Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Vörös Postakocsi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
trifa (2018)

Издание:

Автор: Гюла Круди

Заглавие: Червеният дилижанс

Преводач: Николина Атанасова

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Унгарски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: роман

Националност: унгарска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Спаска Кануркова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лиляна Малякова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1101

История

  1. — Добавяне

Шеста глава
Последният нихилист

Бела Бонифац, журналист, упълномощен от Дантон и Робеспиер да управлява дунавската провинция, един ден успя с цената на огромни трудности да премине от Буда в Пеща.

По това време той живееше на Хълмовете, сред топящите се снегове и хапливи мартенски ветрове, където, времето скрива пред белоногата, ухаеща на теменуги млада жена — Пролетта — не само труповете на умрелите в зимната гора птички, но най-старателно се мъчи да въведе ред и чистота и сред хората. Още с първия полъх на пролетния вятър природата подхваща работата си и отнася заболелите през зимата от охтика и неспокойно мятащите се заедно с нощните снежни виелици тежко болни с прогнили дробове, изтощени сърца, с обхванати от рак стомаси и заболяла от любовна треска кръв; поглъща ги, както дървесните гъби поглъщат разпилените край стария воденичен яз греди. Живите придружават ковчега до гробищата, проветряват стаите и преглеждат останалите от мъртвия вехти палта, проядени от молците панталони и стари шапки, за да ги продадат на вехтошаря. Понякога навън, някъде далеко в края на града, беден просяк моли всемогъщата природа да премахне най-сетне от пътя му някой тежко болен, за да може да се сдобие с чифт стари обувки. А разяденият от рак старик, който вече само мислено се занимава с формите на болногледачката си, не иска да се раздели с потното си от страдания легло, както не иска да напусне тоя свят и младата придворна дама, привлякла съвсем наскоро върху себе си вниманието на негово височество херцога. Пролетно време смъртта кръстосва надлъж и шир своето владение, за да натори с човешки трупове поля и ливади, та върху тях да поникнат красивите цветя на приближаващото лято.

Навярно под гробищата, дълбоко в земята, има канали, по които към далечните поля и градини се отправят красивите очи на херцогини, гърдите на безпътни момичета, мозъците на учени и сърцата на поети, за да се превърнат в прекрасни цветя, слънчогледи или диви рози. Ето, днес докосваш нежно с устни тила на прелестната любима и ръцете ти, треперещи от възбуда, посягат към топлата й долна дреха, а утре тези вълнуващи прелести продължават да живеят в някое растение, в зеленчуковата градина на селянин от Ракошпалота, което се сервира под формата на салата а ла Фридрих Щастливия, приготвена според указанията на Брия Саваре. Ти изяждаш салатата (с апетита на гастроном, като гарнитура към вкусно приготвено месо), а през това време очите ти разучават живата плът на другите жени, под чиито пъстри рокли искаш да откриеш по-различни от познатите ти женски форми, и само силната ракия понякога те кара да си спомниш за мъртвата и обладавана от тебе любима.

Въпреки че подобни мисли могат да хрумнат всекиму, Бела Бонифац, вестникар и нихилист, смяташе под претекст, че се е вглъбил в разсъждение по този въпрос, да се промъкне безплатно покрай митницата при тунела. Беше облечен в кафявия си шинел, от който би се срамувало всяко плашило в Бачка, ако трябваше да го носи.

Но постовият бе бдителен и с рязък тон призова Бела Бонифац да заплати митническата такса.

Поетът вдигна рамене и се върна обратно. Колко глупави са хората. Та ако той имаше пари, щеше ли да остави колибата си на хълма Янош? Нали точно липсата на пари беше причината той да се дигне от Буда, за да отиде при приятеля си Силвестър в Пеща и да му иска в заем един-два форинта, а в краен случаи поне двадесет и три гроша.

(Според неговите пресмятания щяха да му бъдат достатъчни двадесет и три гроша, за да изкара днешния ден.)

Митничарите гледаха Бела Бонифац така строго, както хората някога са гледали Михай Колхааз, търговец на коне от Колхаазбрюк край Елба, виновник за много походи, смърт, нещастия и мъки, както четем в книгата на Хенрик Клайст. Митничарите винаги са били строги хора, те и сега, придържайки се към своя жесток и безчовечен закон, постъпиха необмислено към господин Бела Бонифац. Нали е странно през тунела да не може да мине един задълбочен в мислите си човек, който сигурно не е най-некадърният в столицата, и то само защото е забравил да сложи в джоба си два медни гроша? А децата на богаташите безпрепятствено профучават в елегантни карети под хълма Гелерт в посока на булевард „Кристина“ и когато наближат Варошмайор, внимателните кочияши забавят хода на конете, стъклата на каретите се спускат и лекият, свеж ветрец гали хлапаците на търговците на кашкавал ракия. Стари дами и затлъстели господа, в чиито хранопроводи скрито се разхожда ужасният рак, възмездие за младежките им прегрешения, заразената кръв и апетитните обеди, на които френският готвач е заливал с пикантен сос пържените дреболии на животни, лястовици и пойни птички — щом преминат влажния тунел, поемат дълбоко чистия въздух на хълмовете на Буда. „Природа! Романтика! Любов!“ — крещят дъщерите на госпожа Австрия, когато през пролетните следобеди минават край чудните сгради на Буда и поляната на Мартинович, за да могат не само с помощта на червилата, а и с руменината на пролетния дъжд да зарадват клетите си съпрузи — чуждестранни агенти и пощенски контета, които откриват любовта в харема на улица „Мадяр“.

И така, изгониха Бела Бонифац от митницата и кръвта в сърцето на нихилиста стана гореща: като Голфщром в студените океани. „Имал съм право! Винаги съм имал право! И ако запратя бомбата, пак ще имам право!…“ — казваха вълните на кръвта, която обливаше сърцето му, когато той с блаженството на мъчениците започна да се катери по хълма с крепостта, за да може оттам, поради липсата на двата гроша, да премине от Буда в Пеща.

Вече два дни не беше ял.

Пещенската акция на Бела Бонифац обаче не се увенча с успех. Господин Силвестър, неговият приятел и покровител, бе отишъл с господаря си на хиподрума и в този пролетен следобед господин Алвинци със сребристозлатна вратовръзка и синя шапка пиеше бирата си, докато неспокойни и буйни жребци и кобили с диви погледи и благородна стойка препускаха по зеления хиподрум. След шестата чаша бира господин Силвестър ругаеше раздразнено лорд Дерби и Елемер Батяни, защото не бе спечелил при надбягването. В същото време облеченият в развяващ се шинел (с какъвто навярно ходят пътуващите певци от Еперйеш и Льоч или странствуващите студенти поети, които скитат по пътищата и изкарват прехраната си, като декламират стихове на обутите в червени ботуши полски панове, най-голямото удоволствие за които бяха танците) Бела Бонифац препускаше на зигзаг из Пеща. Вече се свечеряваше, а той още не бе срещнал никого, който да го почерпи поне чаша вино, затова се зае да търси място на улица „Ваци“, където да постави динамитна бомба със заканата да запали фитила й в шест часа следобед. После се отправи към железопътния мост, по който можеше да прекоси безплатно Дунав, и докато градът оставаше все по-далече зад клетия човечец, изминал цели четири мили с надеждата, че верният му приятел Силвестър ще го почерпи чаша вино, рунтавата му брада и отдавна неподстригваните къдрици престанаха да се ежат наперено, тъжните му очи зад пенснето помръкнаха и той започна да мисли за Христа, както правят бедняците, когато всички ги изоставят.

По-късно назарянинът помогна на Бела Бонифац да премине по железопътния мост, даде му и достатъчно сили да се покатери по хълма Янош, където той прекарваше зимата на безплатна квартира в една изоставена пъдарска колиба.

Долу в града вече бе започнало да се здрачава, само кулите продължаваха да блестят. На хълма обаче беше още светло.

Пред колибата на пъдаря имаше пън. Седнала на него, една облечена в черни дрехи дама очакваше Бела Бонифац.

Това беше Дидери-Дир, поетеса; разведена адвокатска жена, някъде от Трансилвания, с която Бела се бе запознал по време на своите странствувания из провинцията. Тогава той бе отделил част от времето си, за да запознае адвокатшата с поезията, четеше й стихове, тъпчеше главата й с безкрайни сантиментални разкази и поеми за сърцето и любовта; когато два дни по-късно отново го обхвана желанието да пътешествува, преди да потегли, той препоръча на страдащата от меланхолия жена някои поети: тъжния Ревицки, в чиито стихове бе втъкана златна паяжина, нежния като вечерен звън Томпа и „Пролетните води“ на Иван Тургенев.

— Но не отминавайте Бунин и Бабурин, почитаема госпожо. И ще видите, душата ви ще оздравее — бе казал Бела, закопчавайки догоре шинела си, като че ли навън духаше силен вятър.

— А после? — бе запитала жената със сребреещите коси и поглед на сърдечноболна.

— За останалото ще ви пиша!

По тоя повод Бела Бонифац наистина размени няколко писма с Дидери-Дир. По онова време поетесите си избираха такива псевдоними, защото имена като Теменуга или Зорница те считаха за изтъркани. Когато баронеса Орси написа нов молитвеник, католичките оставиха направа старите. Ето как стават модерни жените! Дидери-Дир му изпрати стиховете, които бе написала след неговото посещение. У Бонифац винаги се намираха пари за пощенски марки, щом трябваше да пише или отговаря на писмата на дами.

— Как попаднахте тук? — строго запита Бела Бонифац. — Не ви ли казах да се пазите от Пеща? Това е най-поквареното място. Докарва жените до падение…

Храстите и дърветата по хълма бяха вече заспали, дремеха и огромните камъни, и обраслите в мъх дънери, затова отникъде не се чу глас на присмех над думите на Бела Бонифац.

Жената улови ръката на нихилиста.

— Аз сърдя ли ви се, че не живеете в дворец на улица „Андраш“, както разправяхте, когато бяхте у нас.

Бела вдигна рамене.

— Преместих се на хълма по здравословни причини.

— Където едва успях да ви открия след три дни лутане.

— Да бяхте си останали у вас, госпожо. Пеща зачерня човека. Тук няма поети. А и тези, които рядко се срещат, запълват времето си, като ухажват нощните дамички от кафене „Белицаи“. Надявам се, вие не искате да попаднете в кафене „Белицаи“?

— Напротив — отговори сърдечно болната жена. — Искам да видя отблизо младия Ендре Ади. О, аз научих много неща, откакто ме напуснахте. Кореспондирах си с някои хора, една жена ми разказа всичко за поетите, които в стиховете си проповядват революцията в живота, обещават на своите читателки идването на Ренесанса в любовта, а нощем пият бира и в музикалното кафене покровителствуват сиротинките на госпожа Йолан… О, божичко, защо не съм по-млада!

— При Йолан ли щяхте да отидете?

— Драги господин Бонифац, моля ви, разведете ме по местата, където поетите прекарват нощите си. Изгарям от желание да ги видя по-отблизо.

Нихилистът поклати глава:

— Госпожо, сбъркали сте адреса! Аз не познавам млади писатели и поети. Моето време мина. Аладар Бенедек, който носи на раменете си глава на лъв, е последният лирик, когото имам щастието да познавам. Макар да е вече на шестдесет години брадата му да е леко посивяла, той все още има успех сред женския свят в Йожефварош. Или ако заповядате, ще ви запозная с Имре Гашпар, който следобед си почива в кегли-клуба — една едноетажна къщичка на улица „Йожеф“, след като през целия ден е писал писма до разни епископи и евреи, търговци на едро. Писалката събира цялата си сила и фантазия, дребните букви се леят с библейско изобилие и неведнъж се появяват оригинални цитати от „Манфред“ или „Онегин“… Старият разносвач Шец никога не тръгва към различните краища на града с по-малко от десет писма. А докато падне здрач над Йожефварош, старият пощальон с червена шапка отново скрито се завръща в кегли-клуба. Или можете да се запознаете с беловласия, облечен в червена жилетка Гюла Ердеи, романист на отдавна минали времена, който за романа си „Бедният Дежьо“ получи двадесет форинта от „Пещи Напло“, а сега пише оди, посветени на състезателните коне на Миклош Семере, тъй като за хората не си струва вече да се пее, с ваше позволение… С Ласло Шефер или Адорйан Селеш. Все прекрасни, сериозни мъже. Спартански характери, в джоба им никога не липсват кълчища, напоени с газ, готови за всеки случай, ако се наложи, да запалят страната… Мога да ви представя и редактора на списанието на гостилничарите, целият пропит с дъха на парадска водка и с миризма на восъчни свещи, който някога е носил факел при погребението на Кошут и досега продължава да пази восъчната угарка, останала от свещта. Лайош Чете, бащата на Адам Покроц, пие хилядния си шприц в кръчмата на тлъстия Лигети, докато Бела Яшкула Вираг редактира столични вестници на улица „Пратер“ и със сините си очи мечтателно се взира във всички високи прозорци, зад които предполага, че живеят богати меценати. Това са добри, но нещастни особняци, отдавна изкупили греховете си, които постоянно киснат из малките кръчмици на Йожефварош. Странна смесица от благородство и слабост. Понякога техен идеал е умрелият от глад английски поет Четертон или издъхналият в болница Гюла Ревицки… Друг път идоли на тяхното обожание стават Робеспиер или Дантон. Те спазват законите на Дебреценското национално събрание от четиридесет и девета, обявени в голямата калвинистка катедрала… Но за най-добра компания аз считам Бела Понграц, изоставения от бога и хората поет, който дори през годините на най-голямата мизерия и нищета остана благороден и чист, както старите златни монети с лика на млад император с лавров венец, извадени на бял свят от дълбините на крепостните кладенци… В самотните си скитания младият Гьоргей, генералски син, често попада из местата, където се уединяват поетите — по тавани, в стари мазета, в мизерни стаи, взети под наем от хора, които сами не могат да плащат наемите си. Младият Гьоргей е постоянно в движение, неспокойно броди из Пеща и Буда, тъй както някога е скитал по шосетата на юг от Лондон, към цветните градини на Англия. Успокоява се само когато от време на време го настаняват в една тиха къща в Липотмезьо. Веднъж в седмицата ползва отпуск и в компанията на графиня О. Б. Отива на театър, обикновено на някоя класическа пиеса, която младият Гьоргей е гледал още като дете в Париж или Лондон, а след представлението вечеря с графинята. Всичко е добре скроено от хитрите лекари. В компанията на дами господин Гьоргей не посяга към напитките, напротив, старае се да бъде млад, духовит и високообразован кавалер. На графиня О. Б. разказва за английската кралска картинна галерия, за чудесния Бритиш Музеум и за музиката на Хайдн, който има много почитатели в религиозните английски домове. Прибира се много преди полунощ, като преди това придружава графинята до далечната и тиха къща, защото графиня О. Б. също е болна… Ето, тези са моите приятели, госпожо. В техния кръг мога с удоволствие да ви въведа.

Дидери-Дир, поетесата (каквито са, общо взето, всички жени), предпочиташе по-близката луна, която плува над върховете на кулите, отколкото бледните, далечни звезди върху южното небе.

— На мене са нужни нови приятели, Бела — заяви тя пред колибата, надигайки се от пъна. — Навярно хората, за които ми разказахте, са леденосиви, мрачни, самотни, странящи от жените капризни старци. Покрай моя мъж ми е дошло до гуша от стари хора… Мечтая за дружбата на младежи с блестящи очи и изгряваща звезда, в тяхната кола искам да впрегна моя кон. Желая да се издигна, защото чувствувам, че имам талант. Та нито един от всички, които споменахте, няма свой вестник…

— Няма го вече Олвошд! — меланхолично забеляза Бела Бонифац.

Жената със сребреещите коси мечтателно загледа небосвода над хълма Янош, върху който бяха започнали да се появяват вечерните звезди.

— Искам да се влюбя… Още веднъж да бъда влюбена, защото няма да живея дълго. В Ендре Ади или в Бела Ревес. Във Виктор Цолноки или Карой Ловик… в някой млад писател, който е в началото на своята кариера, като Жорж Санд в Алфред дьо Мюсе… Искам да бъда Мария Башкирцева. Ах, какви мечти: заедно да се изкачваме по стълбата на славата. Единия ден вестниците да поместват поема от Дидери-Дир, а на другия — песен от любимия, от скъпия Адфред. А понякога може да публикуват имената ни едно до друго в колоните на „Седмица“. Не, драги Бела Бонифац, аз не дойдох от снежните планини на Трансилвания, за да пия бира със стария Имре Гашпар в малкия кегли-клуб на Йожефварош!

— Ваша милост е кариеристка!

— Възможно е… Искам да имам ложа в Националния театър, в която през антракта да ме посещават облечени във фрак писатели. Може би ще имам салон, ще давам приеми и редакторите ще целуват ръката ми… Разрешавам ви понякога, когато нямам гости, да ме посещавате.

Дидери-Дир целуна Бела Бонифац по челото и с театрални стъпки напусна поляната пред колибата на хълма Янош. Бонифац дълго гледа след нея и накрая тихо промърмори в посивялата си брада:

— Ти пак ще се завърнеш при мене, бедно момиче!

След една седмица двете дъщери на Дидери-Дир посетиха господин Бонифац.

Бяха шестнадесет-седемнадесет годишни, нито хубави, нито грозни момичета. Олга лудееше по литературата, а Гизи — по изкуството.

— Чичо Бела, майка ни се е побъркала. По цели нощи обикаля из кафенетата с млади дългокоси поети и псевдожурналисти… Много се срамуваме за нея. Не искаме да останем в Пеща.

— Вървете си у дома, при баща си!

— Баща ни живее с една слугиня. Решихме да напуснем Унгария. Знаем да танцуваме, Олга пее френски песни със съпровод на арфа. Млади сме и не сме грозни. Вчера сключихме договор с импресариото. Отиваме в Русия като вариететни актриси. Много ни се иска да дойдете с нас. Като баща или като стар приятел.

— Клетите ми! — с болка извика Бела Бонифац. — Ще загинете, ще изгорите, ще умрете. Ще пропаднете, в болница ще свършите.

— Елате с нас, не ни оставяйте да загинем! — замолиха се още по-настойчиво дъщерите на Дидери-Дир. — И без това тук нямате никаква работа. Пазите само колибата на пъдаря.

Бела Бонифац се замисли.

— Някаква работата все пак си имам. Всяка седмица трябва да пиша статия за списанието на гостилничарите. Ужасна отрова е литературата. Заразява като сифилис гражданите и гражданките, които се докоснат до нея. Всички писатели са мошеници. Твърдят, че работата им е царска, най-славната професия. А в същност никой не изпитва нужда от литература. Хората щяха да бъдат много по-щастливи, ако я нямаше литературата. И без нея щяха да се раждат, да обичат, да умират. Големият, прекрасен живот няма нищо общо със ситните, гъсти букви. Писателите от векове съзаклятничат и тровят човешката душа, с цел да преживяват те. Приказките и песните им са, за да предизвикат неспокойствие и смут в човешката душа. А щом в едно семейство проникне сладката отрова на литературата, там тозчас идва нещастието. Жените на всички писатели са нещастни. Шестнадесетгодишната дъщеря на моя приятел Силвестър се обеси. Ето че и вашата майка ви изоставя, защото нощем й нашепват стихове по кафенетата…

— Ще дойдете ли с нас? — попитаха момичетата.

Ще дойда, бедничките ми. Няма да позволя да станете жертва на безумието, което наричат литература. Веднъж в зеления алкохол, друг път в противоестествените пожелания на нервите, трети път в пламтящото горене на кръвта, навсякъде живее лудостта, която носи само едно име — литература. Ще се махнем от тази страна, където в името на литературата оставят да се движи на свобода една побъркана адвокатша.

Гизи, която бе по-практична, огледа отгоре до долу облеклото на господин Бонифац.

— Преди всичко да отидем на шивач, чичо Бела! — каза тя и хвана под ръка рошавия възрастен човечец.

… Две години Бела Бонифац обикаля из Русия с дъщерите на Дидери-Дир. С танците си момичетата спечелиха хубави дрехи и неголяма сума пари. Прекосиха цяла Русия — от Москва и Петербург, чак до края на транссибирската железница, където казаците офицери полудяха при посрещането на първото варшавско вариете.

После, някъде далеч в Азия, на една затънтена железопътна гара им откраднаха всичко. Парите, сандъците с дрехи, скъпоценностите. И дъщерите на Дидери-Дир заедно с поета Бела Бонифац останаха без пукната пара, дрехи и храна на хиляди версти от унгарската граца, сред монголските конекрадци и подивели пияни офицери, на една полузатрупана от снега сибирска гара, покрай която влак минаваше само веднъж в седмицата.