидетели, които могат да потвърдят, че младши лейтенант Карслейк ме наруга, и то на няколко пъти. А ако съм го обидил — той се усмихна тъжно, — било е само за да се защитя.

— Тук няма място за лекомислие, Ролстън. — Гласът на Валери прозвуча хладно. Той бе объркан — момъкът го учудваше. Той разбираше мъката и трудно запазеното му самообладание, но не и насмешката в тона му. — Случайно наблюдавах целия инцидент. Вашата бърза реакция и вашата съобразителност спасиха ръката, а може би дори и живота на този матрос — в сравнение с това загубата на един параван и повредата на винча са нищо. — Карслейк пребледня при този скрит упрек. — Признателен съм за това, благодаря ви. А за останалото утре сутринта ще заседава дисциплинарната комисия. Свободен сте, Ролстън.

Ролстън присви устни, изгледа продължително Валери, после отдаде рязко чест и напусна мостика.

Карслейк се обърна умоляващо.

— Господин капитан… — Той млъкна при вида на вдигната ръка на Валери.

— Не сега, Карслейк. Ще обсъдим въпроса по-късно. — Той не направи и опит да прикрие своята неприязън. — Свободен сте, лейтенант. Хартли, искам да поговорим.

Хартли пристъпи напред. Четиридесет и четири годишният старшина Хартли бе елитен представител на кралския флот. Много здрав, много приветлив и много способен, той се ползваше от всеобщо възхищение — от страхопочитанието на най-младия матрос втори клас до сърдечното уважение на самия капитан. Те бяха заедно от самото начало.

— Е, старшина, да поговорим на четири очи.

— Коментарите са наистина излишни, сър — вдигна рамене Хартли. — Ролстън свърши чудесна работа. Младши лейтенант Карслейк загуби и ума, и дума. Може би Ролстън наистина бе леко невъздържан, но той бе предизвикан. Той е още млад, но си разбира от работата и не обича да го командуват некадърници. — Хартли замълча и вдигна поглед нагоре. — Особено досадни некадърници.

Валери крадешком се усмихна.

— Следва ли да го тълкуваме като… ъъъ… укор, старшина?

— Мисля, че да, сър. — Той кимна с глава към палубата. — Случилото се здравата раздвижи духовете. Хората са сериозно настръхнали от тази работа. Дали да…?

— Благодаря, старшина. Съобразявайте се, доколкото е възможно, с хората.

Когато Хартли си отиде, Валери се обърна към Тиндъл.

— Е, сър? Чухте ли всичко? Още една капка масло в огъня.

— Капка ли? — Гласът на Тиндъл прозвуча кисело. — Сто капки. По-скоро цяло буре с масло… Открихте ли кой е бил пред вратата ми снощи?

Някъде след полунощ Тиндъл бе чул някакво стържене пред вратата на каюткомпанията, която водеше към неговата кабина, лично бе отишъл да провери, но в желанието си да стигне по-бързо до вратата той бе прекатурил един стол и след секунди бе чул шум от бягащи крака по коридора; когато отворил рязко вратата, намерил коридора празен. Там нямало нищо, абсолютно нищо, освен една пила на палубата под пирамидата с автомати „Колт“ калибър 0,445 инча — веригата, минаваща през спусъците на автоматите, била почти изпилена.

Валери поклати глава.

— Нямам никаква представа, сър. — Лицето му изразяваше силно безпокойство. — Лошо, наистина лошо.

Тиндъл потрепера зиморничаво. Усмихна се накриво.

— Съвсем като в пиратските романи, а? Пищови, къси саби и мъже с черни превръзки на окото, които атакуват мостика…

Валери кимна нетърпеливо с глава.

— Не, съвсем не е така. Това ви е известно, сър. Предизвикателство, може би, но… не, нищо повече. Работата е в това, че пред таблото с ключовете стои на пост морски пехотинец. Денонощно. Би трябвало да го е видял. Той обаче отрича…

— Дотам ли е стигнало разложението? — Тиндъл подсвирна тихо. — Печален ден, капитане. Какво е мнението по този въпрос на нашия храбрец — младия капитан на пехотинците?

— Фостър ли? Дава си вид, че не го засяга — само си суче краищата на мустаците. Но е уплашен до смърт. Както и Евънс, старшина на ротата му.

— Аз също! — каза Тиндъл разгорещено. Той погледна втренчено пред себе си. Дежурният офицер, който се изпречи пред погледа му, се размърда неловко. — Чудно ми е какво ли си мисли за всичко това старият Сократ? Може да се занимава само с хапове и бинтове, но е най-умната глава сред нас… Е, говорим за вълка, а той в кошарата!

Вратата се отвори и една плещеста тъжна фигура, облечена с непромокаеми дрехи и полушуба и нахлупен руски калпак от боброва кожа — видът й напомняше престаряла мечка гризли, подгонена от гръмотевична буря, — затътри крака по дъсчените скари на мостика. Той доближи лице до кръга на Кент — апликиран към прозореца на мостика кръг стъкло, който се въртеше на високи обороти от електромотор и осигуряваше добра видимост при всякакви метеорологични условия — дъжд, мокър сняг, снежна виелица. Около половин минута се взира унило през кръга и очевидно не му хареса онова, което видя.

Изсумтя звучно и се обърна, като потупваше една в друга ръцете си, макар и в ръкавици, за да ги стопли.

— Ха! И това ми било помещение на мостика за офицерите на бойните кораби на негово величество! Къде са романтиката и блясъкът! Ха! — Той разкърши покритите си с мушама рамене; и сега изглеждаше по-нещастен от всякога. — Това не е място за цивилизован човек като мен. Но знаете как става, господа — зовът на дълга…

Тиндъл се изкиска.

— Дайте му време да се окопити, капитане. Както знаете, медиците бавно загряват, но…

Брукс го прекъсна — тонът и лицето му внезапно бяха станали сериозни.

— Още една неприятност, капитане. Не можех да ви я съобщя по телефона. Нямам представа за нейните размери.

— Неприятност ли? — Валери млъкна, за да се изкашля в кърпата си. — Извинете! — рече той. — Неприятност ли? А какво друго можем да очакваме, стари приятелю? И ние току-що имахме неприятности.

— С надутия млад глупак Карслейк? Всичко ми е известно. Моите агенти са навсякъде. Този дръвник е много опасен… Ето какво искам да кажа: младият Никълс снощи до късно изследвал в амбулаторията проби, взети от туберкулозни. Прекарал там два-три часа. Осветлението в лазарета било изгасено и пациентите или не са знаели, или са забравили, че той е там. Чул, че огнярят Райли, един истински злосторник, и останалите замислят, щом се върнат на работа, да се заключат в котелното отделение и да обявят седяща стачка. Седяща стачка в котелно отделение! Боже мой, та това е фантастично! Както и да е, Никълс не се намесил — престорил се, че не е чул нищо.

— Какво! — В острия глас на Валери се долавяше гняв. — И Никълс не е обърнал внимание на казаното и не ми е докладвал? Твърдите, че се е случило снощи. Защо не съм бил уведомен веднага? Обадете се на Никълс да се яви тук незабавно. Или не. — Той посегна към телефона на мостика. — Сам ще му се обадя.

Брукс постави ръка върху рамото на Валери.

— На ваше място не бих постъпил така, сър. Никълс е умно момче — наистина умно. Той е съобразил, че ако позволи да разберат, че ги е подслушвал, ще им стане ясно, че той незабавно трябва да ви докладва. След което вие ще бъдете принуден да вземете мерки, а предизвикването на открит конфликт е последното нещо, което вие желаете. Сам казахте това снощи в каюткомпанията.

Валери се поколеба.

— Да, да, действително казах такова нещо, но… как да ви кажа, докторе, това е съвсем различно. То може да се окаже отправка точка за разпространяването на идеята сред…

— Но нали ви казах, сър — прекъсна го спокойно Брукс, — че Джони Никълс е много умно момче. Отвън на вратата на лазарета е поставил голям надпис с огромни червени букви: „Вход забранен: опасност от скарлатинна зараза!“ Умирам от смях, като ги гледам. Всички бягат от лазарета като от чума. Никаква надежда за връзка с приятелчетата им от трапезарията на огнярите.

Тиндъл се ухили на себе си, дори и Валери се усмихна леко.

— Звучи чудесно, докторе. Но все пак трябваше да ми се докладва снощи.

— Защо трябва да ви будят посред нощ за всяка дреболия? — Гласът на Брукс бе рязък. — Може да звучи себично от моя страна, но какво ще промени това? Когато работите вървят на зле, по дяволите, сам мъкнете целия кораб на плещите си, а след като всички зависим от вас, ние не можем да си позволим да ви лишаваме от спокойствие. Съгласен ли сте, адмирале?

Тиндъл кимна тежко.

— Съгласен съм, о, Сократе! Твърде сложен начин да се каже, че искате капитанът ви да се наспи добре през нощта. Но съм съгласен.

Брукс се усмихна добродушно.

— Е, господа, това е всичко. Надявам се, че ще се видим на заседанието на военния трибунал. — Той погледна през рамо усилващия се снеговалеж. — Няма ли да е прекрасно в Средиземно море, господа? — Той въздъхна и продължи непринудено със силен акцент на ирландец от Голуей. — Малта през пролетта. Плажът в Слийма — с белите къщурки отзад, където преди цяла вечност ходехме на пикник. Галещият бриз, при това топъл, драги мои, синьото небе и бутилка „Кианти“ под раирания сенник…

— Изчезвайте! — изрева Тиндъл. — Изчезвайте от мостика, Брукс, или ще ви…

— Вече съм изчезнал — рече Брукс. — Седяща стачка в котелното отделение! Ха! Преди всичко, както ви е известно, ще има наплив от мъжки суфражетки^[3], които сами ще се приковат с вериги за леерите.

Вратата с трясък се затвори зад гърба му.

Валери се обърна към адмирала с мрачно лице.

— Изглежда, имахте право одеве, сър, за бурето с маслото.

Тиндъл изсумтя неопределено.

— Може би. Бедата е в това, че точно сега екипажът няма какво друго да прави, освен да тъне в размишления, да ругае и да се мръщи за всичко. След време положението вероятно ще се оправи.

— Искате да кажете, когато бъдем… ъъъ… по-заети?

— Хм. Когато се бие за живота си и за оцеляването на кораба — тогава човек няма много време за заговори, нито пък за размишления върху несправедливостите на съдбата. Все пак самосъхранението е първият закон на човешката природа… Ще говорите ли на екипажа тази вечер, капитане?

— Ако имате предвид обичайното обръщение по транслацията — да. В началото на вечерната вахта, по време на учебната тревога — Валери се подсмихна. — Така ще се подсигурим никой да не заспи.

— Добре. Сгъстете боите. Дайте им повече материал за размисъл, защото ако трябва да тълкуваме намеците на Винсънт Стар, ние наистина ще трябва да се замислим за много неща, свързани с този рейс. Това ще ги държи в напрежение.

Валери се засмя. Смехът преобрази неговото изпито чувствително лице. Явно той истински се забавляваше.

Тиндъл повдигна въпросително вежда. Валери му отговори с усмивка.

— Просто случайни хрумвания, сър. Или както би се изразил Спенсър Фагът, положението е критично… Положението наистина е критично, щом само врагът може да ни спаси.