Ким Хюн Хий
Сълзите на моята душа (19)

Глава XVIII

Както след тъмната нощ настъпва утро, така и в моя живот изгря светлина. Бях в нова стая — с прозорци, и утринното слънце беше заслепяващо. Отворих прозореца, за да влезе свежият пролетен въздух. Навън се разстилаше дълбока долина, в чийто край се извисяваше планина. Цветята, покриващи хълмовете, тази сутрин изглеждаха още по-ярки.

В далечината се виждаха група алпинисти, които изкачваха височините, и аз чувах гласовете им, отекващи през долината. Исках да им подвикна, но не ми се щеше да обезпокоя Ли Ок, която спеше наблизо.

Сутрешният вестник беше пъхнат под вратата. Разгънах го на първата страница. С едри букви бе изписано: „КИМ ХЮН ХИЙ ПОМИЛВАНА“. Бях много щастлива, докато препрочитах тези думи, защото те по категоричен начин потвърждаваха истинността на новината. Но се страхувах да прочета самата статия.

През този ден отидохме в сеулския Гранд Парк, който беше пълен със студенти и туристически групи и с удоволствие се смесих с тълпата. Не се чувствах чужда вече. Бях част от нея. Усещането беше невероятно хубаво.

Група ученички играеха на „Следвай кърпичката“, корейският вариант на „Спукано гърне“. Погледах ги за малко със завист и казах на Ли Ок:

— Знаеш ли, и аз играех на същата игра. — И тя беше много по-забавна от тези, които трябваше да учим по-късно, след като Ким Чен Ир я забрани. В новите пеехме неща от рода на „Напред, напред ний вървим, за да сразим американците“.

Влязохме в един музей на изкуството. Както можеше да се очаква, той беше много по-различен от тези, с които бях свикнала в Северна Корея. Половината от творбите, например, бяха посветени на голото тяло, което беше табу на Север. Спомних си филма, който ни прожектираха на нас, специалните агенти, в тренировъчния лагер и който се казваше „Това е вълче общество!“. Неговата цел беше на документална основа да демонстрира перверзната упадъчност на западната култура и в него показваха художници, покрили телата си с боя и търкалящи се голи по платната си. По време на такива сцени ние трябваше да повтаряме „Това наистина е вълчи свят“.

Творбите на изкуството в музея, обаче, бяха разнообразни по стил и много по-изискани. Ли Ок и останалите скоро се умориха и трябваше да ме чакат на пейките, докато обикалях щастлива още близо три часа. Идваше ми да подскачам от радост.

Постепенно новият ми живот започна да придобива очертания. Въпреки че на практика бях свободна, още известно време трябваше да остана в Намсан. Разузнавателните служби бяха научили, че севернокорейските агенти в Сеул са получили заповед да ме убият и животът ми щеше да бъде в опасност, ако останех без охрана. Наистина нямах нищо против. Разполагах с нова стая, с телевизор и постоянната компания на Нарк Йонг, Сенг Джу и Ли Ок. Започнах да изучавам теология с отец Хан, с когото се срещнахме по време на моя процес. Той ме бе научил на някои библейски текстове.

— Ти получи възможност да заживееш нов живот — каза той един ден, докато се разхождахме по хълм близо до Намсан, следвани на няколко крачки от охраната. — Защо не приемеш нашата вяра и не се приобщиш към паството ми? Ще те приемем с радост.

— О, не бих могла, отче — отговорих засрамена. — Не съм заслужила такава чест. Аз съм помилвана, но и двамата знаем, че съм грешна.

— Всички сме грешни, Хюн Хий. Нещо повече, аз мисля, че ти си живо доказателство за Божиите чудеса, ако искаш да знаеш истината.

— Но по какъв начин бих могла да приема вярата?

— Просто трябва да кажеш на паството, че се завръщаш благодарение на Божията милост. Кажи им, за твоето приобщаване към християнството и това, че вярваш в Божията милост. Наистина е много просто.

Размишлявах за това, докато се разхождахме. Религията, както вече отбелязах, се отрича и осмива на Север. Но аз знаех, че библейските откъси, които отец Хан ми разкри, са изпълнени с дълбок смисъл, поне за мен. Знаех, че християнството е вяра, а не наука, но Светото писание наистина докосна сърцето ми, въпреки че не принадлежах към Запада. Започнах да виждам доказателства за Божиите дела навсякъде около себе си и се чувствах добре, като се наричах християнка.

Въпреки това, понякога се чувствах недостойна за Божията любов и винаги се страхувах да говоря пред хора, при каквито и да било обстоятелства. Но отец Хан беше добър с мен. Той никога не ме осъди и всячески се стремеше да ми вдъхне надежда. И аз с трепет се съгласих да приема вярата.

Отец Хан се зарадва и ние определихме датата 16 май. Когато денят дойде, Ли Ок излезе на пазар и ми купи модерен костюм, който аз се колебаех да облека заради късата пола. Много хора са ми казвали, че съм красива, но дотогава никога не го бях приемала за истина. Нямах много вяра на сексуалността си, тъй като през по-голямата част от живота ми тя бе сурово потискана. Светът на физическото привличане беше пълна загадка за мен.

По настояване на Ли Ок Все пак облякох костюма. Нарк Йонг влезе, след като бях готова, и си глътна езика, когато ме видя.

— Можеш да вземеш акъла дори на младок като мен — пошегува се той. Аз се засмях. Нарк Йонг беше петдесетгодишен красавец и ерген, въпреки че не знаех кой знае колко повече за него. Думите му ме изпълниха с гордост, но се и засрамих, та не можах да измисля нищо за отговор.

Тръгнахме за църквата. Движението беше много натоварено и ние едва успяхме да стигнем навреме. Отец Хан ме помоли да изчакам в преддверието, докато ме представи, и ми каза няколко последни насърчителни думи, преди да изляза пред амвона.

След като най-сетне влязох, бях посрещната от топли ръкопляскания, които съвсем ме изненадаха. Беше пълно с журналисти, но по някаква причина не се чувствах неудобно. Застанах пред аналоя с пресъхнало гърло и се изкашлях няколко пъти за кураж. Най-сетне си възвърнах гласа и започнах.

— Здравейте!

Гласът ми отекна в църквата и внезапно се почувствах възвисена.

— Господ ми показа своите велики дела и чудеса — започнах и продължих с думите, които си бях подготвила. Когато завърших, се чу хорово „Амин“, а много от енориашите плачеха. Поразих се, че ми засвидетелстваха подобно опрощение, и бях благодарна, че намерих този Божи храм, който да ми помогне в новия живот.

Може би най-шокиращото и едновременно с това най-радостно събитие след арестуването ми се случи няколко дни по-късно. Една вечер Нарк Йонг се втурна в стаята ми, докато гледах как небето става пурпурно при залеза и се наслаждавах на вечерния бриз, който галеше лицето ми. Слънцето пръскаше топли лъчи върху покрития с цвят хълм и аз се чувствах радостна само от факта, че съм жива и мога да зърна тази гледка.

— Погледни това — каза той, като ми тикна пред очите една снимка. — Разпознаваш ли някого?

Погледнах черно-бялата снимка и онемях.

— Господи, откъде взе това?

— Все пак кажи — настоя той.

— Разбира се. — Това беше снимка на класа на майка ми в прогимназията, същата, която ми беше показвала преди години. Образът на майка ми веднага изплува пред мен и имах усещането, че отново сме заедно. Почувствах, че в очите ми напират сълзи. Колко ми липсваше само!

— Как успя да се добереш до това? — попитах потресена.

— А, — каза той широко усмихнат, — това е една интересна история. Изглежда, г-це Ким, вие имате близки в Сеул.

Срещата бе организирана в Административната сграда на Петте северни провинции. Щяха да присъстват много журналисти, но не ме беше грижа за това. Те бяха открили човек на име Им Куан Хо, за който се твърдеше, че е братовчед на дядо ми по майчина линия.

Когато пристигнахме, сърцето ми заби лудо в очакване. Вътре в сградата, в голяма зала за пресконференции, преминах през тълпа от журналисти, които забелязвах едва-едва и на чиито въпроси не обърнах внимание. Погледът ми бе вперен напред.

И тогава го видях. Помислих си за момент, че виждам моя чичо Куан Шик, брат на дядо ми. Той ме забеляза и ми помаха, но очевидно още не ни бе позволено да говорим помежду си. Имаше полицаи, които искаха да се убедят, че той наистина е мой роднина. Зададоха ни няколко биографични въпроса, но аз не се нуждаех от никакви доказателства повече. Той изглеждаше точно като Куан Шик.

Когато приключиха формалностите, се втурнах напред и го прегърнах.

— Чичо, защо ме потърси? — проплаках през сълзи. — Не трябваше да го правиш. Защо трябваше да се подлагаш на това ужасно изпитание публично?

Той също плачеше, но когато казах това, се засмя.

— Как можех да не го сторя?

Заведоха ни в друга стая, където останахме сами. Куан Хо ме запозна със сестра си и децата си, които ни чакаха там. След като се представихме, всички седнахме. Куан Хо започна да разказва своята история.

— Твоят дядо, Хюн Хий, беше способен калиграф и един от най-заможните хора в Гесун. Къщата му имаше седемдесет стаи. Както знаеш, Гесун беше присъединен към Северна Корея след войната и, разбира се, му отнеха всичко. Но някои от нас успяха да избягат на Юг. Майка ти, която между другото беше изключителна танцьорка, посещаваше християнската девическа гимназия „Хюстън“. Снимката, която са ти показали, принадлежи на госпожа Ким Бон Сук, която беше съученичка на майка ти.

Изумих се, като чух всичко това. Но беше напълно разбираемо защо майка ми го е криела от мен. Всичко, което той каза — християнството, богатството, бягството на Юг, беше анатема за севернокорейското правителство. Развълнувах се, като научих за християнската вяра на майка ми. Спомням си, че когато бях много малка, се заразих с детски паралич, от който оздравях като по чудо. Майка ми дни наред след това ходеше наоколо и повтаряше: „Сигурно Бог ѝ е помогнал“ и „Бог беше добър към нас“. Чак сега разбрах какво е искала да каже.

Разговаряхме с часове за миналото си. Те се радваха, че чуват за моите родители и за другите си роднини, а аз не бях на себе си от радост, че имам близки в Родината, която приех и която ме прие. Но, разбира се, имаше един факт, който помрачаваше срещата — останалата част от моята фамилия беше все още на Север, в прегръдката на тиранията.

Един ден стигнах до решението, че получената от мен наново свобода трябва да служи на възможно най-високи цели. Аз щях да говоря навсякъде срещу Ким Ир Сен и Ким Чен Ир. Щях да направя всичко, което е по силите ми, за да ускоря обединяването на Корея — но този път от другата страна на барикадата. Щях да произнасям речи и да давам интервюта, в които да казвам истината за Северна Корея и да изобличавам управниците ѝ. Бях посетила много страни — Русия, Унгария, Австрия, Италия, Китай и много други. И никъде не открих държава, чийто народ да живее по-зле от севернокорейците.

Ким Ир Сен и семейството му ограбват безмилостно народа на Северна Корея, като го лишават от собствена култура и правото да живее свободно и щастливо. Те разделиха нацията и причиниха непоправими щети на хората. Това е трагедия в наистина епичен мащаб.

В Сеул, където се преродих, се събрах с хора от моята кръв и плът. Имаше сълзи от мъка и сълзи от радост. Защото въпреки че най-накрая се събрахме, все още не бяхме всички заедно. Ние няма да се успокоим, докато пропастта между Севера и Юга не бъде заличена. Това, което бихме могли да направим, е да работим и да се надяваме, че един ден нашите семейства и всички корейци ще бъдат заедно.