Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tears of My Soul, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Ким Хюн Хий

Заглавие: Сълзите на моята душа

Преводач: Илияна Шеркова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: автобиография

Националност: корейска

Редактор: Василка Ванчева

Рецензент: Василка Ванчева

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4906


Тази книга е посветена на жертвите от полет №858. Всички доходи от нея ще бъдат дарени на близките им.

Пролог

Сеул, Южна Корея. 26 април, 1989 г.

Имах чувството, че се задушавам, докато седях в сивата мрачна чакалня на защитата и очаквах присъдата си. Навън, във фоайето, което водеше към съдебната зала, разгневената тълпа напираше към вратата и за момент се уплаших, че ще я изкърти. Гласовете се сливаха в отвратително ръмжене и сякаш цялата сграда се полюшваше от ругатните.

— Убийца, убийца, убийца…

С вкопчени една в друга ръце почувствах, че цялата треперя. Те крещяха по мой адрес.

Не, те крещяха по мен самата.

Докато треперех, като слушах виковете им, си мислех за изучаваните в училище съдебни процеси за измяна, провеждани от Народния съд непосредствено след освобождението на Корея от Япония. Сега бях наясно колко ужасяващи са били те за въвлечените в тях хора.

Въпреки че имаше и други лица в стаята — лекар, сестра и тримата специални агенти, които не се отделяха от мен през изминалата година — никога досега не се бях чувствала толкова самотна. Без значение колко близки бяхме — те на мен и аз на тях — все пак съдеха само моя милост. Как им завиждах в този момент — и за тяхната невинност, и за бъдещето пред тях… Мъчителен спазъм сгърчи снагата ми.

Тъкмо се мъчех да си спомня онези успокояващи стихове от Библията, които ми бе написал свещеникът, когато мислите ми бяха прекъснати от отварянето на вратата и пристигането на четирима полицаи в колосани униформи с лъскави значки. Бяха дошли да ме придружат до съдебната зала. Като ме заобиколиха, за да ме пазят, те си проправиха път през гъмжилото от сърдити хора и ме въведоха вътре. Изведнъж публиката избухна. За пръв път се появявах пред хората, на които им беше забранено да следят процеса, но им бе позволено да присъстват на обявяването на присъдата. Те бълваха обиди и псувни и наподобяваха озверели от глад хищници — а̀ им бяха разрешили, а̀ ме бяха разкъсали парче по парче.

— Шибана кучка — процеди през зъби една възрастна жена от публиката — ти уби единствения ми син. Кой ще се грижи за мен сега?

Имах чувството, че пътят ми до банката на защитата ще трае вечно. Когато най-сетне успях да седна, загубих самообладание. Сърцето ми пощуря и цялото ми тяло се разтресе безконтролно. Разплаках се, като си шепнех непрекъснато само думичката „мамо“.

От всички съдби, които тя като майка е крояла за дъщеря си, нито една не е била близо до тази, която ме сполетя. Тя ме беше отгледала с безкрайна топлина и пълно себеотдаване, а аз я бях предала. В този момент си припомнях как се суетеше около мен, когато ме обличаше в ученическата униформа, и как я украсяваше със собственоръчно изработените от нея дантели. Ако можеше да ме види отнякъде сега, би получила сърдечен удар.

Но имаше нещо още по-лошо и от това. Аз не само предадох майка си, но и измених на родината. Самопризнанията ми пред южнокорейските власти бяха възможно най-голямото предателство спрямо моето правителство. Почти сигурно бе, че заради провала ми и изпадането в немилост, севернокорейските власти ще интернират близките ми в някой ужасен робски трудовоизправителен лагер, където вероятно ще останат до края на живота си. Аз не само разбих собствения си живот, но безвъзвратно опропастих и тяхното бъдеще.

Съдебните процедури започнаха с глухо боботене, но аз не можех да се съсредоточа върху тях. Струваше ми се, че смъртната ми присъда е предрешена. Аз бях саботирала полет №858 на Корейските авиолинии. Бях отговорна за смъртта на 115 души. Странно, но ефектът от това, което бях сторила, целият този ужас порази съзнанието ми едва когато прекрачих прага на изпълнената с напрежение зала. Въпреки че аз бях скрила бомбата на борда на самолета, не бях видяла после нито експлозията, нито гледката от катастрофата и до този момент имах усещането, че не съм свързана по някакъв начин с престъплението — сякаш то въобще не съществуваше или пък аз нямах вина за него. Но принудена да се срещна лице в лице със скърбящите семейства на жертвите, тук, в съдебната зала, най-накрая усетих дълбоко в себе си истинския ужас от моята жестока постъпка. За нищо на света не можех да погледна към публиката. Та нали там нямаше човек, на когото да не бях разбила живота. Чувствах се прекалено слаба, а и куражът ме напусна.

Най-много терзания ми причиняваха няколкото предимно възрастни жени, които все още се бяха вкопчили в надеждата, че целият този инцидент е фалшив, и че южнокорейското правителство е скрило някъде техните роднини, които са все още живи.

Заплаках още по-силно. Исках да се добера до всяка една от тях, да я прегърна и да ѝ кажа колко искрено съжалявам за всичко.

В началото на моята мисия преди близо две години ми заявиха, че изпълнявам в най-висша степен дълга си към Родината. Вярвах безрезервно в Нашия Велик Вожд Ким Ир Сен, в спасителя на Северна Корея. Сега вече си давах сметка колко невероятно наивна съм била, за да вярвам в подобни неща. Не успях да постигна обединението на Корея, както ме убеждаваха оперативните работници на Ким. Не бях и национална героиня, както ми обещаваха. Всъщност аз не бях човешко същество, а жалко отвратително чудовище.

Сепнах се и осъзнах, че стискам в ръката си стиховете от Библията, дадени ми от свещеника. Сълзите ми пречеха да ги разчета, но някак си ги възстанових по памет:

Не се страхувай, защото аз съм с теб;

Не се лутай, защото аз съм твоя Бог;

Ще ти вдъхна сила и ще те подкрепя,

Ще те насочвам с праведна ръка.

Не ми олекна като изрекох тези думи. Въобще не вярвах, че който и да е Бог, независимо колко щедър е той, може да ми прости извършеното.

Единствената ми утеха през дългите месеци, докато излежавах присъдата си, бе, че скоро ще ми разрешат да умра. Веднъж вече бях преметнала смъртта — когато с моя приятел-конспиратор Ким Сеунг Ир бяхме арестувани на летището в Бахрейн. И двамата се опитахме да се самоубием, както бяхме инструктирани поотделно, като сдъвчем ампулите с цианид, монтирани в цигарите. Ким успя и умря съвсем внезапно, но мен ме съживиха по някакъв начин, откъснаха ме от смъртта, за да понасям самотна — месец след месец — вината и болката от моето престъпление, заедно с мъката, причинена от него.

Мислех си, че е достойно аз, по-младият агент, да трябва да живея повечко и да страдам.

Внезапно бях призована да стана и разбрах, че най-сетне ще бъда осъдена. Съдията ме попита дали желая да кажа нещо, преди да бъде произнесена присъдата. Опитах се да се успокоя и накрая рекох:

— Осъзнавам тежестта на извършеното от мен престъпление. Благодарна съм, че ми бе дадена възможност да кажа истината, но също така и да я науча. Изпитвам само омраза към Ким Ир Сен и не съм въобще в състояние да поднеса моите извинения на семействата на загиналите.

Тук спрях, като се опитах да събера смелост, за да помоля за милост. Макар да знаех, че заслужавам смъртта, и месеци наред приветствах мисълта за нея, сега изпитах страх от перспективата да я усетя тъй близо до мен и толкова истинска. Не успях да отроня нито дума повече. Усетих, че мълчаливо преглъщам думите, докато осъзнавах, че ако остана жива, ще е по-зле, отколкото ако умра. Че да моля за милост, е жалко и унизително. И все пак някакъв инстинкт в подсъзнанието ми неуморно се мъчеше да ме принуди да проговоря. Внезапно ме облада странното чувство, че трябва да направя нещо, че трябва да се покая. Трябваше да остана жива, трябваше да…

Съдията, взел мълчанието ми за финал, занарежда монотонно, а аз установих, че чувам следните думи:

— Получавайки заповед от Ким Чен Ир, син на Ким Ир Сен, да унищожи чрез взривно устройство полет №858 на Корейските авиолинии и изпълнила устната заповед, като по този начин погубила сто и петнадесет невинни живота… За да изрази нашето неутолимо желание да възпрем подобно поведение, този съд избра най-тежкото наказание. Налага смъртно наказание.

От тълпата се понесе рев. Въпреки че това бе присъдата, която очаквах, внезапно ми се зави свят, а в стомаха почувствах тежест. Кръвта замръзна във вените ми и за момент замрях, преди очите ми отново да потънат в сълзи.

Сбогом, мамо и татко, сестро Хюн Ок и братче Хюн Су. Загубена съм за вас, най-накрая.

Докато ме извеждаха от залата, така треперех, че слава Богу не обръщах внимание на обидите и крясъците, отправени към мен. В затворническия автобус трескаво желаех с цялото си сърце да мога да зърна семейството си само веднъж преди да умра. Въпреки че през цялото време отлично знаех, че подобна надежда е напълно безсмислена. Мислех си за палавото братче и красивата сестричка и се молех те да се погрижат по-добре за себе си, за да не свършат като мен. Още веднъж ми хрумна колко безмилостно към тях ще бъде севернокорейското правителство. Независимо от факта, че семейството ми не знаеше нищо за моята мисия (наистина те и не подозираха, че съм станала преди всичко шпионин), то щеше да заплати ужасна цена за моите самопризнания, за измяната.

Страдах жестоко. Единственото нещо, което можех да правя, бе да започна да броя. Да, да броя дните, докато ме убият.