Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Vörös Postakocsi, (Пълни авторски права)
Превод от унгарски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Осма глава
Мечти и карти

В следобедните часове на един от тези пролетни дни господин Резеда четеше романи и стихове на дамите от улица „Патантюш“

Редакторът Резеда от край време действуваше така: в ухажването на жените прибягваше към помощта на поетите. Всички свои възлюбени (цирковата ездачка от трупата „Хенри“, момичето от старата провинциална сладкарница, по чиито прозорци се вееха розови перденца, а върху етикетите на ликьорените шишета по лавиците се виждаха кошници цветя, дори и сърдечно болната вдовица на търговеца, в големите очи на която понякога така странно блестеше копнежът по небитието) той дължеше предимно на стиховете на Байрон и Пушкин. Като някой бидермайеров младеж Резеда винаги носеше в джоба си фино подвързана стихосбирка и щом останеше на четири очи с дамите, започваше пламенно и изразително, нежно и унесено да нашепва в ушите им подходящи за случая куплети. Понякога жените му разрешаваха да им целуне ръката, друг път леко погалваха челото му и го наричаха „драги Резеда“, изсушаваха цветята му между страниците на някоя стихосбирка, после се сбогуваха с редактора, който поемаше с наведена глава и мислеше за самоубилия се Хенрик Клайст. Така господин Резеда живееше във всяка своя любов, без да може да се добере до спалнята дори на попрецъфтялата вдовица на търговеца — закръглена матрона с гъсти руси коси, дълги мигли и сключени вежди. Спомняше си само за бледолилавата панделка, която заместваше жартиера на прекрасния й крак, а дадената му за спомен кърпичка държеше под възглавницата си. Проучим ли частния живот на господин Резеда, ще стигнем до заключението, че жените са скъсвали с унесения мечтателен младеж в последното действие. Той никога не бе успял да докосне с устни жените по онова място на тила, където една целувка би могла да подлуди и монахиня с живот на светица… Пръстите му стигаха най-много до ръцете им и той се чувствуваше много неловко, ако трябваше да върви подир тях, когато в дъждовно време те вдигаха поли и откриваха глезените си. В един летен следобед вдовицата — нека още веднъж, за последен път, споменем тази възпълничка жена — го посрещна в цветната градина, облечена само в тъничък пеньоар, през който слънчевите лъчи очертаваха със сенки скритите под дрехата форми. Господин Резеда с разтуптяно сърце разпитваше за имената на цветята, без да смее да отвори очите си напълно. Женичката нарочно мина два-три пъти по огрените от слънцето места, остави вятърът да надува пеньоара и често вдигаше двете си ръце с къси ръкави към кока си, така че дрехата й се вдигаше, кажи-речи, до кръста… „А синьото, госпожо, което е като Рихепинов стих, как се нарича?“

Така че не е за учудване, дето господин Резеда (който нощем в леглото си бе по-решителен и от Синята брада и разсъбличаше подред голи всички свои познати жени, като ту впиваше зъби в шията им, ту ги обсипваше с целувки) прекарваше пролетните си следобеди в малкото жилище на улица „Патантюш“ — където благоуханието на двете млади жени се смесваше с мириса на цветята от саксиите, бродираната възглавничка на дивана излъчваше дъх на женски коси, изпод покривалото на леглото излизаха незрими женски сънища, от червените домашни чехли, от гънките на кърпите за лице, от гребените за коса, от меките мъхести шалове се носеше ароматът на двете родени за любов млади жени — и четеше стиховете на куция лорд. Един цял предпразничен майски следобед той посвети на Лермонтовия „Герой на нашето време“.

— Утре ще ви донеса Бокачио — всяка вечер заплашваше с меланхолична усмивка господин Резеда. — Може би флорентинските братя и лекомислени млади жени ще окажат някакво въздействие върху моите дами.

— Донесете го, драги — мечтателно отвръщаше Силвия.

Но на господин Резеда не му достигна куражът да донесе най-хубавата книга на света. Може би се боеше за морала на актрисите.

Друг път в тясното преддверие застана тъй близо до Силвия, че усети под леката рокля нежните форми на топлата плът на момичето. Силвия гледаше спокойно с ясните си полуеврейски, полуцигански кестеняви очи сантименталния млад човек.

— Простете — промълви господин Резеда. — Без да искам…

Но още същата нощ (в своето усамотение) той свали дори и чорапите на Силвия.

Пак бе следобед и цветята в саксиите по прозорците протягаха листа към слънцето, а белите, кичести цветове на люляка потръпваха нежно, както отправената към небето девича молитва трепетно се възнася към тамяновия свод на катедралата. Слънцето хвърляше върху гъстата черна коса на Силвия, завита на масури като косата на някоя испанска сеньора, огнени стрели и я караше да блести. Златисти космици покриваха високата й шия, а върху нежния синкав мъх над горната й устна, като че ли се бяха настанили печални мисли, докато тя едва чуто си подсвиркваше тъжна унгарска песен. Господин Резеда четеше „Записките на ловеца“ от Тургенев, от които особено наблегна на тъжния разказ на шчигринският Хамлет. При всяко обръщане на страниците Силвия вдигаше очи към Клара, сякаш самата тя бе преследваният от съдбата Василий Василиевич, който се радва, че е достигнал последната степен на нещастието.

Силвия престана да подсвирква.

— Докога ще трае това? — обади се тя, без да погледне господин Резеда или Клара.

Клара (която пак изкърпваше бельо) сви рамене, а господин Резеда довърши изречението, после затвори книгата.

— Попитахте ли нещо, Силвия? — завита той, любезно наведен напред.

Силвия въздъхна:

— О, не, нищо не съм питала. За какво ли и да питам, когато никой не може да ми отговори… Искам да зная защо съм тук, на улица „Патантюш“, и какво ми пречи да сключа договор в провинцията. Когато дойдохме в Пеща, ние си мислехме, че ще започнем някакъв чудесен, забавен, светски живот. Тайно се надявах, че ще се случи нещо изключително, когато аз, не обикновено, а хубаво, талантливо, умно и добро същество, се установя в Пеща. Но ето, нищо не се случва. А дните отминават един след друг. Сутрин слънцето грее в леглото ми, а аз продължавам да лежа… Боя се да стана, защото зная: започва нов скучен, дълъг ден. Докато лежа, все ми се струва, че като стана, непременно ще се случи нещо неочаквано, нещо изключително… Ще дойде някой… или ще получа писмо, което ще ми достави радост. Ще почувствувам нещо неизпитано досега… ще чуя име, на което ще се зарадвам. Че някой следобед господин Резеда ще донесе стихосбирка, в която най-сетне ще намеря стихотворението, за което мечтая цял живот, без да помня нито ред от него… Много отдавна, тогава бях петнадесетгодишна, едно момче, наричаше се Медве, ми го каза на площад „Калвария“. Повече не видях Медве и сега, колкото и да насилвам паметта си, не мога да си спомня стихотворението. Понякога ми се струва, че съм омагьосана и ще се освободя от магията само ако си спомня това отдавна чуто стихотворение и го кажа в сърцето си така, както тогава на площад „Калвария“…

— Какво стихотворение може да е то? — сериозно попита господин Резеда.

Силвия тъжно поклати глава:

— Не зная. Дори насън не си спомням, макар че понякога нощем като в полудрямка ми идват наум такива незначителни неща от моето детство, за които никога не бих допуснала, че могат да се запомнят. В душата ми очертанията им се появяват съвсем неочаквано, като някаква картина или мелодия. Из онези дни например си спомних карираното палто на латернаджията, който идваше да свири в нашия двор, когато бях дете. Точно тогава се преселихме в Пеща. Майка си вече почти не си спомням, помня само баща си, който внимателно разрязваше късата си пура през средата, за да му остане още една. Но стихотворението, което тогава ми каза Медве, никога няма да си спомня.

— Кой е този Медве? — продължаваше да се интересува любезният господин Резеда.

— И това не зная — отчаяно отвърна Силвия. — Спомням си една малка сладкарница, там пихме кафе със сметана, в сладкарницата имаше клетка с черен кос, на закачалката висеше френският вестник „Фру-Фру“ и… бяхме с Медве… Ето само какво си спомням с положителност. Дори и очите му са избледнели в паметта ми. Сякаш се е отдалечил от мене толкова, колкото щастието от моя живот. Струва ми се, че ако си спомня стихотворението и ако намеря Медве, отново ще бъда щастлива както на петнадесетгодишната си възраст.

— Бедната — съчувствено каза господин Резеда, — и аз ще търся Медве…

Нежното носле на Силвия се зачерви.

— Господин Резеда, вие сте толкова добро момче, но това е вече направо скандално.

Госпожица Хорват тихо се засмя.

— Аз мисля, че Медве изобщо не съществува. Просто си го сънувала някой път. Когато бях по-млада, аз толкова често сънувах един поручик, той всяка нощ ме посещаваше в синя парадна униформа и лачени ботуши. Резеда, вие никога ли не сънувате момичета?

Деликатният младеж махна с бялата си ръка.

— Сънувам — отговори той с горчива ирония. — Всяка нощ имам по две жени. Вас двете.

Силвия отчаяно подпря брадичка на дланите си.

— Всяка жена е била щастлива някога. Една, защото е станала нещастна, друга е скътала в сърцето си някакъв образ и очаква неговата поява, трета пък се надява да дойде мъжът, който ще се ожени за нея… Аз на нищо не се надявам, в нищо не вярвам. Неотдавна зърнах на двора един амбулантен търговец на платове. Мина ми през ум, че щях да бъда по-щастлива, ако се омъжа за такъв продавач. Имаше хубав бял панталон.

Господин Резеда се засмя тихо, а госпожица Хорват — високо.

— А ти не се смей, Клара — продължи с упрек Силвия, — защото на света не е имало по-безумна жена от тебе. Да бъдеш влюбена в един мираж, в Едуард Алвинци! Наистина сега остава всяка вечер да се молиш за него.

Челото на госпожица Хорват почервеня.

— Ти не знаеш за кого се моля.

— Изобщо не се молиш.

Госпожица Хорват прекъсна кърпенето.

— Напротив. Нощем в леглото сключвам ръце за молитва над сърцето си и притварям очи, за да не ме безпокои светлината на уличния фенер. И винаги повтарям в сърцето си: господи Исусе Христе и ти, Богородице! Направете така, че в живота си винаги да бъда така щастлива, както сега. Никога да не бъда по-влюбена. Да нямам друга любов освен него, човека, когото почти не виждам. Нека никога да не му принадлежа, никога да не държи ръката ми! Нека не ме среща, да не мисли за мен… Само аз винаги да го обичам и да не бъда разочарована от него, както монахините никога не оздравяват от съкровената си любов към свети Георги. Не е ли по-добре и по-хубаво така, отколкото всеки ден да се бием с някой пиян съпруг или любовник.

Силвия упорито поклати глава.

— Госпожа Петери, съпругата на суфльора, бе най-щастливата жена, която някога съм срещала, макар че мъжът й всеки ден беше пиян, а през следобедите ходеше в публичния дом да пуши лула и преписва пиеси. Винаги се биеха, мизерствуваха, гладуваха!… И въпреки това жената бе щастлива, защото, когато Петери заспиваше, тя можеше да седи до леглото му и да се вслушва в неговото дишане. Следователно все едно е дали любимият на една жена е граф или продавач на платове!

— Понеже суфльорът беше убедил тази добра и наивна женица, че той не ходи при нощните пеперуди, а просто организмът му се нуждаел от необикновената атмосфера на публичния дом като от опий. Можел да преписва добре ролите само там, където нощем танцуват пияни хора и блъскат пианото до изнемога. Понякога той водеше със себе си и техния десетгодишен син, който четеше книжките си с приказки, седнал върху килима. За пребиване беше този Петери! — строго заяви Клара. — Никой от трупата не говореше с него. Дали още прекарва следобедите си на улица „Ерусалим“?

— Навярно — шеговито отговори господин Резеда, на когото разказаното хареса. — У дома веднага го заболява главата, очите, гърбът, както обикновено говорят такива негодяи. Пъшка, оплаква се, докато жена му сама рече: „Хайде, иди, мили… но гледай да си дойдеш по-рано.“

— Силвия тъжно добави:

— Излиза, че няма никаква разлика между Алвинци и суфльора Петери. Възлюбеният на Клара също ходи по чужди жени.

Отначало госпожица Хорват се засмя, после стана сериозна.

— Мило дете — каза тя с развълнуван глас, — да оставим настрана моето сърце! Аз наистина съм много щастлива, че най-после любя някого. Приличам на онези жени, които цял живот плетат чорапи и в техните бримки вплитат всяка своя мисъл, блян, копнеж. Те никога не престават да плетат и не отиват при съседите, където любимият мъж пуши лула или пие вино.

Краткият спор замря неусетно, както кръглите вълнички по огледалната повърхност на езеро. Господин Резеда вдигна книгата, за да прочете нещо от чудесния Чертафонов и неговия добър приятел, когато пред къщата спря някаква кола и из коридора проехтя войнственият глас на госпожа Урбанович.

Вдовицата хърватка бе по-цветуща от когато и да било, полите на сивото й манто от естествена коприна се развяваха подир нея. На шапката й бяха забодени три пера от златен фазан.

— Деца, дойдох в Пеща само за един ден за един час. У дома, у нас край Сава, строя дъскорезница, трябва от сутрин до вечер да съм там, иначе ще ме ограбят. Един път вече откраднаха гвоздеите… Но сега се налага да посетя госпожа Торич.

Актрисите угоднически милваха мантото на богатата жена.

— Колко сте прекрасна, лельо!

— Я не се занасяйте. Шапката ми е от миналата година, роклята също. Селянка като мен не е длъжна да следи последната мода. Аз се различавам от пещенските чиновнически жени само по това, че винаги купувам най-доброто, най-скъпото. Купувам по дванадесет чифта ръкавици наведнъж, та поне един да се запазят с години в добро състояние. Хайде да тръгва ме при госпожа Торич, защото искам да се върна с вечерния влак.

— Коя е тази госпожа Торич?

— Не разпитвайте много. За нея ми разказа съседът, моят „Миклош Зрини“, с когото вечер разговарям по телефона през Драва. Тази пролет му бе тръгнало зле. Работата му замря, банките отказаха да му дадат кредит, адвокатите взеха да споменават за търг и моят съсед с отчаяние гледаше в утрешния ден, а той, може да се каже, беше изряден като швейцарски часовник. Понякога търговците в нашия край фалират без особени причини. Работата им запира като парче скала сред Сава. Трябва да придойде голяма вода, за да мръдне камъкът в реката. И селяните златотърсачи често с месеци промиват речния пясък на Сава, без в ситата им да останат дори и прашинки злато. Друг път реката полудява и смъква от планините шепи злато. Затова нашите търговци знаят: и с краката нагоре да застанат, пак не могат направи нищо. Трябва да изчакат да отмине треската… И спокойно да посрещнат разорението си, защото съдбата е отредила тъй. Кой знае как, но в своята беда моят съсед се отнесъл към госпожа Торич, гледачка от Буда. Като християнин католик той не можеше да пише на равина и да иска от него съвет, затова бе принуден да се задоволи с гледачката. И така, размени съседът няколко писма с нея, тайничко замина за Пеща и я посети. Какво се е случило, не знам. Но клюмналата от мъка глава на съседа изведнъж взе да се изправя, банката в Есек му даде пари и той прави-струва, но до май западналото му предприятие се оправи. Оттогава нищо му няма. Дори и черният му дроб не се обажда, макар че по-рано го болеше.

Госпожа Урбанович разказваше така увлечено, че не забеляза кога госпожиците се бяха облекли и чакаха, готови за път.

— Дойдох с голяма, четириместна кола, всички ще се съберем в нея — каза вдовицата и натисна шапката върху главата на господин Резеда.

Гледачката живееше в покрайнините на Буда, дотам колата не можа да стигне. Стръмна уличка нагоре към хълма, тайнствено заключена врата на къща, която, изглежда, е била нова по времето на турското нашествие. Коридор, приличащ на лабиринт, а в дъното му стая със спуснати пердета: тук се бе настанила госпожа Торич. Тя бе жена със спокоен поглед и сресани назад коси. Лицето й бе гладко и румено, на времето навярно е било хубаво. Преди да заговори, облиза устни с език.

— Вие, госпожо, искате да се посъветвате с мен, по делова работа, нали? — запита тя и за миг вдигна черните си, будни очи. — Заповядайте, седнете тук, до мен, другите не бива да слушат какво ще ви кажа.

Цялата обърната в слух, госпожа Урбанович се настани малко развълнувано. Жената я погледна спокойно и сериозно в лицето.

— Е, какво има? — попита тя с приглушен глас, като че ли от много отдавна познаваше госпожа Урбанович. — Влюбена ли сте?

— Има и такова нещо — смутено отвърна вдовицата. — Но повече ме интересуват търговските ми дела. Не, зная какво ще стане, как ще се развият нещата. Вложих много пари в една работа и сега не мога да спя нощем.

Гледачката поклати равнодушно глава.

— Влюбена сте. Често ви се случва да се влюбвате. Но не се срамувайте от това, тук идват и белокоси графини със същите тревоги. Неотдавна дойде една баба. Влюбила се в съученика на внука си. Заради любовта не бива да се тъгува. Всички сме хора. А любовта не пита човека на колко години е. Спохожда го и в църквата, изненадва го по време на молитва, насън и когато върши неща, които никого не интересуват… Не се срамувайте. При мен идват високопоставени дами от Пеща. Мнозина са намерили щастието си в тази къща.

Гледачката говореше спокойно, без патос и без да спира, а в същото време внимателно разучаваше актрисите и господин Резеда.

— Кажете ми, какво ще стане? — попита госпожа Урбанович.

— Моля ви, не ме питайте такива неща, не съм врачка. Всички врачки лъжат и живеят от вярата на хората в глупостите им. Мога да ви кажа само онова, което ме е научил насъбраният през дългия ми живот опит. И само толкова! Нека ваша милост винаги слуша сърцето си и ще има щастие във всички свои сделки. Заможна жена сте, не се лишавайте от нищо, което е необходимо на сърцето и тялото както всекидневният хляб. Вие сте усърдна, работлива и добра; здрава и със силна кръв. Повтарям ви, не се лишавайте от онова, от което изпитвате нужда, и щастието ще ви придружи във всяко ваше начинание. Нямам какво повече да ви кажа. Е, госпожици! Русата госпожица, я елате по-близо!

Госпожа Урбанович искаше да я запита още нещо, но госпожа Торич отмести поглед от нея и тя трябваше да стане и отстъпи мястото си на Клара, която се отпусна на стола с известна боязън. Госпожа Торич хвърли бърз поглед към девойката.

— Вие сте дошли при мен, за да ви кажа дали ще принадлежите на тоя, когото обичате?

— Не — отвърна Клара. — Аз знам, че никога няма да бъда негова.

— Само не ми възразявайте, любезна. Не можете ме измами. Тук идват целомъдрени светици, които дори на улицата не смеят да излязат сами, а в сърцата им живее дяволът. Не се бойте, и вие не сте по-различна от останалите. Бихте се отдали на онзи мъж, без да се замисляте какво ще стане утре, вдругиден… И недейте мисли. Вие никога няма да принадлежите на човека, когото обичате. По-добре избийте тази мисъл от главата си. Младо, хубаво момиче, не е много далеч от вас човекът, който ви обича истински и всичките му мисли са все за вас. Обичайте него и ще бъдете много щастлива в любовта си. Черноока хубава госпожице! На вас ще хвърля карти.

От чекмеджето на масата тя извади колода карти, тъй изтъркани и неясни, сякаш още Ленорманд е предсказвала бъдещето с тях. Накара Силвия да сече, погледна замислено подредените карти, събра ги, отново ги разбърка, пак и ги подаде да сече и накрая взе да подрежда избелелите фигури, отляво надясно. Силвия гледаше усмихната интересните картинки: пясъчен часовник, танцьорки, скелет, старци — истински гадателски карти.

— Ето, вижте тук — взе да шепне госпожа Торич, — всичко ще стане съвсем скоро. Странно, може би още днес, преди слънцето да залезе, ще срещнете този, в ръцете на когото е бъдещето и щастието ви. Госпожице, аз мога да ви кажа само това, което показват картите. Съвсем близко е времето, когато вие ще бъдете много щастлива, някой постоянно мисли за вас, той вече е на път… Тръгнал е, идва, скоро ще бъде тук.

Тя бързо събра картите, като че ли тайнствените фигури и така бяха издали твърде много, извади една дълга връвчица и взе бавно и мълчаливо да превързва колодата. Заключи ги в чекмеджето и въпросително погледна гостите си, учудена, че те, все още са в стаята.

Излязоха тихо, като преди това госпожа Урбанович постави една банкнота върху масата. Гледачката не посегна към парите, не поблагодари, само кимна с глава и остана неподвижна на мястото си.

Компанията слезе мълчаливо по тясната уличка на Буда, чиито къщи бяха стари-стари, като приказките. Всички се бяха замислили над думите на гледачката. Само господин Резеда се усмихваше тихо на себе си.

Влязоха в една малка сладкарничка, разположена на тесния площад, където имаше място само за стария кладенец. Закусиха кафе със сметана и козунак. Силвия озадачена се оглеждаше.

— Струва ми се, че някога вече съм била тук — рече тя, — само че не мога да си спомня кога. Тогава тези тапицирани в жълта коприна столове не бяха толкова износени, а и кафето бе по-хубаво.

— По-рано този сладкар е бил прочут в Буда. В сладкарничката му са си правили срещи влюбените пещенци — обясни господин Резеда. — Тук е царяла любовта, в старите огледала са се оглеждали щастливи лица. Как ли са се сбръчкали, преситени от живота, свежите тогава лица, как ли са помръкнали лъчезарните погледи! Сега малката сладкарница е овехтяла като стар споменик, всички страници на който отдавна са изписани. А някога, с настъпването на вечерта, влюбените са ставали от жълтите столове и са се прибирали в Пеща, след като са били казани хиляди малки, но прекрасни неща. След тях е загасвала и лампата в сладкарницата! Такъв е животът!

— Не виждам клетката с черния кос! — мислеше гласно Силвия. — И вестник „Фру-Фру“ висеше тук някъде, с натруфените си парижки дами и кавалери във фракове!

В ъгъла четеше вестник скромен, облечен в черни дрехи младеж. Сега той свали вестника, който откри една къдрокоса глава и бръснато лице. Носеше очила. Бавно обърна към компанията високото си, бледо чело.

В същия миг Силвия безмълвно впери удивения си и премрежен от сълзи поглед в бледия младеж. После тихичко, тайнствено се засмя и щастливо махна на съседа им.

— Медве! — викна тя. — Какво правиш тук, Медве!

Младежът се изчерви и стана от мястото си.

— Отдавна те наблюдавам, но не смея да те заговоря! — отвърна с нежен, боязлив глас Медве. — Станала си много красива, откакто те видях за последен път.

— Ти също си се променил! И промяната е в твоя полза.

При представянето стана ясно, че са имали щастието да се запознаят с диригента Медве.

Диригентът бе сериозен и мълчалив млад човек. Затова пък Силвия непрекъснато и весело бъбреше:

— Днес следобед — говорихме за тебе. Спомняш ли си, веднъж ходихме на сладкарница… Как живееш? Какво правиш? Къде си бил, откакто не съм те виждала?

Медве едва смогваше да отговаря на всичките й въпроси, беше твърде тих младеж. Само очите му гледаха учудено и от време на време той смутено приглаждаше с ръка косите си.

— Медве, мили Медве! — повтаряше Силвия.

Когато вечерта вървяха към дома си, господин Резеда насмешливо попита Силвия:

— Е, госпожице, спомнихте ли си стихотворението, онова, някогашното стихотворение?

Актрисата се засмя тихо и щастливо:

— Да. Но няма да го кажа на никого.