Астрид Линдгрен
Децата от улица „Тряскаджийска“ (10)

Как се веселим на Коледа!

Веднъж Юнас ме попита:

— Кое обичаш най-много: слънцето или луната, или звездите?

Аз казах, че всичките ги обичам еднакво много. Но може би обичам мъничко повече звездите, защото светят толкова хубаво, когато отиваме на коледната служба в черквата. И самата Коледа много обичам.

Миналата Коледа си пожелах да ми подарят ски. И затова много се страхувах, че няма да падне сняг. Лота също искаше да има сняг, защото си беше пожелала шейна.

Когато си легнахме една вечер малко преди Коледа, Лота каза:

— Помолих татко за шейна, сега ще помоля Дядо Господ да завали сняг, иначе не мога да се пързалям.

После каза ей това:

— Мили Дядо Боже, направи така, че веднага да завали сняг. Помисли за горките цветенца. На тях им трябва топла завивка, като лежат в земята и им е толкова студено.

След това надникна през ръба на леглото и ми рече:

— Нали бях много хитра, дето не казах, че искам снега за шейната си?

И, представете си, когато се събудихме на другия ден, беше почнало да вали сняг. Юнас, Лота и аз застанахме до прозореца само по пижами и гледахме как падат все повече снежинки на двора и в нашата градина, и в градината на леля Берг. Облякохме се колкото може по-бързо и изтичахме навън, взехме да хвърляме снежни топки и направихме един много, много хубав снежен човек, а татко му нахлупи шапката си, когато се прибра. Целия ден много се веселихме и мама беше доволна, че сме навън, защото госпожа Франсон беше дошла и помагаше на мама да приготви хубаво къщата за Коледа. Лота обича да си приказва с госпожа Франсон и й говори на „ти“, макар мама да й казва, че не бива. Госпожа Франсон обича да приказва с Лота, но мама й е казала да не отговаря, когато Лота й говори на „ти“.

В деня, когато направихме снежния човек и влязохме, за да закусим, Лота каза на госпожа Франсон:

— Ей, ти, пипни да видиш колко са ми мокри ръкавиците!

Тогава госпожа Франсон не отговори, пък Лота попита:

— Ти видя ли нашия снежен човек?

Ама госпожа Франсон пак не отговори. А пък Лота мълча дълго време и после каза:

— За какво, по фараона, ми се сърдиш, госпожо Франсон?

Тогава мама рече:

— Лота, ти знаеш, че не бива да казваш „по фараона“ и да говориш на „ти“ на госпожа Франсон.

— Значи изобщо не мога да говоря с нея — отвърна Лота.

Госпожа Франсон каза, че непременно искала Лота да говори с нея и помоли мама да позволи на Лота да й говори на „ти“. Пък мама се засмя и каза, че Лота може да й говори на „ти“.

— И да казвам „по фараона“ — рече Лота.

— Не. „По фараона“ не бива — отговори мама.

После мама излезе и тогава Лота каза:

— Знам какво ще правя. Когато искам да кажа „фараона“, ще казвам „Франсон“. Защото мама обича да казвам „Франсон“.

И след това добави:

— По Франсон, колко е весело на Коледа!

А това е вярно — че е весело, искам да кажа. Юнас и аз, и Лота помагахме на мама с коледните приготовления. Изгребахме снега на двора и сложихме едно коледно снопче жито за птичките. Мама каза, че сме добри деца.

— Не знам какво бих правила, ако ви нямах вас — рече тя.

Лота бършеше всеки ден много хубаво ножовете и каза:

— Не знам какво бих правила, ако се нямах себе си. Ама, по Франсон, колко много трябва да се работи!

Когато купувахме коледните подаръци, също беше много весело. От касичките си извадихме парите, които бяхме пестили през цялата година, и тримата тръгнахме из града да купуваме коледни подаръци. Забавно е да купуваш коледни подаръци, когато има сняг и площадът е пълен с елхи и хората влизат и излизат от магазините. Юнас и аз искахме да купим за Лота една плаваща кукличка за ваната и когато влизахме в магазина за играчки, й казахме да остане на улицата и да ни чака.

— Обаче не бива да надничаш — каза Юнас.

— Да, ще гледаш витрината на сладкарница „Карлман“ — рекох аз.

След като Юнас и аз купихме кукличката и излязохме на улицата, Лота беше изчезнала. Но изведнъж излезе от сладкарницата.

— Какво си правила там? — запита Юнас.

— Купих ти коледен подарък — отговори Лота.

— И какво купи? — попита Юнас.

— Един сладкиш със сметана — рече Лота.

— Ох, глупаче, той ще се развали до Бъдни вечер — викна Юнас.

— Да, сетих се за това — каза Лота. — И затова го изядох.

Представете си, точно тогава по улицата се зададе нашият татко. Той не знаеше, че сме тръгнали сами да купуваме коледни подаръци.

— Струва ми се, че съм виждал някъде тези деца, ама не си спомням къде — каза татко. — Но те изглеждат добрички и затова ще ги поканя на сладкарница.

Ей, как се зарадвахме! Татко ни позволи да пием какао и да ядем сладки колкото си искаме. И седяхме на зеленото канапе в „Карлман“, и наоколо имаше много хора, които говореха и бъбреха, и всички имаха пакети с коледни подаръци, които бяха купили, а вън на улицата валеше сняг и сладкишите бяха натъпкани с разбита сметана — ех, какъв весел ден беше! При нас дойде една лелка, дето се казва госпожа Фриберг, и почна да говори с татко. Юнас и аз седяхме и мълчахме, обаче Лота говореше повече от госпожа Фриберг. По едно време татко каза:

— Лота, не бива да говориш, когато разговарят големите хора. Трябва да изчакаш, докато те свършат.

— Хо-хо — викна Лота, — това съм го опитвала, ама не става. Защото те никога не свършват.

Пък госпожа Фриберг се засмя и каза, че трябва да се прибере, за да пече коледните меденки. Ние също пекохме меденки, обаче на другия ден. Изпекохме толкова много, та Юнас и Лота, и аз имахме по една пълна кутия. Съвсем сами ги пекохме. Занесохме всичките кутии в детската стая и решихме да си запазим меденките за Бъдни вечер. Обаче Лота изяде своите още същия ден и не яде никакво пюре на вечеря.

— До Бъдни вечер може да се развалят — каза Лота.

А после идваше всеки ден и просеше меденки от Юнас и от мен, като викаше:

— Аз съм беден човек, дайте ми нещичко в ръката!

Обаче най-сетне дойде Бъдни вечер, а това е най-хубавият ден от цялата година. Ето какво правихме на Бъдни вечер.

Щом се събудихме, изтичахме долу в кухнята и там беше мама и приготвяше кафето. След това седнахме всички пред камината в хола и пихме кафе, въпреки че на нас обикновено не ни дават кафе. И към него имаше кифлички с шафран, меденки и маслени бисквити. А елхата стоеше там и ухаеше страшно хубаво. Веднага след като си изпихме кафето, татко, Юнас, аз и Лота я окичихме. Мама беше в кухнята и приготвяше херинговата салата.

— Всичко е толкова красиво в нашата къща — каза Юнас, — та си мисля, че тя е най-красивата в целия град.

— И мирише най-хубаво — рече Лота.

Мама беше посадила сума бели зюмбюли, които ухаеха чудесно, и навсякъде имаше свещи и всичко изглеждаше съвсем различно от обикновено, и миришеше съвсем другояче. Много обичам на Коледа да мирише другояче.

Целия ден ядохме много и ядохме в кухнята, и си топяхме от тенджерата на печката. А следобед отидохме с мама при леля Берг и й занесохме коледни подаръци, а тя ни почерпи с карамелени бонбони и печени бадеми. Пък Лота получи една сладка червена шапчица, която леля Берг й беше изплела.

— Сега мога да стана Дядо Коледа — каза Лота.

Обаче не стана. Защото вечерта дойде истинският Дядо Коледа. Той затропа по площадката, почука на вратата и влезе с торба на гърба, която беше пълна догоре с коледни подаръци.

— Няма нужда да питам дали тук има добри деца — рече Дядо Коледа, — защото го виждам по табелката на вратата.

А после каза на Лота:

— Внимавай да не ти паднат очите от главата.

Защото Лота го зяпаше ококорено и очите й бяха станали много големи и кръгли.

След това Дядо Коледа излезе и се върна с един голям пакет, в който бяха моите ски, и с още един голям пакет, в който беше шейната на Лота. А Лота просто стоеше и мълчеше и не мръдна, докато Дядо Коледа не си отиде.

— Защо си толкова мълчалива, Лота? — попита мама.

— Хваща ме гъдел в стомаха, като видя Дядо Коледа — каза Лота. — По Франсон, какъв гъдел ме хваща!

На Бъдни вечер няма нужда да си лягаме, докато не поискаме сами. Ядохме орехи и портокали пред камината и танцувахме около елхата и всичко беше толкова прекрасно! А на другия ден, на Коледа, отидохме на ранната коледна служба в черквата. Върху коледния сноп в двора се беше натрупал много сняг, но ние го изтърсихме, за да могат да си кълват врабчетата, и после отидохме на службата. Тогава звездите светеха, затова обичам най-много звездите, ама слънцето и луната също си ги бива. Когато звездите светят на улица „Тряскаджийска“, тя става някак особена. В почти всички къщи горяха свещи и това изглеждаше красиво, ама и особено. Далеч-далеч, точно над покрива на общината, беше кацнала една звезда и тя беше най-голямата звезда, която съм виждала.

— Това сигурно е коледната звезда — каза Лота.