Гюла Круди
Червеният дилижанс (12)

Дванадесета глава
Есен в миналото

В Буда беше есен. В една от старинните къщи на Табан, където някога сигурно са живели кралските любовници, има полуразрушен подземен път, който навярно е служил само за нощните посещения на краля при фаворитката му. Тук-таме по вратите се вижда гербът — Корвин, фигурата на гарвана личи дори и върху останките от порутения балкон. Сега старите камъни надничат от стените, сякаш проявяват любопитство към живота, който тече около тях, по подземния коридор самотно се разхожда невестулка, от ветропоказателя е останала само опашката на петела, тя се върти някак странно, комично, като че ли се мъчи да замести невярното петле.

В тази къща господин Резеда бе наел жилище от две стаи: в едната настани госпожица Хорват с кутиите й за шапки, а в другата — своите книги, двата фрака и балната си риза с дантелен пластрон, каквато обичаше да носи романтичният мъж. (Госпожица Хорват прекрасно умееше да глади дантелени ризи!) На тясното легло спеше господин Резеда. Клара бе подредила постелята си върху земята. Под издълбаното в стената разпятие гореше старо кандило, на чиято мъждукаща светлина те разговаряха нощем.

Често посрещаха гост: Бела Бонифац, който след продължителни странствувания пешком, с влак, със сал по Днепър се завърна от Сибир заедно с дъщерите на Дидери-Дир. От другата страна на земното кълбо те донесоха туберкулоза и култа към Буда. Цяла седмица пътуваха с един товарен влак, пълен с овце, изтощени коне и будистки свещеници. По време на пътешествието, някъде към китайската граница, Бела Бонифац и момичетата забавляваха с танци скучаещите офицери в казашките гарнизони. В товарния влак Бела Бонифац се покая, научи една китайска молитва и щом пристигна в Будапеща, веднага се зае да търси нови последователи на Буда в държавата, където и истинският, престар господ вече няма достатъчно почитатели. Източното божество бе надарило с чудно красноречие своя окаян почитател, който сега бе по-дрипав от когато и да било. Само че сега той знаеше защо е дрипав.

И така, есента бе настъпила и камбаните на табанските кули отмерваха часовете с меланхолични удари. Пред къщата растеше стар явор, посаден навярно, още по времето на крал Жигмонд. През прозореца си господин Резеда виждаше само това дърво. Той наблюдаваше как ден след ден листата му се зачервяват и с детска печал изпращаше всеки паднал лист. В жилището имаше едно голямо кресло. Може би много отдавна в него са седели стари крале и са слушали разказите на младите си любовници — жените умеят да разправят такива чудни приказки! Или там са се разполагали стари херцогини, усмихвали са се на духовитостта и сплетните на младите рицари, а майката на кралицата неодобрително е поклащала глава, когато е ставало дума за ширещата се в съседния кралски двор разпуснатост. Сега в същото кресло седеше господин Резеда, защото раната му заздравяваше трудно, не биваше много да се движи и госпожица Хорват поглеждаше с укор удобно разположилия се в ъгъла на стаята Бела Бонифац при всяко негово всмукване от цигарата. Той седеше в една люлка, забравена тук от предишните наематели. Или може би детето им бе починало и те не са искали да вземат тъжния спомен. Дребничкият Бела Бонифац седмици наред размахваше късите си крака от люлката, без да каже повече от десетина думи на ден. Привечер се надигаше и поемаше нанякъде… Спеше из запустелите градини като божите птички, но никога не приемаше поканата им да остане и през нощта…

Един ден той запита от люлката:

— Вие никога ли не се целувате? Ще отида да се поразходя, нацелувайте се.

Клара тъжно сведе глава и погали лицето на господин Резеда:

— Когато моят добър приятел оздравее и бъде отново бодър и силен, устните ми няма да се отделят от неговите. А сега аз съм само робиня на моя крал.

Бела Бонифац не обичаше споровете. Продължи да люлее крака и да пуши рязания си тютюн, който, за икономия смесваше със сухи акациеви листа. Госпожица Хорват ходеше из стаята с тихите стъпки на превърналата се в светица средновековна монахиня, готвеше, чистеше и разговаряше по коридора със съседката, защото знаеше, че това доставя удоволствие на господин Резеда. „Забавлява се, миличката…“ И четеше романа-подлистник в илюстрования вестник, продължението, на който нетърпеливо очакваше всеки ден.

— Господи, какво ли е станало с граф Шорокшари? — питаше понякога тя, защото въпросите й също радваха господин Резеда. „Милата, нека не бъде постоянно потисната от тъга…“ Ходеше с домашна роба и обувки с нисък ток, на шията си носеше малък кръст, на всички кухненски съдове бе дала имена и по цял следобед си играеше с Мици, шестгодишната дъщеря на съседката… Отпуснал клепачи, господин Резеда се усмихваше тихичко. „Не се отегчава, милата…“ Прехвърляха из ръцете си една френска граматика, господин Бонифац се обаждаше от време на време, за да коригира произношението. Един ден Клара донесе от табанския пазар малка, пъргава птичка. Тя живееше в приказна островърха къщичка-клетка и когато есенните лъчи на слънцето проникнеха между клоните на явора, от чудната къщурка се лееха трелите на синигерчето. Клара поставяше пръст на устните си и с неземно щастие гледаше птичката… Господин Резеда притваряше очи. „Господи, има на света нещо, което радва моята мила!“

Така живееха те в Буда, в една стара къща в Табан, където някога крал Жигмонд е криел любовниците си. Листата на явора ставаха все по-червени и по-червени, а ударите, които отмерваха часовете, отекваха все по-силно в тази потънала в есенната тишина част на града. Бела Бонифац се измъкна от люлката.

— Все пак ще основа нова религия! — рече той и на следващия ден не се яви по обичайното време…

Една сутрин те видяха, че жълтите листа на явора на крал Жигмонд са почервенели напълно. В този ден госпожица Хорват купи от табанския пазар две малки котета: едното мъжко, на черти, а другото — женско, на жълти петна. Тя постави мъжкото в скута на господин Резеда.

— За ваша милост е! — рече Клара с тъжната усмивка на добрите майки, с която те се навеждат над оздравяващите си деца. На вратлето на шареното завърза панделка.

— Госпожице! — усмихна се той насълзен.

Господин Резеда притвори очи и започна да гали котето, а в същото време си мислеше, че трябва скоро да извика свещеник. Колко трудна ще бъде раздялата с любимата! Листата едно след друго се откъсваха от старото кралско дърво и танцуваха из въздуха, а над покривите на къщите се откриваше приказната дълбочина на небето. Комините димяха мрачно като в Андерсенова приказка, а ръждивите драконови глави в края на водосточните тръби мигаха коварно под есенните слънчеви лъчи и се питаха кога най-после дъждовните облаци ще покрият небето със своя плащ, за да могат и те да изпълнят задълженията си. Всички бели кучета от тази част на града забързано тичаха по улиците, сякаш имаха някаква неотложна работа. Само гарваните от време на време тревожно кацаха върху стрехите на къщите и окумени, гледаха от високите си наблюдателници. Беше късна есен, макар че слънцето продължаваше да се разхожда по криволичещите табански улички с вярната любов на румените старци орденоносци, които редовно посещават някогашните си любими, за да разговарят с тях за хубавите минали дни.

Един следобед пред къщата на някогашните кралски метреси спря удобната каляска на мадам Луиза. Мадам бе облечена в сив костюм, а на главата си носеше шапка с малки пера. От капрата скочи Бела Бонифац и влезе при приятеля си натъжен и умислен.

— Жалко е, но аз не мога да седя до Мадам — оплака се той, като че ли продължаваше някаква своя прекрасна мисъл, — защото Мадам е много по-изискано облечена и богата, за да мога аз със своите дрипави дрехи да заема място до нея. Минувачите биха помислили, че охранените коне са ме бутнали случайно при Верижния мост и сега милостивата Мадам ме откарва в болницата. Вие обаче спокойно можете да седнете в каляската, отиваме в квартал „Кристина“, в ресторант „Червеният вълк“, където се дава закуска в чест на господин Силвестър.

— Да не е умрял добрият старик? — запита господин Резеда.

— Още не е, но вече е на път. Дреме сред шипковите храсти на малкия Гелерт, за възглавница му служи един голям камък, много е недоволен, когато трябва да стане от повехналия килим на тревата. Всяка нощ сънува своята самоубила се дъщеря, а привечер дълго гледа слънцето, сякаш на другия ден вече няма да го види. Хайде да отидем и развеселим старика.

Добрата Мадам се погрижи да бъдат завити с шал раменете и коленете на още слабия господин Резеда. Госпожица Хорват бе сложила на главата си една извехтяла, причудлива шапчица, като че ли взета назаем от някоя дама, живяла в Будапеща през миналия век. Беше закърпила скъсаните си ръкавици, а малко разкривените си обувки криеше смутено под полата си. Мадам огледа актрисата само с един поглед изпод дългите си мигли, въздъхна облекчено и протегна на Клара една червена роза.

— Подхожда на русите! — каза тя, а в гласа й прозвуча извинение.

Дребничкият Бела Бонифац отново зае мястото си и кочияшът с посивелите щръкнали мустаци, печален, като че ли седеше на капрата на погребална кола, подкара с камшик сивите охранени коне. На младини Мадам обичаше да впряга в каляската си най-бързите американски коне, а на капрата поставяше някой тенор с пепитен панталон, по-късно обаче кръвта й се усмири и тя започна да купува от веспремското епископство коне, които дори и старият господин каноник вече не впрягаше.

Поеха по криволичещите улици на Буда ту нагоре по хълма, ту надолу към равнината, сивите жребни пристъпваха упорито, както старите доверени чиновници вършат работата си. Мадам седеше неподвижно и сериозно зад гъстия, син воал на шапчицата си, господин Резеда съзерцаваше красивия есенен пейзаж, който от време на време се разкриваше иззад падналите огради и порутени къщи; на Крепостния хълм ярко аленееше един покрив, сякаш току-що му бяха подменили керемидите, кулите съвсем ясно се открояваха в разредения въздух, над далечните възвишения летяха птици; госпожица Хорват не откъсваше очи от своя любим. Гледаше очите му, лицето и врата му, който бе съвсем блед и изтънял. В погледа й се четеше всеотдайна, самопожертвувателна и свещена любов към младежа, който неотдавна заради нея бе направил опит да се застреля в сърцето. Устните й се свиха, както се събират венчетата на цветята в лошо време, но очите в челото й, репризираните ръкавици и върховете на разкривените й обувки ясно казваха: „Боже мой!“

Удобната каляска се движеше из квартал „Кристина“, колелетата се въртяха бавно, нямаше защо да бързат. От време на време Мадам току възкликваше:

— Я гледай!

Под пожълтелите дървета вървяха влюбени двойки: мъжете сериозни, разсъдливи, в палата а ла Франц Йосиф, някои от тях с руси мустаци, а до тях — пещенка, жена или девойка, недоволно и без настроение пристъпваше край своя покорител. Някои от жените втренчено гледаха дупчиците, които чадърът им правеше в земята, погледът на други се рееше в крайпътните дървета. В облеклото на разхождащите се из Буда дами преобладаваше миналогодишната мода, дори всички те бяха някак еднакви, като че ли се бяха облекли по уговорен в обявлението за запознаване начин. Ето там върви със своя познат пълна дама — „Русата жена от провинцията“ и „Първата крачка“. Във фрапиращите си излезли от мода тоалети те се кълчеха, увиснали на ръцете на мустакатите си кавалери, държаха се така, сякаш никога досега не бяха идвали в Буда и околностите на Вермезьо и може би нямаше и да дойдат, ако не бяха се уговорили чрез обявлението. Кой устройва срещите си в Буда, на Вермезьо? Херцогините положително не се срещат тук със своите рицари, инфантките не препускат насам. Този, който се разхожда с дама из Буда, на Вермезьо, трябва да е или много млад и с препълнено с любов сърце, или преждевременно застарял господин, заклет ерген, или боязлив баща на осем деца, който по време на разходката иска да изплаче всичко, което тежи на сърцето му. На този ден бръснарят по-грижливо е боядисал мустаците им, а жените цял следобед са гладили износеното си дантелено бельо.

— Капитанската жена! — рече Мадам. — Вече десет години я виждам тук.

До един сериозен, солиден мъж пристъпваше с подвижността на мишка дребна, суха жена в къса пола. Със святкащите си очи тя хвърли бърз поглед към тях. Мадам едва забележимо помръдна ръката си в ръкавица от кучешка кожа и капитанската жена дружелюбно й кимна с оригиналната си шапчица. Каляската продължи пътя си.

Мадам погледна есенните облаци и тихо въздъхна:

— Ех, в Буда се разхождат все вилхелмтеловци. Всички мъже улучват жените право в сърцата.

Най-после каляската спря пред кръчмата, която се помещаваше в едно приземие. Някъде отблизо, може би от двора на кръчмаря, долиташе звън от ковашки чук. Така пее чукът в малките градчета и тихите селца. В настъпващия здрач от огнището на ковача излизат сини и червени пламъчета, а старият, сив кон дреме наблизо в очакване да бъде подкован…

— И не пийте много! — прошепна на господин Резеда актрисата, с лице, озарено от някаква вътрешна светлина, като у светиците. Залязващото в късния следобед слънце хвърли върху тъмнорусите й коси последните си отблясъци с цвета на вехнеща иглика. Господин Резеда гледаше с възторг прекрасните коси, които се подаваха изпод шапката на дамата. Те блестяха и сияеха под есенното слънце. Заради такива коси някога са били убивани крале. Кралски дъщери с коси като тези на госпожица Хорват са стояли на колене пред някогашните папи, а залезът мечтателно е надничал в авиньонския замък… Естествено господин Резеда мислеше всичко това в себе си, докато мелодичното звънтене на ковашкия чук се разнасяше надалеч и навяваше селяшка тъга.

— Пристигнахме! — заяви Вела Бонифац и скочи от капрата. Мадам слезе по стъпалата на каляската с достойнство, като че ли очакваше избързал напред лакей да я посрещне. Кочияшът държеше в ръка обшитата си с мушама шапка. Господарката се обърна към него по словашки:

— Ела да ме вземеш след половин час, куме.

(Веднъж, при един разговор, стана ясно, че всички слуги в имението на Мадам на село са нейни по-далечни или по-близки роднини. Беше ги настанила из ратайските сгради, като се утешаваше, че пушената шунка няма да се краде от чужди хора. Възрастният кочияш, баща на шест деца, през лятото копаеше лозето на господарката и едва когато настъпеха студовете, навличаше ливреята.)

В странноприемницата вече цареше весело настроение, за което можеше да се съди от това, че господин Силвестър бе накривил малката си колкото гъба шапка и се беше подпрял на широките рамене на един сляп, дебел мъж, като че ли бе сръбнал повече, отколкото е нужно.

— За съжаление моят приятел Бочкаи не е от истинските Бочкаи, но това не му пречи да е порядъчен човек — каза Силвестър, представяйки приятеля си.

После направи широко движение с ръка:

— Бочкаи е най-прекрасният човек в Буда. На младини е бил театрален музикант, но понеже много поглеждал към сцената, под роклите на актрисите — ослепял. Постъпил като пианист в едно нощно заведение и не е бил тъжен нито един ден от своя живот. Имал много добра работа на улица „Химзьо“; свирел танцова музика на най-големите господа, на него време там се учели да танцуват младите магнати. Но един ден съдбата се намесила: моят приятел Бочкаи се влюбил в една от съдържателките на дома и трябвало да напусне заведението. Ревнив бил бедният… Сега свири на пиано само на улица „Капаш“.

Слепият човек потвърждаваше описанието на биографията му с одобрително поклащане на главата. На жилетката му висеше дебел меден ланец, а върху черната му връзка бе забодена красива игла. Кой ли снабдяваше слепия човек с тези дреболии?… Ръката на Бочкаи постоянно държеше високото столче на дебела стъклена чаша. От време на време господин Силвестър весело я пълнеше с вино.

— Нощес ще дойда на улица „Капаш“ — обеща той с блеснали очи. — Откакто почина клетата ми жена, не съм прегръщал момиче.

Мадам Луиза високо се засмя:

— Ох, всички така говорите, нехранимайковци такива! С тия думи съблазнявате жените. Откакто… от десет години… от петнадесет години… и много естествено е да се прояви интерес към мъж, живял десет години като отшелник.

Мадам, която бе заела централно място на масата, скоро изгони седналия до нея Бела Бонифац с неговите миризливи цигари.

— Господин Резеда, вие не пушите… седнете до мен.

Кръчмарят донесе салам, лук, люти чушки, червено вино и пушена сланина, господин Силвестър веднага предложи ножчето си, за да я нарежат. Чукна се със слепия:

— Ей така живеехме ние някога с бедния Шандор Балаж. Тогава в Народния театър още имаше актриси, които с удоволствие идваха в малките кръчмици на Буда. Тук някога са пели Луиза Блаха и прелестната Аранка Хедьи, а Ланьи не се е срамувал да удря цимбала. Тук се веселяха старите писатели, братле. Правеха гуляи, каквито някога правеше Лисняи, и поетът никога не тъгуваше за любов. Девойче, излегнато нощем върху софата в салона, чете на госта стиховете на Ревицки, но и дъщерите на еснафите не се плашат от мисълта да протегнат вечер, в полумрака, между саксиите на отворения прозорец белите си ръце навън. Истински светци бяха поетите. В миналото артисти и поети често не плащаха наем на тогавашните хазайки, собственички на къщи в центъра на града, а девойчето с щръкналите коси — дъщеря на хазайката — държеше под възглавницата си стихосбирка. Тогава и любовта беше по-друга.

Слепият пианист с уверено движение вдигна чашата към устата си. После заговори с мрачен, далечен, глас:

— През делничните дни у нас много се търси книгата. Симона — някогашна възпитателка в знатни домове — сяда под голямата лампа в салона и чете гласно на момичетата. Неотдавна цялата къща рева над някаква книга, „Ненаписани писма“ от Юго Чергьо. Над едно от тях — „Бялата сватба“ — плакахме всички.

Господин Силвестър буйно махна с ръка:

— Не съм чел тази книга, но мисля, че по-рано из заведенията имаше истински жени, които знаеха наизуст стихосбирката „Пердита“ на Ревицки. А младите писатели спяха, живееха с години в приказния дворец на улица „Химзьо“. На младини и аз бях голям танцьор… А Вилма Цигани учех на песните от пещенската област.

Мадам Луиза хвърли изпитателен поглед към господин Резеда:

— Я ми кажете, млади човече, какво искате от това нещастно момиче?

Господин Резеда се намръщи:

— Щом оздравея, ще се оженя за нея, заслужава го, порядъчно момиче е.

Мадам се усмихна тъжно.

— На колко години сте, приятелю?

— На двадесет и шест. Ще работя.

— Какво? — учудено запита госпожа Луиза. — Може би ще пишете стихове?

Мъжът наведе очи.

— Имам един стар приятел, обеща да ме вземе за коректор в новия „Вестник“. Еден Гаяри се грижи за хората си като за родни братя.

— Коректорът трябва да работи и нощем, а вие имате вид на охтичав. Господин Резеда, ще оставите млада вдовица и дългове към бакалина.

Господин Резеда прекара ръка по челото си.

— Винаги съм мислил, госпожо — започна той със задавен глас, — че вие сте поетична натура. Но ето, оказа се, че сте много по-практична, отколкото допусках. Аз не се боя от смъртта. Все едно е кога ще се мре, след като човек някога трябва да умре. Но искам да бъда щастлив… Госпожо, аз никога досега в живота си не съм прегръщал истински жена.

— А госпожицата?

— Господи! Та аз я обичам много повече… Първо, ще се венчаем в някоя старинна църква, ще поискаме нейният престарял, благочестив свещеник да благослови любовта ни, за свидетел ще вземем черковния клисар, а куцият вратар, който бие камбаната, ще ни пожелае щастие на вратата на църквата. Ако имаме пари, ще накараме някой да изсвири на орган сватбения марш от „Лоенгрин“. Кафявите и лъчезарни очи на очарователната дама ще ме погледнат за миг, неспокойните й бели крака и ръце ще потръпват от страстен порив… Всичко това е само догадки, а аз жадувам да опозная прелестите на младото й тяло. От стената ни гледат светии с кафяви лица, оградени в черни рамки, а Богородица с венец от лилии на главата се усмихва и благославя от олтара. Откакто направих опит да се самоубия, станах религиозен. Научих се да се уповавам на всеблагия господ.

Мадам сбърчи чело:

— Аз също съм набожна. И при мен това дойде, след като направих опит за самоубийство. По-рано… в безгрижната си, разточителна и изпълнена с песни младост, аз никога не чувствувах молитвата в сърцето си. Молех се гласно, бързо, по задължение. Днес дори и при изпълнение на ежедневните си обязаности понякога спирам, замислям се и сърцето ми се изпълва с топлина и щастливо благоговение. Вече съм на петдесет години. Всеки ден се подготвям за часа, когато ще се явя пред всеблагия бог. В родното си село издигнах параклис, претопих старите си златни и сребърни монети, които получавах, когато бях млада, за спомен от графове и крале, и ги смесих с метала за малката камбана, призоваваща сега народа на вечерня близо до селското ми имение. А някога заради един посланик на име Батенберг се къпех в шампанско. В музиката предпочитам най-вече произведенията на Хайди.

Докато говореше, Мадам белеше един портокал, парче от който протегна на господин Резеда.

— Млади приятелю, един набожен човек не може да съсипе живота на друг свой ближен. Оставете госпожицата да си отиде. След вашия опит за самоубийство госпожицата от добрина реши да се грижи за вас, но животът не се състои само от болногледачество. Някога ще настъпи време, когато тя няма да направи скандал у госпожа Щайн, която впрочем познавам още от младини, от старите Шомоши.

— Ваша милост знае? — запита пребледнял господин Резеда.

Мадам поръси портокала със захар.

— Аз зная почти всичко, което става в града. Някога професията ми беда бъда красива, глупава и да карам мъжете да страдат месеци наред, преди да им позволя да ме докоснат. Сега съм културна и начетена като първата придворна дама, а може би умея и да разбирам хората…

Старите ми приятели, които продължават да ме посещават и се грижат за охолния ми живот, биха се отегчавали, ако, винаги им цитирам само Серсей и Ерньо Шалго, когато трябва да им кажа мнението си за дамите от вечерното представление… Разположилите се на дивана ми стари господа, чиято жизнена дейност се изразява само в отиването им на вечеря в казиното, понякога обичат да чуят нещо за живота, който шуми отвъд моите стени. Трябва да зная, че най-красивата жена в Пеща е Фрида Гомбасьоги, че Ема Маркуш носи палто от тигрова кожа. Какво прави и какво мисли елегантният граф Чеконич? Къде ходи Семере? Давам малки помощи на стари женици, които ми носят новините от града, а някогашните ми приятели, които още не са се отказали от борбата в живота, идват при мене за съвет. Така научих, че госпожицата, която имала желание да се види с прекрасния Алвинци у дома на госпожа Щайн, родена Фани Шварц, смутена от някаква неприятна случка, внезапно побягнала оттам… Но ето каляската ми вече дойде… желая ви приятно забавление, господа.

Скоро след тържественото заминаване на Мадам още едно събитие направи паметна юбилейната закуска на господин Силвестър.

Бела Бонифац, който седеше накрая на масата, внезапно се свлече и започна да повръща кръв. Най-напред дойде лекарят съсед, а след това и бърза помощ от града.

— Последица от недохранване и стара туберкулоза — обясни лекарят на госпожица Хорват, която се бе изплашила много.

После колата тръгна за болницата „Сент Янош“ и отнесе Бела Бонифац, който лежеше върху възглавницата на носилката блед като същински смъртник. И само след седмица благочестивите сестри скръстиха двете му ръце върху гърдите.

Едно дребно, шестгодишно момиченце дойде за пианиста. Улови ръката на слепеца и го поведе — както правеше всеки ден — към заведението на улица „Капаш“, където слоновата кост на клавишите вече очакваше ръцете му.

— Бъди здрав — викна след него господин Силвестър. — Някога, ако съм още жив, ще те посетя.

Запалиха газените лампи и господин Силвестър подпря чело върху ръката си. Стоя така дълги минути, само гърдите му се задъхваха.

После вдигна глава, очите му плуваха в сълзи.

— Целунете се — неочаквано рече той.

Господин Резеда и Госпожица Хорват се подчиниха. Целунаха се тихо, кротко, като деца.

Господин Силвестър вдигна показалец.

— Старите хора са добри хора — заговори той малко несвързано. — Трудно обикват някого, но обикнат ли го, тайно и често мислят за него. Ние, старите, обичаме да се бъркаме в работите на младите си приятели. Господин Резеда, приятелю мой, тази вечер твоята любима ще те напусне.

Госпожица Хорват сведе очи пред уплашения поглед на господин Резеда.

— Срещата ни тук бе в чест на вашата раздяла, защото Бела Бонифац, госпожа Луиза, всички ние, старите, смятаме, че така е по-добре и по-правилно. Багажът на госпожицата вече е на Южната гара, влакът потегля след един час, той ще отведе нейна милост към провинциалната трупа. Огънят в локомотива за пътуването на херцогинята вече е запален — рече господин Силвестър със сериозен глас.

Господин Резеда се държеше разумно, само от изненада известно време не можа да проговори.

— Наистина ли си отивате? — запита внезапно той.

Актрисата седеше върху износеното канапе на старата кръчма със сведени очи. Изглеждаше бледа, унила, бодна. Устните й леко трепереха. Тя грабна ръката на господин Резеда.

— Не посмях да ти кажа, ти беше още болен… Много ми се иска отново да играя в театър.

— Отиваш ли си?

— Отивам си, не мога да постъпя другояче.

Господин Резеда стисна ръката на актрисата.

— Сбогом!

Тримата още дълго плакаха тази вечер. Най-напред се просълзяваше господин Силвестър, после господин Резеда, а Клара ридаеше с глас, закрила лицето си с ръце. Когато плачеше, едното й око ставаше по-малко от другото. Беше малко кривогледа. Така бе умрял някога монсиньор Рохан…

После се целунаха още веднъж.

Актрисата впи своите устни в устните на господин Резеда. Притискаше горещото си и мокро от сълзите лице към неговото.

— Ако някога в живота си принадлежа някому, то ще бъда само твоя — тихо каза тя. — Кълна се в паметта на покойната си майка.

— Сбогом! — рече господин Резеда.

 

 

Тази нощ небето над Табан бе обсипано с безброй звезди. Не беше хладно, като че ли лятото бе използвало тъмнината, за да се върне. Господин Резеда стоя до полунощ край прозореца на стария дом, гледаше звездите и безброй пъти повтаряше в себе си:

— Сбогом! Утре сутринта ще повикам свещеник.

Някъде високо в тъмното небе грачеха диви патици. От далечна табанска кръчма долитаха тихите звуци на тамбура. Злочестият младеж потърси сред вещите си и извади един стар пръстен, който според преданието е носила върху тънките си пръсти една анжуйска кралица. На пръстена блестеше тюркоаз — камъкът на верността. Господин Резеда бе решил да го изпрати на актрисата.