Лий Голдбърг
Г-н Монк и мръсното ченге (13)

12. Г-н Монк и кръстникът

Не можех да повярвам, че Монк някога е работил за мафията. Но беше така. Разказа ми всички подробности, докато го карах към окръжния затвор с новия ни „Лексус“.

Беше се случило малко преди предишната му асистентка, Шарона Флеминг, да го напусне и той да наеме мен. Някой влязъл в бръснарница, която служела за прикритие на хазартния и рекетьорски бизнес на Лукарели, и избил всички, които се намирали там.

Лукарели и хората му искали отмъщение, но той не искал да подклажда гангстерска война, затова грабнал Монк направо от улицата и го принудил да се съгласи да открие кой носи отговорност за клането.

Монк приел работата, защото бил ужасен да не го стори, и защото федералните агенти, които държали Лукарели под наблюдение, видели това като идеална възможност да внедрят някого.

Федералните накарали Монк да носи вратовръзка със зашито в нея подслушвателно устройство и го изпратили обратно в сърцето на мафията на Сан Франциско.

Монк заловил убиеца и открил, че клането няма нищо общо със занимаващата се с пране на пари организация на Лукарели, но това е дълга история, за която ще ви разкажа друг път.

Монк предотвратил гангстерска война, но федералните му били бесни. Не защото не успял да събере никакви доказателства срещу гангстера. Онова което ги вбесило, било, че Монк изпрал и изгладил вратовръзката с прикрепения в нея микрофон, при което съсипал микрофона. Ако тоалетните седалки на самолетоносачите струват четирицифрена сума, само си представете по колко ли върви една вратовръзка с подслушвателно устройство.

Тъй като наближавахме затвора на Седма улица набързо уведомих Монк за онова, което ми беше казал Слейд. Съдия Карнеги бил застрелян, докато извеждал кучето си на всекидневната му сутрешна разходка. След като съдия Стантън беше мъртъв, съдия Карнеги беше следващият според принципа на редуване, който да председателства процеса срещу Лукарели, и това превръщаше гангстера в основния заподозрян и в двете убийства. Сега процесът срещу Лукарели бе отложен за неопределено време, а следващият съдия в йерархията беше под полицейска закрила.

Паркирахме колата и влязохме в окръжния затвор — поразителна сграда с вълнисти извивки от матирано стъкло и огромна шерифска значка, окачена отвън. Приличаше повече на голям търговски център, отколкото на затвор, но щом влязохме вътре, всякакви преструвки, че е нещо друго, бяха зарязани. Изглеждаше точно така, като бихте очаквали да изглежда един затвор.

Минахме през различни проверки за сигурност — досаден ритуал, който винаги ми напомня за онзи дълъг коридор с плъзгащи се, затръшващи се и падащи врати, по който върви Максуел Смарт в началото на всеки епизод от „Умирай умно“. Мисля, че във филма също го правеха.

Салваторе Лукарели вече ни чакаше, когато влязохме в стаята за свиждане. Беше посърнал, оплешивяващ мъж с двойна брадичка. Вместваше се в представата ми за нечий мил дядо, но не и за най-вдъхващата страх фигура западно от река Мисисипи. От него не се излъчваше осезаема заплаха.

Беше облечен в жълт гащеризон, ръцете и краката му бяха оковани към верига, заключена към метална халка, забита в бетонния под на стаята за свиждане. Светлината, хвърляна от енергоспестяващи електрически крушки, придаваше на кожата му болнав, жълтеникав оттенък.

Монк и аз застанахме срещу него, между нас имаше маса, в случай че Лукарели разкъса веригите си, хвърли се към нас и се опита да изтръгне гръкляните ни с изкуствените си челюсти.

— Благодаря ви, че се срещнахте с мен, господин Монк — каза Лукарели.

— Не исках — каза Монк. — Но се страхувах какво може да ми се случи, ако не го направя.

— Никога не бих ви наранил — каза Лукарели. — Имате уважението ми.

— Но сте наранявал други — припомни му Монк.

Лукарели сви уклончиво рамене и хвърли погледна към мен:

— Виждам, че имате красива нова асистентка.

— Това заплаха ли е? — попита Монк.

— Мислите, че бих я наранил, за да се добера до вас? Каква полза бих имал от това? Ще бъдете твърде разгневен и разстроен, за да свършите каквото и да е. Това е толкова нелепо, колкото и идеята, че съм имал нещо общо с убийствата на онези съдии.

— Така ли? — казах. — И двамата са щели да председателстват процеса срещу вас. Сега нито един съдия не иска да го направи. Вашият адвокат вече твърди, че всички налични съдебни заседатели и съдии са безнадеждно покварени и че е невъзможно да има честен процес. Ще минат месеци, преди да ви изправят пред съда, ако това изобщо стане.

— А докато всичко това продължава, ще бъда в затворническа килия, където не ставам по-млад — каза той. — Ако исках да фалшифицирам процеса, нямаше да убия съдията. Щях да се отърва от свидетелите или от прокурора, или от хората, които са близки до тях. По този начин процесът щеше да приключи бързо и щях да изляза.

— Може би това следва сега — казах.

— Просто ви излагах хипотетична ситуация въз основа на годините, в които гледах „Семейство Сопрано“ — каза Лукарели. — Аз съм ресторантьор. Убивам само омари.

Монк наклони глава и изгледа Лукарели:

— Ако сте виновен за тези убийства, ще го докажа. И ще отида в полицията с онова, което открия, независимо колко плащате на „Интертект“.

— Знам. Затова се запитайте следното, господин Монк — каза Лукарели. — Ако наистина съм убил тези съдии, защо ми е да правя нещо толкова глупаво, като това, да ви ангажирам по случая?

 

 

Съдия Алан Карнеги живееше в Сънсет Дистрикт, която, подобно на Северния плаж, носи име, противоречащо на истината. На Северния плаж вече няма плажна ивица, а макар в Сънсет да има плаж, слънцето е твърде малко.

Кварталът, граничещ с Тихия океан на запад, парка „Голдън Гейт“ на север и Туин Пийкс на изток, почти винаги беше обвит в мъгла, и този ден положението не беше различно.

Най-западният край на Сънсет, където живееше съдията, беше равна, докосвана от пръските на морето плажна общност, състояща се от кафенета, магазини с принадлежности за сърф, барове, магазини за здравословни храни, кръчми, и прихлупени, избледнели от слънцето домове от сиви циментови тухли и дърво и непрекъснато лющещо се дърво.

Всички туристи посещават Хайт Ашбъри, за да хвърлят поглед на шейсетте години, но, ако питате мен, отиват на погрешното място. Шейсетте години на двайсети век наистина са живи в Сънсет Дистрикт, където сякаш почти всички носят сандали или джапанки, и избелели тениски или суичъри. Но, подобно на името на мястото, външността е измамна. Мнозина от редовните посетители на плажа водят двойствен живот като високо платени професионалисти, за да си позволят лукса на един безгрижен живот.

Паркирах до полицейския кордон на една от улиците с жилищни сгради. Излязохме от колата и с лакти си пробихме път през тълпата от репортери и зяпачи. Нека се изразя по друг начин — аз си пробих път с лакти, а Монк се снишаваше предпазливо след мен, прилепил ръце плътно до тялото си, за да не се докосва до никого.

Повдигнах жълтата полицейска лента, като очаквах някой полицай да ни изкрещи, но никой не го направи. Или не ни забелязаха да пресичаме кордона, или, подобно на полицаите от парка „Голдън Гейт“ не бяха разбрали за Монк.

Съдия Карнеги беше проснат на тротоара в неестествена поза, тялото и крайниците му бяха извити под странни ъгли, които ми напомняха за счупена кукла на конци. Предполагам, че така става, когато те прострелят шест пъти и рухнеш на земята, без да те е грижа как ще се приземиш. Разбира се, той вече отдавна не беше в състояние да се тревожи за нищо.

Имаше слънчев загар и цветът на косата му беше с оттенък на кафявото, какъвто не се среща в природата. Носеше суичър, срязани до под коленете джинси и сандали. Запитах се дали носи такива дрехи под съдийската тога на мястото си в съда.

Около дясната китка на съдията имаше увит на клуп край на кучешки повод и от протегнатата му рака и петното кръв на тротоара пред него, изглеждаше, че кучето му го беше влачило няколко фута. Кучето беше изчезнало.

Стотълмайер и Дишър говореха с няколко полицаи и криминалисти, затова не забелязаха веднага Монк, докато той вече не беше приклекнал до тялото.

Но веднага щом ни видя, капитанът се приближи с резки крачки към нас, с пламнало от гняв лице, следван от Дишър.

Понечих да го пресрещна.

— Не е каквото си мислите.

— Искаш да кажеш, че не сте осквернили мястото на престъплението и че този там, дето оглежда трупа, не е Монк?

Сега почувствах как се вбесявам. Дотогава дори не знаех, че мога да се вбеся така.

— Не сме осквернили нищо, капитане. Проявяваме същата загриженост и професионализъм, каквито винаги сме проявявали на местопрестъпленията.

— Тогава бяхте официални консултанти: сега не сте. Вие сте цивилни граждани, на които не е позволено да пресичат полицейски кордон — каза той. — Вече предупредих и двама ви за това. Точно сега нямаме нужда от помощта на Монк, независимо колко много иска да ни я даде.

Хвърлих поглед назад и видях Монк да изучава кървавата диря. Исках да му откупя колкото се може повече време.

— Той не издава нищо, нито дори най-малко късче информация или предположения — казах. — Беше нает от човек, който оценява талантите му и се отнася към него с уважението, което заслужава. Предвид дългогодишната му вярна служба, се надявахме, че ще му отпуснете няколко минути достъп до местопрестъплението като жест на професионална вежливост.

— Не мислиш ли, че малко преиграваш? — каза Стотълмайер.

Свих рамене:

— Струва ми се, че имате нужда от напомняне.

— За кого работи? — попита Стотълмайер.

— За мен — каза Слейд.

Обърнахме се и видяхме към нас да се приближава Ник Слейд. Носеше идеално ушито яке „Бриони“ и памучен панталон, ризата му беше с разкопчана яка. Имаше вид на човек с адски много пари. А дори и да не изглеждаше, колата му със сигурност създаваше това впечатление. Неговото „Бентли“ кабриолет беше паркирано до полицейския кордон и двама онемели от почуда полицаи го зяпаха оцъклено, сякаш беше хавайска манекенка, рекламираща бикини в тропически стил.

— Защо изобщо си правим труда да ограждаме с кордон местопрестъпленията? — каза Стотълмайер, като клатеше глава. — Добре изглеждаш, Ник. Но пък ти винаги си изглеждаш така.

— Ти също можеш, ако приемеш предложенията за работа — каза Слейд. — Хубава вратовръзка.

Стотълмайер повдигна вратовръзката си на жълти бели и сини ивици.

— Континентален истински полиестер. В „Уол-Март“ можеш да си купиш две за десет долара. Ти вероятно можеш да си позволиш четири такива.

— Не знам защо продължаваш да си стоиш в полицията.

— Харесва ми да нося значка — отговори Стотълмайер.

— Ако това е всичко, което искаш — каза Ник, — аз ще ти дам една.

— Става дума за нещо повече от това.

— Да, и то е броят на цифрите върху чека със заплатата — каза Слейд. — Това е свободата да си вършиш работата, без да ти се пречкат политиката и бюрокрацията. И накрая, това е да имаш всички необходими ресурси, за да я вършиш както трябва.

— Къде е предизвикателството в това? — зачуди се усмихнато Стотълмайер.

Дишър прочисти гърло:

— Аз никога не съм получавал предложение за работа от вас.

Слейд се обърна към него, очевидно забелязвайки го за пръв път:

— Познавам ли ви?

— Ще се запознаете — каза Дишър.

— Защото сте на ръба да се появите във вестникарските заглавия, като разкриете важен случай? — порита Слейд, като посегна да се ръкува с него.

— Защото ще ви изпратя автобиографията си — каза Дишър, като сграбчи ръката на Слейд толкова силно, колкото можеше. Виждах усилието, изписано на лицето му. На лицето на Слейд нямаше никакво. — Лейтенант Рандъл Дишър, отдел „Убийства“.

— Радвам се да се запознаем — каза Слейд, успявайки да прозвучи едновременно вежливо и пренебрежително. Хвърли поглед към Стотълмайер и кимна към Дишър. — Значи този човек е дясната ви ръка?

— И лявата също — каза Дишър, преди Стотълмайер да успее да отговори. — Не оставяйте приятното ми момчешко излъчване да ви заблуди или ще допуснете същата грешка като мнозина типове, очакващи смъртната си присъда. Аз съм прошарен, белязан от битки корав тип.

— Не знаех, че си търсиш работа — рече Стотълмайер.

— Като всеки човек на действието, аз съм винаги отворен към нови предизвикателства — заяви Дишър, като пусна ръката на Слейд и разтърси своята, за да възстанови кръвообращението в нея. — Започнеш ли да се чувстваш твърде удобно, сетивата ти се притъпяват. Аз искам да поддържам моите остри като бръснач.

— Защо не идеш да си ги изостриш, като кажеш на ония полицаи да спрат да точат лиги по колата на Ник и да се погрижат никой друг да не се промъкне покрай полицейския кордон? — каза Стотълмайер.

— С радост ще ги вкарам в правия път — каза Дишър и стрелна Слейд с поглед. — Редовите полицаи не просто ме уважават: боят се от мен. Знаете как е.

Дишър наперено се приближи до полицаите. Мисля, че се опитваше да изглежда строг и суров, но вместо това имаше вид, сякаш хемороидите му са възпалили.

Слейд поклати глава:

— Моля те, обмисли отново предложението ми Лилънд. В „Интертект“ ще работиш с най-добрите хора в областта на разследването.

— Това е очевидно — каза Стотълмайер. — Наели сте Ейдриън Монк.

Слейд плъзна поглед покрай Стотълмайер към Монк, който се поклащаше ту на една, ту на друга страна и държеше ръцете си протегнати пред тялото. Не можех да кажа дали се мъчи да не заспи или се опитва да погледне нещата от различна перспектива.

— Този човек е гениален, далеч отвъд очакванията ми — каза Слейд. — Няма да повярвате колко много наши случаи разреши само за ден.

— Ще повярвам — каза Стотълмайер. — Е, кой е клиентът ти?

Слейд се усмихна:

— В обикновения случай щях да ти дръпна една трогателна реч за поверителността по отношение на клиентите, но ти съвсем скоро ще откриеш кой е, от източниците си в окръжния затвор. Салваторе Лукарели.

На Стотълмайер му трябваше един миг да смели информацията.

— Забравих да спомена още една добра страна на работата като ченге. Не се налага да целуваш задници на гангстери, та да се докопаш до работа.

— Той дойде при мен. Аз съм като адвокат, Лилънд. Не съдя клиентите си. Просто върша за тях най-доброто, което мога. Той смята, че са му заложили капан и ме нае да го докажа. Или мога, или не мога. Не виждам нищо неморално, неетично или криминално в това.

— Знаеш, че е виновен. Както съдия Стантън, така и съдия Карнеги трябваше да председателстват процеса на Лукарели — каза Стотълмайер. — И двамата бяха екзекутирани в гангстерски стил.

— От жена — напомни Слейд. — Кога за последен път си чувал за мафиотски бос, който наема жени да му вършат мръсната работа?

— Какво те кара да смяташ, че е била жена? — каза Стотълмайер.

— Същите неща, които карат и теб да мислиш така — каза Слейд. — Знам всичко, което знаеш ти, Лилънд.

Слейд погледна през рамо към Монк, който обикаляше в кръг тялото, като се накланяше и правеше пируети като балерина в музикална кутия.

— Може би повече — каза Слейд. Стотълмайер проследи погледа му. — Какво ще кажеш за нещо в стил „услуга за услуга“?

Стотълмайер въздъхна, кимна в знак, че приема, и всички се приближихме до Монк. Дишър също дойде при нас, като се опитваше да поддържа наперената си походка.

— Здравейте, капитане — каза Монк. Имаше тъмни кръгове под очите и изглеждаше още по-блед от обикновено.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Стотълмайер. — Спиш ли?

— Не мисля. — Монк се ощипа. — Не, буден съм. За минутка се усъмних. Но благодаря, че се отбихте. Какво можете да ми кажете за случилото се?

— Не много повече от това, което виждаш тук — Стотълмайер и кимна на Дишър, който измъкна тефтерчето си с пресилено театрален жест.

— Съдия Карнеги извел кучето си на разходка около осем сутринта днес, както прави всяка сутрин. Около осем и петнайсет съседи съобщили, че са чули изстрели. Когато излезли, намерили съдията на земята, а кучето го влачело. Опитали се да стигнат до съдията, но кучето започнало да лае и да се зъби и не ги пускало да се приближат до него. Първите униформени, пристигнали на местопрестъплението, повикали няколко служители от службата за контрол над животните, които тъкмо щели да сложат успокоителна инжекция на кучето, когато се появила съпругата. Кучето се успокоило и тя го отвела.

Стотълмайер поклати глава:

— Униформените е трябвало да оставят онези от службата за контрол на животните да сложат успокоителна инжекция на кучето и да попречат съпругата да види мъжа си така. Вместо това са травматизирали бедната жена. Какво са си мислели, по дяволите?

— Бяха двама новобранци — каза Дишър.

— На които аз ще откъсна главите веднага щом свършим тук — закани се Стотълмайер.

— Имало ли е свидетели на стрелбата? — попита Монк.

Дишър поклати глава:

— Но вероятно е бил същият стрелец с покрито с качулка лице. Един от куршумите е минал през тялото на съдия Карнеги и криминалистите са го извадили. Само от огледа, експертът по балистика е почти сигурен, че куршумът е изстрелян от същото оръжие, с което е убит съдия Стантън. Ще го потвърдят, щом занесат куршума в лабораторията.

Монк изопна плещи:

— Защо убиецът ще използва същия пистолет?

— Защото това е неговият пистолет — каза Дишър.

— Нейният пистолет — поправи го Монк.

— Лукарели изпраща послание — каза Стотълмайер. — Иска да е абсолютно сигурен, че всички ще разберем, че убийствата са свързани и че ще последват още, ако не го оставим да се измъкне. За човек на неговата възраст минималният срок за лишаване от свобода си е все едно доживотна присъда. Ще умре зад решетките.

— Къде живее съдия Карнеги? — попита Монк.

Дишър посочи над рамото на Монк:

— В края на улицата, точно зад ъгъла.

Монк хвърли поглед обратно към тялото. Аз също. И веднага осъзнах какво означава кървавата диря на тротоара.

— Кучето се е опитвало да завлече господаря си у дома — казах. — Боже мой, това е сърцераздирателно.

Монк погледна обратно към Дишър.

— Някой чул ли е нещо, освен изстрелите?

— Не са чули никакви писъци или автомобили, потеглящи със свистящи гуми, ако това питаш.

Монк кимна и се изпъна съвсем леко. И в този миг разбрах, че мистерията е разкрита. Не ме питайте как, но разбрах. Не само аз. Хвърлих поглед към Стотълмайер и видях, че той също го знаеше.

— Какво? — попита Слейд, уловил погледа, който си разменихме двамата. — Какво пропускам?

— Монк знае кой е убил съдия Карнеги — каза Стотълмайер.

— И съдия Стантън — небрежно рече Монк.

Слейд се наведе към Монк.

— Прошепни ми го на ухото.

— Какво стана със споразумението „услуга за услуга“? — каза Стотълмайер.

— Аз не шепна на ухо — каза Монк.

— Защо не? — попита Слейд.

— Мога случайно да вдишам ушна кал — каза Монк. — И да умра.

— Не можеш да умреш от ушна кал — каза Слейд.

— Аз мога — отвърна Монк с прозявка. Дишър подаде на Монк тефтерчето и химикалката си:

— Можеш да го напишеш.

Стотълмайер перна тефтерчето и го изби от ръката на Дишър:

— И ние искаме да узнаем кой го е направил.

— Щяхме да узнаем. — Дишър вдигна падналото си тефтерче. — Това, което щеше да напише на единия лист, щеше да остави отпечатък на листа отдолу. Можех да прокарам молива си по листа и да разкрия какво е написал. Това е стар трик, който научих от улицата.

— От улица „Сезам“ — рече Стотълмайер.

— Не съм готов да кажа кой е убиецът — каза Монк. — Все още има едно нещо, което трябва да узная, преди да съм сигурен, че съм прав. И единственият човек, който разполага с отговора, е вдовицата на съдия Карнеги.

— Съпругът й току-що беше застрелян — каза Стотълмайер. — Горката жена е съкрушена. Не би ли могъл да откриеш по друг начин?

— Трябва да говоря с нея — настоя Монк.

— Трябва ли да е точно сега? — попита Стотълмайер. — Не може ли да почака до утре?

Монк поклати глава. Не съм сигурна дали изразяваше несъгласие с капитана или просто се опитваше да остане буден.

Стотълмайер неохотно се съгласи и тръгна тромаво по улицата. Всички тръгнахме с него.

— Понякога мразя да съм ченге — каза той.

— Тогава напусни и ела да работиш за мен — каза Слейд. — От теб, Монк и Натали ще излезе страхотен екип.

— Странният взвод — казах.