Юрий Королков
Кио ку мицу (1)

((строго секретно))

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Кио ку мицу (Совершенно секретно — при опасности сжечь), (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
SavaS (2017 г.)

Пастеурела пестис
Пролог

В един далечен забайкалски град се издигаше паметник на човек, чийто подвиг сега е забравен…

Спомням си, че когато бе разгромена Квантунската армия и завърши Втората световна война, този паметник още стоеше на площада до гарата. Но още тогава той бе започнал да се руши — облицовката му се къртеше на плоски парчета като фурнир и показваше зидарията му от необичайно големи лилаво-червени тухли, твърди като кремък за огниво. Такива тухли отдавна не се правят у нас и трябва да са били взети от някакъв разрушен търговски склад или от развалините на някоя църквица, прекратила съществуването си през гражданската война.

Циментовите букви на постамента, с които бе изписано обикновено руско име, също бяха изпопадали и паметникът бе станал безименен. Той беше може би от времето на гражданската война. Днес вероятно вече не съществува, не зная — много отдавна не съм ходил в този град… Беше издигнат в чест на един човек, който бе спасил милиони хора и бе предотвратил народно бедствие, надвиснало изневиделица над Русия, над младата, неукрепнала съветска република. Този човек беше по специалност лекар епидемиолог…

Някои причини не ми позволяват да назова засега лекаря с истинското му име. Струва ми се, че все още не е дошло време да се каже всичко докрай… Затова ще го наричам доктор Александър Никитич Микулин…

От близките на Александър Никитич никой вече не помни при какви обстоятелства той се беше завърнал в Далечния Изток. Неговите родители били изселени в Сибир като политически заточеници още в края на миналия век заради участие на баща му в селския бунт в Средна Русия. Семейство Микулини живеело в Аргун до Нерчинския завод. Преди войната от четиринадесета година студентът медик последна година Александър Микулин попаднал в армията, преди да успее да се дипломира. Считало се, че леко се е отървал — за участие в студентски безредици трябвало да бъде изпратен на каторга.

В семейния албум се е запазила негова снимка от онова време: млад прапоршчик, на около тридесет години, седи с превързана ръка, опряна на бутафорна балюстрада. Със здравата си ръка е прихванал ефеса на сабята, фуражката му — на коленете. Волево лице, замислени и същевременно дръзки, съсредоточени очи.

Казват, че след германската война бил партизанин в отряда на Сергей Лазо. Воювал срещу Колчак, барон Унгерн и японските интервенти. Известно време учителствувал, след това се отдал на специалността си като медик. И тъкмо тогава се случило онова, за което искам да разкажа.

Александър Никитич завеждал тогава противочумна епидемиологична станция край града, строго охранявана и скрита зад висока непроницаема ограда. Лекарите работели с активна чумна ваксина, съхранявана в стъклени колби, правели опити с гризачи, разпространители на заразата. Лабораторията се намирала в центъра на противочумната станция, изолирана с втора ограда и още по-строго охранявана.

Лекарите работели на две смени, редувайки се през седмица. След такова дежурство в центъра на противочумната станция те престоявали в карантина и чак тогава се връщали вкъщи. За лабораторията минавали през два кордона и поддържали връзка с външния свят само по телефона.

Била мразовита, сурова зима, наближавала Нова година. В доброволния затвор, както обикновено, постъпили шестима — трима лекари, лаборантка, огняр и чистачка. Вечерно време след работа те се събирали в „каюткомпанията“, така наричали тесничката си трапезария, пиели бавно сибирски чай, силен като кавказко вино, разговаряли, спорили, припомняли си преживелици и кроели планове за посрещането на Новата година. Но не на всички било писано да посрещнат празника. Една вечер санитарката чистачка, кротка и свенлива жена, се почувствувала неразположена. Отначало помислили, че се е простудила. Но все пак Александър Никитич наредил да я изолират и лично измерил температурата й. Отначало нищо не предизвиквало особена тревога, но на сутринта картината станала ужасяващо ясна: раздиращата, мъчителна кашлица, невероятната слабост, високата температура и главно кървавите храчки подсказали диагнозата — чума!

Поразен, Александър Никитич излязъл от стаята, спрял се до вратата на „каюткомпанията“ и глухо казал:

— Спокойно, другари, случаят е несъмнено пастеурела пестис… Незабавно да се вземат мерки за индивидуална карантина. За болната ще се грижа аз. С мен — никакви контакти!… Измервайте температурата си през два часа.

Лаборантката слушала, обхванала главата си с длани. Лицето й придобило бледен, изплашен вид.

— Александър Никитич, грижите около болната са мое задължение, на вас това…

— Без разговори! — сухо я прекъснал Микулин. — Изпълнявайте каквото съм ви наредил… Благодаря ви. Елена Викторовна — погледът му станал по-топъл. — Благодаря ви, но аз вече съм бил в контакт с болната, няма какво да рискувам…

Усмихнал се болезнено тъжно, прибрал се в кабинета си и започнал да звъни в горздравотдела[1]. Дълго въртял ръчката на ериксоновия стенен телефон, най-после чул отсреща познатия добродушен глас.

— Е, как е, другарю Микулин, всичко ли е наред? Готвиш ли се да посрещнеш Новата година?

— Не, не е на ред. Сполетя ни беда!…

— Каква беда?

— В станцията имаме случай на пастеурела пестис… Болна е санитарката.

— Какво каза?… Пастеурела пестис… Не думай?!…

— Да, да, за съжаление, така е… Съобщете в обкома, нужно е незабавно да се вземат мерки. В града трябва да се обяви карантина с профилактична цел. В противен случай пастеурела пестис може да се разпространи из цялата област.

Александър Никитич упорито продължавал да нарича чумата с латинския термин — можело някой да чуе техния разговор.

— Сигурен ли си в диагнозата?

— Да, сигурен съм… Ще чакаме — завършил разговора Микулин, — дай боже, да се отървем само с един случай…

Но не се отървали. Състоянието на болната все повече се влошавало. Александър Никитич размислял мъчително — откъде ли е могла да се промъкне заразата? Разпитвал санитарката, но тя отговаряла: не зная.

Починала вечерта на следния ден. Преди смъртта си повикала Александър Никитич. Той се навел над нея — санитарката говорела тихо, едва чуто:

— Да ви кажа, другарю Микулин… лошо ми е, много ми е лошо. Май няма да ме бъде… Пустата му зараза, не съм я доизгорила значи. Простете ми, за бога!

— Коя зараза? — Микулин стоял пред нея с престилка и плътна маска.

— Дето беше в шишенцето… Много съм виновна пред вас, Александър Никитич. Страх ме беше да си призная… Всичко стана на втория ден от дежурството. Почиствах, исках колкото може по-добре. Да, ама закачих шишенцето с ръкава си и го счупих… Забърсах и хвърлих парцала в печката… Но не исках да ви тревожа…

— А шишенцето? — ужасил се Микулин.

— И него хвърлих в печката. Събрах всичко, до последното парченце. Може заразата да се е полепила по престилката ми, не се сетих и нея да хвърля, помислих си, ще мине…

Микулин отново позвънил в горздравотдела. Сега с епидемиологичната станция поддържали пряка връзка. В телефонната централа било установено денонощно дежурство.

— Болната умря… Температурата на останалите е нормална… Моята ли?… И моята е нормална… Благодаря…

Настъпили тревожни дни. Не е шега работа — пастеурела пестис!… За да не предизвикат паника, даже в шифрованата телеграма до Москва написали страшната болест с латинското й наименование, за непосветените. А посветените знаели много добре какво означава то: в ранното средновековие Юстиниановата чума отнела живота на сто милиона души, епидемията продължила петдесет години. Няколко века по-късно чумата в Европа погребала една четвърт от цялото й население. И ето в Забайкалието, в научноизследователската противочумна станция, пастеурела пестис…

По гарите на цялото Забайкалие била обявена негласна карантина, престанали да продават железопътни билети. В града гарата била затворена, а пътническите влакове преминавали през нея, без да спират. С оглед на евентуална епидемия била поставена на разположение и войската, за да ликвидира и изолира чумните огнища. Всички очаквали с тревога какво ще стане по-нататък. Чакали и в противочумната станция, обкръжена сега от въоръжени отряди, които не допускали никого и самите те не се приближавали към нея на по-малко от пушечен изстрел.

Александър Никитич сам изнесъл тялото на умрялата санитарка, поставил го в отделна постройка и го покрил със саван. Тук ще трябва да я изгорят…

Инкубационният период вече изтичал. Температурата на всички оставала нормална, а самочувствието им добро. Александър Никитич почти престанал да се тревожи… Изтекъл още един ден и докторът епидемиолог почувствувал лека слабост и главоболие: измерил температурата си — повишена. Страшен симптом: той заболявал от пастеурела пестис…

Болестта се развивала стремително. Вече съвсем отслабнал, с раздирани от мъчителната кашлица гърди той вдигнал телефонната слушалка.

— Струва ми се, че всичко е наред — казал той, сдържайки се с усилие да не се разкашля. — Инкубационният период свърши. Заболях само аз. Главното сега е дезинфекцията… Моля да се погрижите за семейството ми. Може би ще трябва жена ми да се изпрати в санаториум. Тя има нужда. Нека колкото е възможно по-дълго време да не знае за мен… Сбогом!

Александър Никитич оставил телефонната слушалка, без да дочака отговор. Страхувал се да не се разкашля, да не прояви слабост.

Докторът извикал Елена Викторовна до вратата на своя кабинет. Под марлената превръзка гласът му едва се чувал.

— Утре, ако никой не вдигне температура, съобщете в града по телефона: избухването на епидемия е предотвратено. Направихме всичко, което беше по силите ни… Не забравяйте да дезинфекцирате и телефона. На жена ми не казвайте как е станало всичко. Сбогом!

Той направил предупредителен жест и като видял, че младата жена се спуска към него, затворил вратата. Докторът знаел, че няма да доживее до следващия ден. Наметнал си савана и излязъл в двора на епидемиологичната станция.

Останалите живи видели през замръзналото стъкло на прозореца как Александър Никитич бавно, надвивайки с мъка обхваналата го слабост, отивал да умира, но така, че никой да не забележи слабостта му — както някога там, изправен за разстрел… Тогава успял да избяга, но сега нямало накъде… Отивал към постройката, превърната в морга.

Легнал върху дървения нар и се покрил през глава със савана, за да не става нужда друг да се докосва до него… Така и умрял с мисълта за другите.

Ето това се е случило в далечния забайкалски град, където може би и днес стои безименният паметник на човека, предотвратил бедствието. Помислих си: щом един човек може да умре така, с каква ли самоотверженост е изживял живота си!

Бележки

[1] Градският здравен отдел. — Б.ред.